Cryptophore

Аз не попадам изпод нито една от четирите характеристики, което при всички случаи си е лош жребий. Но виждам, че предложени по тоя начин, в така изписаното заглавие, талантливост се явява реципрочна на лудост, а гениалност на психотичност. А може би не са реципрочни, а отразени? Ако ясновидецът и шизофреникът виждат неща, които ние, посредствените, не виждаме, то те виждат ли едно и също нещо? Ако имах по-добър жребий от отредения ми, можех и да знам, затова пък сега ще догаждам. Да вземем дон Кихот, луд ли е той? Луд е! Това, че края на романа го представя като станал нормален, опомнил се, ни го разкрива като луд. Ясновидецът никога не стига до заключението: виж ти, другите май са прави, аз наистина халюцинирам. Лудият колкото и да се пре, накрая кляка. Е, до края ние все ще се чудим, луд ли е тоя или е свръхсетивен? Обаче, ако някой ми каже, че съм прост, объркан и направо нещастен и че той го знае това, щото е проницател, по всяка вероятност аз ще го нарека ненормалник. Като едновременно с това подобаващо ще го намразя. Няма да чакам никакъв донкихотовски край, ще зачеркна гения като идиот. Аз да си призная чета книги, ей тъй, през куп за грош. Щото се ядосвам. Тия хора, струват-правят, все пишат едни работи дето ме изкарват недъгав. Затуй аз си имам едно видение, много ми е скъпо, пускам си го по няколко пъти на ден. Представям си, че съм учен-изследовател. Какво изследвам? Ами гения и лудостта. Хубаво ми е да подправя всеки изпречил ми се гений с щипка щуротия, с някоя шизо-цикло-кукуригурия. И да ви кажа, тъй се вживявам, че все забравям поне барем на един луд да връча някое зрънце гений. Но това си ми е видението, тъй си го обичам. Може да е малко срамно, че възвестявам своята посредственост тъй все едно съм награден, но поне не съм като ония, другите. Сигурно сте ги виждали, те са едни дето имат страст към ясновидци. То, Орлине, ти ще кажеш, чичко Фройд как им вижда на тия секса. Та въпросните мераклии за ясновидци явно искат някакво знание да получат, някаква помощ. Аз нали не съм ясновидец и не знам какво би им казал той, но пък имам една догадка: няма ли най-първо да им се рече, че са посредствени, че знанието само ще профучи покрай тях, че яснотата ще ги заслепи. Оттук си заключавам нещо мое, а то е, че онзи, който счита, че има ясновидци, най-вече в себе си таи празната надежда, че сам той е ясновидец. Което си е връх на посредствеността. Аз си знам, ако срещна ясновидец и той ми рече нещо друго, извън моята посредственост, то той никакъв ясновидец не е, а един най-досаден посредственик. От тия, на които един друг зван-самозван посредственик е вменил ясновидство. Тъй сме ние в стадото, един друг се признаваме, щото да ти кажат, че си овца е обикновено истина, но не е никакво признание. Колкото до по-скромно посредствените от нас те ще са доволни, ако понякога им се казва: знаете ли, във вас има нещо ненормално, нещо шизофренично. Нали това не е като да ти кажат, че си на стадото в средата…

Само този, който приема всякаква критика, особено обезсмислящата, нещо повече, дори този, който смогне да осмисли досегашната обезсмисляща критика, ще начене спасението от тегобата на истинологията и ще започне да търси така, че ще намери нещо. Донка, ти така държиш на “своята истина”, дотам желаеш истините да се ползват с един прекомерен суверенитет, че всъщност не се интересуваш от същността на истините, а от тяхното наличие. Всъщност ти си безразлична към истинността на истините, интересува те тяхната форма, претенцията им, че са истина. Интересното е, и особено гротескното, че ти, която приемаш с любов всички истини, не приемаш моята търсаческа “истина”, щото тя обезсмисля и етикира. Или по-скоро приемаш я на думи, но ако тръгна да обезсмислям “твоята истина” в повече, ти на мига я отхвърляш. Донка, ти държиш на идентификацията си “приемащата истината”, но не приемаш нищо друго, освен собствената си истина. Калифорнийските червеи са ти по присърце, отколкото търсачите, затова и за тях знаеш повече. Синева, това с инстинкта е трогателно. Ще ти осветля малко философски ума: същността на птицата е нейната свобода, в тоя смисъл инстинктът на птицата е полетът й. А това, че птицата яде, спи и се умаря е натурализъм. Кое повече е една птица, своето умаряне, кацане, почиване и пренощуване или своя летеж? Ако гледаш на инстинкта биологически, то ще изпаднеш в биолого-религиозния микс на Донка, който сипе елей и върху, прословутите вече, калифорнийски червеи. Всички птици са свободни! А ако някой открие птичка в клетка, то всъщност той е попаднал на истинолог. Свободни истинолози няма, те сляпо и тромаво се нижат по отъпканите пътища на своите заблуди. Между другото, Донка, Синева, вие да не сте клонинги, я си погледнете двата огледално еднакви последни поста – и като форма, и като съдържание? Истинологията е майката-плака, която пръква уж-различни истини, но досущ скучновато подобни. Валентин, а сега си ти наред: Това потупване по рамото ли беше? Нещо като: не, че аз вече разбирам идеята ти, а ти започваш да се освестяваш? Кажи ми, кога не бях във форма?

