selsal

Това за ограничаването му е точно така, но понякога е и от полза. Да предположим че отвориш тема смислена и се води интересна форумна дискусия по нея в един момент някой със ''словото'' си я оспамва т.е. говори(пише) извън темата напада личностно участниците тогава? Мисля че трябва да правим разлика между свобода на словото в чистия му вид и свободията на думите. За мен е недопустимо да наричам нечии думи спам. Аз мога да изразя несъгласие, да посочвам разминаванията в моите и чуждите разбирания, но винаги в контекста на размисъл върху казаното, а не в зачеркването му, което просто го изхвърля в от ума ми или темата. Най-лесно е да кажеш, че на някой думите му са свободия - то всъщност това е свободията.

Сега ми идва на ум една мисъл, чийто източник не помня: да мислим така, както бихме мислили, ако мислите ни се изписваха с огнени букви в небето и биха били достъпни за всички. - maggee Съгласен съм докрай. И именно защото съм съгласен, за мен е немислимо, по какъвто и да е начин, криейки се зад правила и обноски, да желая да ограничавам възможността нечии мисли да се изписват с огнени букви в небето. Когато в сайта се налагат ограничения от типа на корекции, измествания, изтривания и назидателни клейма в края на затворени теми, те се правят, щото думите, изписани от някого и споходили модериращата душа, са станали твърде огнени за нея, а в тая душа небесното е твърде малко. За мен емоцията, мисълта, изречената дума и действието имат еднаква стойност. - maggee Стойността им еднаква, що се отнася до това, че те разкриват същността на чувстващия, мислещия, говорещия и действащия. Но ако словото вреди, то "вреди" най-често не поради злословие, а поради истинността си. Словото е вторично. А свободата, и не само свободата на словото, е илюзия. Зависими сме от енергията, от Космоса, от Слънцето, от Земята, от въздуха, животните, растенията, от останалите хора. - maggee Е, аз по-скоро съм съгласен с апостол Йоан, че със словото започват нещата. А що се отнася до това, че свободата на словото е илюзия, то тя би била илюзия, не щото Космосът прави словото зависимо, (според християнството космосът олицетворява дявола, а словото - Бога), а поради това, че някой цензор не може да приеме онова, което чува. Свободата е зависима, но не от животни и слънца, а единствено от неспособността на човек да приеме духа. А оня, който не приема духа, сам цензуриран, цензурира другите. Единственото му оправдание е, че го прави за добро. Ето го Злото!

Свобода на словото означава човек свободно да изразява мнението си - не да го налага над другите. Свобода на словото означава да кажеш "Аз мисля така", а не "Вие мислите грешно". - maggee Великата френска революция е тази, която налага гражданските свободи и в частност свободата на словото. Самата революция, чийто символ е падането на Бастилията, прогласява не друго, а грешността на дотогавашния модел. И то прогласява въпросната грешност не с друг, а с революционен подход. А и - напълно аналогично - Новият завет извършва същото нещо. Затова съвсем произволно е твоето твърдение, че "свобода на словото означава да кажеш "Аз мисля така", а не "Вие мислите грешно". Звученето и действителния смисъл са малко по-различни: свободата на словото е "аз мисля така" (което няма как да изключва възможността "вие мислите погрешно"), а ограничението на свободата на словото е "щото вие мислите погрешно, ще цензурираме изговарянето на някои ваши мисли". Да си представим, че отида да гости на Селсал/Силвия/Еди-кой-си. Вляза с кални обувки и се разходя по скъпите килими. Настаня се на масата и започна да критикувам храната, с която е решил да ме посрещне - но защо ми предлагаш ягоди, аз имам алергия, накърняваш ми свободата да бъда здрав! Домакинът ми предлага класическа музика, а аз я изключвам демонстративно и си пускам чалга - защото аз имам свободата да слушам музиката, която ми харесва! А тези грозни картини по стените какви са - мразя този цвят, дошла съм ти на гости, пък ти ме тормозиш с неприятни гледки! Уау, и котка, ама тя пуска косми! И така нататък... - maggee Независимо къде си, у дома или съвсем близо до моите уши, аз никога няма кажа "нямаш право да говориш така", нито пък ще възпрепятствам твоето говорене. Духовният живот е нещо съвсем различно от личното пространство, което раздутият-аз брани, той е и диаметрално противоположен на частно-собственическите изстъпления на правилоналагащите. Любопитно е, maggee, как с горните си думи смесваш свободата на словото със свободата на материалните действия. А между тях има съществена разлика. И тя е, че идеята за свободата на словото е неограничена, а идеята за свободата на материалните действия е доколкото тая свобода не вреди другиму. И за да е докрай ясно ще добавя, че разбирането за свободата на словото съдържа в себе си увереността, че словото никога не вреди другиму, но пък ограничаването му е вреда от най-голям порядък.

