selsal
-
Общо Съдържание
492 -
Дата на Регистрация
-
Последно Посещение
Съдържание Тип
Профили
Форуми
Блогове
Статии
Молитви от Учителя
Музика от Учителя
Мисли
Галерия
Каталог Книги
За Теглене
Videos
Мнения добавени от selsal
-
-
Здравей, selsal, приятно съм впечатлена от идеята ти за добротата и я подкрепям, с някои уговорки. Напр., мисля ,че агресията, т. е. насилието (същото ли е ?), не е съставна частот добротата. Любовта, респ. добротата, е антипод на агресията... - velinavasileva
Докато човек смята, че агресивността е еднозначно отрицателно явление, той ще го прави по една-единствена причина: докъде съзнателно, докъде не, въпросният човек се идентифицира с обекта на агресията, разпознавайки тоя обект, и съответно себе си, като жертва. Или – докато аз съм обзет от усещането, че съм жертва, все ще виждам около себе си потенциална или ефективна агресия, която да потвърди моя статут на жертва. Така че, в психологията на жертвата един човек е добър, само ако не предизвиква у нея усещането, че е жертва. В тоя смисъл „добрият” човек може да бъде само една друга жертва.
Обективно, а не проективно /субективно/, има един тип агресия, която е еднозначно негативна: туй е агресията на пристрастните-да-бъдат-жертви. И понеже жертвите не разполагат с житейска и духовна сила, те не могат да култивират първичната агресия в човешката натура, а я израждат у себе си, като я прикриват под маската си на жертва, като в същото време я вменяват на житейски и духовно силните.
Но как – според мен - агресията съвсем естествено се съвместява с добротата? Няма друго добро, което може да се случи на един жив човек, освен да се променя. А една промяна е промяна, само когато предизвиква затруднение, неудобства, дори страдание. Самата същност на промяната е агресията. Ние всеки ден сме изправени пред опасността да се променим, всеки час би могъл да е часът на среща не с друг, а с агресивността. И докато клонящите-да-бъдат-жертви живеят, за да не се променят, то живите хора, макар често уплашени от промяната, виждат у нейната агресия истинския дар на живота.
Добрият човек по инстинкт, я и по култура, е агресивен човек. Той среща промяната и излъчва промяната. Добрият човек е и благ, и смирен, и внимателен, но всички тия добрини са вторични и те са подплътени от оригиналната добрина – агресията. Добрият човек не е егоистичен, неговата агресия не е ориентирана към преследване на тясно лични цели, той просто променя, агресира, настъпва, дори когато отстъпва /когато е компромисен/.
Да срещнеш добър човек е рядко явление /а да срещаш жертви е да се сблъскваш с навалици/. Аз винаги се старая жертвата у мен да не ме кара да избягвам добрите хора, които рядко се случва да срещам.
-
На мен пушенето ми пречи. Поне траещото с дни пушене в близост до мен. В същото време пушачите - водени от нуждата си - дори да се опитват да се съобразяват, го правят най-често формално, като жест, най-често като еднократен жест. Да направя компромис и да приема пушенето на някого за час или за ден, е напълно в силите ми да понеса. Ще ми бъде неприятно, вероятността да ме боли глава е голяма, и изобщо в такъв случай бих изгубил доста от обичайната си кондиция, но би било каприз да кажа, че за мен в тоя случай има някакъв проблем. Приемайки в съзнанието си, че някой ще пуши до мен за час или за цял ден, е да бъда добър, но за жалост това не е някаква съвсем истинска доброта, а просто компромис. Това означава, че моята доброта, ме прави да отстъпя, като не създава пречки някой да се чувства добре, макар неговите действия да са за моя сметка.
Но какво ще стане, ако някой пуши дни наред наблизо, а аз нямам особената възможност да ида далеч? За един непушач такова нещо се превръща в тормоз. Мога ли да продължа да бъда добър? За мен винаги е било особено унизително, да си мисля нещо от рода “ех, колко съм добър, а с добротата ми се злоупотребява”. Ако ще съм добър, аз съм добър въпреки всичко, при всички условия. Моята доброта не зависи от външната оценка, от незабелязването на тая доброта, изобщо мога ли да си позволя да бъда добър, аз го правя, понеже имам силата в нито един бъдещ момент да не се почувствам жертва.
