Силвия СД

Името ми е Силвия. Ни повече, ни по-малко. Криворазбрана откровеност. Кое наричаш ти така? Защо да е слон, не ти се нрави разчепкването на криворазбраното ли?

КАКВО ТОГАВА ПИТАШ ДРУГО/ДРУГИ!

Тази лекарка подчетаваше точно орицателния изход на нещата преди изобщо да е поставила диагноза - нали имено това написах? Изказванията й бяха натоварени с личните й отрицателни емоции и страхове. Знам я теорията, че "аз съм й позволила", но има и едно друго, което не е теория, а закон: отговорни сме за въздействието на мислите и постъпките си върху другите. Ако не си съгласна, изясни се с Господ. Не съм го измислила аз това. За какво да се "оправдавам", че съм припаднала? Да тръгна да си съдя тялото за една соматична реакция ли? От тази реакция по-откровено няма. Мисля, че това беше една ествествена откровена оценка на работата на тази лекарка. Невербална. П.П. Ако аз предизвикам такова нещо у друг човек, ще се замисля сериозно. Тази лекарка отговаря само за себе си. В никакъв случай не я оправдавам, но не я и съдя. Ти какво общо имаш тук с това? Или я натоварваш с прекалени изисквания за перфектност. Лекарите и те са хора, грешат в поведението си понякога, макар да се стараят това да се случва по-рядко. А ако беше познала, какво щеше да правиш ти? Имало е и такава вероятност, макар и нищожна, но я е имало, нали? Ти, къде си ти тук? Твоята отговорност за теб самата къде е? В какво се проявява тя - в предоверяване в някой друг и натоварването му с очаквания и след това припъдак от неоправдани очаквания. Отговорността ни към другите е отговорността ни към самите нас. С Господ сме приятели, той много ме слуша.

Именно.

Правя предположения, но се старая доколкото е възможно да не се обвързвам с тях. За да разбера някой човек или събитие ми е необходима някаква отправна точка. Например, забелязвам някакво качество на човека отсреща и приемам, че той го притежава, но в същото време не изключвам възможността той да го е проявил случайно. В последствие вероятно този човек продължава да проявява същото качество и тогава предположението ми ще се оправдае. Наистина си поставям граници, но ако те са подвижни, (а може би и илюзорни), не мисля че ме ограничават, а ми помагат да си съставя мнение. По-скоро ограничавам не себе си, а човекът отсреща в представите си, за да го разбера по-добре. Но в същото време съм наясно, че човекът не се покрива с представите ми. В крайна сметка и човекът и представата ми за него подлежат на промяна, второто в зависимост от това доколко го познавам и според способностите ми за преценка. Набиват ми се на очи няколко израза, които употребяваш - оценка, притежание и преценка, зависимост, необвързване, сметка. Постът ти ми звучи така: Аз правя оценки дали някой нещо притежава, но не се обвързвам с тях. Т.е. моите оценки не са мои. Или с други думи оставям си свободата да си ги сменя, ако... поискам, но това зависи от притежанието на някакво качество на някой или не. Представата ми за човека отсреща подлежи на промяна, която зависи, обаче, от моята способнсост да предпоставям. От моята способност да съм го претеглил добре на кантара си, от моята правилна предпоставка зависи да си променя ли отношението към човека или не. И тогава в крайна сметка виждам дали той нещо притежава или не и добре ли съм го пресметнал аз. В момента върша точно обратното - ограничавам себе си в разговора с теб, за да те разбера по-добре. Но в крайна сметка няма да ти поставя оценка, защото така ще огранича теб, а още повече себе си.

Имах предвид по-скоро една конкретна ситуация. Една "луда" веднъж ме докара до припадък гледайки си в ехографа и говорейки си "ууу, колко лошо, леле колко кофти". В същото време не ми даваше никаква конкретна информация, само ръсеше епитети. Какъв е този лекар, който изпада в паника от това, което вижда и не знае да се овладее? После ми се разказаха един куп мрачни истории за пациенти, които едва ли не умрели от ненам кво си със съответни асоциации с моя случай. Чудех се как да я накарам да млъкне, защото това първо не е етично (към другите), а освен това не ми се и слуша. Слуша ми се конкретно какво може да се направи, а не дали ще "умра". Тя настоя обаче, че била "откровена" за това, че нещото можело да бъде и рак (аз енергийно не усещах нищо такова, нямаме раково болни в родата, но съм просто човек все пак и се притесних). Ситуацията леко ме подлуди, защто темата беше чувствителна за мен, та отидох на друг лекар, който ми обясни за какво става дума (без да се тресе от емоции). Каза, че това с рака е с вероятност 0,000001, а по-вероятно е функционално смущение. С което не е бил по-малко откровен, но внесе яснота и ме успокои. Това е. С това мисля, че и за емоциите съм ти отговорила. За болестите - няма непреодолими такива. Имам достатъчно познати, които са си излекували и рак. Тоест откровеност ли е това от страна на съвременната медицина или невежество? Истината е обаче, че чрез внушение можеш да вкараш човек и в гроба. С поощрение можеш да му помогнеш да преодолее и най-страшната болест. Аз съзнавайки това на въпросната просто й теглих една.... Но колко хора има, които не разполагат с достатъчно информация и биха се доверили на глупостите й със съответни последствия за здравето си? Като сме откровени, никога не знаем дали сме прави и дали не грешим. Затова е необходимо да внимаваме с необмислените откровения. Сега ще бъда откровена с теб, ако позволиш. Никой не може да те докара до припадък, ако ти не си склонна да припаднеш. Никой не може да ти въздейства с внушение, ако ти не си внушиш това. Ако някой само показва фактите такива, каквито са, без да натоварва с очаквания за отрицателен или положителен изход, това не е жестокост, жестокост е нашето отношение към тези факти - тоест неумението да ги приемем такива, каквито са. И следват редица оправдания...