Понеже искам да критикувам и да се боря - а защо ми е нужна тази борба - за да доказвам - какво - правотата си. – Мона Оня, който предлага критика – и единствен той (тя) – именно предлагайки критика, открива себе си най-силно, като излага своето мнение на възможността то да бъде отхвърлено. И обратно, тоя, дето се отказва от критичността, я изявява несъзнавано. Туй е първичната, съвсем необработена, и действително честолюбивата критика на “добрите” и “любвеобилни” същества. Цензурата, укрита зад привидната правилност на правилата, е отровата на “невраждебните”. …когато искам да има враг, аз си го намирам, понеже врагът е нужен за моето оцеляване. – Мона Ницше говори за ресентимент. Ресентиментът е човек, който оцелява, като добрува по маниер, добрува в жестовете си; ресентиментът оцелява, бълвайки послания за любов, защото горделивата му душа няма да изтърпи нелюбовната същност на откровеността. А що се отнася до врага, той не може да служи за оцеляване, как би могъл? В един разговор противникът единствено може да направи така, че тезата ми да не оцелее, но така пък ще отвори път за истината. Аз наричам това смешна въртележка - и само, който не е обичал и не е обичан, се целеустремява да се бори за невъзможното право да бъде всепризнат вестител на истината. - Мона Към подобно право се стремят всички мушици и душици, които се сбират, за да могат в общото си откровеничене “обичам те, ах и ти ме обичаш”, да наложат халюцинацията за съществуването на обезкръвената си и кастрирана любов. И аз като него, ще кажа - "смешен плач". – Мона Наистина ли ти изглежда, че плача? Търся си врагове, плачейки? Това ли правя? Аз – своего рода – съм на страната на Сократ, щото не мисля, че трябва да бъде цензуриран, а ти вземаш страната – вземаш я и още как – на атинските власти, които смятат, че Сократ единствено хули и развращава. Кой е партийният функционер… - Мона Всеки, който редактира, трие, мести, аранжира и въвежда реда на Покруст (а Покруст е тоя, дето реже я главата, я краката, за да вмести нещата в шаблона на представите си). А покрай Покруст винаги се нарояват и покрустовци.

Тъжно е, че често борейки се с илюзиите, забравяме за тяхната предпазна функция. - Станимир Това да не е преписано от химна за кали юга? А за това, дали трябва да критикуваме и кога, аз съм винаги за критиката, стига да се спазва правилото за непричиняване на вреда. - Станимир На хипохондричното мислене му вреди всичко, дори балсама. Самата аз преди време съм изразявала критика и не съм била цензурирана. Може би има значение какво целим с критиката си. Добронамерената критика не се нуждае от цензура и не я предизвиква. - maggee Иран цензурира Салман Рашди. Православната църква цензурира "Последното изкушение" на Скорсезе. Партийният функционер модерира някои позиции по места. Възможно ли е причината за цензурата да е щото критиката не е била добронамерена? Или пък - самата цензура да е еманация на доведената до краен предел недобронамереност. (цензорът винаги цензурира, за да предпази някой беззащитен; а тоя беззащитен - съвсем психологически - все се оказва не човек, а разкритата като несъстоятелна теза на самия цензуриращ). ---- Каиафа и той е смятал, че Исус сквернослови и грубо напада Синедриона. Опитвал се е да опази закона и морала на редовия юдеин. Фарисейска добродетел!