Всъщност психологически – най-просто изразено – пушачът пуши, защото с акта на пушене се опитва да компенсира разни загуби, които с времето са се наслоили в душата му. Пушенето е мимолетно удоволствие, което се опитва да изтика обичайното неудоволствие, което държи сърцето на пушача. В едно изречение: “пушенето е реакция срещу това, че съм жертва”. В такъв случай, ако аз реагирам на продължителното пушене също като жертва, “жертва на собствената си доброта”, то в него миг от моята доброта няма да остане нищо, дори тя ще се заличи с обратна сила, тъй все едно никога не е съществувала.
И отново въпросът е: търпя ли пушачите докрай? Добър ли съм докрай? Тоест истински добър, а не добър до време, тоест компромисен. Компромисът е хубаво нещо, но той се превръща в съвършеното зло, когато се разпознае като доброта, когато не се разбира, че силата на компромиса е изчерпаема и когато в замяна на компромиса се иска ответ, съобразяване. Наистина има нещо демонично във временната доброта, с изчезването на която човек започва да се чувства жертва. И пушачът е бил компромисен с някого и той е търпял и е бил добър – някога, преди час или ден. В мига, когато се почувствам жертва, аз разбирам, не само, че не съм бил добър, но не съм бил и компромисен, напротив, несъзнавано съм инвестирал в симулирана доброта, във фалшив компромис, но сделката ми се е провалила.
За да не се поддам на сладката болка, че съм жертва, винаги опитвам да преценя, мога ли да проява компромис, дори мога ли да бъда истински добър. Ако не, веднага разговарям и се стремя да постигна уговорка. Но понякога имам силата да направя компромис, а друг път дори имам силата да бъда добър.
----
Само ще спомена, че агресията е съставна част от добротата и е единственият признак, че добротата, която обладавам не е добротата в психологията на една жертва.
-
-
Това е съвсем ново парче на Manowar. Отчетливият ритъм, широката мелодичност и епичната атмосфера отново напомнят Дионисиевия свят на опиянение и пълна гордост от съществуването такова каквото е.
-
-
Намирам за ужасно уморително да анализирам поведенческите модели на другите хора. – maggee
Цитат от любима книжка:
Егоцентричната Страст се опитва да вкара насила облата пръчка в квадратна дупка и квадратната пръчка в кръгла дупка. - maggee
На мен, maggee, ми се струва, че онова, което намираш за уморително (да анализираш поведенческите модели на другите) е сторено не другаде, а именно в твоята любима книга (разкривайки как “егоцентричната Страст се опитва да вкара… се опитва да измисли… се опитва да обясни...”).
По начало даоизма (на Лао дзъ, пък и тоя на Пух) е дълбоко, радикално критичен. Тая радикалност иде от това, че разобличава не една определена деятелност, а го прави спрямо деятелността изобщо.
Селсал е разгадал поведението и мотивацията на учителката, аз съм разгадала мотивацията на Селсал.. и какво от това? – maggee
Тук искам да отбележа колко характерно за Дънов е да посочи едно погрешно поведение, а след това да разкрие причините, които са го формирали. Мога да приведа за пример и Евангелието (самата стилистика на Исусовото говорене е такава, а Апокалипсиса довежда тоя подход на пределна критичност до край).
Да се вникне в несъзнаваната мотивация на конкретния човек е възможност да се прозре в самата човешка душевност. И това трудно би могло да се нарече занимание с паничката на другия (все пак сравнението с паничката се използва, когато някой силно желае нещо чуждо, а в случая едва ли аз искам да съм на мястото на въпросната учителка).
Всяка езотерика има за цел да осветли най-мрачните ниши. Обратно, всяка екзотеричност има за цел (и то несъзнавана цел) да обезпредмети езотиричните насочености. Точно с разказа на моето преживяване (за детските градини и учителката) исках да посоча все още неотчленената и спонтанна езотерика в детския порив, от една страна, и стереотипа, който минава за ред и педагогика, от друга страна.
Донякъде съм натъжен, че моите размисли доведоха до “критиката на интелигентността”, която maggee проведе.
-
Учителката - в случая с моето преживяване - не е Паноптикон-а (вездесъщото наблюдение и контрол), а само желанието на учителката да бъде тоя Паноптикон. Едно желание, което така и не се осъществява докрай, но пък желание, което не отмира.