Въпросите на Валентин: 1. Няма такава истина, както я няма коя да е истина. Не, търсенето не е неправене. Търсенето не нито празна безсмислена пасивност, нито Лаодзианско бездействие, тоест не се действа бездействайки. 2. Нищо не се търси. Да се търси нещо е цел на истинолозите. Те търсят винаги една предпоставена цел. За това и откриват нещо, което е вече открито. Истинолозите откриват открити неща. А ако втори въпрос е “Кой търси”, то полагането на субект изпред търсенето е безкрайно ненужно, това само ще истинологизира търсенето, но ако ще е по-ясно: ти, Валентине, търсиш, или би трябвало да търсиш. Но това ще стане, ако спреш да валентинстваш, както аз трябва да спра да криптофорствам, за да се получи търсене. Това не е чисто търсене, това е свободно от излишества търсене. 3. Няма мотиви за търсенето. Търсенето е пълна и тотална спонтанност. 4. Не съществува метод на търсене, търсенето само по себе си е метод, този въпрос е тавтология. 5. Няма нищо утилитарно в търсенето. 6. Това е единственият свестен въпрос, макар да е пропит от истиноложки приумици. Ще отговоря по-подробно след малко. 7. Самото търсене е сила, излишно се разцепва търсенето и се търси субстанция извън него. 8. Самото търсене е посока, извън търсенето няма посока. Или за да е по-ясно, щом има посока, значи тук вече има търсене. 9. Доколкото е ясен този въпрос, ще отговоря така: първо Рух значи Дух, ако следвам приказката за Синдбад, птицата Рух е Духът, който макар да е опасен, служи на човека, за да го пренесе от едно място на друго. Човекът е яйцето на птицата Рух. В случая Духът е идентичен с търсенето, яйцето е търсачът. Ако яйцето е закачено на тавана, то това значи, че истинологът трудно се превръща в търсач, търсачеството е трудно достъпно. Но тук интерпретирам въпроса изцяло по своему. Ще добавя нещо ново към отговора на втори въпрос, то е особеност на търсенето спрямо истинополагането. Докато истинологът търси нещо и винаги открива открити неща, тоест не открива нищо, то търсачът търси без цел, но… намира. Ето една парафраза: “По намирането ще ги познаете”. Пример, Синева нищо не намира, той открива вече открити неща. Табелите на Синева са табели, защото са преди всичко еднозначни. Всички сме ги виждали, боята по тези табели е преповтаряна хиляди пъти, който се опита да извлече значение от табелите различно от обичайното, веднага ще бъде охулен. Колкото до значението вложено в последователността на табелите на Синева, то е нов прекрасен пример за истиноложка предпоставеност. Тръгваме от добро, стигаме до добро, злото винаги е по средата и в крайна сметка отпада. Тук няма реалност, има истиноложки мерак. Това твърдение не е истинно, то е самовнушена от Синева истина, предпоставена такава. Ако искам от него да я аргументира, той ще извади нов наръч табели. Синева не е намерил нищо, защото е увлечен да открива открити неща, своите преднамерени цели. Виждането на Донка: Това твърдение е толкова общовалидно, дотам свръхсподелено, че според мен би трябвало да е досада да го изписваш. Така изложено виждането на Донка е нейното заявено, съзнателно разбиране. Краткият анализ, който направих в предния пост разкрива действителното, подсъзнателно виждане на Донка, тя го издаваше в продължение на няколко поста. Иначе като цяло идеята вложена в твърдението на Донка е същата като в табелената последователност на Синева. Става дума за една и съща светова идилия. При Донка тя е по-симбиотична, при Синева е с лек оттенък на конфликтност, което потвърждава предишното ми предположение за опозициониращата истина у него. Виждането за плаката много напомня на монадологията на Лайбниц и разбирането за Пракрити/праматерията/ в Самкхя. При Донка то има скрит педагогически привкус. Ще изчистя от истиноложки вметки шести въпрос и ще го определя така: Що е търсене? Това е един вид аналог, но и противовес на въпроса на форума/макар въпроса на форума да съдържа думата “истина”, той сам по себе си не е истиноложки/. Търсенето е преди всичко една самосъзнание за слепота, то е Сократовото правило – “аз знам, че нищо не знам”. Само даващият си сметка, че не вижда, има шанса да прогледне. Истинологът, който по презупция е виждащ, е сляп за своята слепота. Това, че аз съм сляп не значи, че моята слепота има статут на истина. Мисля ли така, аз по най-грозен начин ще съсека своето търсене. Моята слепота ще се превърне в табела. Не, търсачът е сляп точно за табели. Но освен съзнание за собствената слепота, търсенето е и превъзмогване на тази слепота, една тенденция по провиждане. Ето гледам табелите на Синева, да вземем Христос и двете кули. Всяко еднозначно тълкуване на видяното е слепота за собствената слепота, тя е един вид изначална, онтологична слепота. Ако за мен Христос е доброто, а двете кули са злото, аз съм пълният, тоталният, жалкият истинолог. Това истиноложко разбиране е осанна на Христовата доброта, която скоро ще го разпне между двете кули. Търсенето като превъзмогване на собствената слепота е свободата от истини. Автентичният търсач е не търсещият свободата, защото търсачът търси без цел, автентичният търсач е търсенето, като биване на свободата. Да търся значи да бъда свободен. Несвободният, тоест истинологът, е обзетият от своите истини. Търсенето е опасността да бъдеш носен из небесата в ноктите на птицата Рух, никога не знаеш къде ще се озовеш. Тази опасност е свободата. Тя е опасността, че истините ти няма да се случат. Истинологът бяга, ужасява се от една такава опасност. Човек разбира, че се е справил с търсенето, че е удържал да бъде своята свобода, само ако попадне на новост от неподозиран вид и мащаб. Колумб, за когото Донка спомена, е чудесен пример. Търсещият, тоест свободният, е намиращият и то точно защото търси без цел, защото не е обременен с истини. Колумб само за пред очите на истинолозите е твърдял, че търси нещо определено – Индия, имал е нужда от финансиране Напротив, истината ще ви направи роби на своята еднозначност, на своята безспорност. Търсенето ще ви направи свободни. Търсенето е свободата. Тези думи съдържат деспотията на заразения с истина. Той счита себе си за виждащ, а слепотата е негова недобра перспектива.