Ограничението за критиката цели именно да постигне свободата и спокойствието на този, който отваря себе си. – Донка Същността на цензурата е именно в това да бъде ограничавана критиката. ---- В тоталитарното комунистическо общество цензурата е насочена срещу критиката спрямо ценностите на “чистата социалистическа общност” (която отваря себе си в битието). В тоталитарното фашизоидно общество цензурата е насочена срещу критиката спрямо амбицията за “гражданска дисциплина и правила” (които желаят да отварят себе си без престъпно съпротивление). В един “духовен” сайт цензурата е срещу критиката спрямо илюзиите, че духовност и лично пространство някак могат да се съвместят. Ала лично пространство донякъде има в момичешките лексикони и най-вече в материалното общество. ---- Докато критиката дава възможност за отговор, то цензурата (понеже няма друг отговор на критиката) иска определени думи или мълчание.

За да отнеса поста на "бяса" към темата ще използвам неговото "И само безценното, не е малоценно", като го преобърна в "Само малоценното е безценно". В гностически, в алхимичен, а и в класически християнски смисъл, нещата, които най-малко се ценят имат същинска стойност. Гностиците казват, че най-отринатото, най-пренебрегваното носи огромна значимост, алхимиците твърдят, че философският камък е в най-дълбокото, най-мръсното и най-нищожното, а християнството намира истината в бедните, слабите, греховните, последните. В душата нещата стоят по същия начин. В несъзнаваното - където съзнанието изпраща всичко обезсмислено - се обитава безценното на човек. Докато творецът успява да извлече в богата и адекватна форма малоценните неща и да разкрие действителния им образ, то психотикът се проваля в тая задача. Той иска - той е болен от искане - да направи това, ала резултатът винаги е неяснота, объркване, анекдот. Но пък след верен анализ, чрез вникване, изкривената форма, под която е изразено несъзнаваното, може да се изправи и в крайна сметка болният човек да интегрира в своето съзнание истинската ценност на несъзнаваното богатство.

"Или да съм нещо много лошо, или да съм нещо много хубаво? Какво избирам аз? О, избирам много хубавото. А ония, които избират много лошото, колко лоши са те, да, колко лоши." С тоя подход човешката психика не може да се познае, така може единствено да се чете вестник; и за жалост, дори не всеки вестник.

"Бог е в хармонията! В споровете и караниците Любовта я няма." Предполагам какви заключения ще си направиш, но честно казано хич не ме вълнуват. - Ани Много хармония има в липсата на вълнение, която ми споделяш, Ани. И защо изобщо ми казваш нещо, след като не искаш и аз да кажа нещо от своя страна? А относно "жонглирането с думи" ти много меко се изрази, аз бих употребила по-категоричен термин. - Диана Колко любов ще има в категоричния ти термин? ---- Има един бог на една любов, която говори против спора, поради фригидност (духовна). Администраторска бележка: Темата е затворена. Подобни теми с дълги безмислени спорове повече няма да бъдат допускани във форумите на портала. Можете да споделите виждането си, но не и да се опитвате да го налагате по какъвто и да е начин, нито да спорите до безкрай, за да защитавате позицията си.

