[Как да се преборя с агорафобията?]

Орлин, безкрайно ти благодаря за отделеното време, търпението, човечността, искреността! За всичко!

Бъди жив и здрав!!!

[Как да се преборя с агорафобията?]

Веднага отговарям:

1.Уча се да изразявам чувствата си.

2.Научих се да казвам не.

3.Уча се да се самоуважавам.

4.Правех досег с придружител. После започнах и сама, но синът ми беше свръзката, ако нещо не се получи. Първо пиех половин лексотан, изчаквах един час и излизах.Така един месец. Един ден добих кураж, не си пих хапчето, отдалечих се доста, и бурята дойде. И....дотам беше.

5.Промених храненето.

6.Почитам Бог.

7. Пробвах медитация, но не ми се получава.

Ами това е.

Да, желая литература, терапевт също, защото без него се убеждавам, че няма да станат нещата. Ще трябва да поговоря и с близките си за това. От Пловдив съм.

[Как да се преборя с агорафобията?]

Здравей Орлине,

Чета книгата на Едмънд Борн "Да се справим с тревожността и фобиите". Влизала съм и в Европея, и други сайтове, но там като че ли, има повече информация за симптомите. Четях и във форумите, но там се чувствам недобре, и вече почти не влизам.В смисъл чета понякога страхотии и обезкуражаващи неща там. Странното е, че аз, която имам проблем,от стола пред компютъра давам вяра, кураж и надежда, на хора като мен.

С поздрав, и пожелание за лек ден.

[Как да се преборя с агорафобията?]

Здравей Орлине,

Позволявам си да се обърна така към теб, защото прочетох, че

предпочиташ тая форма на обръщение. Но респектът и уважението ми

към теб си остават.

Добре си ме подредил.Много лоша и инфантилна ме виждаш.

Майка ми има вина, но и аз имам.Прекалено чувствителна съм, лесно

се обиждам,доста анализирам нещата,доста търпелива съм.Но, кой

каквото сам си направи, никой не може да му го направи.

Преди да се появи Пр в мен се бореха емоцията и разума.Емоцията ми

казваше едно, разумът друго.А аз не можех да направя избор.

Децата ми искат предишната си майка/вече не са деца де/, и аз го

искам.

Не искам никой да ми е длъжен. Искам помощ от тях, защото сама

опитвам, но не мога.Беше ме страх да стоя сама в къщи-преборих се.

Получавах кризи, пиех лекарства, казвах молитви на Дънов.Оставаха

само няколко пъти при мен-после сама се справях.Сега няма и помен

от страховете ми в къщи. Но с тоя страх от вън не мога сама. Нали

за това сме семейство, да си помагаме.Когато те са имали нужда от

помощ, са я получавали от мен. Сега аз имам нужда.

Искам и сега да се справя.Да изляза от тоя капан. Да не се моля на

никой да отиде да ми купи хляб.

С вяра и уважение към теб.

[Как да се преборя с агорафобията?]

Здрявейте, г-н Баев! Благодаря ви, че се отзовахте.

Отговарям на въпросите.

1.Детството. Безгрижно.Бях обичано дете. Срамежливо, свито, кротко, послушно. Имах малко приятелки, но ги обичах и държах на приятелството си с тях.

2.Възпитанието. Не съм възпитавана строго. Напротив. Майка ми не възлагаше големи надежди в мен и може би затова и не изискваше много. Достатъчно беше да съм добра ученичка. Не им създавах проблеми, бях си послушна по природа. Винаги са ми имали пълно доверие.

3.Изискванията на родителите ми към мен. Изискваха да съм честна към хората, скромна, порядъчна и спретната.

4.Отношенията помежду им : мисля, че се разбираха добре. Навсякъде ходеха заедно, всичко решаваха заедно, подкрепяха се, и то много, когато някой от тях се разболееше или имаше проблем.

Баща ми обичаше да си пийва.Това ядосваше майка. Започваше да го навиква, обиждаше го. Той мълчеше. Всеки от тях е имал предишен брак. Съответно той имаше дъщеря, а майка - син. Брат ми живееше при нас, а сестра ми - при майка си. Моята майка не обичаше много сестра ми и й беше неприятно, когато тя ни гостуваше. Но това баща ми не го знаеше. Той пък обичаше брат ми като свое дете и не правеше разлика между трима ни.

5.Отношенията ми с брат ми и сестра ми. Със сестра ми много се обичаме и уважаваме. Щастлива съм, че я има. С брат ми не е така. Въпреки че израстнахме в една къща, винаги сме били чужди. Той е с шест години по-голям от мен. За него бях малка, смотана, задръстена... И досега съм такава за него. Позволяваше си дори и след като се омъжих да ме обижда пред съпруга ми, децата ми, приятелите ми. Търпях и преглъщах заради настояванията на майка ми - била съм по-малка, трябва да отстъпвам, без да се сърдя, той си бил такъв. Но от няколко години прекъснах всякакви контакти с него. Майка ми беше много против, но аз бях твърдо решена.

6.Привързаността ми към родителите. Като малка бях привързана и към двамата. Споделях само с майка си. Обичта към баща ми обаче надделя като пораснах. Беше ни достатъчно да седим в една стая двамата и да мълчим, или да четем. Разбирахме се без думи и бяхме щастливи.

Според майка ми аз не можех почти нищо да правя, а исках да свиря на пиано - не можело, защото ми били къси и дебели пръстите...Исках да танцувам народни танци - била съм ниска и пълна.

