Човек_88

Атанасчо, много полезен съвет, благодаря ти. Ще пробвам на всяка цена. Искам да те попитам нещо: 1. Спортуването сутрин и вечер какво да бъде - при теб какво е? Може ли да бъде лицеви опори, клякания, коремни преси? 2. Относно медитацията - вниманието ми през тези 20 минути да е ангажирано само с броенето, нали? 3. Когато свикна с медитацията и изляза навън и имам реални симптоми, да влизам в медитация, за да ги избегна ли? В смисъл как да приложа медитацията в ежедневието, по отношение на състоянието ми?

Александър, сега вече ми е по-ясно. Аз обичам нещата да се обясняват просто и разбираемо. Така ги схващам правилно и не влизам в излишни и погрешни тълкувания. Не обичам недомлъвки и гадаене кой какво има предвид. В тази връзка се сещам за една мисъл "мъдрецът е истински мъдрец тогава, когато може да обясни мъдростта така, че да я разбере и шестгодишно дете." В случая д-р Първанов ми е обяснил всичко ясно и точно - да мисля за всичко друго, но не и за страхове и усещания. В допълнение единствено му посочих, че аз мисля и търся решение, защото това нещо ме тормози и дестабилизира всичко и защото искам да намеря изход, а не защото ми е скучно и нямам други, по-интересни занимания. Ясно ми е, че изходът е чрез немислене, но не е толкова лесно и в много случаи самото бягство дава адреналин и поддържа нещата. Но аз опитвам. Относно поста на Диляна - именно думата "противопоставяне" не ми се върза с цялостния контекст, но след твоето обяснение разбрах посланието.

Винаги съм бил обективен човек, което ми е носило доста минуси сред хората, понеже истината не винаги им изнася, но пък доста вътрешна удовлетвореност, защото съм изразявал ясно и честно позицията, която мисля. Сега също ще направя така. Бил съм на реална психотерапия, изчел съм много литература и съм общувал виртуално с много терапевти. Имам и голям личен опит, понеже съм пробвал много подходи. В тази връзка, не ми допада дълбинната аналитична терапия, която лансира Полина, макар че не отричам и нейните достойнства. Няма да анализирам точките на Полина една по една, само ще кажа, че за една голяма част от тях тя е права. Защо няма да ги анализирам? Защото въпреки написаното, всеки един терапевт от пишещите тук знае /вътрешно за себе си, макар и да не признава/, че по някои направления тя е права. Разбира се, всеки терапевт ще си направи индивидуална преценка кой от изброените "пороци" е относим към него. Анализирането им поотделно няма никакъв смисъл, понеже ще породи много съпротиви и понеже за всеки би било относимо различно твърдение от написаното. Няма да го признае никога публично, но най-важното е, че пред себе си го знае, а това е достатъчно. Дали ще промени нещо от това знание, вече е негов избор и въпрос на чест. За мен е важно той да си даде сметка пред своя вътрешен компас. Аз мисля да добавя още една точка към анализа на Полина и тя е следната: За мен не е нормално когато един терапевт е добър, способен, търсен и ефективен, да се укрива през девет планини в десета, под "екзотичния" предлог, че така бил тествал мотивацията на пациентите си да стигнат до него. Това е несериозно, най-малкото понеже има депресивни пациенти, които нямат никаква мотивация, понеже не им се живее, още по-малко пък да имат амбицията, мотивацията и ресурса да издирват определени терапевти. Второ - защо ще укрива имена и координати на доволни пациенти - нали те са неговият повод за гордост? Трето - защо не си оповестят данните публично? Ето например, в архитектурната и инженерна сфера най-добрите "потенциали" си имат публични сайтове. Да, достъпът до тези хора е труден и скъп, имат много работа, но не се укриват. Може да прозвучи грубо, но замислете се - терапевтът може да има много способности и качества, но ако не са клиентите му, върху които да ги приложи, хем ще умре от глад, хем потенциалът му ще бъде разпилян. В тази връзка клиентите му са важни, не само защото печели от тях, но и защото без тях няма да има какво и по отношение на кого да практикува. Аз съм много признателен на всички терапевти, които ми помагат тук. Но когато дадена критика се възприема като възможност за надграждане, а не като заплаха за нечии авторитети, мисля, че всеки специалист би бил в пъти по-добър и усъвършенстван. Както вече споменах, за мен е важно всеки да се замисли върху написаното. Хей така, за себе си, не за друго.

