Whatever

Моето лично мнение по темата, въпреки че се изписа много и от части ще се дублирам с други постове, е че тези състояния са проява на вътрешен бунт към пътя, по който си поела, взимайки грешни решения в миналото, които са водени от мнението на родители, приятели или от неувереност към самата себе си. И точно този „бунт“ показва, че не е късно да завиеш встрани от този път, ами точно обратното – сега е моментът. Описваш себе си като артистична, но в същото време правиш планове за всичко и те привлича сигурността – минах през същата дилема още когато трябваше да кандидатствам в гимназията, но някакси тогава се възпротивих на родителите си и на частта в мен, която искаше „сигурна“ професия и поех по пътя на изкуството и тогава осъзнах, че след като решението е взето и ми допада, няма смисъл да се връщам в размисли „ами какво щеше да стане ако бях избрал другото...“ Това са само излишни теории, навярно не покриващи истината и наполовина.
 Другата грешка беше планирането, казвах си „добре де, аз хубаво взех решението, ама какви ще са последиците за в бъдеще – реализация и т.н.“ Да, ама как можеш да се съсредоточиш в сегашния момент, да извлечеш максималната полза от него, която в случая беше знанията, които получвам в училище за хобито си и знанията, които след време ще дадат основа на реализацията ми, като единственото, за което мислиш е „какво ще стане от мен в бъдеще“. Забрави за това, безсмислено е и води до излишен стрес, никога не можеш да планираш нещо, освен ако всичките ти фактори не са константни, а бъдещето определено не е такъв.
Освен това, когато си даваш цел го прави с ясната мисъл, че щастието идва когато полагаш усилия за постигането ѝ, а не при самото постигане. Щастието е в прогреса, в пътя, който изминаваш. Точно заради грешните си представи много хора губят опора в живота.
А сега да се върна на състоянието, в което се намираш за момента – до болка познато отчаяние, което няма да изчезне, докато не вземеш съответните мерки, началото на които е да спреш да се обвиняваш. Поемайки вина за някакви си случки в миналото променя ли ги? – Не. Единственото, което ти носи е стрес, водещ до саморазрушение. Това, което можеш за промениш за случилото се е гледната си точка. Тук за пример ще дам цигарата и пушачът, всеизвестен факт е, че пушенето убива. От тук вече идва майдсетът, с който пушиш цигарата – има хора, депресиращи се от всяка дръпка и мислейки за това как тя им вреди, а това което им вреди повече е стресът, който сами си причиняват с тези си мисли. Да кажем, че досега си била от тези хора. Тук вече се явяват другият тип хора, радвайки се на цигарата и удоволствието, което ти доставя, задоволявайки нуждите ти. Тези хора не са заблудени, те напълно осъзнават какво им причинява, но избират да не се натоварват допълнително, мислейки единствено за това. Та за твоя случай мисли градивно, как от тази ситуация ще излезеш с натрупани нови знания, качества и начин на мислене. Знам, че е трудно, но ще се справиш.
Остана единствено да спомена страха от провал. Тук нещата са малко по-сложни и вероятно ще ти се стори налудничево, но моят начин за справяне е точно с провал. Проваляй се, но се проваляй нарочно, само така ще разбереш, че „чудовището под леглото“ е само в главата ти. Провалът е по-градивен от успеха, поне за мен. Сваля те до дъното, от където вече няма накъде – или се оттласкваш силно и плуваш с рибите или си оставаш там, но повярвай ми, ще се случи първото. И в никакъв случай не ме разбирай погрешно – това не значи да провалиш дипломната си работа!
 