Казваше, че съм трътлеста, ниска, грозновата ( като баща си). Според нея не ме биваше за нищо. Бях много учудена, когато, започвайки работа сред други хора установих, че те ме приемат като равна и ме уважаваха и ценяха.

Веднъж майка ми ми каза:"Ти можеш само деца да раждаш." Много се обидих,но й прощавах.

Дори като се омъжих майка ми казваше, че съпругът ми ме е взел единствено заради жителството и жилището. Получих голяма доза увереност обаче след като в неговото семейство ме приеха нато своя дъщеря. Срещнах друго отношение. И си направих изводи.

Лека-полека започнах да се отчуждавам от нея.

За нея брат ми беше красив,умен, строен. а аз бях всичко, противоположно на него.

Както казах, тя е имала друг брак преди този с баща ми. Споделяше ми като бях малка, че съжалява, че се е разделила с онзи мъж - щели да си живеят, да си гледат сина. А аз слушах и недоумявах защо ми говори така. Та аз съм родена, жива съм, дете съм й ?! Питах се не ме ли обича, не обича ли и баща ми?

И двамата с баща ми са вече покойници. Баща си не мога да прежаля, често го сънувам и ми става леко на душата след това. За майка си не скърбя. След като почина баща ми, тя започна да се държи лошо към мен. Аз започнах да се защитавам и отношенията ни много се влошиха.

7.Отношенията на родителите ми към заобикалящия свят и хора, докато съм била малка. И двамата бяха честни към хората, всеотдайни в работата си, сериозни, морални. Баща ми беше затворен и не много общителен човек, а майка ми беше мнителна и с ниско самочувствие. Притесняваше се от мнението на хората.

8.Културата и ценностите им. Хора от работническата класа. Не обичаха показността, бяха скромни, сдържани. Баща ми породи в мен любов към книгите, научи ме да обичам животните и природата.

Извинявам се за дългия пост. Благодаря за търпението. С уважение към Вас!

[Как да се преборя с агорафобията?]

shelter,

Три пъти гледах и слушах клипа.Може би това са чувствата, които изпитвам. Да, това съм аз в момента. Голяма част от картините ми се виждат страшни. Тези, които излъчват спокойствие са по-малко. Не знам. Объркваш ме.

Благодаря ти за отзивчивостта.

[Как да се преборя с агорафобията?]

Здравейте Ягодка,

Позволявам си да се намеся тук само защото ми направи впечатление, че на няколко пъти подчертавате, че сте болна, че това е неизлечима болест, че имате диагноза...

Аз, като победител в битката с паниката и фобиите (с помощта на психотерапия, разбира се, с друго просто не става) мога да ви успокоя, че нито сте болна, още по-малко, че това са болести.

Разбирането на това е първото и най-важно условие, за да стъпите на пътя на победата над тези, нека ги наречем, състояния.

Аз страдах 10 години от фобии и паника - нямаше лекар, който да ме окуражи да атакувам проблема с психотерапия. Повечето лекари за съжаление така са научени - да предписват само лекарства.

В момента, в който започнах да ровя из интернет и да търся обяснение на случващото се попаднах на идеята за психотерапия. Трябваше ми цяла година да чета и да се ориентирам какво да сторя и към кого да се обърна. Най-накрая успях!

Предпоставката за вашата победа вече е налице - вие сте тук, мястото, на което убедително ще бъдете насоча към сигурното справяне с описаните от вас проблеми. Не се безпокойте чак толкова за тях - те са вашия мотиватор да започнете да търсите решение извън обсега на неефективните успокоителни и антидепресанти.

Няма да мине дълго време и ще получите мнения тук от професионалисти, които само ще ви убедят, че прогнозата за изхода от вашата ситуация е възможно най-добрата

Успех!

Благодаря за окуражетелните думи. Все още имам надежда. Затова и пиша тук, след дълго колебание и нерешителност. Чета тук от доста време, научих полезни неща. Лек ден.

[Как да се преборя с агорафобията?]

Здравейте,

Влизам отвреме навреме тук и чета, но не се решавах да пиша и аз, и да споделя моите болки и проблеми. На 49г. съм. От 2008г имам диагноза: Паническо разстройство/ епизодична пароскизмална тревожност/. От есента на същата година се боря и с агорафобията. Тя е победител.От тогава почти не съм излизала сама навън.Правих опити, но след един неуспешен, отново се затворих, и изгубих надежда.Чета книгата на Е.Борн-Да се справим с тревожността и фобиите. Чета по сайтове, форуми.Разбрах доста неща. но вече гледам с други очи околните.Не съм същия човек,какъвто бях. Сега изпитвам чувства, които преди ми бяха непознати, и това ме плаши. Изпитвам завист към хората-за това, че са свободни да правят каквото искат. Намразих близките си. Изпитвам гняв към тях. Обидена съм, недооценена се чувствам. Като употребена и захвърлена в ъгъла. Аз, която поставях живота, желанията, интересите на семейството ми преди моите собствени-сега се чувствам изоставена. Може би не е точно така, но аз така го чувствам. Е, не са ме изхвърлили все още на улицата. Не искат да говорят за проблема ми, не искат да прочетат нищо за болестта ми. Не ме питат как съм, какво искам, как се чувствам. нали нямам вече пан. атаки-всичко за тях е ОК. Не се сещат сами да ми предложат да излезем навън- все аз трябва да си искам. по цял ден съм затворена в къщи. Чистя, готвя. нямам никаква цел. Преди правех всичко за да зарадвам близките си. Сега го правя машинално и по задължение. Усещам вече и физическите симптоми на застояването в къщи. Болки в костите и ставите, скованост, изтръпване на пръстите, шум в ушите. Психиатърът при който ходех ми каза, че излекуване от тази болест няма. На молбата ми за психотерапия отвърна, че няма смисъл. Помолих и личната лекарка, но и тя каза същото. Изписва ми лескотан, който да пия при нужда. И така. Знам, че трябва сама да се справя, но ми е много трудно. В началото не можех дори до входа да изляза даже с придружител. с часове се подготвях да идем до близкия магазин, а там се появяваха ПА. Но това вече е минало. Остана агорафобията. Искам да съм си предишната, но не мога. Вече не искам да правя нищо за близките си. Обидена съм им. Защо да се грижа за някой, който не го е грижа за мен. Станах егоист. Защо изпитвам тези чувства? Плаша се! докъде мога да стигна така? Или е нормално? не смея да говоря с близките си за психотерапия-нямам кой знае какви странични доходи. Ще съм им в тежест. Дано не съм ви досадила. Тъжна съм, и много самотна.

