selsal

Не се изкушавай от "гледната си точка", там дяволът (бесът) те най-добре причаква. ---- Физическото целомъдрието, като въздържание от физическо отдаване навън, е аналог на духовното целомъдрие, като въздържание спрямо психическото обсебване отвътре. Не бива да се бърка любовта към един с любовта към (едната) гледна точка. Както и любовта към всички е добре да не бърка с всичките, превъзмогващи ограничената гледна точка позиции.

И кой, ако не непрестанното съобразяване със "себе си", с "гледната ми точка", не прави това?

Ами питам ТИ кого имаш предвид. - Аzbuki Ами аз преди да питаш ясно си казах кого имам предвид; или не го направих? Въпросът е защо не четем себе си достатъчно, а все четем буквата. Книгите помагат, но Истината е в нас. Ако изчезнат всички книги, пак в себе си ще я намерим. - Аzbuki Хей, ние четем Светото Писание, за да може когато се вгледаме в себе си да не прочетем онова, което дяволът ни нашепва, щото най-вече той е онова "себе", което величаем и полагаме като авторитет. Павел казва, не църквата. - Аzbuki То в първите години на християнството Павел е изграждал Църквата по нашите християнски земи. Свещеното АЗ ХРИСТОС. То не е на кръста и не се достига. Там си е. Чака да го видят. - Аzbuki Това със сигурност не е от Новия Завет. А ако е от Алис Бейли (и ти ме караш да зачета нея, наместо Завета), то трябва ли и аз да ти препоръчвам някоя и друга книга... ---- "Себе-то" е не целомъдрие, а автоеротичност. Свещеният аз е Брахман, засмукан от индуизма, изкривен след това и накрая навлечен на Христос, а на всичко тия операции им се казва еклектизъм.

Тогава защо попита кого имам предвид Исус или Христос? А ако няма значение за какво говори Павел, а е от значение как ние ще си го четем, защо ще четем някого, а не четем сами себе си? По този начин и кръщението със Светия Дух е било ограничено и прието само за апостолите и Божията Майка. - Azbuki Това пък съвсем не е вярно. Сам Павел казва, че иде да кръсти не с вода, а със светия дух. Това, че Христос е нещо изключително, което ние не можем да достигнем, е изкривяване на църквата. - - Azbuki Ти можеш да достигнеш Христос, така ли? Можеш ли да понесеш - да потърсиш - кръстната смърт? Иначе Църквата не ни отдалечава от Христос, причастието е най-категоричният пример за това. ---- Точно в центъра на темата сме! Целомъдрието е съсредоточие в една отсрещност, а не омисляне в това - кой съм аз. Затова и дитирамбите за любовта са отровена саморефлексия за моята любящност.

Павел когото цитираш не говори за Исус, а за Христос (Павел не се интересува в своите послания от живота на Исус). Исус няма как да е в някой от нас, имайки предвид Павловия контекст.

Христос е наистина във всеки от нас, но аз не съм Христос! Несъзнаваната идентификация с Христос е самомнение, което кара човек да уж да заобичва всички, нещо напълно противоположно на вярата в Христос.

Да обичаш всички означава да не обичаш никого! (Това правило не важи единствено за Христос.) Да обичаш един означава да имаш силата да обичаш изобщо.

Аз съм влюбен не защото желая да съм влюбен, а желая, защото съм влюбен. Ако аз обичам любимата си истински, дълго и при цялата й конкретност, имам изкривено енергийно поле ли? Или ако обичам така, го правя претендирайки, ответна любов? Желанието, което се ражда от любовта ми, не ме прави "искам те" в смисъла на "ще те взема", а ме прави "забравям се, защото имам силата да те вниквам". Аз не желая моята любов да е споделена, аз желая да изразя своята любов. И ако моята любов остане несподелена, аз бих страдал не поради несподелеността, а поради това, че несподелеността е признак как аз съм се лъгал, че съм бил влюбен. Ако аз реша, че обичам преди всичко всички, а не един, то аз явно имам грижата, и никога желанието, да се занимавам с икономиката на собствената си енергия, парцелирайки я в отделни и добри човешки инвестиции, но не и да зарежа тая икономика, като си призная, че обичам-по-план, без-желание, поради логика. ---- Моята майка е любяща към мен, поради една основна причина: тя е влюбена в баща ми! Без да е влюбена него, тя не може да ме обича, но може да се заблуждава, че го прави. Аз пък винаги съм бил привързан към майка си, защото тя е била любяща към мен, и я обичам, доколкото съм признателен и доколкото през годините съм я опознал. Но едва ли ще я обичам така, както ще обичам (евентуално) дъщерите си. И това е така, защото моята любов към любимата осмисля живота ми.

