Иви

В славните дни на Тутмеса пръв жрец на Амона бе стария Манут. Нему бе поверено голямото книгопазилище на фараона в подземията на Тебес - и той се грижеше да възвестява по царството веленията на боговете.

Облечен в бял аксамит, със златен атев на глава и с бич от медни жици в ръце, той отиваше сутрин, в третия час на деня, в двореца на фараона - да възвести мира на царството.

В ръката му имаше жезъл от злато, а на ябълката лежеше изваян сребърен бръмбар, който крепи на главата си слънцето, а в нозете си държи кълбо със семена, от които ще се роди съдбата.

Жрецът излизаше пред фараона и смирено навел глава, изричаше всеки ден едни и същи думи:

- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!

С тези думи Манут възвестяваше мира на цялото царство и вярната воля на боговете.

Ако фараонът го не запиташе нищо, жрецът си излизаше, без да дигне взор и да го погледне.

Той вървеше, както вървят робите - безстрастен и мълчалив като мумия.

А после влизаше в своите широки подземия - и под зелена светлина на смола четеше папируси, дето с йероглифи бе означено страшното учение на жреците.

В пъстрите редове, завещани от Хоруса, старецът тълкуваше съкровени думи, които учат човека да прави злато от пясъка на пустинята.

И после влизаше в най-тъмните ходове на подземния дворец, за да прелива течностите от една съдина в друга - и да ги подгрява над пламъка от кедър, лаврови листа и кости от лъв.

И кога слагаше в течността прах от изумруд, той спираше ръката си. Защото в книгите бе казано, че злато може да направи само този, който не е казал през живота си една лъжа. И - казваше се още - в деня, когато излъже онзи, който е обърнал в злато пясъка на пустинята, златото ще се обърне в кръв.

И първият жрец на Масър слагаше ръка на сърцето си - и се питаше излъгал ли е през деня.


Дванадесте години минаха, додето Манут, първият жрец на Тебес, приготви праха, с който можеше да се обърне в злато пясъкът на пустунята.

И един ден, след като бе възвестил пред фараона мира на царството и волята на боговете, старецът влезе в своите подземия - да види що е станала сместа, която на слаб огън трябваше да тлее цяла нощ.

Когато отхлупи медния капак на вазата, дето бе затворена сместа, очите му блеснаха от радост и ръката, която държеше похлупака, трепна: на дъното на голяма ваза, покрита със зеленикава ръжда, лежеха две шъпи жълт прах.

Този прах бе дирил цял живот старият жрец.

Той взе шъпа пясък, разсипа го в аламбик с широко гърло, наля червена течност и сложи една прашинка от скъпата смес.

И до среднощ стоя над кипящия аламбик - да чете предписаните от книгите на Хоруса заклинания.

И през дългите часове, когато устата изговаряше бавно и тържествено съкровените слова, умът на жреца рисуваше светла картина: пред неговите очи се простираше бекрайната пустиня - и всяко зрънце пясък бе златно зрънце.

Цялата пустиня блестеше като безгранично море от скъп метал, а над нея се издигаше слънцето - и неговата светлина бе оскъдна и бледа като лъчи на мъглива луна.




... А додето жрецът четеше съкровените слова на папирусите, в града на фараона ставаше нещо зло и съдбоносно.

Ала старият Манут нема време да възкади смоли пред сребърните огледала, та да попита каква е волята на боговете.

И той не видя нищо.

Когато наближи третият час на деня, Манут разтвори аламбика и лицето му възсия повече от златото, което стоеше пред него, в дъното на отхлупения съсъд...

Той улови с ръка топлия златен пясък и го разсипа на сребърна тепсия: златните зрънца звънтяха като струни на голяма арфа - и блестяха като слънчев прах.

И старецът забрави, че третият час на деня го вика в дворците на фараона.


Едва след час си науми първият жрец на тебес, че трябва да върви пред царя, за да съобщи волята на боговете и да възвести мира на царството.

Ала в ума му светеше още безбрежното златно море - и той нетърпеливо очакваше мига, кога ще види цялата пустиня златна.

И той не забеляза, че в двореца царува страшно мълчание.

Роб излезе зад големите стълпове, украсени с главата на Хатор, та каза на стареца, че враговете презнощ са избили вси царедворци.

Ала Манут не чу нищо - и нищо не разбра.

Край него лежеха по кървави губери виночерпци, свирачи храмови писари и роби.

Те бяха заклани с широк нож - и счупени оръжия се виждаха хвърлени край тях.

Ала Манут не видя нищо - и нищо не разбра.