Говори ми и според мен точно тази дума не се връзва с него. Д-р Първанов, съгласен съм, но дори да не влизам във форума и да опитвам да не мисля за проблема, той ме демобилизира и ми пречи и именно това ме кара да влизам и да търся решения, защото не се чувствам ОК. Ако всичко беше ОК, защо да се занимавам с форума? Има и по-интересни неща.

Диляна, може ли разяснение какво значи да се противопоставим?

Светльо, тук има противоречие. Хем казваш, че твоето замайване не е продуцирано от тревожност и определени ситуации, хем в темата споменаваш, че те плаши. Беше споделил, че си прецакал колената и не тренираш, а сега споделяш, че 40 дни си практикувал интензивен спорт. И друго - ако проблемът ти не е психологичен, тогава защо замайването си влияе от спорт и медитация? Мога да гарантирам, че например при хора с шипове във врата не се влияе от никакво спортуване, понеже това няма отражение върху локалното притискане, провокирано от шипа. Ако прочетеш по-внимателно мненията ми, ще видиш, че в тях има 2 основни хипотези, в следната последователност: 1. Реален физиологичен проблем/стимул - катастрофизираща мисловна реакция - страх и симптоми - страх от страха и симптомите - избягващо поведение 2. Негативни мисли - повишена тревожност - симптоми - катастрофизираща реакция на симптомите - усилване на тревожността - усилване на симптомите - ПА - страх от ПА. Според мен ти попадаш в хипотеза номер 1. Приемаме, че имаш реален физиологичен проблем. Реакцията ти по отношение на него, която е - страх, отблъскване, мислене, неприемане, го поддържа и усилва. Т.е имаме сходни преживявания в определени ситуации. И едно уточнение - моята замаяност не е само преди паническа атака, а почти постоянно, поради повишена обща тревожност и завишено производство на адреналин, което свива кръвоносните съдове в мозъка и предизвиква това усещане. Ако изпитвах замаяност само по време на паническа атака, щях да вдигам банкет, тъй като е 4-5 минути.

Благодаря ти за подкрепата. Ще се радвам да споделиш как точно го оставяш да се случи - не мислиш за това докато е в разгара си, приемаш го, бориш се, надвиваш го, или....? Какво е отношението ти и реакцията към случващото се и симптомите?

Понеже темата се следи от доста хора, искам да споделя още една моя победа снощи. Може да окуражи други колеги-паникьори. Реших да се предизвикам и да отида на дискотека. Това е голям скок, понеже е свързано с пътуване около 80 км. по магистралата с други хора в колата, невъзможност за моментално напускане и прибиране вкъщи, наличие на симптоми и т.н. По време на пътуване дотам имах симптоми на повишена тревожност, с преобладаващо /както винаги/ замайване. В момента, в който слязохме от колата и се насочихме към клуба, усетих как езикът ми набъбна, челюстите ми се схванаха, страхът се усили, появи се леко сърцебиене, гадене и изтръпване на краката, световъртеж и лек позив за уриниране. Както вече е ясно, всичко това са симптоми на адреналина. Регистрирах започването на ПА. Това, което беше различно този път и ме направи победител беше, че пуснах контрола и не избрах и не допуснах да се появят мислите "какво ще правя сега", "ако стане по-зле", "ще се окажа безпомощен", "ще ме карат в Бърза помощ, но и там няма да могат да ми помогнат", "губя контрол, ще припадна, ще падна на земята". След започване на ПА си казах следното: "Това е просто адреналин и реално с нищо не е опасен и страшен, даже давай по-бързо да се изхабява, за да ми е спокойно после. Направих искрено и целенасочено усилие да влоша преживяването. Пожелах още страх и симптоми, допуснах, че мога да припадна и падна, позволих си го, дори го пожелах. Останах изцяло в преживяването, без никакво желание да го прекратявам. Успоредно с това, мислех и за други неща като например как ще си прекарам като вляза вътре, дали ще бъде хубава музиката и т.н. След около 4-5 минути всичко отмина и почувствах огромно облекчение и гордост. Самочувствието ми че съм се справил се вдигна до небето и бях много щастлив. След това, в самата дискотека имах тревожни симптоми, но те не бяха силни и самата мисъл, че допускам и позволявам да стане каквото и да било ги намаляваше чувствително. Нямаше никакъв страх, просто имаше неприятни физически адреналинови леки усещания - отново с водещо замайване. Освен това, забелязах и още нещо, по отношение на агорафобичния страх. В тази ситуация той също не се прояви, защото се оставих на случващото и нямах намерение да се прибирам веднага вкъщи на сигурно, където няма симптоми, понеже приемам и позволявам да се случи това, което е писано където и да е по света, включително и в дискотеката. Каква ирония - чрез отказ от контрол, спечелих контрол.