Нека видим ситуацията през позицията на врещящото и отклоняващо се от кръга момче. То има ли съзнание, че е наблюдавано? Струва ми се, не. Момчето дотолкова е напуснало представата, че е наблюдавано, че от него се изисква определено поведение, то дотам опитва да създаде собствен кръг и собствена песен, че творческият му импулс съвсем не допуска Паноптикон-а.
Всъщност тая (творческа) самоволност на момчето предизвиква желанието на учителката да бъде Паноптикон. Нейната реакция да наложи ограничение, да въведе "възпитателна" мярка, иде не поради разбиране, че детето се нуждае от нещо, а щото произволната песен и произволният кръг на момчето са негов своеобразен унес, който уязвява учителката, понеже тя се чувства забравена. Желанието да следиш за "правилността" и да въдворяваш "правилност" няма нищо общо със справедливостта или нуждата на някой друг. Това желание (за паноптизация) се дължи на лична неудовлетвореност и търси компенсация като принуждава другите да знаят колко внимателно ги следим. Типичен пример в това отношение са изпитванията в основното, средното и висшето училище.
Подобно учителстване (което паноптизира, възвижда и е възспособно да налага мерки) се превръща в пример за подражание на ония деца, които стават възрастни, отказвайки се да врещят и създават собствени траектории.
-
За мен няма кино, надминаващо живота, защото любовта, раждаща живота, превъзхожда всяко умение и познание. - aorhama
Смъртта, която прекъсва живота, е тая, която дарява (инспирира) живота с неговата най-съществена съставка - любовта. Затова онуй, което е осенено от смъртта, надминава живота (сам-по-себе-си). Революцията снема всеки еволюционизъм (мисленето в причини и следствия).
Впрочем точно дао, посредством виждането си за "у-вей", разкрива несъстоятелността на живота под образа на "десетте хиляди неща". По същия начин Евангелието надминава живота (и всеки опит то да бъде прочетено исторически, тоест в профанизация).
-
Сутрин, когато отивам на работа, минавам покрай две детски градини. И всеки път, щом мина покрай тях, се уверявам, че съм се запътил към грешното място.
Във втората градина глъчта е невъобразима. Липсва учителката и играта, която се играе, не подлежи на описание. Все си казвам, че аз тая играя я знам и май още я играя (навярно с по-малко глъч).
Но мисълта ми е за първата градина, където учителката владее глъчта. Първият сигнал у моята натура е, че подобно отношение е неприемливо (по начало имам убеждението, че в учителките има много психоанализа, ако ме разбирате правилно). Последният път децата подтичваха в кръг и, струва ми се, пееха. Учителката им припяваше и пляскаше с ръце. Ала едно момче се беше отделило от кръга, задминаваше всички и наместо да пее - врещеше. За миг видях втората детска градина в центъра на първата (а сетне се сетих за "Полет над кукувиче гнездо"). Аз никога не съм бил такова момче. Мисля и не съм искал да бъда. Дори май не харесах това, което момчето правеше. Но пък усетих как се чувстваше! (He believes, he can fly).
Учителката - може би с известно усилие - възвърна реда на кръга. И врещенето спря. Аз избързах, а сетне се досетих, че съм го сторил, за да не бъде свидетел на последиците от това действие.
Между двете детски градини, покрай които минавам, се намира университета. За мен това е съвсем скучно място. А изпитите - сега времето е такова - са часовете на най-голяма суета. Врещенето на тая суета води до психоанализата, която най-добре откривам в учителките. Тая игра се моля никога да не играя, а ако някога съм я играл, да не я повтарям. Туй е играта, която се суети в контролирането на въртящи се кръгове.
Но пък не мога да не призная извода си: само в скучните места врещенето може да се превърне в истинска култура и дух.
-
При всички случаи има четириизмерно кино и според мен "Престиж" е филм от това четириизмерно кино.
-
Неслучайно се казва - текстът на Откровението - Мона
Така казва историографията. За нея няма низпозлание, тоест "слово на откровението", а единствено ординерна текстуалност. Именно текстуализирането на съня или сънищата на яве (откровенията) отнема от телеологията, щото имаме ли текст, имаме произход, но не и цел. А откровението, щото е апокалипсис (на гръцки), полага една не каква да е цел, а апокалиптична цел (свършека на света).
Каква е разликата между телеологическия прочит и прочитът, изхождащ от причините (редукционисткия прочит)? При редукцията за база се приема причината, тя дава смисъл на всички последици, а при телеологията "краят на всички краища" има обратно действие и осмисля всичко по съвсем нов начин.