В действителност делението на черни и бели го подхвана ти, с предложеното от теб продължение на историята която цитира Fut. - Станимир С предложеното от мен продължение аз опитах да превъзмогна едностранчивото деление на бели и черни, което бе категорично положено в историята, разказана от Fut. Ти, Станимире, не хареса тоя опит и бързо пожела да еманципираш бялото отново в едностранчивото бяло. Аз вече споменах, че в групата на белите ученици поставям само тези ученици, които до голяма степен са преодолели своите илюзии, слабости и отрицателни навици... - Станимир Човек, който превъзмогва своите илюзии и слабости, е най-вече човекът, който е склонен да подложи на преоценка черно-белия светоглед. Това, че ти се опитваш да принизиш понятието "бял ученик" и да го обвържеш със самозаблуда, опит за показност и страх да признаеш своите слабости (а ти вече направи това, още в поста в който предложи своето продължение на историята на Fut), говори зле за самия тебе. - Станимир Аз принизявам ли "белия ученик", или посочвам действителната му същност? Не е ли по-коректно да се каже, че човекът, който провижда заблудите си е чудесен ученик, наместо бял ученик? Щото когато се каже "бял ученик" се предполага - има ли как да не се предполага - "черния ученик". И така белият ученик гради белотата си в контраст на чуждата чернота, но пък ако се подложи на съмнение самата негова белота, той отхвърля онуй поведение, което сам е използвал и върху което изгражда цялата си парадигма.

Селсал, да разбирам ли, че според тебе белите ученици се стремят към показност? А черните? И че ти сравняваш шута и неговия стремеж към показност с окултните ученици. А учителите къде ги поставяш? - Станимир Не белите ученици се стремят към показност. Бели ученици не съществуват. Към показност се стремят ония, които делят света, и в частност учениците, на бяло и черно (да обяснявам ли пак психологическата мотивация да го правят). И в тоя смисъл, освен бели, не съществуват и черни ученици. Да ме питаш за черните ученици е да ми вменяваш своето деление и дори - без да разбираш - да го изискваш от мен. Аз не казвам, че човекът, интересуващ се от скритото, е шут. А казвам, че е шутовско да говориш за окултното като че е някакъв социален морал, който вижда или добро, или зло. Окултното не се интересува от доброто и злото, от бялото и черното. Скритите значения по начало извръщат всяко добро и всяко зло, всяко бяло и всяко черно.

Selsal, ти по-добре от всеки друг би трябвало да знаеш, че това е материя, изискваща кадифени ръкавици, не груби вицове. – Olq3 Теоретическата психологическа литература използва твърде често анекдоти, за да предаде своите идеи. От друга страна направо сто процента от психотичните случаи звучат анекдотично. Например в един учебник по психиатрия съм чел, за пациент, който имал кола, която щом натиснел едно копче литвала, щом натиснел друго плавала, а щом натиснел трето и четвърто извършвала още по-чудни неща. Самите думи на пациента са много смешни, сякаш съзнателно изразът е такъв, за да забавлява. Ако ли пък се четат цели пасажи от случая “Шребер” на Фройд, анекдотичното звучене е изключително. Според мен всеки, който поне частично има психологическа нагласа, ще види потенциала на посочения от мен анекдот. Изживява се биването, но частично. – Shelter Да, и точно изживяването на налудната идея (“петелът ще ме изяде, щото съм царевично зърно”) е оная част от биването, която обикновено не се изживява. Разбира се, налудната идея не е адекватна на тая част от биването, щото налудната идея е просто един отчаян опит за израз на липсващото. Най-често терапевтите се стремят да изтикат представата, изразена в налудността, но енергията на “липсващото” – по твоя израз, Shelter, пък и на Лакан – се запазва и продължава да търси форми за изявата си. В анекдота пациентът спира да се мисли за царевично зърно, но пък започва да мисли, че петелът го мисли за царевично зърно. Тоест липсващото е гъвкаво; то е по-ликвидно от водата и открива нови и нови форми, ала – за жалост – все патологични. Те са патологични, щото макар изразени, самото липсващо остава неосъзнато. И тук е място на твоето изречение: За пример - прогледнали хора се връщат към стария начин на живот, както когато са били лишени от зрение. – Shelter

