Не ставам за черква –
камбана в морето,
престърган от воя в солено език.
Брегът ми се губи,
а Бог е далеко -
навярно задрямал е само за миг.
Не ставам за черква –
и макът сред нива
под голо небе е разсипана жар,
със хляба си зимен
по въглен ще мине,
прегазил последното лято жетвар.
От север се свличат пътеките вълчи
и нафора късат –
душа е и плът.
Какво да пречиствам със вино когато,
слънцата се плащат с угасваща кръв?
Щом плисне в очите седефено синьо,
в безвремие светло щом рейна с крила,
тогава прелитам отвъд хоризонта -
и черква,
и път съм,
и просто Жена.
Лили Качова