Ati

Толкова ви благодаря! Прочетох по няколко пъти това, което сте ми написали и всяко от нещата си намери своето място. Маги, права сте! От много време не знам как да се върна, но мисля че вече съм избрала. Търся начин да се спася от този гняв и агресия и да се науча на смирение. Търся начин и да вярвам отново. От много време знам, че сегашното ми светоусещане не води до нищо добро, напомня ми се дори физически. Знам, че пътят е дълъг, но имам нужда да намеря покой и знам, че това е начина. Орлин, всичко, което сте написал ми даде вяра. Благодаря! Искам да знаете, че ми помагате да разбера много неща за мен самата! Понякога човек, който е изпаднал в подобно на моето състояние има нужда от шамар за да си поеме дълбоко въздух и да започне да функционира. Благодарение на вас днес с Бог позатоплихме отношенията Много ви благодаря, че ме търпите с цялата ми обърканост!

Умувам, умувам...Добре...свикнала съм да контролирам нещата за да се случват така, както аз искам. Това явно се случва заради егото ми (и още разни други мои проблеми, в чиято основа вероятно си е все то). Страх ме е, че оставяйки ги да се случват по друг начин, те няма да се случат правилно. От там се нагърбвам със свръхотговорност, която от своя страна ме кара да се страхувам и да се чувствам отчаяна и безсилна. И така се въртя в кръг...така ли излиза? И единствения изход е да оставя нещата просто да се случат. Лошото е, че напоследък с Бог не сме в особено добри отношения, особено от моя страна Когато бях по-малка вървях по улиците и много пъти безпричинно изпитвах щастие и благодарност, вярвах, че някъде някой се грижи за мен и съм истинска късметлийка. От много време не мога да усетя подобно нещо и не вярвам истински. Нали за да приема, че Господ, душата или вселената са направили правилния план за мен аз вътрешно трябва да вярвам в това, а аз им нямам доверие. Не, че имам избор...така или иначе ще се случи каквото е решено, но аз имам нужда да вярвам, а не мога. Не го чувствам. Не е искрено. Като че ли се боря с тях, а не сме от един отбор. Бихте ли ми препоръчали някаква литература, която да ми помогне да осмисля нещата. Предстои ми второ инвитро след няколко дни, което няма да е в Бг и ще имам достатъчно време за да се опитам да помогна на съзнанието ми да се насочи в малко по-различна посока от сегашната.

Препрочитам няколко пъти това, което сте ми написал и знам, че всичко е така. Аз съзнателно се натоварвам с цялата отговорност за случващото се, защото имам сама доверие на себе си, че всяко нещо, което трябва да бъде свършено ще го свърша на 100% и някак си не искам да разчитам на друг. Искам да контролирам всичко за да съм сигурна, че ще минимизирам риска нещо лошо да се случи, но някак си така се побърквам. До някаква степен явно съм и сърдита на Господ за нещата, които се случват и искам да го разбера, а не мога. Възпитана съм от вярващи и много широко скроени родители, които винаги са ме учили да вярвам, че нещата се случват с причина и сме прекалено малки за да смятаме, че това, което се случва на нас е съществено спрямо всичко останало в тая вселена. И все пак...за човек като мен, който е свикнал да се бори до дупка за всичко, което смята за правилно, който е свикнал да контролира живота си и да взима правилни решения, е много тежко да попаднеш в ситуация, в която не съществува правилно решение, защото просто трябва да чакаш и да видиш какво ще се случи и какво е писано да стане. И понеже миналия път (така да се каже) това, което беше писано не беше добро (от егоистична гледна точка), сега изпадам в паника, че всичко ще се повтори. Не искам да приема, ма*ка му, че някой там горе е решил, че мога да нося на много и че на тази вселена й трябва загубата на моята майка и на моето дете за да продължава да се върти света, а се чувствам точно така и явно се поставям в позиция на жертва. Не знам как да се успокоя и просто да оставя нещата да се случват. Не знам как да спра всичките тия блъскащи се мисли в главата ми. Опитвам се, но явно характерчето ми не позволява. Мозъкът ми не може да разбере как да остави нещата този път на същия тоя Бог, който ми взе майката. Уж вече съм голям човек, а лапето в мен е бясно и сърдито. Голямо его, гордост, незрялост...достатъчно съм се анализирала за да открия грешките и слабите си страни. Струва ми се, че знам всяко нещо за мен и знам причините за проблемите ми, но не знам как да обърна силата си за разрешаване на тия проблеми за да спра с паниката, страховете и всичко останало, което ме трови и ми пречи да постъпвам адекватно. Как се смирява човек? Как успява човек да прави това, което трябва и остава спокоен за резултата? Как гордостта и егото се свиват до степен, в която притихнал чакаш съдбата си? Прощавайте ако тук не е мястото за всичките ми въпроси и за цялата тема като цяло, но съм длъжна да опитам да открия някой или нещо, което да ме насочи в една по-различна посока.