Всъщност кой започна в тази тема делението на бели и черни, вместо да си нищи мирно и тихо кой шут и кой цар? - Ани Разликата между Белия и Черния учител е заложена в историята, която Fut разказа, а аз - със своята интерпретация - отнесох самото деление на Бял и Черен към един от най-характерните механизми на отношение, които царуват в шута. Ако това не се е разбрало, то се чувствам малко неприятно, защото показва, че моите постове в темата са просто пропуснати. Май трябва да се уточните, какво разбирате под понятието окултно ученичество. - Ани В едно изречение моята теза е: колкото по-ексхибиционистичен е един човек, то той толкова по-гласно възвестява своя интерес към окултното. В тоя смисъл предмета, който изяснявам пост по пост, не е що е окултно ученичество, а що е страстта да окултнича.

Аз лично не причислявам крадците, убийците и др. подобни към черните. А и очевидно преставата ни за белите и черните доста се различава. - Станимир Но пък сякаш имаш грижата да остане неочевидно кой всъщност за теб е "черен"? "Другите подобни" не са ли "паднали"? Те злоупотребяват или не - по твои думи - с енергиите, които са им предоставени? Аз нито едните нито другите мога да отнеса към обикновените хора. - Станимир Въпросът е да не би да ги отнасяш към своя фикция, на която особено държиш? Да не би горното изречение по същество да е: "аз нито едните, нито другите отнасям към действителността"? ...когато се говори за ученичество е разумно да се предположи, че става въпрос за хора които умеят да различават в голяма степен истината от лъжата... - Станимир Най-лесното нещо е да се говори за ученичество. Никак не е разумно да се предполага умение за различаване на истината от лъжата, когато става дума за туй лесно занимание. На шутът му е лесно да разиграва цар, можем ли да предполагаме, че царствеността е неговата първа грижа и естество?

No More Lies

За да се разбере един луд, би трябвало човек трябва да се опита да мисли като него... - Bee_bg Ами да. Нали не е недостъпно, пък и не е безинтересно? Защо някой ще си мисли, че петел ще го изяде, щото самият той е царевично зърно? Защо някой друг ще поправя неговата идентификация; корекция на възприятието ли е психотерапията? Защо все пак туй какво мисли петелът е пропуснато по време на терапията? И как така изобщо петелът мисли каквото и да е? Селсал... да ти кажа тогава... вица за релсата. Там пък съвсем ще се оплетеш от упражнения - mvm Преводът на този пост е: "ей, селсал, искаш да ме оплетеш с въпросите си, но аз няма да се поддам, а ей сега, от своя страна, ще те питам нещо и тогава самият ти ще се оплетеш". Нека да няма притеснение, че ще се оплетем (selsal може да обещае, че няма да го направи).

Ще разкажа един анекдот. Той се отнася до психотерапевт и до пациент, но според мен не само повествователната му част засяга психологическата тематика. В своето съдържание анекдотът разкрива душевни дълбочини и специфики, както у болните, така и у здравите хора. А и слабостите в терапевтичната парадигма са силно застъпени. Самият анализ на тая забавна история не е лесен, ала добрият анализ може да даде - по мое мнение - твърде много. Ето анекдотът: Пациент постъпил в клиника на лечение, защото си мислел, че е царевично зърно и поради тая причина петелът ще го изяде. След известно време и определен брой сеанси пациентът бил излекуван. На прощаване казал на лекуващия го терапевт: "Наистина съм добре. Знам, че не съм царевично зърно. Но, кажете ми, дали и петелът вече е узнал това". За мен анекдотът е много смешен и в същото време е чудесна възможност да се поупражнява човешкия ум.

