Svetlioo

Здравейте,ето ме отново. Минавам просто да споделя, че някак си движа нещата. Минах в някакъв режим така да го нарека в който успявам да не отразявам тялото ми как се чувства, колко барут има в него и се готви да избухне, установих че колкото повече ръчкам там толкова повече се заравям и никакъв положителен ефект . Но интересното е че все едно от момента на първата атака тялото ми се научи да е постоянно стегнато в стомаха, в ръцете и още някои реакции които смятам че нямат значение. Дето се вика нямам миг спокойствие, само че при мен е постоянно. Хубаво, аз се научих да правя всичко и да не позволявам на всичко това да краде от живота ми, но въпреки всичко това се случва. Искрено се радвам че имам голям напредък, като погледна назад направо съм друг човек. И в интерес на истината сега като го написах ми е по леко и се чувствам по спокоен и виждам че имам прогрес. Тъпо нали? Егото е голяма работа..

Съгласна. 
Въпросът за мен лично не е "за или против", а "Има ли необходимост в този конкретен случай?" Всеки такъв е абсолютно уникален - комбинацията от личностните характеристики, историята на човека (епигенетика), генетиката, също, да, абсолютно, факторите са непренебрежимо много. 
Когато общувам с човек, който буквално лежи на медикаментите, вкопчил се е в тях като в последната си надежда - за мен става ясно, че е далеч от разрешаването на "проблемите си" - най-просто казано. Далеч е от познаването, обичането и уважаването на себе си. Това е объркан човек, нуждаещ се от подкрепа - но медикаментът не може да замени подкрепата на специалист, а и чисто човешката. 
Не говорим за хора с установена психоза, разбира се, там медикаментът в общи линии е съпътстващ през целия живот. 
Това е като въпроса "кокошката или яйцето?" Аз лично подкрепям теорията за метафизичното първоначало на всяка болест. Тоест, никога неразположението не тръгва от биохимията - преди това има друг "стартер". Дали ще го установим - ако това е възможно, защото вярвам, че не винаги е, и дали ще действаме към промяна, са отделни въпроси. И това също е много, много дълбока тема - и много интересна... 
Но медикаментите като временни помощници - да, биха могли да ускорят процеса на учене и качествена промяна в начина на мислене и живот, когато са наистина необходими - според мен консултацията с психотерапевт би трябвало да предхожда тази с психиатър. Психотерапевтът, ако е опитен, може да прецени дали да насочи пациента си към втория. И това е често объркване - някой го "удрят" паник атаките и тича при психиатър за "ЛЕКарства", започва да ги пие и туй то.
Това по-скоро ме тревожи - медикаментът, виждан като решение, вместо като временен помощник... 
____________
Преведох и дописах една кратка и лесна за разбиране статия относно философията на Карл Юнг за тревожността - струва ми се, че има връзка с темата и мнението ми. 

