[Книга за психоанализата]

Относно последното, трябва да добавя, че все пак е добре, че Пек е самокритичен, защото така показва, че не всичко е напълно изяснено. Много психолози говорят така, сякаш имат действително разбиране за ситуацията, когато едно пълно разбиране изобщо не би могло да се постигне с такива методи. Трябва да поясня, че проблемът е обаче, когато Пек все приема тези две основи разбирания за правилни, а те всъщност не са - защото когато той показва каква работа е извършил с пациента и след това споменава резултатите, то читателите може да останат с впечатлението, че работата стига само до там, а това е по-скоро начална точка. Добре е също така, че той понякога говори и за същества и разбирания извън тези, приети от традиционната наука, но от там може да се създадат и някои малко погрешни разбирания, тъй като макар че той може да споменава такива разбирания, спорно е доколко той трябва да работи с тях и по-точно - доколко трябва да стига до изводи относно тях или използвайки такива разбирания. Последното би могло да се направи, предполагам, само от човек, който в действителност има опит в тези неща, т.е. от човек с допълнителни възможности. От една страна, добре е да се споменават такива неща, но от друга, трябва да се внимава да не се стига до заблуди. Човек трябва да може и да каже точно колко разбира по определен въпрос, дори и това да е крайно малко. Някой би казал, че последното може да доведе до слаби резултати, но от друга страна би спестило допълнителни усложнения.

[Книга за психоанализата]

Здравейте,малко късно се включвам в темата

Какво мислите за книгите на Морган Скот Пек? (само че те са за психотерапия, нещо различно)

http://www.helikon.bg/?act=books&do=au...bef2cdda8adcf9e

Моето лично мнение (поне за първата му книга) е, че се опълчва срещу традционната психология, пълна с термини и т.н.

Хареса ми, че има философски и самокритичен подход.

Лесна е за четене, но мисля, че не е повърхностна. Дава примери от практиката си.

Бори се срещу наложените догми, били те религиозни или пък обратното-атеистични.

Здравейте,

Чел съм от една негова книга, мисля, че се опитва да разглежда нещата на по-дълбоко ниво от други психолози. Има по-цялостен поглед върху проблема, не смята, че той се дължи само на някои фактори. До тук това са положителни аспекти. Но въпреки това, има един основен проблем, който не е преодолян, или поне това е моето мнение. Става въпрос за това, че психологията по принцип търси две основни разбирания, на които да стъпи, като всъщност нито едно от двете не би трябвало да се обяснява от нея, тъй като би трябвало да е обект на много по-сериозни подходи, включващи вече техники, които не се използват от психолозите. Като резултат, и двете разбирания са най-малкото непълни, а дори по-точно казано, погрешни (тъй като когато в практиката се използва непълно разбиране, то всъщност има силата на погрешно). Първото разбиране се корени на факта, че трябва да се търси винаги някакъв механизъм, по който действа човешката психика, и това все още е валидно и при Морган Скот Пек. Например, човек преживява травма и следователно се смята, че травмата има своя негативен резултат и последствия. Това се приема като нещо механично, нещо което едва ли не действа извън човека (говоря за това какво разбират психолозите). Последното може и да е вярно за много хора, но обикновено е вярно само до някаква степен. Тук все още в подхода на Скот Пек има нещо положително, тъй като той работи с всеки индивидуално. Но, самото разбиране че това в действителност действа като един род механизъм в човека всъщност не е вярно, то е вярно само дотолкова, доколкото човекът не може да трансформира отрицателната енергия в положителна. Има хора, за които това е вярно само до някаква степен или само за определен тип емоции (много силни преживявания и други) и то при които това се проявява само до определена степен, т.е. те вече изработват механизъм за трансформиране и така имат възможност да останат вън от този механизъм на действие на негативните фактори, които иначе се приема за едва ли не общовалиден от психоанализата. Естествено, има и много развити хора, при които този негативен механизъм изобщо не се проявява. Проблемът е в това, че дори и обикновеният човек би трябвало винаги да търси начин да достигне именно до този етап на развитие и макар че той може би няма да се справи така лесно или така бързо с това (може да са необходими много животи за това), все пак търсенето рано или късно ще го отведе до това състояние. А когато нещата се поставят така, сякаш в човешката психика действат механизми, които са извън нейния контрол, тогава има опастност човек дори да не започне да търси и в този смисъл психоанализата има опасни последстия, защото създава грешни презумции само поради факта, че тя работи с такива механизми по начин, който подсказва, че те би трябвало да бъдат независими от самата човешка психология. А истината е, че в човек се съдържат силите, с които той може да се справи и със себе си, но той трябва да ги намери.

