maggee
-
Общо Съдържание
538 -
Дата на Регистрация
-
Последно Посещение
-
Days Won
1
Съдържание Тип
Профили
Форуми
Блогове
Статии
Молитви от Учителя
Музика от Учителя
Мисли
Галерия
Каталог Книги
За Теглене
Videos
Мнения добавени от maggee
-
-
Проблемът на ромите ми се струва много сходен с проблема на българите (българи в тесен смисъл на думата) - а именно, нежелание за поемане на отговорност за собствения живот. Българският народ се носи по течението и понася непоносимото, очаквайки нов "освоодител" - някой, който да го вкара в кошарката и да му хвърли храница. Това правят и ромите. Манталитетът на ромите е просто частен случай, следствие на глобалния български манталитет - частното ще се промени, когато се промени и общото, доколкото му се явява наследник.
Преди месец имах гост от Швейцария, минахме случайно по магистралата край Казанлък и видяхме чудо. Той толкова се втрещи, че се върнахме да поразгледаме. Разказа ми за пътуващи из Европа цигани, но такова нещо определено не беше виждал (малко снимки тук - 1, 2, 3, 4, 5, 6).
И животните, които живеят на свобода, се грижат по-добре за местата, в които живеят. Заравят отпадъците си. Едно животно във всеки свободен момент се залавя с хигиената си.
Няма причина да извиняваме тяхната немарливост. Циганите обаче са оставени от нас да живеят по този начин - очаквайки някой да ги нахрани, да отгледа децата им, дори да почисти след тях (в същото време успяват сами да да се поддържат в крак с новостите в комуникациите). Докато има кой да го прави, те няма да се поместят от това си положение. И не мисля, че някой ги отлъчва от българското общество - те сами се отлъчват, за да играят успешно ролята на жертви. Какви деца са ни те? Това са възрастни, здрави, правоспособни хора. Равностойни. От помощ се нуждаят хората, които сами не могат да си помогнат. Най-добрата помощ за онези, които злоупотребяват с помощта, е да бъдат оставени сами да се погрижат за себе си. На равни начала.
Далеч не поставям всички цигани под общ знаменател - също имам приятели цигани, много почтени, работещи хора. Моя роднина се омъжи за циганин, сродих се с цяла циганска фамилия - също нормални хора. Хора, които осъзнават, че имат равни права и задължения пред обществото - тях обществото не ги изолира.
-
Много противоречиви мнения съм чувала относно дианетиката. Предполагам, че, както и всяка друга психическа намеса, резултатите могат да варират в широки граници.
Бих била благодарна да споделите личен опит с дианетиката, ако имате такъв, като се абстрахираме от личността на нейния "създател".
-
Според мен верният път е този, който сам се отваря пред човека - не му се поднася на тепсия, но и не изисква събаряне на стени. Всеки, който познава артисти, ще разбере точно какво имам предвид.
Имам приятелка, чията душа е музикант, а под влияние на родителите си учеше фармация. Химия, физика, ботаника - мъка голяма. Преди да седне да чете за изпит винаги си представяше как ще се дипломира и след това ще запише Консерваторията. Всеки свободен момент прекарваше на пианото си. Между упражнението по анатомия и упражнението по математика съчиняваше музика, а след това нямаше търпение да се прибере, за да може да я изсвири. Ходеше на уроци по музика и се готвеше за изпита в Консерваторията, дори не беше казала на родителите си, че смята да го направи. И го направи. Ясно е кой е истинският й път. Човек с друг характер не би си губил времето с нещо, което не му е по сърце, тя обаче искаше да угоди на родителите си, след което да угоди на себе си - и решението й беше твърдо.
Поне за себе си съм забелязала, че когато съм на своя път, дори обстановката да се променя, началото е винаги лесно, всичко се подрежда по магически начин - възможности възникват, хора се появяват, "случайност" след "случайност" се подреждат. При всяка промяна има период, в който равновесието е много крехко и когато този начален период преминава гладко, това за мен е знак, че съм на своя път. След това, когато нещата се закрепят, тогава започва истинската работа - онези ситуации, за които си говорим тук, че поправят качествата ни и изглеждат като планирани. Те идват на малко по-късен етап, когато човек вече е достатъчно ангажиран. Човек няма да страда еднакво ако бъде изоставен от вякой, когото обича, 1 седмица или 1 година след началото на връзката, ако къщата, която строи, се срути след втория ред тухли или след втория етаж... Но началото е винаги лесно - то дава усещане за съдбовност на човека, за сигурност, за истинност. Усещането за собствения път е усещане, което не може да се сбърка.
Когато човек не е на пътя си, трудностите започват от самото начало - пречка след пречка. Ако е достатъчно упорит, може да ги преодолее, може и да напредне докъдето желае - но с цената на ужасно много усилия и загуби, които в един момент обезмислят постигнатото. Смисълът на чоешкия живот не е да се изтощи напълно и да рухне - а да помогне на човека да промени нещо в характера си, което може да стане и по по-труден, и по по-лесен път. Духовно-интелигентният човек разбира и от намек, и от лек трус... за твърдите глави са предвидени твърди екшън-сцени.