[Магията на Кръстова гора]

Ходих там миналата година. Много е хубаво. Преди обед беше облачно и имах чувството, че облаците са малко над главата ми. После изгря слънце. Там изпитвах огромно спокойствие. Още като спряхме на паркинга от очите ми потекоха сълзи. Нямам обяснение за това. Просто ми се плачеше. Аз страдам от агорафобия, но там нямах никакъв страх. Е, не бях сама, но все пак толкова далеч от дома. Освен "биволско спокойствие" аз друго не усетих. Мъжът ми като се допрял до една скала на пътя към аязмото, усетил някакви вибрации и боцкания по ръката. Това много го беше впечатлило. Има желание да отидем там с преспиване. Живот и здраве това лято ще отидем. Стояхме само два три часа на Кръстова гора, за мое голямо съжаление.Хората намираха камъчета и казваха, че виждали кръстове на тях. Аз така и не можах да видя нищо. Сигурно трябва силно въображение да има човек, за да види кръст.

Хубаво е на Кръстова гора. Човек се усеща по близо до Бог и до небето.

[Комбинации от есенции при депресивни състояния]

Ако позволите, искам да попитам за себе си.

Имам агорафобия. Страхувам се да излизам сама навън. Дали капките ще помогнат и на мен? И каква комбинация. Чела съм за спешни капки-те какви са?

[Пиете ли алкохол? За и против алкохола]

Ще си позволя да се включа и аз. Алкохол почти не употребявам, въпреки, че откакто съм омъжена, в къщи постоянно има алкохол домашно производство. В сериозни количества. И вино и ракия. Освен мъжът ми, никой друг не го и близва. Което може само да ме радва. Аз си позволявам от време на време по една бира, или чаша бяло вино.Това може да е два три пъти в месеца, а може и въобще да не пия. И винаги в къщи, защото се опивам. Не нося на алкохол. За мен е вреден, когато се прекалява с количествата. Една капачка ракия дори е полезна-свекърва ми така правеше и живя до 86г.

[Сънувам починала приятелка]

Здравей Linki,

Мисля,че сънуваш приятелката си,защото не искаш да се примириш със смъртта й.Защото постоянно мислиш за нея,даже и да не го съзнаваш.Моят баща почина преди 11г и повярвай,не съм спряла да го сънувам.В началото го сънувах почти всяка нощ и се събуждах щастлива,че съм била с него.Беше ми леко на душата след такива сънища.Той обикновено мълчеше, но беше при мен.Когато бях болна сънувах на два три пъти,че ме придружава до лекаря.Когато оперираха майка ми от рак,същата нощ го сънувах в нейната болнична стая,как спи на съседното легло.Всичко мина благополучно и тя оздравя.Вярвам,че тия сънища не са случайни.Вярвам,че той ни помага.Аз и баща ми имахме много силна духовна връзка.Тези чести сънувания ги приемам нормално не се плаша,напротив радвам се.Явно още не мога да го прежаля и да се примиря,че го няма.Много пъти сънувам,че се връща като жив при нас.Преди няколко месеца загубих и майка си и нея сънувам,но по рядко.

Сънуваме нашите близки починали,защото мислим за тях,защото ги обичаме и защото не искаме да се примирим,че ги няма до нас.

Ти си мислиш,че твоята приятелка е починала насилствено и това не ти дава мира.Затова я сънуваш в такива ситуации.А пък кой знае може и тя да иска да ти каже нещо с тях.Посъветвай се със някой специалист ако искаш.Дано да намериш отговор и да се успокоиш.Успех.

[Мъжът ми иска да напусна общото ни жилище]

Здравей Ягодке и от мен.

Малко след пауза се включвам, но като чета постовете до тук , ти тепърва ще вземаш решения.

Съветите били безценни, защото не стрували нищо.

Затова съвети не искам да ти давам.Само малко въпроси ще задам, къде за теб , къде за някой друг и малко съпоставки.

Искаш ли да се развеждаш наистина?

Много ли е важно за теб ,чисто материално това семейно жилище?

Ако не е защо акцентираш на него?

Харесва ли ти съпруг , който играе ролята на баща включително и към теб?-доставя пари, храна, сигурност.

