Cryptophore

Само този, който приема всякаква критика, особено обезсмислящата, нещо повече, дори този, който смогне да осмисли досегашната обезсмисляща критика, ще начене спасението от тегобата на истинологията и ще започне да търси така, че ще намери нещо. Донка, ти така държиш на “своята истина”, дотам желаеш истините да се ползват с един прекомерен суверенитет, че всъщност не се интересуваш от същността на истините, а от тяхното наличие. Всъщност ти си безразлична към истинността на истините, интересува те тяхната форма, претенцията им, че са истина. Интересното е, и особено гротескното, че ти, която приемаш с любов всички истини, не приемаш моята търсаческа “истина”, щото тя обезсмисля и етикира. Или по-скоро приемаш я на думи, но ако тръгна да обезсмислям “твоята истина” в повече, ти на мига я отхвърляш. Донка, ти държиш на идентификацията си “приемащата истината”, но не приемаш нищо друго, освен собствената си истина. Калифорнийските червеи са ти по присърце, отколкото търсачите, затова и за тях знаеш повече.
Синева, това с инстинкта е трогателно. Ще ти осветля малко философски ума: същността на птицата е нейната свобода, в тоя смисъл инстинктът на птицата е полетът й. А това, че птицата яде, спи и се умаря е натурализъм. Кое повече е една птица, своето умаряне, кацане, почиване и пренощуване или своя летеж? Ако гледаш на инстинкта биологически, то ще изпаднеш в биолого-религиозния микс на Донка, който сипе елей и върху, прословутите вече, калифорнийски червеи. Всички птици са свободни! А ако някой открие птичка в клетка, то всъщност той е попаднал на истинолог. Свободни истинолози няма, те сляпо и тромаво се нижат по отъпканите пътища на своите заблуди.
Между другото, Донка, Синева, вие да не сте клонинги, я си погледнете двата огледално еднакви последни поста – и като форма, и като съдържание? Истинологията е майката-плака, която пръква уж-различни истини, но досущ скучновато подобни.
Валентин, а сега си ти наред:

Това потупване по рамото ли беше? Нещо като: не, че аз вече разбирам идеята ти, а ти започваш да се освестяваш?
Кажи ми, кога не бях във форма?