Влюбеният човек обича конкретен човек. Самовлюбеният обича представата си за конкретния човек. Е, трудно се обича конкретен човек, това наистина е обвързващо. Налага се да се съобразиш с конкретността на другия, а не с представата си. И когато това съобразяване (обвързване) се провали, човек напуска всяка конкретност от плът и кръв и залюбва... самия акт на любене. В-любен е отдаден. Усещате ли насочеността на думата, излизането от себе си? Любящ е дистанциран. Долавяте ли самовниманието, все-питане "кой съм аз", "а-а любящ съм". ---- Думата любящ може да се използва коректно само за друг човек. Любяща е моята майка, например, така идеята в думата тръгва и иде, но ако кажа "аз съм любящ", липсва отсрещността, тя остава и се размива в аморфност.

Слънцето можем да го видим и без помощта на сянката. Въпросът е как ще видим самата сянка? Как ще видим онова, което възпрепятства осветляването на мястото, заето от сянката?

Ето една разлика между "сянката", като архетип в психологията на Юнг, и "То", като структура от психоанализата: Докато "То" е безлично, деперсонифицирано, и е нагонов (и поради това) либиден ресурс, който налага изискванията си на Аза, то "сянката" твърде често се изявава, персонифицирайки се, "сянката" иде като неприятен човек, като враждебна отсрещност, като "зла" и чужда държава, "сянката" добива очертания, дори лице. "То" има стихиен характер, то завлича, а "сянката" се разполага в света ни, влиза в отношения с нас, обикновено постъпателни, дори сюжетни. ---- Гневът - примерно - като задържан и натрупан либиден пълнеж, е енергията, която се дължи на "То", а човекът, хората, които са обект на нашия гняв, са сянката, която ще ни разтовари от натрупаното либидо. Как става осъзнаването на "сянката"? Как "То се превръща в Аз"?

"Единствен влюбеният може да е целомъдрен." Това е лесната част, понеже мислите и желанията тогава са върху обекта на влюбването. Трудната част е да си целомъдрен, когато не си вече влюбен или още повече, влюбен си в някой друг, но си слагаш юздата на чувствата, мислите и постъпките. Поне на постъпките, после на мислите и най-накрая - на чувствата - трансформираш ги в приемливи. - Latina Напротив, да си влюбен, е най-трудната част. Лесно е да разлюбиш, лесно е да се влюбиш отново, лесно е да се въздържаш и десексуализираш, лесно е да правиш секс и да контролираш семеотделянето, лесни са долинните оргазми, лесни са и обикновените оргазми. Без да си влюбен - и то не за днес, и не да утре - всички тия лесни неща, сами по себе си, са признак, че така или иначе не си целомъдрен(а). Просто техники, просто опити за светоглед. Да си влюбен, естествено и дългосрочно, е разкритие за пред самия теб, че не се самозалъгваш за нищо.

Всъщност истински да приемеш, че грешиш, е да си способен да чуеш отвън, че си сгрешил. Ако разпознаването на собствените грешки е винаги в моя компетенция, то всичко е парад, че уж съм сгрешил, че уж съм се поправил.

Единствен влюбеният може да бъде целомъдрен. Брахманчаря е просто техника, ако е извлечена от контекста на любовта към един конкретен човек (разбира се, това е съвсем не-източно твърдение). Отричането на брахманчаря пък винаги е било желание за любов без никаква нагласа и отвореност за любовта.

Афоризми за афоризмите - Афоризмът трудно се подквасва, сам е квас за всичко друго. ---- Всред горещите и сухи пясъчни дюни на безчетните думи, които пустият свят изсипва в човешкия ум, афоризмът е глътка. Афоризмът утолява не с обем, а със свежест, той люби не с милувка, а с жиг. ---- Семе е афоризмът! И яловият, и мъртвият от него надуват корем. Изнасилство е да му се противопоставяш. ---- Афоризмът те учи да четеш отново. ---- Черепът ти ще пропадне в главата, умът ти ще се изстиска, но афоризмът ще остане и ще стои гол върху раменете ти. ---- Афоризмът е присъда, която първо се изпълнява, а после издава. ---- Смъртта може и да позволява апелация, афоризмът никога. ---- Афоризмът трябва да е кратък, за да може щом свърши, да разкрие, че не е свършил. ---- Звукът му спира, но афоризмът остава с двойна тежест. ---- Афоризмът е душевна слабост, но и душевен възторг, афоризмът отваря отворените очи. ---- Да четеш афоризъм е военно начинание, ако го завършиш без рани, нищо не си чел. ---- С афоризма ти не разбираш какво има в нишата, ти разбираш за наличието на нишата. ---- Облизвай мястото, отдето е минал афоризма, сладко е то; душата ти по-дълго радостна ще пее, а езикът ти по-лесно ще се върти. ---- В първата секунда, когато зърнете афоризма, в мига, щом го чуете, знайте, само тогава го виждате цял.