Ако не защо тогава си се вторачила в него?

Ако не работиш по болест би трябвало да имаш инвалидна пенсия, ако е така мисля че с малко помощ от съпруга и децата можеш спокойно да живееш сама и да ги посрещаш като гости?

Кога за последно си работила и защо си спряла завинаги?

Факта че изтъкваш като приоритет грежата за домакинството мислиш ли че е достатъчна?- повечето жени работят и поддържат домакинства от по 4 човека.

След 25 години брак това решение на съпруга ти съвсем не е спонтанно сигурна съм, ако е така опитвали ли сте да стигнете до компромисен вариянт различен от този- аз се грижа за семейството с домакинска работа , а ти с пари и грижа за мен?

Ако не е имало друг компромисен вариянт това не е ли положение на двойнствена манипулация?-ти към него(безсилие), той към тебе (задължение).

Защо не искаш да живееш сама?-като изключим грижата за някого.

След тези въпроси само да добавя, всичко което ти е написано по -горе(като изключа материалната част) е много ценно.Успех!

Здравей Диди,

задаваш въпроси ето и отговорите:Да искам да се развеждам,но веднага няма да стане.Материалното не ме блазни особенно.В нашия дом всичко,което сме купували е на името на мъжа ми.За мен няма значение фактурите на чие име са,та нали го купуваме за нас двамата.Дори жилището е на негово име с моето съгласие.Имаме го от 20г.За мен думите "мое твое" в едно семейство винаги за звучали много грозно.За мен всичко би трябвало да е общо на всички в семейството.И аз имам принос в тоя дом.Така с лека ръка ли да го отстъпя за друга жена?Няма да стане.Не е честно.Няма да искам нищо в повече само това,което ми се полага.Въпросът дали съпругът ми играе роля на баща никак не ми харесва.Мислиш си че седя в къщи с отворена човка и чакам да ми я пълни.Макар и да не работя имам принос в семейния бюджет,взимам приличен наем от жилището,което притежавам.Имам 15г трудов стаж и още 2 3г такъв без осигуровки.Виждаш,че не съм била цял живот на негова издръжка.Последно спрях да работя края на 2007г.Приех много тежко това напускане,защото се чувствах много добре на работното си място,но това е.После месеци наред сънувах как отивам на работа.Изживях го тежко.След това не можах веднага да си намеря друга работа,дойдоха здравословни проблеми,семейни проблеми и като капак паническото разстройство.Сега съм в дупка.Казваш да живея сама и да ги посрещам като гости.Ми няма как да стане това.

На тоя етап не се виждам да живея сама.Трябва ми помощта на близки хора.Опитвала съм сама да се справям,да излизам сама но не става.Който не е имал пристъпи на паника не може да ме разбере.Направих си много изводи,отворих си очите за много неща.Обмислям си стратегия.Сега трябва да мисля първо за себе си и после за другите.Досега беше обратното.

Да признавам,че за мен приоритет винаги е било семейството после работата,сега горчиво съжалявам.Чувствам се жертва,използвана,употребена и сега вече ненужна.Истина е,че жените работят и поддържат домакинството едновременно.Аз правих това,което е по силите ми.Няма нужда да ме унижаваш и да омаловажаваш труда,който съм полагала в дома си.

Защо си мислиш,че съм се вторачила в съпруга си?Значи,когато той е бил болен и е имал нужда от помощ я е получавал от мен,а сега когато аз имам нужда от такава-моля да си вървя по живо по здраво така ли?Нали семейството е за това,да се подкрепя в хубави и лоши моменти.

Нямам инвалидна пенсия и не искам и да имам.Единственото ми желание сега е да оздравея и да се махна от тоя дом.

Някои от въпросите ти ме обидиха,но се постарах да отговоря на всичките.

Благодаря на всички хора,които взеха отношение по моя въпрос.Всеки един от тях ми даде по нещо,отговорих си на много въпроси,отворих си широко очите и видях неща за които преди бях сляпа.Благодаря ви от сърце мили хора.Благодаря и на теб Диди за отделеното време.Успех и лек ден.

[Мъжът ми иска да напусна общото ни жилище]

ягодка,

Бог винаги е с тебе. Но не очаквай да ти реши проблемите. Това ти трябва да направиш сама.

Усещам от последния ти пост, че почваш да отрезвяваш малко и да забелязваш неща, които преди си виждала, но не си искала да признаеш, че съществуват. Това е много хубаво! Браво!

Моля да ме извиниш, ако думите ми за мекотелото са те наранили. Но трябва да докажеш първо на себе си, а после и на околните, че ти можеш да ходиш с изправена глава, а не да пълзиш.

Продължавам да считам, че варианта "аз напускам, той остава, за да е мирно и тихо" не е най-подходящия. Добре, преместваш се в своето жилище и какво? Пак си сама и за пореден път околните, включително и съпругът ти, ще видят, че не желаеш да се бориш.

Децата. Чудесно е, че са по-големи и самостоятелни. Ако те живеят заедно с вас обаче, варианта ти да се махнеш, уж за да не те гледат как плачеш - нещо не ми звучи като искрена загриженост. Съжалявам, че думите са малко груби, но трябва да си готова да прочетеш или получиш и съвети, които може да не ти харесват. За мен лично, двама млади хора, взели в ръцете си живота си (донякъде), които искрено са загрижени за майка си би трябвало да отидат и да поговорят със съпруга ти. И да го питат какво точно смята да прави. И въобще как той ги вижда нещата? Това, че не взимат ничия страна показва, че просто не им се занимава. Съжалявам, дано не съм права.