Ти, Синева, си апотеоз на истинолога! А аз няма как да не съм очарован от сгодния случай, който в тъй добра светлина те е пред-метнал изпред очите ми. Аз извлякох ДНК-то на истинолога най-вече от твоите постове. Но признавам, последните ти думи са красотата на неосъзнатата откровеност: Ето я в чист вид същността на истинолога, тя е едно саморазпознаване – “истинския истинолог”. Няма нищо по-досадно от тавтологичната убеденост на истинолога, от нездравия му стремеж да утвърждава и преутвърждава истините си. Затова когато речеш на истинолога “търсене без цел”, той не разбира, та за него такова търсене е залитане в бездна. Или пък изниква Валентиновата интерпретация за “търсене на търсенето”, което е прототип на откровението на Синева за “истинския истинолог”. Виж, метаистинологията, Валентине, си е чиста проекция. Ти, който питаш “защо се търси”, ти, който бърникаш иззад тестето с карти, за да откриеш своя бог, ти си този, който копнее за “мета-та” на метаистинологията. Ти си радетелят на свръхистината, за надистината. Просто истинологът в теб се уплаши, че аз, може би поради моята категоричност, искам да иззема от теб идеята за метаистината. Няма “защо се търси”, няма “какво се търси”, няма “как се търси”! Има – търси се! Това е като при медитацията, Валентине, съсредоточване в една точка – екаграта – всичко останало е разсеяност. Но знам какво става сега във вашите умове: вие не разбирате как да си го представите това търсене, във вашите очи аз всячески съм го кастрирал. И ако заявявам едно такова търсене, вие го разглеждате като опит аз да кастрирам вас. Най-големият ужас за един истинолог е да бъде кастриран от истините си. Във вашите постове аз чувствам този страх. Определено Донка също се страхува от кастрация: Тук тя ни представя “своята истина”, напълно изпипана. Ако някой си помисли, че “системата, която дава смисъл” е някаква божествена инстанция/Валентин е първият, който ще го направи/, то греши. Донка е тази система, тя се е идентифицирала с нея. В думите ми “богато, пълнокръвно и животодаряващо” тя с неподправена спонтанност се е разпознала. Симбиотичната Донка е “даващата смисъл”, а ако използвам лексиката на Валентин, истината на Донка е “аз съм метамайката”. Явно някъде от глъбината си Донка се счита за “голямата холографска плака на истината”, а всички останали, включително и калифорнийските червеи, са “стъкълцата” от тази плака. И затова Донка е приемащата-истината, защото е голямата плака, която приема всяко чедо-стъкълце. Тук, на пръв поглед, Донка говори за един различен от себе си Бог, но с кратко оглеждане, лесно ще се разбере, че това не е точно така. Последната заскобена част от цитата разкрива спонтанната идентификация на Донка с божественото, тоест моето търсачество като елемент на Бога бързо се превръща в способността на Донка да въвежда в симбиоза елементите/стъкълцата/, едно, от които съм и аз. В стремежа си да бъде що-годе добър търсач, аз правя следното: пред очите ми се явява примерно Синева. Още от първото му изречение, от позата, която е заел изпреде ми, аз виждам човек с табела, а на табелата пише каква е истината на Синева. За да бъда търсач, аз не се наемам да чета табели, което пък е едно от действителните съдържания на разбирането за приемане на истината. Аз скачам в табелата, както правя това в отходната яма. И иззад “истината на Синева” виждам психологията на един истинолог, на един “истински истинолог”. Моето търсачество, за да е автентично търсачество трябва да е непрекратимо, един вид аз трябва да потъвам в Синева, все по-надълбоко и по-надълбоко. Валентин казва, че ви класифицирам и така се чувствам удобно, сигурно има предвид, че така ми е кеф. За да ви класифицирам, аз трябва да излагам това как виждам истините за вас. Но аз не правя това. Аз не казвам: според мен истината за Синева е истинологията, или истината за Донка е да бъде метамайка, или истината за Валентин е, да експлицира пред нас Бога, не. Аз казвам: всички тези неща са скрити самосъзнания на тези хора, но те са динамични състояния, тоест не застиват в истини. Аз не ги квалифицирам, а осъществявам реалната плът на моето търсене. Малко дръзко и може би самонадеяно, но нали все пак е търсене… Това, че търся идеалния търсач е особено забавно хрумване за един пристрастен към целите/предпоставеностите си/ си истинолог. Истинологът е втъкан в моето търсене, аз не мога да съм отвратен от него, разбира се, не мога и да го обичам. Той е една табела, която трия, за да изникне написаното отдолу, което на свой ред ще подлежи на превъзмогване. И, Валентине, колко пъти ще трябва да казвам на истиноложкия ти подтик, че търсачът просто търси. И то нито със свещ, още по-малко човек - това са предпоставени/истинни/ истини.