Най-просто - "дзен" се състои в способността да се снемат стереотипите на възприятие и интерпретации. Всички условности, които човек прилага без да усеща, които смята за самоясни и естествени, но всъщност са нагодени и скалъпени от нас, за дзен се превръщат в предмет на откриване и унищожение. По начало дзен-будизмът е апофатичен; това значи отрицаващ. Но това отрицание не е нихилизъм; апофатичността е такова отрицание, което освобождава поле за непосредственото вникване в нещата, а тази непосредственост е Просветлението в дзен-будизма. ---- "В гората пада дърво" е тезисното изречение в задачата. Отнасяйки се дзен-будистки към тезата, ние ще разберем какъв е смисълът на второто, антитезисното изречение в задачата. Антитезата "но няма свидетели" има за цел да насочи вниманието ни към условностите в тезата, тази антитеза ни помага да разпознаем стереотипа на мислене, който се крие в разбирането, в посланието "в гората пада дърво". Коя е условността, която по начало обикновеният човек няма умението да рефлектира в тезисни позиции, подобни на "в гората пада дърво"? Условността е свидетелството! Макар в тезата "в гората пада дърво" да няма пряк израз на свидетелство от типа "видях в гората да пада дърво", човек по саморефлекс внася това свидетелство. Нещо повече - именно защото не е посочено кой е видял да пада в гората дърво, условното човешко мислене прескача субективността в тезата и я разпознава като обективна; или - в гората пада дърво, просто факт! Безличното свидетелство за нещо случило се бива използвано от стереотипа и превърнато в безспорност. (Източният начин на мислене в основата си е апофатичен (отрицаващ). За разлика от западния, който е потвърдителен. Аз съм срещал много хора, които имат силно влечение към източната философия, но които никак не си дават сметка колко много от потвърдителния си западен начин на мислене внасят в уж възприетите източни учения. Ние, на Запад, обикновено разбираме отрицанието като нихилизъм, като безцеремонен бунт. На Изток отрицанието е спокойно, то е освобождаващо, в него има вътрешен мир и много сила.) Условността в горната задача е несъзнаваната склонност на човек да фактологизира, да търси неоспоримото. Някои мнения в тая тема отчаяно довнасяха в задачата собствена фактология, за да потвърдят фактологията от самата задача. Имаше пан-анимистични тези (цветчетата свидетелстват, гората свидетелства), все примери за откровена проекция, която се опитва да мине за духовност. ---- Отговорът - според мен и то само в дзен-будистки смисъл - е: липсата на свидетели е липса на опосредствано възприятие; напомни ли ни се, че липсват свидетели, ние се сещаме, че по начало възприемаме чрез свидетелство. А най-яркото свидетелство ние търсим - съвсем условно - във факта. Фактът е така подкрепен от свидетелства, че вече не се нуждае от тях. Тезата "в гората пада дърво" има такова безспорно свидетелство, което е опора за нашето мислене, без това свидетелство, ние изгубваме опората си. Без тази опора ние не можем да мислим, а още по-малко да осмислим падащото дърво. А самата задача ни издърпва тази опора... И дърво в гората никога не е падало. (дзен-будизмът е апофатичен, отрицаващ). А щом приемем в себе си, че дърво никога не е падало в гората, с нас ще се случи нещо странно - едно Просветление - ще можем да видим истински как дърво пада в гората. Ето я целта на дзен.

Яйцето предхожда кокошката, понеже преди кокошката да се е формирала биологически в кокошия си вид, други видове са снасяли яйца; водните и земноводните примерно. Ако ли пък въпросът е кое е първо - кокошката или кокошето яйце, то първа е оная конкретна, а преди всичко еволюционна кокошка, която сама не е снесена от кокоше яйце, защото е първа по рода си, но пък е родоначалник на всички кокоши яйца от него момент насетне. ---- Идеята на философския (а не на биологическия) въпрос за това, кое е първо кокошката или яйцето, съдържа в себе си разбирането за затворения кръг, където се прави опит да се определи кое е знаменателя, и по отношение на него да се осмисли числителя. Но поради затвореността на този кръг след всяко определяне на знаменателя (кокошката) и осмислянето на числителя (яйцето) се извършва естествена инверсия (обрат), при която досегашният знаменател на свой ред се превръща в число, ознаменуван он досегашния числител. Но не само биологическия въпрос има решение, а и философския.