Това е от мен, надявам се да съм бил полезен
 

Здравейте!
Рядко влизам в този форум/  получавам известия за публикациите  в електронната си поща  от психотерапия он лайн и този форум го забравям/.Четейки  диалога между вас, не мога да  стърпя и напиша за удоволствието, с което четох мненията ви.Поздравления!
Състоянието в което се намира Whatever, наистина може да се определи като криза.По принцип, кризите са нещо полезно, те катализират промени и дават опит който да е полезен в бъдещето.Лошото е, че когато не бъдат решавани успешно, те  са причина за депресия и отчаяние.
Съветите са ви много добри и логични. Въпроса е, до колко те могат да се приложат на практика, за да се получи израстване и ново качество на живот.Сложни въпроси трябват да се решат.
Например, питате ,,как да се науча да се обичам,,.Няма как бързо и лесно да се научиш да се обичаш, това е процес, който се преминава.Той, дори с помощ на психолог може да отнеме години.
Коментира се проблема с комуникацията и откритостта.Аз, поне няколко пъти съм пускал  лекция от ТЕД за уязвимостта.Там, самата лекторка, отбелязва, че за да преодолее този проблем в себе си е посещавала психолог 1 година.
 
 
Предвид това, че  живота ни е само няколко десетилетия, за мен е губене на време, оставането в това състояние и надеждата сама да решиш кризата в която си.Да, прочетох, че не може да посещаваш психолог, но почти съм сигурен, че това е само мит в който вярваш.

Ами първо да ти кажа, че като се замисля за обратите, не мога да кажа - ето тук се случи обрата. Но винаги се случва когато му отпусна края, т,е, когато се оставя на мъчителното състояние и се опитам да го почувствам и да разбера какво всъщност ми носи то. Преди да стигна до това, много се мъчех, защото мен не ме е хващала веднъж депресията, ами се редува през няколко години. И има разлика в депресията, различава се всеки път. Но преди като се съпротивлявах какво правех - тъпо ми е, безмислено, трябва да се отърва от това състояние, нека да изляза малко, да се разведря. излизам с приятели, ходя на кино, на кафе, говоря си с хората, но всикчо става насила, една тъпа болка си стои под лъжичката, една тъпота и безсмислие, безпътица... И разбрах, че така само забавям периода, в който ще ми "просветне". И в момента в който реших да се наблюдавам вътрешно какво събужда в мен това състояние, видях колко по-различни станаха нещата и понеже стигнах дотам че изпитах удоволствие от това, че успях да вляза в състоянието и да се видя, си помислих, че това направо е извратено! Обаче не след дълго забелязах промяна. Например колкото ми беше тъпо и сиво и не забелязвах нищо хубаво вътре и вън от мен, бях седнала на пейка да чакам автобуса и изведнъж забелязах колко е слънчево и красиво, усетих топлината по лицето си и света ми се стори цветен (за първи път от много време, понеже дотогава ми беше абсолютно сив). Това беше само за няколко секунди, но след това зачестиха "включванията". Започнах да виждам нещата около мен, започнаха да ме радват някои неща, стана ми по-цветно и по-светло. И най-вече разбрах че силата ми да продължа напред се е върнала, и най-вече желанието да продължа. Казах си-толкова неща ме чакат още в живота а аз какво съм се застопорила тука и се вайкам. И така-лека полека. Не е рязък обрат, но е обрат и се забелязва.

Оф, права си...Трябваше да се сетя за морето   Аз точно от Еверест в Марианската искам да цопна  Тъй, че си права. Метафората не съм я ошлайфала... Затова в типично мой стил си поръсвам главата с пепел за самопорицание  
Мерси, bliss. Пак успя да ми вдъхнеш позитивизъм 