Въпрос на личен избор. Аз предпочитам живия човек по същият начин както предпочитам живите цветя пред изкуствените... И аз предпочитам и то много повече това. Но не приемам интернет общуването като изкуствено, а като част от него само.

Вегето е само начин на живот. А нашето отношение към него или към какъвто и да било друг начин на живот, показва само отношението ни към самия живот.

... А лично аз съм открит с хората с които се чувствам комфортно, т.е. чувствам някакво сходство, без да е задължително да ги познавам. Не разбрах - с непознати трябва да съм неоткрита, според теб, така ли? А ако съм открита, какво следва? Вид откритост ли? Има ли вид голота? Ще перефразирам последното мое изречение:Това до колко ще се открия зависи от начина по който ще потръгне разговора ми с непознатия. Оценката за това разбира се е субективна, а факторите които и влияят са твърде много - дори и такива като настроението в което се намирам. Да разбирам ли откритостта ти като зависима от оценката ти за разговора с непознат? А начинът, по който ще потръгне разговора, от какво зависи? Не ли от откритостта? От искреността? ?

Извини ме, Станимире, донякъде се съгласявам с поста ти, но любовта не може да няма нищо общо тук, тя има общо с абсолютно всичко. Защото всичко е любов, всичко е нейни форми - една или друга - казус, ментал, астрал или етер, растение, животно или човек и т.н. Тя не стои в страни от нищо, ето кое е характерното за нея - всичкост.

Да вземем влюбването по нета като пример за реалността на виртуалността. И част от живота. Да, очи в очи. И тази крачка като отмине, следва затваряне на очите. При крачка целувка например. Защо така? Означава ли, че очите ни не са достатъчни и ги игнорираме, също като компа, който сме изключили, за да отидем на срещата с живия човек? Кое е по-важното - това, което очите виждат или това, което не виждат? На мен интернет предоставя точно тази възможност - да уловя второто. Спроде мен, какъвто и тип на общуване човек да си избере - реален или виртуален, той винаги ще си остане себе си, в каквото и да е, където и да е.

Животните нима не убиват, Донче? Щом един вегетарианец е приел това и все пак ги обича, по-малко ли обича хора, които убиват?

Това е само мое мнение и то приниципно. Разбира се има и изключения и то не малко. Може би донякъде и един вид откритост се замества с друг. Говори се за неща за които по принцип е трудно да се говори, а други неща които при реално общуване човек изявява, остават в сянка. Това са впечатленията с които съм останал, но и не твърдя, че наблюденията ми обхващат кой знае колко широк кръг от хора. А лично аз съм открит с хората с които се чувствам комфортно, т.е. чувствам някакво сходство, без да е задължително да ги познавам. Не разбрах - с непознати трябва да съм неоткрита, според теб, така ли? А ако съм открита, какво следва? Вид откритост ли? Има ли вид голота?