Той стъпваше в локви кръв, но кръвта отразяваше златната пустиня на неговия блян - и той не зърна ни кръвта, ни убитите.

Пред очите му играеше само един образ: безбрежно златно море, а в него - той, новият творец, който обръща в злато цялата земя...


И кога стигна големия престолен чертог, той отмери с привикнала стъпка шестнадесет крачки, смирено наведе глава и произнесе старите заучени думи, които всеки ден бе изричал цели шестдесет години:

- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!

С тези думи Манут възвести в онзи злокобен ден мира на цялото царство и волята на боговете, която не бе имал време да научи...

Фараонът не оговори нищо.

И жрецът понечи да си отиде.

Ала в мига, когато щеше да се обърне назад, един чужд глас властно му извика:

- Безумче! Дигни си главата и виж! Виж кому говориш!

Пред него лежеше кървав и посинял убитият фараон...

И той се обърна назад, за да види кой му говори.

И видя двореца пълен с непознати мъже - и те държеха кървави мечове в ръце, а по железните им щитове личеха ръждиви петна кръв.

Пред тях стоеше младеж с медна броня и с корона от злато и рубини.

И жрецът смаян гледаше чудото - и не знаеше не е ли това жесток сън...

Ала новият цар властно изрече своята първа повеля:

- Пуснете го да си върви! Безумни са жреците в тази страна: безумец се не убива!...


И кога Манут влезе изново в своите подземни скривалища, той намери в сребърната тепсия вместо златни зърна топли капки кръв...

И ледният поглед на стария жрец се избистри като ум на мъдрец - и той вдигна очи нагоре, за да погледне нещо далечно...


Там, дето свършваше големия град, за да наченат пясъчните хълмове на пустинята, ломеше талази огромно кърваво море , червено като зърна от нар...

А над града, над пустинята, над целия свят се носеше леден въздух - и кръвта се смръзваше, за да образува високи червени планини със зловещ блясък на кървав рубин...


И над цял свят се бавно понасяше ужасно веене на големи зелени крила...

В славните дни на Тутмеса пръв жрец на Амона бе стария Манут. Нему бе поверено голямото книгопазилище на фараона в подземията на Тебес - и той се грижеше да възвестява по царството веленията на боговете.

Облечен в бял аксамит, със златен атев на глава и с бич от медни жици в ръце, той отиваше сутрин, в третия час на деня, в двореца на фараона - да възвести мира на царството.

В ръката му имаше жезъл от злато, а на ябълката лежеше изваян сребърен бръмбар, който крепи на главата си слънцето, а в нозете си държи кълбо със семена, от които ще се роди съдбата.

Жрецът излизаше пред фараона и смирено навел глава, изричаше всеки ден едни и същи думи:

- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!

С тези думи Манут възвестяваше мира на цялото царство и вярната воля на боговете.

Ако фараонът го не запиташе нищо, жрецът си излизаше, без да дигне взор и да го погледне.

Той вървеше, както вървят робите - безстрастен и мълчалив като мумия.

А после влизаше в своите широки подземия - и под зелена светлина на смола четеше папируси, дето с йероглифи бе означено страшното учение на жреците.

В пъстрите редове, завещани от Хоруса, старецът тълкуваше съкровени думи, които учат човека да прави злато от пясъка на пустинята.

И после влизаше в най-тъмните ходове на подземния дворец, за да прелива течностите от една съдина в друга - и да ги подгрява над пламъка от кедър, лаврови листа и кости от лъв.

И кога слагаше в течността прах от изумруд, той спираше ръката си. Защото в книгите бе казано, че злато може да направи само този, който не е казал през живота си една лъжа. И - казваше се още - в деня, когато излъже онзи, който е обърнал в злато пясъка на пустинята, златото ще се обърне в кръв.

И първият жрец на Масър слагаше ръка на сърцето си - и се питаше излъгал ли е през деня.


Дванадесте години минаха, додето Манут, първият жрец на Тебес, приготви праха, с който можеше да се обърне в злато пясъкът на пустунята.

И един ден, след като бе възвестил пред фараона мира на царството и волята на боговете, старецът влезе в своите подземия - да види що е станала сместа, която на слаб огън трябваше да тлее цяла нощ.

Когато отхлупи медния капак на вазата, дето бе затворена сместа, очите му блеснаха от радост и ръката, която държеше похлупака, трепна: на дъното на голяма ваза, покрита със зеленикава ръжда, лежеха две шъпи жълт прах.

Този прах бе дирил цял живот старият жрец.

