Слънчева

Живяла на света девойка – пленница на Злия магьосник. Само един ден в годината той пускал на свобода момичето и то се качвало в планината – там, където човешки крак не е стъпвал. Един ден на свобода и щастие! После всичко започвало отначало. Годините ставали все по-дълги и мъчителни, страданието все по-голямо. Пораснала девойката - превърнала се в красива млада жена. По цели нощи тя оплаквала съдбата си. Никой не знаел за нейната горест. Само звездите били свидетели на страданието и.
Но ето, че един ден жената неочаквано срещнала в планината Добрия вълшебник. Той разговарял с изворите, цветята и камъните и можел в миг да стигне до най- отдалечената звезда. Безброй били чудесата му и денят минал неусетно.
- Освободи ме от проклятието, което тегне над живота ми - помолила се жената на добрия маг - ти можеш всичко! Върни ми свободата!
- Сама трябва да си помогнеш! Това е по силите на всеки човек. Върни се при Злия магьосник и се опитай да го обикнеш. Победи злото с любов!
Тръгнала жената по обратния път. Мислела непрестанно за тайнствения чародей! Тя повярвала на думите му! Завьрнала се в своя затвор. Започнала да търси нещо хубаво у магьосника - нещо добро, което да обикне. Нали всеки носи нещо хубаво в себе си! Наред със злото у всеки живее и доброто.
И ето, че един ден жената забелязала в очите на своя господар сълза.
„И той е самотен – помислила си тя - далеч от света и хората. Едва ли има по - голямо нещастие от това!”
Зад каменната маска тя видяла едно изтерзано лице и заплакала. Обикнала го – с цялото си сърце и душа! Тогава станало чудо! Магьосникът върнал свободата на младата жена. И тя тръгнала отново към планината. Обиколила пътеките на миналото, изкачила така жадуваните върхове, но никъде не открила Добрия магьосник. Само изворите , камъните и цветята и напомняли за него и неговите добри вълшебства.
Жената разбрала: Истинските чудеса се случват само веднъж. Те са шансът ни да променим живота и да претворим съдбата си!...

Пътувам за Германия, за поредния семинар по Паневритмия и си спомням първото си пътуване.

2000 година, Ланд ен Босх – сърцето на антропософската общност в Холандия. Участниците са хора, изучавали десетилетия духовната наука на Рудолф Щайнер. Добронамерени, любезни, по лицата чета симпатия, примесена с лек скепсис: „Какво ли може да дойде от една балканска страна?” Започвам с теоретичните обяснения върху човека-микрокосмоса и връзката му с макрокосмичния свят. Зазвучава музиката, която оказва незабавно магическото си въздействие. Разучаваме първите упражнения. Практиката се редува с обяснения за съдържанието и смисъла на движенията. Изумлението нараства, скепсисът не се вижда никакъв. Засипана съм с град от въпроси: „Кога е дадено всичко това и къде?” „В началото на 20 век, в България” „Защо ние нищо не знаем?” Свивам рамене: „Не знам, България е малка страна” „Кой е Петър Дънов? Какво е знаел за Д-р Щайнер? Били ли са във връзка?” Разказвам за Учителя. „Не, физически никога не са се срещали, но има духовна връзка между всички учители и духовни посветени” – това, разбира се, го знаят. Възрастен мъж се приближава до мен, десетилетия е изучавал духовната наука. „Откъде знаете всичко това? Това знание не е достъпно за всеки. То е разкрито в лекциите на Д-р Щайнер, но те са разбираеми за по-тесен кръг хора.” „Достъпно е. У нас беседите и лекциите на Петър Дънов вече могат да се намерят навсякъде. Аз не съм специален човек, просто съм чела.” Замислено гледа снимката на Учителя и си купува няколкото брошури с лекции, преведени на английски и немски, разбира се и учебника по Паневритмия. След 2 месеца 12 души от Холандия се качват на Рила за летния събор. За няколко от тях това е начало на нов етап в живота.

Осем години оттогава, всяка година изнасям семинар или курс по Паневритмия в някоя от централноевропейските страни и се усмихвам на повтарящата се реакция на хората там – от сдържаната учитвост до изумлението, породено от преживяната магия на Паневритмията, която разчупва преградите – културни, социални, психологически. В края на срещите ни лицата на хората излъчват младост и доброта, групата танцуващи се е превърнала в едно малко общество, в което се дискутират и личните и световните проблеми. Загрижени са за екологията, отчуждението, негативите на глобализацията, за новите деца. Радостно и тихо седя в някое ъгълче като част от кръга и слушам. В разговорите часто се намесва България. Новото откритие. Последният път в Австрия една интелигентна жена ме попита: „Разкажи ми за там, където живееш.” „За България” Не ми казвай България, защото това нищо не ми говори.” „Нали знаеш Дунава?” - питам. Смешен въпрос за една австрийка. „Е, той е нашата северена граница.” Очите и се разширяват. „Толкова близо?” Смея се. И друг път ми се е случвало.

Мисля си за първите учителки по Паневритмия, които са я изнесли извън пределите на страната: Анина Бертоли, Ярмила Ментцлова, Ернестина Сталева. Също и за онези, по-напреднали и по-възрастни преподавателки, от които съм се учила – Ина Дойнова, Мария Митовска, които продължават да разпространяват този магически танц и в чужбина.

Анина Бертоли е от италиански произход. Когато идва в България Алфиеро Бертоли е млад човек, решил да посети Индия за да постигне духовно знание и посвещение. В България среща жената за която е мечтал, а в лицето на Петър Дънов намира своя духовен учител. Остава като един от най-преданите ученици. Той е и един от съ-основателите на комуната в „Изгрева”. От брака му се ражда дъщеря Анина. Тя също тръгва по духовния път на своя баща. След идването на комунистическия режим емигрира във Франция.

Описват Анина Бертоли като човек с дълбока душевност и завладяваща изящност, много деликатна и сдържана, но с вътрешна твърдост и духовна сила. Тя разпространява учението на Петър Дънов и Паневритмията във Франция като създава свой духовен кръг в Париж. Издава списанието „Льо грен дьо бле” („Житно зърно”).

Ярмила Ментцлова е от чешки произход, но е родена в България. През 1938г. заминава във Франция да учи танци и специализира като хореограф. Последователка е на Айсидора Дънкан и на нейната школа за така наречения „свободен танц”. През 1943г. се връща в България и е заведена на Игрева, където през 1944г. се запознава лично с Учителя. През 1955г. Ярмила емигрира във Франция, където организира курсове по Паневритмия в Париж и летни курсове в подножието на Алпите. През 1984г. издава ръководство по Паневритмия на френски език. До смъртта си работи заедно със семейство Гобо, които и до днес преподават Паневритмия така, както са били обучавани от нея, в своя дом в подножието на Алпите. Жан-Луи и Арлет Гобо са скъпи гости на Бялото Братство всяко лято в последните години. Те са сътруднчили и на Анина Бертоли и са посветили живота си на разпространяване на Паневритмията и учението на Бялото Братство. В Париж за разпространение на Паневритмията заедно с Ярмила е работела и Мария Христова.

В Съединените Щати Паневритмията „прелита” с Ернестина Сталева, която се преселва в САЩ скоро след смяната на властта през 1944г. Ернестина превежда беседи, преподава Паневритмия, създава група в Масачузетс, в последните години заедно с нея работи Антоанета Крушевска, издала ръководство по Паневритмия през 2004г. Друга дългогодишна преподавателка бе Виола Бауман. Тя заминава през четиридестте години за Франция, където се запознава с Михаил Иванов, който вече е създал там своето духовно общество „Всемирно бяло братство”. В началото тя е много впечатлена от него, но бързо се разочарова и заминава за Америка където се омъжва и остава да края на живота си, посещавайки България неколкократно. След смъртта на съпруга си тази необикновено красива и музикална жена се отдава на преподаване на Паневритмия и през 1982 г. издава ръководство по Паневритмия на английски. По късно ще бъдат издадени още три: от Ардела Натанаел, настояща преподавателка по Паневритмия, от Дейвид Лоримър и от Антоанета Крушевска, която преподава в Ню Йорк.

В последните две десетилетия Паневритмията се разпространява все повече в САЩ благодарение на ентусиазираната работа на няколко преподаватели и лектори като Ардела Натанаел и Филис Торп, Сананджелин, която е създала център във Вирджиния, Антоанета Крушевска и др.. Ардела и Филис работят в тясно сътрудничество с Мария Митовска и Георги Петков от България, които са посветили живота си на разпространение на Учението на Петър Дънов и на Паневритмията в чужбина. Гостували са многократно като лектори и учители по Паневритмия в десетки страни по света, поддържат вече десетки години връзки с приятелите на Паневритмията в чужбина и имат огромна заслуга за опазването на първоначалната чистота в преподаването й.

Сега в САЩ има мрежа от групи по Паневритмия: в Калифорния – Сан Франциско, Лос Анжелис, Паоло Алто; в Индиана, Мисури - Сент Луис, Монтана, Ню Хемпшир, Ню Мексико, Оклахома, Тенеси, Аризона, Вирджиния, Илинойс - Чикаго, Тексас, Уисконсин, Онтарио, Арканзас, три групи в Ню Йорк.

В малко известната Коста Рика има група, състояща се от около 60 човека, чиито гост беше цигуларката Йоана Стратева.
Между 1980 и 1987 в България многократно идва Филип Кар-Гом, писател, психолог, човек на духа, който от 1988 оглавява Ордена на бардовете, оватите и друидите – една от най-многобрайните друидски групи в света. Запленен е от духовността на България, от Рила, Паневритмията, от идеите на Братството, от духовното излъчване на Борис Николов – ръководител на Братството по това време, Филип Кар-Гом допиранся много за разпространението на Паневритмията в англоезичния свят като в онези години води в България много хора, трима от които и до сега са свързани с Паневритмията, Бялото братство и са чести гости в страната ни. Дейвид Лоримър е писател, общественик, директор на няколко международни духовни организации, който издава три книги посветени на Учителя и неговото дело, едната от които е „The circle of sacred dance” – ръководство по Паневритмия. Ардела Натанаел след като се преселва в Калифорния създава мрежата, за която споменах, през 1992г. издава и учебник по Паневритмия. Дейността й се прехвърля в Южна Америка и Европа. Даниел Кар-Гом също свързва живота си с България. Няколко години органзира групата по Паневритмия в Лондон и популяризира лекциите на Учителя, за известно време.издава английската версия на списание „Житно зърно” – „Grain of wheat” В началото на осемдесетте години в България идва няколко пъти и Алисън Браун, която създава своя група по Паневритмия в Глазгоу, Шотландия.

В бившия Съветски съюз Паневритмията е пренесена вероятно от Леон Москона, по онова време последовател на Учителя, писател, духовно-търсещ, който през 1974г. е в Москва и създава група по Паневритмия. През следващата 1975г. много от членовете й идват в България. Между тях са семейството музиканти Роза Пронина и Миша Пакуш, който ентусиазирано разпространяват музиката и словото на Учителя, Елена Острова, която превежда множество беседи, Михаил Левин, астролог. Михаил и Галя Левини създават духовна група, която продължава да работи с Паневритмията и идват почти всяко лято в България. В Москва Паневритмия се играе на 2 места, групи има и в Рига.

Йо Хазен от Белгия, който е идвал неколкократно в България и има влияние върху няколко духовни групи преподава не само в собствената си страна, но е имал курсове и в Япония. Той превежда текста на Паневритмията на нидерландски.

През 1994г, на Рила идва австралийската астроложка и писателка Барбара МакДъгал, която след завръщането си прави курсове по Паневритмия в Куинсланд

В последните години ръководството по Паневритмия беше издадено на португалски, италиански и немски езици поради интерес към танца в съответните страни.

Във връзка с разпространението на Паневритмията в чужбина се открояват и имената на Ина Дойнова и Йоанна Стратева. Ина е преподавателка, позната във всяко кътче на България, надарена с музикална и певческа дарба. Цигулката на Йоанна е предизвиквала сълзи и възторг на много духовни срещи и фестивали по цял свят. Двете – заедно и поотделно разпространяват вече три десетилетия Паневритмията в САЩ, Коста Рика, на Балканите, в скандинавските страни, в Англия, Франция... В последните години Ина Дойнова е обучавала групи в Охрид и Скопие, чиито членове идват всяко лято на Рила. Йоана ежегодно е любим гост на няколко групи в чужбина, нейният запис на Паневритмията е обичан от всички изучаващи този танц. Последното и дълго пътуване беше в Индия, където заедно с Филис Торп са предстъавили Паневритмията.

Това изброяване, разбира се, не е изчерпателно. Извън него неизбежно ще останат някои хора и центрове, свързани с Паневритмията. Не бива да пропуснем обаче дейността на Михаил Иванов и създаденото от него във Франция духовно общество „Всемирно Бяло братство”. Основано през 1937, то има клонове и групи на петте континента в които се игаре Паневритмия. Най-големите групи извън Франция са в Канада, Испания, Италия, Швейцария. Клонове има в Япония и Африка. Когато Михаил Иванов напуща България е съществувала само първата част на Паневритмията. Учителя е добавил впоследствие „Слънчеви лъчи” и „Пентаграм”, които и досега не се изучават и танцуват в групите на „Всемирно бяло братство”. Затова пък хора от тези групи идват с жар и ентусиазъм на Рила, където могат да практикуват Паневритмия в нейния завършен вид.

Отново пътувам. Връщам се в България след последния курс в Братислава. В красотата на танца този път срещнах сродни славянски души. Словаците като че ли въплъщават едни от най-добрите отличителни черти на славянството – мекота, дружелюбност, скромност. Паневритмията хареса на малката група евритмисти. Те също знаят, че сърцето на Новата култура на човечеството ще бъдат славяните. Дали няма да видят в Паневритмията осезаем знак за това?

Берн, Швейцария. Футболното световно първенство е в разгара си. И сред неговата шумотевица една групичка от дванадесет души е намерила пространство на хармония и мир на мястото на древно келтско светилище, почти извън града. Мястото е близо до католически храм и трябва да се иска разрешение да се учи и танцува Паневритмия там. Разрешението е дадено. Хората, събрани на това място, принадлежат към различни духовни течения и религии. Музикантката, която смайващо бързо усвои мелодиите на Паневритмията на кларинет, е от еврейски произход и излъчва древната красота на семитските народи. Събрали сме се да отбележим лятното слънцестоене с упражнения от слънчевия танц - Паневритмията. За пръв път чувам изпълнение на Паневритмията на кларинет и кожата ми настръхва от нещо древно и дълбоко, което усещам за пръв път в нейните мелодии. Хората бързо научават упражненията. Според Учителя задължително трябва да се изиграват първите дванадесет упражнения. След тях съм включила трите централни, които са сърцевината на Паневритмията. Словото на Учителя, знанието, разкрито в лекциите му, отново допълва изпълненията.