Аз съм вегетарианка и винаги съм била. Защото ценя живота във всяко негово проявление - за мен човекът, прасето и тревичката имат равно право да живеят. Родителите ми не мислят така, нито близките и познатите ми, приятелите. Странна ми е позицията на оправдаващите се - аз съм вегетарианец, защото... или не съм, защото... Аз съм вегетарианец, защото съм. Винаги съм била и никой никога не е проявявал негативно отношение към това. Мисля, че когато човек е себе си, това не може да се случи. Аз вярвам във всичко, което правя, не го правя, за да доказвам нещо на някого, не го натрапвам и не го подлагам на обсъждане - за мен вегетарианството Е, точно както дишането. Не бихме се оправдавали пред някой защо дишаме, нали? Мога да кажа, че хората около мен винаги са ме приемали такава, каквато съм, дори и когато не са разбирали мотивите ми. Никой никога не си е позволявал да ме убеждава в обратното, просто са ме приемали и доброжелателно са се съобразявали с това. Често постя, не заради религиозни догми, а когато чувствам вътрешна необходимост. Често гладувам пак по същите причини. И хората, които ме познават, приемат това като част от мен - на никой не му хрумва дори да ме разубеждава. Отдавна вече не ме смятат за странна дори - онези, за които съм била странна, не са намерили мястото си в моя живот... Най-хубавото нещо, което аз съм направила за хората в моя живот, е че съм ги накарала поне да се замислят. Ако срещна малко или болно животно, аз го прибирам вкъщи. Ако вървя по мокър асфалт и срещна охлюв или червей, аз го премествам в тревата. Ако муха влезе в стаята ми, аз я изгонвам, не я убивам. Ако в кафето ми попадне мушица от онези, които наричат еднодневки, аз я вземам със салфетка и й позволявам да живее. В началото за приятелите ми беше странно това, но в мое присъствие, заради мен, и те започнаха да го правят. След време дори са ми казвали: "Станах като теб, вчера 20 минути гоних една муха из стаята!" Един от критичните моменти в живота ми беше моето следване. В упражненията по физиология съм рисувала графики на електромиограми за всички колеги от групата с ясното съзнание, че не спасявам, а само отсрочвам смъртта на опитните животни. На изпита по патофизиология категорично отказах да убия животно на хора, за които животът нищо не значи, готова дори да прекъсна следването си затова. Дори в очите на тези хора тогава видях уважение и въпреки че можеха да ми направят сериозен проблем, не го направиха. Тогава получих първата си петица и се разделих с идеята за сигурна специализация... но успях да запазя себе си. Както казва Мона - ако няма любов, нищо няма. Ако имаме любов към животните, как бихме могли да ги ядем? Аз не мога. Много ми харесва този пост!

Тук ще се вмъкна малко за тежките болести и начините на откровеност - има ли такива, не зная, някой беше споменал някъде за откритост на порции... Разбирам така нещата - ако аз подценявам силата на човека отсреща, че ще се справи с тежкото заболяване, подценявам собствената си. Аз ли да му повдигам духа или да го оставя той сам? Ако не го сторя, жестока и безчувствена ли съм? Това, че съвсем открито му предоставям информация за състоянието му, ненатоварена с очаквания за положителен изход, означава ли, че по-малко го обичам? Друг въпрос - защо да не сме емоционални, когато сме открити?

Да, липсват много неща, но защо откритостта да липсва? Защо, трябва ли да познаваш някого, Станимире, за да си открит с него? А следва ли от това, че с непознат трябва да си неоткрит?

Благодаря ти за отговора, Станимире! Последното ти изречение ми вдъхва надежда да ти задам още някои въпроси. Предположенията защо ги правиш? Въпросът защо е важен. Защо трябва нещо да положа пред това, което е и ще се случи? Мен ме ограничават. Трябва да се вмъкна в техните рамки, а не искам. И знаеш ли защо - защото като се релсирам, отивам точно там, където ме водят тези рамки. Тоест, живея в собствените си предположения, а не в това което е - много различни измерения. Как мислиш, може ли в живота си човек да просъществува без тях? Ти обичаш свободата, зная. В какво точно се изразява тя, според теб, в един човешки живот?

Добре дошла, 2008!

Да ти се връща!

Яйченият белтък е най-трудно усвоим от човешкия организъм от всички други животински белтъци и е доста затруднено отделянето му през бъбреците. Медът при обострена язва е противопоказан, поради повишаване на общата стомашна киселинност при консумацията му. Ако търсиш лек за язва или гастрит, на лични ще ти метна няколко, но през новата година. Бъди здрав!

Видя ли, че знаеш отговора!

Не, не, това ми е ясно поначало - май сме от една зодия . Друго питах - как се избавяш от едностранчивостта, когато виждаш само "доброто", а "другото" не си опитал и не познаваш, а вече си го вменил за, класифицирал като "зло"? И кое определяш като добро и зло, как ги определяш - ето това аз никога не ще успея да направя, може би защото не искам. Може би искам да се проверя - доколко това, което считам за зло в един момент, правилно считам за такова. И тази проверката като своеобразен опит, ме "зацапва", един вид, с така нареченото зло. Но пък не ме оставя стерилна. За пример - за мен здрав човек не е този, който никога не се е разболявал, а този, който е изпитал болестта, но я е преодолял със своята воля за живот и е оздравял напълно. Също друг пример - чист не е този, който никога не се е цапал, а този, който до гуша затънал в кал, се е измъкнал сам и се е изчистил. Не зная дали бях достатъчно ясна, но поне се старах.

И аз така! И аз така ви пожелавам! И ще добавя вместо новогодишно пожелание - съ-образ-ност да сложа и на своя пост - съображенията ги раждат пред-положенията, които не са положения, не защото не са възможни истини, а защото не са живи - не са случващи се истини. Желая ви животът да ви се случва!

Дина, как в гората ще е глухо и тихо? - толкова музика има в една гора! selsal, защо да не можем - и двете са падания. Не ми измествай въпроса, моля, само защото знаеш отговора. Защо да не може дървото да чуе своето падане?

Разбирайки първо себе си. Мисля, че това е едновремен и двупосочен процес, неотделим. Разбирайки другия, разбираме себе си и обратно. И определяща е не непогрешимостта ни в това, а волята да го правим.