Аз лично никак не съм съгласна, че човек трябва да се променя към по-истински страдания. Всички страдания са си достатъчно истински, но когато се превърнат в самоцел, те отклоняват човека от пътя му повече от всичко друго. Страданието не означава духовно израстване. Има хора, които се опиват мазохистично от страданията си и вярват, че се пречистват непрекъснато, че ги чака рая и т.н., а реално не се поместват на крачка - именно поради убеждението си, че напредват чрез страданието си. Те поддържат страданието си, стоварват отговорността на Бог, на съдбата, на който и да е и си остават на това положение до края.
И аз мисля като Донка
Има стени на вселенските закони. И когато човек не вижда или не уважава тези стени, той се блъска в тях и смята, че някой (Бог или някаква зла сила или някакъв съдия - изпълнител) го е наказал или ударил... -
Реално човек живее само веднъж на Земята - в конкретния си вид, в конкретните условия на средата. Не съм запозната с темата, но мен повече ме вълнува въпросът защо човешката душа не помни предишните си прераждания. По всяка вероятност, за да може да изълни това, заради което се е родила в тяло. Вероятно затова и християнската религия не насърчава търсенията на хората в тази насока - поне така ми се иска да вярвам.
-
Линковете работят при мен, бавничко, но се отварят. Който не успява, може да потърси в колибката.
Това, което ме впечатли точно в този филм, е реализацията на някои от поректите на Леонардо от наши съвременници въз основа на неговите бележки и материали, използвани по онова време. Когато човек сътворява нещо ново, обикновено прави проект, след което започва да го реализира, да открива недостатъци, грешки, да търси начини за тяхната корекция, да се връща върху детайли отново и отново, докато проектът добие завършен вид - и това, мисля, се отнася за всички сфери на човешката дейност, свързани с творчество. За мен е изумително как човек може да проектира нещо коренно различно, нямащо аналог в съвременността, и да предвиди безупречно всички детайли и то в съвсем различни области - на фона на този факт дори това, че не е имал образование, изглежда незначително.
Когато човек сътворява нещо, той има нужда да го сподели със света, да види творбата си реализирана. Леонардо в това отношение е бил повече късметлия от други артисти. Неговата мечта обаче е била да лети и е бил на крачка от това - реално е можел да го направи. Да беше запретнал ръкави сам да сглоби нещо.. вероятно е щял да успее. Зададох си въпросът защо не го е направил, след като толкова го е искал.
Това ме накара да се замисля колко ли често сме наистина на една крачка разстояние от мечтите си, но чакаме време, пари, обстоятелства, за да ги реализираме - и това никога не се случва. И отново се присетих за приказката за неволята - вероятно разполагаме с всичко, което ни е нужно, трябва само намерение за действие, за да превърнем живота си в сбъдната мечта.
-
Преди 500 години той се заел да открие всичко, което можел да узнае. "Ще направя неща, които в миналото никой не е дръзнал да прави, ще мисля по нов начин, ще дам живот на нещо ново."
Леонардо бил незаконно роден и това повлияло на целия му живот. Тъй като бил извънбрачен, му било забранено да учи гръцки и латински, на които били написани книгите по онова време. Леонардо нямал полза от гърците и римляните и имал много слаби познания за тяхната философия. Той казвал, че само чрез наблюдение можем да открием истината, а гърците и римляните може би са грешали в някои от своите формулировки,затова нека ги огледаме по новому.
Той проявявал безгранично любопитство към естествения свят, изследвайки го, изучавайки го. Той бил запленен от движението на водата, циклите на растежа на растенията, поведението на живите същества и най-вече - чудото на летенето. "Той ме връхлита почти като сън, най-ранният спомен от детството ми. Бях в люлката си, а над мен се спусна огромен ястреб, разтвори устата ми с опашка и потупа с пера устните ми."
Знаем какво е ставало в главата му, благодарение на писанията му. Той е оставил 6000 страници с рисунки и бележки, някои от които са събрани в тетрадки.
"Не съжалявайте смирения художник. Той може да бъде господар на всичко, на цялата Вселена, която първо се появява в ума му, а после и в ръката му." Той дал неограничена воля на въображението си и направил забележителни открития. Главният източник на вдъхновение на Леонардо била природата."Виждате ли как окото обгръща красотата на целия свят? То е прозорецът на душата. То информира изкуствата. То е основата на науката. То измерва разстоянията между звездите. То открива елементите. То е изобретателят на архитектурата и божественото изкуство на живописта." Леонардо е един от първите, които изследват как очите ни виждат и за да направи това, трябвало да измисли метод за дисекцията им. По времето на Леонардо било разпространено мнението, че окото излъчва лъчи, които осветяват пространството пред него. Леонардо осъзнал, че всъщност е обратното. "Ние виждаме, защото светлината прониква в окото и информира мозъка."