Валентине, Синева, считате, че според мен търсачът самоцелно търси? Но аз вече писах за това, но нейсе, пак:
Търсача и истинолога се отличават качествено. Ако се опитаме да приложим правилото “всеки има своя истина”, което явно е мото на Синева и Донка, както и разбирането, че “никой не греши, просто е прав сам за себе си”, което е уточнение на Донка, то можем да стигнем до заключението, че истините са много. Що се отнася до конкретната истина, то истинолозите се различават един от друг, но си приличат по това, че в крайна сметка тяхното “търсене” цели истината. Тоест разликите между истинолозите има, но принципно и качествено истинолозите са еднакви.
Качествената разлика между истинолога и търсача е тая, че търсачът търси без цел. Така че твърденията на Валентин, че “търсачът търси търсача” и че въобще търси нещо определено, са погрешни. Те просто са вменяване на едно истиноложко разбиране на място, където него го няма – в автентичния търсач. Колкото до въпроса на Синева “как преминава животът на един търсач”, той крие в себе си обвинението в безсмислие, което по моему звучи така: ако търсачът търси без цел, що за търсене е това търсене, как да си го представим?
Нека идем при труженика в отходната яма. Той има избор, да е истинолог или търсач, как вижда той своя избор?
Ако избере да е истинолог, той ще направи няколко неща, които са ви добре познати. Ще си зададе въпроса, струва ли си да търся в отходната яма? За един търсач този въпрос е несъстоятелен, та такъв въпрос предпоставя истини. Истинологът ще си каже, аз предполагам какво ще открия в отходната яма. А желая ли това, което ще открия? Определено, не! Затова истинологът ще пренебрегне отходната яма и ще започне да търси другаде, в някое неотходно място. Тук Донка предлага нещо находчиво, според мен то е находчиво само в истиноложки смисъл, не и в търсачески. Донка има самочувствието, че притежава ноу хау-то как да включи в симбиотичен ред всички неща, дори отходните такива. Но това е само привидно. Всъщност, ако на нея е предоставен избора между нейната истина и твоята(Синева или Валентине), тя ще ги отблъсне. Или по-хитроумно, Донка ще се опита да съчетае истините ви в обща истина. Но ще успее ли? Та ако тя успее, всъщност ще наложи “своята истина” – симбиозата. Докато тази на Синева е по-скоро от опозиционен характер, а на Валентин е от философски характер от източен и руски тип. Ще ви кажа какво ще се получи, едно споразумение, един хибрид, зад който ще се крият индивидуалните ви истини и ще чакат сгоден момент, за да се наложат. Истинологът е винаги предпоставен от своите истини, той не ги е търсил, той не ги е избрал, той им се е подчинил. И ще им служи въпреки всички други хора. Истинологът е алтруист, доколкото истината му го шепне, но ако се противопоставят алтруизма и истината, то е ясно какво ще избере истинологът.
Ето и другия вариант: ако труженикът избере да е търсач и е изправен пред отходната яма, той ще действа по съвсем друг начин. Инстинктът му да търси ще го въвлече в отходната яма, табелите “това е отходна яма” и “безсмислено е да влизаш тук”, които всеки истинолог веднага вижда, за търсача са без значение, те са една незначителност. Както свободните криле благоприятстват летежа, така и свободното от истини сърце спомага същинското търсене. Ако насилим истинолога да влезе в отходната яма, той все ще открива лайна. И то не защото толкова в действителност има лайна, а колкото поради това, че истинологът е приел написаното на табелите около отходната яма. Търсачът не е обременен от истините си. И затова той не открива лайна, а света. Само и единствено търсачът има пряка и същинска среща със света. Истинологът е възпрепятстван от своите истини, те слепят очите му.
Това прилича на думите на Сахаров, които Синева цитира, а “чистата дъска” е елемент от философията на Джон Лок. Що се отнася до сократовите думи: “аз знам, че нищо не знам”, те са поразяващ удар върху вижданията на истинолозите. Да знаеш, че нищо не знаеш, значи да си дълбоко проникнат от незнанието си, от липсата на “свои истини”. Но тук истинологът, нали е истинолог, спира окото си не на незнанието, а на “знанието, което нищо не се знае”. Той го върти, сучи го и все истини изцежда. Сократовите думи не са истина, те са подход, те са точно инстинктът на търсача – да превъзмогва всяка новопоявила се в него истина.
Изгрев, точно истинологът бяга от живота. В своите истини. Истинологът не познава любимия или любимата си, той познава истината за тях, той не знае какво е животът, той се е сгушил в истината за живота. Постоянното търсене е постоянно биване в средата на живота. А достигането до истината, която човек няма сили да превъзмогне, е признак за умора от биването при живота и бягството от него. Истината е евфемизъм на смъртта, тя е страх от живота. Истинологът е един проповедник на смъртта, под лукавото име “истина”. Истинологията е заразата, истината е вирусът.
Разбра ли, Синева, как преминава живота на търсача? В биване с живота, в слятост с него, в непрестанно въодушевление от новостите му. Търсачът е животът.
А как преминава живота на истинолога? Във вкопчване в “своите истини”, в четене на истинни табели, които предпоставят предстоящото. Истинологът никога не пресреща нови неща, защото пропилява живота си да пресреща самовнушените си истини.
Догмите на истинолога:
- така и си знаех, ох…
- виждаш ли, аз прогнозирах правилно, знаех си, всичко ще се провали, ах…
- ето пак същото, всичко се повтаря, ех…
Истинологът не търси Бог, той търси своята удобна истина за Бог. Когато го иска милостив, му се случва истината за милостивия Бог, когато го иска възмездяващ, точно тая истина се пръква пред очите му.
Търсачът търси без цел, затова среща нещата такива каквито са – богати, пълнокръвни и винаги животодаряващи.