Когато се чете сън (и отнасяйки се към него телеологически) ние ще знаем, че в него се съдържа една цел, един специфичен край, едно Означаващо (имайки предвид Лакан), което излъчва светлината на нещо бъдно, като тая светлина озарява единствено чрез съня (несъзнаваното), и никога от деня (обичайното съзнание). Това Означаващо, дето осмисля живота по съвсем нов начин, е тъй радикално, че не би било Означаващо, ако не извръщаше всички смисли, които до него момент са били залагани в живота. Тая радикалност е апофатиката (едно отрицание на целия позитив, който деня вменява). Всяка религия апофатизира (отрицава досегашното), а апокалипсисът е отрицание от най-чист вид.
Сънувам интензивно повтарящи се сънища ала "Дейвид Линч" от доста време. - aorhama
Ето! Дейвид Линч е пример за радикално нов поглед над света. Тоя поглед извръща представите, не оставя нищо от типичната им форма, апофатизира ги. Когато човешката душа се настрои към допускане на архетипни излъчвания в себе си (Юнг нарича това "трансцендентна функция"), сънят добива водещо място в живота. И това не е мечтателност или идеализъм, а естественото религиозно чувство, което е най-съществената страна в душата.
Сънят е като че ли закодирано отношение, отколкото преразказ. - shelter
Някои твои думи са тъй оригинални. Но що се отнася до това изречение, поне аз мисля обратното. Сънят нито е преразказ, нито е код. Нашето отношение към съня го закодира и води до преразказването му. Несъзнаваното не само не е без-образно, то е раз-образно, то е една преобразност, която не бива да се рамкира от дневната клишираност, а да й се позволи (на преобразността) да разцъфне без цензура. Несъзнаваното се изрича само, несъзнаваното е най-лесното за изричане нещо, но човешките псевдо-съзнания намират начин да възпрепятстват това изричане.
Цветето на безсмъртието, което Гилгамеш донася от дъното на океана, е тая изреченост на несъзнаваното. Но дори Гилгамеш заспива (поддава се на клишетата) и така змията открадва неговото цвете.
-
Умението да се чете съновидението има в основата си апофатическа стойност (значение на откровение), което води не до лечение, а до спасение в метафизичен план. А между социално излекуване и метафизическо спасение има разлика. Поради твърде много просмукана у нас социалност, идеята за лекуването се е загнездила в душите ни. Духовната нагласа по никакъв начин не се интересува от лечението, защото за нея социалността в корена си е патологична, така че за духовността няма социално здраве, което се постига с лечение.
Не сънят е текстът, сънят е откровението, с което се чете текста на деня. Казано по друг начин - не духовното е подчинено на общественото, а духовното е пътят, посредством който разпознаваме илюзорността на общественото.
Всеки терапевт, Мона, по съдържание тълкува сънища. Защо? Защото, както ти самата, от своя страна, така и всеки терапевт (български или не) гледа на предложения от пациента материал като текстуалност, тоест като нещо, което не е първично, като нещо, което подлежи на разплитане на базата дневната фактологична действителност. Това дали ще интерпретираш конкретен сън или когнитивните неизправности на определен човек е едно и също нещо. И в двата случая се смята, че една въображаема представа е нарушила реалния поглед на човека, че терапевтираният е в сън.
Отношението терапевт-пациент, изхождайки от психологията на позиционирания като терапевт, е несъзнавано желание чрез терапията (и емпатията, щото няма лекуващ да не огласява света, че не се тресе от емпатия) на друг човек, да не се предприеме пътя по собственото преображение.
В контраст на отношението терапевт-пациент стои друга връзка. Тя напомня на онова, което ти каза, че всеки управник си има гадател, но целта на "гадаенето" не е спасение от обърканост (туй напомня връзката терапевт-пациент). Спасението е спасението, ако е спасение изобщо. Такава връзка (действително спасителна) е като тая между Мойсей и Арон или между Мохамед и Али. Единият е осенен от откровение, другият извлича смисълът на откровението, като се подчинява целият света на смисъла в това откровение (а не обратното, както става при терапията).
И, о, сънят не е "tabula rasa", той е именно самата непосредствена действителност, но се изпразва от съдържание и се оголва като дялана дъска, когато социалната представа заеме човешкото съзнание с миражите си.