Леонардо работил за Лудовико Сфорца в продължение на 13 години. Въпреки ненадеждността на Леонардо, дукът помолил Леонардо да изобрази последната вечеря на Христос преди разпъването му. Тя била рисувана вече много пъти. Но Леонардо щял да направи нещо съвсем различно. Идеята му била да улови реакцията на учениците в момента, когато Христос казва: "Един от вас ще ме предаде." Той решил да не изпълни фреската по обичайния начин. Вместо това, той изобретил слой, върху който да се рисува, когато е сух. Това му дало възможност да работи спокойно. За съжаление, дукът настоял да получава доклади за напредъка на работата: "Много пъти, Ваше Превъзходителство, съм го виждал да идва рано сутрин и да прекарва цял ден на платформата от изгрев до залез, без да остави и за секунда четката, рисувайки без да хапне или пийне. А после 3-4 дни дори не се докосва, макар че прекарва с часове просто гледайки, мислейки, а после внезапно изчезва нанякъде. Сякаш разчита единствено на вдъхновението." Но Леонардо работел усилено. Той обикалял улиците, скицирайки, в търсене на подходящи лица, правилните жестове, които да вдъхнат живот на всеки апостол. "Как можеш да си толкова бавен?" - "Отделям по 2-3 часа дневно на тази работа." - "Как е възможно това, щом дори не ходиш там?" - "Цяла година ходих всеки ден - сутрин, обед и вечер, в Болгето, за да открия лице, което да изразява злодейството на Юда." - "Да Винчи, ти рисуваш само това, което налага въображението ти."
"Една птица трябва да може да прави това, което природата й диктува, т.е. да лети.Това трябва да прави и човека, ако можеше да лети.Веднъж почувствали полета, завинаги ще бродите по света с поглед, вперен в небесата,защото сте били там и завинаги ще копнеете да се завърнете там."
Той се занимавал с анатомия, геология, ботаника, медицина, геометрия, опитвайки се да се усъвършенства във всички тях, изучавайки, поглъщайки и рисувайки всичко. "Нещото е точно пред теб, ти си абсолютно концентриран, това е най-важното нещо на света. Когато свърши, значи е свършило и тогава следващото става най-важното нещо на света. Тази работа ме очарова. Ще я работя, докато престане да ме очарова, тогава ще спра и ще се прехвърляна нещо друго, което ме очарова."
Най-очевидното, което искали покровителите от портретите си, било да установяват самоличността им,но в случая с Мона Лиза Леонардо умишлено не се съобразил дори с това основно изискване. В другите си портрети Леонардо е оставил улика или символ, за да могат хората лесно да идентифицират модела. Но в Мона Лиза той не е оставил никакви знаци в картината, нито пък я споменава някъде в тетрадките си. Във Флоренция от 16-ти век се парадирало със скъпи облекла и бижута,защото всичко било с цел да впечатлява с помпозността си. Но при Мона Лиза Леонардо решил да пренебрегне правилата на етикецията и далеч от всякакви модни претенции роклята й е проста и непретенциозна. Лиза е омъжена, но не носи венчална халка. Всъщност, тя не носи никакви бижута или каквито и да било украшения,освен една семпла златна верижка на шията.Разпуснатите й коси по онова време биха били възприети като признак на разпуснат морал. Традиционните ренесансови картини са в профил. Но това, което прави Леонардо... той сякаш вика Лиза. Той я извиква и тя се извръща към него, поглежда към него, към вас, горната част на тялото й е обърната на друга страна. По този начин да въведе в портретната живопис нещо, което е съществувало вече в скулптурата, само чрез един портрет.
Но дали тя гледа към нас или през нас? Дали не гледа покрай нас, над рамото ни, към нещо, което не можем да видим? На какво се усмихва тя? Какво има тя, което ние нямаме? Леонардо се е вслушвал в гласове, недоловими за останалите.
Единствено наблюдението, казвал Леонардо, е ключът към разбирането, а неговите наблюдения му казвали, че Земята не би могла да е създадена за 6 дни, че са били нужни хиляди, дори милиони години на геоложки промени, на атмосферни промени, на биологични промени. За него доказателствата били навсякъде. Нямало съмнение относно начина, по който е еволюирала Земята - по същия начин, по който еволюира човешкото същество.
Съединявайки всички тези нишки, става ясно, че Мона Лиза е била моментна снимка на зрелия разум на Леонардо, един дестилат от всичко, което бил открил за цял живот наблюдение на тайните на природата. През целия си живот Леонардо искал да контролира природата. Но обратната страна на реда е безредието и хаоса. Леонардо знаел, че природата може да е и непредсказуема и ужасяваща. Към края на живота си той има тези удивителни видения, прозрението, че колкото и да разбираш тези сили, има едно страховито измерение, което е извън човешкия контрол.
Леонардо не предал портрета на Лиза дел Джиаконда, а го носел навсякъде със себе си през последните 16 години от живота си, дори и в изгнание. На 61 години Леонардо напуснал Италия и повече не се завърнал. Подценен в родната си страна, той бил посрещнат с почести от френския крал. Последните години на Леонардо не били леки. Той претърпял инсулт, след който не можел да използва дясната си ръка. С напредването на старостта и немощността му, Леонардо се опитал да събере хилядите страници с бележки и рисунки в една голяма енциклопедия. Но обединяването на наблюденията на живота му,както толкова много други амбициозни планове,останало незавършено.
