hakama

Ех, ами аз освен да потвърдя това, което Н. Хайтов е казал толкова отдавна "Едно е да искаш, друго да можеш, а трето и четвърто да го направиш". Ако мисълта за действието те кара да се чувстваш все едно си свършил достатъчно работа по "проблема си" и да ти осмисли деня.... единственото спасение е да спреш да мислиш, а направо да действаш по тях. Мисълта създава измамно чувство за смисъл, уморява, краде от времето и отвежда в един различен от реалния мета свят. Който не е лош сам по себе си, но краде от реалния ти живот и е неизбежно понякога да изпитваш гняв към себе си за това. Изходите са два - или го приемаш и се отдаваш на този свят, или го ограничаваш и структурираш реалния си живот като си позволяваш най-много веднъж седмично пак по график да мислиш, съзерцаваш, мечтаеш. През другото време конкретни действия.

Присъединявам се към мненията на Диляна за границите и на Тодор за слабия мениджмънт на фирмата.
Аз също като теб мисля, че работата върви именно когато има разбирателство и лични, добри отношения, които обаче по никакъв начин не се бъркат в професионално-служебните. Това че проявяваш човешко отношение към въпросната персона, по никакъв начин не означава, че това има общо с позволяването тя да не си върши работата или да те самопоставя в йерархията където не ти е мястото. Като по-груб пример, който не се отнася към конкретната ти ситуация, но илюстрира отношението ми, бих казал - дори да спиш с нея, работата си е работа, а личните отношения, лични отношения. Споделям от личния си живот. Преди време работех като сладкар при близък роднина. Извън работата, както и като отношение към личността ми по време на работата, той се отнасяше към мен чудесно - разбиращо, приятелски и сърдечно. По отношение на професионалните ми задължения и дейността ми обаче, бе буквално безжалостен. И не само към мен, а към всичките си подчинени. Чудесно отношение към личностите ни, но що се отнася до работата - no mercy! Изискване за точност, бързина, качество, организация на няколко успоредно вършени дейности. Дори ходенето до тоалетната, при свръхнагнетения график и изисквания за резултатност, бе нелека за вместване във времето минутка. Но към нас като личности - дълбоко уважение и топлота. Ще споделя още от опита си, за да аналогизираме със ситуацията ти сега. След време работих като чистач на кораб, в гръцко - френска компания. Практикуваният мениджмънт бе вертикален, властов, с двойни и тройни стандарти, дискриминиращо лично отношение, дистантност. В резултат на това, цялата структура на обслужване едва се движеше. След няколко месеца ме промотираха като супервайзър на 40-на момчета от целия свят, като цялата структура на управление, както и лично директорите над мен изискваха от мен отношение към служителите въз основа на принципите на вертикалния мениджмънт, такова каквото споменах по-горе. Беше трудно и неефективно... След време работих за американска корабна компания, където мениджмънтът се случваше на съвсем друг, хоризонтален принцип. Шефът не е над теб, а е равен, просто си върши своята работа, както ти своята, а най-важното е да върви качествено работният процес. Няма властови позиции, говори се на малко име с когото и да е, а след работа си пиеш питието с шефа и другаруваш с него. Ти си Смит, той е Джон, всеки си върши работата по най-добрия начин и това е. Приятели сте, на пристанището можете да ходите на бар и по момичета заедно. Що се отнася до работата обаче, няма мислост. Там си да работиш, при това по най-добрия, бърз, организиран и ефективен начин. Ако работните задължения на Джон включват да прецени дадена ситуация и да помоли Смит да свърши това и това, тъй като му се явява началник, го прави. Няма властово държание, има меко и приятелско отношение, има обратна връзка, постоянно се организират брийфинги, така че да се изяснят нещата, но и за да бъдат мотивирани и обединени хората от съответния супервайзър. Работата обаче се върши безкомпромисно, при това с лекота и с липса на напрежение, каквото присъства примерно във вертикалния или неангажиран мениджмънт, пораждащи масирани прихологични съпротиви, опозиционни защитни механизми и хаос. Надявам се да съм ти полезен с това си споделяне и аналогиите между него и ситуацията ти.
Явно ръководителите ти, поне засега, не проявяват нужните качества... При това положение можеш да реагираш по най-адекватния начин, което евентуално би задействало или колежката, или би провокирало директорите ти да я задействат.
Ето предложение за действие. Продължи да поддържаш добро лично отношение към колежката, но решително го разграничи от професионалните ви ангажименти. Когато се налага да я помолиш да свърши нещо, спокойно и любезно, но и официално го прави. Ако тя не приема и не го върши, в никакъв случай не го поемай ти, нито го разпределяй на други колеги. Прави брийфинги на служителите си - събирания, на които изясняваш ясно ситуацията, правиш я достояние на всички, но и говориш и вдъхновяваш хората си. Останалите служители така ще се сплотят около теб и ако тя продължава в същия дух, ще бъде тотално изолирана. От време на време пиши и доклади до ръководителите си и си запазвай копие. Ако колежката не промени отношението си и не започне да си върши работата и да приема възлаганите и от теб задачи, ще започне да страда работата. Тогава емоционалният натиск от страна на колегите към нея би нараснал, докато в същото време мениджърите над теб биха сериозно се замислили дали да продължават със същото неактивно отношение към нея и самата ситуация би ги поставила пред избора дали да я уволнят или да я привикат за изясняване на мястото и във фирмата, евентуално заедно с теб. Има някакъв малък шанс, ако мениджмънтът действително е много жалък, да съкратят теб. Но, поне ще знаеш, че си направил най-доброто и си дал всичко от себе си, по най-точния начин. А ако управлението наистина е толкова зле, едва ли си струва да работиш там за дълго. Но, едва ли ще се стигне до там! 