Прави ми впечатление, че ти в абсолютно всички случаи допускаш, че човек, който се мисли за добър, че постъпва правилно, че е бял, в действителност се самозаблуждава и се страхува да признае съществуването на противоположността на тези качества в себе си. – Станимир Това е едно погрешно впечатление. Но защо не опитаме да го изправим. Самото разбиране, че черното е противоположно на бяло, че войната е обратното на мира, че светлината е несъвместима с тъмнината, е същинското зло. Пътят на това разбиране е най-лесният път! Той е избиран от най-страхливите, от тия, които нямат дух, щото духът е не друго, а тайната, която превръща привидните противоположности в композиция. Първото нещо което става с един бял ученик е всичките тези скрити механизми да бъдат изкарани на светло и да бъдат отработени, т.е. трансформирани. – Станимир Не! Първото нещо, което прави един ученик, който се идентифицира с бялото, е да си представи всичко черно, което неминуемо е някъде другаде, а не в него. Това е най-великата му нужда, без нея не може, тя го събужда и тя го приспива. И затуй не бялото, а черното е вътъкът на “белия човек”, именно то (черното) го прави бял. А сетне, на представата, че “нещо си е черно” – а тая представа е неосъзната анатема в най-чист вид – се поставя етикет “трансформиран” и “осъзнат”. Освен това черните са наясно с кармичните следствия, които ще последват за тях самите, но съществуват средства с които ги забавят временно. – Станимир Ох, наистина ли мислиш това? Смяташ ли, че крадците, убийците, издевателите, че най-големите тирани имат самосъзнание за постъпките си? Не, Станимире, тия хора имат съзнание за морал и вписват постъпките си в тоя морал. Те, до един, намират себе си за бели. А жертвите си намират за черни. Човешката душа е така устроена, че ако някой, дори най-коварният сред коварните, си даде истинска сметка за онова, което прави, той би се пръснал, умът му не би издържал, страшна лудост би отнесла съзнанието му. “Черният”, за който говориш, е просто удобна представа на един "бял" човек.

За мен е радост да предложа основанията си. ---- Самото деление на бели и черни е признак за догматично отношение. И това деление е базовата догма на ония, които се причисляват към бялото ученичество. Самият ти говориш за бели и черни ученици, като това говорене предполага у себе си набор от представи, които по начало са характерни за белите и черните. Например, черният е черен, според теб, защото някога е преживял падение и поради това днес се противопоставя на еволюцията. Това действително ли е така, или е една необходимост в мисленето на ония, които искат да се разпознаят като различни от "падналите"? Не е ли именно белият учител (и ученик) тоя, дето - за да не си признае чувството и страха от собствено падение създава догмата за падението, което облича в черни одежди? Всъщност чернотата, така както я виждат "белите" не съществува. Тая чернота - целият егоизъм, желание за манипулация и внасяне на заблуди, - е неизменна нужда, от която се ползват самонавличащите се с белота. А действителната чернота е именно тая белота. ---- Изразът - "тъмнината е отсъствие на светлина" - разкрива точно произхода на "бялата" представа за тъмнината: "тъмно е онова, което не е мен, а мен, о, "мен" е нещо чудесно, нещо бяло, нещо ценно". Представи си ако аз кажа: "Какво е Станимир? Ами Станимир е отсъствие на selsal". Това твърдение може и да е вярно, но ти ще се съгласиш ли, че Станимир се изчерпва с това определение?

