Лина Коцева

Антидепресантите потискат и замазват в психиката му наличности, които не желае да посрещне и преобразува. Същите тези наличности изплуват, когато се опита да работи и живее активно и силно. Реакцията му е на бягство. Външно, от работа, а вътрешно от сенките си. Не че антидепресантите са лоши, не. Подходящи са докато човекът реши да опознае и трансформира страховете си. Ако обаче не го иска, зависимостта от тях е удобна. 
 
"Помагайки" му по този начин, подхранвате бягството му от себе си и манипулативните му опити за закачане към добрата "цицка", умело рационализирано обличани в думи за любов. Не е любов, паразитизъм е. Когато донорът "не пуска сокове", зависимата манипулация закономерно прераства в садистична манипулация през генериране на вина в жертвата. На създаване в нея на вярвания от рода на "Лоша си, ако не даваш, защото те обичам!". Нито е любов от негова страна, нито доброта от ваша, а емоционални садо-мазо отношения над орален паразитизъм. 
 
Паразитът обсебва жертвата си и дори я кара да си мисли, че тя има нужда от него, обявявайки искането си за любов. Ако, както твърди, сте целия му свят, интересно къде е неговият?! Къде са здравите му цели, следването и реализирането им, кариерното му развитие, мъжкият му пробивен дух, самостойната му зрялост и мъжествената му грижа за партньорката като емоционален стълб и глава на връзката, но и финансово?! 
Ако тази емоционалност се дискутираше в контекста на характерова, финансова и социална стабилност, здрава връзка с реалността, висока мотивация и добри цели, бих я нарекъл творческа спонтанност. В контекста, който излагате, е емоционална лабилност и манипулативност. 
Бихте могла да разширите ареала на "добротата" си - да го осиновите, за да бъдете комбинация от мама (която обаче дава инцестно и интимност) и татко, а той добра домакиня, син, дъщеря. Бихте могли да узаконите такава "любов" с документ и да превърнете отношенията си в поредната невротична връзка... Иронизирам, разбира се - надявам се, това поражда във вас ответна реакция. 
Аз не виждам в описаното проява на каквото и да е мъжко достойнство. А такава липса на здрави граници от ваша страна, се превръща в част от невротичната му характеродинамика и поведение. 
Колкото повече по този начин се грижите за него, толкова повече намалявате шанса му за осъзнаване и реално справяне. 

Здравей!
Едно от най-важните качества на характера, които форматират родителите при възпитанието на своето дете е самодициплината . Тя е целенасочена човешка дейност, която има за цел да доведе до евентуални бъдещи ползи. Ще ти дам пример, за да ме разбереш, ако аз имам нужда от 10 000 лева и ми кажат, че работейки по 10 часа на ден ще ми ги дадат, моят труд в случая не е проява на силна самодисциплина – сумата е гарантирана и понеже ми е нужда аз го правя. Но, ако условието е, че след като ги положа, по преценка на работодателя, може да ми  дадат парите , но може и да не ми ги дадат / тоест ползата не е сигурна/ се изисква голяма самодисциплина, за  да положа този труд. Следването в почти всички случаи / с изключение на следването в област, която ни е хоби / изисква силна самодисциплина / ползите от него  в бъдещето  са несигурни/ за това и то те напряга. Гледането на порно и самозадоволяването определено действа успокоително, за това и ти си ги съчетала двете неща и си могла да четеш. За това и след спирането на порното, не може да четеш. Фантазирането, че си успешна и т.н. също е средство за бягане от напрежението, което предизвиква в теб четенето. С две думи, не си научена на самодисциплина -това се учи до към седмата година. Огромен проблем ти е и той ще рефлектира във всяка твоя социална сфера, като например създаването на близки и интимни взаимоотношения и други.
Не казвам, че не може да се промениш и сама, но с психотерапевт, ще бъде много по-бързо.
 
Ето ти и една книга по темата, но е със задачи и за тяхното изпълнение също се изисква самодисциплина 
https://www.umniknigi.com/otkys-ot-samokontrol-syznanieto-mozhe-vsichko-na-keli-makgonigyl/