"Докато си мислех, че се уча как да живея, всъщност съм се учил как да умра. Както един добре прекаран ден донася щастлив сън, така и един добре използван живот носи удовлетворение в смъртта."
Leonardo (BBC)
The man who wanted to knows everything, субтитри
The secret life of Mona Lisa, субтитри
Афоризми
Простоянен е не този който започва, а този, който упорства.
Всяко препятствие отстъпва на непреклонността.
Истинското злато се познава при изпитанието.
Тъжен е ученикът, който не може да изпревари учителя си.
Искай съвет само от онзи, който е овладял себе си.
В част от всяко нещо се съдържа природата на всичко.
Който има време и очаква време, губи приятели и никога няма пари.
Който не наказва злото, позволява извършването му.
Който дърпа змия за опашката, ще бъде ухапан от нея.
Който копае гроб, сам пада в него.
Който подкопава стената, ще бъде затрупан от нея.
Не може да се признае правото и да се даде власт на никой, освен на самите себе си.
Който мисли малко, греши много.
Който ходи правилно, пада рядко.
Който не цени живота, не го заслужава.
Нашето тяло е зависимо от небето, а небето е зависимо от Духа.
Душата желае да бъде със своето тяло, защото без органичните инструменти на това тяло нищо не може да усети и направи.
Сладострастието е причина за раждането на живота.
Лакомията е поддръжката на живота.
Страхът е продължението на живота.
Болката е спасението на инструмента.
Движението е причината за живота.
Добре изживеният живот е дългият живот.
Когато се науча да живея, ще съм се научил да умра.
-
Bon apetit
-
Понякога важи "всяко начало е трудно" а понякога работи "успеха на начинаещия".
Понякога мисля за т. нар. "късмет на начинаещия". Защо начинаещият се сдобива с някакъв късмет, отнякъде си, просто ей така? Вероятно защото още не познава материята, в която се е хвърлил, всичко му изглежда постижимо, възможно, не може да предвиди евентуални проблеми, които биха могли да възникнат - с други думи, не си създава сам проблемите... Май тук е разковничето.
Наскоро гледах един филм за Айнщайн (Einstein Genius) и ми направиха впечатление думите на Мичио Каку:
Питали са Айнщайн каква е тайната на неговия гений и той отговорил "Задавам въпроси, които биха могли да зададат само децата". Айнщайн задавал детски въпроси и десетилетия наред търсел отговори. "Не че съм много умен, просто прекарвам повече време с въпросите си". Според мен само Нютон и Айнщайн са имали способността да концентрират целия си интелект върху един въпрос. И двамата са можели да мислят над един въпрос, докато направо отслабнат. Отказвали да се хранят, просто се заключвали в една стая и се концентрирали над въпроса. "Мисля и мисля месеци и години наред. 99 пъти вадя грешен извод. Но на стотния съм прав". Вероятно има Айнщайн във всеки от нас - ако можехме да се концентрираме така, ако можехме да посрещаме предизвикателствата като децата, вероятно и ние бихме могли да направим пробив.
На Леонардо да Винчи принадлежат думите: "Ще направя неща, които никой в миналото не се е осмелявал да направи, ще мисля по нов начин, ще сътворя нови неща"
Сигурен е бил. И е направил.
Успявала съм да постигна много високи за мен цели тогава, когато не съм си поставяла за цел да ги постигна, не съм търсила пътища на всяка цена, следвала съм интуицията си. Целеустременост, търпение, спокойствие и интуитивност - това са качествата, които помагат на мен.
-
Почнах да пиша дълги разкази ама се отказах, изгубена кауза
Имаш ли проблеми със зъбите ?
Разбира се, както всички хора в България и по света, хранещи се с "модерни" храни. Между другото съм зъболекарка и зъбите ми са много по-добре от зъбите на много месоядни пациенти
Единствените сигурни връзки между храненето и здравето на зъбите, за които аз знам, са по отношение на въглехидратната храна, недостатъчното или прекомерното приемане на някои минерали, някои медикаменти, здравното състояние на майката по време на бременност, някои фактори на околната среда (киселинност). Ако ти знаеш нещо повече, може да споделиш. -
Да не ядеш месо, защото те отвращава е приемливо, но да не ядеш месо, защото е "било вредно", или пък вегетариантството е "полезно"... с това не мога да се съглася, защото просто не е вярно. Това си е живо тормозене на организма. Има много аминокиселини и други микро и макронутриенти, които организмът не може сам да си произведе. Не може и да си ги набави чрез карбите(зеленчуците).
Затова и много вегетарианци са бледи, ако искаш мога да ти обесня как точно се получава това?