Хубаво е, че си потърсила помощ. Не си нито първата, нито последната жена, която е останала вкъщи за да си гледа децата и семейството и в един момент се е оказала непотребна. Няма да си нито първата, нито последната, която ще реши да поиска развод. Очевидно бракът ви като такъв не съществува, няма нужда от розови очила в случая.

Според мен трябва да потърсиш помощ от адвокат и да останеш в дома си. И да си казваш: Аз мога.

Да, Ти можеш да излезеш сама на площадката на етажа ви. Ти можеш сама да слезеш долу до входната врата. Ти можеш да се справиш сама. Вярвам, че можеш. Но първо трябва Ти да го поискаш и Ти да го осъществиш.

Пожелавам ти успех!

Мила Ася,съвсем не се обиждам,напротив.Думите ти ме накараха да се замисля и да се погледна отстрани.Да такава съм-жена,която е допуснала да се обезличи.И за децата си права.Наистина ако са загрижени трябва да поговорят с баща си.А не да ми казват:Ами майко това са си ваши неща между вас.И да не смеят дума да му кажат.Но са добри деца,може да се страхуват да не се обърне и срещу тях.Не знам.Ще търся варианти,ще се съветвам,ще мисля.А истината трябва да се казва.Не е приятна,но ако си я прзнаем-отваря очите,показва ни грешките,отрезвява ни.С това"Аз мога"ще ми е най-трудно.Доста съм изчела за тая пуста страхова невроза и съм се опитвала да следвам съветите,но досега-резултати почти никакви.Надявам се Бог да е с мен,но знам,че той е горе ,а аз съм тук долу и съм нищожна прашинка.Знам,че Той няма да ми реши проблема,но се надявам да ми даде сили и вяра най-вече.Благодаря на всички вас,които взимате отношение по въпроса,всяка една от вас ми помага с нещо.

[Мъжът ми иска да напусна общото ни жилище]

Мила Ягодка, следих темата внимателно.

Не писах, защото другите участници имат повече опит от мене. Присъединявам се изцяло към техните напътствия.

Сега е моментът да си спомниш коя си била, какво си обичала, какви хобита си имала, какви мечти не си сбъднала и можеш поне малко да се приближиш към тях.

Да си върнеш своята идентичност.

Иди в другото жилище и си обзаведи една стая по твой вкус, започни да правиш неща, които харесваш ... всеки ден по мъничко, но все в тази посока. От друга страна се надявам да попаднеш на добър адвокат и да се разделиш при справедливи условия с досегашния си съпруг.

Щом синът ти учи психология, той също може да ти даде някои съвети. Тук в беседите и форума ще намериш много начини за справяне с трудни състояния, едно от тях е песента. Аз бих прибавила и други творчески занимания. Също и физическо движение.

Успех ти желая!

Светлина, Сила и Любов в новия живот, който е пред тебе!

Здравей Късметче,ще се постарая.Ще си позволя и аз да ти пожелая Светлина Сила  и Любов.И нека Бог да е с нас!

[Мъжът ми иска да напусна общото ни жилище]

Мила Ягодка,

не бих могла да ти дам съвет, защото отговорът е в теб, търсиш го от другите, защото се чувстваш слаба... и казваш за заболяване което е ментално, защото естеството е такова, имаш това заболяване от обстановката в която живееш. Дали ти ще останеш там или съпругът ти, това никак няма значение. Въпросът е в твоя страх- как ще живея сама...а нямаш ли нужда от това...Аз излязох от жилище на съпруга ми, което бе на майка му и вече 11 години се боря сама с моя син по квартири, даже нямаме нищо наследственно, а в момента и двамата сме без работа аз от 2 месеца, той от 20 дни. Запомни едно -ти имаш урок да станеш смела, ако не ти се налага да отглеждаш малки деца, помисли си колко е била добра твоята карма. Ако имаш големи деца, ти имаш подкрепата им и е време да излезеш от този твой,, страх,, не е заболяване, не се страхувай да бъдеш самостоятелна и винаги знай ... БОГ Е ВИНАГИ С ТЕБ И ВСИЧКИ ДОБРИ СЪРЦА !!! С ПОЗДРАВ Радка

Здравей Радка,благодаря и на теб за отделеното време.Разбира се,че много ме е страх как ще живея сама,но явно това е изпитание,което трябва да приема и да преодолея.Защото в тоя дом за мен от тук нататък няма да има спокойствие.Вече няколко дни не знам на кой свят се намирам,а това ми действа още по-зле на нервната система.Така само вървя против себе си.А пък мъжът до мен не заслужава такава жертва.Започвам да си отварям очите за неща,на които не съм обръщала внимание преди.Дано както казваш БОГ да е с мен и да ми помогне да преодолея адът в който съм сега.Лек ден

[Мъжът ми иска да напусна общото ни жилище]

Мила ягодка, здравей

А може би това е твоят шанс да усетиш какво означава да бъдеш свободна, колко си способна и силна и да излекуваш неврозата, която може би се е родила и живее точно в това жилище, което не искаш да напуснеш? Може би това е горчивото лекарство, което ще те излекува от всичко и ще стопи оковите ти?

Докато живееше в жилището на родителите си, имаше ли невроза?