Валентине, Синева, считате, че според мен търсачът самоцелно търси? Но аз вече писах за това, но нейсе, пак: Търсача и истинолога се отличават качествено. Ако се опитаме да приложим правилото “всеки има своя истина”, което явно е мото на Синева и Донка, както и разбирането, че “никой не греши, просто е прав сам за себе си”, което е уточнение на Донка, то можем да стигнем до заключението, че истините са много. Що се отнася до конкретната истина, то истинолозите се различават един от друг, но си приличат по това, че в крайна сметка тяхното “търсене” цели истината. Тоест разликите между истинолозите има, но принципно и качествено истинолозите са еднакви. Качествената разлика между истинолога и търсача е тая, че търсачът търси без цел. Така че твърденията на Валентин, че “търсачът търси търсача” и че въобще търси нещо определено, са погрешни. Те просто са вменяване на едно истиноложко разбиране на място, където него го няма – в автентичния търсач. Колкото до въпроса на Синева “как преминава животът на един търсач”, той крие в себе си обвинението в безсмислие, което по моему звучи така: ако търсачът търси без цел, що за търсене е това търсене, как да си го представим? Нека идем при труженика в отходната яма. Той има избор, да е истинолог или търсач, как вижда той своя избор? Ако избере да е истинолог, той ще направи няколко неща, които са ви добре познати. Ще си зададе въпроса, струва ли си да търся в отходната яма? За един търсач този въпрос е несъстоятелен, та такъв въпрос предпоставя истини. Истинологът ще си каже, аз предполагам какво ще открия в отходната яма. А желая ли това, което ще открия? Определено, не! Затова истинологът ще пренебрегне отходната яма и ще започне да търси другаде, в някое неотходно място. Тук Донка предлага нещо находчиво, според мен то е находчиво само в истиноложки смисъл, не и в търсачески. Донка има самочувствието, че притежава ноу хау-то как да включи в симбиотичен ред всички неща, дори отходните такива. Но това е само привидно. Всъщност, ако на нея е предоставен избора между нейната истина и твоята(Синева или Валентине), тя ще ги отблъсне. Или по-хитроумно, Донка ще се опита да съчетае истините ви в обща истина. Но ще успее ли? Та ако тя успее, всъщност ще наложи “своята истина” – симбиозата. Докато тази на Синева е по-скоро от опозиционен характер, а на Валентин е от философски характер от източен и руски тип. Ще ви кажа какво ще се получи, едно споразумение, един хибрид, зад който ще се крият индивидуалните ви истини и ще чакат сгоден момент, за да се наложат. Истинологът е винаги предпоставен от своите истини, той не ги е търсил, той не ги е избрал, той им се е подчинил. И ще им служи въпреки всички други хора. Истинологът е алтруист, доколкото истината му го шепне, но ако се противопоставят алтруизма и истината, то е ясно какво ще избере истинологът. Ето и другия вариант: ако труженикът избере да е търсач и е изправен пред отходната яма, той ще действа по съвсем друг начин. Инстинктът му да търси ще го въвлече в отходната яма, табелите “това е отходна яма” и “безсмислено е да влизаш тук”, които всеки истинолог веднага вижда, за търсача са без значение, те са една незначителност. Както свободните криле благоприятстват летежа, така и свободното от истини сърце спомага същинското търсене. Ако насилим истинолога да влезе в отходната яма, той все ще открива лайна. И то не защото толкова в действителност има лайна, а колкото поради това, че истинологът е приел написаното на табелите около отходната яма. Търсачът не е обременен от истините си. И затова той не открива лайна, а света. Само и единствено търсачът има пряка и същинска среща със света. Истинологът е възпрепятстван от своите истини, те слепят очите му. Това прилича на думите на Сахаров, които Синева цитира, а “чистата дъска” е елемент от философията на Джон Лок. Що се отнася до сократовите думи: “аз знам, че нищо не знам”, те са поразяващ удар върху вижданията на истинолозите. Да знаеш, че нищо не знаеш, значи да си дълбоко проникнат от незнанието си, от липсата на “свои истини”. Но тук истинологът, нали е истинолог, спира окото си не на незнанието, а на “знанието, което нищо не се знае”. Той го върти, сучи го и все истини изцежда. Сократовите думи не са истина, те са подход, те са точно инстинктът на търсача – да превъзмогва всяка новопоявила се в него истина. Изгрев, точно истинологът бяга от живота. В своите истини. Истинологът не познава любимия или любимата си, той познава истината за тях, той не знае какво е животът, той се е сгушил в истината за живота. Постоянното търсене е постоянно биване в средата на живота. А достигането до истината, която човек няма сили да превъзмогне, е признак за умора от биването при живота и бягството от него. Истината е евфемизъм на смъртта, тя е страх от живота. Истинологът е един проповедник на смъртта, под лукавото име “истина”. Истинологията е заразата, истината е вирусът. Разбра ли, Синева, как преминава живота на търсача? В биване с живота, в слятост с него, в непрестанно въодушевление от новостите му. Търсачът е животът. А как преминава живота на истинолога? Във вкопчване в “своите истини”, в четене на истинни табели, които предпоставят предстоящото. Истинологът никога не пресреща нови неща, защото пропилява живота си да пресреща самовнушените си истини. Догмите на истинолога: - така и си знаех, ох… - виждаш ли, аз прогнозирах правилно, знаех си, всичко ще се провали, ах… - ето пак същото, всичко се повтаря, ех… Истинологът не търси Бог, той търси своята удобна истина за Бог. Когато го иска милостив, му се случва истината за милостивия Бог, когато го иска възмездяващ, точно тая истина се пръква пред очите му. Търсачът търси без цел, затова среща нещата такива каквито са – богати, пълнокръвни и винаги животодаряващи.