Ето нещо и от мен, което ще се радвам да прочетеш и осмислиш. При паническото разстройство механизмът е следният: по някаква причина - умора, стрес /рязък или внезапен или натрупан/, на алкохол или наркотици, а може и без причина/, но без обективна надвиснала опасност, за първи път в тялото на човек се отключва механизма "борба или бягство". Това е еволюционен механизъм, подобен на алармена система, създаден да помага на човека да оцелява в критични ситуации - например нападение от съблезъб тигър. При надвиснала опасност, в тялото се отделят високи нива на адреналин и кортизол, чиято цел е да мобилизират максимално организма, за да може той или да се бори с опасността, или да избяга от нея. Адреналинът и кортизолът предизвикват всички многообразни физически и психически усещания като изпотяване, замайване, треперене, прималяване, сърцебиене, задух, чувство на надвиснала опасност и гибел, чувство на неописуем ужас и т.н. Когато този механизъм се отключва при реална опасност - например когато крадец ни напада на улицата, човек може да направи връзката между реалната заплаха и телесните и психическите си усещания /освен това няма как да им обърне толкова подробно внимание, защото все пак е зает да се справя със ситуацията и да се спасява/, след което се успокоява и не го мисли повече. Но когато механизмът се включва без реална обективна причина, човек не знае какво се случва с тялото му, и понеже усещанията от адреналина са много интензивни, обикновено прави погрешна интерпретация на усещанията си /"сигурно съм болен от нещо, сигурно нещо ми има, нещо ненормално се случва с мен"/ и катастрофизира /"ще полудея, ще умра, свършено е с мен"/. Получава се следното - алармата "борба или бягство" се е включила без реална опасност, и човек, тъй като не разбира правилно какво точно се е случило, започва да се страхува и ужасява - и започва самият той да блъска още по-силно по същата тази аларма. Така тя пищи много по-силно и много по-дълго. Механизмът "борба или бягство" сам по себе си НЕ Е паническа атака. Той е изливане на адреналин и кортизол в тялото, които водят до неприятни физически и психически усещания. Паническата атака е когато този механизъм се включи и когато в добавка му се направи погрешна интерпретация и катастрофизиране. Според мен "лечението" на паническите атаки се състои в следното: - когато има правилно теоретично разбиране какво представлява механизмът "борба или бягство", да се направи и правилно преживелищно разбиране - т.е. човек да се научи да оставя адреналина да се изхаби и нивата му в организма да спаднат от само себе си - оставя се адреналиновата буря да се уталожи сама - така човек се научава, че няма нищо страшно, а просто е неприятно - премахва се всичко излишно, което увеличава количеството и продължителността на изтичането на адреналина, това са - избягващото поведение, търсенето на сигурност, опитите за борба с или бягство от неприятните усещания, опитите за насилствена релаксация /нищо страшно не се случва, и няма нужда човек да релаксира или да си почива/ - целта е човек да се научи да приема адреналина и да го остави да си бъде, докато не се източи обаче да го приеме истински - не за да се отърве от него, а защото не е опасен и не пречи прави се план на страшните ситуации - от най-малко страшна, до най-страшна, и програма как постепенно да се изложи човек на тях и да усети на преживелищно ниво, че адреналина спада сам /а не благодарение на избягващи поведение или поведения търсещи сигурност/ и нищо фатално не се случва планът трябва да бъде на целенасочено излагане на ситуациите /има разлика между просто не-избягване и целенасочено излагане!/, стои се в ситуацията до спадане на нивата на адреналина поне наполовина, при което се постига така нареченото обезстрашаване. Забележи какви мисли залагаш "нещо се случва" и "нещо не е както трябва". Има ли нормален човек, който да си мисли такива неща и тялото му да не реагира на зададения "опасен" код, генерирайки адреналин, който от своя страна дава тези усещания? Защо не са помогнали лекарствата? Защото те не могат да променят тези мисли, а могат само да замажат физическите им проявления, намерили израз под формата на симптоми. Решението за мен е следното: 1. Съзнателно разбиране на случващото се 2. Изгаряне на адреналина /например чрез редовен спорт/. 3. Промяна на реакцията и отношението към симптомите 4. Промяна на продуциращите ги мисли 5. Активно предизвикване на страха и плашещите ситуации, с променено ново, смело отношение.