Когато аз избягах от семейното ни жилище (наложи ми се, защото не послушах навреме Волята Божия - същите думи от устата на бившия ми съпруг), синът ни беше студент, а дъщеря ни абитуриентка. Оцеляхме и за трима ни беше най-голямата благословия, която Небето ни прати. Сега сме щастливи всички - аз живея щастливо с друг човек, с когото имаме чувството, че винаги сме били заедно - в къщата на моите родители, където израснах също толкова щастливо докато се омъжа и преместя. Децата - вече мъж и жена - идват с много радост да прекарат с нас празниците.

Всяко зло е за добро, мила. Ако Бог ни затваря една врата, то е защото там за нас вече няма любов и живот - ако не се вторачваме в нея и не я блъскаме, за да останем в тинята, ще се огледаме и ще видим широко отворена врата зад гърба си - от нея струи светлина и топлина.

Мила Донка,благодаря и на теб за времето,което си отделила за да ми дадеш кураж и надежда.Като се замисля и върна назад във времето,аз бях здраво момиче.Не боледувах от нищо,дори настинките ги карах на крак и си спомням,че се дразнех малко от това,защото другите деца и по-после колегите си взимаха болнични,а пък аз нямах нужда от това.Тогава такова ми е било мисленето.Неврозите наистина почнаха още щом се омъжих.Децата ми са големи на 25 и 20г.Дъщеря ми е магистър филолог,синът ми е втора година студент по психология-редовно обучение.Тя работи,но той не.Благодарение на вашите съвети дано намеря сили да изляза от адът в който съм сега.Лек ден ти желая от сърце.

[Мъжът ми иска да напусна общото ни жилище]

ягодка,

Бих ти предложила да зададеш на съпруга си въпроса защо ти трябва да се изнесеш? На който не му харесва обстановката, той да се маха.

Ще ти нахвърля няколко въпроса за размисъл, който се сети да добавя

Споменаваш, че имате деца - важно е на колко години са? Защото по правило децата, ако са непълнолетни, отиват при майката. Поне в 90% от случаите е така. Бащатасе задължава да плаща издръжка. Но самата сума, определена от закона е толкова минимална, че не ми се коментира. Ако той е склонен към по-голяма помощ - това вече е по-добре. Но изключая много големите издръжки ( а ти споменаваш, че нямате пари) - издръжката никога не стига.

Така че, ако пристъпиш към варианта изнасяне, развод, децата при теб - ти ще трябва да поемеш всички разходи и грижи за тях. Нещо, което при влошено здравословно състояние не е лесно. И никой няма да го интересува, че не можеш да се справиш. Социалните, при нисък доход, дават около 80 лева на месец за двете деца, ако ходят на училище и са под 18. Ако е вярно това, че съпругът ти (предполагам около или над 50 години) си има по-млада приятелка, това че ще му осигуриш терен за живот с мацката за него ще е добро дошло. Защо трябва даго правиш? Заради "доброто" отношение към теб???

Ето още нещо върху което да помислиш. По принцип, ако започне дело за развод, то майката, заедно с непълнолетните деца (ако са при нея) има право да живее в семейното жилище. Законът е такъв и ако е заведено дело, полицията на бърза ръка ще изгони съпруга ти от настоящия ви дом, ако ти кажеш или сигнализираш за тормоз. Процедурите са бързи, полицаите също.

Вярно е това, което казва Никола Дамянов, че ако жилището е придобито по време на брака, то всеки има право на 1/2 от него, до доказване на противното в съда. Има случаи, когато жилището е купено по време на брака, двойката е дала парите, но родител на някой от двамата е купувал всичко на свое име. Тогава съдът приема под внимание че твоят/неговият родител има принос. Детайлите може да ти ги обясни един адвокат. Подялбата на жилището предполага, че евентуално ще се разведете и ако не се споразумеете за жилището по вревме на бракоразводното дело, то тогава по решение оставате в съсобственост и после ще има дело за подялба, нещо много скъпо. Разводите + делата за подялба вече ще се облагат с 20% ДДС, което до скоро не се правеше. Делата за подялба се точат с години. Делата за развод, в идеалния случай, приключват за около година. Много са нещата за които трябва да си готова да направиш сама. И да имаш пари съответно.

Затова ти предлагам следното. Събираш всичкия си кураж, извикваш съпруга си и му казваш че имате няколко възможности:

- като не му харесва обстановката и твоето състояние - да се изнесе и той да заведе дело за развод. Защо ти трябва да напускаш твоя дом? Да докаже, че не е твой. Има съд и процедури. Едва тогава може да те изгони. Ако те тормози психически или физически - има си бързи, ама наистина бързи начини да му се противопоставиш.

- ако той не иска дело за развод и за подялба на имота, който по закон е общ, до доказване на неговите твърдения, да бъде така добър да не те обижда и да се държи по-добре с теб, защото ти си в правото си да заведеш дело за развод и да останеш в това жилище + да му вземеш половината от него. В този случай оставаш в дома, защото вземаш децата и пак той трябва да си ходи (споменах по-горе).

- ако си има мацка и е в т.н. критическа възраст при мъжете (защото не само ние жените си имаме такъв период) да бъде така добър да си помисли кой ще го пере и чисти, и ще му слугува, и кой ще се грижи за него, ако се разболее. Защото когато останат сами или се разболят, пеперудките които хвъркат около тях и им дават кураж колко са велики, на бърза ръка намират ново цветче където да кацнат.