Много се смях с тази метафора за върховете, честно Не знам обаче дали е най-подходящата. Като се замислиш - какво ти пречи да покориш Олимп, след като слезеш от Еверест? Имаш необходимите умения, физическа издръжливост и нужната екипировка, нищо реално не те спира. Обаче, ако решиш на да се спуснеш дъното на Марианската падина т.е. да направиш нещо съвсем различно, от това, което досега си правил (както е в твоя случай), нещата изглеждат малко по-различно, нали?
И все пак, изкачването на Еверест, все трябва да ти е дало нещичко, не мислиш ли? Замисли се, кой има по-големи шансове да изпълни тази мисия - да се спусне до дъното на Марианската падина - човек, който досега е прекарвал дните си в излежаване пред телевизора или този, който е тренирал тялото си и се е изправял пред предизвикателства, които са калили волята и дисциплината му? Естествено, че този който е покорявал Еверест, доказал е на себе си, че може и е в достатъчно добра физическа форма е много по-вероятно да се справи със задачата да се гмурне и на дъното на океана! Разбира се, ще трябва да научи и много нови неща, да се изправи пред различни предизвикателства, и все пак преднината му пред телеманиака е повече от очевидна.
В този смисъл, това че досега си работила върху себе си, развивала си се в друга сфера е само в твой плюс. Едва ли ти е било лесно да завършиш с отличен успех и едва ли работата ти в престижна фирма е лишена от стрес и предизвикателства. Но си се справила. Преодоляла си себе си, научила си се да се справяш с трудностите, калила си волята и си развила дисциплината си. Изобщо придобила си едни личностни качества, които никой не може да ти отнеме и които сами по себе си са богатство. Сега остава само да ги приложиш в тази различна сфера, в която искаш да се развиваш. Да, ще има и много нови неща, с които ще се сблъскаш и, да, някои от тях ще са трудни. И, да, има риск, все пак да не успееш и да не постигнеш мечтата си. Но поне ще си опитала.
Мила, има толкова младежи на твоята възраст, та дори и по-големи, които не само, че не знаят какво искат да правят с живота си - те и досега нищо не са правили. Ти поне не си спирала да се развиваш. Не знам доколко това е някаква утеха, но все пак го имай в предвид
Прегръдки!
 

Здравейте! Аз съм момиче на 27 години и от известно време сякаш съм загубила посоката си. От около месец се чувствам тъжна, често плача и нямам апетит. Ако не съм в това състояние, то съм апатична. Опитвах се да разбера защо съм в това състояние и как да изляза от него. Стигнах до някакви изводи, но не знам дали са правилни, а дори и да са, не знам как да променя положението. Затова ще ви разкажа малко повече за себе си и се надявам да можете да ми помогнете.
Като цяло винаги съм знаела какво искам и съм си поставяла цели, като повечето от тях съм ги постигала. Завърших с отличен успех гимназията, след това завърших успешно и бакалавърската си степен. Започнах работа в престижна фирма и след като поработих 2-3 години и ежедневието ми стана сиво, реших, че ще запиша и магистратура. Амбицирах се и кандидатствах в чужбина като идеята ми беше да сменя и страната и средата, за да натрупам не само нови знания, но и впечатления и емоции. Приеха ме и с още амбиция успях да взема всички изпити. Единственото, което ми остава е да довърша магистърската си теза. До тук всичко изглежда идеално, но аз сякаш рухнах. Вече нямам интерес към тезата си, мъча се да я завърша, само защото осъзнавам колко пари и усилия съм хвърлила до сега в това начинание и колко безсмислено ще бъде ако не я довърша. Но това не е всичко, не знам какво искам да работя и нямам никакви цели за в бъдеще (нещо, което е изключително нетипично за мен). Безразлични са ми и всички неща, които преди съм има като хобита. Нямам желание и да намирам нови такива - не ми се учи нов език, не ми се спортува, не ми се излиза навън и т.н. Знам, че хобитата са начин човек да се разсее и да излезе от черногледството, но не искам да почвам нещо на сила само и само, за да изляза от дупката. Искам да правя нещата в живота си с хъс, желание и ентусиазъм.
Преди си мислех, че проблемът е в това, че нямам цели, нямам нещо, към което да се стремя след това, но наскоро установих, че всичко, което съм постигнала до сега ме е радвало временно. Аз съм като спортист, който се радва на победата само докато е на церемонията по награждаването, след това изпада в депресия, докато не намери ново състезание, за което да се готви. Осъзнавам, че това не е правилен начин на мислене. Даже открих във форума и мнението, че свръх амбицията е проявлението на страх от провал. Тогава разбрах, че мен наистина ме е страх от провал. Когато съм от губещата страна, започвам да се обвинявам и да се упреквам. Но това не е единственото нещо, от което ме е страх. Страх ме е, че ще загубя близките си хора, когато починат, страх ме е и че ще остарея. Страх ме е и от отхвърляне, защото като бях в училище се сблъсках с лошо отношение, лицемерие и завист от страна на съучениците ми. От тогава съм по-резервирана и дистанцирана от хората. Не ми е комфортно да се запознавам с нови хора, а дори и да се случи, в повечето пъти не намирам общ език с хората. Ще дам пример, за да разберете какво имам предвид - винаги съм любезна и  мога да водя разговор за времето, за някое предаване или друга неврежна тема, но това не ме кара да опозная хората, с които говоря, или да почувствам, че те ме разбират и имаме нещо общо. Затова често мога да оставя впечатлението у някого, че сме си допаднали, защото например сме говорили приятно по лежерна тема, но в същност да съм проявила просто толерантност и любезност, а в ума си да съм резервирана към същия човек, защото имаме различни гледни точки по други важни за мен въпроси.
Но всички тези страхове ми се струват второстепенни и смятам, че до някаква степен се справям с тях. На мен сякаш най ми тежи тази апатия и липса на желание и смисъл за живот, които изпитвам, но не съм сигурна, че това е основната причина за моята тъга.
Моите въпроси са следните:
1) Правилно ли съм определила това състояние като депресия и апатия?
2) Кое според вас е основната причина за състоянието ми?
3) Как смятате, че бих могла да изляза от тази дупка?
 

