maggee
-
Общо Съдържание
538 -
Дата на Регистрация
-
Последно Посещение
-
Days Won
1
Съдържание Тип
Профили
Форуми
Блогове
Статии
Молитви от Учителя
Музика от Учителя
Мисли
Галерия
Каталог Книги
За Теглене
Videos
Мнения добавени от maggee
-
-
@maggee
Благодаря ти толкова много за тази прекрасна тема, която Обичам...
И на мен ми е любима
-
Нас мотает от края до края,
По краям расположены двери;
На последней написано «Знаю»,
А на первой написано «Верю».
И одной головой обладая
Никогда не войдешь в обе двери:
Если веришь, то веришь не зная,
Если знаешь, то знаешь не веря.
И свое формируя сознанье
С каждым днем от момента рожденья
Мы бредем по дороге познанья,
А с познаньем приходит сомненье.
И загадка останется вечной,
Не помогут ученые лбы:
Если верим - сильны бесконечно,
Если знаем - ничтожно слабы.
Андрей Макаревич
-
Аз-ът не може да познае Божественото, нито дори себе си. Когато чета теми, подобни на тази - конкретни въпроси, преливащи се в абстрактни разсъждения, цитат след цитат и т.н., всеки път си спомням думите на Лао Дзъ:
Дао, което може да се назове,
не е постоянно Дао.
Име, което може да се именува,
не е постоянно име.
Не ни е дадено да разбираме устройството на света, смисъла на живота, естеството на любовта, поне на повечето от нас. Онези, които разбират, не говорят, защото мъдреците знаят, че думите не могат да предадат вярно и пълно природата на нещата.
Дадено ни е обаче да бъдем такива, каквито сме. С егото си, с физическото си тяло с всички необходими на него неща, с чувствата си, с ограничения си светоглед, с всичките си "положителни" и "отрицателни" качества. Понякога, следвайки желанията си, попадаме в сложни ситуации, но изходът от тях е свързан с ценен опит. Друг път, следвайки желанията си, постигаме щастие за себе си и за хората, които обичаме - проявяваме волята на Създателя си и възможността да творим в собствения си живот. За мен егото е гиричката, която укрепва "мускулатурата" на Духа. По-тежка гиричка, по-голямо натоварване, по-голяма мускулна работа, по-силен мускул...
Дълго време размишлявах по въпроса за егоистичната страна на своите желания - дали имам право да искам, какво имам право да искам, кави последствия ще има това... После си спомних детството си, юношеството си - когато не мислех какво имам право да искам, а исках, действах и получавах. Без страх, без колебания, без съмнения. И бях щастлива. Когато човек погледне назад, той не съжалява за трудните моменти, дори и за най-трудните - съжалява за неизживените моменти. А аз съм се чувствала истински щастлива, истински себе си, когато съм претворявала своите желания в реалността.
Ще дам един пример от своя живот. Преди година внезапно у мен се появи желание да имам дете. Никога преди това не съм мислила сериозно за такова нещо - смятах, че най-доброто, което мога да направя за детето си, е да му спестя този свят. Да не говорим за чисто техническите проблеми около раждането и т.н. И това се промени внезапно, просто изведнъж. Никога не съм искала дете, но от днес вече искам. И раждането вече не ме притеснява - мога да го родя и на полето, както се казва. Интересна промяна. Откъде и защо дойде това желание? От някъде, от душата, от Духа... кой знае. Единственото, което зная, е че с появата на ново желание човек се изправя пред ново предизвикателство и до достигането на желаното му предстои да извърви път. И не е задължително той да е лесен, и обикновено не е. Егоистично ли е желанието ми да имам дете? Трябва ли да се откажа от него, защото желанията по природа са егоистични? Появата на дете в живота на човек е най-добрият урок по анти-егоизъм. Всъщност, смятам че е така с всички желания - много често се налага да се откажем от желанито, за да го получим.
Проблемът не е в нашите желания, защото били егоистични - да, такива са, и какво лошо има в това? Човек, който отрича желанията си, вътрешните си стремежи, отрича себе си. Човек, който се предпазва от въображаеми последствия, всъщност няма вярата в себе си, в своя път - защото ако я има, не би се страхувал. А човек, който не се страхува, може да постигне онова, за което е дошъл на този свят - да реализира себе си чрез този свят.
Всичко, което съществува на този свят, е необходимо - точно в този му вид, във всяко малко нещо има особен смисъл. Мисля, че единственият начин да изживеем пълноценно живота си, е да се приемем такива, каквито сме, и да наблюдаваме внимателно взаимодействието между себе си и света - той е нашият коректив. За целта обаче е необходимо да комуникираме със света, а не да се пазим от него. Светът ни дава онова, което искаме, а опознавайки всички страни на желаното, получаваме безценен опит - ставаме по-мъдри. След като за развитието си Духът има нужда от физическо тяло, изглежда логично действието да протича във физическия план - чрез активно (и разумно, разбира се) общуване с материалния свят.
-
Всеки контакт с другия човек се базира на енергиен обмен. Аз "усетих" голямата си любов 8-9 месеца преди да срещна човека в реалния живот. Когато го срещнах, веднага го познах. От известно време насам предусещам с наколко дни до седмица всяко важно събитие в живота си, особено когато касае здравето ми или среща с важни за мен хора. Въпрос на чувствителност.