Здравейте, отново :) Изчетох oтново и двете ми теми и някои от постовете много ми допаднаха, както и съветите, но пак отлагам, чакам някакъв бъдещ, перфектен момент и условия, в който ще седна и ще Започна... Явно няма да стане така. Прочетох темата "Как да изберем терапевт" и се замислих дали пак не съм в неправилните ръце.
Проблема е, че не мога да се определя дългосрочна цел, не съм сигурен в избора си, не ми се пилее напразно сили, пари и енергия в нещо, което може да не се получи в крайна сметка... а всъщност не минава и седмица в която да не се терзая за бездействието си и негоненето на мечтите си. Липсата на мотивация, постоянство, решителност, самочувствие, решителност - са ми проблем. Искам да намеря призванието си. Тази притча малко ми напомня на методите приложени на Дан Милман в неговата книга (Пътуването на мирния войн). Това е любимата ми книга на тази тема - ех, да можеше да срещна такъв наставник. http://www.beinsadouno.com/board/forums/topic/14544-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82/#comment-191188 В момента съм в началото на терапия при втори терапевт, но не съм много обнадежден. Първата още на опознаващия сеанс ми препоръча друг тип терапия (която хич не ми допадна), сега при тази ще видим, не дава срокове, което ме претеснява, като четох постовете на д-р Първанов в тази тема, направо се учудвам. Следващия път ще отворя въпроса.
- След коя сесия може да се състави план? Имам готовност и желание и за средносрочна терапия (6-12мес), но ако мога и за по-кратки срокове - добре дошло. Сега поне съм независим, работя и мога да си го позволя. Даже мисля че половин година е много в моя случай, нямам някакви разтройства, фобии и т.н., поне така мисля. Ако не можете да ме насочите към определен специалист, ще ми е от полза към какъв вид терапия ще ефективна при мен. Два пъти месечно /сесии от по 60мин/ достатъчни ли са, понеже всяка седмица ми се струва доста често, а отгоре на всичко е и условие (в момента съм така)?! Благодаря Архив на темите ми: http://www.beinsadouno.com/board/forums/topic/10514-%D0%BF%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BC%D1%8F%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0/#comment-128831 http://www.beinsadouno.com/board/forums/topic/12410-%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D1%8F-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B8/ dfdf fd

