Донка

Любов, Красота, Мир, Радост, сестричке! Благодаря ти със всичката си душа.

Може би ще прозвучи странно, но в тон със Слънчева: - споделям от личен опит - за мен тази сила се оказа точно тази благодарност, основана на вярата, че всичко е за мое добро. Обаче за една Дева това е доста трудно за реализиране. И тогава реших, че каквото и да се случи, ще казвам "Благодаря на Вселената!" Тогава още Бог и Христос не бяха това, което сега са за мен, а не можех само така формално да Ги споменавам. Вселената ми се струваше по-разбираема. Но тази вяра и тази мисъл бяха само семето, посято в нивата на моята душа, ум, сърце и воля. Оттук започваше сериозна работа по отглеждането и. защото една дева не се връзва просто на думи - ние искаме да постигнем нещата с ума си, с логиката си, да ги видим, да ги пипнем - май Тома Неверник е бил Дева. И така аз трябваше след всяко благодаря да приема предизвикателството и да докажа "теоремата" - т.е. "Че е за мое добро за мое е , но сега трябва да открия защо". Колкото по-абсурдо изглеждаше твърдението, толкова повече хъс имах за "разбиване" на задачата. И я разбивах. И силата укрепваше...

А защо ми се струва, че волята Божия е била в твоя искрен порив, а се е изпълнила волята на хората, които са те спрели....

Няма да цитирам умишлено думите, които ме провокираха да напиша това... В нашия форум има място за всички - ние не делим хората на "духовни" и "пропаднали". Не им слагаме етикети... нито градим отношението си към тях по външния им вид,по интелектуалния им потенциал, по избора, който са направили в живота си или по ценностната им система... Каква синхроничност наистина с Неделната ни беседа от вчера! Сякаш Учителя е знаел какво ще се изрече и изпише тук днес

А за мен истинска е всяка история, в която разказващият я вярва искрено. А дали реално това се е случило, вече няма значение. Мило момиче, винаги можеш да си смениш ника и да запазиш профила си - това само като информация. Ти ще си решиш кога е настанало времето и с какво да го смениш - много от хората дори в модераторския и в екипа на сътрудниците направиха това. Но не те съветвам да го правиш, ако все още смяташ, че си болна за любов. Никът ти разказва за това, което сега е вътре в теб, а осъзнаването му само вече е огромен прогрес. Доколкото разбирам, твоят проблем не е липсата на любов, а недостатъчна вяра в своите собствени сили и способности. Също твърде високи изисквания към стандарта на живот, който смяташ за нормален и желан. Ако няма деца, за които да са необходими допълнителни средства, то всеки един от нас има способностите и силите да живее самостоятелно и свободно. И когато се научи да живее така, го спохожда истинската любов. Докато не се научи да лети сам, седи в клетката, за да бъде хранен. Въпрос на избор - дали на човек му е по-добре да бъде в клетка, но с осигурен от друг живот. Или свободен, но сам да си осигури нуждите. И ти си свободна да избираш. Ето това се случва с теб - ти си на кръстопът, ти имаш свободната воля да избереш своя живот и... да поемеш последствията от избора си.

Вие имате ли лични опитности в този смисъл - вълка и агнето да са "пасли заедно трева"? Преди доста години колега дойде доста агресивно настроен към мен - сега осъзнавам, че той е бил просто разтревожен от конкуренцията ми - и ми държа повишен тон. Тогава се чувствах като агне, което е заплашено от вълк. Още повече, че той наистина имаше доста по-сериозни активи от мен. Аз едва започвах. А дали тогава той мен не е възприемал като вълка, който ще му отнеме част от жизнено важната територия за изхранване? Е, накрая стана това, което му казах тогава - той пасеше един вид трева, аз друг - имаше и за дама ни достатъчно, че и излишък. Това с любвеобвилността на "бедните", на недостойните за нашите мерки - дали има човек, който не е минал през усещането на досада, а в същото време на трепетно очакване същата любвеобвилност да прояви към нас друг - според нас "достоен' и най-вече желан...