-
Записът на поредица от сънища е нужен при терапия, а най-вече при терапия отнасяща се до архетипни сънища. То е така, защото терапията изисква запознаване с патологичните прояви на една душевност, при това на една не своя, на чужда душевност, а архетипните сънища, поради асоциативните затруднения на терапевтирания, изискват количество на сънищата и индивидуализиране на символа от архетипа, за да се подпомогне прочита на универсалността им.
Извън терапията нещата стоят инак. В един духовен контекст сънят спира да бъде изразител (на патология или на някакво ежедневно желание). И всичко се преобръща, понеже ролята да бъде изразител се поема от обичайната действителност, от дневните занимания и факти. Те стават изразители на самия сън. И тълкуването намира своя нов предмет. Ние четем съня, не отнасяйки го към деня, а виждайки как денят се опитва да се отнесе към съня, осветлявайки го.
Умението да се чете съновидението няма нищо общо с терапиите. Винаги съм се учудвал на терапевти, врачки и сензитиви. Тяхната "помощ" към слабите в нужда е продиктувана от желание да заеме позиция на "помагащи" и да се натрупа авторитет, щото няма помагащ, който да не се окопава в авторитетна позиция. Целта на това занимание е прозаична - да се положи като презумпция здравата позиция на авторитета и нуждаещата се от оздравяване позиция на подпомагания.
И наопаки, умението да се чете съновидението иде с рефлексията, че моят ден (моята социална авторитетност) подлежи на преоценка и то именно от моя сън. Затова, от една страна, си мисля, че водещ елемент във филологията на съня е разпознаването на моят ден и на всичките ми социални отреагирвания като клишета. А от друга страна, тия клишета най-вярно се разбиват когато умът (който без рисунка може, но няма рисунка, която без него да може) се насочи към несъответствието в съня. Разбира се, несъответствията в съня са несъответствия в контекста на това, че ние приемаме за база нашите дневни разбирания. Така че щом открием това несъответствие, да смогнем да извършим енантиодромия (да се задвижим срещу течението, да сторим обрат) като приемем всичко несъответстващо на несъответствието за действително несъответно и затова подлежащо на тълкуване (тия несъответстващи на съновните несъответствия неща са клишетата).
Прочитът на съня от първия пост в тая тема следва тоя подход и аз съм сигурен, че нито една негова страна не може да бъде открита някъде другаде.
-
То, всъщност, май е обратното. Сънищата с тясно лична насоченост са трудни за разчитане, заради влиянието на Свръхаза, посредством силата на който Аза изтласква, изопачава (разцепва, преобръща, сгъстява и измества) изпитваните афекти и обектите, към които е насочен. Подобни сънища искат тънки разрези и още по-тънки шевове.
Архетипният сън, поради своята универсалност, е мозайка, която се подрежда, щом я отнесем към общочовешката култура. Затова и архетипни сънища могат да се тълкуват и от достатъчно умни хора, без те да притежават детайлните психологически познания на теорията. В тоя смисъл "големите" сънища искат по-малко усилие в прочита.
И затова много по-лесно се смесват архетипа с клишето (колективното несъзнавано с колективното съзнавано).
-
Понеже съм юнгианец по природа и по дух...
...умението да тълкуваш един сън е сходно с умението да асоциираш. - Мона
Амплификацията е метод, който Юнг прилага при тълкуването на сънища. Тоя метод се изразява в употребата митологични, религиозни и културологични препратки (в качеството им на своеобразна колективна съновност), които обогатяват и спомагат проясняването на конкретния индивидуален сън. И да, въпросните препратки изискват широки знания, умение да се провеждат дълбоки и верни аналогии, както и сериозен интерпретативен капацитет.
Ала опасността при тълкуването на сънища (колкото психоаналитични или юнгиански да са те) е същата, както непосредствената опасност, която ни достига от обикновените съновници. Тая опасност има едно име - клише.
Клишето си остава клише независимо колко дълга асоциативна линия е изградена, или колко обща култура е натрупал онзи, който опитва да дава интерпретации. Срещу клишираните тълкувания, които възпроизвеждат старчески представи и суеверия, или пък залагат на научна прецизност и ерудиция, борбата е трудна. Истината е, че ако нещо се поддава лесно на амплифициране (разширяване), това е клишираната мисъл.
Умението да се чете съновидението намира своето най-ярко приложение в силата да се отметне клишето, което живият ум без да иска приема (поради умора, затруднение, или просто заради недостатъчна интелигентност и въображение).
