Сякаш зад плета на страховете,

в пясъчна пътека се превърна

вятърът, преминал през лицето ми.

И надолу сви – към слънчогледите,

есента от жълтата му дреха.

...Къщата понякога е ничия.

С камъче,в което се препъват

стъпки, в тъмното изтичали.

По един отминал спомен.

В този сън останали. Помежду ни.

В лъсналите шипове на болката.

Думите ми ще подреждат нежно

твоите въпроси. В хроника…

Скрита зад плета на страховете,

къщата понякога е име.

С вино от неделна вечер.

С птици, в мен забравили отлитане.

Някъде останали…помежду ни –

в страници от нечия молитва,

есенните плахи детелини

още на любов миришат…