Да вярваш означава едно-единствено нещо - да вярваш в Христос. Всичко останало - да вярваш, че гората я има, че дървото е паднало, да вярваш в доброто, да вярваш в себе си, да вярваш в извънземни не е вяра. Всяко едно от тия неща може да добие стойност единствено в контекста на вярата в Христос. Това е християнството. ---- Единствен Христос може да свидетелства сам за себе си! Няма основание силата на Христовото свидетелство да се прехвърля върху всичко друго, само Той е Пътят, Истината и Животът. Докато Христос е на земята той свидетелства чрез себе си божията благодат. След разпването и възнесението свидетелството преминава в Светото писание и благата вест, която апостолите разпространяват по света.

Чудесен пример за синхроничност. Изговорен много добре; пестеливо, но точно и естествено са посочени нюансите. Ала... какво ли значи тази конкретна синхроничност? ---- Колкото повече примери, толкова повече възможност да ги осмислим, да ги въведем истински в живота си.

Моето желание да поставя тая задача като въпрос пред повече хора имаше зад себе си една - по моему - интересна идея. Коанът, и въобще всяка комплицирана задача или форма на изразяване, имат особено сходство с онова, което се нарича откровение. Откровението, което достига човешката душа в един или друг момент от живота, никога не е еднозначно, не е ясно, не е просто, то винаги е особено, различно, мъчно за осмисляне. Откровението е ословена интуиция, откровението е връхната гласност на интуицията изобщо. Ала истината е, че интуицията не е наше притежание; тя може и да ни спохожда, но когато остане неразчетена, интуицията - такова е естеството й - си отива. Нашият разум, или по-скоро нашият дух, е онова, което е обичано от интуицията, и той е този който може да откликне на нейната обич; разбира се, ако е способен. Всеки втори мисли себе си като интуитивен човек, взимайки всяка щуротия, споходила ума му, за откровение. Но щом човек бъде споходен от интуицията, а не то дивотиите си, той се сблъсква с нещо наистина чуждо, далечно, непонятно. Силата на духа се проявява в тоя сблъсък. Същинският дух приема цялата специфика на откровението, което се сговаря от интуицията, опитва се да вникне в нея и никога няма нагласата да вменява вина, слабости и агресивност на низпосланото, което го пресрещнало. Въпросът, който е поставен в тая тема, е истинско предизвикателство, той е изпитание за духа; за неговата способност да се измъкне от шаблоните на интерпретация, да прояви новаторство в подхода, гъвкавост, способност да съчетава противоположностите. Коанът не е безсмислица, тъй както откровението не е безсмислица, напротив, лишена от дух е безсмислеността, която му се вменява. Аз не съм съдник на това, кой как реагира на сложността в тая задача; но имах грижата да поддържам тая сложност, да не позволя чак дотам лековати отговори и его-съобразни емоционални коментари. ---- Искам да поздравя Станимир. Той съчета знанията си и оригиналността на личността си в желанието да търси отговор; не вмъкна "аза" си в отговорите, които даде, затова и пролича как не пропуска съдържанието на самата задача.

Всъщност сега ми просветна нещо се е случило, но не може да се докаже поради липса на свидетели(доказателства) остава вярата - Bee_bg Вярата най-често не е вяра, а оправдание за заблудата; и отказът да се приеме тая заблуда (иначе отпращам те към последните абзаци на 47 пост). Някои видове въглища, които се добиват и ползват, са си свидетелства, че в гората винаги падат дървета, едно или повече, та може и всички дървета в гората да са паднали... - Кристиян А някои видове отговори, които се предлагат и убедено поддържат, са свидетелства, че в живота така или иначе се срещат въпроси; та може, докато се сипят всякакви отговори, без да искаме да нацелим съответните им въпроси. Но може пък и да не може! Това предполага, че въпреки неналичието в момента на хора (testis uno - testis nuno), които да свидетелстват за събитието, по някакъв начин знаем за събитието което се е случило с конкретно дърво - Валентин Петров Единият свидетел е никакъв свидетел, защото не само фактът се нуждае от потвърждаващо свидетелство, а самото свидетелство се нуждае от споделянето му с друго свидетелство. Чудесата, извършени от Христос, винаги се свидетелстват от мнозина. Що за неща са тия неща, що за събития са тия събития, които знаем, но не сме узнавали?