Бог не наказва, мила - това са ни го втълпили, за да ни обсебят свободата. Бог само обича, и се грижи, и оставя свободен да се учи човек. така че ако се чувстваш наказана, то това не е от Бог - от нещо вътре в теб самата е. прилича малко на контролните работи в училище - те изглеждат като наказание, но всъщност са проверка какво вече е усвоено и какво иска още упражнения.

Поздравявам те за искреността, мило момиче! В живота няма виновни и прави - просто всеки си има своя път. Ако съпругът ти не иска интимни отношения с теб, това е неговият път, какъвто и да е той - негов си е, и уроците са си негови. Ако на теб ти е спокойно и щастливо с него и без интимност, ако сте приятели, ако ти не чувстваш нужда от интимен живот и твоето отношение (искрено - не внушено от някого като доброто поведение на доброто момиче)- значи пътищата ви се вият един до друг и вие имате нужда един от друг. Ако, обаче не е така - ако ти се усещаш в дискомфорт и недостатък до него - значи се опитваш да вървиш някъде по тревата между твоя и неговия път, защото те бавно и сигурно се разделят. Просто ти имаш нужда от едни уроци, той от други. И няма лошо нито в неговите, нито в твоите - или както казва един мой добър приятел - "да сме свързани, но да не сме обвързани". А ние имаме една доста добре разработена тема и за изневярата...

Поучаваше ги

Здравей мила сестричке! Не искам да се обръщам към теб с псевдонима ти, защото един ден ще го смениш с друг и то тук, в нашия форум. Духовното в твоя случай виждам в това, което подчертах - че съм болна за Любов. Та, духовното според мен, се състои в това, че един ден и ти като почти всички нас, пишещите тук, ще осъзнаеш, че ако една любов е свързана с болест, няма значение как - с присъствието или с отсъствието си - това не се нарича любов, още по-малко се пише с главна буква. Това е някаква зависимост. Когато осъзнаеш това, и ти като нас ще си намериш своя път и той ще те води към любовта, която дава само радост, щастие, здраве. Това е Любовта. А през това време ние ще се учим на тази любов заедно с теб и от теб. На какво ще се научиш ти тук, това вече само от теб се зависи. Добре дошла!

източник

А според мен си е съвсем точно казано. Ако обявят цена, то това ще означава, че човекът се превръща в купувач и този, който приготвя храната за гостите си - продавач. Не вярвам нито домакините, нито гостите да харесат тези роли. В същото време разбираемо е, че домакините не бих могли да поемат разходите на всички, а и гостите съвсем не биха искали да им лежат на гърба ей така безгрижно. Аз съм изпитвала подобно неудобство на едно братско събиране, давайки си сметка колко струва храната, с която ни посрещнаха гостоприемните домакини - пенсионери. Опитвах се да помогна за сервирането, носенето, почистването, но си остана усещането, че съм натежала на бюджета им, макар, че те явно си го бяха "отчели" като дар за Бог. Искаше ми се някак и аз да направя някакъв дар....