Така че първото чуване, първото виждане, първото писане в чата и т.н. е просто първият контакт в материалния свят между две души, които вече са се срещнали на друго ниво. Някои хора имат чувствителността и осъзнатостта да получат и разберат информацията (дори под формата на "знаци" или просто усещания), която съпровожда този първи контакт. На мен ми се случва винаги.
-
Не смятам, че е правилно да се себераздаваш, да даряваш от себе си на хора, които не са били стойностни дори в по-късен етап от живота ти. Заради това съм избирала дълго, преди да обикна. За това и говоря. Когато стигнеш до онзи момент, когато отдадеш себе си на някой, не може да не искаш да го задържиш, да бъде с теб, да диша с теб. Да останете заедно....
...За мен любовта е това, да не се боиш от нея, да не се криеш или самозалъгваш, а щедро да я изживееш , така, че накрая да остане именно това-единението. Да остарееш до човека, който е до теб, да си успял да преодолееш каквото ви е дадено и да останете неотклонно слети....
Мисля, че и любовта, и отношението към нея е твърде индивидуално за различните хора. Казваш, че си избирала дълго, преди да обикнеш.
Мога да говоря само за себе си, от позицията на собствените си усещания и опит. Гледам пътя, по която и минала връзката на Adams, и за сетен път се убеждавам колко е различно всичко за всеки от нас. При мен отношенията винаги започват от душевния контакт - ако няма контакт между душите, другото просто не се случва. Има ли я душевната връзка обаче, винаги я има и интелектуалната. Физическото привличане винаги идва на последно място, като понякога до сексуални отношения може дори да не се стигне, не е задължително.
В този смисъл любовта ми не подлежи на контрол - нямам избор в това, избира душата. Срещам човек, душата ми го разпознава и реалността се променя - светът се превръща в невероятно място, което прави всичко възможно, за да ни осигури възможността да бъдем заедно. Няма по-красиво изживяване. Да се боря, да го контролирам, да го преценявам - дори през ум не и е минавало. За мен всяка любов е дар от Бога.
И затова не смятам, че любовта към различни хора е разпиляване на чувствата, на себе си. Напротив, любовта е свързана с приток на голямо количество позитивна енергия. Не смятам, и че има по-малко специални хора - всеки от хората, които съм обичала, е бил специален по своему и е отговорял на необходимостта ми към дадения момент. Всеки от тях ми е дал нещо, независимо от естеството на връзката. Дори тийнейджърските ми любови, дори несподелените, напълно невъзможните.
Като бях на 16-17 години се влюбих в Роберто Баджо. Бях имала вече реални връзки и ми се стори детинско да се влюбвам по такъв начин в такъв персонаж. Беше едно лято, нямаше какво да правя, седнах и научих неговия език. Докато го учех се учудвах колко ми е близък този език, как ми се удава, колко ми харесва. След месец вече можех да общувам относително свободно с италианци. Години по-късно най-сериозните ми връзки бяха с италианци и не съм ги търсила аз, намериха ме те. Голямата ми любов, човекът, който промени всичко в живота ми, е италианец. Значи, тази ми "несериозна любов" е направила възможен контакта ми с много специални за мен хора. В Италия се почувствах като у дома си, чувствам я като втора родина. Когато се връщам, имам усещането, че напускам едната си родина, за да се завърна в другата. Няма случайни неща... нито случайни любови
И затова никога не се пазя от любовта, а й се отдавам напълно - тя е моят път. Преди не съм го мислила, сега и душата, и умът ми го знаят. Началото й не зависи от мен, краят й също. Единственото, което мога да направя, е да се доверя на сърцето си - то не греши.
За да се върнем към темата, винаги съм смятала, че любовта има нужда от комуникация. Хората, дори когато си говорят, понякога трудно се разбират, а когато не си говорят пък съвсем. Винаги съм изпитвала необходимост да изразя любовта си - с думи, с жестове, по всякакъв начин. Не е много прието жената да се обяснява в любов, но смятам това за предразсъдъци и винаги съм споделяла чувствата си, когато се е налагало. Когато има чувства винаги идва един момент, в който те се усещат във въздуха и всяко игнориране на този факт утежнява ситуацията. Именно разкривайки се пред другия тези отношения се регулират. Случвало ми се например да обичам човек, с който просто не успявах да намеря общ език - каквото и да кажех, то се тълкуваше наопаки. Всеки опит за комуникация водеше до скарване, беше ужасно. Накрая се скарахме напълно, не искаше дори да говори с мен. И му написах писмо, обясних му всичко, точно както го чувствах. Използвах трик, за да съм сигурна, че ще го пречете - лепнах му един печат на Върховен съд, където работи майка ми. Открих се напълно пред този човек, поемайки всички рискове от това. А резултатът беше, че след това той тръгна към мен с отворено сърце и нашите отношения започнаха от този момент.
Много хора имат нужда от сигурност в любовта на другия, за да се открият, и никога не биха направили крачка без тази сигурност. Аз лично предпочитам да направя първата крачка с риск да бъда отхвърлена, отколкото да тъна в неведение. И този подход - на открито и честно отношение, винаги ми е носил успех. Успех в смисъл не задължително на желания от мен отговор на чувствата на другия човек към мен (Божа работа), но на уважение, разбиране, приятелство. И в крайна сметка реализиране на душевната връзка, която за мен е от първостепенно значение.