Ще се поровя малко в душицата на истинолога. По какво можеш да го познаеш? По това, че търси истината? О, не!!! Хиляди пъти не! Точно обратното, истинологът е разпознаваем по това, че вече е открил истината. Навярно, той ще ти разкаже как е търсил истината, поради което ще извади от миналото си някоя мелодраматична история, ще я изцеди, а от празното й сърце ще изнамери истината. Истинологът винаги облича истината в словосъчетанието “моята истина”. На пръв поглед това е скромност, едва ли не съзнание, че не желае да ти натрапва своята истина. Всъщност зад “моята истина” се крие животински защитен механизъм. В общи линии този механизъм представлява следното:
– истинологът изпитва ужас от това, че може да изникне аргумент, който да срине основанията и същността на неговата истина. Затова той е изнамерил своя универсален контрааргумент – въпросната “моя истина”. Тази истина е “моя” доколкото очертава едно поле на неприкосновеност по отношение на “чуждата истина”. Така “моята истина” ще остане недосегаема за “чуждата истина” и за чуждия аргумент”, а това е досущ като в приказката на Андерсен, за която спомена Багира.

Синева, ще ти кажа как истинологът се е превърнал в това, което вече е. Някога той се опитал да търси истината, но е бил слаб търсач. Въпросът “Що е истина” за него е бил тежест, нещо повече, той е чувствал тоя въпрос като агресия. Той не е знаел, че силата на търсача е не в откриването, а в омаята на самото търсене. Търсачът никога няма да се ожесточи от своето търсене, та то е неговият най-любим свят. Слабият търсач, или най-вече никаквият търсач, е ожесточеният човек. Понеже за него въпросът няма стойност, а само отговора, ще е нормално, когато липсва отговорът, истинологът да започне да мрази. Той се ожесточава.
Това е вярно, но е довод не в твоя, а в моя полза. За същински гладния, гладът е двигател, инстинкт, това е търсачът. За привидно гладния, гладът е умора, гладът го сломява, той мрази глада. Той цени хапката и търбуха, а това е истинологът – ситият от своите истини.

Хей, приятелю, сподели своите търсения, а не своите истини! Няма такова нещо като “моя истина”, има “моя заблуда”. Понеже теб те влекат дефинициите, ще ти кажа тази за търсача – той е пътник, който е нарамил сто заблуди, а по своя път открива още десет пъти по толкова. Но тези заблуди са безценни, защото за заблуди, които са част от едно пътуване. Чистата заблуда е тази на истинолога – тя е заблудата на човек, прекратил своето пътуване. Чистата заблуда е истината от типа “моята истина”, има нещо онанистично в това словосъчетание, не мислиш ли?
Синева, наистина ли искаш това? Ще ти кажа аз какво искам. Аз искам да търся истината, но не с тези, които считат, че са открили истината, още по-малко с тези, които тръбят, че са открили “своята истина”. Аз искам да търся истината с тия, които разпознават в покълналите си истини своите заблуди, с тия, които пътуват, а не шарят с очи за първата страноприемница “Истина”, в която да приспят клетите си умове. И преди всичко, аз не искам да се убеждавам на 100% в коя да е истина, а още по-малко в някаква “моя истина”. Аз искам “моите истини” да пропаднат, да се сринат, да изтлеят, аз искам върховни изпитания за “моите истини”. Аз искам да съм търсач, ако ще да копая в отходни ями. Защото ако отнапред смятам, че истината няма как да е в отходна яма, то аз вече съм се нагълтал с истина за това къде може да е истината. Всъщност един търсач дори не търси истината. Той просто търси.