,,Стискам зъби. От малка съм се научила да се справям сама с всичко. ,,
Ако бе моя пациентка, единственото върху което бих се съсредоточил, е да те науча, да не се справяш с всичко сама. Това желание, да се справяме сами, за да щадим другите или по друга някаква причина, е противоеволюционно и рано или късно води до огромни проблеми. Повярвай ми, понякога проблемите възникват на твоята възраст, понякога на 60 години, но няма, как това да не стане.Ние сме се превърнали от маймуни в хора благодарение на взаимопомощта и колективизма си.Без тях ще сме щели да си останем примати, поради което генетично ние вродено, когато имаме проблеми, било изхождащи от живота , било чисто емоционални, да си помагаме и справяме екипно.Ти не правиш това....няма как да си добре./ тук изобщо не отричам,че голямата част от оплакванията ти са породени от менопаузата в която си, но няма как да се чувстваш добре с този начин на мислене/ . 
Иска ми се да прочетеш една книга - ,,Когато тялото казва ,,не,, от Габор  Мате.В началото се говори повече за най-тежките и смъртоносни автоимунни заболявания но в нея се засяга и рака, както и този на гърдата. Психичният профил на хората с него е много близък на този с Латерална амниотична склероза -давам само кратък цитат от книгата-- 
,,неизменно се натъкваме на потискане на чувствата през детството. Според характеристиките на тези пациенти, те са неуморни работохолици, колебаят се да признаят, че се нуждаят от помощ, и винаги отричат, че изпитват болка – била тя физическа или от емоционалната сфера. Те проявяват тези свои качества доста преди началото на болестта. Чрез забележителната си любезност повечето (но не всички) болни от АЛС са си наложили един образ, чрез който отговарят на очакванията на външния свят, а и на самите себе си. За разлика от хората със спонтанни реакции, те са попаднали в капана на една роля, която им нанася вреди. Не уважават собствените си нужди, защото от най-ранна възраст са привикнали да се ощетяват за сметка на останалите. Заради ниското им самочувствие често се наблюдава нездрава склонност да се чувстват като част от друг човек.,,
С две думи, според мен се нуждаеш от работа с психотерапевт, но не насочена към оплакванията, които си описала, а към промяна на самооценката, любовта към себе си и отношението си към близките ти.Когато тази промяна се реализира, всичко ще си дойде на мястото. 
ПП - може,  когато прекратиш хормоните, настоящите ти оплаквания силно да намалеят, дори да изчезнат, но това не е толкова важно... промяната в характера, ще те защити в голяма степен от другото, по- страшното -това трябва да е голямата ти цел.

,,Д-р Първанов, Вие сте успешен лекар, нали?
 
 
Знаеш ли, живота е  един театър.В него, ти, аз и който и да е, играем само някакви роли- на син/дъщеря, на приятел, съпруг/съпруга, родител, професионалист, брат/ сестра и т.н.. Въпроса е в това, доколко даден човек е добър артист, и до колко държи на определена роля.Едни са добри артисти , други не са.Аз съм просто от първите и успешно играя ролите,  на които държа.Да играя ролята на психотрапевт, ми доставя огромно удоволствие, забавлявам се в нея  и няма как да не съм успешен.
,,Какво пречи и аз да бъда?,,
Ти си много сериозна и бързо би изгоряла в нашата/ лекарската / професия.
,,По Вашата логика кой трябва да учи медицина?,,
Мъж, със стабилна самооценка, обичащ и уважаващ себе си и другите, с чувство за хумор и много, ама много любопитен,  разбира се и достатъчно смел, за да поема отговорност за собствените си действия.Не може да се мине и без това, което се нарича ,,здрав разум,,. 
,,Вашите дъщери към коя сфера се насочиха?,,
Голямата , след като учи три години романска / испанска, италианска и френска/   филология в Германия, ми каза, че  единствените две направления  / преводач и екскурзовод / в които би могла да работи не и харесват, отказа се от това следване и завърши психология.
Малката искаше да учи икономика, кандидатства в УНСС,  но  балът и стигна да я приемат едва по   петото и желание ,, Трудова психология,,.

,,Как сте се оттървали от страха от смъртта?,,
Имах късмет, живота ми срещна с хора имащи екстрасензорни възможности и аз участвах в изследване на техните възможности.Писал съм го неколкократно в сайта, но ще кажа само най-важното- няма как да ме е страх от смъртта след като съм разговарял / с посредничеството на екстрасенс/ с починалите си баба и дядо и разбрал,че живота никога не свършва.Второто нещо, което ми се случи, бе, че се занимавах няколко години с регресивна хипноза/ първият ми пост в този форум е точно по тази тема/.За това нямам страх от конкретно от смъртта.
,,И какво следва, че ако сме нямали шанса да се родим в заможно милионерско семейство - хора без късмет ли сме, обречени да не можем да постигнем нищо в живота си ли? ,,
Вчера, една клиентка, с която от много време дискутираме темата за късмета / аз твърдя,че съм късметлия и ако не е бил късмета ми, не бих бил, това което съм/  ми каза ,, събитията обикновено са неутрални и случайни, но,  когато ти  ги използваш, за своя полза ги наричаш късмет, а това не е така, защото много хора, са преживели същите събития , срещна ли същи хора, но просто не са искали или не са се сетили да ги използват в своя полза,,.  Признах се за победен.
По тази логика ,това, че си родила в бедно семейство е факт, но ти си тази която може да превърнеш този факт в ,,късмет,,, и станеш един български Мартин Л. Кинг.
 