Здравейте  
Прекрасна тема и не е коментирана - благодаря! Възхищава ме вниманието на съвременните родители към чувствата на техните рожби и към техните преживявания. 
Според мен психоложката е права и можете да се доверите на съвета и. Има, обаче и нещо качествено различно от вашия подход, от което детето ви има нужда в момента. То също като вас всички у дома в момента приема постъпването в детската градина като вид напускане на дома и дори още по-зле "оставяне" някъде и вземане после. Обзалагам се, че тя приема детската градина като вид "работа", на която човек ходи защото така "трябва". Вие се фокусирате върху схемите на оставяне и вземане, вместо върху самото прекарване на детето в градината. За да промените постановката в представите на детето предлагам да опитате следното:
- разказвайте на детето си весели случки от вашето детство в градината. Накрая сякаш случайно предположете че може би и при тях има такива случки и деца... Не настоявайте да ви отговори. Ако мълчи просто заключете, че със сигурност има - винаги е имало няма как да няма и при тях. 
- помолете учителките да ви предоставят поне приблизителните теми и предмет на занятията с децата - песнички, художествени дейности, танци... 
- Открийте в нета песничките и ги пейте без да настоявате детето да пее с вас. Кажете, че и вие като малка сте пяла тази песен и много други и сте обичали да танцувате и дори сте имали костюмче на балерина... нещо такова. 
Насочете детето към ролеви игри с играчките, които са със сюжети от детската градина.. 
Мисля, че схванахте идеята ми. 
Не на последно място настоятелно ви препоръчвам книгата на М. Чистякова Психогимнастика.
Успех! Очаквам да споделите радостни новини  
- 