Здравейте, Орлин! Твърдият и директен изказ ми е съвсем по вкуса В написаното от вас намирам много от себе си и имам нужда да го осмисля. Много ми се иска да мога да стигна до мъдрост, която да ми позволява да приема загубата на близките ми хора като нещо нужно и смислено, опитвала съм се да стигна и до там и то много често, но дори в момента едно малко диване на година и три месеца ме гушка за крака докато пиша и всичката мъдрост ми отива на кино. Наистина имам нужда да прочета на спокойствие това, което сте ми написал и да го "смеля" по-добре. Ще пиша отново. Благодарности!

Здравейте отново Много ви благодаря за подкрепата. Много е ценно да усетиш подобно нещо от напълно непознати хора В момента успяваме да се справим с разходите по инвитрото, имаме помощта на близки и роднини, които са запознати с положението ни. Имаме надеждата, че Фонда за деца с редки заболявания ще ни помогне когато му дойде времето за трансплантацията, но дори и да не е така, в момента имаме да извървим няколко други стъпки и се опитвам да се фокусирам върху тях- забременяването и отглеждането на второто ни детенце е основното, над което искам да се съсредоточа. Когато започна да мисля в далечен план за нещата изскачат толкова неизвестни, че просто блокирам и се започва с паниката, душене, ревове, страхове и всичко ме завърта и засмуква. Оказва се, че нищо друго не може да помогне повече в тази борба от здравата ми психика, а там нещата започват сериозно да издишат. Хубав ден от мен! И отново благодаря за подкрепата!

Здравейте! Дълго се чудих дали да ви пиша, но смятам, че имам нужда от професионална помощ, а не съм сигурна каква точно трябва да бъде тя и към какъв специалист да се обърна. Жена на 27 години съм, винаги съм смятала, че съм доста силен и издръжлив човек, но напоследък започвам да се съмнявам в това. Ще започна с това, че преди 4 години майка ми почина от дълго боледуване и борба с рака. Тя беше най-близкия ми и мил човек. Почина пред мен, в големи болки. Излишно е да казвам, че го изживях тежко, но успях да се събера в себе си и да преодолея депресията, която се опитваше да ме поваля на няколко пъти. В последствие срещнах мъжа ми, който безкрайно обичам, влюбихме се, сгодихме се, решихме да имаме детенце и не след дълго забременях. Най- накрая отново бях щастлива и смятах, че от тук нататък е дошло моето време за щастие, но в 6-тия месец от бременността ми се оказа, че има шанс детето ни да има тежка форма анемия- Таласемия Майор. Тогава дойде втория момент в живота ми, в който трябваше да събера всичката си сила и да успея да премина с целия си разум през този момент. Нямахме друг избор освен да чакаме и да видим дали детенцето ни ще се роди здраво или не. За жалост когато дребосъчето беше на 6 месеца се доказа, че е с тежката форма на болестта и започнахме да се борим с това. На кратко, очаква ни трансплантация на костен мозък в Италия, където ни обещават успеваемост 96 % и един съвсем нормален живот за моето дете,без ежемесечни кръвопреливания и т.н. За целта обаче трябва да имаме донор на костен мозък, а най-добрия вариант е той да е братче или сестриче на сина ми. По тази причина в момента се опитваме да си направим второ детенце чрез ин витро, защото това е единствения начин, по който можем да създадем здраво детенце, което да е съвместимо със сина ни. Пиша ви всичко това, защото така може да ви стане ясно колко много се очаква от мен. Аз трябва да забременея, да успея да износя и родя едно здраво детенце, да го отгледам, а след това и да замина с батко му за Италия и там да бъда човека, който да е свидетел на всяко действие, а първа стъпка от една трансплантация на костен мозък е химиотерапията, която да "убие" стария костен мозък...нещо, което свързвам с болката на майка ми. Та така... През по-голямата част от времето съм съвсем ок, опитвам се да запазя здравия си разум и да вървя само напред и наистина го правя, но има моменти, в които започвам да се задушавам и да изпадам в паника, че когато отида в Италия ще видя как капе косата и на сина ми и после ще го видя как умира в същите мъки, в които и майка ми. Това ме докарва до състояния, в които почти потъвам и след 20 мин невероятна паника някак си успявам да се събера и да изплувам. Опитвам се постоянно да си налея сама разум и да се държа, но осъзнавам, че имам голям проблем, който в последствие може да ми изиграе много лоша шега, когато детето ми има нужда от мен. Страх ме е да не се срина психически точно когато не трябва.Освен това вече веднъж не успях да забременея след първото ин витро и мисля, че всичко е от стрес. Дори и да успея да забременея, не мога да причинявам подобни състояния на детенцето, което ще расте в мен. Затова ви моля за съвет...кой е начина за мен, който би ми помогнал през целия този път за да запазя психиката си. Дори не съм наясно как да задам въпроса си, но предполагам ,че разбирате какво имам предвид. Знам, че страхът е нещо нормално, но когато води до подобни състояния и въпреки, че има 96% шанс детето ти да живее ти да мислиш, че ще го видиш как умира...това вече не е нормално. Излишно е да казвам, че ще направя всичко, което трябва за да се преборя с проблемите си, но вече имам нужда от помощ. Благодаря ви предварително, че ще обърнете внимание на объркания ми разказ. Всичко добро ви желая!