„Че и ний сме дали нещо на света...” Думите изплуват в ума ми, мисля си за делото, словото, музиката, дадени от един велик дух, избрал да се роди в България, за да можем отново да ги произнесем.

А после иде твоята върховна прослава – и Дева е твоето име.
През душата ти се преломяват всички вълни на лъчите – и в
ръката ти зрее огненият клас на дълги векове живот.¹


За Девата е казано и написано много, но остава усещането като че ли този знак не е напълно разбран. В астрологичната литература ние можем да видим положителните и отрицателните качества на този знак :

Положителни: аналитичност, сдържаност, представителност, взискателност, преданост, чистота, непорочност, скромност.
Отрицателни: придирчивост, тревожност, притеснителност, алчност, догматичност, нервност, превзетост, свръхвзискателност, критичност.

Тя традиционно е свързвана с чистотата, плодородието, аналитичността и вниманието към детайлите, а за неин управител стандартно се счита планетата Меркурий. Земен и практичен знак, с подвижна и променлива същност, Девата ни се вижда най-нетипичният представител на стабилната земна триада.

В Богомилското учение Девата се свързва с победа над „Четиримата и Седемте”. Кои са точно Четиримата и Седемте, разбира се, никак не е лесно да се отговори.

„Седемте” Богомилите наричат „Седемте Владици на Гръма” – съюзници на Сатанаил в неговия бунт против Бога, а в „Богомилски Легенди” четем : „А жреците на Левия Път произнасяха високо заклинания към Четиритях и Седмината.”
Левият път е пътят на черното братство и черните магьосници, така че нещата изглеждат доста сериозни.
Четиримата са владиците на четирите стихии – земя, огън, въздух и вода, т.е елементите, от които е съставен материалния свят. Според окултната наука, тези стихии и техните владици са подвластни на „Княза на този свят”, или Сатанаил.

Задачата на Девата изглежда много трудна за изпълнение и ако чистотата не е сред арсенала на нейните качества, би изглеждала дори и невъзможна.
В човешкия организъм този знак се проектира в червата, а ето какво казва Учителя Петър Дънов в една от своите Беседи :

„Червата съставляват ада у човека, дето живеят всички паднали и грешни духове, всички демони. Някои питат : какво нещо е адът и де се намира той? Казвам: адът се намира в червата на човека. Затова често казват за някого: проклет е в червата си!”
Четиримата и Седмината, Сатанаил, Ада...- Девата трябва да извоюва победа над низшата природа, низшите духове, казано на друг език. За да заповядваме на низшите духове, според Учителя Петър Дънов, ние не трябва да притежаваме техните недостатъци, т.е да сме чисти. Тук можем да си спомним библейската случка с бесовете, Христос и неговите ученици – и кой има власт над тях.
Този който е чист.

Нека погледнем нещата от друга гледна точка. Например според Николай Дойнов знака Дева се управлява от разрушената от Черно Слънце* планета Фаетон (Лъчезарната). Тя се е намирала между Марс и Юпитер, където в момента има астероиден пояс. Според много астрономи, както и съгласно закона на Тициус-Боде точно там би трябвало да има планета. Но с появата на Черната дупка в нашата система идва и катастрофата – гигантските й притегателни сили разрушават планетата и изкривяват траекториите на останалите планети.

„С разрушаването на Фаетон се е ликвидирала силата, чистотата, постоянството и устоят на това чувство, наречено „Любов”, проявяващо се сега в една слаба и деформирана форма чрез Венера и Нептун, и чрез майчините чувства на Луната.” пише Николай Дойнов в своята книга „Науките на първата човешка раса”.

И още :
„Фаетон, който е бил обсебен от влиянието на Черното слънце, е приел неговите качества, които са останали в неговите късове, носещи неговия демонизъм.”

Според Дойнов влиянието на Черното слънце създава безпорядъка в човешкия мозък и в света, а една от основните задачи, които стоят пред знака Дева е установяването на ред и порядък – вън и вътре в човека.

Лесно е да направим извода, че чрез чистотата и разумния порядък, Девата има за задача да победи ада и неговите господари (четиримата и седемте) в човека.
И не случайно във всички окултни школи, от древността до наши дни, чистотата е основно качество, което трябва да придобие ученика още в началото на своя път. Защото каквито и знания, способности и сили да е придобил търсещият, без чистота той не може да победи низшето в себе си и ще бъде завлечен от него.

Най-големият астероид от астероидния пояс е Церера и носи името на римската богиня на плодорието и земеделието, която е заимствана от древногръцката Деметра. Дъщеря на Кронос, майка на Персефона, Деметра е била почитана още преди Олимпийските богове – наречена е „носителка на сезоните" в Омировия епос. Легендата сочи, че Персефона е отвлечена от Хадес и става негова съпруга. Деметра е съкрушена, на земята настава глад и мор. Но с помощта на Кронос, Персефона започва да прекарва половината година при майка си (пролет и лято) и половината при Хадес (есен и зима). Мощна богиня, тя е с двойствено влияние: силно положително - плодородие, изобилие, отглеждане и силно негативно – тя е считана за владетелка на подземния свят, почитана като хтоническо божество. Такова влияние би трябвало да има Церера и в Астрологията – от една страна положителните качества на Дева и от друга – отрицателното влияние на Черното слънце. Девата, представяща реда, порядъка, чистотата, плодородието и изобилието срещу хаоса и разрушителната мощ на Черната дупка. Любопитен е например фактът, че Черните слънца се появяват и изчезват абсолютно хаотично и непредвидимо, извън всякаква закономерност и ред.
Може би освен Меркурий, Церера също е свързана със знака Дева и е още един от показателите на това, което за нас е така необходимо да постигнем в днешно време – нравствената чистота.


Заб. * Черно слънце е употребено като синоним на Черна дупка. Черната дупка е струпване на маса с много силно гравитационно поле. Тя поглъща изцяло светлината и оттам идва и наименованието й.


Радислав Кондаков

kondakov@abv.bg

След Първата световна война човечеството беше преживяло безсмислието на егоизма, на чудовищната лакомия и на вкостенелите назадничави идеи - че силният трябва за ограбва благата на мирния и работлив човек, за да живее охолно и безгрижно, за да командва и управлява. Но въпреки това имаше все още хора, които бяха проводници на тези идеи. Те не знаят един велик, основен закон в природата, който беше изнесен от Учителя така: „Всяка сила, колкото и голяма да е тя, щом върши насилия и беззакония, ще дойде друга, по-голяма от нея сила, която ще я ликвидира.“ Историята по блестящ начин е показала правотата на този закон. Къде са великите империи на древността? Вавилонската, Персийската, Египетската, Римската, империята на Александър Македонски или на Чингиз Хан и коя ли още не? Тези разбирания бяха хвърлили човешкия род в една безумна кървава баня, в която загинаха милиони хора, съпроводена с чудовищни разрушения, мъки и страдания.
След това в човечеството се събуди подтик да намери смисъла и порядъка на този свят. Появи се жаждата към нови идеи, нови мисли, нов живот, едно ново, по-съвършено, човешко общество. Всичко това създаде условията за раждане на ред идейни течения, които бързо намираха почва в жадния човешки ум. Едно от тях беше и Теософското движение, което имаше своето седалище в Индия. То се прие и у нас и неговите последователи пълнеха страната ни с преводна и оригинална литература. Те прокарваха мисълта, че учението им се ръководи и вдъхновява от двама велики Учители със свръхчовешки качества - Мория и Кутхуми. Изтъкваха, че живеели някъде в Хималаите, но не казваха къде, както и не поясняваха дали тези Учители са във физически тела или в някакви други - за каквито те в своята литература тъй много говореха - тела, които могат да видят само избраници. Образите на тези Учители бяха отпечатани на картички в обикновен формат и се разпространяваха от последователите им. От гледище на естетиката, образите бяха безупречно красиви. От френологично гледище напълно отговаряха на образи с изключително високи качества. Беше много приятно да ги гледа човек.   Обаче съм се запитвал, ако наистина това са великите създатели и ръководители на Теософското учение, защо тогава имаше смисъл тези, които изнесоха първи пред света това учение - Блаватска, Ани Безант, Ледбийтър и други, да издигнат и оповестят човека Кришнамурти като Миров Учител, като нов Христос, щом като не един, а двама има? Този въпрос така си оставаше в мен без отговор. Един ден група братя и сестри се бяхме събрали в салона за хранене. Някой беше донесъл картичките с образите на Мория и Кутхуми. Всички с оживление започнахме да ги разглеждаме, най-вече от гледище на френологията. Изведнъж, както бяхме се навели над тях, вдигам глава и гледам през прозореца на салона, Учителя излиза от стаичката си. Веднага блесна в мен идеята да отида и да Го запитам за тях, какво Той ще каже. Грабнах картичките и право при Него. Пред Учителя бях всякога свободен, естествен и непринуден. Показах Му ги и казах: „Учителю, какво ще кажете за тези двама велики Учители?“ Той ме погледна, усмихна се и каза: „Такива ще бъдат хората след две хиляди години.“ Разбрах - това са идеалните образи на хора от далечното бъдеще, дадени от много способен художник. Въпросът, който си бях задал получи отговор. А по-късно научих, че известният руски художник Рьорих е нарисувал тези образи, по време на експедицията си през Хималаите.

При пророк Илия отишъл един правоверен. Тревожел го въпросът за ада и рая, искал да знае как да подреди живота си.
- Къде е раят, къде е адът? - обърнал се с тези думи към пророка, но Илия не отговорил.
Той хванал за ръка просителя и през тъмни пътеки го завел до един палат. През желязна врата влезли в голяма зала. Там се блъскали много хора, бедни и богати, облечени в дрипи и окичени в скъпоценни камъни. В средата на залата, на открит огън в голям казан се варяла супа, която на изток наричат аш. От супата се разнасял приятен аромат. Около казана се тълпели хора с изпити лица и хлътнали очи, всеки се опитвал да си вземе своето. Спътникът на пророк Илия се учудил, че лъжиците, които държали тези хора в ръцете си, били големи, колкото самите тях, а там където свършвали, имало дървена част за хващане. Останалата част, чието съдържание може да засити човек, била желязна, нагорещена до червено от супата. Алчно гладните потапяли лъжиците в казана. Всеки искал своя дял, но никой не можел да си го получи. С усилие изваждали тежките лъжици от супата, но тъй като били твърде дълги, дори и най - силният не успявал да я поднесе до устата си. По - нетърпеливите изгаряли ръцете и лицата си или разсипвали супата по раменете на съседите си. Ругаейки, те се биели един друг и се удряли с лъжиците, с които би трябвало да заситят глада си. Пророк Илия хванал спътника си за ръка и казал:
- Това е адът.
Излезли от залата и скоро вече не чували адските викове. След дълго странстване по тъмните коридори, влезли в друга зала. И там имало много хора и в средата също врял казан със супа.Всеки от присъстващите държал по една от огромните лъжици, които пророк Илия и неговия спътник вече били видели в ада, но хората тук били добре нахранени и в залата се чувал само доволен шепот и звука от потапящите се лъжици. Те се били разделили по двойки, единият потапял лъжицата и хранел другия. Ако за някого лъжицата била твърде тежка, други двама му помагали, така че всеки можел да се храни спокойно. Когато се засител единият, идвал ред на другия. Пророк Илия казал на спътника си:
- Това е раят.

Преди години, един американски мисионер пътувал из Америка да събира пари за благотворителни цели. Като събрал значителна сума, решил да се върне назад, да предаде парите, където трябва. За да съкрати пътя си, той се качил на един кон и минал през една планинска местност.
Като чул, че мисионерът носи голяма сума в себе си, един прочут разбойник се притаил в гъстата гора, отдето трябвало да мине мисионерът, с намерение да го убие и вземе парите. Мисионерът наближил до мястото, дето бил скрит разбойникът, и почувствал някаква тежест в гърдите си, като че нещо го задушавало. Той си обяснил това притеснение като лошо предчувствие и веднага слязъл от коня, помолил се на Бога и продължил спокойно пътя си. Едва изминал няколко метра, той видял в гората един човек, добре въоръжен, но спокойно го отминал.
След няколко години същият мисионер бил повикан да изповядва един умиращ. Последният го погледнал внимателно и после го запитал:
- Познаваш ли ме?
- Не те познавам - отговорил мисионерът.
- Аз пък те познавам и ще ти разкажа при какъв случай те срещнах. Това беше преди няколко години. Аз реших да те причакам в гората, когато ти носеше голяма сума пари в себе си. Исках да те убия и ограбя, но не се реших, защото заедно с тебе яздеше на бял кон още един човек, добре въоръжен. Аз се разтреперах и не посмях да посегна върху тебе.
Значи, в случая разбойникът бил ясновидец. Той видял това, което и мисионерът не могъл да види. Човекът, който яздил бял кон, бил от Невидимия свят, изпратен да пази мисионера.

Един любопитен монах запитал учителя си:
- Кой е пътят?
- Той е пред очите ви - отговорил учителят.
- А защо не го виждам?
- Защото мислиш за себе си.
- А вие? Виждате ли го?
- Докато гледаш на нещата от две страни, казвайки “аз не виждам” и “ти виждаш”, погледът ти няма да се промени - отвърнал учителят.
- Значи пътят може да се види, когато няма нито “аз”, нито “ти”?
- Е, когато няма нито “аз”, нито “ти"' кой е този, който ще иска да го види?