А не си ли се фокусирал твърде в его целта "да се махне нежеланото", отколкото в характеровото учене, докато се случва замайването. И не само само, а активно предизвиквано от теб самия с дервишко въртене, спорт, дишане, вживяване, поведенчески експерименти. Ученето - лично е - за това с психотерапевта. Но, прекалено механично ми се чини, че се гледа и твърде силен е фокусът в целта, а не в ученето от ставащото. А с такава нагласа, се получава самозалъгване. Да, има когнитивно-афективна-телесна и поведенческа "върте;ежка", кръг. Но той се състои не само от мислене за симптома, страхуване и бягане от него (на повърхностно ниво, да), но зад отбягването и негативното мислене за симптома стоят характерови наличности, към които именно симптомите целят да наведат. Не да мъчат егонцето,  на което видите ли, не му харесвало, а да заведат право към характерови невротични и дезадаптивни вярвания. Криви по отношение на реалността социална и целокупна характерови "ръбчета". Животът е разумен... Лесно е да се каже - стрес на работата. Не е само това. Всички сме в доста стрес... Или да се изнамерят външни фактори. И те са, но са само външни тригери. А същностните причини са в реакцията ни - реакция ментално-емоционална, определяна от характеровите ни черти, през които филтрираме възприятието си. Понякога ни се иска все по нашето да става, да сме прави, да сме "отгоре", струва ни се, че ни мачкат, че злоупотребяват с нас, че се държат несправедливо, че ни унижават, предават и пренебрегват, отхвърлят, нараняват, злепоставят, подценяват, което ни кара още повече да се напъваме да сме прави, да докажем еди си какво си и валидността си... Всъщност не на другите, а пред собствените си избутани навътре сенки, които в себе си не виждаме, а активно проектираме в другите през недоверчивата си критичност, рационализирано нападателно извинена и интелектуализирано добре облечена понякога като обсесивно компулсивно, гневно или прикрито раздразненичко себедоказване... Пиша общи примери. Напъни над собствени недовижданости, създаващи така наречените мускулни брони, качващи телесното налягане нагоре (тялото е като тръба) и плюс адреналиновата реакция на понижаване на кислорода в мозъка - замайване. Механичното спортуване и други физически дейности са важна част от процеса, но не винаги провокират автоматично "вадене" и погасяване на сенчестите нещица. Та, по-съзнателен е процесът. И спорт, но не само - осъзнаване и благодарно учене, с доверие в процеса, в мъдрата му неслучайност. При това, отношението на смирено приемане на ученето и прегръщането на вече осъзнатите собствени страхове, не може да се излъже, нужно е да е искрено. Като споменаваме за парадоксалното намерение - "искам още, готов съм още 100 години да го преживявам и да е 100 пъти по-силно", такава нагласа води не към буквалността в такова изказване, а именно към смирена готовност за сваляне на невротичния контрол и случване с доверие и благодарност не от ума, а преживелищно, на това прегръщащо и стапящо смело вижданите собствени страхове учене. Когато така парадоксално се смирим, фокусът се прехвърля в процеса и отново парадоксално, колкото повече сме готови да продължи до безкрай, но с доверие в преживяваните симптоми, водещи право към страховете ни, благодарно се учим да ги обичаме, толкова по-бързо се разтварят и симптомите. Но не това е целта, а характеровото хармонизиране. Иначе слагаме "каруцата пред коня". 
Въпросното фасилитиране на осъзнаването и ученето, се прави в процес на психотерапия. Тук насочваме, не я правим, нито имаме време за това. Успехи

Оставям го, с мислите че не е толкова страшно колкото изглежда, не му се противя. На думи е лесно, но докато прескоча бариерата да не му се противя и да го гледам в очите доста смелост изкарах.Искрено се надявям поне при теб като прескочиш тази бариера всичко да си дойде на мястото, защото при мен излезе още много работа. 

Здравей, по същия начин като теб и аз правя всичко въпреки тези реакции от адреналина. От доста време насам се убедих че нито ще умра нито ще ми се случи нещо кофти. Получавал съм паник атаки къде ли не, с гадже, сам,сред много хора, на другия край на света и вкъщи. Мен лично не ме плаши това да ми е замаяно, да ми се гади и изобщо и няма смисъл да изброявам всички тези неща, защото също се убедих че може да са всякакви и дори съм се учудвал адреналина какви филми може да режисира в главата ми. Дори съм се смял понякога, било ми е забавно когато ми завърти някакъв невероятен абсурд.Единственото което не ме кефи в цялата работа е, че ми скапва настроението. Но пък в последно време някак съзнанието ми все едно се разтвори, започнах да приемам че всичко това е временно, че ще намеря начин да приема всичко това, да видя на какво иска да ме научи. Защото например атаките ме научиха да не ме мързи,  мозъка ми вече мисли за стойностни неща в правилната посока, взимам решения без много офлянкване и аз наистина съм благодарен че всичко това дойде. Усещам просто как градя себе си и това ми харесва. Знам твоята история, чел съм я. Според мен трябва да си вдъхнеш вяра, добре си се упътил да не спираш въпреки всичките реакции на тялото, в ключовите моменти поне за мен трябва да го оставиш просто да се случи, тогава за мен идва истинското разтоварване и самия урок от който наистина мога да науча нещо.