Той взе шъпа пясък, разсипа го в аламбик с широко гърло, наля червена течност и сложи една прашинка от скъпата смес.

И до среднощ стоя над кипящия аламбик - да чете предписаните от книгите на Хоруса заклинания.

И през дългите часове, когато устата изговаряше бавно и тържествено съкровените слова, умът на жреца рисуваше светла картина: пред неговите очи се простираше бекрайната пустиня - и всяко зрънце пясък бе златно зрънце.

Цялата пустиня блестеше като безгранично море от скъп метал, а над нея се издигаше слънцето - и неговата светлина бе оскъдна и бледа като лъчи на мъглива луна.




... А додето жрецът четеше съкровените слова на папирусите, в града на фараона ставаше нещо зло и съдбоносно.

Ала старият Манут нема време да възкади смоли пред сребърните огледала, та да попита каква е волята на боговете.

И той не видя нищо.

Когато наближи третият час на деня, Манут разтвори аламбика и лицето му възсия повече от златото, което стоеше пред него, в дъното на отхлупения съсъд...

Той улови с ръка топлия златен пясък и го разсипа на сребърна тепсия: златните зрънца звънтяха като струни на голяма арфа - и блестяха като слънчев прах.

И старецът забрави, че третият час на деня го вика в дворците на фараона.


Едва след час си науми първият жрец на тебес, че трябва да върви пред царя, за да съобщи волята на боговете и да възвести мира на царството.

Ала в ума му светеше още безбрежното златно море - и той нетърпеливо очакваше мига, кога ще види цялата пустиня златна.

И той не забеляза, че в двореца царува страшно мълчание.

Роб излезе зад големите стълпове, украсени с главата на Хатор, та каза на стареца, че враговете презнощ са избили вси царедворци.

Ала Манут не чу нищо - и нищо не разбра.

Край него лежеха по кървави губери виночерпци, свирачи храмови писари и роби.

Те бяха заклани с широк нож - и счупени оръжия се виждаха хвърлени край тях.

Ала Манут не видя нищо - и нищо не разбра.

Той стъпваше в локви кръв, но кръвта отразяваше златната пустиня на неговия блян - и той не зърна ни кръвта, ни убитите.

Пред очите му играеше само един образ: безбрежно златно море, а в него - той, новият творец, който обръща в злато цялата земя...


И кога стигна големия престолен чертог, той отмери с привикнала стъпка шестнадесет крачки, смирено наведе глава и произнесе старите заучени думи, които всеки ден бе изричал цели шестдесет години:

- Сине на слънцето, враговете на Масър лежат в кръв под нозете ти!

С тези думи Манут възвести в онзи злокобен ден мира на цялото царство и волята на боговете, която не бе имал време да научи...

Фараонът не оговори нищо.

И жрецът понечи да си отиде.

Ала в мига, когато щеше да се обърне назад, един чужд глас властно му извика:

- Безумче! Дигни си главата и виж! Виж кому говориш!

Пред него лежеше кървав и посинял убитият фараон...

И той се обърна назад, за да види кой му говори.

И видя двореца пълен с непознати мъже - и те държеха кървави мечове в ръце, а по железните им щитове личеха ръждиви петна кръв.

Пред тях стоеше младеж с медна броня и с корона от злато и рубини.

И жрецът смаян гледаше чудото - и не знаеше не е ли това жесток сън...

Ала новият цар властно изрече своята първа повеля:

- Пуснете го да си върви! Безумни са жреците в тази страна: безумец се не убива!...


И кога Манут влезе изново в своите подземни скривалища, той намери в сребърната тепсия вместо златни зърна топли капки кръв...

И ледният поглед на стария жрец се избистри като ум на мъдрец - и той вдигна очи нагоре, за да погледне нещо далечно...


Там, дето свършваше големия град, за да наченат пясъчните хълмове на пустинята, ломеше талази огромно кърваво море , червено като зърна от нар...

А над града, над пустинята, над целия свят се носеше леден въздух - и кръвта се смръзваше, за да образува високи червени планини със зловещ блясък на кървав рубин...


И над цял свят се бавно понасяше ужасно веене на големи зелени крила...

Най-хубавият ден - днешния.
Най-голямата спънка - страхът.
Най-лесното нещо - да се заблудиш.
Най-голямата грешка - да паднеш духом.
Коренът на всички злини - егоизмът.
Най-хубавото развлечение - работата.
Най-лошото поражение - отчаянието.
Най-добрите учители – децата.
Най-голямото щастие – да си полезен на другите.
Най-неприятният недостатък – лошото настроение.
Най-красивият подарък – прошката.
Най-добрата защита – усмивката.
Най-доброто лекарство – оптимизмът.
Най-мощната сила на света – вярата.
Най-стимулуращият дар – надеждата.
Единствената реалност – любовта.