Още в старото българско царство тогавашните водачи изгониха богомилите, които бяха носители на едно велико учение за реформирането на живота и социалния строй по най-идеалния начин, но за това изгонване българите платиха с пет вековно робство под турците, защото когато един народ не приеме Великото, Божественото Слово, което му се праща от провидението, и не приложи това Велико Слово в живота си, бива изоставен да понесе последствията на своята неразумност и тогава го постига най-голямото зло. Изгонените от България богомили занесоха своите идеи и културата си на Запад. Народите, които разбраха и приложиха на практика идеите им за социални реформи, процъфтяха. А сега, ако българите разберат грешките на своето минало и не повторят същите грешки спрямо сегашните идейни течения, ще имат много по-добри резултати в обществения си живот. (1)






С какво може да се похвали българският народ? Де са великите хора на българите? Каква велика идея внесоха те в света? Ще кажете, че те прогониха богомилите. Преди всичко богомилите не бяха тяхно произведение. Те донесоха едно ново учение за българите, но българите нямаха търпение да дочакат края на това учение. Те и досега се стремят всячески да доказват, че богомилите са развалили България. Това е една голяма лъжа. Целият европейски свят знае, че богомилите бяха отлични хора. А сега нито една българска глава не може да се убеди в това, че богомилите са добри хора. Защо трябва да се поддържа тази лъжа? Ако наистина богомилите съсипаха и развалиха България и ако това е един факт, добре. Но ако това е един неправилно приписан грях по отношение на тях, питам тогава това в тяхна чест ли е.(2)

Ето, нашето духовенство и досега още има лошо мнение за богомилите. Казват, че богомилите станали причина за страданията на българите. Те са виновници за нещастието на българския народ. Те поставят богомилите виновни за всички престъпления. Така и нашите журналисти ме учудват. Например, един български вестник пише, че някой дъновист убил сръбския крал.(3)

Гледам, в България от толкова години обвиняват богомилите, че съсипали България. Богомилите не съсипаха България. Може да имат богомилите някаква погрешка, но за съсипването на България е причината българският народ. (4)

Вие – търновци, едно време гонихте богомилите и оставихте предание за тях, че са били много лоши хора. Не е вярно. Аз сега чета техните анали и виждам, че са били много добри хора.(5)

Всички онези сили, които са вложени в тази страна, сили за култура и за прогрес, са били спъвани. Богомилите дойдоха в България с цел да проповядват канализацията, да покажат пътя на хората, но ги прогониха. Само истинските поети, писатели, философи, талантливи и гениални хора са в сила да отворят пътя, да се канализира човешката енергия.(6)

Хубаво, я ми кажете, где е велика България тогава? Преди 500 години, като дойдоха богомилите, всичките ги разпръснаха, избиха ги. Какво стана с България? Духовенството имаше много хубаво желание, да спаси народа. Спаси ли го? – Не го спаси.(7)

Българите 500 години не могат да ги убедят, че богомилите били пратени от Бога. Казват: „Еретиците станаха причина България да пропадне.“(8)

България за лошите си мисли към богомилите петстотин години беше в робство.(9)

На всички рекохъ да излизате прѣзъ мѣсецъ май на слънце, да наблюдавате изгрѣва му, то да не ви заварва въ легло, а други, които ви гледатъ, казватъ: „Е, тѣ сѫ богомили, кланятъ се на слънцето.“(10)

Е, хубаво, аз ще ви приведа следното: от 1,500 години насам българите са направили 150 войни. Питам: За тия падения и нещастия на България аз ли съм виновен? Едно време, казвате, дошли богомилите. Но защо да не се признае фактът, че богомилите бяха едни от най-благородните, най-добрите хора? Може да е имало и лоши хора между тях, но както ги зная аз в онова време, както ги проверявам, между тях имаше добри хора.

Ние искаме на страдащите да помогнем, а след това на онези, които не страдат. На тях трябваме ние. Това сме ние. Можете да кажете, че ние сме богомили. Ние сме служители на Бялото братство, искаме да изпълним Христовия закон, който Той положи преди 2,000 години.(11)

Затова някои твърдят, че човек е разделен между Бога и дявола. Тази е причината, където човек върши и добро, и зло. До кръста човек принадлежи на Господа, а от кръста надолу – на дявола. Така са мислели и някои от старите богомили. Окултистите дават друго обяснение. Каквито обяснения да съществуват, злото си остава зло. Дяволът се заел с невъзможни за него неща.(12)

Като дойде Христос на земята, убеди ли евреите в истината? Приеха ли те учението Му? – Не Го приеха. Богомилите убедиха ли хората в правотата на своето учение? – И те не можаха. Питат: Кои са богомилите? – Всички хора, които носят добри, светли идеи, са богомили. Те са носители на новата култура. Който не знае това, казва, че богомилите развращавали народа. Не, те са оправяли света. И Христос е богомил и, за богомилското Му учение Го разпнаха. Днес, всички християни, всички народи се крият под епитафията на този Богомил. - Защо се крият под тази епитафия? – Защото тя ги храни.(13)

Богомилите едно време работиха и понеже българите не бяха готови, паднаха под робство. Богомилите отидоха горе и сега, като се освободи България, пак дойдоха. Това е, дето се казва: слизане и качване. Те са сегашните ученици на Бялото Братство. Комунизмът е социално учение на физическия реален живот. Комунистите са най-външният кръг. Като се качат по-горе, те ще се приближат до богомилството. Комунистите не защитават богатите, но бедните. А в Писанието се казва, че Бог е Бог не на богатите, но на бедните и слабите.

Богомилите (в широк смисъл на думата) са били в Египет, Асирия, Вавилон, Персия, Гърция и пр. Те са били там в разни свои прераждания. Във време на Христа са минали в Палестина и от там пак в Гърция, от Гърция в Рим, Англия, Германия и пр. Богомилите (в широк смисъл на думата) се разделят на три клона.

Богомилите не са били мирен елемент. От България са отишли във Франция, Англия и много други страни. След откриването на Америка те са отишли и там. Богомилите са били много смели. Ние ще изнесем данните. Те ще кажат: “Докажете го исторически”. А ние ще кажем: “Опровергайте го исторически”. Законът е такъв: “Дето е текло вода, пак ще тече”.

Богомилите сега идат отново и животът сега минава в нова фаза. (14)

С какво може да се похвали един българин? В него трябва да има благородство. Какво е направил той за света? Българите направиха за света нещо чрез богомилите. Това, което изнесоха българите, е принципа на Свободата.

Кое е същественото за българина? Той е най-твърдият елемент, който съществува. Българинът се отличава с голяма твърдост, упоритост. Всеки човек, който слиза на Земята, трябва да мине през българите, за да добие твърдост, да му ударят печата на твърдостта. Най-доброто семе, което расте, е българинът. Богомилите са дошли тук, за да придобият това качество - твърдостта, за да проповядват после добре Божественото Учение.

Кои са причините за робството на българите под турците? Причината е в отношението на българите към Бога - нарушение на отношението им към Бога. Както евреите: като нарушиха своите отношения към Бога, дойдоха страданията. Всички страдания на народите идат от нечисти мисли, желания и постъпки. Българите бяха 500 години под турско робство - наказание за гонението против богомилите.

Един брат попита:

- Богомилското движение има ли връзка с нашето движение?
- Ние не сме били фаза на някакво течение. Ние сме извор, който е излязъл от Бога. Други течения са излизали от нас, но ние не сме излизали от друго течение. Богомилите имат сходни черти с нашето течение. Понеже както богомилското движение, така и нашето, идат от един и същи велик център на Бялото Братство.

В миналото ние сме се проявявали по един начин. В бъдеще ще се проявяваме още по-съвършено. (15)


Съставител: Радислав Кондаков

Вие ме наричате Учител и Господ и право казвате, защото съм (Йоaн 13:13)

За да завърши правилно и успешно своята еволюция, човек има нужда от духовен ръководител; само така той ще се удостои да влезе отново в жилището на Отца си, отдето е бил изпъден поради своето непослушание. Животът на земята, със своите добри и лоши условия, е училище за падналия човек, който съхранява дълбоко в сърцето си една искра от свещения огън на вселената. Небето е делегирало ангели да пазят тази искра. Освен това човек има родители, учители и духовни наставници, които се грижат да му посочат правия път, по който трябва да върви, за да излезе на добър край. При все това за ония, които усещат по-чувствително отдалечаването от бащиното си жилище и страдат от носталгия, всички тия учители и ръководители се оказват недостатъчни. Те желаят да имат за ръководител една по-силна ръка да ги крепи по-здраво, един глас, който да вълнува душата им, една усмивка, която да разкрива в дълбочината на очите им извора на свещените сълзи, на скъпоценните сълзи — сълзите на съвършената любов.

Колкото и да сме недостойни за такава милост, Бог пак ни удостоява с нея щом покажем и най-малкото желание да се смирим, покаем и заработим за своето духовно съвършенство. Тогава Небето ни посреща в пътя с един пратеник на Духа, който се ангажира да ни упътва и ръководи. Само ония, които са се удостоили да се срещнат с такъв ръководител в своя духовен път, знаят какво голямо щастие е това. Христос казва: „Искайте и ще Ви се даде, хлопайте и ще Ви се отвори". Обаче, за да ни се даде и отвори, трябва да знаем как да искаме и как да хлопаме.

Духовните учители и ръководители не са обикновени хора. В духовния път еволюцията е вечна. Ученикът на мистицизма ще може един ден да достигне своя учител, обаче когато той достигне стъпалото, на което се е намирал неговият учител, последният ще бъде заминал напред и изкачил се много високо в еволюционната стълба. Затова и Христос казва: „Не може ученикът да бъде по-горен от учителя си".

Във вселената има борба между два принципа: Доброто и Злото. И двата принципа, които са духовни сили, имат на нашата планета свои представители, които са организирани в ложи и братства. Едните са известни под името тъмни сили и образуват Черната ложа, Черното Братство. Представителите на доброто образуват Бялата ложа, Бялото Братство.

Целта на Черното Братство е да забави еволюцията на човечеството. Това са духове, които в своето падане от небето са повлекли със себе си и човешките души. Велика е тайната, която забулва падането на ангелските сили и на човешките души.

Членовете на Бялото Братство, които са от по-висока еволюция, помагат на човешките души да завършат своята духовна еволюция. Бялото Братство изпраща периодически между народите свои членове, които да ги водят в пътя на истината. Те притежават по-голяма мъдрост и сила, и затова винаги излизат победители в борбата със своите противници, само че тази борба в разните полета е отнела много време и е погълнала големи жертви. Много пъти хората стават несъзнателни оръдия на тъмните сили и работят против своите братя и против своя собствен напредък.

От горното следва, че има два вида учители: истински и лъжливи. Първите помагат на народите в тяхната духовна еволюция, а вторите ги заблуждават и спъват.

Важно е за хората да познават кои са истински учители и кои - лъжливи. За да предпази своите последователи от примките на лъжливите учители, Христос им е посочил една мярка, чрез която да ги познават. А тази мярка са делата. „По делата, казва Той, ще познаете моите служители и последователи".

Следователно, щом един духовен учител и ръководител има християнски дела, т. е. прилага учението на Христа в живота си, живее с него, той е член на Бялото Братство и е дошъл да пожертва себе си за народа, между който се е въплътил. Такива учители са били светиите и пророците, а Христос е началник на Бялото, светлото Братство. Характерни черти в поведението на лъжливите учители са гордостта и егоизмът. Това са хора с по-напреднала еволюция, станали оръдия на тъмните сили, съзнателно или не, и които причиняват големи пакости на обществата и народите. Между лъжливите учители има доста знаменити създатели на философски школи, основатели на религиозни ордени, писатели по окултизма и други. Всички тия самозвани учители, които познават и владеят известни окултни закони, могат да повдигнат само едно крайче от голямата завеса, която покрива тайните на вселената. И това е всичко, което могат да направят, защото те сами са още пътници на широкия път.

Истинският учител е съвършено свободен в пълния смисъл на думата и той е достигнал това състояние по свръхестествен начин, а не както мнозина знаменити адепти-отшелници чрез отказване от живота, от страданията, чрез убиване на своите желания и чувства. Истинският учител не бяга от света: той живее посред съблазните, приема с благодарност всички страдания и изпитания, които Небето му праща и одухотворява всички свои желания чрез оная психическа алхимия, която превръща материалното, естественото, променливото в духовно, Божествено, съвършено. Свободен е само онзи, който може да избяга от връзките на времето, който преминава границите на пространството; онзи, когото законите на правосъдието, неумолимите отношения на причините и следствията, индивидуалните задължения не могат да докоснат. Ето, този е свободният човек, ръководител на своята съдба, който всичко може и има всяка власт, както над себе си, тъй и над ония, които е повикан да ръководи.

Свободният човек, преди да стане такъв, е възтържествувал в борбата на живота през всички свои прераждания, победил е всички свои противници, понесъл е стоически всички свои тирани, простил е всички неправди, дал е всички жертви, забравил е всички страдания. Само тогава той получава кръщението на Духа, влиза в царството на Бога и взима участие в тържеството, в Божествената трапеза на вечното блаженство.

Истинският учител е именно един от тия свободни човеци. Той е човек с неограничени права, който слиза на земята, за да изпълни една мисия. Неизвестен за света, ако живее на Небето, той се въплъщава и открива своята същност, само когато му е угодно, на разумните същества, които живеят на същата планета. Дори повечето време той трябва да мълчи, за да не спъне успеха на своето дело. Обикновено той предхожда раждането на един свят и присъства на неговия край. Понеже всичко в него е свръхестествено и неговото същество не съдържа нито едни молекула, заета от природата, той остава най-неизвестен за хората, най-малък и най-загадъчен. И само той може да каже с увереност: „Аз не съм нищо". Той е истински господар на своето тяло и има право да му наложи всякакви трудове и лишения. Той може да го вземе и остави, да се роди и да замине, когато пожелае. Той може да се пренесе в един миг от едно място на друго, на голямо разстояние и да се яви едновременно на много места. И тези явявания не приличат на ония, които описва Светото Писание, понякога те траят няколко дни и не са флуидични: навсякъде, се намира по едно физическо тяло. Такива явявания са констатирани в последно време във Франция, Русия, Англия и Америка.

Тялото на учителя е от пречистена материя, одухотворена и един биолог не може да намери нищо особено в неговия химически състав, с изключение на няколко особени функции на коремните органи и някои анатомически особености, които го отличават от обикновения организъм. Това са само белези на извънредните способности на Божествения Дух, които го въодушевяват. Обикновените физически тела получават физическия живот посредством астралния Дух.

Дух Свети предава на всичко, което се докосне до него, своя свръхестествен живот.

Духовните прераждания на човешкото тяло се извършват по следния начин: когато аз върша един акт на милосърдие, цялото мое тяло взима участие и известно количество клетки от него трябва да се самопожертват. Обаче тези клетки могат да бъдат заставени от моята воля, поради личен интерес, който е егоистичен в основата си, да се възпротивят за извършването на това дело. И от няколко хиляди клетки, които взимат участие и ми помагат да дам милостиня на един бедняк, само две-три могат да действат искрено. Тук се подразбират духовни принципи, духовете на клетките, а не самите атоми, които са покривката и които само присъствието на един жив, разумен дух може да държи съединени и цели. И така тези две-три клетки, добри работници, които са изпълнили добре своята длъжност на самопожертване, напускат колективното същество, от което те съставляват част — моето тяло — и се отправят чрез специални и невидими агенти в отредено за тях хранилище, където ще чакат пристигането и присъединението към тях на всички други клетъчни духове, с които моята индивидуалност ще разполага през останалите мои земни животи и които ще изпълняват добре своята служба на самопожертване. Тогава аз, като човешки дух, ще бъда готов да приема истинско и окончателно кръщение на Духа Светаго н веднъж приет в дома на Отца си, аз не мога да намеря, в случай на мисия, всички тия, с хиляди, малки и пречистени духове, които ми принадлежат.

Такъв е произходът на духовното тяло и затова естествените закони не могат да го докоснат.

Свободният човек няма нужда нито от храна, нито от сън. И ако яде и спи, това той прави, за да предаде някоя нова добродетел на храната и да подобри света на сънищата. Всички негови действия на земния му живот, всичко без изключение, са: култури, лекуване и борба.

Пратеникът на Небето, чрез когото работи Дух Свети, е Учител в пълния смисъл на тази дума, обаче уроците, които той дава, колкото и да са плодовити и живи, остават винаги в тайна и са достояние само на ограничено число хора, предопределени за такава висока култура.