-
но притежавам качества, които никой в семейството ми не притежава - например не мога да се сърдя, не мога да мразя, забравям лошите неща много бързо. Не мога да отказвам, понакога хората прекаляват и ми се качват на главата. Странно, но докато следвам собстевните си ценности си създавам проблеми - именно с доброто си отношение. Понякога не издържам, ядосвам се, държа се рязко - и отношенията ми с хората се оправят. Виждам, че при другите хора е обратното - те трябва да се учат да се държат добре, да помагат, да обичат. Аз обратно
и аз съм така.
Обаче не е лошо да ти кажа, като цяло резултатът е повече приятели и май никакви врагове. И общо взето като се ядосаш или развикаш, хората се замислят, защото това не е нормалното ти състояние и си вземат поука.
Затова никой не ти се сърди, когато ти си сърдита, а напротив, нещата се оправят както казваш
Намерих нещо по въпроса:
Северен възел в Лъв / 5 дом
Хората със северен възел в Лъв са прекарали много животи, наблюдавайки отстрани действията на другите. Те са били учени, наблюдатели, хора, които са жертвали личната си индивидуалност в името на общочовешки каузи и идеали. Те са свикнали да свързват своята творческа енергия с мечтите и копнежите на другите, без да обръщат внимание на собствените си нужди и желания. Функцията на егото е да поражда желания и да свързва нуждите и копнежите на индивида с тези на останалата част от света. Егото буквално определя посоката, в която човек иска да върви. С негова помощ се вземат решения и се активира волята. Родените с лунен възел в Лъв са имали много минали животи, в които надмощие у тях е вземало "свръхегото", основано на "трябва" и "би трябвало" - нравствеността, диктувана от обществото, семейството, религията или осъзнаването на общочовешките идеали. В резултат на това те са загубили контакт със собственото си его - чувството за себе си като индивиди с лични нужди и цели. Те имат усещане за своите инстинктивни импулси и за своето "свръхего", но не го разбират като посредник между двете. Така те имат склонност да се люшкат между поведение, което е прекалено добронамерено и позволява на другите да ги тъпчат, и избухват в гняв, когато с тяхната честност е било злоупотребено. Дори не разбират какво се случва и им е трудно да обяснят своето недоволство на себе си или на другите.
В това прераждане родените с лунен възел в Лъв са тук, за да развият съзнателно своето его до една здравословна степен. Тяхното предизвикателство е да го сторят като свържат онова, което получават от своето свръхего, с онова, което им подсказват вътрешните импулси. Например те могат да кажат: "Зная, че не бива да ти се ядосвам, защото ти си имал тежък ден в работата, изморен си и просто искаш да забравиш всички хора, с които си се сблъскал. Но аз много се разстройвам, когато се прибереш в къщи, вземеш вестника, разположиш се пред телевизора и само мълчиш. Аз искам всяка вечер да отделяме известно време, за да се грижим един друг и да подхранваме връзката си." След като веднъж тези хора са изрекли на глас своята истина и онова, което чувстват, без да цензурират думите си, те започват да развиват чувство за своята уникална индивидуалност. Това изисква невероятен кураж, но е единственият начин да се превърнат в завършени личности, твърди и изпълнени с жизненост. Когато те срещнат своето свръхего и вътрешните си импулси и изразят волята си по един изпълнен с обич, но твърд начин, веднага се появяват и творческите решения, тяхното его става по-силно и другите започват да обръщат внимание на онова, което казват. Ако чувствата им не са в съзвучие с тези на другите, тогава как хората могат наистина да ги опознаят и да им дадат онова, което искат?
"Астрология на душата", Жан Спилър
-
За любовта е трудно да се говори, защото думите не са способни да я опишат. Както и за всичко останало, хората приемат, че любов е това, което те сами са изпитвали, а това често е твърде недостатъчно, за да бъда разбрани чувствата на другите. Затова и толкова различни мнения и в тази тема, и в други.
Що се отнася до оценката на преживяванията, аз не смятам, че трябва да достигнем до преклонна възраст, за да разберем кое си е заслужавало. Няма любов, която да не си заслужава. И понеже съм сигурна в това, никога не съм се страхувала да изживея чувството си, нито да го споделя, да се боря за него, да го отстоявам. Без значение колко сложна или безперспективна изглежда ситуацията. Била съм много щастлива и много нещастна, видяла съм и рая, и ада. И след всички трудности, а не са били малко, днес си давам сметка как са ме променили тези чувства. Как с всяка следваща любов, за да запазя отношенията си, съм отхвърляла недостатъци от характера си, в резултат на което следващите ми отношения са били много по-хармонични. И съм потъвала, и съм изплувала - и не съжалявам за нищо. Ако можех сега да се върна назад, бих изживяла живота си по същия начин.
Дали любовта е обсебваща и себична... вече отдавна не мисля за това. Любовта е такава, каквито сме самите ние. Притежаваме някакви качества и с тях "украсяваме" и любовите си, и всички други отношения. Ревността като черта от характера би се проявила не само към любимия човек, но към приятелите, и като завист и т.н. С промяната на себе си променяме и отношенията си, а какъв по-добър мотив за промяна от запазването на любовта?