,,Явно голяма част от докторите са големи късметлии щом имат милиони, многобройни имоти и скъпи коли. Това е търговия със здравето на хората и подигравка с тях.,,
Това са пълни глупости.Съпругата ми е лекар с 30  години стаж.Работи в държавно здравно заведение/ с още двадесетина колеги/  и е с основна заплата 920 лева, която с класовете става около 1200, от които чисто получава 1000. Кара кола на 17 години и живее в къща строена 1957 година. Понеже съм в професията и имам много познати лекари / обновено със  стаж между 20- 30 години/ , знам, че повечето си докарват заплата около 2000 лева,  работейки най-малко на две места. Ако е само на едно място, тя е 1000 -1500 лева. / ще отбележа,че става дума за заплати в провинцията/ .
 

,,Вие пишете, че сте превърнали работата си в хоби и същевременно с това не я препоръчвате, тъй като е доста стресираща. Но щом Вие сте успели това означава, че напрежението, което дава тази работа може да бъде преработено.,,
От малък съм бил ,,луда глава,, , не съм имал страхове, на 15 години скачах с парашут / в нарушение на закона, който го позволяваше след шестнадесетата година/ , тренирал съм бокс, бил съм се в квартала и училище / както и съм ял доста бой/ .За мен, да си на ,,върха ,, , на адреналина, бе опияняващо и ...това ми помогна, да се адаптирам, към стреса на професията.Не всеки има такъв характер.
,,Кое Ви дава сили да продължавате да практикувате, въпреки сълзите?,,
След като си прочела горните редове, вече ти е ясно, че при мен никога не е имало сълзи - лекарите, които плачат за пациентите си изгарят почти веднага.
,,Моето разбиране за късмета е не на нещо, което е паднало от небето. За мен късметът е да се ограничиш от нещо, за да получиш друго по-ценно и да израстеш.,,
Това което ти описваш е признак на воля и самодисциплина, късмета е нещо съвсем друго.
В живота всичко е толкова просто: щастието зависи от късмет и от гени. Всичко се свежда до гени и късмет. А ако се замисли. то и гените са въпрос на късмет. - Джордж Карлин
 
Ако човек не вярва в късмета, то при него има небогат житейски опит. - Джоузеф Конрад
Актьорството е смес между късмет и избор. На мен ми провървя. - Джон Траволта
„Късметът е главната съставка на успеха.“, Ю Несбьо, норвежки писател
 

Първата си паническа атака получих на 30 януари 2009г. 2 години и половина ежедневна тревожност със остри кризи. И антидепресант пих година и половина и пак се върнаха. Започнах психотерапия началото на октомври 2011г. Не помня точната дата на последната паническа атака, но остана в 2011 година. После няколко месеца остана тревожност без кризи и към средата на 2012 някъде вече не мислех за тревожността. 7 години минаха от тогава. Чувствам се прекрасно и много по-щастлива от преди.

Първата си паническа атака получих на 30 януари 2009г. 2 години и половина ежедневна тревожност със остри кризи. И антидепресант пих година и половина и пак се върнаха. Започнах психотерапия началото на октомври 2011г. Не помня точната дата на последната паническа атака, но остана в 2011 година. После няколко месеца остана тревожност без кризи и към средата на 2012 някъде вече не мислех за тревожността. 7 години минаха от тогава. Чувствам се прекрасно и много по-щастлива от преди.

,,Страх ме е,страх да не направя всички тези глупости ,които са ми в главата.,,
Точно от това никой не го е страх, тези мисли не се реализират.Любов може да усетиш едва след като пребориш страховете си иначе няма как да стане.
Моли се, да имаш смелост и ги пребориш, после всичко е лесно.

Вземи си една малка тетрадка и всеки въпрос, който те тревожи, си го записвай.Когато отидеш на сесията, си извади тетрадката и задай въпросите си на терапевта . Той ще погледне много положително на това, ще разбере,че ти самата се интересуваш от терапията и си ангажирана в нея.Не търси отговори от нас, има опасност не познавайки те да те заблудим.

Песимизъм, искаш да си останеш е него, оставай.Не ни губи времето.
Преди много години, писах в този сайт, че голям процент от хората, които имат психотичен епизод....след това живеят нормално и той не  се повтаря.
Намери ми поста и го прочети, мисля,че бе по повод  една пишеща, Мона , която твърдеше, че всичко имащи психотичен епизод са опасни едва ли  не за вечни времена.

За съжаление, освен болести на сърцето, бъбреците, панкреаса и т.н. съществуват и болести на мозъка.При някои от тях, употребата на медикаменти е задължително. Психотичните състояния не могат да се овладеят с психотерапия и оставен без медикаменти, в острата им фаза, човек, може да бъде опасен и за себе си и за другите.
Въпроса е, какво да се прави след овладяването на острото състояние, както е станало при теб.Има едно старо правило , то гласи следното -
при първи психотичен пристъп, медикаментите се пият една година след овладяването му,
при втори, две години след овладяването му ,
при трети , 5 години след овладяването му
и едва при четвъртия може да се предложи доживотно приемане на медикаменти,,.
Това е по тази тема- за лекарствата.
За децата -  добре е, да се изчака година- две, но това не значи, да не си търсиш и намериш  приятел.Всеки човек има нужда от друг човек до себе си.

