Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
  • постове
    27
  • коментар
    1
  • прегледа
    6254

Ф. М. Достоевски: „Сънят на смешния човек“

АлександърТ.А.

971 прегледа

ПЕТА ЧАСТ

Да, да, с това се свърши – всички развратих! Не зная, не си спомням отчетливо как е могло да стане това. Сънят ми прекоси хилядолетия и остави у мен само едно усещане за цялост. Зная само, че причината на грехопадението бях аз. Като мръсна трихина, като атом на чумата, заразяващ цели държави, така и аз заразих със себе си цялата тая щастлива, безгрешна до срещата с мен земя. Те се научиха да лъжат и обикнаха лъжата, и усетиха красотата на лъжата. О, то започна може би невинно, от шегата, от кокетството, от любовната игра, наистина от един атом може би, но тоя атом на лъжата проникна в техните сърца, и им се хареса. След туй бързо се роди сладострастието, сладострастието породи ревността, тя пък – жестокостта…

О, не зная, не си спомням, но твърде скоро там се проля и първата кръв – те се учудиха, ужасиха се и взеха да се разделят, да се разграничават. Появиха се съюзи, но вече един против друг. Заваляха укори, упреци. Те познаха срама, и го издигнаха в добродетел. Роди се понятието за чест, и всеки съюз развя своето знаме.

dostoevsky_05.jpgЗапочнаха да измъчват животните, и животните избягаха от тях в гората и станаха техни врагове. Закипя борба за разединяване, за обособяване, за личността, за „мое“ и „твое“… Те заприказваха на различни езици. Познаха скръбта и я обикнаха, те жадуваха мъките и твърдяха, че Истината се постига само чрез мъката. Тогава у тях се появи науката. Когато те се озлобиха, заговориха за братство и хуманност и проумяха тия идеи. Когато станаха престъпници, изобретиха справедливостта и си наложиха цели кодекси, за да я запазят, а за осигуряването на кодексите изградиха гилотина.

Те вече едва си спомняха какво именно са изгубили, не искаха дори да повярват, че някога са били невинни и щастливи… Подиграваха се дори с възможността за това някогашно щастие и го наричаха мечта. Дори не можеха да си го представят във форми и образи, но – странна и загадъчна работа – изгубили всякаква вяра в някогашното щастие, нарекли го „приказка“, те дотолкова пожелаха отново да бъдат невинни и щастливи, че паднаха на колене пред желанието на сърцата си като деца; обожествиха това желание, изпонастроиха храмове и захванаха да се молят на собствената си идея, на собственото си „желание“, напълно вярвайки в същото време в неговата неизпълнимост и неосъществимост – обаче със сълзи на очи го обожаваха и му се покланяха. И ако все пак можеше да стане така, че те да се върнат към онова невинно и щастливо състояние, което бяха изгубили, ако някой отново им го покажеше и ги попиташе – желаят ли да се върнат към него? – те сигурно щяха да откажат!

Те ми отвръщаха:

„Да, ние сме лъжливи, зли и несправедливи, знаем това и затова плачем и се измъчваме сами, и сами се изтезаваме и се наказваме може би дори повече от оня милосърден Съдия, който ще ни съди и чието име не знаем. Но ние имаме наука и чрез нея отново ще открием истината, но тоя път ще я приемем вече съзнателно. Знанието стои над чувствата, съзнанието за живота – над живота! Науката ще ни даде премъдрост, премъдростта ще ни открие законите, а познаването на законите на щастието стои над щастието…“

Тъй ми отвръщаха те, и след тия думи всеки от тях обикна себе си повече от другите, пък и не би могло да е иначе. Всеки стана тъй ревнив към своята личност, че с всички сили се стремеше само да я унизи и ликвидира у другите, и на това посвещаваше живота си. Появи се робството, след това и доброволното робство – слабите на драго сърце се подчиняваха на по-силните, за да могат по-силните да им помагат да потискат ония, дето са по-слаби и от тях. Появиха се и праведници, които със сълзи на очи идваха при хората и им говореха за тяхната гордост, за това, че са изгубили мярата и хармонията, чувството за срам… Присмиваха им се, и ги пребиваха с камъни. Свята кръв се проля по стъпалата на храмовете.

За сметка на това се появиха хора, които взеха да мислят как да стане така, че да се съединят всички отново и да може всеки, без да престава да обича себе си най-много от всичко, да не пречи в същото време на никого, и по такъв начин да заживеят някакси в едно сплотено общество… Заради тая идея се развихриха цели войни. И през цялото време всички воюващи твърдо вярваха, че науката, премъдростта и чувството за самосъхранение ще накарат най-сетне човека да се обедини в сплотено и разумно общество – затова сега, в името на делото, „премъдрите“ се стараеха час по-скоро да изтребят всички „непремъдри“ и неразбиращи тяхната идея, за да не пречат на нейното тържество. Но чувството за самосъхранение взе бързо да изстива, появиха се горделивци и сладострастници, които открито си поискаха: „всичко или нищо“. И прибягваха към злодейство, за да се сдобият с всичко, а ако то не сполучеше – към самоубийство. Явиха се религии с култ към небитието и саморазрушението в името на вечното самоуспокоение в нищожеството…

