niki7oo

Точно това е проблема при мен , че чакам другите да променят отношението си към мен за да мога аз да променя отношението си към тях.Защото вярвам, че както и да се държа със хората те "никога" няма да си променят негативното отношение към мен и непрекъснато ще ме критикуват за минали грешки и излагания и това ме кара да странича от тях.Непрекъснато в главата ми нахлуват картини, сцени на злобно отношение от страна на хората към мен които са адски мъчителни!По цял ден спа и като стана предпочитам да седя на стола пред компютъра от колкото да се разходя навън или да свърша някаква работа!Трудно ми е да се променя опитвал съм какво ли не, давал съм сумати пари за психолози и книги, но крайна сметка нищо!И между другото живея близко до Варна ако познавате някой специалист който може да ми помогне там ще бъда благодарен ако ми дадете кордиинациите му!

Здравейте, Аз съм момче на 20 год.Отскоро разглеждам форума и ми се стори доста интересен и полезен.Посредством информация от интернет установих, че страдам от социална фобия или нещо подобно!Мисля,че коренът на проблема ми е в детството, когато съм бил по затворен и кротък от останалите са ме подлагали на унижение, убиди,побой,отхвърляне от съоучениците и не съм умеел да се защитавам и съм се оставял да ме тoрмозят.Имало е случай когато съм бягал от училище с цел да избегна агресията от страна на съочениците.Премълчавах и неказвах на никой за това, че са ме тормозели и така докато не смених училището!Предимно дружех със по-малки деца от мене защото се чувствах "неприет" в компанията на "по-глемите".Вкъщи майка ми винаги ме препирала да уча , докато не си научех уроците не ме оставяше да си легна.Нямаше ми доверие постоянно си мислеше, че я лъжа когато и кажа нещо свързано със училище, тя звънеше на учители или съоченици да провери дали и казвам истината.Много малко общуваше със мене най-много обръщаше внимание на сестра ми, която естествено я подкрепяше в всякакво отношение.Но тогава сестра ми още като малка търсеше отношение от майка и го получаваше за разлика от мен който аз чаках да го получа от нея, но в крайна сметка рядко го получавах! Когато бях на 15 год. срещнах първата си любов и бях убеден напълно, че нещата ще се получат до момента когато разбрах, че се срещат тайничко със най-добрия ми приятел.Тогава без да се интересувам каква е истината в случая, аз започнах да си правя заключения, че предпочита него вместо мене и започнах да се самоотвинявам и да търся грешката в себе си за това,че несъм могъл да я спечеля!Но крайна сметка се оказа, че се срещала с приятеля ми защото имала интерес към мене и го е разпитвала дали я харесвам!Но това късно го разбрах и започнах да се отдръпвам от това момиче, беше ме страх да говоря със нея и дори когато съм бил със приятели и тя присъстваше в компанията, не се включвах в разговорите със другите за да не кажа някой глупост и да затвърди още повече негативното си мнение което си мислех, че тя си изградила за мен.На другия ден изпитвах срам от това, че другите са забелязали, че съм мълчал предния ден и още повече ме беше страх да говоря.Иначе когато нейното присъствие липсваше си общувах нормално със другите и нямах проблеми!След извесно време започнах да развивам страх и от други определени плашещи за мен хора.Понеже се чувствах застрашен при тези хора ,се опитвах стремително да ги избягвам като спрях да излизам на вън и по този начин избягвах и приятелите си!И след време на хората им писна да ме молят да излизаме и спряха да ме търсят въобще, което ме доведе до пълна социална изолация! Вече около 4 год. живея в социална изолация, само в летния сезон работя и ежедневието ми минава вкъщи пред компютъра, но не защото ми харесва това, ами от страх да не ме унижават и отхвърлят когато се срещам със хората на вън.На работа срещах трудности при общуването ми с колегите.Постоянно бях подиграван и отбягван от тях, не успях да си създам приятели и често бях много самотен.Не можех да си обясня отхвърлянето от другите и постоянно търсех причините в себе си.Постоянно се наблюдавах и внимавах какво ще кажа, за да не ме подиграват, но почти всичко което кажех беше усмивано и бях изкарван "идиот".Постоянно анализирам реакциите на хората и общувам само със хора които приемането от тяхна страна е сигорно, а пак ако ли не се одръпвам социално и поглъщам всяка критика,убида,унижиние и всичко което ми пречинят!Преди време се срещах със психолог, но не ми помогна или може би не можах да обясна проблема както трябва.Предимно живея в малък град и нямам много голям избор за психолог. Поради тази причина се опитвах сам да си помогна като това лято работих надалеч при напълно непознати хора и правех нещо като поведенчески експерименти при социалните ми контакти със колегите.Давах воля над страха си като правех това от което ме беше страх!Отначало ми беше адски трудно - речта ми беше объркана и трудна за разбиране,усещах остра буца в гърлото, нисък тонус на гласа на моменти не ме чуваха даже какво говоря,но въпреки това аз не се отказвах продължих със опитите си!И така със постояннен тренинг ставах се по сигурен и уверен в разговорите ми със другите, но от друга страна самочувсвието ми нарастваше до такава степен, че започнах да вредя на другите!Опитвах се да доминирам над другите със самочувствието си - на работното място им нареждах на колегите какво да правят, как да го правят все едно им бях шеф ,отправях плоски шеги към другите който не им бяха приятни,но на мен ми доставяше удоволствие да се шегувам със другите,омаловажах ги,не се съобразявах със тях и това поведение го проявявах неусъзнато и автоматично.И осъзнавах какво съм направил чак когато се бяха озлобили всички срещу мен!Едни ме заплашваха със бой и се държаха агресивно, други ме отбягваха нежелаеха да комуникират със мене.И естествено реакцията ми беше социално одръпване което всякаш другите започнаха да ме виждат като слаб и се опитваха да ме тормозят! Също така имам и комплекси заради ръста ми защото не съм достатъчно развит за годините си и ми става адски неприятно когато непознати дори и познати ми викат "малък".Това ме кара да си мисля че заради ръста ми не ме възприемат насериозно хората. Родителите ми не подозират, че може да имам някакъв проблем.Незнам как да им кажа, че имам психически проблем....поради факта, че почти необщувам със тях и сме като съквартиранти вкъщи. Имали начин да се преодолее този проблем!?Незнам какво да правя....само знам, че немога да живея повече по този начин! Ако можете да ми дадете някакви съвети ще бъда много благодарен!