Не може да им помогнеш.Трябва да го приемеш и заживееш твоя си живот, защото сега живееш техния. Това е, приеми ми съвета и всичко ще си дойде на мястото.Може да промениш само един човек, самата себе си.
Направи го, откъсни се от тях!

Ти непрекъснато мислиш, какво той мисли за теб, това не е важното-важното е, какво ти мислиш за него  и какво му даваш.

Това, което описваш в момента, се наричаше преди години ,,натраплива невроза,,.Днес, се нарича ОКР. По темата за окр има много питания и отговори във форума. За това, ще кажа само едно изречение - няма как човек да се справи с ОКР-то сам.Просто няма.
Така че, съм съгласен с теб, трябва да си намериш психотерапевт и започнеш психотерапия. И още нещо, много важно - в никакъв случай, повтарям в никакъв случай не чети повече за ОКР или други болести в нета, каквито и да е, особено за психични.
 

Тръгни от обратната гледна точка-вместо да търсиш коя си, избери коя да бъдеш, в този живот.Например, избери да си добра, смела ,честна и т,н,.
Напиши това , коя си, на един лист - но, нека да е в сегашно време и го научи наизуст.Повтаряйки , си го по стотина пъти дневно и с учудване, ще забележиш, след няколко месеца, че характера ти се променя и ставаш, точно тази жена, което си решила да бъдеш. 
Съвета ми изглежда  много прост, но е и много ефективен.

Бог е дух
От години тук, в този малък залив на Мрежата скромно и всеотдайно работят нашите психотерапевти. Изпълняват с любов завета на Учителя. Правят всичко по силите и времето си да помагат на онези, които се измъчват под тежестта на сандъците си, на противоречията и мъчнотиите си. Не си губят времето да разискват дали и как следват Христос и Учителя... 
Поклон, приятели! 
 

За уточнение, в старите ми постове съм отбелязвал многократно - спорта, намалява тревожността с около 20 процента, медитацията и адаптогените дават още около 20 процента, останалите 60 се постигат с промяна на мисленето ,тоест с помощта на психотерапия.
Казано, по друг начин, основното е психотерапията.Спорта и медитацията ускоряват процеса и, но не са задължителни.Човек може да се справи и без тях, но времето ще е много по-дълго, а и парите много повече.
Само със спорт и медитация, особено при по-стари или тежки състояния, справянето ще е години, десетилетия дори.

Защо искаш да бъдеш такъв, какъвто си бил преди? Пиленцето не може да се върне в яйцето... "Душата на компанията" ли е твоят идеал за успешен човек? Имаш ли на ум нещо, което досега не си бил, но ти харесва мисълта да станеш? 