Пети Международен Събор на Тринога, Перма Фемили, М.И.Р., Слънце - Луна и клуб Юнеко в София и с. Желен 1. В София, на 8.07., от 16 до 20 часа, в Софийския Университет, зала 2, северното крило, вляво, ще има представяне на идеи – екологични, природномедицински, педагогически, бизнес за устойчиво развитие и др., с участието на гости от страната и чужбина и на журналисти. То ще завърши с Кръгла маса по представените актуални въпроси. Вход свободен. (Все още има възможност за по-разширено участие, а не само като гости, и на други организации, моля да ни се обадите обаче предварително!) 2. От 09 до 17.07. вкл., в махала Черни камик, с. Желен (близо до Своге), ще се проведе 9-дневен събор, посветен на актуални теми: екоземеделие и опазване на околната среда, природна медицина и профилактика, по-адекватни форми на образование, възпитание и общуване и различни видове изкуство. Основни инициатори са сдружение "Тринога", М.И.Р. и "Перма фемили", като се очаква подкрепа от страна на местното кметство и организации с отношение към споменатата проблематика, както и участие на екоактивисти, селски стопани, педагози, психолози, натуропати, музиканти и т.н. от цялата страна и от други държави. Всеки ще може да участва безплатно - през цялото време или през част от него. Основната форма за пренощуване ще е палатков лагер (само на установените места; молбата ни е да не се газят ливадите, стопаните ги пазят за косене!!!). Възможно е след предварителна заявка да се осигури преспиване в къща или фургон, срещу дарение от 3 до 7 лв. За всички ще бъде осигурена растително-млечна храна, срещу дарение от 1,50 лв. на ядене. Акценти в програмата: – Запознаване с дейността на „Тринога”, „М.И.Р.”, "Перма фемили", „Слънце-Луна” и други сходни инициативи; – Практически обучения в екологични форми на земеделието, подхранване на растенията, събиране на сено, отглеждане на коне и др. – Филип Кирилов; - Дострояване на автентична пещ за домашен хляб от екипа на „Слънце-Луна” и доброволци; - Разпознаване и правилна употреба на диворастящи лечебни растения; социалнозначими заболявания и тяхната профилактика и лечение с природни средства – д-р Пашкулев; - Важни въпроси на оцеляването – поведение при трудности в планините, земетресения, спасителни акции, възли и т.н.; - Кратки семинари, демонстрации и събеседвания по други важни за човека, обществото и природата въпроси; - Културна програма (включително спонтанна изява на скрити таланти!). Програмата ще бъде доуточнявана в течение на събора. Транспортният достъп до Черни камик е до центъра на с. Желен с кола или до гара Церово с влак (вж. картата) после по черен път; ако идвате за пръв път, може ни да се обадите за повече разяснения. Всички желаещи да сътрудничат в организацията и провеждането на мероприятието са добре дошли! Основни изисквания са съблюдаване на установения ред, опазване на природните богатства и... дух на ентусиазъм и споделяне! За повече инфо - тел. 0885 050565 и 0888 214483; www.trinoga.org; www.mirbg.info; www.permafamily.com; www.sunmoon.bg; www.uneco.info.

Струвало ми се е, че когато човек не успява нещо интересно да намери вътре в себе си, започва да го търси в хората около себе си. Обаче и в тях търси само повърхността и затова му стават безинтересни бързо, после търси нови и така... Форумите са благодатно място за такова сърфиране. Но от друга страна, когато човек осъзнае, че всеки срещнат всъщност е образ на част от него самия, общуването става истински пълноценно. Когато съм попадала на подобни любопитковци, ми е ставало смешно - приличат ми на малки деца, които горят от желание да разберат какво им в чекмеджето и настървено вадят всеки предмет, разгл;еждат го няколко секунди и го хвърлят зад себе си, така докато не изпразнят шкафа и доволни въздъхват, настанени сред купчината и готови за нови открития... Да си призная още усещам понякога това дете вътре в себе си и от време на време го оставям да рови...

А за мен и двете сте били и ще си останете винаги живи и красиви!

Ами Антоне, има един закон - всеки вижда около себе си и в другите това, което носи в себе си самия - принципът на огледалото и ти със сигурност го знаеш. Та това изречение не знам как ще го приемеш и не ме интересува, защото всеки за своето си огледало носи ответ. Моето огледало в изреченото от Джул разпозна мен самата преди време - само дето аз не съдя вече себе си, не се обвинявам и не се срамувам, че съм мислила и изпитвала това. Напротив - благодарна съм, че всичко това е било и в мен и аз съм била това, благодарна съм, че съм минала през това и съм научила уроците му. Какво мисли и как се чувства Джул , не е моя работа - това е нейният си път и нейните си уроци. Кое мислене е доброто и правилното - всяко - за момента, в който човек го мисли и усеща, то е най-правилното. Сега ми мина през ум да простя на себе си за моментите, в които вътре в мен е имало някакво осъждане на нещо или някого (както може би ще се стори на някого това ми мнение). То това е пътят - ако не усетим осъждането и вината, Съдника и жертвата, как ще се научим да прощаваме и да благодарим?