Надпис на стената Шишу Баван, дом за деца в Калкута
Хората са упорити, алогични и егоцентрични.
обичай ги ВЪПРЕКИ ТОВА !

Правиш ли добро, ще те обвинят
в егоизъм и задни мисли .
Прави добро ВЪПРЕКИ ТОВА !

Успееш ли, ще се сдобиеш с фалшиви приятели
и истински врагове .
Стреми се към успеха ВЪПРЕКИ ТОВА !

Доброто, което правиш ще бъде забравено утре.
Прави добро ВЪПРЕКИ ТОВА !

Най-големите хора с най-велики идеи
могат да бъдат
убити от най-дребните хора
с най-дребните съзнания.
Не ограничавайте мислите си ВЪПРЕКИ ТОВА !

Хората са благосклонни към губещите,
но следват само победителите.
Борете се за победените ВЪПРЕКИ ТОВА !

Каквото си градил с години, може да се срине
само за една нощ
Не спирай да градиш ВЪПРЕКИ ТОВА !

Дай на света най-доброто от себе си
и той ще те отритне .
Дай му го, ВЪПРЕКИ ТОВА !

Ранно утро е. Малко след изгрев слънце, лъчите огряват дърветата. Пролетните птички пробуждат цялата природа за нов живот. Ето я поляната за Паневритмия. Малка група от хора се приближава към нея. Като многобройни лъчи излизащи от различни места, но стремящи се към един център те огряват полянката. Поздравяват се. Мека светлина се усеща в атмосферата, неописуемо вълнение и радост. Днес отново сме тук за всекидневните ни паневритмични упражнения. Могат да се срещнат всякакви хора - от различни раси, религии и националности. Има и представители на най-различни и уважавани професии. Всеки е дошъл с различна цел, всеки съзнателно работи върху себе си за развитието на уменията, които са му нужни. И наистина колко много ни дават тези упражнения. Колко просто и обикновени изглеждат наглед, но колко много качества, сили и способности развиват те в човека. Ето ги музикантите, които заемат местата си в центъра. Около тях се образува кръг от хора, по двойки, в посока обратна на часовниковата стрелка. Хората се подготвят за началото. Свещено чувство на радост и благоговение пред цялата природа изпълва всички. И как да не се радва човек, как да не е благодарен? Каква велика разумност се крие зад всяко камъче, всяко растение, всеки полъх на вятъра. Музиката започва. Хорът запява с ангелски глас. Чуват се думите: “Първият ден на пролетта, първият ден на радостта, носят сила и живот...”. Какъв съдържателен текст само. Целият текст на Паневритмията е изпълнен с позитивни думи. Всяка дума излъчва определен спектър от хармонични вибрации и съчетана със съответните музикални тонове и плавни движения оказва мощно физическо и психическо въздействие върху човека. Нервната система се тонира, тялото се раздвижва, човек се подготвя да бъде буден и максимално ползотворен през предстоящият ден. Ето наредените в кръг започват да извършват онези плавни и красиви движения, които карат усмивките и радостта да се изпишат на лицата им. Двадесет и осем такива упражнения има в първият цикъл от Паневритмията и всяко има дълбок вътрешен смисъл. Вие може би някога сте наблюдавали този светъл кръг от хора и сте се чудели колко странни и като че ли еднообразни са тези движения. В повечето упражнения, движенията се повтарят циклично и наглед са много лесни. Но задавали ли сте си въпроса защо толкова много хора - учени, поети, музиканти - с такова усърдие и такава любов, с такава концентрация, всяка сутрин, от 22 март до 22 септември, стават рано, за да участват в този космичен танц? Упражненията на Паневритмията са създадени по определени закони. Текста, музиката и движенията на всяко от тях са в синхрон и имат дълбок смисъл и въздействие. Съзнанието се поддържа будно. Спящи сили и способности се разлистват като майски цветя събудени от вековен сън. Учените все повече намират дълбоките научни основи свързани с всички сфери на познанието вложени в Паневритмията. Поетите и творците тук намират вдъхновение, а музикантите и участващите - метод за съзнателна работа върху себе си и околните. Търсещите намират път, а учениците - учение. Паневритмията е благословение, както за всеки участник, така и за окръжаващите и за местността, в която тя се играе. Самата дума Пан-ев-ритмия означава Всеобщ Космичен Ритъм. Всичко в природата се движи в един общ вселенски ритъм. Колко школи, колко велики учени, писатели и мистици са говорили за него. Трябва ли човек постоянно