“Добрият терапевт не омаловажава страданието ви, не ви казва, че сте класически случай и не ви слага диагноза. Ако го прави, вероятно е зает повече със себе си, отколкото с вас.”
 Точно така - не го омаловажава. Както и не го преувеличава. Качественият терапевт е емпатиен - обича. Но не съжалява - последното е страхов контрапренос на собствени нерешени вярвания в клиента. "Класически случай"? Нарича се нормализиране. Намиране на златната среда между преувеличаването тежестта на ставащото и пренамаляването ѝ. Прави се, когато има нужда да се прави. Диагнозите - не се слагат, така е, нито човекът се "забива" в тях и етикетира с тях. Но отчетливото им познание в когнитивния контекст на терапевта подпомага приложната работа с присъстващите във всяка от тях общи патерни. А те са доволно ясни, когато знае какво прави. Което никак не отменя личното отношение, синхрон с конкретния индивид, работата през индивидуалната история и характерови казуси. 
Какво се получава тогава? Ако терапевтът е центриран, не храни неврозата със съжаление, но обича и нормализира, е „зает повече със себе си…“. "Прекрасно" скачане към заключения, при непознаване на актуално действения психотерапевтичен процес. 
“Добрият терапевт не ви обяснява какъв ви е проблемът!”
Частично вярно... Има една психофилософска школа - психоанализа. Чудесен когнитивен контекст е за кого да е, занимаващ се с психотерапия. Измежду тоновете баластна плява, от анализата могат да се извлекат полезни зрънца познание - защитните механизми, понятието за психиката като динамичен процес, еволютивните фази, характеровите структури... Да се извлече полезното обаче е едно, а да се прави психотерапия с психофилософска, антипрактична псевдология, съвсем друго. Нищо общо няма психоанализата с актуално ефективната психотерапия. Което не я прави лоша, а просто поставя умозрителната ѝ полезност в позицията на ограничена, но важна част от спектъра на една резултатно-холистична психотерапия.
Да се "изсипе" директно познание за психичния маладаптивен процес е неефикасно, поради защитните механизми и когнитивни изкривявания в самия невротичен процес, изопачаващи така подадената информация - не достига до целта си, остава единствено на информационно съзнателно ниво. Но и да се изчаква с години човекът евентуално сам, с помощта единствено на несугестивна интерператация от страна на терапевта, да достигне до собствени решения, е далеч по-хипотетично, непрактично и на дело, неслучващо се или реализиращо се единствено на идеационно ниво, нежели на прекогнитивно, където действително се осъществява невротичният процес – освен в твърденията на аналитиците, непотвърдени нито от наука, нито от резултатна практика.
Самата презумпция, аргументираща такава пасивност, произлиза не от прагматика, а от нефункционална идейно-социална структура (психоанализата), доказала несъстоятелността си, но функционираща във финансово-пирамидална социална система, целяща поддържането си въпреки непрактичността си. Като в онова изказване: „От 20 години ходя на психоанализа. Започнах, защото не можех да летя със самолет. Оказа се, че имам още камара проблеми. Сега, след 20 години, погребах няколко анализирали ме терапевти, аз самата станах психоаналитик, но със самолет още не мога да летя!“… Хм, вероятно времето е недостатъчно… Може би още десетина години анализа, а след това още 20-на приключване на терапията и след това, вече започва житейският полет… Хм - а дано, но… надали…
Когато се работи с тревожни, соматоформни, депресивни, хранителни и т.н. р-ва от невротичния спектър, опитът в резулатната психотерапия показва нуждата от достатъчно налична дидактичност (образователно-обучителен подход), насочена към общите параметри на конкретната нозологична единица, с която се процедира - да, ненатрапвана диагностично, а дали въобще споменавана, това е решавано според конкретния случай, динамика, клиент и развой в терапевтичния процес, когато и ако спомага този процес. 
Въпросният дидактичен процес е следван паралелно с диалектичния терапевичен подход, в който човекът достига до психична интеграция  и синтез на психично разбиране в спираловидна градация от себеопознаващо, съзнателно разширение и растеж. 
Да се твърди, че единият подход е по-верен, е невиждане на цялата картина на психотерапията, действително случваща предназначението си. 
„Добрият терапевт не ви говори за его, свръхаз и защити. Ако го прави, вероятно още преговаря учебника по психология за 11-ти клас.“
Да, като цяло, да. В живия терапевтичен процес, термините са в огромна степен спестявани, а езикът е житейски синхронен с този на клиента. Писаното слово - варианти много, а един талантлив автор може да пише по много начини, в зависимост от целевата си група читатели и посланията, които възнамерява да предаде в конкретния си текст - творчески артистично, популярно, научно - популярно, образователно, твърдо научно… Когато обаче в даден изказ като този от текста в кавичките, който коментирам, присъства частичност, филтрираща недовиждането си в свръхобобщаване, заявяващо неразбирането си, обявявано за валиден аргумент, мога да пожелая само здрав смисъл.
„Добрият терапевт не споменава Бог или майка ви, преди вие сами да го направите. Ако го прави, вероятно бърка психотерапията с проповед.“
Много вярно казано. От едното споменаване полза няма, така е – важно е да се живее Бога, да протича през присъствието на терапевта. Бог е любов, а без любов психотерапия няма. Има само орязани от мъдростта процеси, опитващи се да решат казуси от плоскостта, от която са създадени - а това не работи, както твърди и математикът-физик Айнщайн: „Не можем да решим проблемите от плоскостта на мислене, от която са създадени.“
По света, а все повече и дай Боже, с нашата активна дейност все повече и у нас, има поне 1000 вида психотерапии, включая православната, католическата, трансперсоналната, будистката, психосинтезът, йога и базираната на медитация (mindfulness based) терапии... 