Здравей, по същия начин като теб и аз правя всичко въпреки тези реакции от адреналина. От доста време насам се убедих че нито ще умра нито ще ми се случи нещо кофти. Получавал съм паник атаки къде ли не, с гадже, сам,сред много хора, на другия край на света и вкъщи. Мен лично не ме плаши това да ми е замаяно, да ми се гади и изобщо и няма смисъл да изброявам всички тези неща, защото също се убедих че може да са всякакви и дори съм се учудвал адреналина какви филми може да режисира в главата ми. Дори съм се смял понякога, било ми е забавно когато ми завърти някакъв невероятен абсурд.Единственото което не ме кефи в цялата работа е, че ми скапва настроението. Но пък в последно време някак съзнанието ми все едно се разтвори, започнах да приемам че всичко това е временно, че ще намеря начин да приема всичко това, да видя на какво иска да ме научи. Защото например атаките ме научиха да не ме мързи,  мозъка ми вече мисли за стойностни неща в правилната посока, взимам решения без много офлянкване и аз наистина съм благодарен че всичко това дойде. Усещам просто как градя себе си и това ми харесва. Знам твоята история, чел съм я. Според мен трябва да си вдъхнеш вяра, добре си се упътил да не спираш въпреки всичките реакции на тялото, в ключовите моменти поне за мен трябва да го оставиш просто да се случи, тогава за мен идва истинското разтоварване и самия урок от който наистина мога да науча нещо.

"Този страх може да се засили до така наречения страх от леглото: през целия ден човекът с нарушен сън е уморен, но когато дойде време за лягане, го обхваща страхът от поредната безсънна нощ, той става неспокоен, напрегнат и тази възбуда вече не го оставя да заспи. И сега той прави възможно най-голямата грешка: дебне заспиването. С напрегнати сетива той следи какво става с него; но колкото повече напряга вниманието си, толкова по-малко е способен да се отпусне дотолкова, че да може да заспи. Защото сънят не означава нищо друго освен пълно отпускане. Той се стреми съзнателно към съня. Но сънят не означава нищо друго освен потъване в несъзнаваното. И всяка мисъл за него, всяко желание, насочено към него, не позволява на човек да заспи.
 
Сънят прилича на гълъб, който каца на ръката, когато я държиш спокойно, но отлита веднага, щом посегнеш да го хванеш. Стремейки се към съня, човек само го пропъжда, и то толкова повече, колкото по-напрегнато прави това. Който нетърпеливо чака заспиването и при това се наблюдава със страх, прогонва съня.
 
Ние можем да отнемем вятъра от платната на страха-очакване на една безсънна нощ, когато убедим клиента, че организмът винаги си набавя минимума сън, от който задължително се нуждае. От това знание той трябва да черпи доверие в собствения си организъм.
 
Този минимум сън е определен и различен при всеки човек. Не става дума за продължителността на съня, а за количеството сън и това количество сън се определя от продължителността и дълбочината на съня, т. е. има хора, които изобщо не трябва да спят дълго и които нямат нужда от това, защото спят малко, но дълбоко. При един и същ човек дълбочината на съня се променя в продължение на нощта; съществуват различни типове в зависимост от графиката на съня: някои спят най-дълбоко преди полунощ, а други достигат максимума дълбочина на съня едва призори. Ако на  такъв човек се отнемат няколко часа от сутрешния му сън, така естествено му се отнема по-голямо количество сън, отколкото на типа с полунощния сън, при когото сутрин графиката на съня вече е спаднала.
Ако е вярно това, което споменах в началото: че напрегнатото устремяване и съзнателното желание за заспиване, че всяко съзнателно желаене вече пропъжда съня -какво би станало, ако човек си легне и не се опитва да заспи, а може би дори опитва точно обратното, или поне нещо друго, а не да заспи? В резултат на това той ще заспи. С една дума: на мястото на страха от безсънието трябва да дойде намерението да се прекара една безсънна нощ, т. е. съзнателният отказ от сън. Трябва само да си кажеш: тази нощ изобщо не искам да заспивам, тази нощ искам само да се отпусна и да си мисля за това-онова: за последната отпуска, за предстоящата и т. н. Щом, както видяхме, желанието за сън прави невъзможно заспиването, то желанието за безсъние парадоксално предизвиква съня. Защото тогава човек поне не се страхува от безсънието и така вече е поел най-сигурния път към съня" 
 
Викор Франкъл - "
ТЕОРИЯ И ТЕРАПИЯ НА НЕВРОЗИТЕ"
 

Здравейте пиша по повод мои размишления. В банята когато се къпя често получавам паник атака и нали знаете, гадно е. Сега ще си помислите ето го поредния дето се оплаква, да ама не. Преди известно време влизах в банята умишлено, най много съм искал когато цял ден съм усещал тялото под напрежение с всичките предхождащи взрива реакции от адреналина. Влизам в банята, бум идва, оставям се да изтече от мен всичкото това напрежение, след това ми олеква.Докато в началото преди години толкова се плашех от всичко това, виждам сега колко много неща съм научил за тялото си и искам да кажа на всички които продължават да се плашат от всичко това-не се плашете. Знам колко лесно изглежда написано или казано и да се направи не е трудно, стига в точния момент да прескочиш бариерата на бягство от всичко това, да му се дадеш, да го усетиш, да мине през теб.И имам въпрос към господин Първанов-Вие някога имал ли сте паник атака? 