Здравейте!
Пиша този пост със съзнанието, че може би трябваше да се обърна за съвет към специалист по-рано, но явно подцених ситуацията. Какво да се прави - по-добре късно, отколкото никога.
Имам въпрос свързан с постъпването на дъщеря ми /3г. и 8 мес./ в детска градина. Тази година правим повторен опит да я пуснем на ДГ. Миналата година нещата не се получиха поради няколко причини - от една страна тя явно не беше достигнала възрастта, в която има нужда от социализация /търсеше компанията по-скоро на нас, възрастните, а не на децата/, от друга, педагозите явно не можаха да намерят верния подход към детето /често ми е споделяла, че и викат и я обиждат/, и освен това боледуваше доста често. Стигна се дотам, че един ден избяга от ДГ. Добре, че майка ми живее наблизо и си е била вкъщи по това време, та я е чула и я е прибрала. След този инцидент сменихме групичката и новите педагожки ми вдъхват много по-голямо доверие. Макар че тази седмица е ходила само три дни /откриха и гниди и сега си е вкъщи/ ми споделя, че госпожите са добри.
Преди започването на учебната година се стараех да я подготвя, доколкото е възможно - разказвахме приказки за малкото коте, което тръгнало на градина, в прав текст съм и обяснявала, че ще ходи на градина, какъв е режимът там, че ще я оставя, но също така и че ще си я вземем после...Единствената реакция, която получавах беше въпросът: "Ама утре ли?" и съответно след отговорът "Не утре, след еди-колко-си дни" тя се успокояваше и разговорът приключваше.
Е да ама един ден това утре дойде Очаквала съм рев, тръшкане, скандали от нейна страна, но не очаквах тихия стоицизъм, с който това дете понася всичко, не очаквах и да се промени изцяло. Освен, че спря да се храни, включително и вкъщи и започна да спи лошо вечер (буди се и ни търси), тя се затвори ужасно много в себе си. Не остана и помен от веселото и живо дете, което всъщност е. Когато се прибере вкъщи или сме на площадката, вместо да играе с останалите деца или да ме преследва, нарамила куклите под мишница, тя се сгушва в мен или в баща си и е почти невъзможно да проведеш разговор с нея, което е адски нетипично - по принцип тя е много емоционална и експанзивна и не можеш да я накараш да млъкне.
Учителките и също споделят, че и там е много тиха. Оплакват се, че не е напълно самостоятелна - казват, че не се преоблича сама (нещо, което тя умее да прави), че също така не се храни (малко е злояда, но иначе си яде и с лъжичка и с виличка нещата, които и харесват).
Говорих с психоложката на сина ми (той е аутист) и тя каза, че най-вероятно преживява повторно стресът, който е изпитала миналата година и че свързва самото място с неприятни изживявания. Посъветва ни да не я пришпорваме да споделя, както и да се постараем да не усеща, че и ние сме притеснени, защото и това би я разтревожило допълнително. Да я хвалим много, да и осигурим приятни преживявания, докато сме заедно и спокойна среда вкъщи и да изчакаме да мине поне седмица, преди да си вадим заключения.
Но има нещо, което не съм и споделяла и за което, обаче, съм говорила тук из форумите. След раждането и имах известни психични проблеми. Макар да съм я виждала и да съм прекарвала време с нея почти всеки ден (с изключение на 2 периода на хоспитализация извън града, от който съм - месец общо), в първите и 10 месеца, аз присъствах в живота и по-скоро като леля. Майчинската фигура беше по-скоро баба и (моята майка), която се грижеше за нея. Когато беше на 10 месеца си я взехме обратно и аз поех почти изцяло грижите за нея, докато навърши година и половина. Тогава наехме сегашната ни бавачка, която беше зачислена към нея до този момент (аз се върнах на работа малко преди тя да навърши 2 год.).
Все съм си мислела, че при положение, че хората, които са около нея я обичат и обгрижват, тя би трябвало да се чувства добре, а и тя не е давала някакви индикации, че тези промени я смущават - напротив тя расте много контактна и приказлива. Единственото, което на мен ми е правило впечатление като родител е, че като че ли повече от другите деца се страхува и плаче в някои ситуации - посещение при лекар, ходене на плаж, баня. Може би греша, може би макар и да не е била достатъчно голяма, за да разбира какво се случва, тя все пак чувства и е много вероятно всички тези промени да са и се отразили негативно и по някакъв начин да са я направили несигурна.
Но миналото си е минало, не мога да го променя. Въпросът е как да постъпя оттук нататък, за да не я травмирам допълнително. И в тази връзка ми се събраха доста въпроси:
Да се доверя ли на съвета на психоложката на сина ми и да изчакам тя сама да се отвори към нас? Няма ли някакъв начин да я накарам да споделя и да изразява емоциите си?
Как да и обясня защо се налага тази промяна? Не мога да и кажа, че мама трябва тепърва да ходи на работа, защото така или иначе мама досега все е ходила на работа. Обяснението "за да си намериш нови приятелчета и да научиш интересни неща", някак ми се струва, че издиша, а реалното обяснение - че искам бавачката да се заеме с баткото и да освободя майка ми от ангажиментите покрай него - мисля, че няма как да разбере.
Как да избегна друг неприятен за мен момент? Аз съм тази, която я оставя там сутрин, а понеже работя, майка ми е тази, която я взема. Съответно на нея това и прави впечатление, пита за мен. В сряда определено ми беше сърдита - "искам с баба на люлките, искам с баба на батута", в крайна сметка успях да я умилостивя, но не искам да си мисли, че по този начин аз я наказвам за нещо. Мислим тук с мъжа ми някакви схеми - да се редуваме да я водим, той да я взема вместо майка ми, а ако се налага, ще помоля шефа да ме пуска по-рано от работа поне през първата седмица. На прав път ли сме?
Как е по-правилно да постъпя - първоначално да я оставям в градината до обяд, докато свикне с обстановката и чак след това да я оставям целодневно (сега сме на втория вариант по настояване на учителките)?
И накрая - до каква степен да упорствам в желанието си детето ми да посещава детска градина? Мислите ли, че детската градина (говоря за държавната такава, във формата, в който съществува) има незаменим принос за развитието на социалните и преакадемични умения на едно дете, както и за уменията му за самообслужване и за самостоятелността му?
Нямах намерение да бъда толкова обстоятелствена, но всичко, което споделих ми се струва важно. Много ще съм ви благодарна, ако можете да ми дадете отговор на въпросите, които ме вълнуват. Всякакви въпроси от ваша страна, коментари и споделен опит също са повече от добре дошли.
П.С. Извинявам се ако темата е вече коментирана, аз не можах да открия подобна.
Хубава вечер!