Валентине, що не вземеш да си прочетеш отново всичките постове. Да видиш съгласията си с другите, явните и скритите комплиментите. Та ти не можеш да удържиш желанието си да се харесаш, както и опитите си да кажеш нещо умно в две изречения. Да изпратиш над четиристотин поста за три месеца не е имане какво да кажеш, а копнеж да препотвърждаваш истини, правоти и ласкателства. Ако бях откликнал на извиненията ти за грубия език, досега щях да съм ти първа дружка. Ето това е черна светлина, дето се чуди как да се белоса.
Изгрев, алтруистът е най-гледащият в чинията на ближния. Неговото оправдание е, че ще сложи нещо в чуждата чиния, а няма да вземе или да завижда. Само от “алтруисти” съм чувал рефрена – “Ах, какъв неблагодарник”. Знаеш ли с какво храни алтруистът ближния си? С топче сирене доставено с танкери и лайнери истина. Ако не приемеш дори частица от истината на алтруиста, той ще те намрази и ще иска да му повърнеш сиренцето. Всички убийци по съдилища и затвори твърдят, че убитият ги е ощетил, те са му дали, той не се отблагодарил. Няма убиец да не гледа на себе си като на велик алтруист. Междувпрочем точно убийците най-държат на “своята истина”.
Въобще пазете се от тези, чиято истина е да нахранят калифорнийските червеи!

Синева, така написано, твоето изречение прави истината… как му се вика… а, да – предикат на въпроса. Ти не постигаш истината питайки. Ти ползваш вече дадената истина като ключ за въпроса си. Истините не обясняват, защото обяснението е умората да питаме. Ще ти кажа каква е според мен тайната на въпроса. Това е чувството за възбуда от липсата на отговор, това е въпросителността на въпроса. Ти сякаш бързаш да получиш отговор, понеже въпросът сам по себе си ти се струва недостатъчен. Въпросите са бременни жени, сами по себе си те са цялостни. Бременността иска не бързане за раждане, тоест даване на отговори, а търпение. Ето как си мисля, че звучи психологически твоето твърдение.
Някои жени забременяват, защото искат да родят, при тях целия процес е възнамерен. Други жени, и това са здравите жени, забременяват не със съзнание за раждане, а поради естествеността на съществуването си, те не мислят жената в себе си, защото те са Жената.
Истинолозите са хора, които не понасят въпросите, защото въпросите ги тревожат, мъчат ги, те искат ясни и неопровергаеми отговори. Истините.

Ти на практика ме питаш дали искам да съществувам? Това е въпрос на истинолог, в подплатата му се крие отговора. “Аз имам истина, следователно съществувам”. Ето го мотото на истинолозите. На тях истината им е нужна, за да си докажат, че съществуват. Ако им кажеш, че няма истина, те го приемат като отричане на съществуването. Онзи, който има нужда от доказателства, че съществува, значи се съмнява в съществуванието си. Пристрастява се към истини.
Тоест да ти кажа моята истина? Животът и съществуването не се нуждаят от обяснения. Когато започнеш да обясняваш защо обичаш, спираш да обичаш.

Наистина неприятен въпрос! Твърде много отговор има в него. Каква ми е причината ли ме питаш? Какво ми е предназначението? Кой съм аз? Ние преди всичко трябва да се научим да питаме, което значи да освободим въпросите си от предпоставени истини.
И за да не пропадне разговора ни в две напълно непресичащи се писти, ще ти дам един отговор в стил “истина”. Гледането е постоянната грижа да съм свободен от предразсъдъците на истините си. Виж, Донка би гледала с любов, което най-често си е натрапване. Ако ли пък кажеш, че моята дефиниция за гледането е моя истина, си го спести, това ще значи, че не си разбрал какво имам предвид.
Багира, всичко вървеше добре, докато не написа “светлина в тунела”, кажи ми, защо ти трябваше това? Колко ми хареса сравнението с приказката на Андерсен! Както и психологическото ти проникновение за намеренията ми, но тая светлина в края, пу-у… Правим, струва ме и все на истина/светлина/ се натъкваме. Хей, тая светлина тъмнее, тя не е шанс, а най-злият господар – нашите истини.
Донка, дори като метафора желанието да нахраниш калифорнийските червеи си е перверзия. Откъде това желание? Мислиш ли, че е естествено? Сякаш толкова ти се иска да филантропстваш, че не пропускаш дори червеите. Аз не знам дали калифорнийските червеи произвеждат тор, но явно твоята Истина е “ще комбинирам всичко така, че всички ще са щастливи”. Но само нещастливият човек има за идеал щастието на другите. Алтруизмът винаги е хипертрофирал егоизъм.