Вторият проблем е в това, че също така психоаналитиците работят така, че създават впечатлението понякога, че знаят как може да се разреши определен проблем и тук също това се наблюдава и при Пек. Например, смята се, че ако човек си спомни тежък спомен от детството и се опита да работи върху негативните емоции, които той има поради този спомен, то тогава той би трябвало да се излекува. Известно е, обаче, че това всъщност е само отчасти така и по този начин заявено, това не е достатъчно. Това може да доведе до излекуване по отношение на някои от симптомите на болестта или на неприяното психично състояние, които той е придобил, но всъщност не може да се говори за духовно излекуване. Защото всъщност, спомените и дори чувствата са най-незначителната причина за самата болест. Дори и да излекува симптомите на ниво съзнание, той трябва да работи много повече, за да оправи и духовното си състояние. Защото зад чувствата, които той е изпитал може да се крият куп качества и мислени представи, които той всъщност трябва да измени. В това отношение, психоанализата може да се яви като един вид лекарство, което излекува симптомите до някое ниво (и то понякога за много години), но всъщност не влияе върху изтинските причини за тези проблеми. Така, се прави по един скрит начин невярното твърдение, че това всъщност стига за едно излекуване, когато всъщност едно проблемно психично състояние се явява като сигнал за това човек да започне да работи над себе си. Последното трябва да стане на едно много по-дълбоко ниво, тъй като много хора, когато отиват на психоаналитик, търсят предимно резултати, а не толкова да разберат какво точно са сгрешили, за да достигнат до съответното състояние. Даже, психоаналитиците представят нещата сякаш тези хора са само жертви и макар, че това в действителност би могло теоретично да е така, дори и тогава хората би трябвало да работят много повече върху себе си, като по този начин биха се развили и биха разбрали много повече за състоянието си. В това отношение, при Скот Пек се наблюдава известно желание да се задълбочи в проблема, но мисля, че и той не достига до такова разбиране, при което наистина да се каже къде е истинската причина на заболяването, а тя обикновено е в самия човек и изисква много по-голямо желание за вътрешна промяна, а не толкова само гонене на един външни резултати и временно изчезване на симптоми.

[Класически композитори]

Здравейте отново,

Доколкото разбирам, има и други професионални музиканти или хора с познания за класическата музика във форума. Бих могъл да спомена една случка с композитора Ференц Лист, за която се говори, че се е случила в края на живота му. Един ден, той имал видение, че неговият приятел Рихард Вагнер умира във Венеция и е понесен от черна гондола. След това, той написва произведението "Черната гондола", а не след дълго, в действителност последвала смъртта на Вагнер и то във Венеция. За Лист се знае, че е имал много мистични наклонности, както и че е писал произведения на най-различни теми - Соната "След пълното прочитане на Данте", Легенди за Свети Франциск и т.н. Някои музиканти смятат, че той е по-скоро голям виртуоз, а предпочитат други композитори, които считат за по-задълбочени, но аз лично не смятам така. За сметка на това, обаче, нямам особени предпочитания към музиката на Вагнер и за нея, например, не бих могъл да напиша почти нищо интересно. Ето Легенда No.2, "Свети Франциск ходи по водата":

Поздрави,

Ф.

[Рок & Метал]