Да търсиш не предполага цел/някакво търсено/, да търсиш значи да не спираш. Да спреш значи да се вкамениш, да се в-истиниш. Целта и истината са примамки, които отклоняват автентичния търсач, съблазняват го да спре. Целта и истината са заблудите на търсаческото пътуване. Търсенето е като полетът на птица. За да търсим, ние трябва да снемем от крилата на птицата всички възможни тежести. - "какво търсим" е най-непосилната тежест, която чупи крилете на всеки полет. Онзи, който обективира целта на своето търсене, съвсем скоро ще се простре в някое пусто плато по стомах и лице. Яснотата на целта и силата на търсенето се намират в обратнопропорционална зависимост. - "защо търсим" е тежест, която е понесима, но тежест, с която ако се нагърбим, няма да летим високо. Мотивите за моето търсене разсейват самото търсене. Това е като в оная будистка притча, в която простреляният с лък е намерил сили, наместо да изучава посоката и източника на нападение, да се заеме със задачата да извади стрелата от тялото си и да се лекува. - "как търсим" е въпрос, който слабо тежи, но тежи. Често се случва търсенето да се прекрати, за да се разсъждава над начина на търсене, това е ежедневна опасност. Истинологът е кьопава птица, той се плаши от разперените си криле, високото не му понася, търси земица под краката си/истини/ и стеница отстрани, на която да опре плешката си. Дай на истинолога кацаща перспектива/цел/ и той ще засияе, ще се втурне през глава, въобще истинологът лети най-добре, когато каца. Търсачът е друга работа, той е феникс, ражда се из пепелта на истините си. Защото търсачът знае: истина ли е, клечка й трябва. Търсачът не изживява, не цели тръпката от търсенето, едно такова твърдение може да хрумне само на истинолог, та нали на него все цели му се мержелеят. Търсачът е свободен от цел, той нарича своите цели, свои заблуди, свои съблазни. Търсенето е изпитание насред огън, който прогаря и превръща в пепел всяка истина и цел, търсачът се възправя и лети от пепелищата на сринати истини. Търсачът знае, естествена съдба на всяка истина е нейното снемане. Търсенето е превъзмогване! Превъзмогване на спирки, истини и цели, търсенето е чистата свобода на полета. Въобще търсенето не е голямото ДА. Напротив, търсенето е съсичащото НЕ. Търсенето е НЕ на целите, търсенето е НЕ на истините, търсенето е НЕ на как и защо, НЕ на кой и какво. Всъщност истинологът така и не схваща, че плодът на неговата истина е истината от дървото на познанието, това е стремежът му да е равен на Бога. Неговото голямо ДА е да-то на мерака му за богоподобие, Адамовият грях. Неговото истинно ДА е не утвърждаване на Бога, а утвърждаване на самия него и “неговата истина” пред Бога. Не се съмнявайте, истинологът ще отрича това, ще го нарича клевета, но Каиновата завист ще говори от неговите уста, Каиновата истина/което замазано звучи като “моята истина” или “частичната истина”/. Отговорът на въпроса “Що е истина” е следният: истината е върховна победа на заблудите. Истината е короноване на заблудите. Мислейки истини, ние допускаме заблудите в сърцата си. Всъщност истините са авангарда на заблудите. Само истинологът може да не се досети, че заблудите го заблуждават посредством истините. Нека се върнем на отходната яма и липсващата около й градина, на копаенето без цел и безбройните плевели. Там има един търсач – не градинар, боже опази – той не различава истини от заблуди, не отсява нищо, щото отсяването предполага тежковъоръжен с истини/знания/ човек. Търсачът не чете табелите по своя път надолу, защото всяка следваща снема предходната, търсачът не тъгува за липсващата градина нейде горе, търсачът лети! Лети през отходността на отходната яма, през рудници и дълбини, през истини и лъжи. Само автентичният търсач е способен да лети в една такава неблагоприятна среда, в една такава неприсъща за полет посока. Щото търсачът е свободен от цел и истина, от спирки и съблазън. Търсенето не е какво, не е защо, не е как. И ако търсенето има своя истина, тя е, че търсенето е превъзмогване на истини…