Да, интересно за мен е откъде съм получавала аминокиселини и микро- и макролементи, след като никога не съм яла месо? Между другото, зададох си този въпрос още в 1 курс в университета, докато учех физиология - науката и моят жизнен опит се разминаха. Вярвам на науката, но повече вярвам на себе си. Защо съм станала вегетарианка? Не помня
Вероятно защото това е вътрешното ми усещане за нещата и за мен това е достатъчен аргумент. И за твое инфо, не съм бледа Но има нещо друго - човек обменя енергия по различни начини. Преди време един приятел наддаде 7-8 килограма за около година, хранейки се нормално, спортувайки (занимава се професионално със спорт). Наскоро беше починал баща му. 2 години по-късно възстанови теглото си в рамките на няколко месеца, отново без да променя нито хранителния си режим, нито физическата си активност. С възстановяването на психическото си равновесие възстанови и теглото си.
И днес повече от всякога съм сигурна, че за здравето и за енергийния баланс на организма има процеси, които са по-важни от вида на храната.
-
Да си представим един атеист, преживял клинична смърт и завърнал се обратно. Доколко би могъл да се промени мирогледа на човек в тази максимално екстремна ситуация? Мисля, че това е горе-долу отговорът на въпроса доколко можем да променим мирогледа си.
-
Аз мисля, че всичко се променя и възможността за промяна варира в широки граници. Мирогледът е съвкупност от възгледите за света, той не е нещо компактно, а е съставен от множество схващания и идеи - и тези схващания се променят непрекъснато и често неусетно с промените, които настъпват в околния свят. Една коренна промяна в обстоятелствата може да доведе до коренна промяна и на светогледа. За мен лично е достатъчно, да заявя, че отстоявам твърдо едно схващане, за да настъпят веднага обстоятелства, които да ме убедят в обратното. Поради това мирогледът ми се променя непрекъснато.
-
За какви оправдания става дума? Няма локумени понятия. Всеки човек знае докъде може да стигне, без да си причини вреда. След дълги размисли върху "Божи заповеди", неписани и писани закони и правила, аз лично за себе си стигнах до извода, че на човек е позволено да стигне дотам, докъдето може да запази душевната си хармония - дотогава той може да остане и в хармония със света, с висшите сили. С други думи, наказва ни единствено собственото ни чувство за вина - докато човек живее по начин, който му позволява да живее без вина, няма проблеми.
За мен проблем е да убия насекомо, за Джордж Буш не е проблем да избие хиляди невинни хора... толкова за собствения морален кодекс. За всеки е различен, но за конкретния човек е единствената сигурна основа, на която може да базира мислите и действията си.
-
При всички случаи крамиката е по-добра, защото дава повече възможности за естетично възстановяване и е инертен материал - не се променя с времето. Полимерът може да се използва само под формата на фасетки, а твоите зъби са девитализирани, с отслабена структура и е по-добре да помислиш за коронки - там вече единственият ти избор е керамиката. Има изцяло керамични коронки, които са най-естетичният вариант, но зъбите ти са с променен цвят, така че стоматологът трябва да прецени дали може да се направи това. Добър вариант са и металокерамичните коронки с керамичен праг. И задължително - коронки с праг.
-
Тази сутрин се събудих с един спомен от учебника по биология за някой си клас, където се говори за генетика, имаше един пример за китайска иглика, която цъфти с червени цветове при ниска температура и влажност и с бели цветове при висока температура и влажност. Имаше и пример за хималайски зайци, които отглеждани при нормална температура са черно-бели, при ниска - черни, при висока - бели.
Надникнах в учебника и прочетох това: "В поколенията се предават не самите готови белези, а възможността те да се развият и да се променят в определени граници. Какъв ще бъде фенотипният белег и с каква сила ще се прояви, зависи от условията на средата. Границите, в които може да се променят белезите в зависимост от условията на средата, се наричат норма на реакция. Модификационната изменчивост е обратима. Обратимостта зависи също от условията на средата. Именно благодарение обратимостта на модификационните изменения в зависимост от границите на нормата на реакция организмите се приспособяват към изменящите се условия на средата."
От известно време насам ми се струва, че всички хора са еднакви. И разликите между тях се определят не толкова от различен характер, колкото от различните условия, в които са поставени. Напоследък виждам себе си във всички хора, с които общувам. Наблюдавам това, което мислят, правят, и в ума ми мигновено изникват моменти, в които самата за съм постъпвала по този начин. Поставям се на мястото на другия и осъзнавам, че в неговата ситуация аз бих реагирала по същия начин.
В средна ситуация, към която сме приспособени, проявяваме даден набор от качества, вариращи в някакви граници. При екстремна промяна на средата излизат наяве неподозирани качества - и те са свързани именно с адаптацията. Тези качества могат да са всякакви, ужасяващи за човека - случвало ми се е да си задам въпроса "Какво става с мен? Аз ли съм това?" Днес зная, че човек от това, което е, би могъл при определени условия да се превърне във всичко друго. Всяка черта от характера е овладяна до някаква степен, до някаква граница - при нормални условия. Но създаде ли се нова ситуация, в която да се премине тази граница, това качество се оказва всъщност неовладяно - човек се оказва на нулева позиция спрямо новите изисквания.