Относно изчакването, имплицитно вложено в коментираната презумпция. Качественият терапевт не чака пасивно, а следва структуриран, активен терапевтичен процес, инвентаризиращ житейските преживявания, за да се извлекат характеровите структурни комбинации, съдържащи дезадаптивни вярвания, продуциращи невротична симптоматика – само за да може да проведе актуалната психотерапевтична преработка, през мотивирани малки стъпки, водещи до значими психични и житейски резултати. Тоест, в резултатната психотерапия присъства ясна структура, свързана с основни параметри, водещи от симптома на нозологичната единица директно към индивидуалните характерови вярвания, подлежащи на промяна. Такава работа, както споменах, е преобладаващо дидактична. В нея осъзнаването на клиента активно се индуцира, предпоставя, насочва умело. Успоредно се следва по-дългият, диалектично терапевтичен процес, „вървенето“ по който може да бъде фасилитирано в клиента единствено доколкото и докъдето самият терапевт е достигнал в пътя към самия Себе си. Един от начините за такова продвижение е аналитичният подход – но не само. Всяка теоретична парадигма или холистичен висок поглед, съчетаващ интегративно и крос-парадигмално, върши работа, стига да е следван в синхрон с житейската мъдрост, вече вложена имплицитно в невротичното състояние. Любяща мъдрост, извличането на която терапевтът единствено фасилитира със зрелостта и целостта си.
И ставайки дума за Айнщайн и психоаналитичните предразсъдъци: „ Да унищожиш предразсъдъците е по-трудно, отколкото да разделиш атома на частици!“… Особено когато зад поддържането на предразсъдъците стоят действащи финансови пирамиди… Но, въздържам се от продължаващи коментари от искрено уважение…
„Добрият терапевт не ви казва, че няма смисъл да търсите причините за проблема си. Ако го прави, вероятно никога не е преминал през собствена терапия.“
Привърженик съм на въпроса ЗАЩО. Дава много смисъл. А когато има достатъчно ясно и мотивиращо защо, се намира и КАК, както твърди и Ницше. Въпросът е, че паметта е конструктивна, а не извличаща реалност и достатъчно често се случва отговорите на ЗАЩО да са "телета под вола" на пожелателното мислене, изфабрикуващо обяснения там, където реален паметов достъп отсъства, освен при единици гении – примерно през еволютивните етапи преди формирането на мозъчната основа на хипокампуса, преди третата година от развитието на инфанта.. . Но и това няма особено значение, стига тези отговори да придават тяга на фокусираната вече в решения, в КАК и КАКВО терапевтична работа. 
Въпреки, че в реалната практика, включително и в собствената ми, е милиони пъти оборван, се шири аналитичният мит, че осъзнаването на пораждащата причина води до разрешаването ѝ. Нищо такова - едва няколко процента е от цялата работа, състояща се от малки и упорити, насочени към действени решения стъпки. Можеш да знаеш, че мама не те е гушкала като бебе, което сега резултира в партньорско вкопчване, травма от самота и изоставяне и паническо разстройство, но актуалното ѝ преодоляване далеч не е свързано с говоренето за нея, а с практически психотерапевтични стъпки (само давам пример…).  
Причината рядко е единично макротравмено събитие, а по-често е поредица от характерово индуцирани микротравми, случващи се в резултат на невротичното пречупване на стимулите от реалността през неадаптивни характерови убеждения/ интроекти. 
Аз самият съм холистик и, както казах, обичам да стигам до причините зад присъстващата тук и сега невротична симптоматика и характерови движения. Правейки го, съзнавам, че по отношение на психиката няма никакво минало, а настояще, присъстващо в дългосрочната памет, както и че както е възможно проследяването на етиологичните причини през автобиографичното минало, заложено в епизодичната памет, така и могат да бъдат видени директно отвъд такъв подход, в наличните сега и „под носа“, в дългосрочната памет маладаптивни убеждения. А има и психотерапии, при това твърде успешни, в които фокусът е изцяло сега и в бъдещето, а работата по наличното сега, вече предопределя едно далеч по-красиво житейско изграждане (например терапия на възможностите). Интересно защо ли такива подходи са твърде резултатни?! Според твърдението, на което отговарям, личната терапия е свързвана единствено с някакво хипотетично минало. Оказва се, че е напълно възможно да е съвсем различна както в прагматичния си подход, така и в теоретично-парадигмалните си разбирания.
Очевидно отново наблюдаваме филтриране на заключение въз основа ограничаване единствено до собствена мъничка визия, която от „дърветата“ на следвания лично терапевтичен метод, недовижда „гората“ на цялата терапевтична картина. Мдам…
„Добрият терапевт не ви обещава бързи резултати. Ако го прави, вероятно е повярвал на магическата сила, която му приписвате, докато го гледате като последна надежда.“
Реалната характерова промяна в качествена посока отнема години – това е факт. При това ползваните парадигми и методите на работа могат да са разнообразни, както и холистично интегрирани през изследователския, трансформативен  и инспиративен творчески процес на терапевта – когато го може.  
Съществува обаче факт, който масово е недоглеждан или въобще невиждан от мнозина колеги, нито описван в методите, през които работят. Няма разделение между цялостна характерова и симптоматична работа, когато симптомът е следван през естествеността на свързаността му с подлежащите го невротични характерови съдържания и динамични процеси – за да бъдат активно преработени до психичното здраве на любовта и смисъла.
Докато реструктурирането на характеровите програми до адаптивни в продължителния диалектичен подход е в процес, успоредно се случва и друга, естествена линия на терапевтична промяна. А именно, през симптомите, водещи като магистрала право до същите характерови програми. През отношението на любящо доверие в синхроничната житейска мъдрост на преживяваното състояние, симптомите са следвани до тревожните им "корени", съдържащи травмени вярвания, пречупващи възприятието за себе си, света и другите болезнено, невротично изкривено. Оказва се, че самото тревожно преживяване вече съдържа и решението си, когато е виждано в истинската му светлина, като урок по себепознание, интеграция и оцялостяване.