Сибила, поздравления за откровения и съвсем точен анализ на проблема. Както и за това: Абсолютно съм съгласна и се опитвам да го правя непрекъснато с моите средства, в сферата на моя предмет. Първо, според мен, децата не четат, защото ние в училище ги учим на всичко друго, но не и да четат. В първи клас им засичат скорост на четене, после се проверява умението им да преразказват със "свои думи" и да запомнят наизуст детски разкази и стихотворения. И така изведнъж от тях се иска да пишат теми, но както го описа Сибила... няма да повтарям излишно. В същото време в живота на хората се налага да четат внимателно и разбират ( а много от тях и да пишат) "четива' от най-разнообразен характер - като се започне от най-обикновени отчети и инструкции и се стигне до публицистични, научно-популярни, та дори и лични мнения като тези, които всеки ден четем и пишем тук. Колко от нас умеем да се справяме с информационния поток, да намираме това, което е ценно и важно в един текст? И доколко изучаването на задължителни произведения по начина, по който се прави вече няколко поколения, помага на един нормален човек да се справя с четенето в живота? С лека ръка казваме, че хората не четат, но това не е истина - защо забравяме четенето на литература по специалността им и по време на работния им процес? Защо четене да е само четене на поезия или философия? В този ред от въпроси, според мен промяната, за която говори Сибила, би звучала като разделяне на обучението по литература на ниво "Умения за четене и писане на текстове от различен характер" - задължително за всички ученици до 12 клас и включващо всички видове текстове, с които бъдещият гражданин ще се срещне в живота. В тяхното число, естествено и художествена литература, но преди всичко до ниво литературно четене. Последното означава да учим растящите хора да разбират езика на художествената литература и да осъзнаят, че написаното от Шекспир преди 600 години всъщност е написано и за нас - хората от 21 век. Второто ниво нека да влючва и знанията по литературна история и критиката и творческо писане на литертурни анализи, критика, и художествени текстове дори. Естествено това няма да бъде за всички, а само за тези, които си носят подадине за това и сами пожелаят да се потпят в света на това изкуство. Нали по същия начин музикантите учат в музикални училища, а художниците - в художествени.

Здравей notes! А може би причината е в недостатъчното внимание към второто - прошката... Без нея няма истинска благодарност. За изкуственото, захаросаното, сладникавото - аз самата никога не съм можела да изрека дори на ум нещо, което да е по-надуто от това, което реално изпитвам. По-скоро обратното беше. И мислех точно това, което е написано в последните изречения на notes. Четях, че за да усетим истинската благодарност, нужно е да усетим истинската прошка вътре в себе си, но някак не успявах да я намеря тази прошка - имаше самосъжаление, самокритика. На другите нямаше какво да прощавам - аз си бях виновна за всичко, а да простя на себе си не знаех как - бяха ме учили точно на обратното. Научих се сама и като че ли с всеки изминат ден изгряваше слънцето и ставаше все по-светло и радостно вътре в мен. И дойде ден, в който си простих, че съм наричала думите на другите захаросани и сладникави, че съм ги смятала за изкуствени и надути. Дали наистина са били такива - боже мой, коя съм аз, та да отсъждам??? Ако човекът ги е изрекъл, каквито и да са били, той е имал нужда да ги изрече точно така, както го е направил! Ако е имал нужда да скрие от себе си нещо под тези думи, значи това е било доброто за него. Може би тези думи по някакъв странен начин го лекуват и му дават сила. А ако е обратното, ако те задълбочават болката и раната, значи не е готов да я почисти, значи има нужда от още време и от още... болка. За децата - едва ли има майка, още повече майка-герой като теб, notes, която не е изпитвала съмнения дали е достатъчно добра майка на децата си... В момента, в който успях да си простя за своите недостатъци и грешки като майка - да си простя, не да търся някакво оправдание - тогава осъзнах, че задушаващото ми чувство за непълноценност и вина са идвали от... гордостта ми. И тя е била тази, която е подпушвала и благодарността в мен. Е, защо точно гордостта - това вече умът на всеки човек трябва сам да си реши тази задачка, и да си види кога, къде и как е посадено и пораснало семето на този плевел. И да напомня, че колкото по-ниско е самочувствието на един човек, колкото повече са самообвиненията и самокритиката, толкова са по-високи стойностите на отровата гордост в подсъзнанието ни и толкова по-дълбоки са корените и.