Синева, аз не установявам неистина. Ако го направя, се потапям в досадния модел истина-неистина. Ще дам пример колко неприятно работещ е моделът истина-неистина. Форумът! Или който и да е разговор. Всеки установява своята истина/колко лош е вкусът на разбирането, че всеки има право на собствена истина/, което не значи, че той търси някаква истина, напротив, въпросният "всеки" вече притежава своята истина, тя е открита и забита в сърцето му като обелиск. Един интересен психологически момент: колкото повече човек е убеден в истината си, което значи, че я счита за вече открита, толкова повече на всеослушание твърди, че е в процес на търсене. Един форум или един разговор не е среща между търсачи, а сборище на истинолози. Но в истонолозите се прокарва едно кокетство, отново лош вкус - да се съгласяват с чуждата истина, да откриват сходства между истините си. Това е само привидно. Това е заход към налагане на собствената, вече открита истина. Тези думи не са ориентирани толкова към всички други, а най-вече към мен.
За да приложа горните си думи, възможно най-добросъвестно, аз трябва да гледам на себе си като непритежаващия истината. Самото виждане за това не е моята истина, напротив то е един шамар за истината ми, ритане на подпорите й.
Как така се оказа, че с моята намеса в темата се завъртяхме в кръг. Я вземете всички и прочетете темата отначало до моята намеса. Стоене на място, сладки приказки, трошици човешки истини, привидни единодушия.
Ех, грубият език! Колко плоден е той, какъв урожай следва след него! Грубият език не пробужда, той не е месиански, той е просто амоняк в носа на замаяните. Макар да не считам, че съм ползвал груб език. Но понеже не съм си у дома, а във форум, ще се старая да се придържам точно под чертата на последния си пост, за да не се налага нова забележка.

Не, не. Това не е някаква си превенция, някакъв страх от заблуди, щото би било точно реакция на мислещия в истини-неистини. Дали засявам липсващата градина с лъжи или истини е едно и също. Просто копаеш, както просто дишаш. Просто гледаш плевелите, това си ти. Но равенството между плевелите и теб не трябва да се разглежда като истина. Хайде като за начало да го наречем работна истина, чието бъдеще, след пълноценната употреба, е да изтрием истинността на работната истина.
Думите на Донка са чудесен пример за действието на работната теория. Тя благодари, това е повече от съгласие с мен, и накрая какво - горния цитат. Преводът му е такъв - ти си имаш истина, аз си имам истина, всеки има право на истина. Да ама моята истина е истина, а пък твоята вони. Аз знам, че Донка няма да ползва груб език, но ако продължавам да тикам отходни ями изпод носа й, някакси, в някой сън ще ме застреля от упор.
Изпитание за всяка истина е пълният отказ от нея. Може и по-друг начин - обеси истините си, по треперещата си ръка ще познаеш какъв роб си им бил.

Валентине, усещам как искаш да има центриране около теб. Помисли, годен ли си да заместиш задните ми части. Виждам, ти си човекът-цитат, не си ли даваш сметка, че това може да не е познание, а изхождане?
Синева, няма ли в теб терапевтични нагласи? Почти ме постави на кушетката с главата към теб. Какво значи да вярваш? Да експлицираш истините си? Да се изхождаш? Каква е разликата? Пък от друга страна, що не се съглася с теб. Моята вяра я има. Да, да! И аз я изразявам посредством една копрофилска метафорика. А не с висш разум като Валентин, примерно.

Донка, що за влечение - да се прави добро някому? Знаеш ли какви са мотивите за една такава... перверзия? Психологически имам предвид. То е като майките, които тъпчат децата си все за добро. Погледни през прозореца, виж, колко нахранени с истини възрастни има.
Синева, за сънуващия - ако той сънува истини, защо го прави. Ами от недоимък. Ето никой не хареса моя сън, тоя с плевелите и отходната яма, някак отблъсква. Чудно защо? Виж, Валентин парфюмира добре своите истини, Донка ги заобля, умилява ги, хубави сънища. Не е ли всичко натъкмълък?

Модераторска бележка: Моля НЕ използвайте груб език във форумите!