Ще се поровя малко в душицата на истинолога. По какво можеш да го познаеш? По това, че търси истината? О, не!!! Хиляди пъти не! Точно обратното, истинологът е разпознаваем по това, че вече е открил истината. Навярно, той ще ти разкаже как е търсил истината, поради което ще извади от миналото си някоя мелодраматична история, ще я изцеди, а от празното й сърце ще изнамери истината. Истинологът винаги облича истината в словосъчетанието “моята истина”. На пръв поглед това е скромност, едва ли не съзнание, че не желае да ти натрапва своята истина. Всъщност зад “моята истина” се крие животински защитен механизъм. В общи линии този механизъм представлява следното: – истинологът изпитва ужас от това, че може да изникне аргумент, който да срине основанията и същността на неговата истина. Затова той е изнамерил своя универсален контрааргумент – въпросната “моя истина”. Тази истина е “моя” доколкото очертава едно поле на неприкосновеност по отношение на “чуждата истина”. Така “моята истина” ще остане недосегаема за “чуждата истина” и за чуждия аргумент”, а това е досущ като в приказката на Андерсен, за която спомена Багира. Синева, ще ти кажа как истинологът се е превърнал в това, което вече е. Някога той се опитал да търси истината, но е бил слаб търсач. Въпросът “Що е истина” за него е бил тежест, нещо повече, той е чувствал тоя въпрос като агресия. Той не е знаел, че силата на търсача е не в откриването, а в омаята на самото търсене. Търсачът никога няма да се ожесточи от своето търсене, та то е неговият най-любим свят. Слабият търсач, или най-вече никаквият търсач, е ожесточеният човек. Понеже за него въпросът няма стойност, а само отговора, ще е нормално, когато липсва отговорът, истинологът да започне да мрази. Той се ожесточава. Това е вярно, но е довод не в твоя, а в моя полза. За същински гладния, гладът е двигател, инстинкт, това е търсачът. За привидно гладния, гладът е умора, гладът го сломява, той мрази глада. Той цени хапката и търбуха, а това е истинологът – ситият от своите истини. Хей, приятелю, сподели своите търсения, а не своите истини! Няма такова нещо като “моя истина”, има “моя заблуда”. Понеже теб те влекат дефинициите, ще ти кажа тази за търсача – той е пътник, който е нарамил сто заблуди, а по своя път открива още десет пъти по толкова. Но тези заблуди са безценни, защото за заблуди, които са част от едно пътуване. Чистата заблуда е тази на истинолога – тя е заблудата на човек, прекратил своето пътуване. Чистата заблуда е истината от типа “моята истина”, има нещо онанистично в това словосъчетание, не мислиш ли? Синева, наистина ли искаш това? Ще ти кажа аз какво искам. Аз искам да търся истината, но не с тези, които считат, че са открили истината, още по-малко с тези, които тръбят, че са открили “своята истина”. Аз искам да търся истината с тия, които разпознават в покълналите си истини своите заблуди, с тия, които пътуват, а не шарят с очи за първата страноприемница “Истина”, в която да приспят клетите си умове. И преди всичко, аз не искам да се убеждавам на 100% в коя да е истина, а още по-малко в някаква “моя истина”. Аз искам “моите истини” да пропаднат, да се сринат, да изтлеят, аз искам върховни изпитания за “моите истини”. Аз искам да съм търсач, ако ще да копая в отходни ями. Защото ако отнапред смятам, че истината няма как да е в отходна яма, то аз вече съм се нагълтал с истина за това къде може да е истината. Всъщност един търсач дори не търси истината. Той просто търси. Валентине, що не вземеш да си прочетеш отново всичките постове. Да видиш съгласията си с другите, явните и скритите комплиментите. Та ти не можеш да удържиш желанието си да се харесаш, както и опитите си да кажеш нещо умно в две изречения. Да изпратиш над четиристотин поста за три месеца не е имане какво да кажеш, а копнеж да препотвърждаваш истини, правоти и ласкателства. Ако бях откликнал на извиненията ти за грубия език, досега щях да съм ти първа дружка. Ето това е черна светлина, дето се чуди как да се белоса. Изгрев, алтруистът е най-гледащият в чинията на ближния. Неговото оправдание е, че ще сложи нещо в чуждата чиния, а няма да вземе или да завижда. Само от “алтруисти” съм чувал рефрена – “Ах, какъв неблагодарник”. Знаеш ли с какво храни алтруистът ближния си? С топче сирене доставено с танкери и лайнери истина. Ако не приемеш дори частица от истината на алтруиста, той ще те намрази и ще иска да му повърнеш сиренцето. Всички убийци по съдилища и затвори твърдят, че убитият ги е ощетил, те са му дали, той не се отблагодарил. Няма убиец да не гледа на себе си като на велик алтруист. Междувпрочем точно убийците най-държат на “своята истина”. Въобще пазете се от тези, чиято истина е да нахранят калифорнийските червеи!