Всички прояви на живота в сферата, дето е слязъл той, са израз на неговите грижи. Той наблюдава организирането на геологическите пластове, канализира известни междупланетни влияния, грижи се за растенията и на духа на известен вид от тях предава някое ново свойство, а на друго семейство отровни растения подобрява свойствата. Грижи се за животните според тяхното предназначение, като оползотворява техните способности и развива в основата на техния дух по-деликатни усещания, oграничава растежа на изродените раси и се грижи за упокоението на изчезналите от тях. Той съблюдава и ръководи многото йерархии на невидимите, урегулира подпочвените огньове и атмосферните течения; урежда динамичните обмени между планетите и приготвя със столетия напред големите модификации на общата биология.

Рядко Той заповядва, обаче когато стори това, всичко му се покорява: на неговия жест морето утихва, вятърът спира, завалява дъжд, или пък избухва буря. Понеже Той е безсмъртен, всичко, до което се допре, се съживява и ако докосне с крака си някой сух пън в гората, последният веднага се съвзема и пуска издънки. Учителят не е съдия; той идва само за да помага и поправя. Той обмисля начина за нови срокове, за да даде възможност на ленивите и непослушните да се опомнят и намерят случаи за изплащане. Само с един жест Той може да спре катаклизмите. Той приспива морските чудовища и ония, които живеят над планините, за да даде възможност на един град да се покае и поправи. Много пъти обаче неговите усилия остават напразни, защото хората, тръгнали веднъж по хлъзгавия път, мъчно могат да се опомнят и върнат назад. Болестите са подчинени на гласа на Учителя; Той лекува, както е лекувал Христос. Утешава обезнадеждните, изправя падналите, помага да напреднат предприемчивите и смелите, които не се уморяват от работа. Контролира падането на душите и тяхното повдигане, защото клишетата на съдбата му се подчиняват и Той може да ги изменя. Като погледне някое същество, Той го вижда такова, каквото е всъщност: пороци, добродетели, минало, настояще, бъдеще — всичко е пред него. Само с един поглед Той ускорява или забавя събитията. Богатства, фалити, осъждания, женитби, раждания, смърт — всичко минава пред неговите очи и се нарежда по негово желание. Различните клонове на индустрията, на теоретическата и практическата наука, на изкуствата нямат нищо тайно за Него; Той ги ограничава, намалява или увеличава: преобразува ги, праща ги в други планети, според както намери за добре.

Той ръководи новите открития и си служи с лицата, мозъците на които са способни да вибрират в хармония с вибрациите на новите идеи и открития, за да ги възприемат и предадат на човечеството. Той спира преждевременните открития и съдейства за слизането на нови идеи от света на вечната мъдрост. По такъв начин се усъвършенства философията. Той поправя в умствения свят неправдите и пакостите, които са извършили служителите на тъмнината.

Всичко това е твърда храна, която не може да се възприеме, смели и асимилира от ония, които са издигнали разума до трон и науката до олтар на храм. Нищо не е положително в света на формите. Една лечебна трева от XV столетие днес няма същите качества. Кой може да ни убеди, че формулата за притеглянето от времето на цезарите е същата днешна формула? Правата линия е най-късото разстояние между две точки само в Евклидовата геометрия. Две и две правят четири само в количествената аритметика.

Свободният човек бди над расите, народите и цивилизацията. Той се застъпва понякога пред политически лица и Духът знае да му отвори, когато потрябва, и най-недостъпните и добре пазени палати. Историята на анекдотите, която би могла да се нарече истинска история, ни показва примери, когато хора „простосмъртни", са били въвеждани пред папи и императори, за да им напомнят забравени задължения, или да ги подготвят за важни събития.

Учителят ръководи борбата между народите и щом не може да замени една война с друго наказание, допуска я, когато тя се явява като спасително средство за една раса или народ. С една дума, полето на неговата власт и сила е обширно.

Ние хората се мислим свободни, обаче в същност ние сме роби на своите желания, страсти и грехове. Свободен е само оня, който се ръководи в живота от правдата и добродетелта и не е роб на греха.

Учителят притежава абсолютната Истина и тя прониква цялото му същество. Материя, грешки и вериги — ето троичността на човека, който е роб на греха. Дух, истина, крила — ето троичността на свободния човек, в когото пребъдва Истината. Затова и Христос казва: „Истината ще Ви направи свободни".

По тия причини свободният човек има право да заповядва на себе си и на останалия свят. Ако неговият поглед задължава всяко същество да му разкрие сърцето си, неговата сила внушава респект на всички, създава му власт и го издига на онова високо положение, на което той всякога трябва да стои. За него няма нищо скрито. Той може да узнава моментално всичко, което поиска. Всичко, което става в известни планети. Той може да узнае щом поиска това. Достатъчно е да хвърли само поглед върху една трева, за да узнае нейните сили и свойства. Само с един мислен въпрос камъкът, който влиза в изграждането на един паметник, му съобщава името на майстора, който го е дялал и поставил там. Материалните същества имат по един надпис, който могат да четат само ония, на които небето е просветило очите. И то открива тази тайна само на ония, които са се издигнали духовно много високо и които живеят в закона на Любовта.

Свободният човек е получил тайната направо от устата на Отца, обаче никога по отношение на другите той не взима положение на господар. А по отношение на Бога той не извършва никакво чудо и никакво лекуване, нито си позволява каквато и да е инициатива в обикновения живот, без да поиска предварително позволение за това. Своята свобода, която обхваща духовните резултати на всички негови предишни трудове, той е сложил, като най-голямо свое почитание, в ръцете на своя Господар и се е задължил да няма друга воля освен Неговата воля. Такъв Учител остава винаги неизвестен и скромен. Тесният кръг от хора, между които се движи Той, макар и да откриват понякога нещо от неговите способности, пак не могат да Го разберат. Той оставя да се видят само най-външните отражения и изгледи, но крие грижливо всички начини, които биха дали възможност да се отгатнат неговите истински качества и да се узнае неговата истинска същност.

Колкото по-велик е човек, толкова по-голяма нужда има той от мълчание. Колкото по-силен е той, толкова повече братството изисква от него да мълчи. Не всякога, обаче, това се налага. Величие, уединение и мълчание характеризират редките сърца. За простосмъртните абсолютната истина е неизразима, върховната хубост е невидима, съвършената доброта е невъзможна. Тях притежава само онзи, който може да каже: „Аз съм пътят, истината и животът". Притежават ги още, чрез непосредствено предаване, и приятелите — служители на Словото, обединени в него посредством закона на Любовта. Другите, а именно: философи, артисти, светии, макар и избраници, умират от усилията, които те са направили, за да съзрат истината — лицето на Отца, хубостта — формата на Господа и добротата — ръцете на Създателя.

И надарен с такива вечни сили, Учителят действа непрестанно. Неговото тяло няма нужда от почивка, защото е чисто. И чрез изпълнение волята Божия; той поддържа живота си. Неговото сърце не копнее за друго, освен да работи и за да помага, той е напуснал онова блаженство, с което не могат да се сравнят сладостите на никакъв рай. И защо да се спира той? Учителят живее в такова свръхестествено място, дето нищо не може да се противопоставя на светлината; дето силите растат заедно с изразходването им; дето съществата се повдигат непрекъснато и се усъвършенстват безгранично.

„Живот вечен". Тези две думи съдържат в себе си много неща. Това значи живот в непрекъснат прогрес, в който интелигентността и силата не срещат никога спънки, дето всички същества мислят само да помагат на другите, да растат духовно и дето нямат друга грижа, освен да помагат и да правят другите щастливи. Живот, на който началото, средата и краят имат една и съща субстанция — Любовта; живот, където всяко трептение е пожертване и всяко пожертване — неизразимо щастие; живот, в който всички участващи се повдигат взаимно чрез непрекъснато движение с увереността, че възлизат в една атмосфера, все повече и повече животворяща.

Такова е състоянието на душата на свободния човек. Той съхранява в дълбочината на сърцето си чистото чувство на Небето. Такъв човек действа извън времето, пространството и условията. Той излъчва светлина далеч зад границите на творението. Природните закони не докосват нито него, нито онова, което извира от неговото пламенно сърце. Това, което върши той не се записва в книгата на съдбата. Неговите действия не влизат в сметките на вселената; те са само милости и великодушие. Правосъдието не се меси в неговите работи, защото не е увредено. Божественият човек нарежда работите така, че когато сваля товара от един, гледа да не товари с него друг; често той сам се нагърбва с него.

Учителят може най-сетне да пише и в книгата на живота; той може да видоизмени индивидуалната и колективната карма (съдба). Понякога той упражнява чудноватата привилегия, за която споменава Христос: „От оня, който няма, ще си вземе и това, което има". Тук се подразбира за неоползотворените таланти. На някои в действителност Небето дава светлина, специални способности, повече интелигентност и те не се ползват от тях или ако се ползват, това правят, за да натискат своите съседи, своите ближни, да се прославят, като че ли те са придобили тия способности и качества чрез свои собствени усилия. За такива идва ден, когато Небето, чрез един от своите пратеници, ги лишава от тия дарби, които са служили само на тяхната гордост и ги предава на други, скромни работници, за да ги оплодотворят в светлината за добро на човечеството и по такъв начин да принесат признателност и слава на Небето.

Когато в някой народ слезе такъв Учител, той се среща с една малка част от обществото. И между ония, които се познават с него, има такива, които не виждат и не забелязват в него нищо необикновено. Те са индиферентни, духовно останали назад и Божественото чувство е заспало у тях. Други успяват да открият нещо в него, но понеже са роби на своите страсти, а неговият чист живот е един вид изобличение за тяхното поведение, те започват да го ненавиждат и преследват.

Трети откриват нещо мистериозно у него, но те са лениви, излежават се и не искат да станат, нито пък да си отворят очите.

Четвърти виждат тази светлина, но не в истинската и същност, а го приемат като магьосник, като хипнотизатор, като адепт, според науките, които те са следвали или според характера на своя ум.

И само една много малка част вижда, чувства в него нещо необикновено, изучава го, влиза в неговия път чрез упражнение на добродетели и най-после успява да открие малко от неговата истинска същност. Тези са именно учениците, които един ден ще станат негови съработници.

Индиферентните, невежите и даже противниците не са най-виновните. Най-виновни са ленивите, които грешат най-много, защото отказват да работят. Тежък е дългът, който те сключват и мъчно е изплащането му.

Но Учителят е дълготърпелив, вечността е пред него; той знае, че по негова молба Отец ще продължи трайността на творението, за да даде възможност на едно от своите блудни деца да се съвземе и поправи. Той слиза даже доброволно в ада, без да обръща внимание на страданията, за да търси изгубената овца. Той би предпочел да се въплъти, отколкото да остави да пропадне и най-малкото от творенията.

Нека използваме помощите, които срещаме на нашия път и ако всички наши братя трябва да бъдат спасени, нека не ставаме причина да се попречи на благополучието на нито един от тях.

Когато се яви един Учител, той се издига като слънце в сърцето на ученика; всички облаци в него се разпръскват и нова светлина го озарява. Тогава човек забравя всички горчивини, отчайвания и неспокойствия. Бедното и отслабнало сърце се издига към лъчезарните пейзажи, върху които тихият блясък на вечността разгръща своята слава. Нищо не затъмнява природата; всичко е в съгласие, във възхищение, обожаване и любов.

Никой ученик не може да влезе в Небето, докато не срещне втори път човека, който му е дал да вкуси на земята от първичния нектар на Божественото. Този върховен Учител със своите божествени ръце ще полее ученика с живата вода на кръщението на Духа. Той именно ще го измие от тежките петна на злото. Той ще измъкне, ще отскубне това сърце от временното прераждане, за да го посади в постоянното, вечното при Словото. Той ще представи това очистено сърце пред самото Слово, Христос, за да получи венеца на избраните, защото все Той го е защитавал при всяко осъждане, извинявал го е и издействал за него снизхождението на Праведния Съдия.

Няма думи, с които може да се опише животворното опиянение на ученика, което той чувства в това психическо състояние. Нашата музика не е в състояние да изрази сладостите на този неизказан сбор от мелодии. Само мълчанието може да отпразнува достойно тези мистерии, защото благоприятства за проявяването на свръхчовешкото в нас, на ненаказаното, на свръхестественото; защото то представя, открива на нашето сърце онова, което Думите забулват и скриват; защото само в неговото безмълвие се запалва неугасимото желание на Небето.

Ония от учениците на мистицизма, които са започнали изучаването на мистериите (тайнственото), нека съзерцават тези сцени в мълчанието и чрез мълчанието. И техните уши ще могат да доловят онова, което не е позволено да се открива и те ще разберат, че човешкият език не е в състояние да предаде мълниеносните думи на Словото.

Най-верният знак, по който ученикът познава своя истински Учител, това е едно вътрешно предчувствие, което е много по-силно от всички съмнения на ума. Ученикът вижда, че всичко, както в личността на Небесния пратеник, така и в неговите постъпки е свръхестествено.

Наглед Учителят живее подобно на всички хора и само по своето учение се изявява като Син Божи. Той учи и разказва това, което сам е опитал и знае и затова е категоричен във всичко. Божествеността на Христа, Неговото възкресение, милосърдието, невидимата вселена не са неща на вяра или прости наставления, както това е за нас; всички тия неща за него са положителни факти, защото ги е проверил. Братската любов за него е по-висока от всички посвещения и всички доброволни изпитания. Той се обявява за пратеник на Небето, защото подобно на истинския пастор, всякога „в л и з а п р е з в р а т а т а". Няма нищо необикновено в неговия начин на действие. Той не изисква никакви обещания, никакви клетви от своите ученици. Не изисква нищо, което разваля обичаите, благоприличието или законите; нищо преждевременно, насилствено фанатично. Не търси одобрителните мнения, нито реклами и никога не нарушава обществения ред. Да виждаш, да знаеш, че нищо не може да устои на неговата воля и при това да чака мълчаливо естествения развой на живота, което му дава възможност да действа предпазливо. Това е един урок от практична мъдрост по отношение на нашето нетърпение и нашата прибързаност.

Нека се знае добре, че истинският Учител винаги влиза през вратата и никога не прескача през оградата на кошарата. Учителят не върви пред нас, той ни придружава. Неговото недосегаемо превъзходство се снишава до нашия уровен, защото ни обича. Той върви наред с нас. Говори на всеки на неговия език. Понякога той казва: Обичайте ближния си и за пример раздава всичко човешко, което има у него. Работете — казва той, защото сам работи неуморно и непрестанно. Понасяйте страданията — казва той, защото сам понася без роптание всички болки на душата и тялото. Когато е преследван, той не се защитава чрез атакуване на своите противници, както правим ние простосмъртните. На преследванията на своите противници той отговаря с материални благодеяния или подарява живот на техните деца. Винаги той отвръща с добро на злото, което му причиняват.

