Fea

Благодаря ви отново, въпросът ми беше какъв тип терапия трябва да започна аз, има ли такива трейннинги, кои бихте препоръчали

Здравейте, Този път ще напиша за себе си. Защото имам вече крещяща нужда от помощ, защото очевидно няма как да се справиш с неща, от които наистина нищо не разбираш. Основна част от причината, че съм толкова agreeable в личните си взаимоотношения е че никога не съм успвала да задържа хора до себе си. Тук ще приложа малко примери, за да не се впускам в съчинения разсъждения по темата. ü Един от първите ми детски спомени е как в пред-училищната градина, децата си разпределяха роли и играеха някаква игра. Имаше принцеси, имаше придворните на принцесите, еднорозите и стражите на принцесите, но ролята, която на мен ми даваха винаги беше маргинална и имах усещането, че дали ме има или не в играта, няма никакво значение. Това усещане не се е променило до днес (а съм на 30) ü Друг спомен е как минавайки покрай групичка с деца пред къщата на баба ми, с които съм си играла, но съм липсвала по някаква причина от ежедневието им в последно време. Едно от децата, тогава на 2, ме поглежда и казва ‚‘‘брей, М се е очовечила‘‘, което аз интерпретирах негативно спрямо мен и не разбирах произхода на това ‚‘недоволство‘‘. ü Друг – детсски спомен, с една от най-добрите ми тогавашни приятелки и братовчед и, също харесвана от мен фигура, играем пред блока. Внезапно единият става , навирва глава и казва аз си тръгвам имам по-важни неща, което отново по споемн ми нанесе дни сконфузеност и чувството, че не се харесвам на околните. ü В училище не съм била никога от ‚‘популярните‘‘ деца, а и бях малко ексцентрична в гимназията, което също ме отдалечаваше от социалните норми. Всичко това съчетано с много авторитарни родители. ü За първи път бях отхвърлена и в по-личен план с първата ми романтична връзка, която поради срамежливостта ми и недоверието, че мога да задържа нечий интерес се случи н а19тата ми година. Някак не се усетих никога много близка, обичана и дори харесвана в тази връзка. Имахме комуникационни проблеми, почти никога не говорехме. Със сигурност моето самочувствие не отговаряше на самочувствието на партниора ми тогава. Не бях в добри отношения с приятелите му, които не ме харесваха и то доста отявлено.Той ме оставяше редовно за месец например, в който обикаляше, срещаше се с хора, и не желаеше дори да говори с мен през това време. Казваше ми, че уважението се залужава. В един момент не можеше да понесе повече съжителството с мен, което характеризираше като прекалено еднообразно и затова замина. На този етап, питайки го защо тогава сме се разделили, отговорът му е, че сме били много млади и никой от нас не се е вслушвал в това, което другият казва, което е признак , че е липсвало желание да се борим з авръзката. Казва ми че никога не трябва да занимавам другите с проблемите си, защото това натоварва и не било изненадващо, че има хора, които ме избягват. Също така в социална среда, трябвало да съм по усмихната и отпусната. И също така, може би не съм била ‚‘автентична‘‘, за да може хората да разпознаят като човек, който харесват. Моята автентичност е такава, аз съм от по-тихите хора, които не се стараят, за да си изграждат външен образ. ü В последатвие сред връзките, в които съм влагала надежди, са не повече от две. Имаше едно момче, германец, с което исках да остана, отново същата история – не пожела да остане с мен - след доста време ми призна, че просто не е бил достатъчно влюбен, а не би искал да има връзка, ако не е готов да ‚‘умре‘‘ за другия човек и че аз съответно също заслужавам, някой който, ще ме обича толкова. ü И след това се появи, С, човекът, който диагностицирах сама като ‚‘шизоид‘‘, след почти-денонощно общуване във социалните мрежи в родължение на 2 месеца, се случи първата ни среща. Интересъ му към мен се запази до 2месеца след това, когато изведнъж прекъсна. Тогава за първи път , и то провокиран, ми призна, че според него имаме различни интереси и начин на мислене. Половин година след това ми каза същото, като този път беше, че и начинът, по-който говоря, изразявам емоциите и чувствата си, не му допада и не може да се свърже с него, че си личи, че не съм израснала в България и начинът, по-който общуват хората тук не е станал част от моята личност. Към днешна дата, вече съм чуала и следното, че говоренето за чувства натяга, че постоянно съм наблюдавала и анализирала другите хора и пак нищо не отбирам от общуване с хора, как изобщо съм оцелявала досега е странно, не мога да си служа със сърказъм, като цяло жените не отбирали от смешки, всички вицове, които някога съм му пращала, дори и не много, просто не будили никакъв смях в него, имала съм повърхностно чувство за хумор, нямаме общи теми за разговор. На въпросът ми какво мисли за интелигентността ми, той отговори, че съм на моменти скучна. Всичко това, в един постоянен заобикалящ ме сос, в който, аз съм винаги страничен наблюдател, с маргинална функция, човек без много близки прители, с много контакти, з акоито моето присъствие в живота им не значи нищо. Мога ли да направа нещо и конкретно какво и къде, за да успявам да задържам хората при себе си и да тамперирам тази огромна натрупала се самота ?