Синева, така написано, твоето изречение прави истината… как му се вика… а, да – предикат на въпроса. Ти не постигаш истината питайки. Ти ползваш вече дадената истина като ключ за въпроса си. Истините не обясняват, защото обяснението е умората да питаме. Ще ти кажа каква е според мен тайната на въпроса. Това е чувството за възбуда от липсата на отговор, това е въпросителността на въпроса. Ти сякаш бързаш да получиш отговор, понеже въпросът сам по себе си ти се струва недостатъчен. Въпросите са бременни жени, сами по себе си те са цялостни. Бременността иска не бързане за раждане, тоест даване на отговори, а търпение. Ето как си мисля, че звучи психологически твоето твърдение. Някои жени забременяват, защото искат да родят, при тях целия процес е възнамерен. Други жени, и това са здравите жени, забременяват не със съзнание за раждане, а поради естествеността на съществуването си, те не мислят жената в себе си, защото те са Жената. Истинолозите са хора, които не понасят въпросите, защото въпросите ги тревожат, мъчат ги, те искат ясни и неопровергаеми отговори. Истините. Ти на практика ме питаш дали искам да съществувам? Това е въпрос на истинолог, в подплатата му се крие отговора. “Аз имам истина, следователно съществувам”. Ето го мотото на истинолозите. На тях истината им е нужна, за да си докажат, че съществуват. Ако им кажеш, че няма истина, те го приемат като отричане на съществуването. Онзи, който има нужда от доказателства, че съществува, значи се съмнява в съществуванието си. Пристрастява се към истини. Тоест да ти кажа моята истина? Животът и съществуването не се нуждаят от обяснения. Когато започнеш да обясняваш защо обичаш, спираш да обичаш. Наистина неприятен въпрос! Твърде много отговор има в него. Каква ми е причината ли ме питаш? Какво ми е предназначението? Кой съм аз? Ние преди всичко трябва да се научим да питаме, което значи да освободим въпросите си от предпоставени истини. И за да не пропадне разговора ни в две напълно непресичащи се писти, ще ти дам един отговор в стил “истина”. Гледането е постоянната грижа да съм свободен от предразсъдъците на истините си. Виж, Донка би гледала с любов, което най-често си е натрапване. Ако ли пък кажеш, че моята дефиниция за гледането е моя истина, си го спести, това ще значи, че не си разбрал какво имам предвид. Багира, всичко вървеше добре, докато не написа “светлина в тунела”, кажи ми, защо ти трябваше това? Колко ми хареса сравнението с приказката на Андерсен! Както и психологическото ти проникновение за намеренията ми, но тая светлина в края, пу-у… Правим, струва ме и все на истина/светлина/ се натъкваме. Хей, тая светлина тъмнее, тя не е шанс, а най-злият господар – нашите истини. Донка, дори като метафора желанието да нахраниш калифорнийските червеи си е перверзия. Откъде това желание? Мислиш ли, че е естествено? Сякаш толкова ти се иска да филантропстваш, че не пропускаш дори червеите. Аз не знам дали калифорнийските червеи произвеждат тор, но явно твоята Истина е “ще комбинирам всичко така, че всички ще са щастливи”. Но само нещастливият човек има за идеал щастието на другите. Алтруизмът винаги е хипертрофирал егоизъм.

Синева, аз не установявам неистина. Ако го направя, се потапям в досадния модел истина-неистина. Ще дам пример колко неприятно работещ е моделът истина-неистина. Форумът! Или който и да е разговор. Всеки установява своята истина/колко лош е вкусът на разбирането, че всеки има право на собствена истина/, което не значи, че той търси някаква истина, напротив, въпросният "всеки" вече притежава своята истина, тя е открита и забита в сърцето му като обелиск. Един интересен психологически момент: колкото повече човек е убеден в истината си, което значи, че я счита за вече открита, толкова повече на всеослушание твърди, че е в процес на търсене. Един форум или един разговор не е среща между търсачи, а сборище на истинолози. Но в истонолозите се прокарва едно кокетство, отново лош вкус - да се съгласяват с чуждата истина, да откриват сходства между истините си. Това е само привидно. Това е заход към налагане на собствената, вече открита истина. Тези думи не са ориентирани толкова към всички други, а най-вече към мен. За да приложа горните си думи, възможно най-добросъвестно, аз трябва да гледам на себе си като непритежаващия истината. Самото виждане за това не е моята истина, напротив то е един шамар за истината ми, ритане на подпорите й. Как така се оказа, че с моята намеса в темата се завъртяхме в кръг. Я вземете всички и прочетете темата отначало до моята намеса. Стоене на място, сладки приказки, трошици човешки истини, привидни единодушия. Ех, грубият език! Колко плоден е той, какъв урожай следва след него! Грубият език не пробужда, той не е месиански, той е просто амоняк в носа на замаяните. Макар да не считам, че съм ползвал груб език. Но понеже не съм си у дома, а във форум, ще се старая да се придържам точно под чертата на последния си пост, за да не се налага нова забележка. Не, не. Това не е някаква си превенция, някакъв страх от заблуди, щото би било точно реакция на мислещия в истини-неистини. Дали засявам липсващата градина с лъжи или истини е едно и също. Просто копаеш, както просто дишаш. Просто гледаш плевелите, това си ти. Но равенството между плевелите и теб не трябва да се разглежда като истина. Хайде като за начало да го наречем работна истина, чието бъдеще, след пълноценната употреба, е да изтрием истинността на работната истина. Думите на Донка са чудесен пример за действието на работната теория. Тя благодари, това е повече от съгласие с мен, и накрая какво - горния цитат. Преводът му е такъв - ти си имаш истина, аз си имам истина, всеки има право на истина. Да ама моята истина е истина, а пък твоята вони. Аз знам, че Донка няма да ползва груб език, но ако продължавам да тикам отходни ями изпод носа й, някакси, в някой сън ще ме застреля от упор. Изпитание за всяка истина е пълният отказ от нея. Може и по-друг начин - обеси истините си, по треперещата си ръка ще познаеш какъв роб си им бил.