Всички, които един вътрешен глас, едно вътрешно чувство влече към търсене на истината, Учителят ги познава. От дълго време Той ги следи, както следи и ония, на които очите са още затворени, но ще дойде и за тях ред, макар и по-късно. За всеки човек ще настъпи благословеният ден, когато ще се срещне физически със своя Учител. Ден единствен, знаменит между милиони дни. И в момента, когато тия две същества се срещнат и разменят първия решаващ поглед, чрез който ще се опознаят взаимно, според взаимните добродетели на признателността и на милосърдието, в този момент цялата вселена млъква и от дъното на бездната до престола на Бога, всички същества спират за момент своето дихание, защото „една изгубена овца е била намерена и спасена". Сега можем ли ние да ускорим тази минута, понеже е записана в книгата на съдбата? — Да, можем. След Христа, добротата замества, допълня правосъдието.

Небето ще измени своята присъда, щом ние направим и най-малкото усилие да се опомним. Само една дума резюмира целия закон и целия живот. Тази дума е: Обичайте се един друг и вие ще ускорите тази Божествена среща. Обичайте се един друг и вие ще ускорите тази божествена среща за вашите братя. Обичайте се едни друг и вие ще облекчите поне отчасти задачата на този Непознат Човек, който лети към нашите сърца из дъното на пространсвото, от много векове, за да ни излекува, възпламени и възроди духовно.

Блажени са народите, които се удостояват с такива небесни пратеници!

„Серафита” е странно произведение, което добива още по-странен вкус като бъде гарнирано със собствения си автор – Оноре дьо Балзак.
„Серафита” е странна книга, със страници пропити от блян и копнеж по съвършения човек, ангелоподобния андрогин Серафита – Серафитус, за едни мъж, а за други – жена. Всъщност, въплъщаващ и двете, той е художествена проекция на идеала на алхимиците, двуликия – едната му глава олицетворяваща слънцето, а другата – луната.
Но участието на Серафита в тази статия приключва тук, защото в романа на Балзак има друг персонаж, не по-малко интересен, макар и не толкова вълшебен.
“- Ще е необходимо да разбуля пред вас мъглявините на най-непонятното от всички християнски учения; но не е лесно да бъдеш ясен, говорейки за най-неразбираемото от откровенията, последен отблясък на вярата, която, както казват, е огряла с лъчите си нашата купчина кал. Познавате ли Сведенборг?
- Само по име, но за самия него, за книгите му, за религията му, не зная нищо. - Добре тогава, ще ви разкажа целия Сведенборг.”
Целият надали, но Балзак се заема да опише една съществена и интересна част от него.
Емануил Сведенборг. Шведският учен и философ, живял през 18 век и станал известен с множеството си изобретения и успехи в полето на науката (механика, математика, философия, металургия и т.н.), както и с трудовете си.
Други негови произведения, осемнадесет на брой, най-известното от които „Небе и ад” (1758) го изстрелват в орбитата на големите ясновидци, християнски мистици и теолози.
Да се върнем на Балзак:
„През 1740 година Свденборг потънал в пълно мълчание, от което излязъл само за да напусне светските си занимания и да се посвети изключително на духовния свят. През 1745 година получил първите заповеди от Небето. Ето как разказва той за начина, по който е бил призван. Една вечер в Лондон, след като се бил нахранил с голям апетит, гъста мъгла се разстлала в стаята му. Когато мракът се разпръснал, някакво същество, приело човешки образ, се изправило от ъгъла на стаята и му казало със страшен глас: „Не яж толкова!” Той си наложил пълно въздържание. На следващата нощ същият човек дошъл облян в светлина и му казал: „Изпратен съм от Бога, който те избра, за да разясниш на хората смисъла на неговото слово и на неговите творения. Ще ти продиктувам това, което трябва да напишеш.” Видението било краткотрайно. По думите на Сведенборг Ангелът бил облечен в пурпур. През онази нощ очите на неговия вътрешен човек се отворили и се приспособили да виждат в Небето, в света на Духовете и в Ада;”
Стоп.
Да, това е същият този Балзак, който в учебната програма (едно време) беше класифициран като „реалист”.
Същият този Балзак, написал „Йожени Гранде” и „Дядо Горио”.
По-нататък, той нарича Сведенборг „Божи пратеник”, човек, който „заживял живота на Духовете”.
Нарича го изключително щедър и даващ на всеки, който го е посетил с молба за помощ и пари, дори и на „стари търговски фалирали къщи.” Нищо, че е живеел съвсем скромно.
Сведенборг е бил известен и с това, че където и да живеел, той никога не заключвал входната врата на дома си. Въпреки тази непредпазливост, никога нищо не било откраднато или изчезнало.
По адрес на оплакването на прислужника му, за тази негова небрежност, Сведенборг казал (с усмивка):
„Нека бъде спокоен – прощавам му недоверчивостта, той не вижда пазача, който бди на вратата ми.”
Балзак се спира и върху други любопитни случки от живота му, например:
„В Гьотеборг, град разположен на шестдесет мили от Стокхолм, три дни преди пристигането на пощата съобщил точния час на пожара, който опустошавал Стокхолм, като отбелязал, че къщата му не е изгоряла и това било вярно”.
Характеризира го като скромен човек, водил уединен живот и без желание за богатство и слава. Не е разкривал дарбите си, не е парадирал с тях – използвал ги е за помощ на нуждаещи се, сред които били и кралските фамилии на Швеция и Прусия.
Тук ще си позволя и малко отклонение – Сведенборг е един от малкото хора, за които Учителя Петър Дънов е говорил лично, цитирам:
„Могат да разправят някои, че след като умреш, ще отидеш между ангелите на небето. Това никой не може да опише. Има разни описания. Най-хубавото за онзи свят е писал Сведенборг. Четете Сведенборг. Той го е описал конкретно. Както описват земния живот, така го описва той. Той говори за ангелите, бил е между тях, говори за техния език. Прави сравнение между земния и небесния живот. Той разправя подробно, хвърля известна светлина върху всичко това.”
„Има други учени, които са ходили и на Слънцето, и на Марс, и на Венера, и на Сатурн, и на Юпитер. Ето например Сведенборг е ходил на тези планети и разправя какво е видял. Ще кажете, че този човек бил луд. Той е като онези учени, които под микроскоп наблюдават онези малки същества, които никой друг не вижда, но те ги виждат и (ги) изучават. Този учен взема една капка от течността, показва на хората да видят има ли нещо, но те нищо не виждат.” „Някои даже си позволяват да кажат, че са ходили на Слънцето и са се връщали, но те не са от България. От България още не са ходили, но има индуси, които твърдят, че са ходили на Слънцето. Индуските учени адепти твърдят, че човек, за да отиде на Слънцето, трябва пулсът му съвършено да спре и после, като се върне, да го събудят.
"В Европа има само един ясновидец – Сведенборг, който е ходил на Слънцето. Той е бил един много учен човек във всяко отношение. Според него той е ходил на Слънцето, на Венера, на Юпитер, навсякъде е ходил и описва живота там. Много трезво пише този човек. Аз оставям тези въпроси, не искам да ги вярвате. Един ден, като дойде време, да ги проверите.”
 
Сръчно и веднага се връщам към „Серафита” , където Сведенборг е дал описание на жителите на тези планети:
„Според пророка, обитателите на Юпитер отхвърлят науките, които наричат сенки; тези на Меркурий мразят изразяването на мислите с думи, които им изглеждат твърде материални, и притежават език с очи; тези на Сатурн са непрекъснато изкушавани от зли духове; тези на Луната са малки, като шестгодишни деца, гласът им излиза от корема и те пълзят; тези на Венера са с огромен ръст, но глупави и се препитават от разбойничество, обаче една част от тази планета има много кротки жители, които живеят в любовта към доброто. Най-накрая той описва нравите на народите на тези планети и изразява с много точни думи общия смисъл на тяхното съществувание по отношения на Вселената;”.
Тъй като няма какво да добавя след тези цитати, давам думата на Оноре дьо Балзак и ще завърша с това, че Емануил Сведенборг предрича съвсем точно деня и часа на собствената си смърт.
"Същия ден, неделя, 29 март 1772 година, попитал за часа. „Пет часът” – му отговорили. „Ето че се свърши – казал той, – Бог да ви благослови!”. След десет минути издъхнал най-спокойно. Чула се само една лека въздишка.”  
Радислав Кондаков

Преди десетина години във фокуса на вниманието беше упражнението „Изгрява Слънцето. След време, особено след публикуване на архивните снимки, на които се вижда, че Ярмила Менцлова „отваря ръцете си напред на ляв крак, спорът позаглъхна. Явно си казаха думата и здравият разум, както и запазената все пак традиция в Братството. Сега обаче „правилото за десния крак" се пренася върху първите десет упражнения, с тенденция те да бъдат нагласени така, че всяко да започва с десния крак. Това обаче се оказва невъзможно поради нечетния брой на тактовете на упражнения 6, 7, 8 - 41 такта. При това положение упражненията „Освобождаване" и „Чистене" няма как да започнат с десен крак. Привържениците на правилото „всичко на десн крак" имат само един изход: да се смени музиката, т.е. броят на тактовете да стане четен - 40 или 42; има предложение и за 38. Всъщност и тези предложения не са нови, по-скоро биват възобновявани. Точно музиката на Паневритмията обаче е най- фиксираната част от нея. От трите компонента тя единствено е дадена със сигурност изцяло от Учителя. Той е „свалил" първо музиката, след което са дошли другите две съставки: движения и текст.
Странно е, че някой може да поставя изобщо въпроса за „корекция" в броя на тактовете при наличие на два записа на нотния текст на Паневритмията: от 1938 г. и от 1941 г., издадени по времето на Учителя. Освен това няма сведения някой от музикантите, свирили в продължение на десетилетия в кръга на Паневритмията, да е свирил по друг начин. Тук понякога се цитира аранжиментът на Димитър Грива, който е правил концертен запис на Паневритмията с радиооркестъра на Монте Карло. Не е ли лесно да се сетим, че при един концертен запис музикантът има свобода на действие, защото тук темпата и тактовете не определят стъпките на танцуващи хора?  
Скоро една по-възрастна жена ми каза загрижено: „Знаеш ли, за първи път се посяга на музиката, а тя е дадена лично от Учителя". Всъщност въпросът за тактовете не би бил изобщо обсъждан, ако с него не беше свързано онова, което за себе си нарекох „синдромът на десния крак". Замислих се какво всъщност стои зад него? От беседите знаем, че дясната страна на тялото представя мъжкия, активния, електричен принцип, свързан с ума; докато лявата страна представя мекия, женския, магнетичен принцип, свързан със сърцето. В сегашното общество умът има надмощие - в споровете всеки иска да блесне с активния си ум, знаене, начетеност, съобразителност. Наистина живеем във времето на обективния ум - този, който прави анализ и синтез, разделя, за да подреди околната действителност в една спретната картина. От беседите обаче знаем, че Разумността е друго нещо. Учителя въвежда термина „разумното сърце". Сърцето изразява принципа на Любовта и оттам - на саможертвата. Сърцето е губещият, защото е готово да се жертва. В съвременното общество никой не иска да губи и малцина биха се пожертвали, оставяйки победата на другите. За отбелязване е, че повечето от хората, активно пропагандиращи „всичко на десен крак", са доста амбициозни, начетени, интелигентни и умеят да боравят добре с цитати и логическа аргументация, готови са докрай да защитават тезата си. Да, принципът на обективния ум, победа на всяка цена - „синдромът на десния крак".  
В томчето „Езикът на Любовта", което ще се чете тази година на Рила, Учителя прави интригуващо изказване. Той говори, че евангелският израз „Сине Мой, дай Ми сърцето си", се отнася за жената, че хилядолетия наред Господ е работил върху нейното сърце и сега едва започва да обработва сърцето на мъжа. Жената ще му помага в тази дейност. Е, значи лявата страна на тялото не е за изхвърляне и може би все пак левият крак ни е необходим. Да напомним ли, че той е свързан с принципа на Доброто? Дали няма да се окаже, че двата ни крака са еднакво необходими?  
Биха ми отговорили, че все пак е казано да се започват упражненията с десния крак. Да, в началото, когато първите 10 упражнения са се играли с прекъсване. В един момент Учителя ги е слял в едно - при „Първия ден на пролетта" музиката тече непрекъснато; на фона на спокойните ритмични стъпки само движенията на ръцете се променят. Защо и кога Учителя е слял първите десет упражнения в един цикъл? Дали с идването на текста? Това са интересни въпроси, обсъждани са в комисията по Паневритмия, обект са на духовни изследвания и ако искате да ги обсъдите, поговорете например с Николай Конакчиев, който има интересни разработки върху първите 10 упражнения. Те заслужават да са тема на отделна статия.  
Връщам се обаче към „десния крак". В томчето „Служене, почит и обич" Учителя говори за науката за правилните движения, която хората ще изучават в бъдеще и ще знаят кога с кой крак да тръгват: когато искат да извършат нещо с любов и саможертва, те трябва да тръгнат с левия крак. Не цитирам дословно - и нека да кажа ясно, че не пледирам да започваме паневритмичните упражнения на ляв крак. Просто нека да се стремим да запазваме естественото равновесие, съществуващо в Природата и отразено в Паневритмията. Да не го заменяме с изкуствено създадени спорове. В споровете ни въвлича обективният ум. Той рови, оглежда, подрежда, анализира. Това, разбира се, е необходимо за проявената действителност. Сърцето обаче ни отваря към истинската реалност - тази на вътрешните измерения. Учителя е дал едно духовно музикално упражнение, което обединява ума и сърцето и което впоследствие е включил в Паневритмията. Това е „Мисли". Как са съчетани умът и сърцето в него?  
Неотдавна в популярните статии, свеждащи знания от предните фронтове на науката, се заговори за фигурата торус. В сп. „Житно зърно", бр. 24/2011 г., е публикувана статия, в която са приведени научни изследвания, доказващи, че човешкото сърце образува електромагнитно поле под формата на торус. В последните месеци много нашумя филмът „Тhrive" (вече и с български субтитри). В него се споделя тезата на водещи физици, които разглеждат торуса като „матрицата на живота". А какво представлява торусът? Точно движенията, които правим с ръце пред гърдите си, пеейки: „Свещени мисли за живота ти крепи". Да, отново Учителя със своята висша сетивност върви крачка пред науката, която вече догонва духовността. И така - навсякъде единство и хармония. Ум и сърце са създадени да работят в пълна кохерентност и хармония. Това е и повелята на времето. Това е задачата на всички нас, живеещи в тези интересни години. А останалото са просто игрите на активния човешки ум, който не може да остане спокоен, освен ако не е школуван.  
Преди години брат Нестор Чуклев, който си замина на повече от 90 години и който беше играл Паневритмия при Учителя на Изгрева и я играеше всеки ден, лято и зиме, ми каза нещо важно, което искам да споделя за финал. Тогава „синдромът на десния крак" се вихреше около „отварянето" в „Изгрява Слънцето". Кипяха аргументите. Аз наблюдавах как той просто се оттегляше настрани и веднъж го попитах: „Защо не им кажеш как е, ти си играл на Изгрева?". Той махна с ръка: „Остави, не се въвличай в спорове". После постоя малко замислен и добави: „Когато преподаваш Паневритмия, казвай на хората да играят наистина, от сърце, защото тогава светлите същества ще дойдат да играят с тях и ще останат да им помагат в живота". Какво значи „да играем наистина"? Разумното ни сърце чака да го послушаме. Със сигурност тогава споровете стихват, защото чрез Разумното сърце говори светът на единството. Разумната Природа чака човекът да се отвори и да постигне това единение, което е първата крачка към Новата епоха.

