Всяка събота вечер в живота ми влиза страданието. Нахлува от екрана, то е ясно откъде ...
Ала идва и надеждата, че доброто го има и че то е възможно. Не като компенсация на страданието, а като идея на общността, която прави възможно лечението му.
Всяка събота вечер разбирам колко съдбата е пожалила мене и колко наранила тебе – съседа, любимия, непознатото дете в инвалидна количка в мола, молещият акордеонист пред хипермаркета, щъркелката Живка, захвърлената немска овчарка Сорена, колко много още ...
Всяка събота вечера живея чужди животи и си спомням за душата си – единственото място за спасение.
Всяка събота вечер обичам, че мога да страдам и да се радвам с радостите на другите и малките надежди по пътя – огромни за болния, дребни за здравия, същностни за мене.
Всяка събота вечер, всеки ден трябва да бъдем добри и във всеки миг да знаем и помним, че когато ние най-много се усмихваме – там някъде някой безпомощен страда.
И да не можем да го докоснем, нека само му пожелаем добро.
Тихо!
Тихо!
Тихо!
И ми простете, моля ви, ще млъкна.
И вече няма да говоря - зная,
че във морето няма нищо - нищо
и във земята... В скока си към нея...
Единствено дълбоко в паметта ми,
по-скръбно обетована от всички
небета - са добрите ми другари.
Отломъци от жестове... Усмивка...
по-точно сянката й. В паметта ми
лица и фигури с пирамидална
(сикстинска) композиция. Любими,
неповторими същества, с които
живея аз сред живите - безшумно -
до рамото - отляво - на смъртта.
В памет на великия Христо Фотев, който точно на 25 март, щеше да навърши 80 години.
Поклон!
tanya84 reacted to Лиула for блог пост, Защото трябва да бъдем добри