Принципите ръководещи един да го наречем черен адепт са коренно различни от тези ръководещи белия. - Станимир Това е вярно. Но пък представата на белите учители и ученици за черния свят е твърде очернена (превратна). Само в душите на белите го има туй превратно черно. И допускате ли възможността черния ученик да вярва в съществуването на Бог също толкова, колкото вярват белите ученици? - Станимир В белите ученици няма вяра в Бог. Предразсъдъкът, който ги възпрепятства да допуснат в света си тезата "няма Бог", разкрива че за тях "има Бог" е патерица (догма). Черният ученик е шансът на белите да превъзмогнат театъра на своята белота. Нямало да преследва оня, който утре щял да разкаже на целия свят какво става в двореца, а и защото само по-този начин, в историята дошла до нас, щял да присъства самият той. - Shelter Когато си със съзнанието, че пишеш проза, езикът ти става видимо консолидиран, наместо скрито консолидиран. За да разказва човек - няма как - трябва да чувства, че е преследван; разбира се, не точно в патологичния смисъл на думата. Законът винаги преследва дарбата, но и дарбата преследва закона. Забавното е да разбереш от коя страна на барикадата си (а барикадите са най-хубавото нещо в живота). Необходима е девствеността поне на една Жана Д'арк, която да опетниш, иначе усилието не си струва. - Мона Аха! Необходимостта е да опетниш чистотата на ония, които се одевственяват чрез девствеността на Жана Д`Арк. Тая опърпана чистота е перверзна. Не знам защо, но пред очите ми е застанал Дон Хуан кикотещ се и кривещ се до безобразие... - Fut ... щом съзнава, че в леговището си "белите" учители и ученици се опитват да забравят (зачеркнат), чутото от него.

Бих дала друг край на твоята история. Без да си ми го искал. - Shelter И другият край е? Царя и шута са във всеки от нас и от нас зависи да изберем в кой момент кой от двамата ще пуснем в ход - Fut Най-често срещаното преобръщане във връзката цар-шут е, че онзи, който управлява, не е царя, а шута. Или, царят си въобразява, че управлява, но всъщност шутът, пародирайки царственост, прави не само това, но и в действителност управлява. В случая имаме цар с шутовска душа и шут, който вътрешно е цар. На мен ми се иска нещата да бъдат видяни малко по-инак, с известно по-радикално преобръщане в значенията и позициите. Ето какво имам предвид - От една страна – имаме шут. Но този шут, не е цар по душа, а все така си е шут. На пръв поглед нямаме никакво преобръщане на значенията. Но този наш шут, е един човек, който - именно поради шутовската си душа - желае, ама умира от желание, поне за час да е цар. Няма нищо по-грозно от амбицията на шута да царува. В никакъв случай не бива да подценяваме психологията на тоя шут, макар шутовска, тя не е проста. Шутът, ако не в съзнанието си, то в едно междинно състояние между съзнанието и несъзнаваното си, разбира, че е шут и че амбицията му да бъде цар в в истинския смисъл на думата е невъзможна. Поради тая причина шутът се отказва да проявява царственост, нито като излъчване, нито като дълбочина. Но пък, за сметка на това, шутът е открил своето шутовско решение. Той започва да се държи като цар и в същото време, допуска в поведението си (а и няма как да не го направи) присъщия си шутовски свят. Това съчетание му служи за оправдание, което горе-долу звучи така: “макар да ме виждате, че се държа като цар, аз веднага мога да го отрека, посочвайки че симулирам царственост”. С това оправдание шутът съвсем на воля постоянно се държи като цар. От друга страна – е царят. Царят знае всичко, което се случва в душата на шута. Познава амбицията му, съзнава невъздържаността му и вижда хитростите му. Царят, понеже е цар, няма нужда нито от тронна зала, нито от корона. Затова и ги предоставя на шута. Разбира се, царят няма за цел да се крие. А това е така, защото царствеността е незабулима. Царят има за цел да види! Но да види какво? Той желае да види шута! За един цар възможността да види какво прави шута е най-голямото обучение, което може да го споходи. Само цар може да се учи в най-истинското училище на света – това на шутовете. Царят има за гуру не друг, а шута. Тук е добре да зададем въпроса: има ли нещо шутовско в царя? (При всички случаи в шута царското се изчерпва с мерака за царуване.) Отговорът на въпроса е – в царя няма шут, но царят, поради царската си сила, въвежда в себе си шута. Царят не се прави на шут, както шутът се прави на цар, не! Царят все така във всяко свое действие и мисъл е цар, но е такъв, именно защото държи съзнанието си върху шута. Има поне още едно питане, което възниква: наистина ли в живота има такова ярко деление на царе и шутове? Отговорът е – само шутовете се съмняват в това.

