Skelde

Всъщност, точно това осъзнах, че трябва да направя. Благодаря за съвета.

Доктор Първанов вероятно е прав! Не, не вероятно. Сигурен съм, че е прав. В общи линии, жена ми е запозната в по-голямата си част, от това което написах. Да не кажа и с цялата. Обаче нейните съвети не ми допадат. Обаче преди няколко дни осъзнах нещо. Някога някъде бях прочел, че целия номер е в приемането. Не си спомням точно къде. Беше май нещо свързано със източните философии. Както и да е, това не е толкова важно. Та, там беше казано, че трябва да приемаме. Не пасивно, разбира се. Нямаше се предвид просто да седнем и да страдаме проклинайки жестоката съдба. Става въпрос за неотричането. Толкова време бях казва на хората, че трябвало да приемат това което им се случва и да действат според настоящата обстановка. И разбира се, не спазвах съвета който аз давах. Осъзнах, че със всичка сила съм се вкопчил в провала. Постоянно мислене за него, как аджеба ще се "сбия" едва ли не с него. Осъзнах, че мисленето за него, само ме приближава все повече към нов провал. Мисленето за проблема ( да не кажа, обсебването) в никакъв случай не дава решението. Това си е чиста проба окопна война. А както се знае- окопната война не дава резултати. Осъзнах, че не съм мислил за решение. Мислил съм само за проблема. Те това точно е проблема ми. А аз имам блестящ пример за приемането. Заеквам от малък. Не е вродено, просто по някое време го "придобих". Първоначално ми беше голям проблем, обаче с течение на времето , спрях да му обръщам внимание. Още заеквам от време на време, обаче не ми пука. И на тези около мен също не им пука. И те така. Заекването не е проблем повече. Просто трябваше да се сетя за това. И да го приложа навреме, разбира се. Бях чел някъде, че отговорите са винаги в самите нас. Надявам се, че съм ги намерил и разбира се, че ще ги спазвам. Няма как да отрека, че форума ми помогна. Трябваше да напиша всичко в първия пост, за да мога да го прочета, за да мога да го осмисля. Все едно, че някой друг го е писал. И да дам отговор... Надявам се, че не бъркам с изводите за това как да се справя.

Здравейте! Добре съм ви заварил! На 47 години съм и както личи от заглавието с каквото и да се захвана всичко е (или изглежда) провал или ако не е - винаги става по още по-трудния начин. Винаги и се е искало да правя нещата правилно и да няма проблеми после. Да, обаче каквото и да направя, се оказва, че винаги нещо важно съм пропуснал, нещо важно съм забравил. Винаги ще "намеря начин", нещото което правя да не го догледам, да го направя по грешния начин. Същото е и в работата ми. Много ми харесва това което работя. Старая се наистина да съм перфектен и познайте: Трябва поне 2 пъти да си преправям проектите. Независимо от това, че преди да ги предам ги оглеждам добре. Винаги има нещо което не съм довидял, нещо което съм пропуснал, нещо което при първата версия е било ок, обаче при втората... ей такива дреболийки... Добре че работя бързо и нищо не е закъсняло за производство. Как всички други около мен се справят ок и само аз се връщам по 10000 пъти да преправям. И разбира се, всеки провал, води със себе си следващия. И на мен определено започва да ми идва в повече. Хващам се че сякаш изпадам в апатия. Омръзна ми през целия ми съзнателен живот да се (не знам за другите) соча като лош пример. И колкото и да се старая, накрая все да има нещо, което да развали всичко. Вече нямам вкус към живота. Нищо не ми е интересно. Даже и неща които са ме правили щастлив, вече не ми оставят удоволствие. На няколко пъти наистина се замислих дали да не сложа по някакъв начин край на всичко. Даже си бях избрал и начини. Не знам още защо не съм го направил. Опитвах се сам да се справя, ама без особен успех. Ако вечер пийна 200 грама (или малко повече) някак си се отпускам, обаче това ме влече към алкохолизма, а аз съм податлив на пороци и гледам да се пазя. По-скоро да пазя семейството ми. Няма защо да провалям живота и на другите. Моя си ми стига. Нямам представа какво да правя.