Да задържим любимия човек завинаги? Може би е индивидуално, но не мисля, че любимият човек може да остане любим завинаги, нито че можем да го задържим завинаги... нито че ще искаме да го задържим завинаги. Застоят не е част от плана за развитието ни
Но едно нещо разбрах от опита си - там, къето е имало любов, тя остава винаги. Връзката с тези хора не се прекъсва, казват, че продължава и в повече животи. Но със сигурност няма нужда да се терзаем как да задържим тези хора - те не си тръгват от нас, те остават по собствено желание. Никой не си тръгва от любовта. Страстта може да отмине, но онова вътрешно, дълбоко чувство остава винаги, дори след много години. И накрая, за ежедневието и светлите неща.. може да направим така, че светлите неща да станат част от ежедневието ни, нали
И това зависи само от нас - колко място ще им отделим. -
-
А ако не съм Будда?
Виждам поне две възможности за задавщия си този въпрос: 1. Да измине съвсем същия път на откривателство сам, за колкото време му е необходимо и да открие същото; 2. Да използва откритото вече от Буда и тогава му остава само да поеме по Благородния Осморен Път
Не смятам, че вторият път е възможност. Смята ли някой тук, че Буда е изминал целия път в онзи си единствен живот, за който знаем ние? Буда е Учител - той е бил такъв, когато е дошъл на земята, затова е дошъл, за да даде на хората знанието си. Той не е станал такъв за краткото време в прекрасните условия, в които е живял. Или че Петър Дънов е станал учител в точно този си живот? Никой не може да ме убеди в това. Ако душата можеше просто да се откаже от всичко, за да не си създава проблеми, защо тогава са й необходими толкова прераждания в коренно противоположни позиции?
Защото истинският път се базира на опит. Не на прекрасните книги, които четем - не всичко, което четем там, се отнася до нас в този момент. Много от нещата са ни безкрайно далечни. Човек може да убеди ума си в нещо, но не и душата си.
Неизвървяният път не е извървян път. И изобщо не е път - то е илюзия, което в първата критична ситуация се срива, защото няма здравата опора на опита.
Човек може да потисне всичките си желания и да си поиграе на Буда, а в следващия живот току виж се оказал в противоположното положение - на човек, който няма възможност да потиска желанията си и безропотно ги следва.
Вчера попаднах на интересен цитат, много се зачудих дали да не го споделя тук - май точно тук му е мястото:
Един будистки учител забелязал, че един от любимите му ученици все още не е достигнал до пълното просветление и блаженство. Те били заедно от три десетилетия и неговият последовател бил напълно отдаден на своя учител и стриктно изпълнявал задълженията си, но все още не можел да достигне най-висшето състояние. Един ден учителят му казал: "Ела с мен, аз отивам на поклонение и искам да бъдеш мой спътник."Те вървели с километри из планинските склонове. Дните станали седмици, след това месеци, а те продължавали да вървят. Един ден учителят спрял, посочил към един хълм в далечината и казал на своя ученик: "Виждаш ли този връх?" Мъглата тъкмо се вдигала от планинския връх и пред очите им се разкрил огромен замък, който блестял от отражението на слънчевите лъчи.
Ученикът: "Да, учителю."
Учителят: "А виждаш ли този дом на върха на планината?"
Ученикът: "Да, учителю."
Учителят: "В продължение на толкова много животи ти си искал да имаш дом и това желание е оставало незадоволено.Това е последната верига, която те сковава и блокира, за да не можеш да получиш просветление и безкрайна радост. Нищо от онова, на което те научих, не потуши това дълбоко желание. Следователно то трябва да бъде изпълнено. Сега този дом е твой, ти го притежаваш."
И в този миг ученикът получил своето пълно просветление.
Ние можем да забравим за някои наши земни или материални желания просто защото не са толкова важни за нас. След определено време можем да се избавим от тях. Но други няма да ни изоставят, докато не ги осъществим в някаква степен. След като веднъж нашата личност стане завършена, по-маловажните желания започват да избледняват, а онези, които трябва да бъдат изпълнени, стават по-лесно постижими на нивото на материалния свят.
"Астрология на душата", Жан Спилър
-
Най-трудната задача пред един воин е да определи своята цел. Защото какво е войнът без цел и посока? Понякога той губи твърде много време да се бори срещу своите вятърни мелници, понякога отдава прекалено много енергия на собствените си илюзии и слабости. Често губи целта си и се обезверява. Но накрая винаги намира поне някоя песен, която да му напомни нещо което е забравил...
Един будистки учител забелязал, че един от любимите му ученици все още не е достигнал до пълното просветление и блаженство. Те били заедно от три десетилетия и неговият последовател бил напълно отдаден на своя учител и стриктно изпълнявал задълженията си, но все още не можел да достигне най-висшето състояние. Един ден учителят му казал: "Ела с мен, аз отивам на поклонение и искам да бъдеш мой спътник."
Те вървели с километри из планинските склонове. Дните станали седмици, след това месеци, а те продължавали да вървят. Един ден учителят спрял, посочил към един хълм в далечината и казал на своя ученик: "Виждаш ли този връх?" Мъглата тъкмо се вдигала от планинския връх и пред очите им се разкрил огромен замък, който блестял от отражението на слънчевите лъчи.
Ученикът: "Да, учителю."
Учителят: "А виждаш ли този дом на върха на планината?"