(Лекция, изнесена на семинара за преподаватели по Паневритмия в Арбанаси на 30 май 2010 г.)
През последните години сме свидетели на много силно изразено търсене в областта на Паневритмията, което се концентрира повече върху разглеждането на свързаните с нея писмени източници. В тях има някои неголеми по обем, но съществени различия, които пораждат въпроси и противоречия. Това не e лошо, защото когато има известно различие в мненията, хората са по-мотивирани да търсят и се засилват процесите на осъзнаване. От друга страна обаче се създава една по-напрегната атмосфера, която трябва да се трансформира, за да не се превръща разясняването на тези въпроси в трайно напрежение, разделяне и недобри отношения, на което също сме били свидетели в някои случаи.
Темата за източниците на информация за Паневритмията е важна, защото въпросите за разликите между някои от тях не са напълно изяснени и винаги има хора, които живо се интересуват от тoзи въпрос. Макар че разликите в писмените описания не са много, изследователите често прекалено се концентрират върху тях и те са пораснали в тяхното съзнание извънредно много, занимават се с тях години наред и това преекспониране пречи на възприемането същността на Паневритмията. От друга страна, непрекъснато се появяват нови хора, които не са проследявали тази тема, тя е нова за тях и отново я повдигат на дневен ред. Така има опасност да се „зацикли” в непрекъснато занимание с едни и същи въпроси, на някои от които вече са намерени задоволителни отговори.
Какъв според мен е начинът, по който може да се погледне към тези източници правилно и да се разрешат противоречията? Първо, трябва да се излезе от областта на сухите факти за Паневритмията и да се премине към законите и принципите, на които се подчинява тя. Явно не само по отношение на Паневритмията, но и по отношение на всяко познание, са налице факти, които понякога си противоречат. Единият подход в такива случаи е сухото математическо отчитане: тези и тези казали това, онези казали друго, и така според превеса на мненията се взима решение; но след време излизат нови източници, които казват нещо ново или сменят превеса в досегашните ни сметки. По такъв начин този метод се оказва доста несигурен и, макар и да не го пренебрегваме, все пак разумността изисква и този вид боравене с фактите. Друга важна стъпка е да се вникне в метода, чрез който работи с учениците си Учителя Беинса Дуно – авторът на Паневритмията. Той казва (както и добрите педагози), че добрият учител никога не дава на учениците си всичко наготово. Той им дава част от информацията, която като начало е достатъчна за тях и ги оставя да мислят, да търсят сами отговорите. По този начин учениците растат и се развиват. Предоставянето на цялата информация наготово не кара учениците да учат, да се развиват, да мислят, а в най-добрия случай ги кара да учат наизуст и да повтарят като папагали.
Необходимо е също да се излезе от следния шаблон (произлизащ от елементарната формална логика): ако фактите са противоречиви, значи непременно едните са грешни, а другите верни и следователно се налага да отречем едните и да приемем само другите. Може би е най-разумно те да се разбират правилно, да се открият случаите, в които се допълват, да се намери нова гледна точка, която дава задоволително обяснение на всички тях.
Във физическия свят нещата са поляризирани – нещо, което е отразено в символа „Ин и Ян”. Виждаме такава поляризация и в Паневритмията. Например едно описание казва дадено движение с ръцете да се изпълни едновременно с движение на десния крак (за по-кратко казваме само „на десен крак”), друго казва на ляв крак; това може да се отнася само за няколко упражнения, но има такова противоречие. Подходът, при който казваш: „Това е вярното, това е грешното” е формален подход, но при работа с принципите и законите нещата се поглеждат от по-висока гледна точка и тези противоречия се примиряват, което можем да наречем още диалектически подход;. Този поглед дава начин да се разберат по-дълбоко фактите и да се подредят в някаква верига, в която те могат да стоят хармонично и не се конфронтират.
Работата с фактите не бива да се изоставя, а да се постави на разумна основа и след като не дава достатъчно отговори, те да се търсят по-горе, по веригата факти-закони-принципи на Паневритмията.
Относно разумната работа с фактите ще обърна внимание, че е необходимо те да се оценяват и с чисто научен, с критичен (в добрия смисъл на думата) подход: доколко те са истинни, доколко са надеждни, доколко сигурни са източниците, от които идват. Например по отношение на книгите, описващи Паневритмията, важно е: отбелязан ли е авторът на текста или поне да се знае със сигурност кой е той. Също е важно доколко този човек е бил подготвен да свърши тази работа, защото да опишеш движенията на Паневритмията съвсем не е просто. Според мен човек може да си представи в действителност колко е сложно това, само ако се е опитал сам да го направи, като не просто комбинира описания, а състави нов текст, описващ подобни по сложност упражнения, изпълнявани на музика. След това нека да получи оценка от професионалисти и хора, ползващи текста му, и да разбере доколко успешно се е справил. Авторът на доброто описание трябва да има перфектна музикална подготовка, богат професионален опит в описването на физически упражнения, прецизност в описание на детайлите, обширни познания относно вътрешния смисъл и философията на Паневритмията и т.н. Това обикновено не е по силите на един човек и по-успешно би работил за тази цел екип, в който се допълват такива специалисти. Екипът е по-подходящ и защото има повече гледни точки и по-голяма възможност да се избегнат грешки от всякакъв характер, ако работи достатъчно дълго и в разбирателство. Въпреки това винаги остават възможности за технически грешки при съставянето и печата (особено преди 60-70 години), които не зависят от авторите.
Сред важните издания на Паневритмията най-яркият пример за влиянието на недостатъчната подготовка и опит в съвсем точното и недвусмислено описване на физическите движения и в боравенето с музиката, е книгата „Паневритмия” от 1938г. В нея упражненията са описани не по тактове, а с броене, което е много по-неточно. Ако някой вече е научил упражненията на Паневритмията и отвори тази книга, за да си свери нещо по движенията, може и да си свърши работа донякъде. Но ако се опита човек да учи за първи път Паневритмия по описанието в тази книга, ще види, че е невъзможно да го направи успешно. Трябва освен това да е съвсем неопитен в работата с професионалното описание на упражнения, за да не забележи колко много неясноти и неточности има относно амплитудата, формата и дори на места в свързването на движенията. Искам да кажа, че тази книга е важна, защото е първа и единствената издадена преди 1944г. с описание на първия и втория дял на Паневритмията, но има недостатъци, и трябва да й се отдава значимостта, която заслужава.
Също така трябва да се знае дали човекът, описвал упражненията, е имал възможност да познава същността на Паневритмията – т.е. този човек бил ли е в Школата1 по времето на създаването и практикуването на Паневритмията и колко време е бил там.
Всички тези обстоятелства около авторите на описания трябва да се обсъдят и преценят и да се придаде различна степен на надеждност на различните писмени и други източници.
Правилно и цялостно разбиране на Паневритмията в дълбочина е задача за бъдещето. Смятам за погрешно мнението, че сега трябва да си изясним как е най-добре тя да се играе и като че ли край – така ще я играем завинаги. В живота нещата непрекъснато се развиват и всеки процес, който е приключил, е мъртъв процес: това е нещо, което вече не живее, щом не се променя. Също нямам предвид, че трябва „да хванем” Паневритмията и набързо да я доизмислим, нещо ново да направим. От една страна, да си даваме сметка за това, че не знаем кой знае колко за законите на нейното създаване и авторът й явно е имал предвид неизвестни за нас неща, които са необходими, за да я сътвори такава, каквато я познаваме. В такъв случай, некомпетентни промени може да намалят драстично нейното положително въздействие и смисъл. От друга страна, самият автор е казал: „В Паневритмията съм дал само основните движения, само семката. И всяко движение, когато се посади, ще се развие, ще се разработи в ново движение”2Следователно според него Паневритмията не е нещо мъртво, което сега трябва да изясним и да сложим в рамки за вечни времена.
Точното познаване на текстовете, описващи Паневритмията е нещо много полезно, но с разбирането, че в тях има понякога грешки или неточности, защото и те са писани от хора, които понякога не са били точни в описанията. Понякога ровенето в текстовете не ни дава задоволителен резултат.
За излизане от това положение е необходимо и придобиване на добродетели. Човек да трябва да има необходимите вътрешни качества, за да разбере правилно нещата. Да има разумност и да е истинолюбив, да има много още добродетели, защото познаването на по-висшите истини не е само интелектуално постижение, а процес на цялостния човек. Всички, посветили се истински на Паневритмията, се стремят към придобиване на добродетели, което е дълъг процес.
Сега ще разгледаме накратко онези от материалните източници на информация за Паневримията, които според мен заслужават сериозно внимание. Това са: издадени и неиздадени книги или частични описания на Паневритмията; стенографирани и публикувани разговори със създателя на Паневритмията за нея; описания на физически, музикални и други упражнения в лекции; филми и снимки с Паневритмия, магнитни и печатни записи на музиката на Паневритмията, спомени на ученици от Школата за Паневритмията по онова време, традицията в изпълнението на Паневритмията и т.н. Ще ги спомена не в реда, в който смятам, че са най-важни, а в хронологичен ред.
Първият архивен текст, свързан с Паневритмията, е от 1933 г. Той не е издаван, и този, който го е писал, не се е подписал, но текстът е съхраняван и намерен в архиви на Братството; написан е със стария правопис и има доказателства, че е автентичен. В началото му пише „Новите гимнастически упражнения” и представлява напечатани на пишеща машина описания на упражненията, каквито са били в началото, както авторът ги е давал да се играят, преди още да са оформени окончателно. Смятам този източник за важен главно поради главни причини. Първо, разсейва известния мит, че Паневритмията е дадена на няколко етапа, но в съвсем завършен вид и нищо не е променяно по нея от нейния създател. Този текст от 1933 г. доказва, че в началото е имало един процес, в който авторът е показал доста упражнения, после ги е оформил, подредил ги е, някои са отпаднали, други са се запазили и не са променяни съществено от него, трети са променени повече и са влезли в Паневритмията. За незапознатите трябва да спомена, че всички движения и цялата музика на Паневритмията, както и няколко от текстовете на песните й, са създадени от Учителя Беинса Дуно.
Втора важна информация, която дава този източник, е по един от спорните въпроси за упражнението „Изгрява Слънцето”: дали в третата му част ръцете се изнасят напред на десен крак или на ляв (обикновено се нарича за по-кратко „отваряне” на десен или ляв крак). Имаше предположение, че описаното в първата издадена книга „Паневритмия” от 1938 г. по този въпрос „отваряне” на десен крак е вярно, а след това изпълнението е било „изопачено”, и „грешно” е стигнало до нас в живо-предаваната традиция в изпълнението и в следващи издания, при които този детайл е с „отваряне” на ляв крак. Когато се появи описанието от 1933 г., то фактически обори това схващане, защото в него ясно и недвусмислено е описан този детайл с „отваряне” ръцете на ляв крак. Т.е. упражнението „Изгрява Слънцето” явно първо е било описано с „отваряне” на ляв крак, после обратното, след това пак с „отваряне” на ляв крак. Можем да предположим, че в началото е дадено по един начин, а после е променено два пъти от автора (което би било твърде странно) или че във второто издание е грешно, както и е възможно представянето на други различни хипотези. Аз обаче сега нямам за цел да ги коментирам.
Текстът от 1933 г. описва само упражнения от първия дял на Паневритмията – 28-те упражнения. За по-кратко при коментара за следващите текстове ще споменавам частите на Паневритмията като: първи (28-те упражнения), втори (”Слънчеви лъчи”) и трети (”Пентаграм”) дял.
Следващият важен писмен източник е книгата „Паневритмия” от 1938 г., която съдържа описание на първи и трети дял. Тази книга е единственото отпечатано по времето на Школата описание на Паневритмията и също е много важна, защото в нея има един великолепен текст, наречен „Принципи на Паневритмията”, написан (но неподписан) от Боян Боев по текстове и вероятно указания на Учителя Беинса Дуно; има публикуван нотния текст на музиката, има описани движенията от Милка Периклиева (също неподписан автор) и всичко това – за първи път. Това е първото пълноценно описание на Паневритмията във вид на книга. То е важно и защото, като всяко начало, е най-трудно. По-нагоре го коментирах относно точността на описанието, което дава на движенията. Предполагам, че е дало тласък на следващите, направили описания, също да пишат.
Следващото описание – книгата „Паневритмия” от 1941 г., съдържа само предговор с идейната част и музиката с песните на Паневритмията. Новото е, че към няколко текста на песни, дадени по-рано от Учителя Беинса Дуно, е добавен поетичният текст на песните и на останалите упражнения, защото вече е създаден от Олга Славчева и пригоден към нотния текст. Тъй като нотният текст и „принципите (наречени вече „основи”) на Паневритмията” се издават за втори път след 1938 г., е било възможно да бъдат направени подобрения (както става с текста „основи на Паневритмията”) или корекции на грешки, забелязани в първото издание.
Когато една подобна книга е била преиздадена от авторите или съставителите й, след като е била ползвана активно и е имало условия да се видят евентуалните й недостатъци, това й дава много по-голяма достоверност, защото са имали възможност да коригират грешките, допуснати в първото издание. А почти неизбежно е да има грешки в такъв сложен материал като книга за Паневритмията, освен ако някой компетентен човек не е работил върху нея десетина години (което не е ставало досега). Почти всички книги за Паневритмията не са преиздавани от авторите им – изключение правят вероятно нотният и идейният текст в Паневритмията от 1941г.