Здрасти. Ще се пробвам да се включа и аз. Нямам намерение да говоря за позитивно мислене и да ти казвам клиширани съвети като "обичай себе си". Има много относителни неща и според мен няма универсален подход за всичко и за всеки. 
Едно знам със сигурност обаче: успеха и щастието не са еквивалентни. Както си написала в първоначалния си пост - казваш, че се чувстваш като спортист, който за момента когато спечели всичко е наред но след седмица се чувства зле, като мине еуфорията от победата. Или както аз го наричам депресията или унилостта на златния медалист. 
Истината е че постигането на целите в живота ни осигурява много малка част от обото щастие което изпитваме, а повечето от него или трябва да го открием в себе си или се дължи на отношения с други хора. 
На въпросите ти ето ммоето мнение:
1) Депресия ли е това? - Може би е някаква лека форма, по скоро безразличие. Има разлика от депресия до депресия. Обикновено клиничния термин за депресия е състояние, което е по-хронично и трае по-дълго. В твоя случай не изглежда точно така. Може да е някаква моментна дупка на негативно състояние. 
2) Причините най-вероятно са според мен неправилни очаквания. Които очакваня даже често са на подсъзнателно ниво. Ако не съзнателно свързваш професионалния успех или постигането на цел с това да си щастлива и пренебрегрнеш останалите сфери в живота си (здраве, взаимоотношения и т.н.) то тогава може да се окаже разочароващо, когато разбереш, че постигането на целта няма да задоволи тези обласи или поне не изцяло. За това именно се търси баланса във всичко. Нормално е обаче да се изтърваме и да не се усещаме, че нещо ни липсва преди да е станало късно. 
3) Та как може да излезеш от тази дупка? Лично при мен работи следния подход. Аз обичам да поемам отговорност за нещата, които ми се случват в живота (добри и лоши) и за това често търся причината в себе си. И когато се почувстам емоционално зле си повтарям, че аз съм отговорен и след известно време, мозъка започва да работи в това да намери отговори. След като ги намери, поемам нужното действие за това да поработя над каквото е необходимо и евентуално като положа необходимото усилие, се получава. 
Другото (което си да, клиширан съвет) е да изразяваш благодарност за всичко хубаво и положително, което имаш. Дори и на сила. Защото знай, че винаги има хора, които и това нямат. 
 