Ученикът: "Да, учителю."
Учителят: "В продължение на толкова много животи ти си искал да имаш дом и това желание е оставало незадоволено.Това е последната верига, която те сковава и блокира, за да не можеш да получиш просветление и безкрайна радост. Нищо от онова, на което те научих, не потуши това дълбоко желание. Следователно то трябва да бъде изпълнено. Сега този дом е твой, ти го притежаваш."
И в този миг ученикът получил своето пълно просветление.
Ние можем да забравим за някои наши земни или материални желания просто защото не са толкова важни за нас. След определено време можем да се избавим от тях. Но други няма да ни изоставят, докато не ги осъществим в някаква степен. След като веднъж нашата личност стане завършена, по-маловажните желания започват да избледняват, а онези, които трябва да бъдат изпълнени, стават по-лесно постижими на нивото на материалния свят.
"Астрология на душата", Жан Спилър
-
Може би именно затова ни се позволява да искаме и да получаваме, каквото сме поискали - единственият начин да станем отговорни за желанията си. Като видим едно нещо от всички страни, можем да преценим дали наистина го искаме. Но това не значи, че не трябва да искаме. Искането, получаването, разбирането на себе си и света - това е пътят на познанието.
-
Много сериозен е този въпрос
Можем да разберем какво действително сме искали по това, което ни се случва.
-
Животът изисква от нас по някое време да станем воини. Но не от онези воини които се бият за своя господар, а от тези самотни воини които са отговорни единствено и само пред себе си.
Най-трудната задача пред един воин е да определи своята цел. Защото какво е войнът без цел и посока? Понякога той губи твърде много време да се бори срещу своите вятърни мелници, понякога отдава прекалено много енергия на собствените си илюзии и слабости. Често губи целта си и се обезверява. Но накрая винаги намира поне някоя песен, която да му напомни нещо което е забравил...
"Само като воин човек можe да оцелее по пътя на знанието. Защото изкуството на воина е уравновесяването на ужаса, че си човек, и чудото, че си човек."
Карлос Кастанеда
Преди два дни една песен, която чух за първи път, породи у мен образи, живи като спомени, но никога не случили ли се.. и ме върна на моя път. Каквото и да кажа за твоите думи, би било банално, тук ще замълча.
Що се отнася до целта - мисля, че целта винаги е ясна. Колебанията на хората идват от противоречието на това, което се изисква от тях, и това, което те искат или смятат за правилно. Всеки човек във всеки момент може да каже какво точно желае в живота си и именно това е неговата цел. Често тази цел е само примамка, която насочва човека по неговия път. Човек, който не следва интуитивното си усещане, а се опитва да изчисли всичко, да пресметне всички възможни варианти, да избере "най-лесния", ще прекара по-голямата част от времето си с "ужаса да е човек". Човекът, който следва целта си, ще усеща "чудото" през цялото време.
-
Philippe Camoin е известен таровед и специалист по марсилко таро. Ето ти и линк към неговия уеб сайт, където подробно е описан и методът му.
Разгледах внимателно сайта му, много интересни неща открих. Благодаря, Мона.
Явно човекът се е задълбочил в изследванията си. Не ми стана ясно обаче дали зависимостите, които е извел (закони ги нарича той, но за мен тази дума е твърде силна), са валидни при всяка подредба или при конкретна, която използва той. Струва ми се обаче, че човек винаги може да обогати лексиката на езика, на който си говори с Таро - тоест, ако въведе нови думички в езика си, картите също ще започнат да ги употребяват.
Направи ми впечатление примерно изтеглянето на допълнителна карта за всяка обърната карта, а така също и посоката на погледа на фигурите. Смятам да поекспериментирам
-
И ако действително и двамата описват изчерпателно двете страни на една и съща монета, дали в такъв случай монетата не означава, че просто е още рано тази информация да "слезе" на Земята - в пълен, цялостен и разбираем вид?!
Информацията винаги изпреварва времето си и тя служи на онези хора, които са малко напред спрямо обществото като цяло. Историята на науката го е доказала многократно. Нищо случайно няма в този свят.
Напълно съм съгласна с мнението на Орлин.
-
А за това,че "той е пълноценен проводник на Божията воля” …Абсолютно правилно!Дори и нещо повече,той е символ на Божието наказание,което ще застигни всеки ограничен ум решил да надникне в Природните тайни неподготвен!
Не бих се наела да квалифицирам живота на този човек като наказание. Да, никой не би желал да бъде на негово място, но и на мястото на Исус никой не би желал да бъде, нали... Тези места са отредени за много силни души, каквито ние все още не сме.
И да повторя - има само една сила, която може да поддържа живота в тяло, което вече според медицината вече трябва отдавна да е умряло.
-
Защо Хокинг е в това състояние наподобяващо жив труп? Каква е причината,за да получи тези колосални ограничения,при които от „Храма Божий” е останало само една „тухла” (мърдащ лицев мускул)?
Накрая възниква въпрос в мен…Дали Стивън Хокинг,ако бе прочел изказването на Айнщайн „Всичко се прекланят пред мен,а аз се прекланям пред Учителя Беинса Дуно от България” ,щеше да прозре Истината?Дали щеше да смекчи ударите на Съдбата като измести малко материалният фокус на своите разбирания?