Мисля, че просто трябва да си поизправиш гръбнака и да почнеш да гледаш напред и нагоре, а не да лазиш по земята.

Успех!

П.С. Докато си казваш, че имаш страхова или каквато и да е невроза, ти ще си имаш такова заболяване. Просто приеми, че си здрава, че си супер, дай си малко кураж. В интерес на истината, ако намериш кураж да се противопоставиш, ще видиш че нещата ще се променят. И децата няма да те приемат като безгръбначно мекотело, и ти ще се почувстваш по-добре. И може, съпругът ти, ако не да започне да те уважава, то поне да не те тормози. Ако един брак е свършил, няма смисъл да се вкопчваме в него, защото последиците не са най-добрите. Но поне трябва достойно да го прекратим.

Мила Ася,благодаря за отделеното време и за съветите ти.Много ми е трудно в момента,но ще се постарая с всички сили да опитам да се променя и да не бъда "безгръбначно мекотело".Тия дни само мисля,мисля,мисля ще ми се пръсне главата от мислене.Благодаря и лек ден.

[Любимите Ви животни?]

Любимите ми животни са африканските.Обичам ги всичките.Обичам и Бенгалският тигър и пинчерчето и птиците.Пингвините също.Абе с малки изключения обичам всички животни.Баща ми още от малка ме научи да обичам животните и природата.

[Мъжът ми иска да напусна общото ни жилище]

ягодка, това с гоненето е психически тормоз. Не може да те изгони има си закони в тази държава и при това се изпълняват ) През тези години и ти си имала принос за сеймейството, грижи за дома и т.н и това не е малко. Това което ти е написал Никола е точно така от юридическа гледна точка.

От духовна гледна точка това се случва за да излекуваш живота си, защото ТОЙ ТВОЯТ ЖИВОТ Е САМО ТВОЙ и е даден на теб. Това, че си забравила себе си през това време е твоя грешка и сега е време да се поправи. Сега е времето за теб, щастието да се радваш на свободата и товва да правиш каквото искаш. Много грешки сме видяли и така сме възпитани, че трябва да се грижим за другите а пък за нас кучета ни яли.....казвам го и за себе си и аз съм минала през ада и затова си позволявам да ти пиша.

Помисли кога за последно се зарадва на облаците, на дъжда, на птичките, кога си направи нещо за ядене само за теб? Кога си купи нов парфюм или друшка? Погледни себе си, вслушай се в себе си и ще намериш всичко там ..... опитай и няма да сгрешиш

Една прекрасна ясновидка-психотерапевт Дориин Върчу е посигнала най-големи успехи в кариерата си след такъв силен срив. Дълги годии е била със смачкано самочувствие от съпругът си , в пълна безпътица и след развода тя става един от най-издаваните автори в много страни. Нейна книга е Лечение с ангелите.

Здравей Ешавт,благодаря и на теб за съветите.Не помня откога,но за мен думата "аз"не съществува,когато говорим за семейството.Винаги употребявам "ние".И се улавям веднага щом го кажа.Ние това направихме,ние това обичаме,ние та ние,все ние.Това ми е грешката,аз се обезличих и съм си виновна сама.Самият ми мъж казва:"Ми не съм те спрял върви и търси щастие навън,,имаш пълна свобода."Да, ама аз искам това щастие с моето семейство,с моите хора.А ще трябва да преосмисля много неща и много да променя.За последно се радвах на една малка птичка от близко дърво,но на друго май не съм се радвала.Само за себе никога не готвя,съобразявам се с другите от семейството.Като се  замисля нямам никакви радости.Преди месец си купих крем за лице и тоалетно мляко "Нивеа" и да си призная почувствах вина,защото дадох 30лв.Друго нищо не съм си купувала от много време,защото не работя и мислех,че не е редно.В къщи бюджета го разпределям аз,но за себе си не се и замислям.Това ми е грешката и обещавам,ще я поправя.Защото съм сигурна,че тая болест"паническото разстройство"-лекарят я нарича така,не е дошла просто така,тя е следстве от нещо.Ще погледна себе си и ще се вслушам в себе си,както ме съветваш,и дано да намеря нещо там.Много благодаря и лек ден ти желая от сърце!!!!

[Мъжът ми иска да напусна общото ни жилище]

Здравейте,не знам как да започна много ми е притеснено в момента,но имам нужда да споделя с някого и ако може да получа съвет.Снощи с мъжа ми имахме спор и той ми каза да се изнасям от къщи жилището сме го правили по време на брака-25г брак с две големи деца.Аз имам наследствено жилище от родителите си и той ме праща там.Казва ми че нищо не мога да искам от тук,защото той го е правил сам.но от своя страна и той си има къща наследствена на селото си.Домакиня съм,не работя по здравословни причини и той отлично го знае.Кажете ми какво да правя,моля.От снощи само плача и не виждам изход.Дълги години той работеше в командировки и аз сама се грижех за всичко в къщи,той естествено даваше пари.Казва ми имаш си жилище отивай си там.Нещата не вървят между нас,подочух че има приятелка но не съм сигурна вярно ли е.Стана ми много болно защото знае че имам проблем и ме гони.Имам страхова невроза и от година не съм излизала сама навън без придружител и то наблизо до къщи.Чувам обидни думи-тъпа,патка,луда,не си добре с мозъка.И така да е, живея с този човек 25г,правила съм компромиси в името на семейството и ми е много тежко че се държи така.С близки още не смея да споделя да не ме одумват.Децата не взимат ничия страна,но като разговаряям с тях,казват че е по добре да си отида,за да не се тормозя тук в къщи.Защото ме виждат как плача и страдам.Представям си се сама в онзи апартамент,след толкова години грижи за най близките.Чувствам се предадена и много самотна.Той не искал нищо от моя наследствен апартамент,следователно аз да му отстъпя нашия общ и да си тръгна само с дрехите които имам.Защото според него,нямам принос в общото ни жилище.Когато децата бяха малки не работех и ги гледах.Вярно е че той изкарваше повече пари.моля,кажете как да постъпя.Ако се изнеса как ще живея сама там,настръхвам.