Относно провеждането на разговори и опознаването на хората: Небрежните теми (времето и т.н.) това са теми за запълване на мълчанието. Ако наистина искаш да опознаеш човека, поговори с него по емоционална тема. По тема за която имаш определена емоция и поискай мнение за това как отсрещния мисли. Обикновено хората стават по-близки за нас, когато споделяме нещо за себе си и обратно. 
Ами на кратко за сега това са моите разсъждения. 
Повече за самата депресия има написано в сайта в подписа ми. 
Поздрави!
 
 

Здравей отново  Писах ти понеже и аз съм в същата дилема, не знам какво искам да правя, а в същото време това, което съм правила до сега, явно не ме удовлетворява. Затова и ти казах, че ще ми е интересно да кажеш какво си избрала на края, но не очаквам да стане тази седмица   Така че, не се учудвам, че още не си решила. Дай си време и както ти е казал Божидар Цендов  - опознай се. И аз се опитвам това да правя...
От това, което си написала, разбирам, че явно харесваш музиката, но май не си я представяш като своя професионална сфера  Казваш, че за призванието винаги ти е стоял въпроса за оказването на помощ на другите.
С какво мислиш, че би могла да помагаш на другите? Може да стъпиш на правото, както ти е споменала Диляна Колева. Напълно съм съгласна с нея, че да даваш правни съвети и да решаваш правните казуси на твоите клиенти си е от всякъде показване на помощ на другите. А може и да направиш както ти е казала Izezaz, отваряш сайта на "Заедно в час" и пробваш някакъв друг, коренно различен, начин да помагаш на хората. Мисля, че събра доста идеи и сега сама трябва да прецениш кое най ти допада като вариант. Все пак ти най-добре се познаваш  
 
 

Здравей, Александър! Мерси, че се включи в темата ми. 
Напълно си прав, самообвинение и самобичуване, тия двечките ме мъчат.  Само не знам защо го нарече "лукс"  Съзнавам, че така не трябва и се опитвам да се боря с тях, защото знам, че с нищо не ми помагат, но все още има дни, в които ме надвиват...Сега, като го написах това, се сетих, че бях чела някъде из форума (Izezaz също го е споменала по-горе), че човек не трябва да се бори със състоянието си, а да му се отдаде... Е мисля, че два месеца е повече от достатъчно отдаване на депресията и ми се иска вече да действам срещу това състояние.
Иначе цитатът "Когато започнах да обичам себе си …", мисля, че някъде вече го бях мернала из форума. В последните два месеца изчетох доста мнения по теми повече или по-малко сходни с моята и затова си мисля, че не го чета за първи път. Много хубави са мислите, но и доста трудни за изпълнение...или поне за мен...Струва ми се някакъв твърде голям скок това "безрезервно и безгранично самообичане и самоуважаване". Затова за сега съм решила да се опитам да спра с нападките към себе си. Дори и това да постигна, пак ще е някакъв напредък...Да кажем, че ще е половината извървян път... След като стигна от ниво "нищо не харесвам в себе си в момента" (както бях казала по-рано) до ниво "нито се харесвам, нито не се харесвам" (т.е. някаква форма на неутралност), мога да вървя към заобичването. Поправи ме, ако твоето мнение е друго.
П.С. Родена съм на един ден с Чарли Чаплин  Дано и аз да достигна неговото ниво на обичане на себе си