Напълно съм съгласен. И без да нарушавам съгласието си, ще добавя: "Въпросът е, че виждаме само част от цялата картинка и не можем да осъзнаем съществуващите връзки и зависимости" - (и то връзки и зависимости, надскачащи връзките и зависимостите от времеви порядък, примерно причинно-следствените зависимости).

Игнорирайки възможността за грешка в условието, остава варианта и двете му части да са едновременно верни, но да се отнасят до различни аспекти от съществуването на дървото - Станимир Аз съм с две ръце "за" това положение. Отклоним ли се от него, ние се отклоняваме изобщо. Духът и Материята няма как да бъдат разделени - Станимир В Самкхя (а в тоя смисъл и в йога) основната цел е "вивека", разделението на Пракрити (праматерията) и Пуруша (духа). Невежеството (авидя) се изразява именно в неспособността да се направи това разграничение. Всъщност абсолютна причина за всичко съществуващо няма как да се намери, защото това би било в разрез с вечността - Станимир Отново Самкхя твърди, че Материята си е въобразила, че Духът я е задвижил, но тя се е задвижила от само себе си, а Духът всъщност е стоял винаги напълно пасивен. В тоя смисъл "причината" за съществуването на света е илюзията на Материята по отношение на Духа. Според Самкхя и Йога не съществува взаимодействие между Материя и Дух, единственото взаимодействие е само вътре в Материята, а това е взаимодействието между трите гуни - саттва, раджас и тамас. Именно взаимодействието вътре в Материята и извън Духа поражда причините и следствията. И води до лоша безкрайност. Въобще прилагам тоя светоглед, имайки предвид интереса на Станимир към първия човек обговорил йога. А общата идея на този пост е: коанът пита за устоите на причинно-следственото мислене, те сигурни устои ли са? Защото, ако наистина има такова нещо като "неоткриваеми причини", както твърдиш, Станимире, то самата идея на каузалното мислене се проваля. Защото мисленето в причини и следствия е във връзката помежду им, във видимата връзка между тях. Ако ние само предполагаме тая връзка, то прилагаме каузалният подход само формално, неспособни да го сторим по съдържание. По друг начин казано: има неоткрити причини, но не и неоткриваеми.

Нещо може да се случи, дори без свидетели. - Bee_bg Защо може? Добре. Но тук по-скоро се осъществява един пожелателен синтактичен разбор, отколкото освобождващ отговор на темата-въпрос. Философско-семиотичните спекулации са едно добро упражнение за ума, но не научават на нищо сърцето (вярата). В този смисъл, свидетелство за вярата не е необходимо. И в случая думите на Тертулиан, биха се ситуирали добре и на място - Credo, quia absurdum est. - Мона Мона, кое му е пожелателното на разбора? И кое е семиотичното? Точно моите постове в тая тема избягват метафорите и знаковите препратки, като следват диалектиката на понятията. За спекулацията съм съгласен. Но именно спекулацията е тая, която се води от Тертулиановото разбиране. Спекулативното мислене (Хегелевото мислене) е оная принаденост над обикновената логика, която внася абсурда, отчита абсурда. Няма нищо абсурдно да вярваш, че някъде е паднало дърво, макар никой да не го свидетелства. Примери в тая тема колкото щеш. Това вярване, не е вяра! И не е вяра, защото почти всички имаха предвид, че е естествено (а не абсурдно) да си пада дърво без свидетели. Абсурдът бе заобиколен с идеята, че птичките и цветенцата са чули шума на падащото дърво. С простото вярване, че гора има, не се утвърждава никакъв абсурд - от сто души деведесет и девет и половина вярват, че гори така или иначе си има - с това просто вярване се избягва абсурда. (А иначе свидетелство за вярата е необходимо. Това в християнството е времето от възкресението до възнесението, това е свидетелството на жените, че Христос не е в гроба, на апостолите, че са видели и говорили с възкресения Христос. Евангелието (да се евангелизира) е точно вестта на това свидетелство. Самото свидетелство е абсурдно, защото свидетелства абсурдно събитие - че мъртвият е възкръснал. Да вярваш, че едно дърво е паднало, без някой да е видял това падащо дърво, си е резон, а не абсурд; то не е никаква вяра). Твоите аргументи са моите аргументи.