„За един войник на бойното поле такива качества могат да бъдат хладнокръвие и безжалостност - не звучи добре, но помага.. значи е добре” maggee.От това, че всичко, което помага е "ок" (добре) и примера с войника, не противоречи ли на твоите убеждения "че целта не оправдава средствата", което си го споделяла в други мнения ? ... или може би имаш друг поглед върху нещата, който в момента аз не осмислям?
Да, смятам, че целта не оправдава всички възможни средства - оправдава онези, които са част от моралния кодекс на човека. А на първо място там би трябвало да стои защитата на себе си и любимите хора, физическа и психическа.
Да си представим една хипотетична ситуация - човек се прибира в дома си и заварва непознат, убиващ детето му. Ако единственият начин да спаси детето си е да убие другия човек, то никой не би се поколебал да го стори - защото човекът ще отчете това действие на първо място като защита на детето си и едва след това като убийство на друг човек. Както се казва, да не дава Бог.
-
Преди малко гледах един филм правен от създателите на Тайната.
Казва се "Кодът на Моисей". Ето цитат от него, който има според мен връзка с темата:
"Мислех, че ако се отърва от лошите си качества, а аз имам много, тогава някак си щях да стана добър човек. Но пропусках нещо важно - защото всяко от тъмните ми качества ми носеше дарове. Точно нещата, които възприемаме като негативни, често ни отвеждат до следващото еволюционно стъпало....
Трябва да обичаме човечеството, да обичаме и себе си и да се опитваме да обичаме дори онова, което егото или мисловните ни модели отказват да приемат. Навлезте в себе си и се приемете, каквито сте."
Точно тези дни мислех за това и дори смятах да пусна такава тема. Затова си позволявам да използвам този пост на Иво за начало на тази тема.
Преди време осъзнах у себе си качества, които не бих категоризирала като особено добри. Реших, че трябва да се справя с тях и не само, започнах да се втренчвам във всяка своя постъпка, да търся по-дълбоките си мотиви за действие, да търся тъмната им страна. Бях решена на всяка цена да стана добра (по начина, по който аз разбирам добротата, разбира се).
Резултатът обаче беше пълен блокаж. Оказа се, че нищо не е само черно и нищо не е само бяло. Ако в дадена проява на характера си човек търси доброто, ще го намери. Ако търси лошото, също ще го намери. И така стигнах до извода, който Иво е цитирал - всяко от тъмните ми качества ми е носило дарове. Помагало ми е де преодолявам трудности, да постигам цели, да напредвам по своя път (без това да става за сметка на други хора, държа да уточня).
Нещо повече, преглеждайки живота си, установих, че повече ми вредят качествата, които традиционно се приемат за добри. Възпитана съм да мисля за хората, да мисля първо за тях, да помагам първо на тях. Родителите ми са пропуснали да ми кажат, че трябва да имаш нещо, за да можеш да го споделиш с другите. Че трябва да си щастлив, за да можеш да дадеш щастие. Трябва да имаш пари, за да можеш да предложиш пари на ближния. Трябваха ми 33 годиин, за да го разбера - че грижата за другите започва от грижата за себе си. И това не е егоизъм - това е проста математика.
От 1 година насам се уча да поставям себе си на първо място, което се оказа много трудно. Досега винаги съм реагирала по модела: "Има конфликт на интереси - добре, правя компромис, нека другият да е добре, аз съм силна и ще се оправя". Все още инстинктивно пристъпвам към този модел, но вече се спирам на време и отстоявам своя интерес. Откакто започнах да го правя, отношенията ми с хората са много по-добри - и от това никой не страда, защото компромисът изисква отстъпка и от двете страни. В друга тема споделих, че когато се ядосам на хората и започна да се държа "гадно" според собствените си разбирания (тоест, да отстоявам своята позиция без да мисля за тяхната), проблемът се разрешава като с магическа пръчка. Което недвусмислено ми потвърждава, че идеите ми за "добри" и "лоши" качества са леко объркани. Започнах все по-малко да харесвам добрите си качества, все повече - лошите, а днес изобщо не ги деля - аз съм си това, което съм. Ако някое качество в някаква степен не е добре за мен, то със сигурност ще ме вкара в такава ситуация, в която ще се нормализира.
Днес смятам, че добри за човека са онези качества, които му помагат да се адаптира, да оцелява, да запазва себе си - духовно, душевно и физически. За един войник на бойното поле такива качества могат да бъдат хладнокръвие и безжалостност - не звучи добре, но помага.. значи е добре.
-
Абсолютно точно! И живеем в дуалистичен свят! И трябва да избираме! И няма среден път! Обаче вече сме избрали. Въпросния дуалистичен свят. Вътре, в този избор, всъщност нямаме избор. Докато се сетим, че може да изберем да сме вън от него.
На нас, недосетливите, ще ни трябва очевидно още време, за да се досетим... Но ти какво правиш още тук, след като вече си се сетила? Или може би ни пишеш от другия свят?
Извинявай за иронията.