Здравейте, аз съм нов в Портала. Всъщност слушам изключително само класическа музика, тъй като съм музикант, но исках да споделя с вас някои факти. Знае се, че една от целите на изкуството е да подпомага цялостното развитие на човека. Тъй като обаче развитието, взето за един кратък период от време, никога не е завършено, то и музиката, която протича за известно време, трябва да оставя впечатление за незавършеност, ако трябва да подкрепи претенции за изкуство, което подпомага развитието. От тук идва и един проблем при музиката, при която има твърде много повторения на едни и същи мотиви и еднообразен ритъм - при нея сякаш една част от цялото е взета за единствената алтернатива, като не се представя на съзнанието друг материал. Също така, прекалено многото акценти поставят известни проблеми именно да се достигне това усещане за незавършеност, което иначе при класическата музика, например, би трябвало да се постигне - съзнанието и подсъзнанието там продължават да работят, дори и след края на произведението. Естествено, последното трябва всеки да го провери сам за себе си, а и освен това, при слушането на класическа музика, доколкото знам, при някои хора трябва да се създаде предварително съответната нагласа за това, т.е. на някои хора тази музика не им харесва от самото начало. Моето лично мнение, е че това се дължи предимно на факта, че се слуша предимно друг тип музика днес, и то това започва при децата от ранна възраст. Също така е научен факт, че при слушането на класическа музика, съзнанието се наглася в състояние, с което то се характеризира при занимаването с научна или друга подобна или по-висока дейност, докато при слушането на музика с характеристиките, които изброих по-горе, то изпада в състояние, в което се намира преди да заспи, т.е. тя не повишава нивото на съзнанието, а по-скоро обратното. Освен това, бих могъл да спомена, че и Учителят Петър Дънов е казал, че когато човек свири по-шумна музика, той се свързва с по-нисши същества, докато когато свири по-тихо, той се свързва с по-висши. Естествено, нещата са сложни и тук се опитах да не вмъквам прекалено много личното си мнение, а само да поясня някои факти, които, обаче, за да бъдат разбрани напълно и в правилния им смисъл, трябва да бъдат доста по-обстойно обяснени и проверявани.

Бих могъл само да добавя, че от това не е задължително да се вадят моментално заключения, аз самият не искам да кажа нищо категорично, но смятам, че информацията по-горе все пак ще бъда от полза, макар и вероятно да не е точно това, което някои хора са очаквали или биха желали да чуят. От друга страна, мисля, че бих могъл на този етап да препоръчам да не се изпада в крайности, както това се случва с някои фенове на някои групи.

Особено интересно е, обаче, как проблемът с еднообразният ритъм се разрешава при някои произведения в класическата музика. Там засега това става поради развитието в някои отделни линии, както и поради по-сложното третиране на формата. Бих могъл да пиша и по-подробно върху този и други въпроси, стига да има заинтересовани. На този етап мога да препоръчам някои произведения, които поне за мен звучат много съвременно, в смисъл, че аз лично си ги представям дори и като заместител на поп музиката за хора, които я предпочитат, макар че това не бих могъл да го знам със сигурност. Ето едно от най-известните изпълнения на пианиста Алексис Вайсенберг, който е роден в България и дори има бългаски корени. Произведението е изумително трудно и това си заслужава да се чуе:

http://www.youtube.com/watch?v=EgJ0XWyYY4Y

Ето и едно изпълнение на една соната от Прокофиев, която използва неравноделни метруми в тази част:

Бих могъл да почна и нова тема за дискусия, както и да дам други примери на всички заинтересовани. Естествено, не смятам, че коментарите по-горе са знак за каквато и да е крайна преценка, но сметнах, че е добре да споделя информацията, която знам по въпроса.

С най-добри пожелания,

[Класически композитори]

Здравейте,

Аз съм музикант, така че бих желал да споделя моето мнение. Любимият ми композитор е Бах, а от там нататък Вивалди, Шопен, Скрябин, Чайковски и много други. Ето изпълнение на един от любимите ми пианисти - Дину Липати:

(Шопен), както и едно на Глен Гулд, известен с изпълнения на произведения на Бах:

http://www.youtube.com/watch?v=RfA4zyHcIPo...feature=related

А ето и едно изпълнение на самия Скрябин:

Ето и изпълнение на пианиста Владимир Хоровиц на Скрябин и Шуман:

http://www.youtube.com/watch?v=mzTjrdQY0xg...feature=related

Скрябин в действителност изглежда, че е имал интерес към мистицизма. Ето тук може да се чуе "Vers la Flame":

Друг композитор с такива интереси е бил Ференц Лист.

Що се отнася до това дали класическата музика може да подпомага общото развитие на човека, знам, че са правени експерименти с деца, които са слушали музика от Моцарт от ранна детска възраст и това е имало благоприятно въздействие върху тяхното представяне след това в някои академични дисциплини (предполагам, че резултатите от експеримента са предимно статистически).