Като техники, стратегии, методи и напътствия - да. Но аз питам дали моето изпълнение е правилно.

Здравейте. Знам, че сте заети, но трябва да призная ,че ми се искаше по някакъв начин да коментирате последния ми пост с победата, за да знам по правилния път ли вървя и ако е така, просто да продължа да правя същото. За момента признавам, че ми е много трудно да не мисля за всичко това, макар че знам, че именно мисленето и анализирането ръсят адреналин и поддържат целия процес. Но се надявам с повече тренировки и упорство да успея, но се нуждая от вашата насока.

Тялото изпада в стрес и е нормално. Аз съм усещал, че когато прекаля с интензивните физически натоварвания, усещам симптомите на адреналина, защото това е физически стрес за тялото. В случая мисля, че при теб е и физически /заради болка в кръста/ и психически /заради това, че тя те притеснява/.

Включвам се с много радостна новина. Има ли фанфари в този форум? Ако има, нека започнат да тръбят следното, което ще обясня малко по-подробно, за да стане ясен резултатът. Радвам се, че ви има и благодаря на всички, че ми помагате /особено на терапевтите/. Днес направих следния експеримент. През деня си бях вкъщи, където се чувствам ОК, но понеже обичам да се предизвиквам и го правя постоянно и навсякъде, реших вечерта да изляза. Излизането направих сам, този път с колата си, като за целта умишлено подбрах маршрут, по който винаги ме е страх. Маршрутът се състои в шофирането по автомагистрала, която продължава около 20 километра и от която не можеш да се върнеш. Това обикновено ме побърква от страх, понеже се чувствам в капан - няма отбивки и изходи в този участък, няма връщане обратно. За да слезеш от нея, просто трябва да минеш тези 20 километра, иначе няма друг начин - или караш и слизаш, или си оставаш там. Няма как да обърнеш. Обикновено там винаги получавам ПА. Този път обаче, реших да приложа методите и тактиките, препоръчани на Диляна Колева. За целта, около 1-2 часа преди излизането започнах да прилагам стратегията с несъществуването на страха и избора да не го усещам/изпитвам повече. Седнах на дивана вкъщи и го реших наистина категорично - реших, че при това излизане, тази вечер, няма да изпитвам страх и/или световъртеж. Веднага ми се получи, понеже обикновено вкъщи съм най-смелият и недосегаем, но като изляза се "нааквам" от страх. Ето по-подробно какво направих - представих си ясно страха и световъртежа. Почувствах ги. След това просто реших, че ги няма, изчезнали са. Твърдо се убедих в това. След това си представих една железна врата /изплува в съзнанието ми от анимационните филми, които съм гледал като дете/. Представих си стаята ми вкъщи и мислено я разделих на две части. Поставих страха, световъртежа и напрежението в едната част, след което пуснах железната врата и те останаха там, зад нея. Спрях да ги чувствам, постоях малко вкъщи и реших, че вече е време да излизам. Слязох пред нас, запалих колата и тръгнах. Тук приложих втората стратегия на Диляна и на д-р Първанов - да мисля за всичко друго, но не и за страх и усещания. Започнах да мисля за колегите в работата си, за мазното, гладко, плавно и равномерно ускорение на колата, за лекотата с която върви