Следващото описание на първия дял от Паневритмията е написано 1945-1950 г. от екип, известен като „четирите сестри” и има два варианта; по-късният е от ок. 1950 г., в който те коригират някои дребни детайли. По време на неговото написване е било невъзможно отпечатването му, поради тоталитарния комунистически режим, затова то е съхранено и издадено за пръв път през 2004 г. в книгата „Паневритмия” на Издателство Бяло Братство. Това е едно от най-добрите описания на първия дял, защото е направено от добре съставен екип специалисти: Мария Тодорова (музикант), Елена Андреева (стенограф), Ярмила Ментцлова (хореограф) и вероятно Катя Грива (музикант и преподавател). В този текст за пръв път се описват упражненията по тактове и като цяло са описани много по-прецизно, отколкото в предходното описание на Паневритмията (от 1938 г.). Книгата е илюстрирана с оригинални снимки на авторите на описанието, които бяха съхранявани дълги години в чужбина и върнати непосредствено преди издаването й през 2004 г. Не твърдя, че това описание е съвършено – не твърдя това за нищо овеществено, но определено заслужава много сериозно внимание, защото е написано от екип професионалисти, почти всички дълги години учили в Школата (последното не се отнася единствено за Ярмила Ментцлова). По споменатите от мен критерии (установен авторски екип професионалисти със значително присъствие в Школата; няма второ издание, но има втора корекция) за придаване на различна степен надеждност на писмените източници, този е с най-висока надеждност от всички.
Описанието на „Слънчеви лъчи” излиза през 1942 г. като самостоятелно издание, съдържащо философска част, описание на движенията и нотен текст. В началото от автора е даден текст за пеене само към музиката на т.нар. „Идилия”. По-късно Весела Несторова написва само поетичния текст към цялата останала музика на дяла „Слънчеви лъчи”. Не е ясен екипът, описал „Слънчеви лъчи”, но изданието трябва да е било одобрено от автора на Паневритмията, за да бъде отпечатано. Книгата е много ценен и единствен източник. В изданието „Паневритмия” от 2004г. в дял „Слънчеви лъчи”, при запазване разпознаваемоста на текста на оригинала, са направени малки, но важни допълнения от съставителите относно изпълнението и са коригирани няколко неясноти. Това е първото подобрено описание на втория дял, макар че то не е направено от същия екип.
Следващата книга „Паневритмия” е на Крум Въжаров и Мария Митовска. По-голямата част от текста е написана от Крум Въжаров, който е бил ученик в Школата дълги години и след 1944 г. продължава да се занимава с Паневритмия. Издадена е през 1993 г., т.е. след кончината на Крум Въжаров. Мария Митовска казва, че текстът на описанието е писан от Крум Въжаров, а тя е съставила само частта с цитати от Учителя Беинса Дуно с указания за походката, плавността на движенията и т.н., което е добра нейна идея и става за първи път до този момент в книга за Паневритмията. Много ценно в тази книга, което е и сериозен принос на Крум Въжаров, е съставеното от него ново, по-добро описание на „Пентаграм”, което е и най-доброто досега на български език. Поради тази причина то е включено в книгата „Паневритмия” от 2004 г. на Издателство Бяло Братство. В описанието на първия дял на Паневритмията има няколко дребни несъответствия, като например, че не може няколко от движенията да се изпълнят въобще така както е написано и други подобни, но те съвсем не омаловажават стойността на тази книга.
Изданията на чужди езици смятам като второстепенни, защото по-често са само превод на някой български текст, но все пак могат да се ползват тези от тях, които са оригинални и авторите отговарят на изискванията за надеждност.
От издадените на чужди езици книги ще се спра само на коментираната често напоследък книга „Паневритмия” на Ярмила Ментцлова, издадена през 1983 г. във Франция на френски език. Ярмила е великолепен професионалист в областта на танца – школувана балерина в световноизвестна танцова школа. Разучавала е Паневритмията в Париж още с Михаил Иванов и неговите първи последователи (както свидетелства писмо на Михаил Иванов до Боян Боев от 1939 г.). Била е твърде закратко в Школата на „Изгрева” и по-късно се установява във Франция, но смятаме, че си струва да се занимаваме с нейния труд поради дарованието и професионализма й в областта на танца. Книгата съдържа чудесно оригинално описание на упражненията от първия дял, нотен текст, философска част и текстове, свързани с движенията и др. Има сведения, че философската част е подготвена от бившия съпруг на Ярмила – Крум Въжаров, който я е посетил в Париж по повод подготовката на книгата. В нотния текст са открити грешки. Все пак книгата е много добра като цяло и ценна особеност е, че Ярмила Ментцлова много прецизно е описала и преходните движения между първите 10 упражнения, което друг до този момент не е правил.
Ярмила е участвала в екипа на „сестрите”, написали през 1945-50 г., описание на първия дял от Паневритмията. Буди известно смущение факта, че в книгата си тя прави няколко промени в сравнение с предходното описание, в което е участвала. По сведения на нейни ученици, които дълги години е обучавала на Паневритмия във Франция и които до последната година от живота й са играли с нея периодично, тя винаги ги е учила на 28-те упражнения по един начин и ги е играела по същия начин, а именно както ги е описала като част от екипа „на четирите сестри”. В края на земния си път в своята самостоятелна книга обаче Ярмила Ментцлова описва няколко упражнения различно, нагаждайки ги към описанието от 1938 г. Интересно е, че никога не е споменала дори на учениците си, че може някои от упражненията да се играят в два варианта . Учениците й, които ние познаваме са семейство Жан-Луи и Арлет Гобо, които продължават и до днес да играят и преподават Паневритмия във Франция и идват в лятната школа на Рила последните няколко години. Учили са Паневритмия преди всичко от Ярмила Ментцлова и имаме основания да смятаме, че начинът им на игра като стил, прецизност и детайли отразява напълно начина на игра на тяхната учителка по Паневритмия.
През 2004 г. след лагера на Рила помолихме семейство Гобо да изиграят 28-те упражнения, за да ги заснемем и документираме с филм това, което са научили от Ярмила Ментцлова. Те се отнасят към Паневритмията с голяма любов и уважение и също с уважение и възхищение към Ярмила, като тяхна учителка. Тогава разбрах за сериозното разминаване в някои от първите 10 упражнения и в 16-то упражнение, между начина, по който ги е учила и играла почти до края на живота си, от една страна, и това, което е публикувано в книгата й – от друга. Имаше предположение, че при подготовката на книгата Ярмила е видяла описанието на движенията от 1938 г. и като не е посмяла да го промени, е съобразила описанието си с него, въпреки собствения си опит и практика. От друга страна виждаме, че упражненията № 6, 7 и 8, които са с 41 такта, и така са публикувани в „Паневритмия” от 1938 г. и в „Паневритмия” от 1941г., в изданието на Ярмила Ментцлова от 1983 г. са съкратени с по един такт.
В тази връзка е важно да се отбележи, че единствените неща, които са преиздавани по време на Школата и чрез това преиздаване са леко коригирани и потвърдени са текстът „Принципи (или основи) на Паневритмията” и нотният текст на музиката. В нотния текст на „Паневритмия” от 1941г. (която е второто издание) не е съкратен такт от упражнение № 6, 7 и 8 и следователно е правилно те да са по 41 такта.
Неколкократно нейните ученици, Жан Луи и Арлет Гобо потвърдиха, че Ярмила Ментцлова винаги и до края на живота си е играла и обучавала на Паневритмия по начина, описан в „Паневритмията на сестрите”. По отношение на несъответствието с написаното от нея в книгата й от 1983 г. приемам хипотезата, че е била повлияна от някого за тези промени.
Смятам, че най-малко приемливо е да се правят промени в музиката на Паневритмията. Първо, защото от това, което знаем за създаването на Паневритмията, музиката е първичният елемент – към нея са създавани и пригаждани движенията на упражненията, а не обратното. Второ, знаем, че създателят й е споменал със сигурност за необходимостта след време да се доразвиват движенията и текста на песните, но никога не е казал това за музиката. И трето, защото смятам, че изключително малко вероятно е при наличието на достатъчно образовани музиканти в Школата, никой да не е забелязал нещо такова като излишен такт в музиката, след като са ползвали нотния текст (и напредналите, и начинаещите) цели десет години – от около 1934-35 г. до 1944 г. Ако създателят на музиката беше направил след 1938 г. промени в нотния текст, те нямаше как да останат неотразени от музикантите, които в такъв случай би трябвало съзнателно да заменят това, което вече са научили, с нещо ново. По-скоро ми се струва вероятно да не са забелязани грешки в описанието на упражненията, които се разминават малко с музиката в книгата „Паневритмия” от 1938 г., защото и по време на Школата и дълги години след нея твърде малко е учено от описания.
Друго описание на първия дял на Паневритмията със снимкови илюстрации, което е непубликувано, но заслужава внимание, е това на Илия Узунов. Той е известен ученик от Школата, един от тези, които редовно са били там, посветил е живота си на тази Школа и е бил много прецизен и ерудиран човек, на когото може да се разчита.
Това са описанията на Паневритмията, известни досега, които е най-важно да се познават и изучават.
Други вторични източници на информация за Паневритмията са архивните филми с нея. Те са малко – познаваме два. Твърди се, че има и други, изгубени при опитите да бъдат съхранени в чужбина.
Има едно изкушение за всеки начинаещ, и за което всеки преподавател трябва да предупреди учениците си: виждайки на този единствен архивен филм как Учителя Беинса Дуно играе моменти от няколко упражнения вътре в кръга на играещите, да не се стараят да го имитират. За играещите Паневритмия нейният автор е авторитет – той е дал Паневритмията и логичният извод е, че той я познава най-добре и трябва да се играе като него. Но все пак той не е искал да бъде имитиран в ежедневното си изпълнение, когато понякога е играел по-различно. Известен е един спомен на Катя Грива, музикант и ученик от Школата, която авторът на Паневритмията е посочил за преподавател. Тя казва, че един ден той я е извикал специално, за да й покаже как трябва да преподава Паневритмията и това, което й е показал, е било много по-красиво, изключително музикално и се различавало от начина на изпълнение, който понякога са виждали да играе той с всички останали в кръга на Паневритмията. В спомените на Елена Андреева също четем, че „Учителя понякога играеше различно Паневритмията”. В стенографирани от Б. Боев и публикувани разговори за Паневритмията, авторът дава ясни указания за правилното изпълнение на упражнението „Аум”, а се вижда, че на филма не го изпълнява с тези детайли. Затова ако някой ден имате ученици по Паневритмия, предупредете ги да не се опитват да го имитират както играе във филма, защото няма да са на прав път.
Другият архивен филм с Паневритмия е с шест двойки, които играят само по права линия и с прекъсване между упражненията. Много красив филм, който също трябва да се гледа и проучи. Не е ясно засега, кога точно е правен и кой е режисьорът, но се вижда, че е на Изгрева.
Има още няколко филма с ученици от Школата1, които са от значение. Един филм с Ернестина Сталева и Виола Бауман, които са били в Школата (Виола Бауман за по-кратко, Ерна – повече) и по-късно живеят и преподават Паневритмия в САЩ през целия си живот.
Следващата група факти са снимките с Паневритмия. Първо – снимки с авторът, който играе Паневритмия, които са ценни, но с гореописаните съображения. И второ – снимки на хора, играещи Паневритмия, които имат различна тежест като информационен източник, в зависимост от участващите.
Следващият факт, носещ информация за Паневритмията, са нотните записи на музиката, както и музика, записана на магнитни носители. Имало е един запис, направен на Рила през 1939 г.; по отношение на темпо и други музикални елементи, на музикантите може би ще им е много интересно да го разглеждат.
Към много важните източници на информация причислявам и живата традиция на Паневритмията, която никога досега в България не е била прекъсвана, и която, когато е предавана от способен учител на способен ученик, е верен показател за много въпроси относно изпълнението на Паневритмията.
Следващото, което съвсем не е на последно място като източник на информация, е публикуваното слово на Учителя Беинса Дуно – имам предвид първо лекциите и беседите – там има обяснения и за много упражнения, принципи и закони, както и разговори с автора, стенографирани от Боян Боев – публикуваните от тях са много важен и незаменим източник. Например в такъв разговор4 пише, че когато играеш „Аум” трябва да се повдигнеш на пръсти и е обяснено защо. А някои се вкопчват в описанието от 1938 г. и не смятат, че трябва да се повдигат на пръсти, защото там не пишело. Авторът винаги може да добави, да каже нещо повече, за да подобри нещата, може да го прави ако иска до последния си ден на Земята.
Работата със словото на Учителя Беинса Дуно е изключително важно при задълбочено изучаване на Паневритмията, не само защото от там можем да намерим неща, свързани с нейния смисъл и детайли, но и защото се дава по-задълбочено и пълноценно разбиране за принципите и законите, на които се основава Паневритмията.
В заключение искам да кажа, че, по мое мнение, авторът на Паневритмията е оставил нарочно тези противоречия във фактите за Паневритмията. Защото той е имал възможност да каже да направят точно описание, да направят филм, да фотографират прецизно Катя Грива и други преподаватели, и всичко да е описано до най-малкия детайл без никакви несъответствия. Обаче тогава изпълнението на Паневритмията щеше да бъде папагалщина, което въобще не е метод на тази Школа. Човек би заприличал на играещ робот – всичко е зададено до последната точка – само изпълняваш, нямаш свободна воля, нямаш право на никакво творчество. Учителя Беинса Дуно е предвидил, оставил е нещата така, наглед недовършени, не е коригирал дори грешките, предполагам нарочно, за да може тези, които изучават Паневритмия, да търсят, да не играят механично, да мислят за всяко движение и идеята му, да се опитват да го усетят и вътрешно, а не само според писменото указание.
Всички важни факти за Паневритмията се допълват един друг и ни дават цялостната картина, затова сериозните изследователи на Паневритмията трябва да познават добре всички. Но те трябва да продължат и по-нататък – да търсят и откриват, да бъдат в хармония с Духа, който твори хармонията в света. И нещо повече – по този начин да подготвят себе си и следващите поколения за онзи момент, в който Паневритмията не само ще се разбира и преоткрива, но ще се развива. Последното ще е възможно само ако има хора, които не се опират само на фактите, за да се крепят на тях като на патерици, но са разбрали законите и принципите на Паневритмията и са работили върху себе си достатъчно, за да станат съработници на Разумното начало. Предполагам, че това ще е по силите на хората след поколения, когато не единично, а в хармонични групи посветените в Паневритмията ще я развиват.
И още един път искам да наблегна, че според мен не само нарочно са оставени тези „грешки” и неясноти в описанията на Паневритмията, но това „нарочно” е гениално и мъдро. Защото именно тези неясноти ни принуждават да се развиваме и да не се опираме вечно на „патерици”, те ни помагат да се научим на много важни неща и ни карат да бъдем добри ученици в училището на Разумната природа и вечнотворящия Дух, откъдето идва Паневритмията.
 