Но не вярвам, че човек може да надскочи природата си. Може да се опита да бъде нещо друго - нещо, което е прочел в някоя мъдра книга. И виждам, че много хора вървят по този път. Виждам около себе си това, за което пише Кристиян - че хората се променят, "израстват" в собствените си представи и все повече се отдалечават от себе си. Виждам, че хора пропиляват реалните дадености да работят върху себе си в живота, който имат, чакайки нещо, някога си, някъде си.. и за мен това е много тъжно.
Има един принцип, според който от всички възможности най-вероятна е най-простата. Що се отнася до живота ни, очевидно е, че животът ни има един основен смисъл - да бъде изживян. Ама кой направил избора, ама защо, ама кога и как, ама имаме ли воля или нямаме - празни приказки. Животът е това, което е - това, което имаме в този момент.
-
Преди да постъпи алтруистично, човек не си казва: "Сега ще постъпя алтруистично" или "Правя го не заради себе си, а заради другите". Това осъзнаване може да дойде впоследствие, когато ситуацията е отминала, но истинския алтруист не му обръща особено внимание. За него постъпката му е естествена и нормална; това е самия той, неговата същност, е не нещо проявени инцидентно и по изключение.
Сигурно много ще си кажат, че това не е за обикновените хора. Алтруизмът не е нещо, към което човек трябва да се стреми. Той си идва естествено щом развием любов, съчувтвие и загриженост към ближния.
Съгласна съм с това, което казваш. И още нещо - наистина алтруистичните постъпки никога не остават невъзнаградени. Един от основните принципи на регулация в природата е принципът на обратната връзка, в този случай положителна - това, което отдаваме в качествено и количествено отношение, това и получаваме - любовта получава любов, доверието получава доверие, отдаването на пари води до тяхната възвръщаемост... принципът "Дай, за да получиш" действа на всички нива. По това, което получаваме, можем да съдим за това, което отдаваме. Много хора казват: "Давам много, а нищо не получавам". Когато човек има такова усещане, трябва да се замисли върху мотивите, с които дава. Калкулациите и очакването на резултат оставят човека на нулево положение.
В този смисъл светът е съвършена система - алтруистичното отдаване е това, което води до удовлетворение на "егоистичните" желания на човека. Човекът има избор да изявява "егоистичните" или "алтруистичните" си желания, но светът стимулара и награждава алтруизма - и това прави хората по-добри с всяка следваща постъпка. "Егоистичните" желания на човека са сякаш само примамката, която да го поведе по пътя на алтруизма - защото те не могат да бъдат постигнати по друг начин.
Кристиян,
мисля, че грешно си разбрал думите ми. Аз също уважавам много твоето мнение, ти си сред хората, чиито постове не пропускам да прочета. Истината има много лица и целта на всички тези форумски писания е да споделим своята гледна точка и да се опитаме да разберем гледната точка на другия. Далеч съм от идеята, че някой някого може да убеди в нещо си - всеки човек живее в собствен свят. Последователите на Кроули вярват, че техният свят е истинският. Белите братя смятат същото за своя свят. Вярващите хора живеят с Бог, атеистите живеят успешно без него... има място за всички и всеки е прав за себе си. Самата аз, понеже обичам да експериментирам, за кратко време попаднах в "други светове", в които имаше неща, които не съм и вярвала, че съществуват. Когато повярвах и ги потърсих, те се появиха. Не ми харесаха, спрях да ги търся и те изчезнаха. След този опит не бих си позволила да твърдя, че светът е такъв и такъв, че човек трябва да прави това и това... светът е такъв, какъвто си го направим, и вярвам, че всеки човек има възможността да го променя - дали ще се възползва от нея, е въпрос на избор. И не спирам да се удивлявам, четейки мненията на хората тук, колко е различен светът за всеки различен човек.
-
-
Много самотна , борих се да спася любовта си, но не успях!Много самотна, доста отрезвяваща.Това опредлено е най-трудната година досега.
Откъде знаеш, че не си успяла? Понякога любовта се връща и след години...
Много трудна година и за мен. Ако не беше 2007, бих казала - най-трудната през живота ми. През 2007 познах рая и ада, а през 2008 трябваше да се измъкна от там.. трудна работа. Но и аз, като азбуки, отново намерих своя път.
-
По средата беше: Кулата.
Драматична промяна на отношенията. Кулата, при мен поне, има доста благотворно действие - след тази карта остава само истината.
-
Скоро прочетох една книга - "Механизми за защита" (на Аз-а). Сред пасивната агресия, отричането, хипохондрията, шизоидните фантазии психолозите поставят и алтруизмът, и чувството за хумор.
Съгласна съм с valentinus, с изключение на това, че сме се отделили от цялото и че сме попаднали в свят на гнева. В другата тема Кристиян изрази подобно мнение - че сме най-далеч от Бог. Странно ми е да го чуя от хора, точно в този форум.
Наистина ли се чувствате отделени от Бог?
Бог не е нещо извън нас - той е част от нас и ние сме част от него, една от неговите изяви. Няма птица, която да се отказала от природата си и да е спряла да лети, защото може да падне и да се удари. Няма риба, която да е спряла да плува. Кучето с подвита опашка се приближава към стопанина си, знаейки че ще яде пердах, приемайки го и продължавайки да обича. Единствен човекът отрича природата си и се пази... от какво често и сам той не знае. Понякога си мисля - добре, че децата нямат съзнанието на възрастните, защото иначе никога не биха проходили, от страх да не паднат.