тя, за дрехите, които ще облека за тичането утре, за кучето и други подобни неутрални теми. Съвсем неусетно стигнах въпросната магистрала. Продължих да поддържам състоянието на мислене за други неща, както и съзнателното неизпитване на страх, понеже той не съществува, не знам какво е и съм го заместил с друго. Качих се на магистралата, където обикновено веднага се паникьосвам, защото знам, че няма незабавен изход и връщане и обикновено в тези моменти се появяват физически симптоми, нахлуват автоматичните негативни мисли, повличат ме, аз се плаша още повече и всичко завършва с мощна ПА. Този път обаче аз продължих да поддържам избора да не изпитвам страх и продължих да си мисля за други неща. И за първи път минах този участък, тази магистрала, без никакъв страх и световъртеж. Изпитах единствено много лек и много приятен прилив на енергия, който бих искал да изпитвам всеки ден, понеже е хубав - подобно на едно отпускане, както и на хубавата емоция, която изпитваме когато пуснат хубава песен в дискотеката. Продължих да карам и за първи път реших и пуснах целия контрол. Случи се лесно, понеже нямах никакви страхове и симптоми, когато ги нямам, прилагам всичко с лекота. Понеже нямах световъртеж, не карах с 80 км/ч както обикновено, а със 130-140, което е истинско постижение, понеже като имам световъртеж пътят ми се люлее, лентите се мажат, чувствам се нестабилен и затова се влача като бабичка. Минах тези 20 километра, слязох на магистралата и докато се прибера в нас, не изпитах никакво усещане. Сега съм вкъщи, адреналинът ми е висок, но от радост и вълнение и това не ми пречи. Мисля, че изходът от моето състояние е просто да продължа да прилагам този подход преди всяка страхувана ситуация, докато отпадне необходимостта да планирам, прилагам или мисля каквото и да е. Всички тук сте страхотни и много се радвам, че ми помагате. Специални поздрави и на Диляна. Мисля, че този пример/разказ е най-ясната индикация и оценка за работата на всички вас. Заради себе си и заради вас ще продължа да действам и никога няма да се откажа. Човешкият мозък е голяма работа.

Колега Николов, прав си. Наистина досега не са ме убили и наистина няма да ме убият. Приемам че са и ще са там, но просто са ми много неприятни. Вместо да си се разхождаш спокойно ти се люлееш като пиян.

Добре, ще действам в тази насока и ще пиша отново.

Добре, хайде да изясним и за мен и за другите четящи какво означава да спреш да мислиш. Като разбера какво е, ще се стремя да спра, да не мисля и т.н. Но аз наистина не разбирам какво значи да не мисля. Какво точно се иска от мен?

Именно, към това се стремя и ще се стремя. Има още доста какво да се желае, понеже макар и страхът да е нереален, нещо в мен си мисли, че ако пусне изцяло илюзорния и съмнителен контрол като спре да мисли и контролира, ще се случи нещо още по-лошо и не може да си позволи това.

Хаха. Добре де, ама така ме обърквате. По тая логика защо изобщо да полагам усилия да се справям и да търся терапевт, който да ми помага. Като ще съм така цял живот и ще изпитвам тези ужасни усещания, тогава да се примиря, депресирам, да спра да правя каквото и да е, за да се измъкна и това е. Това нормално ли Ви звучи?