Писал съм за тази терапевтична линия. Малцина колеги я следват, а е най-естествената и съдържаща безценните съкровища на посланията на характеровата зрелост, вече присъстващи едва-едва прикрито в неврозата, подобно на брилянтни съкровища под слой от въглища. Тази линия на действие е много по-бърза - не защото някой нещо обещава, освен в нечие невежо неразбиране, а понеже е автентично задавана от динамиката на самото преживяване, зад което стои величието и мъдростта на негово височество Животът.
Забележи, не фокусиран в симптома, нито плитко замазващ го, а следващ го до невралните и психични несъзнаваности процес, водещ до трансформиране на  базисни характерови съдържания и преработка на фундаментални отношения в относително кратък времеви мащаб. Терапевтът не определя този срок, а единствено фасилитира процеса, помага с майсторството си в разкритието на природно вложените в неврозата диаманти от творчески смисъл.
Говорили сме за прекогнитивния, бърз път на процесиране на информацията, неминаващ през мозъчната кора, както и за бавния, процесиращ се през нея. Постепенната характерова промяна, практикувана от масата терапевти, следва дългия, през кората път. Валиден терапевтичен вектор е, част от коя да е добра терапевтична школа.
Малцина обаче въобще схващат мъдростта на този втория, споменаван по-горе терапевтичен вектор, засягащ бързия, прекогнитивен път. Качественият терапевт води промяната паралелно и по двата. Защото така успоредно-холистично съществуват не само в психичната, но и в невралната реалност. 
„Добрият терапевт не изисква от вас да сте силно мотивирани. Ако го прави, вероятно самият той се съмнява в ефективността на метода си и неизбежно ще ви припише вината при неуспех на терапията.“
Такова изказване предизвиква в мен искрена усмивка…  Познавам достатъчно на брой силно ефективни терапевти. Себе си не желая да самовключвам в това число – това е задача на хилядите ми клиенти.  Всеки един от споменатите терапевти, отличаващите се от масата колеги по ефикасността си, без изключение, генерира мотивация в клиента си още преди тета тет сесиите, а в самите тях го прави с емпатията, "танца си" с нормалните съпротиви, умението си за синхрон и водене, създаването на несъответствие между целевата промяна и статуквото, с вдъхновението си, с поощряването на самостойността на клиента, с цялостното си, мотивиращо към творчески плам присъствие.
Бих свързал умението за мотивиране със собствената вдъхновена мотивация. Илюзорната корелация между мотивация и съмнение в случая виждам като продукт на следването на тотално различен терапевтичен стил, в който действително мотивация не се изисква, но затова пък е не само неефективен, но уверено задълбочаващ невротичността с подхода си на безкрайно анализиране, превръщащо се в част от проблема на невротичното ментално предъвкване, нежели от решението - психоанализата, разбирана и практикувана по атавистичен, тотално извън духа на времето модел. 
„Добрият терапевт не ви изброява 16 вида терапия, които смята да миксира според нуждите ви.“
Вярно е - не ги изброява, нито еклектично миксира, но ги интегрира през характеровата си, холистична цялост. Духът на времето е все по-интердисциплинарен, крос-парадигмален, интегриращ потоци познание до гещалта на океана, надхвърлящ сумата от съставилите го притоци. 
Целостта (холистичността) няма общо с еклектична манджа с грозде, както е виждано от ниското съзнание. В еклектизма се комбинират елементи в произволен формат, като на бит пазар. Нищо общо с интегративния и холистичен подход.  Интегралният изследователски и трансформативен творчески процес (клик за статията) достига до нови, полезни и приложни парадигми и методологии, в случая в областта на психотерапията.  Малкият ум дори не може да се досети за що иде реч - нужно е лично, преживелищно познание на творческия процес от високо ниво. Ако отсъства такова познание, наистина по-добрият вариант е следването на малкото познавателно поточе на една парадигмичка и терапевтично методче.
„Добрият терапевт не говори повече от вас...“
Тоест, според аналитичния подход, говори по-малко… Хм… Терапията обаче не е количествен процес и въпросът е не колко, а как! Качествен процес е. В този дух, говоренето може да е много, малко или никакво, според конкретния казус и момент от терапията. Пасивното отразяване и интерпретация могат да бъдат малка част от една холистична терапия - но, ако само на тях се разчита - такъв процес вече не е психотерапевтичен, а обслужващ нечии финансови пирамиди, преподаващи анализа на психолози, учещи се да преподават на други психолози, без прагматично лечебна и действително помагаща стойност за крайния потребител - клиента. Защото с психоанализа или психодинамичен подход да правиш терапия на обсесивно компулсивно р-во, паническо р-во, генерализирано тревожно р-во, партньорски казуси, социофобия и т.н. – кауза пердута е… А къде и в какво е реално ефективна анализата тогава? В подържането на неефективната си мотивация за липса на развитие на „метода“ си. Развитие, отдавна случвано в когнитивната, хуманистична и консруктивистка парадигми.
Съществува друг психотерапевтичен мит, популиран от аналитичната ориентираност – митът, че психоанализата е нещо като „майка“ на всяка съвременна психотерапия. Нищо такова. Както писах по-горе, валидни елементи от нея могат да се ползват и е желателно да се ползват. В ефикасната психотерапия, не и повече! Ако говорим за теоретично парадигмалния контекст на съвременна психотерапия, а оттам и до приложната ѝ методология – сформирането ѝ започва с поведенческата наука от началото на 20-ти век и когнитивната революция, от началото на 50-тте години на същия век, до наши дни.
Но, не желая да продължавам, въпреки че прекрасно знам точно какво говоря…
..............
Източник на горния текст