Благодаря за отговорите и съветa ви към мен, които най-вероятно идват и от опита, който имате.. Предполагам, че моето състояние е по-малко изгубена кауза, отколкото това на човек с диагноза шизоид (ако е такава наистина). Аз просто си мисля, че от друга страна, ако няма ''необикновени'' хора като мен, които да подхождат с нужното внимание и заинтересованост към другите, ако никой никога не пробва, нещата няма как някога да бъдат различни от безнадежни. Аз със сигурност не искам да оставам в такива взаимоотношения. Но бих подходила с нужното внимание и участвала в компромисен вариант, който да включва известна промяна в светогледа на такъв човек (естествено пълна промяна е невъзможна).

Както знаем, има различни зависимости. Ще ви отговоря за себе си, аз най-вероятно спадам към по-депресивните личности, с чуватвото за отхвърленост, най-общо казано. Депресивните са често привлечени към по-шизоидни личности, доколкото аз съм чела в търсене на отговор на въпроса, който задавате и който аз съм си задавала. Не за първи път съм в подобни взаимоотношения. Може би тези са най-ясно патологични. Възможно е, макар и рядко, шизоидните личности да потърсят помощ, тъй като сава ясно в един момент, че връзките започват да се преповтарят и резултатът винаги е един и същ. Ако е вярно, че при шизоидните хора, егото е разделено на минимум три под-субекта, с които се комуникира дистанцирано със света и всяка има своите защитни механизми, то винаги остава една скрита ''наранена'' част, която последното нещо, което иска е да бъде ''изоставена отново'' и при поредица от ''загуби'', и в момент, когато човек е отново на път да ''загуби'', в среда към която е изградил доверие с времето, тази най-скрита част може да си позволи да излезе и да каже, че ще опита да ''измисли нещо''. Но само-лечението е един много дълъг и объркан път, в който енергията отива често в неправилната посока и не ми се вярва, че човек сам може да ''измисли нещо''.

Питам, защото вече почти две години съм във връзка, с човек от този тип. Смея да съдя на база на точното съвпадение между това ,което съм чела за поведението на хора с такова разстройство и представите им за света и това което моят ''приятел'' ми е разказвал за усещанията си, дори и да не говори много за това. Казва, че общува, за да оцелява, предпочита уединение, което идва на приливи и отливи. В приливите ''няма нищо против'' да се вижда с хора, при отливите - избягва всякакво внимание от и към себе си. Всеки път когато дава внимание на друг човек, ''все едно нещо в него умира''. Става груб и безчувствен, казва, че нямаме общи интереси и че вече ме е опознал и не му е интересно - тоест при него нещата не могат да преминат отвъд опознаването и да преминат в сближаване. Казва, че чувства някаква обич към мен, но е на приливи и отливи и не е сигурен, обич ли е. Казва, че е свикнал да се изключва и включва към другите, но не го прави нарочно. Минаваме през по-сексуални, но през доста асексуални периоди. Не може и не иска да чува за чувствата на другите, това го натоварва и не споделя и своите с другите. За сметка на това е развил страшно много наблюдателността си и прави много бързи и точни заключения за ситуации и хора на базата на тази сетивност. След последното ни ''удряне на дъното'', ми каза, че ще му е ''доста тъпо'' да ме загуби окончателно и искаше да измисли нещо, за да регулира нуждата си от уединение, например да е на определени, равни периоди, след които да става пак активен - въпреки, че тези хора са инертни и мотивацията им работи по съвсем различен начин и когато са ''ок'' да се виждат с други хора, те не стават активни и не те търсят първи те. За бъдеще ми каза, че не мисли много и не знае има ли ни там, очаква по-скоро ''да си остане сам'', защото не знае дали ще срещне друг човек, на който да му се занимава толкова с тази дисфункция. Затова се връщам към въпроса си, работено ли е с такива хора достатъчно и мога ли да намеря човек в България, който да е в състояние да ''ни'' помогне, ако приятелят ми също пожелае това, разбира се.

Здравейте, Имам молба за помощ. Сблъсквал ли се е някой с шизоидното разстройство на личността, минавали ли сте вие или ваши близки през лечение, практики и методи, които са имали положителен резултат ? Тъй като в световен мащаб за това разстройство липсват твърди методи на лечение, тъй като страдащите много рядко сами търсят помощ, исках да знам, от първо лице, дали някой познава терапевти в България, които да имат опит с този личностен тип ? Бих искала да почерпя от опита на хората тук, ако е възможно, някой успява ли да го регулира и да допуска поне донякъде хора до себе си ?