Има само една сила, която може да поддържа живота в тяло, което вече според медицината вече трябва отдавна да е умряло... ясно на всички е коя е тази сила. Явно Стивън Хокинг трябва да даде нещо на света, а всичко си има своята цена.
Чувала съм тези думи на Айнщайн и често съм се питала - кой е източникът им? Бих била благодарна да разбера. Ще добавя, че Петър Дънов е само един от многото учители, така че не е абсолютно задължително да бъде прочетено неговото слово, за да тръгне по пътя на развитие един човек. И аз не мисля, че това би променило живота на Стивън Хокинг. Моят ъгъл на виждане е различен - на Стивън Хокинг се налага да преодолява сериозно изпитание и в замяна на това получава не само живот, но и информация. Този човек със сигурност е пълноценен проводник на Божията воля. Това, което е дадено на него, се дава на малцина.
-
Много е лесно да накараме някой да ни харесва - трябва само да му дадем това, от което той се нуждае.
Но както споменава Кристиян, харесването е свързано с общия енергообмен. Харесването е свързано с претенции, очаквания, с изисквания за по-продължителен контакт и контакт на качествено ново ниво - на практика чисто харесване рядко се среща. Тези отношения буквално изцеждат силите на човек. Стремежът да бъдем харесвани е нормален, първичен. Да се харесаме е най-лесното нещо на света - да смогнем на всички, които ни харесват, е доста трудно. Лично аз от известно време насам предпочитам неутралните доброжелателни отношения, не изпитвам необходимост да бъда харесвана от всички, дори напоследък ми се случва да изпитвам облекчение понякога, когато някой се разочарова от мен. И по-лошо, усещам, че на моменти започвам да се държа така, че да разочаровам хората, да балансирам ситуацията.
-
Мечтите са отражение на желанията, а чрез желанията духът насочва развитието на човека.
Когато бях малка, обичах да мечтая. Лягах си 2-3 часа по-рано, завивах се през глава и си сътворявах цели истории, чието развитие продължаваше в течение на много вечери. Бяха различни, но все забъркани ситуации, драматични, с трудно разрешение - но затова пък винаги имаха хепи енд.
Бях забравила този период от живота си, спомних си наскоро и се изумих - животът ми протича по същия начин, както и в онези детски мечти и фантазии. Трудни, объркани и разрещаващи се винаги в последния момент и по най-добрия начин ситуации. Направо се втрещих, тръпки ме побиха, когато го осъзнах, и си казах - това е ужасно, сама съм си сътворила пробелимте с тази си нагласа. След време разбрах, че друга нагласа не бих могла да имам, защото мечтите не определят душевното състояние, а обратното - те са негова изява. Мечтите и желанията ни подсказват верния за нас път и е безмислено да се потискат. Желанията ни са задачите по пътя ни, облечени в приемливи за човешкия ум форми, и реализирането на желанията винаги е съпроводено със стъпка напред в развитието на духа.
Аз отдавна вече не мечтая, по-скоро желая целенасочено - зная какво искам и търся пътища към него. При това липсва романтичната окраска на мечтата, но предполагам, че вече не се нуждая от нея. За много хора мечтите са отнесени фантазии, в които се оттеглят от реалния свят, нямат връзка с реалността им, нито очаквания за реализация. Моите мечти са реалистични, намират се на стъпка напред спрямо реалното състояние на нещата и са напълно изпълними - не зная дали мога да ги нарека мечти вече. Но те се сбъдват.
-
Отдавна вече не правя разлика между наука и "езотерика". Допреди 3 години бях определено човек на науката, светът ми бе подредено и логично място, причини и следствия бяха очевидни, всичко беше ясно и последователно. После изведнъж всичко се промени - започнаха да се случват неща, за които науката няма обяснение и се прави, че не ги забелязва. Това се опита да направи и моят ум - да забрави, да игнорира необяснимите неща, да възстанови картината на логичния и познаваем свят. Само че необяснимите неща ставаха все повече и повече и умът ми бе принуден да ги приеме - конфликтът бе разрешен, а с това изчезнаха и стряскащите необясними стиуации, остана само засиленото интуитивно усещане, с което умът се научи да си сътрудничи.
Днес изобщо не намирам разделение между наука и езотерика. Науката върви по пътя на откритията, на разбирането на връзките между нещата, които нашите тела регистрират като съществуващи - езотериката пердоставя готова информация, базирана на перцепцията на хора, които наричаме учители. В същото време науката се развива от хора с висок духовен потенциал и знанията им се предоставят съвсем не даром - да вземем например Галилей, който прекарва последните си 10 години практически в условията на домашен затвор и работи върху последната си книга почти сляп. Да не говорим за Стивън Хокинг - този човек е пример за силата на духа. За мен учените са хора, в чиито уши Бог директно нашепва онова, на което е дошло времето да стане достъпно за човечеството като цяло.
Интересувам се от развитието на физиката и астрономията. Физиката сигурно е най-"земната" наука - казват, че когато числата говорят, дори боговете мълчат. А най-вероятно боговете ни говорят на много езици, един от които е езикът на числата. Правят ми впечатление три неща.