И аз гледам много филми; прекалих със закачката си. Исус е различен след Гетсиман (Велики Четвъртък). Активното му, дори агресивно поведение преминава в съзнанието, че трябва да изпие отредената му чаша. На Разпети Петък той не проповядва. И не откликва на лековатото очакване на Ирод за знамение. Той е и пестелив на отговори спрямо Пилат. На Разпети Петък всички шутове са трона и се надсмиват над царя.

Много филми гледаш! Исус говори с Пилат (цитати искаш ли). И му говори напреки. (Само в "Майстора и Маргарита" Йешуа вмества различното съдържание на думите си в идеите на Пилат без да му опонира пряко). ---- Когато Исус се изправи пред Каифа (действително черния учител) той никак не прилага метода на Белия учител. А прави свещениците от Синедриона на две стотинки.

По отношение на учениците, позицията на Учителя трябва да се приеме за правилна - Станимир Но по отношение на нас, като четящи, тази позиция подлежи на съотнасяне и оценка. Затова и двуизмерната употреба на черния учител, като средство за предаване на урок, е - как да кажа - действителното черно отношение. Но в случая не става въпрос за развитието на Учителя, а за това на учениците. - Станимир Ти имаш основание да твърдиш това, единствено ако пренебрегваш съществуването на двама учители, като валидизираш само единия. А в случая това води до абсолютизиране мястото на Белия учител. Наличието на черния ученик сред "белите" ученици внася в историята истинското равновесие. Белият Учител не се стреми да доказва Бог, той го е приел. Но не по пътя на логиката, а със сърцето си, с интуицията. - Ани Ако това беше вярно, то Белият учител с жив интерес би пожелал да чуе съображенията на Черния учител. Вярващото сърце не отбягва воя на лишените от вяра души. Ти влагаш в Белия учител белота, която не му е присъща.

Белият Учител подминава твърдението “Няма Бог!” защото е мъдър и е наясно, че съществуването на Твореца не може да се докаже с логиката на творението. – Ани Но, ти Ани, с тия си думи – които казват, че не е нужно доказателство, – се опитваш да направиш не друго, а докажеш Бога по скрит (заобиколен) начин. Този подход сам по себе си съдържа съмнение в казаното, но то – за жалост – е едно неосъзнато съмнение и затова е нездраво съмнение. Докато съмнението на Черния учител е съвсем осъзнато. Тук се разминаваме в понятието окултен ученик. Според мен трябва да има Учител. – Ани О, аз не съм казал, че не бива да има учител. Казах нещо друго: че е много опасна фиксацията към учителя, защото при подобна фиксация учителят престава да бъде възможността да разбирам, а е един култ, който замества всяко “разбирам”. Един заместител, който самозалъгва човек, че разбира каквото и да е. Учителят провокира собствените си ученици, т.е. опитва се да предизвика конфликт в самите тях. Тука се търси нарушаване на равновесието, а не се отстоява определена позиция. - Станимир Тази теза приема презумпцията, че самият учител не се нуждае от нарушаване на своето равновесие. Дори, твоята теза, Станимире, никак не желае такова допускане. Но има учители, които срещат Учители, изправят се пред ново знание, знание, което не е по силите на техните плещи и не е във възможностите на едно ново тяхно ученичество. И такива “учители”, неспособни да изпитат равновесието си, изпитват това на подопечните си. Извинявай, Селсал, не разбрах кой по-точно Бял учител визираш в горните си изводи и наблюдения? – Aorhama Aorhama, аз имам предвид всеки “бял учител” и нямам предвид белия учител. Казано по друг начин: имам предвид ученическата страст по белотата на учителя. Тая страст е духовен фетишизъм.