Добре, ето не мисля, а приемам, че ще съм така до края. Съответно няма и с какво да се боря и да преодолявам, защото е неизбежно и вярвам, че винаги ще съм така. Но това не ми харесва, измъчва ме и не искам да съм така. Това не е мислене, а просто констатация.

Явно по-скоро имате предвид да приема, че може и да съм така цял живот и да се примиря с това дори то да се случи наистина, а да поработя с вас въпреки всичко защото вследствие на работата то може и да изчезне, но не това ще бъде пряката ми цел, защото ще съм приел, че може да е така и до смъртта ми.

Като спра да мисля за това. Но виж какво се случва. Решавам го вкъщи и наистина спирам да мисля и го изключвам от живота си или пък го замествам. Вследствие на това се кефя яко и се надувам като балон, защото всичко се получава. Обаче Тръгвам някъде с колата сам, усещанията се появяват сами от нищото и тогава вече не мога да изключа нищо. Опитам да го заместя с друга емоция и въобще да не го изпитвам и мисля, но не може да ми се получи - там си е. Ако пък просто не опитвам нищо и продължавам да не мисля и да не го отразявам, той просто си стои там, но пак всичко е много силно и неприятно и не спира. След 5 минути неуспешни опити вече се предавам и неусетно как пак започвам да мисля.

Именно, точно както за баща ми например световъртежът е просто някакво си усещане, което в никакъв случай не би подчинило и управлявало живота и емоциите му, дори би му било интересно. Просто явно ключът е в това - справяне чрез НЕмислене, контролиране чрез отказ за контролиране, печелене чрез допускане за загубване на всичко, сила чрез проявена слабост, победа над страха чрез оставянето да ни погълне в най-лошия си вариант.

Прочетох внимателно Орлин и Дияна. Ако трябва да обобщя в едно изречение - нужно е да пусна контрола и да се оставя на усещанията. Да приема и допусна, че може да стане всичко, каквото е писано и това е извън моят контрол. Грешка е желанието ми да контролирам мислите си, събитията си, живота си, световъртежа си, както и да предвиждам ходове напред, мечтаеки си за някаква сигурност. Стремежът ми да предвидя и управлявам всички евентуални неприятности поражда тревожност. Тази тревожност поражда още по-голямо желание за контрол, а това от своя страна засилва симптомите. Струва ми се, че ако пусна юздите всичко ще се обърка, ще настъпи хаос, ще се случат беди. Явно обстоятелствата не мога да ги контролирам, но мога да контролирам отношението ми към тях - затова разпитвам какво да бъде то. Определено приятел с него не си представям как мога да бъда. В състояние на медитация достигам до следните страхове - от провал, от бъдещето, от неизвестното, от непоправимото, от безпомощността. Мисля, че стратегията трябва да ми е следната: да не излизам с някакви планове, очаквания, анализи и т.н. Просто по презумпция, още преди излизането да приема, че може да стане всичко, което ТРЯБВА да стане и да почувствам всичко, което е писано да почувствам. Без предварителни очаквания, нагласи, избягвания. Излизам и ако писано се люлея по площада, но в същото време си мисля за хубавото слънце и хора навън, а не за страха и симптомите, като в същото време просто допускам да стане каквото и да е, без да се съпротивлявам и боря. Диана е права - справянето е чрез НЕправене. Просто няма какво да правя толкова. Излизам, действам, върша си задачите за деня, работя и оставям да става каквото ще. Принципно моят опит за контрол няма да спре факта ако е писано да припадна или умра. Днес направих този опит и ме учуди нещо странно - моля терапевтите за мнение защо се случва така. Когато се опитам да пусна контрола, оставя се на всичко възможно и прекратя всякакви битки и анализи, страхът и симптомите изчезват, но се заместват от известна тъга, примесена с някакво отчаяние и известно безразличие и изравняване на емоциите. Тези епизоди продължават много малко - по 15-20 минути след пускането на контрола и напускането на страхуваната ситуация.