Струва ми се, че описаните по-горе от Орлин модели са по-скоро описания на състояния, отколкото на характери. Според мен има значение как ги наричаме. Думата състояние като че ли по- точно отговаря на това (с което съм съгласна): Разсъждавам върху темата само доколкото ми позволяват личните ми наблюдения на предимно нормални здрави хора, всеки от които може да изпадне в изброените по-горе състояния и, разбира се, има вътре в себе си способностите да ги преодолее. Не вземам отношение по клинични случаи. За мен, обаче, най-съществената задача пред един човек, минаващ през някое от състоянията, или когато животът ни сложи до човек в такова състояние, е да се приближим максимално до реалните процеси, които протичат в човека (и в Човека) и които се проявяват под формата на изброените от Орлин състояния. Напълно е възможно едни и същи симптоми да бъдат предизвикани от съвсем различни комплекси от реални процеси... Макар това да изглежда подобно на мска, всъщност не е точно това - по-скоро го усещам като своеобразен код, на който Човекът в човека се опитва да се свърже с другите Човеци ...

Е и като проявяват любопитство, какво от това - просто не го задоволявам и това е. Те са свободни и в правото си да питат точно толкова колкото аз съм свободна и в правото си да не им отговарям това, което биха искали да узнаят. Стан, при мен обикновено не се засилва любопитството, а по-скоро се цупят и се отдалечават обидени. Е, и. Ако наистина са обидени - това си е техен проблем и си е тяхната собствена емоция, върната обратно в тяхното поле. Да не са ми я пращали Не се боя, че така може да ми се нарушат отношенията с тях - ако това наистина стане - добре е за мен - ще се освободя от излишно пилеене на времето.

Понякога хората проявяват прекален интерес, защото не могат да усетят мярката между интереса като оказано внимание към човека и интереса, който нарушава личното пространство на другите. Така имат чувството, че проявяват внимание и обич,близост, а другият се усеща "настъпан по аурата". Опитът ми показва, че е най-добре в такива случаи човек с усмивка да каже с две думи истината - че не е склонен да коментира това, за което го разпитват - каквото и да последва, то е по-добро от всички останали сценарии за развитие на отношенията.

туй дърво излезе от рая не да бие хората, а за да расте. Много ми хареса - с няколко думи - толкова точен образ на разликата между двата подхода към грешките.... За да не усещаме ударите на погрешките, нужно е да ги "посадим", за да растат...

Не бих могла да го кажа по-точно! Има само една подробност - да сме достатъчно смирени да оставим паневритмията да ни сложи партньора, който е най-добър за нас в момента и достатъчо будни да осъзнаем защо е избрала точно него. Имам един съвсем актуален върпос, обаче: как постъпвате, когато по един или друг начин повече от един човек проявят желание да застанат до вас?

Напоследък започвам да се улавям в "определения" за приятелство, които биха ме възмутили преди години. например: - приятел е този, който може да ми откаже без да се чувства неудобно от това, и на когото аз мога да откажа без да усещам някакви опасения или колебания в приятелството ни. - приятел ми е онзи, който не държи да съм непременно до него, за да му е радостно, но се радва, когато на мен ми е радостно без неговото присъствие. - приятел ми е този, на когото няма да му направи неприятно впечатление, че съм забравила да му кажа благодаря...

Съгласна съм с повечето от вас, приятели - с тези мнения, които по някакъв начин обясняват, но без да обвиняват и категоризират. Преди няколко минути ми хрумна, че отговорът всъщност се крие в самото заглавие Защо децата не четат произведенията от училищната програма? Защото трябва да четат произведения от задължителна училищна програма а не книги. Сега знам, че ще прозвуча еретично на колегите литератори - всъщност от първата година на своята кариера аз винаги съм им звучала така. Ами ако предоставим правото на самите ученици в екипи по двама или трима да представят на своите съученици една книга по свой начин? Ами ако това е под формата на популярна телевизионна игра, каквито им привличат вниманието? Ами ако успеем да вмъкнем в играта компютъра и интернет....? Да, говоря така, защото съм извън системата и не преподавам литература... А може би решението не може да се роди вътре в системата, докато тя се вари в собствения си сос? А защо, от друга страна всички деца трябва да четат едно и също произведение? Представяте ли си нас възрастните да ни накарат да четем едни и същи "важни книги" - да ви намирисва на една отминала епоха? И все пак децата са ни и умни, и добри - повече от нас.