Човек, който чувства връзката си с Бог, няма от какво да се страхува - нито от желанията си, нито от нежеланията си. Такъв човек няма нужда да се оправдава, да се извинява, да си слага алтруистични или други маски, защото единственото нещо, което заслужава доверие, е вътре в нас.
"Алтруизмът" много често е признак на несигурността на човека в самия себе си по отношение на постигането на желаното, на страх от евентуално страдание, унижение, негативни емоции и събития, на чувство за задължение, на чувство за вина. Познавам много хора, които зад алтруизъм прикриват от себе си точно тези си качества - и доста успешно, те напълно си вярват. Един изневерява на жена си, но алтруистично остава при нея заради детето си. Друг забравя всичките си морални ценности, за да се издигне в научните среди и това е само заради науката в България, младите хора и т.н. А това е единствеинят начин за тези хора да оправдаят поведението си пред себе си и да се приемат. Другият начин е да променят това, което не харесват в живота си... но той е по-труден. По-лесно за хората е да си намерят оправдание.
Всъщност, всички хора в оперделени моменти постъпват алтруистично. Ако помолим един човек (включително на себе си) да ни сподели 10 ситуации, в които е постъпил алтруистично, ще получим списък от поне 20. И точно това няма да са истинските алтруистични постъпки - онези, истинските, дори не ги забелязваме, не ги помним, не и споделяме с другите... Те са, които са направени в полза на другите без идея за самонаслаждение.
Използвам темата да отговоря на Никола на въпроси, поставени в една друга тема:
Има ли случаи, при които нашите желания се различават в насоката, която е определена от вътрешните ни стремежи, разбирания и убеждения?Съществува ли положение (за теб),при което би ограничила дадени желания ?
Можеш ли да ми дадеш дефиниция на "неразумно желание", ако има такова според теб?
Да, разбира се, че има такива желания. Това са желанията, които се отклоняват от вътрешния ни кодекс - и съм убедена, че всеки човек много ясно усеща кога преминава тази граница. Стигала съм до тази граница и веднъж дори я попреминах - последствията не закъсняха. Ако преди съм имала съмнения, вече ги нямам - някои граници не трябва да бъдат преминавани. Неразумно желание - макар и да говорим за разум, по-скоро става въпрос за интуитивното усещане - усещането за душевна хармония. Всички познаваме усещането на вдъхновение, на полет на душата - това е моят зелен светофар. И другото усещане - за страстно желание, което е свързано със страхове, със съмнения, с желание за контрол, за презастраховане - това е състоянието, което ми подсказва, че желанието ми е проблем за мен и в тези случаи се ограничавам временно, докато възстановя душевната си хармония. Ако аз не се огранича, настъпват събития във външния сят, които го правят - мъдростта да желаем разумно вероятно се състои точно в това, да не стигаме до там.
-
-
..."целта определя средствата"...
Та не е лошо да искаме и даже не е лошо, че не знаем какво искаме, по-скоро е лошо да си мислим, че само нашето искане/желание е от значение и само то ще ни направи щастливи.
Напълно съгласна с теб
Дианетика
в Езотерика
Добавено
Нямам практически опит с тази система.
Основната идея е, че човек, връщайки се отново и отново към една ситуация и преживявайки я, може да стигне до корените й в миналото, да ги осъзнае и да промени поведенческите си модели. Имам позната, която практикува системата известно време, в група, и е доволна от резултатите - казва, че работи. За това, че работи, нямам съмнения, но в каква посока работи и какви са късните последствия - това ми е интересно. Самата аз попаднах на тази книга в началото на 90-те години, когато на пазара плъзна всякаква литература. Стори ми се много интересно, имаше дълги списъци с въпроси от типа на "Кога за последен път направихте еди какво си", но не продължих да се занимавам сериозно, беше много уморително. Днес пък се отнасям много по-сериозно към всякакъв вид вмешателства в психиката и не бих се занимавала с това без да имам сериозни причини. Освен това системата не може да бъде практикувана самостоятелно, което води до необходимост от доверен и адекватен партньор.
Други автори също препоръчват многократното преживяване на проблемна ситуация, но с вариации - по "правилен" начин или по различен начин. Но в никакъв случай "превъртане" на проблемната ситуация, което води до хронифицирането й. Самият Хъбард предупреждава за този риск при самостоятелно практикуване на системата. Къде е разликата обаче, ако това "превъртане" става в присъствието на друг човек?
И накрая, където има въпрос, отговор винаги се намира. Ако човек има намерение да открие корените на свой проблем, вероятно има много начини да го постигне. Дали може чрез тази система - това е въпросът, защото мненията са доста противоречиви. И общо взето всяка информация за резултатите от използването на дианетиката е обвързана с личността на Хъбард, с истории за секти и т.н. Такава реклама би обезкуражила всеки, затова и моля за споделяне на личен опит, ако някой има такъв.