Написаното от Диляна е страхотно - за пореден път. Метафорите - също. Мисля, че пътувам към правилната цел, затова моля прочетете написаното долу /особено подчертаното/. Така е, трябва да си повярвам. Според мен проблемът в случая е това, че аз мисля и вярвам, че това е нещо външно и не зависи от мен, съответно не може да се контролира. Мисля, че тук е ключовият момент. Т.е идва момента, припадаш и нищо не можеш да направиш. Идва силна ПА или животозастрашаващо състояние - нищо не можеш да направиш. Аз се опитвам да си вярвам, но като ме залюлее здравият световъртеж и видя, че наистина не мога да ходя, как да си повярвам че мога и да продължа напред? Аз чувствам обективно, че не мога. Вече знам и как се е формирал този механизъм при мен. Още от детството винаги ме е било страх от загуба на контрол, от случване на нещо лошо, от безпомощност, от лекари и болници. Но тогава не съм имал физически симптоми и тези страхове съм си ги представял само 1-2 пъти годишно и не е имало за какво да се "закачат". А сега се закачат за физическите симптоми и се получава затворен кръг. За 10 години вече знам, че нито един път не съм припаднал и не съм умрял. Знам и че тези случвания са ситуативни, т.е обвързани с конкретна ситуация и мисли. Но обективното чувстване физически зле ме кара да дълбая в тях. Ето пример от снощи - бях ок, но заради преумора през деня получих световъртеж. Тогава опитах препоръчания метод от Диляна, при което се случи следното: Приех и допуснах, че това е световъртеж, провокира се от адреналина и ТОЧКА, няма какво да го мисля. Това имаше много добър ефект, понеже не доведе до ескалиране на ПА или познатите натрапливи мисли. След 4-5 минути обаче, световъртежът се усили до доста по-високо ниво, но това отново не ме уплаши. Това, което стана е, че просто самото преживяване беше супер неприятно, съчетано и с гадене. Не премина дълго време и ми беше доста зле. Въпреки това, продължих да си мисля за друго и да се разсейвам и след 50-60 минути отмина. Т.е не изпитвах почти никакъв страх, което е огромен напредък. Преди 3 дни бях на фризьор. Още преди отиването там си мислех за съвсем неутрални неща, съответно нямах никакъв страх и симптоми. Докато седях на стола получих определени усещания, но продължих да мисля за друго. Това не позволи те да ескалират до същинска ПА или да се активират мислите "какво ще правя, не мога да стана от стола по всяко време с неподстригана коса, ще ми стане още по-лошо, безпомощност и т.н. Това е съществен напредък, обаче как действам с факта, че се чувствах МНОГО ЗЛЕ? Като победа ли да го приемам /поради липсата на страх/ или...? Веднага след ставането от фризьорския стол, всичко изчезна и се почувствах много добре.

Орлине, не си прав и не знаеш подробностите. Защо не попиташ д-р Първанов дали аз съм се отказал от въпросния човек или той за момента не ме приема и отлага? Първо трябваше да стане преди 2 седмици - не стана. Сега е отложено за след още две седмици - вероятно пак няма да стане. Извън уговорките и посредничеството, аз лично писах над 5 пъти на въпросния човек на мейла - никакъв отговор. За терапията на живо и аз това казвам - споменах и на Георги Балджиев, и на теб и на д-р Първанов, че искам да ме приемете на живо, защото реалният контакт е много по-различен. Ефектът - също. Дадох ти и пример с моя близка, която е идвала при теб и ти казах какво мисли. Мисля, че няма база за съпоставка между доверието на живо /съчетано с качествата на терапевта/ и това през форума. Аз не виждам причина щом случаят ми е толкова клиширан това да не се случи, още по-малко, че аз вече съм работил с д-р Първанов /макар и не на живо/ и ефектът беше много добър. Т.е на подсъзнателно ниво аз знам, че изход има, понеже един път вече съм "излизал". Не съм съгласен, че съм се отказал. Ако беше така, щяха да се случат 2 неща - първо, да стана агорафобичен затворник у дома и второ - да посегна към лекарствата. Но тези неща няма да се случат.