Първо, всяко ново откритие обръща всички съществуващи до момента разбирания с главата надолу. Всеки нов факт сякаш зачерква всичко съществуващо до момента и на негово място се появяа едно ново разбиране, с което старите са несъвместими - поне не в първоначалния си вид. Представям си науката като градяща се къща - само че строежът протича по малко необичаен за нашите разбирания начин. Построява се един етаж с усилията на много хора. В даден момент се появява някой, който казва: "Хей, изпуснали сме нещо в основата, тази къща не е в състояние да просъществува". Етажът се разрушава, като евентуално някои строежни елементи биват оставяни, други биват подменяни, нещо се допълва, нещо се отстранява. Построява се втори етаж и отново се появява някой с думите "Нещо в основата не е наред". Разрушават се двата етажа и строежът започва отново, съвместявайки новото познание със старото, сигурното. Забелязвам, че духовното развитие на човека протича по същия начин - коренно новата информация не допълва съществущата, тя не е просто нова тухличка на най-горния етаж, а напротив - това е тухличката, която трябва да бъде поставена в основата, за да е стабилна постройката като цяло. И често изисква разрушаване на всичко построено до момента. Следва етап на нормално изграждане и след време отново се появява тухличка, която трябва да бъде поставена в основата. Вероятно такава тухличка се появява веднъж в един живот - по мои наблюдения във възрастта мужду 30 и 40 години, когато светът глобално променя облика си и човекът е принуден да се адаптира към тази промяна, променяйки се съответно на свой ред.
И второ, науката и езотериката са в непрекъснат контакт - науката е излизаща на бял свят езотерика. Езотериката всъщност е информация, която получаваме без доказателства, въпреки че никой от нас не би могъл да се довери на нещо, което не е изпитал. Реално вярваме в това, което усещаме, в интуицията си - интуицията обаче е нещо, което не бихме могли да обясним на другите, често оставаме неразбрани - няма начин да предадем това знание на другите хора, ако те не го приемат на доверие. Преди няколко дни говорих с приятел, психолог, разказвах му как са се променили нещата в моя живот - как от логичен човек, човек на науката, съм била принудена да се превърна в човек на интуицията, защото в момента това е основният път, по който комуникирам със света, и информацията, която получавам, не мога да пренебрегна - тя непрекъснато се реализира под формата на предчувствия, предвиждане на събития, разбиране на неразбираеми до момента връзки и зависимости. Казах му: "Невероятно е колко се промених", а той ми отговори: "Всъщност не си се променила толква, ти пак се доверяваш на нещата, които са логични и доказуеми, само че към тях вече се отнасят и интуитивните усещания - разширила се е е перцептивната ти област, а не се е променил начина, по който се отнасяш към света."
По подобен начин се реализира връзката и между науката и езотериката - те са двете страни на един и същи свят, макар и доста многолик, но описвайки законите на един и същи свят, няма начин те да са коренно различни, различен е само подходът. Езотериката предоставя знание за глобалното устройство на света, което човешката природа не може да приеме на доверие и търси път да обясни, систематизира, обобщи. Науката е само частен случай на всичко, което съществува, и в този смисъл науката непрекъснато осветява части от глобалното познание за света, което в общи линии се представя от езотериката. Науката дава доказателствата, от които човешкият ум има нужда, за да интегрира новото познание в съществуващия към момента модел на света.
И отново се връщам към това, че хората на науката са хора на високо духовно ниво, които имат интуицията да приемат знанието и знанието да преведат интуитивните си усещания на език, който човечеството да разбере - букви, числа, звуци, образи. (Същото се отнася и за хората на изкуството) Много често тези знания изпреварват времето си, но рано или късно някой ги преоткрива и намира мястото им в общата система. И това е третото нещо, което ми прави силно впечатление - начинът по който тези хора работят. Всеки от тях се отдава на своята идея, която от другите често се приема за фантасмагория, работи упорито в продължение на години без да има дори минимална сигурност, че това, което търси, изобщо съществува, да не говорим дали би могло да бъде уловено с наличната техника, регистрирано, доказано, вместено в общата система... Въпреки това тези хора се отдават на идеята си напълно, понякога за цял живот - следват интуицията си, но не спират да работят на материално ниво. И това са хората, които успяват да направят истински пробив. За мен това са духовните хора.
Що се отнася до България, със съжалине трябва да се съглася с азбуки. Че науката в България не е на почит е ясно на всички, че наука на практика няма е ясно на много хора. Най-лошото е, че хората, които определят развитието на науката в България, не допускат дори използването на световния опит, поне в моята област това е тъжен факт. За съжаление липсата на наука не се компенсира с развитие в сферата на изкуството, нито на духовността. В България в този момент и науката, и изкуството, и духовността са на едно търде ниско ниво. Българите като цяло не използват езотеричните знания за духовно израстване, а с цел постигане на егоистичните си цели - идеите за магии по всякакъв повод витаят във въздуха. Но явно и това има своя смисъл като част от пътя.
-
Един брат ми разправяше, че написал статия за хора, които той не признава за гениални. Между тях бил и Наполеон. В статията си братът писал за него, че е престъпник, а не гений. Веднъж на поляната край Изгрева Учителят го срещнал и го попитал: „Ти какво мислиш за Наполеон, престъпник ли е или гений?" Братът отговорил, че смята Наполеон за престъпник. Тогава Учителят му казал, че Наполеон не е бил престъпник, а ученик на Бялото Братство, изпратен от Братството в Европа да събори феодализма. В това отношение той изпълнил мисията си, но направил грешка, когато се обявил против Русия. Понеже руският цар не го признавал, той решил да го застави да направи това. Учителят казал на брата също, че Наполеон имал един астролог, който го ръководел, и че когато обявил войната на Русия, астрологът му изчезнал. Наполеон дълго време се колебаел, но тръгнал на поход. Когато англичаните го затворили на остров Света Елена, Наполеон казал, че не са англичаните, които ще го съдят, а неговите прадеди.
Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"
Свидетелства на очевидци - Влад Пашов
Подобна е историята на Жана д'Арк и други безспорни ръководители. Човешката гордост, егоизъм, желания за слава и власт не водят до никъде, ако нямат подкрепата на висши сили. В момента, в който тези хора са се отклонили от пътя си, е изчезвала и връзката им с Бог - Жана д'Арк спряла да чува вътрешния си глас, астрологът на Наполеон изчезнал. Това са знаците, които човек трябва да разбира и следва - промяната на средата, на обстоятелствата, на връзките с различните енергийни потоци е осезаема почти на физическо ниво, човек трябва да е много заслепен, за да не я усети. Този момент е и препъни-камъкът за повечето хора - моментът, в който трябва да слязат от сцената.
-
Радвам се ...
как бихте продължили това изречение?
Да ти призная, много се радвам на твоя аватар всеки път, когато го видя
И не толкова на персонажа, а на момента, който си избрал - По в развитие -
Много често, хората на такава позиция са притиснати от обстоятелствата да действат против принципите си или са обект на завист и злоба, за чийто неутрализиране губят ценна енергия. Или са отговорни за неща, които не зависят от тях.
Мисля, че Учителят беше казал, че това не е добра позиция за тези, които са поели пътя на Учението.
Аз мисля, че духовното развитие е conditio sine qua non особено що се отнася до ръковните дейности - човек, който не е поел съзнателен контрол върху себе си, не би могъл да управлява групи от хора. Понякога хората на ръководни постове изглеждат хладни, пресметливи, следващи собствения си интерес, но реално това са хора, които притежават качества като воля, упоритост, търпение, разбиране на ситуациите и другите хора - които всъщност са качества на духа. Голяма част от ръководителите са духовни хора, макар и не винаги в общоприетия смисъл. Всъщност, колкото по-висок е постът на един човек и неговите отговорности, толкова повече качества се изискват от този човек - и той ги притежава.
Също не мисля, че ръководният пост изисква непременно компромиси със собствената ценностна система - по-скоро е свързан с по-трудно постигане на баланс между ценностната система и изискванията на средата, но това е възможно. Имам наблюдения, че именно хората, които не се обръщат против принципите си, успяват най-добре да балансират в тази обстановка. Важен момент тук е, че тези хора обикновено имат доста реалистична представа за света - не се отнасят в една или друга крайност, те се намират в центъра, а оттам управлението е по-лесно и не налага големи отклонения. А не е ли именно това целта на духовното развитие на всеки човек?
Проблем обаче винаги е изкушението - изкушението за човека, сдобил се с по-голям контрол върху света, да се отклони от своя път. Такива ситуации, разбира се, бързо се уравновесяват и човекът загубва ръководния си пост. Но освен да бъде изкушен да престъпи правилата, човекът може да бъде мотивиран да устои на принципите си - тоест, такава ситуация дава допълнителен потенциал за духовно развитие. По начина, по който един ръководител се оттегля от поста си, може лесно да се прецени доколко е успял да се справи с тази си задача.
В крайна сметка всяка дейност, с която се занимават хората, води до развитие на определни качества у тях - духовни качества, а самата дейност е само... театрална постановка. В този смисъл не мисля, че има професии и професионални постове, които трябва да бъдат заклеймявани - би могъл да се намери духовен смисъл дори в професията на палача. Ако не беше така, просто такава професия не би съществувала.
-
Почивката е преди всичко състояние на духа. Много често ми се случва да работя и да се чувствам отпочинала и обратно - да почивам и да се чувствам уморена. От голямо значение е енергетиката на мястото. След 1 месец работа в Италия, при нормален работен ден, се чувствах като след ваканция. И обратно, след три дни, прекарани в една особена къща на морето, се чувствах като изцедена.
Аз имам две много любими места в Бългярия - Бяла и Боженци.
Знаем ли какво искаме?
в Разговори на други теми
Добавено
Там е работата, че не можем да знаем как точно стоят нещата - всичко, с което разполагаме, се филтрира през нашето тяло/мозък и нашия ум, следователно не можем да се доверим напълно дори на себе си. И все пак единственият ни сигурен ориентир е интуицията ни - ако един човек не знае какво иска и кой е неговия път, няма кой да му помогне - нито философии, нито учители.
А що се отнася до мъдростта - всеки човек сам избира пътя си. Когато аз имам проблем, първо търся причината в себе си - и обикновено я откривам, което ме прави малко по-мъдра и ми помага да не повтарям грешката си. Ако пък реша, че проблемите са извън мен и заровя глава в пясъка, очевидно по-мъдра няма да стана. Но всеки от нас има този избор.
Дали Духът има нужда от физическо тяло - очевидно е за мен, след като има толкова много тела по света
Дали е единствен път на развитие - съмнявам се. Но сега сме тук, в тези тела и най-разумното е да ги приемем. Вероятно и това е наш избор.