Да, 
Да, искам. Не само без паник атаки а и без тревожността. Не ме е страх от тях, разбрах че нищо лошо не ми се случва, единствено развалят настроението. Също така разбрах и че изборите взети в тревожно състояние са грешни и когато съм в такова да не взимам никакви решения. 

Здравей! Разбирам те, че ти е трудно, че е плашещо, на моменти дори погубващо. И целият този страх всичко да не се повтори, те въвежда в една невероятна безизходица, в която и най-голямата надежда се губи и гасне, и остава само и единствено мрак и отново онзи смразяващ страх. Трудно е, непосилно е, но в същото време има милиони хора, които са го превъзмогнали. Хора от този форум, хора, които дори виждаш по улиците. По всичко личи, че имаш доста силен характер и гледаш да се справиш сама. Да, и това е част от пътя ти, да опиташ всички алтернативи, преди да се предадеш. Защото в полето на нашата психика, на онова нещо, което наричаме душа, дух, свръх Аз, ние не се борим само, но и се учим да се предаваме. Да, пропускаме случващото се и да се доверяваме на мъдростта на живота. Ти разглеждаш тревожността единствено от медицинска гледна точка, като разстройство и това е напълно вярно. Но всяка истина е половин истина и тази е половин също. Има и други гледни точки, някои хора разглеждат това състояние, като събуждане от дълбокият сън на материализма. Да, ние сме тела, но в нас има и нещо много по-дълбоко. Разбирам те, че ти е трудно да предадеш доверието си някому, но и тази съпротива е част от твоето лечение. Може би на този етап, нямаш нужда да се доверяваш на някого, може да се довериш на нещо по-голямо, нещо твое, наше, общо, което наричаме Бог. И това е един различен поглед към тревожните състояния, които от езотерична гледна точка са събуждане на заспалата енергия вътре в нас. Някои я наричат кундалини, други прана, чи, няма значение думата, но това, което описваш ти е раздвижване на по-дълбоките пластове на твоята психика. И пред теб седи един много важен избор, изборът какво отношение да проявиш към случващото се, а именно в това е ключа. Хората се лекуваме,  не като изтриваме неща от живота си, а като ги надмогваме и разбираме смисъла, който те ни носят. Именно в това се състои алхимията и превръщането на оловото  в злато. Ти си започнала да се предаваш,а това го показват именно твоите мисли дали да пиеш хапчета или не, но ти за момента не си изпробвала никакви алтернативи. Да, един терапевт, не се е получило и какво от това. Има такива моменти, време е да зададеш въпроси към себе си. Дали това недоверие е точно към терапевта ти или то се отнася масово в живота ти? Какво те спира да поискаш помощ? И какво за Бога означава думата помощ? С какво я свързвам, както значи за мен? И дали не искам помощ по точно определен начин, такъв какъвто аз знам, че ми трябва? Прочети тълкуванието на думата помощ, потърси синоними, сродни думи. Виж какво се крие зад символиката и, която тя носи. Това са първите стъпки отвъд чувството за вина, нищожност и вечно самосъжаление. Да, ти си жертва, но не на екзистениалното, а на невротичното страдание и колкото повече бягаш от него, то толкова повече се засилва. Никой не може да избяга от страданието, независимо дали се пият хапчета или не, то е част от живота ни и то именно е горивото за търсенето, осъзнаването, промяната. И рано или късно всеки спира да бяга, защото е безкрайно изморително, тогава може да се породи депресия и една дълбока тъга. Тогава е именно сливането с цялото човечество, с Бога и с течение на времето тъгата се превръща в тиха мъдрост. Ние не сме светци, ние сме хора с определени лимити и когато влезем и осъзнаем собственити си лимити, от къде до къде се простира нашата сила, тогава се ражда и онова нещо, което се нарича смирение. Но това е един дълъг път, който продължава до нашата смърт. А смъртта е дошла вече при теб, и старото разбиране започва да умира. Да, болезнено, бавно, но така се ражда новото. Просто продължи...