Най-сетне тия хора капнаха от непосилен труд и по лицата им се изписа страдание, и те провъзгласиха, че страданието е красота, понеже само в страданието е мисълта. Те възпяха страданието в своите песни. Аз ходех сред тях, чупейки пръсти, и плачех за тях, но ги обичах, може би дори повече отпреди, докато на лицата им нямаше страдание, докато бяха невинни и толкова прекрасни! Обикнах осквернената им земя още повече отпреди, докато беше рай, само заради това, че на нея царуваше мъката… Уви, всякога съм обичал мъката и скръбта, но за себе си, само за себе си и само своята! – а зарад тях плачех и ги съжалявах. Простирах ръце към тях, отчаян се обвинявах, проклинах и презирах. Повтарях им, че за всичко съм виновен аз, само аз, че аз съм тоя, който им донесе разврата, заразата и лъжата! Умолявах ги да ме разпънат на кръст, учех ги как да направят кръста…

Не можех, нямах сили сам да се убия, исках обаче да приема мъката от тях, жадувах мъки, жадувах да пролея кръвта си до последна капка. Но те ме осмиваха и накрая ме сметнаха за луд. Те ме успокояваха, казваха, че са получили само онова, което са желаели, и че не могло да бъде тъй, както е сега… Накрая обявиха, че ставам опасен и че ще ме затворят в лудница, ако не млъкна. Тогава скръбта с такава сила нахлу в мен, че сърцето ми се сви, аз усетих, че ще умра, и в тоя момент… точно в тоя момент се събудих.

* * *

dostoevsky_00.jpg

Беше вече утро, всъщност още не бе съмнало, но беше някъде към пет-шест сутринта. Свестих се в същото кресло, свещта ми беше догоряла, капитанът и гостите му спяха, беше много тихо, което в нашата квартира се случваше рядко. Подскочих, учуден донемайкъде – никога не бях изпитвал нищо подобно, та и до такива подробности и детайли – да речем, никога дотогава не бях заспивал така в креслото си. Изведнъж, докато стоях прав, идвайки на себе си, неочаквано пред погледа ми се мярна моят револвер – готов, зареден – но аз тутакси го отблъснах! О, сега – живот и само живот! Прострях ръце и възкликнах към вечната истина; всъщност не възкликнах, ами заплаках; възторг, неизмерим възторг ме изпълваше целия… Да, живот и проповед! Решението за проповедта взех още същата минута и, разбира се – за цял живот! Ще тръгна да проповядвам, искам да проповядвам – питате какво ли? Истината – понеже я видях – с очите си я видях, видях цялата ѝ слава!

Та оттогава проповядвам! И освен това обичам всички, които ми се подиграват, повече от останалите. Защо става тъй – не зная, и не бих могъл да обясня, но нека да е тъй!… Те казват, че отсега съм се объркал, тоест щом вече съм се объркал – какво ли ще става нататък?! Това е живата истина – обърквам се, а после може би ще стане още по-зле… И, разбира се, поне няколко пъти ще се препъна, докато открия как да проповядвам, тоест – докато открия нужните думи и нужните дела, защото това е много трудно… И сега го виждам съвсем ясно, но слушайте – кой не се е препъвал?! А пък всички вървят към едно и също, най-малкото стремят се към едно и също – от най-мъдрия до последния разбойник, само дето пътищата им са различни. Това е стара истина, но ето кое е новото – аз и не мога много да се препъвам. Понеже съм видял истината, видях я и зная, че хората могат да бъдат прекрасни и щастливи и без да изгубват способността си да живеят на тази земя!…

Не ща и не мога да повярвам, че злото е нормално състояние на човешкия род.

А пък нали тъкмо за тая моя вяра ми се присмиват всички. Но как да не вярвам – нали видях истината, не съм я измислил с мозъка си – аз я видях, видях я и живият ѝ образ навеки е изпълнил моята душа! Видях я в най-голямата ѝ пълнота, и вече не мога да повярвам, че не може да я има у хората… Тогава защо ще се обърквам? Разбира се – ще се отклоня, дори и неведнъж, дори може би ще говоря с чужди думи, но то няма да трая дълго – живият образ на това, което видях, ще бъде винаги с мен, винаги ще ме поправи и ще ми посочи пътя! О, аз съм бодър, свеж съм, аз съм тръгнал и вървя, и ще вървя, ако трябва, хиляда години! Но истината ми пошепна, че лъжа, предпази ме и ме насочи…

Само че не зная как да направим рая, понеже не мога да го предам с думи! След съня изгубих всички думи. Във всеки случай – главните думи, най-необходимите… Но нека – аз пък ще тръгна и ще говоря, неуморно, понеже аз тъй или инак съм го видял с очите си, макар и да не мога да го преразкажа с думи… Точно това не могат да разберат присмехулниците: „Абе, сън сънувал, бълнувал – халюцинации.“ Ех! Това ли ви е мъдростта? А толкова се гордеят! Сън ли? Какво е това сън? А животът ни не е ли сън? Ще кажа нещо повече – нека дори това никога да не се сбъдне и никога да не видим рая (това поне ми е ясно!) – но аз въпреки всичко ще проповядвам… Всъщност то е толкова просто – само за един ден, за час само, всичко може да стане!…

Най-важното е – обичай другите, както обичаш себе си – ето кое е най-важното, повече нищичко не трябва – веднага ще разбереш какво трябва да правиш!

И вижте – всичко това е само една стара истина, която е повтаряна и препрочитана билион пъти, ама нà! „Съзнанието за живот е над живота! Познаването на законите на щастието е повече от щастието…“ – с това трябва да се борим! И аз ще го направя. Всичко ще стане за миг, стига всички да го поискаме…

А онова малко момиченце го открих… И ще тръгна! Ще тръгна!

* * *

Бел. Стопанина: Разказът е откраднат от блога на Кристина Митева, свършила тежката работа по набирането на текста в електронен вариант — за което сърдечно ѝ благодарим.



0 Коментара


Recommended Comments

Няма коментари за показване

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
×