,,Драги събратя по нещастие,,
Пич, намери си събратя по щастие и всичко ще е наред.
 

По-правилно е било, ти да прекратиш връзката.Във всеки случай, ако пак те потърси не се връзвай да я подновяваш.

Здравейте,
Малко размисли от мен относно паник атаките, които смятам, че са ми зад гърба и психотерапията. 
"Май твоето истинско Аз, онова смачканото, избутано, паднало долу в ъгъла се е опитавало да ти каже нещо отдавна. А ти също толкова отдавна си се опитвал да го накараш да мълчи. Твоето Его му е казало да не говори, че то знае повече, че то е шефа тук, знае как трябва да изглеждаш и какво трябва да искаш, какво да мислиш. Но май е дошъл този момент, в който истинският ти Аз не е можел повече да мълчи и ти е зашлевил шамар в лицето, нали? Проговорил ти е със симптомите на тялото, не е намерил друг начин да го чуеш. Паник атака! Езикът на тялото е всъщност езикът на истината, която не можеш да накараш да замълчи и този път,  не може да се правиш вече, че не разбираш. Въпреки, че знам - ще се опиташ да го накараш пак да замълчи. Ще намериш начин пак - ще си налееш в чашата питие като се прибереш от работа, ще изпиеш някое хапче. Варианти много има тук, но до кога ще можеш да го караш да мълчи. Сякаш е време да събереш смелост и с много обич да чуеш какво е посланието зад симптомите. 
Психотерапията е този процес, в който с любов и много смелост да се обърнеш към себе си най-накрая, да се чуеш, не само да слушаш, но да чуеш, разбереш, осмислиш, осъзнаеш истински и да си подадеш ръка. Може би в началото няма да знаеш какво да очакваш, може би ще имаш грешни очаквания - че прихотерапевтът ей сега ще ти каже нещо и твойте симптоми ще изчезнат и всичко ще бъде както си е било. Нали само това искаш да ги накараш да мълчат. Но това ще е пак твото Его, което още веднъж ще е глухо, още веднъж ще поиска да затвори устата на онзи смачкания Аз. Може би ще поискаш да прехвърлиш отговорността на психотерапевтът за твоето състояние. Колко удобно всъщност би било това. На всичко би бил готов само да не чуеш.
Психотерапията е един от най-смислените разговори със себе си. Това е процесът, при който ти трябва да си позволиш да дадеш думата на онзи избутания и смачкан Аз и да чуеш какво има да ти казва. Психотерапията е път, по който вървиш заедно със своя психотерпевт ръка за ръка към автентичния себе си. Това е процес на правене, процес на любов най-вече към себе си, процес на изцеление. "

Здравей Христо,
Не полудяваш, а имаш натрапливи мисли.  Ако си прочел достатъчно теми тук във форума за тези мисли, знаеш верния път. Започни психотерапия!

Въпроса е дискутирам многократно.Описан е много добре и в книгата ,,12 правила за работа на мозъка,,
Дереализацията се дължи на това, че когато сме в стрес, по малко кръв влиза в мозъка, респективно по-малко кислород, този недостиг обуславя това неприятно за теб усещане.Подчертавам , за теб, защото много хора по света го считат за приятно и го търсят предизвиквайки си изкуствена хипоксия, например, употребявайки халюцигенни гъби, канабис и какви ли не други средства.
Най-простото и сигурно средство за справяне, е да се редуцира стреса. Разбира се, спорта или дълбокото коремно дишане също са мощни средства за насищане на мозъка с кислород.
С две думи, проблема ти е по-лесно решим от една силна хрема. Стига разбира се, да положи6 усилията за това.