Има две основни клишета, които зачитат съня, но рядко прочитат нещо от него. Първото е в съня да се виждат факти и преки пророчества. Второто е да се мисли, че сънят е алегорично отражение и то най-често наивно алегорично отражение на действителността (на деня). Казано по-накратко, едното клише е, че сънят "ми казва нещо" в прав текст, а другото е, че сънят "означава нещо" и затова подлежи на тълкуване.
Само ако човек си даде сметка за несъзнаваната инстанция у себе си, която произвежда клишета на конвейер и изтиква действителното мислене, е възможно едно адекватно отношение към съня.
-
На Изток казват, че Пракрити (праматерията), тоест една своеобразна баба (Велика майка), е причина за съществуването на света. Но самата Пракрити е непричинена.
На въпроса "как е възможно това" - щото линейното мислене иска безкрайна линия, а пък цикличното мислене "мисли", че като се върти в кръг, то това значи, че мисли - се дава един прелюбопитен отговор.
Пракрити е причинила света от само себе си, но не го разбира. А не го разбира, защото е изпаднала в илюзията, че нещо външно на нея, я подтикнало да го направи. Какво е това външно нещо, на което Пракрити вменява въздействие върху себе си, въздействие, в резултат на което тя е реагирала, сътворявайки света? Това е Пуруша (духът).
На Изток Духът не е като нашия християнски дух, подвижен, пневматичен, а е един особено неподвижен дух. Ала Пракрити или не знаела това, или го забравила, а най-вероятно не й се искало тоя дух, да е тъй неподвижен. И си въобразила, че Духът... какво?... й намигнал. Намигането може и да не е най-подвижното действие, но пък било достатъчно да накара Пракрити да затанцува, а танцът на Пракрити е не друго, а задвижването на трите й гуни (свойства) - саттва, раджас и тамас, - които в своето движение (далеч по-подвижно от илюзорното намигане на Пуруша) разгърнали и дали възможност на света да просъществува.
----
Та, надявам се, не толкова далечната ми мисъл, да е ясна: достатъчно е едно намигане (някъде дълбоко в психическата реалност) и баницата е готова.
-
Живея в един вход на кооперация, където мои съседи са преди всичко баби. След последния епизод на "music idol", когато всички съседски телевизори бяха усилени пределно, тая сутрин, без да очаквам, оживлението във входа се завърна.
На вратата, докато отивах да бягам в парка, ме спря една от съседските баби (всъщност спря жена ми и сестра ми) и обяви задушница, като им даде чиния, покрита със салфетка. Когато останахме сами, сестра ми каза: "какво ще правят сега "майсторите на спорта" (това е израз от юношеския български филм "Рицарят на бялата дама"), ще бягат или ще се хранят?". Решихме да бягаме. Но щом отново се озовахме у входа, видяхме процесия от движещи се по стъпалата баби, които се разминаваха и прекрачваха, носейки същите чинии, покрити със салфетка.
Докато бягахме и смесвахме шегата спрямо "бабата" с психоанализата на бабешката душа, разпознавайки в храната под покривалото на салфетките телата на мъртви дядовци, аз погледнах засмяното лице на жена ми и за миг я видях как в същия тоя вход, някой ден, разнася баница под саркофаг, която материализира не друга, а моята - вече напуснала земния свят - душа.
И дано така стане, щото... аз баница не мога да правя и в тая задача не бих могъл да я отметна.
-
Една култова песен на Мейдън:
както и едно некултово, но чудесно музикално произведение от тях:
-
Не си спомням как точно бяха думите на Цицерон, но ще се опитам да ги възпроизведа: "Сигурният приятел проличава, когато твоето положение стане несигурно."
В тия думи има малко материалистически привкус, както и акцент върху това не какъв приятел съм аз, а какъв би било добре да бъде моя приятел, но в основата им е заложено най-важното - приятелят е един своеобразен антипод, който именно в своята срещуположност е моят най-добър съмишленик.
-
Е, то нали именно нетърпеливият човек обяснява отказа си от търпение с неразумността и нецелесъобразността на проявяваното търпение. В момента, който у мен се надигне чувството, че търпението ми губи смисъл, аз знам, че съм се смалил и не мога да обхвана действителното значение на търпеливостта, понеже съм се поддал напрежението в актуалната ситуация.
Истинското търпение в същността си е ирационално, или по-точно метарационално (което в крайна сметка е едно и също). И както казва Силвия, то е радост, а не състояние, което понякога едва понасям.