Мисля, че нещата не са толкова сложни и няма от какво да се притесняваш...

Гонят те от семейната къща ?!? - Това не бива да те тревожи, защото имаш резервен вариант (наследствен апартамент).

Задължително обаче с изнасянето, е необходимо да се заведе дело за развод, при което семейните имоти, придобити по време на брака винаги се делят по равно. От това следва, че след делото или той ще ти плати 1/2 от апартамента или ти на него. Споразумейте се за сума. Тази сума фактически може да ти обезпечи режийните и належащите разходи,...и междувременно ще започнеш да се занимаваш с нещо и да работиш.

Благоприятно за теб е и това, че имаш подкрепа на децата. Те са големи, самостоятелни, което значи, че могат и да ти помагат финансово докато си стъпиш на краката.

Раздвоението ти и депресията, която те е налегнала са по-скоро наложени от страх от неизвестното... Обяснимо е, след като толкова години си търпяла и правила компромиси.

Може би сега е настъпил момента да промениш нещата във твоя полза и да се почувстваш свободна и щастлива по един по истински начин, не мислиш ли?

В крайна сметка смятам, че "трудностите" ти ще се разрешат лесно... По-съществено е да можеш да ги преосмислиш след като всичко отмине. Тук във форумите има доста материал за такива размисли и можеш да попрочетеш по-подробно някой неща.

Като критерий дали вървиш по-верният път, е преодоляването на страховата ти невроза. Това може би ще е едно от първите неща, които ще ти се случат, когато "стъпиш" на Пътя,... който ти е определен да извървиш.

Успех и Светлина ти желая.

Господин Дамянов,много благодаря за съветите.Ще помисля сериозно,но никак не ми е лесно.А това за подялбата на апартамента не виждам как ще получа своята част в пари,защото нашето семейство не разполага с такива.Ще трябва да се продаде,а аз не бих си позволила да нараня децата.Ако продадем апартамента какво ще стане с тях.Моята грешка е,че първо мисля за другите в семейството и после за себе си.Те ще ми се разсърдят сигурно.И тая страхова невроза много проблеми ми прави.Лекувам се от близо година,но резултатът е минимален.И сега в момента се замислям и си давам сметка,че хората около мен не постъпват с мен така,както аз съм постъпвала,когато са имали нужда от помощ.Аз разбира се съм майка и съм длъжна да го правя,но децата гледат някак си отгоре,отгоре на проблема ми и казват какво толкова ?ще се оправиш все някога.Да,но кога?Не се интересуват,че седя затворена  в къщи и не излизам.А това стоене в къщи ме съсипва.не им казвам,за да не ги товаря те си имат достатъчно грижи.Но започвам да се замислям заслужавам ли такова отношение,след като съм отдала целия си живот на тях?Може би е време да спра и да помисля и за себе си.Още веднъж Ви благодаря най-искрено.

[Мъжът ми иска да напусна общото ни жилище]

Здравейте,не знам как да започна много ми е притеснено в момента,но имам нужда да споделя с някого и ако може да получа съвет.Снощи с мъжа ми имахме спор и той ми каза да се изнасям от къщи жилището сме го правили по време на брака-25г брак с две големи деца.Аз имам наследствено жилище от родителите си и той ме праща там.Казва ми че нищо не мога да искам от тук,защото той го е правил сам.но от своя страна и той си има къща наследствена на селото си.Домакиня съм,не работя по здравословни причини и той отлично го знае.Кажете ми какво да правя,моля.От снощи само плача и не виждам изход.Дълги години той работеше в командировки и аз сама се грижех за всичко в къщи,той естествено даваше пари.Казва ми имаш си жилище отивай си там.Нещата не вървят между нас,подочух че има приятелка но не съм сигурна вярно ли е.Стана ми много болно защото знае че имам проблем и ме гони.Имам страхова невроза и от година не съм излизала сама навън без придружител и то наблизо до къщи.Чувам обидни думи-тъпа,патка,луда,не си добре с мозъка.И така да е, живея с този човек 25г,правила съм компромиси в името на семейството и ми е много тежко че се държи така.С близки още не смея да споделя да не ме одумват.Децата не взимат ничия страна,но като разговаряям с тях,казват че е по добре да си отида,за да не се тормозя тук в къщи.Защото ме виждат как плача и страдам.Представям си се сама в онзи апартамент,след толкова години грижи за най близките.Чувствам се предадена и много самотна.Той не искал нищо от моя наследствен апартамент,следователно аз да му отстъпя нашия общ и да си тръгна само с дрехите които имам.Защото според него,нямам принос в общото ни жилище.Когато децата бяха малки не работех и ги гледах.Вярно е че той изкарваше повече пари.моля,кажете как да постъпя.Ако се изнеса как ще живея сама там,настръхвам.