да се измъчва и тормози с всекидневните си проблеми? Може ли едно малко клонче от великото дърво на Живота да реши въпросите, които хората от хиляди години се опитват да решат? Клон, който не расте и не се развива в синхрон с растежа на цялото дърво изсъхва и не дава плод. Какво трябва да направи този клон, за да се развива хармонично и съзнателно? Отговорът е - Паневритмия, да влезе в синхрон, в ритъм с природните сили и енергии. Тогава една невидима вълна се надига. Мислите и чувствата на човека се обновяват. Погледът му се избистря и сетивата му се изострят. Вече няма неразрешими въпроси и проблеми, защото на този Човек му съдейства цялата Вселена, целият Всемир. Ето защо и 28-те упражнения завършват с формулата-утвърждение: ”Да пребъде божият мир и и да изгрее божията радост и божието веселие в нашите сърца”. И наистина, мир, радост и веселие се разливат в човека, завършвайки тези упражнения. Може би вие ще си помислите, че това е просто един прекрасен метод, с който човек може да работи върху себе си само. Но не е така. Още 2 групи от упражнения съставляват цялата Паневртимия. Те помагат на човека да изгради не само себе си, но и да осмисли и задълбочи партньорските взаимоотношения и най-накрая да излъчи тази невидима вълна на хармония към целия свят. Първата група се нарича Слънчеви лъчи. 12 лъча от по 6 двойки се нареждат в посока към центъра. Останалите двойки участващи се нареждат образувайки кръг около всичките лъчи. Оформя се красив кръг от 12 лъча с общ център. Лъчите се приближават и раздалечават, отново символично, вземайки блага от общият разумен център и разпръсвайки ги към света. Отново се чува музикален съпровод и хор. Неописуемо усещане. Втората група упражнения се нарича Пентаграм - пет двойки насочени към центъра образуват отново лъчи. Движение в кръг и разгръщане на петоъгълника, после прибиране и излъчване към света на любов и хармония. И тук отново откриваме онзи магически ритъм и дълбок смисъл, който е вложен в цялата Паневритмия. Петоъгълникът е символ на разумният човек. Може би се чудите защо? Застанете прави, разтворете леко крака, разперете ръце настрани и ще видите пентаграмът - пет лъча, пет основни добродетели, пет сили, които се разгръщат и задвижват в това упражнение. Повторени 5 пъти, тези движения изграждат Човекът, който взема съзнателни и разумни решения градейки къщата на своя живот. Паневритмията свършва, участниците се поздравяват и си благодарят. Малко след това се чуват няколко песни отново наситени с онзи дълбок смисъл и съдържание. Споделят се мнения, разменят се свежи идеи и мисли. Утринните ни упражнения завършиха, но онова красиво чувство и усещане остава. Една вътрешна трансформация е настъпила в участниците. Същите хора ли са това с делничните грижи и проблеми? Същите ли, които до скоро не намираха смисъл в живота и търсеха своя път, и своят смисъл? Не. Нова светлина се е вляла в умовете на участниците, ново топлина в сърцата и нов импулс за живот. Така подготвени за живота, въоръжени с любовта като принцип и доброто като метод, те започват своите всекидневни задачи.
*есето е написано веднага след като неговият автор се върна от Паневритмични упражнения и е пример за импулса и вдъхновението, които идват по време на играта.
10.04.2003
Варна, България

Един ревностен млад ученик отишъл да практикува при един от абатите на християнските отци-пустинници. След няколко дни той попитал:
- Кажи ми, учителю, когато видим брата си да дреме по време на светата служба, трябва ли да го ощипим, за да стои буден?
Старият учител отговорил много сърдечно:
- Когато виждам някой брат да спи, слагам главата му на коленете си и го оставям да си почине. След като си е починало, сърцето естествено ще практикува с подновена енергия.

Един ревностен млад ученик отишъл да практикува при един от абатите на християнските отци-пустинници. След няколко дни той попитал:
- Кажи ми, учителю, когато видим брата си да дреме по време на светата служба, трябва ли да го ощипим, за да стои буден?
Старият учител отговорил много сърдечно:
- Когато виждам някой брат да спи, слагам главата му на коленете си и го оставям да си почине. След като си е починало, сърцето естествено ще практикува с подновена енергия.