Я колко много сродни зайчета заизскачаха иззад храстите едно след друго.
И аз се чувствах така. Изначално още от училище отцепен и затворен спрямо останалите, интровертен, почти без приятели, въртящ се в омагьосан кръг. Вечно склонен да разсъждава и да философства, но не и да действа. Става дума за до преди 10 г, когато бях точно на 26. Явно това е възраст, която вече те притиска да правиш нещо, за да осмислиш живота си, празнотата в спомените започва да те плаши, че нищо не ти се случва, няма какво да си спомниш. Та преди 10 години ходих при психолози...два пъти. Но те не бяха лоста, нямат панацея за това. Сам трябва да намериш извора на вдъхновението в себе си. И аз си го намерих. Йога, и други духовни учения, групи, практикуване, нови интереси и цели. Много нови приятели, интересни преживявания, и като че ли, но само като че ли всичко изглеждаше наред. За дълги години. Защото това отново беше търсене на удобство. Писане по духовни форуми, пристрастяване към компютъра, отхвърляне на онова, което сам не можеш да постигнеш, или нямаш сили да постигнеш, събиране в духовна групичка, на уютничко, пеене, медитиране, дишане, отново капсулиране. И пак реалните ти способности освен на медитираш и да развиваш "дълбокомислени" теории, остават нулеви. Много години без работа, обвинявайки държавата, а всъщност главният виновник е собственият ти мързел и страх пред вземането на решения и действията...Стигна се дотам дори духовният интерес да умре, всичко това, тези знания, които преди са ти носили радост, ентусиазъм, всичката вяра, са се изпарили. И пак си останал при мама и тати на топлично, за да нямаш грижи...Дори и с написана и защитена дисертация през това време...и какво от това. Пак си бил сам, не си взаимодействал с колеги, и в екип. дървен теоретик, чиито знания не са подплатени с практически умения... Минал си по най-лекото съпротивление, нищо че не всеки може да напише нещо такова. И тогава на 34 г. чувството за празнота, въпреки 8-те прекарани в духовни учения, стремежи и практики, години, се явява още по-силно!...Другите вече имат кариера, деца, пари, коли, къщи, приятели, а ти нямаш нищо...Страшно е. При това през тези години в духовни учения, останалите са те сочели за пример, за определено по-напреднал от тях самите...каква заблуда. И тогава реших-тотална промяна сега и веднага. Заминаване в чужбина, научаване на чужд език, работа, нормални хобита и пътувания...Към това свирене на пиано, пеене, личен живот, сериозен фитнес. Наваксване на всичко, от което си бягал и не си имал смелост да направиш! Няма друг път освен да минеш през всичко, което е естествено и ти се полага като на едно човешко същество. За да бъдеш завършен, духовно, психически и физически здрав. Не можеш да прескочиш този по-материалният, но по-реален и действен етап. В който плодовете идват само след тежък и последователен труд, а не даром или посредством молитва, медитация или благодатта на Учител...Никога не съм се чувствал по-нормален, отколкото сега...
Така че колкото и грубо или изтъркано да звучи, спрете да мислите, спрете безкрайните вътрешни монолози, а започнете да действате. Както каза психологът по-горе, курсът или книгата ще помогнат за 2 седмици, но после всичко се връща в старото русло на апатия и мързел. Трябва по-сериозна дългосрочна цел, която да ти оказва натиск и да те бута напред постоянно. Която разбира се трябва да не е наложена насила отвън, а да е израз на твое желание.

Казах Истината относно изречението, и не критикувам писалия го, а пък който го е ръчнало егото да се замисли защо.

Целта ми не е всички да разбират днес какво пиша във форума, който трябва ще разбере.

Вместо да изпиша 100 страници на темата, които по-мъдри хора са вече са ни учили, направете си опит:
- вземете нож и си го опрете в гърлото - какво е чувството?
- идете в някоя кланица и станете свидели - и те плачат, и те чувстват болка и крещят, и те искат да живеят точно като нас, и гледайте очите им, и ако не сте разбрали пак, вземете нож и си порежете пръста.


Духовния подтик е съпричастие и съчувствие към живите души, нашите по-малки събратя - животните.


Всички имаме вредни навици, но навик от който някой трябва да умре, за да се задоволи някаква страст е меко казано нечовешко - такъв навик пречи на духовното развитие на имащия го.
Който не е видял как излиза живота от гърчещото се тяло на живо или във въображението си, значи не ползва разума си и трудно ще разбере думите ми.

Благодаря, търся също и музика за медитация, релаксация (за сваляне (файл), по възможност).