-
За мен границата на търпението е като хоризонта - съществува винаги отпред и е все недостижима.
Ако ли пък границата на търпението се достигне, то това е признак, че в действителност никога е нямало търпение. Самата мисъл "търпението се изчерпа" притежава страховито обратно действие и заличава всяко търпение до него момент.
-
Добре де, когато човек чете много вглъбено една книга, така че ни приема ни предава от околния свят, или когато работи по някаква тема, търси информация по даден въпрос също така задълбочено...това не е ли пак медитация. - mvm
Това е форма на концентрация, подобна на екаграта (съсредоточване в една точка), където се постига определено медитативно ниво, но то е недостатъчно. Задълбоченото четене, колкото и концентрирано да е, негова същност е мисловността, а екаграта е концентрация, която приема обекта на концентрация без всякаква мисъл. В същото време самадхи (йогисткото просветление) е концентрация не само без мисъл, но и без обект.
И вие като си медитирате тука...всъщност какво целите? Като се освобождавате от това-онова, после какво става с вас...отивате едно стъпало по-нагоре към върха или какво? Решавате си даден проблем, получавате видения някакви? - mvm
Когато се говори за медитация, не може да се говори за целополагане - поне не в обичайния социален смисъл, - ако все пак искаме да разберем що е медитация. Медитацията не решава проблеми (проблемите се втурва да ги решава екстраверта), напротив, медитацията прозира илюзорността на проблемите изобщо. Докато на немедитиращия нещо му липсва и той се опитва да го набави, то за медитиращия нещата са в излишък, а всеки излишък носи страдание; самата медитация е освобождаване от излишъците. Богатството е в липсата. Тая липса е чистотата на медитативното съзнание - ето я метафизичната цел на йога.
Интересно ми е. Някой ще разкаже ли? Защо всъщност отделяте време за медитиране, какво искате да постигнете с тия медитации...спокойствие някакво, хармония, учите ли се на нещо....е, освен че се отделяте от света,...какво друго. - mvm
Ей това "освен" е всичко (друго).
-
Така е. Дори начинаещият медитиращ биха го разсейвали повече вътрешните шумове, отколкото външните. И най-често тия вътрешни шумове принуждават ума на човек да обърне внимание на външните.
Разсеяното съзнание (викшипта) е една от формите на съзнание, според йога. Такова съзнание е възбудено от някакъв обект (спомен или мечта, бръмченето на хладилника или гладния стомах), а самото съзнание няма контрол над възбудата си. При подобна възбуда е възможна стабилност на вниманието, доколкото то е зависимо от дразнителя на обекта. Но степента на тая зависима стабилност е разсеяността, която отклонява медитиращия от владеенето на съзнанието, предавайки това владеене извън себе си.
----
Молитвата, като западен аналог на медитацията, също не би трябвало да стои зависима от глада или шумния съсед. Творчеството - макар йога да признава съсредоточеността в творчеството, отхвърля дълбоката медитативна същност у него - е отново западен парарел на медитацията. Творчеството понякога иска тишина, но най-вече това е тишина от клишетата.
-
Не медитацията се осигурява от тишината, а медитацията осигурява тишината.
Да бъдеш добър и компромисен
в Още за човешките взаимоотношения
Добавено
Според мен, там където започва да се говори за права и лични пространства престава да съществува духовността. Правата и личното пространство имат своето място в ежедневната социалност – единствената среда, където его-центричният аспект има своето позитивно значение. Мистериите, духовните инициации и християнските тайнства – обратно, имат идеята да снемат мировия характер на правата и социалния периметър на личността. Този акт на снемане е чистата, същностна агресия.
Или: няма друга свобода, освен свободата от порочния уклон да се отстояват права и лични пространства. Този подход стои в основата на целия Изток и е твърде съществен в християнството.
Истина е, както казва Донка, че агресивният човек не уважава личните граници на останалите. То е да уважаваш невежеството. Всъщност карма – според будистите – се поражда поради тенденцията у човек да подклажда идентичности, които непрестанно да отстоява. Нирвана (угасването) е пълното превъзмогване на подобна самоотражателност. Недуховният човек все намира над какво да трепери.
Агресията е последователното съзнание за собствените слабости, а и за слабостите изобщо (в отделните хора и в обществата). А една от най-ярките човешки слабости е да се щадим. И една от най-омерзителните.
Кой би търсил обичта на ония, които се опасяват да не наранят?