Валентине, усещам как искаш да има центриране около теб. Помисли, годен ли си да заместиш задните ми части. Виждам, ти си човекът-цитат, не си ли даваш сметка, че това може да не е познание, а изхождане? Синева, няма ли в теб терапевтични нагласи? Почти ме постави на кушетката с главата към теб. Какво значи да вярваш? Да експлицираш истините си? Да се изхождаш? Каква е разликата? Пък от друга страна, що не се съглася с теб. Моята вяра я има. Да, да! И аз я изразявам посредством една копрофилска метафорика. А не с висш разум като Валентин, примерно. Донка, що за влечение - да се прави добро някому? Знаеш ли какви са мотивите за една такава... перверзия? Психологически имам предвид. То е като майките, които тъпчат децата си все за добро. Погледни през прозореца, виж, колко нахранени с истини възрастни има. Синева, за сънуващия - ако той сънува истини, защо го прави. Ами от недоимък. Ето никой не хареса моя сън, тоя с плевелите и отходната яма, някак отблъсква. Чудно защо? Виж, Валентин парфюмира добре своите истини, Донка ги заобля, умилява ги, хубави сънища. Не е ли всичко натъкмълък? Модераторска бележка: Моля НЕ използвайте груб език във форумите!

Аз съм липсващата градина около отходната яма. Копаейки в нея, търся корените на всички плевели, които се ширят по хоризонта на липсващата ми градина. Тези плевели са истините, на този, на онзи, моята. Това е по-скоро едно неправене. И засега имам само двойки. И една пчелика... която все ме жили.

Нали ти казвам, в отходната яма съм. Но ми се мержелеят торти. Дори ям. Макар да ме е срам. Осъзнаване, къде ти? Може би леко боцване...

Аз си мисля, че ако след първото гледане на "Матрицата" не се терзаеш от това, че си типичен член на Матрицата и че нямаш нищо общо с Нео, пък дори и със Сайфър, то в тебе има най-много от ония маркучи от стъклените утроби. Иначе по улиците Неовци колкото щеш. Мен ми хареса Архитекта, приличаше на папата. Пък точно толкова разбираше човека.

Синева, огледай се, от пет четирима ще ти кажат, че са преживели чудо. Колкото по е ситна една душичка, толкова повече чудеса й се привиждат. Има жени с половин оргазъм пък с десет чудеса, има мъже с две разгледани корици на книга, пък пророци до безкрай. Иначе аз Фарисея си го представям такъв: умен, без чудеса и фалшиви оргазми, ще се засрами, ако за всеки втори свой аргумент търси помощ от Бога, щото това е мания на цялото плебейско войнство. Фарисеят знае: истината е като торта посред сън, която и да ядеш, от нея няма да се изходиш. Фарисеят ще се огорчи от себе си, когато хапне от глазурата или от блата, подал се е. Той е научил: истината е Дявола! Тя влиза в кръвта, взема сърцето и плакне ума. И щипка философия има във Фарисея. Оргазмът по време на сън оргазъм ли е? Истина ли е? И както казват теоретиците на истината - ама е истина това, че оргазмът по време на сън не е оргазъм. Или по нефарисейскому - ама е истина това, че чудото по време на сън не е чудо. Когато всяка истина се стопи, остава само моделът истина-неистина, останал сам той е по-гол от кръщелниците на Йоан. Да сте видели някой да бяга по улиците и да крещи: Истина, истина ви казвам, истината не е истина. Вземете тоя модел истина-неистина и го претеглете. Няма везна, земна или божия, която да го претегли. И още една философско-религиозна закачка: истина ли е това, което досега разправях? Сън е, като тортата, като чудото, като оргазма. Ама аз знам как е с хорските души, те са като чукча, или на истина или на лос ще се наденат. Кой каквото знае!!!

Аз мисля, че истина няма. Но има заблуда, че има истина. Но ще е глупост да се обърне въпроса на “Що е заблуда”. Така само ще се търси истината за заблудата и най-много да се попадне на заблудата за заблудата. Истината е красива жена, която винаги се оказва малко груб мъж. Но не мисля, че аз съм истината. Защото и мен като нея нямаше да ме има.

А според мен тълкуването на един сън е много лесна работа, дори бих казал работа проста. Заратустра май е прочел една книга на някой полупризван полусамозван автор и е вдъхнал от нейната помпозност. Хем сънищата били универсални, хем едното разказване не помагало. А тая работа за личното в сънищата, не е нищо повече от фалшивото перчене с това, че всеки от нас бил уникален. Хайде на последния написан тук сън. Починалото момиченце ще е малкото светлина, с която ще се види непрогледното. Пък да видим някой може ли да добави още нещо към това тълкувание. Иначе не разбрах! Заратустра, къде да се озовеш гол?