San D

Здравейте.
 
Благодаря, че давате възможност на нас да споделим проблемите си, а вие да ни давате съвети и насоки за справянето с тях. Както заглавието може би подсказва, проблемът ми е свързан с мнението на другите за мен.
 
Като дете бях щастлив, имах приятели, но бях често надменен, състезавах се и исках да доминирам другите деца на всяка цена. В началото бях най-високият, имах най-хубавия велосипед, като си играехме екипни игри - аз исках да бъда "от добрите"(добрите винаги побеждават), а ако бях от лошите - исках да бъда шефът на лошите. Чувствах се тъжен, ако губех игра, а ако печелех, бях щастлив и понякога се подигравах на загубилите. И на мен ми са се подигравали, ако загубя. Не един път са ми казвали, че съм некадърен.
В един момент спрях да излизам, защото няколко по-големи деца ме заплашиха с бой и аз не смеех да си показвам лицето навън. След близо година преодолях страха и започнах да излизам навън, но сам(приятелите спряха да ме викат да си играем). Тогава започнах да изпитвам тревожност. Може би за нищо - но я имаше. Идеята беше, че когато се разхождам сам по улиците, хората ме гледат и ми се подиграват, мислено или явно, на походката ми. Затова често си въртях главата встрани, ако се размина с човек, или навеждах глава. Бях нервен. Понякога ходех като пън/робот - изправен на максимум като електрически стълб и с поглед напред към хоризонта. Подигравали ми са се за това, при което ставах още по-тревожен и не исках да се разминавам с хора и да се споглеждам с тях.
По-късно се появи и себепризнание чрез признание от другите. Чувствах се уверен, само ако съм получил одобрението на някого. Чувствах се виновен, ако не отговарям на очакванията на другите. Бях гузен, ако излизах навън и се забавлявам, без да съм си написал домашните.
Като се замисля, и сега съм точно такъв. Не мога да се радвам на живота. Не че и някога съм могъл. Постоянно имам чувството, че съм в грешка, която трябва да поправя. Искам да се харесвам на другите - понякога дори и с цената на потискане на собствените си желания - само и само да не мислят хората лошо за мен. Когато изговарям дълги изречения, често внезапно забравям думи и правя дълги паузи, докато си ги спомня. Брат ми наскоро ми вметна дори, че говоря така, сякаш ще ме набият, ако кажа някоя дума грешно.
 
Осъзнавам, че поведението ми не е нормално, но въпреки това продължавам да се държа по същия начин и не знам как да променя нещата.
 
Всякакъв съвет ще ми е от помощ.
 
Поздрави
 
 

Стара тема. Нека малко я посъживя. Аз лично ходех на училище по задължение, често с нежелание.
 
Най-много харесвах физкултурата, защото учителите почти винаги ни даваха свободата да правим каквото пожелаем(буквално). Аз лично обичах да играя волейбол и баскетбол, като почти винаги имаше достатъчо хора за правене на мачлета, в които панякога и самите учители се включваха. Беше забавно. Случвало се е и да тупам топка сам в салона, защото другите съученици предпочитаха да си говорят за техни си неща или да играят покер.
 
Другият предмет, който много харесвах, беше астрономията. Още от малък се бях впечатлил от енциклопедиите по астрономия вкъщи и това отключи любовта ми към нея. Даваха ни проекти, в които трябваше да представяме планети, телесни тела или прости космически механики. Ако като по-малък не се страхувах от физиката, сигурно сега щях да съм астроном.
 
Харесвах и предмета свят и личност(мисля че така се наричаше, когато го изучавахме в 12 клас). Реално не го учехме, а ни даваха проекти. В първия срок бяха на определени теми, базирани на глави от учебника, а във втория срок бяха на теми, които ние си изберем. Моят екип представяше историята на оръжията - от античността до днешни времена(друга моя страст, споделена и от съекипниците ни).
 
Реално това бяха и единствените предмети, към които изпитвах интерес и които посещавах с желание.

Първи закон - смелост. Приемай 500 лева като 5000, като 50 000.
Защото разлика, няма.
Примай и 50 000 лв като 500 - всичко отива някъде и нищо не остава за съхранение.
Най-големият проблем на желаещите да имат пари е да ги имат на сметка някъде - това убива парите, те обичат мощно движение и тласък. Пари в сметка, чакащи лихва са тъжни пари. Това не са инвенстирани пари в движение и живот, а дадени пари на смъртта и на сатуквото.
Досега не се е родил милиардер с влог, който да чака лихви, сиреч - да очаква натрупване от мъртви капитали.
 
Парите искат да бъдат харчени, да бъдат употребявани, да бъдат онова, което са - енергия, но не кинетична.
Не си влагайте парите в имоти и не се борете за етажи от къщи или семейни апартаменти ... Не мислете парите за фиксирани богове и за индулгенции.
 
Вложете парите в живия си живот и ще видите как богатството идва към вас и тогава наистина парите са само средтство, не са цел.
 
Страхът е враг на парите. Тъпите сметки също.
Богатството обича смелите хора, за които парите са начин да докоснат още едно тъжно удоволствие.
И това не е крайна цел, то е път.
 
Богатството е естественото сътстояние на умния човек.