 
-----------
1 В случая под „Школата” в цялата лекция имам предвид времето от 1914 г. до 1944 г.
2 Беинса Дуно, Акордиране на човешката душа, т. 2, С., 2000, с. 56.

Сладките черешки
С тез червени дрешки,
Пак сте вий при мене –
О, щастливо време!
Бодрост, здраве, сила,
Слънчева закрила –
Туй сте вий, черешки
С алените дрешки!
Румени странички,
Що желайте всички,
Яжте тез черешки
С алените дрешки!
 
Чесънчето мило
Чудна сила скрило.
Пази то човека,
Знае се от века
Знаели знахари-
Мъдреците стари –
В него те открили
Тез защитни сили!
 
Копнежи
Да бих могла на слънчев лъч да стана,
в душата Ти да грея и блестя.
Да бих могла в свещенното “Осанна”
на твойта мисъл да трептя.
Да бих могла кат капчицата росна,
отронена на пролетния цвят,
в сълза свещенна да докосна
ланитите на Образа Ти свят.
Да бих могла кат ручея планински да излея
душата си в струи бистри, свежи
и химната Ти светла да запея
за чистите,красивите копнежи.
Да бих могла кат птиченце на клона,
затрепкало в пролетни зари,
да чакам Слънцето, да видя трона,
на който Любовта цари.

Може би сте чували за княз Святослав – палил, клал и грабил в България, добре мотивиран с византийско злато? Може би пък не сте, но по-интересното е, че няколко сериозни исторически версии приписват на киевския владетел български корени. Майка му – княгиня Олга Киевска – канонизирана от руската църквата за светица, е – според мнозина изследователи и историци, Садоке – Елена, дъщеря на Владимир Расате и чиста българка. Според други е от българите, живеещи в Азия.

В някои исторически документи намираме следните пасажи:

- В “Летописец руских царей”:

“Приведоша ему (на Игоря) жену из Плискова, именем Олгу, остроумицу и корен и основание вере християнской и наш вожд.”

- В “Родословец на руските князе” :

“Игоря же (Олег) жени в Болгариях, поят за него княжя именем Олгу. И бе мудра велми.”

Няма да ги превеждам, продължаваме нататък.

След като Святослав е принуден от печенегите (които нападат Киев) да напусне родината ни и да спасява столицата си, Олга горещо моли сина си да отложи втория си поход и да не напада България. Поне докато е жива. Скоро след това, точно след смъртта й, славянският княз отново повежда войските си към Дунава. Няма кой да спре повторното му нахлуване в българските земи, но аз спирам с бойните му подвизи дотук, за да се върна там, където Олга Киевска е още жива.

Една интересна подробност от живота й е, че бъдещата княгиня е свързана с братовчед си княз Бенеамин (известен и като Боян Мага) не само по кръв, но и по дух – тя е ревностен последовател на богомилството. Не само това, но на Олга е възложена и изключително важна мисия във връзка с разпространението на богомилското учение в Русия.

По инициатива на Симеон Антипа и Петър Осоговец, през 956 г. Олга е покръстена във Византия лично от императорът – богомил Константин VІІ Порфирогенет. Този ход не е бил случаен, а целта е била една – да могат богомилите да работят в Русия, преди официалната църква да я стисне в костеливата си длан и да скове духовния живот в сухите си форми.

След завръщането си в Киев, тя изцяло се посвещава на тази задача, но въпреки усилията на новопокръстената Олга – Елена, християнството е прието официално чак при внука й – Владимир I Велики, а синът й, княз Святослав остава езичник.

Радислав Кондаков

Изображение: Св. Олга Киевска, ескиз за мозайка, Николай Рьорих

Използвана литература

1.Княгиня Олга и Реймският псалтир, Гина Джиджева

2.Български хроники, том 1, Стефан Цанев

3.Богомилство и богомили, Николай Райнов

4.Уикипедия

Слънцето нагряваше големите камъни край езерото Елбур и те излъчваха топлина. По водите на езерото тичаха отблясъци по стъпките на светлината. Ние бяхме насядали около Учителя на малката полянка край езерото. Във въздуха се носеше лек, сладостен дъх. Някакво малко цветенце разкриваше душата си. Върховете в околовръст подпираха големия небесен купол, изпълнен с благоухание и светлина.
Учителят каза:
Истинската църква е горе.
Когато ви питат: “Вие кои сте?”, кажете им: “Ние сме от една много велика църква!”
Един брат каза:
Във Франция има намерени документи, от които се вижда, че богомилите приемали прераждането.
Учителят отговори:
Време е вече да излезем да говорим по-открито за богомилите.
Прераждането е метод за самоусъвършенстване.
Самоусъвършенстване без прераждане не може да има. Детето нали расте и се променя? Променя се, за да стане господар на условията, при които живее. “Прерада” - т. е. идва, за да преработи своето минало, нищо повече. Понеже “рада” значи още “работя”.
Щом вчера е работил и днес ще работи. Сега някои религиозни хора считат, че Бащата трябва да работи, а човек да не работи - наготово да се живее. И Христос дойде на земята да помага, да работи. Втори път пак ще дойде, но в душите. Организирането на света се дължи на Бялото Братство. Всички религии са методи на Бялото Братство. Пратениците на Бялото братство са създали религиите.
В архивите на Бялото Братство се пазят всички тайни. Няма нищо пропуснато. Всички светии са негови членове и действат от Негово име. Бялото Братство е онова велико общество на Божествения свят, което е в прямо общение с Бога и с Христа. В края на века всички светии ще бъдат на земята. Те са вече тук на земята. Не казвам, че са тук на земята в плът, но в една или в друга форма са на земята и работят.
Учението на Бялото Братство е неизменно. То е основано на канара, която не може да се разбие. В това учение още от създаването на света, още от самото начало има ред факти, които са записани и се пазят. И един ден, когато вие се развиете, ще четете това, ще видите, каква е историята за създаването на света от началото до сега. Ще разберете всички стадии, през които сте минали, ще почнете да виждате тези фази. Те ще се явят пред вас като живи картини. Струва си да бъдете ученици на великото Бяло Братство, понеже Учителите на това Братство държат всичката архива на Космоса. Те пазят книгата на живота и всички вие трябва да изучавате тази книга. По-голямо благо от това няма. Ще се стремите да придобиете това изкуство. Изведнъж няма да дойде, но постепенно. Един ден ще си кажете: “Благодарим, че тръгнахме в този път”. Колкото по-рано тръгнете, толкова по-добре. Колкото по-късно тръгнете, и по-късно ще стигнете.
Щом сте верни на закона на Любовта, няма да има никакви изключения и тогава всичко ще се научите. Сега искам да запиша за ученици онези от вас, които искат да влязат в първия клас на Любовта. Учениците, които влязат в класа на Любовта, ще почнат да се записват постепенно. Белите Братя ви отварят място в своята школа. Първото нещо е да имате една беззаветна Любов. Ще влезете с пълно сърце, ум и душа. Но ще започнете всички с Любовта. Това е Божественият път. Бялото Братство върви по пътя на Любовта. Като влезете в този път, ще видите, че той е един от най-добрите. Няма друг по-хубав път. И в един живот няма да го научите. И в два, три, десет живота няма да го научите.
Пътят на Всемирното Бяло Братство е път на Любовта, Мъдростта и Истината едновременно. Основната цел е Любовта, а Мъдростта и Истината крепят Любовта.
Богомилите едно време работиха и понеже българите не бяха готови, паднаха под робство. Богомилите отидоха горе и сега, като се освободи България, пак дойдоха. Това е, дето се казва: слизане и качване. Те са сегашните ученици на Бялото Братство. Комунизмът е социално учение на физическия реален живот. Комунистите са най-външният кръг. Като се качат по-горе, те ще се приближат до богомилството. Комунистите не защитават богатите, но бедните. А в Писанието се казва, че Бог е Бог не на богатите, но на бедните и слабите.
Богомилите (в широк смисъл на думата) са били в Египет, Асирия, Вавилон, Персия, Гърция и пр. Те са били там в разни свои прераждания. Във време на Христа са минали в Палестина и от там пак в Гърция, от Гърция в Рим, Англия, Германия и пр. Богомилите (в широк смисъл на думата) се разделят на три клона.
И трите клона са живели дълго време в Египет. И трите клона са били в Индия, само че са излезли от там в разни времена.
Първият клон можем да наречем египетски. Той отива от Египет в Персия, Гърция и пр.
Вторият клон можем да наречем палестински. Той от Египет отива в Палестина и в християнската епоха отива в Рим, Англия, Германия и пр.
Третият клон можем да наречем богомилски в тесен смисъл на думата, или български клон. Той от Египет отива в Индия, от там в Арабия, Сирия, Мала Азия и България. Учениците на Всемирното Бяло Братство в днешната епоха представляват сбор от трите клона. Сега в България работят и трите клона.
Тези три клона - Египетски, Палестински и Богомилски в тесния смисъл на думата - идат от едно по-високо място. Тези, които ръководят трите клона, са посветени. Най-рано е излязъл първият, египетският клон, после палестинският и най-после българският или богомилският клон. Тези три клона могат да се нарекат клонове на Всемирното Бяло Братство.
В Гърция те се наричат орфисти, в Палестина - есеи, в Египет - херметисти, в Персия - маздеисти. Маздеистите са разклонение на първия, египетския клон.
Първият клон е построил в Египет пирамидите. В Индия трите клона са оставили повече философска наука, а в Египет - повече научен материал.
Съвременната култура почти прилича на египетската. И в двете култури имаме подобни прояви: вдигане на тежести, строеж на пирамиди, на Айфелова кула, на параходи, пробиване на тунели и пр.
Първият клон имал за цел да подготви условията за християнството, да подготви съзнанието на човечеството за християнството.
Вторият клон имал за цел да внесе християнството в света, да го разпространи.
Третият клон имал за цел да реализира Божественото учение, християнството.
Богомилите не са успели в България поради гонението от реакционните кръгове, но са дали мощен тласък на европейската култура.
Розенкройцерите са разклонение на третия, богомилския клон. И те имат за цел подготвянето на новата култура. Първото име на богомилите е било съвсем друго. В България са им дали името богомили. Ще ви кажа по-нататък тяхното име. Може да се напише книга, в която да се прокара идеята, как българите като изгониха богомилите, пострадаха и попаднаха под турско робство. Да се напише съчинение: “Недоброто отнасяне на българите към богомилите и последствията от това”. Най-виден богомил е бил Боян Магът. Поп Богомил е бил проповедник, разпространител.
Чешкото братство в Чехия, квакерите в Англия, илюминатите и пр. са произлезли все от богомилите. После реформацията се разрази в богомилски дух.
Богомилите не са били мирен елемент. От България са отишли във Франция, Англия и много други страни. След откриването на Америка те са отишли и там. Богомилите са били много смели. Ние ще изнесем данните. Те ще кажат: “Докажете го исторически”. А ние ще кажем: “Опровергайте го исторически”. Законът е такъв: “Дето е текло вода, пак ще тече”.
Един брат каза:
В списанието “Училищен преглед” има статия против богомилите.
Учителят отговори:
Кажи на автора така: “Ти си писал за богомилите без свещ. Запали си свещта”.
Тук се работи за Царството Божие на земята.
Някои проповядват национализъм. Оставете тези идеи.
Национализмът е идея на старата култура.
Всеки народ е уд на Цялото. Краката работят за тялото и тялото за краката.

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози.

Небето над Бухара розовееше от настъпващата утринна заря. Звездите бързо гаснеха една след друга, изплашени от могъщото сияние на изтока, което предхожда изгряването на слънцето. Свеж и приятен полъх се носеше над спящия още град. През нощта беше превалял тих дъжд – рядко явление тук.

Потънал в дълбок размисъл, млад мъж крачеше с леки стъпки към покрайнините. Той премина през една от портите на голямата крепост, което го обграждаше града. Тя вдъхваше вяра и спокойствие на мирните му жители от нашествието на гладни скитнически племена. Минавайки през портата, той огледа дебелата стена от камъни и си каза:

„Колко назад в своето развитие и култура е човешкият род, за да се отдава на пъклените подтици, които злото на Княза на този свят вмъква в хората и ги кара да ограбват и заробват своите подобни. И да става нужда за своята охрана, мирните хора, да вдигат такива чудовищни стени. Но, слава Богу, засега – ето, изминаха повече от два века, откак арабите дойдоха и завладяха земите на този край. Нашествениците, изплашени от тяхната сила, не смеят вече да идват насам. Крепостта е безмълвна.”

Все така замислен, той стигна до бистрата, грациозно лъкатушеща  Мулкана. Тих, успокояващ божествен напев се носеше от игриво подскачащата вода.

- Чудно нещо е водата – отново си помисли младият мъж. – До какво съвършенство е стигнал минералният свят в своята еволюция! Тя е единственият течен минерал. Какво изключително участие взема тя в служба на онова могъщо божествено течение тук на земята, наречено живот. Каква любов има, каква жертва прави, каква задача изпълнява – да приема и чисти отровите, които князът на злото е вмъкнал навсякъде, във всяка форма, във всяка творба на този свят.

Стана му приятно, топло и мило като я гледаше и с радост крачеше по нейното течение нагоре. Насочи се към едно от възвишенията, които бяха пред него. Когато стигна върха, спря се и тихо изпя любимия си химн, който сам беше създал и се загледа на изток, където след малко се показа първият лъч на изгряващото слънце. Топлота, смирение и уважение се изписаха на лицето му пред най-великото събитие на деня.

- Богове, – подхвана той в себе си – вие отново идвате на нашата земя, за да й дадете живота и своето благословение, кажете ми, ще мога ли да имам нещичко от вашата светлина, знание и мъдрост? Аз за тях жадувам, след като ми дадохте възможност да изуча всички науки, които хората тук на земята бяха достигнали. Чрез вашата мощ успях да излекувам Емира на Бухара, едва достигнал 18 години – нещо, което никой от лекарите там не можа да направи. За благодарност и по моя молба, Емирът ми разреши да посещавам и да ползвам всички книги, които се намират в неговата грамадна библиотека „Савван ал Хикмат”, хранилището на мъдростта, а това е най-голямата привилегия, която Емирът дава на един човек. В нея – дни и нощи, четях и изучавах събраните знания и мъдрост на търсещите истината. За това съм ви тъй благодарен и съм готов да поставя всичките си сили, за да бъда ваш слуга, да изпълнявам волята на Бога, така, както и вие я изпълнявате. Но ми трябва по-голяма светлина и мъдрост – вие знаете това. От това, което научих от книгите на хората и опитът, който животът ми донесе, аз разбирам, че все още нищо не зная. Помогнете ми – дайте ми от вашата светлина и мъдрост!
Така смирено се молеше младият Абу в утрото на този чуден ден. Когато свърши, очите му бяха просълзени. Той вдигна глава и за своя голяма изненада видя до себе си човек, който приветливо му се усмихваше. Абу го гледаше и не можеше да се нарадва - от човека лъхаше доброта и мекота, каквато той не беше виждал. Имаше вид на човек, преживял много години, а беше изправен и без побелели коси. Излъчваше младежки жар. Обхванат от непреодолимо желание, Абу се чудеше как  да завърже разговор

- Кой сте вие – най-после подхвана Абу – и откъде идвате? Вие не приличате на хората от този край. Как попаднахте тук в този ранен час? Как се казвате?

- Моето име – отвърна непознатият – е Аиа Бен Якзан. Идвам от чистия и свят Ерусалим – на братята на слънцето. Но не този град Ерусалим, за който си чувал и чел. Ние чухме молбата ти и съм пратен от тях да ти помогна – да се утоли  жаждата ти.

По лицето на Абу се изписа изненада. Той не беше чувал такова странно име, макар че знаеше и география, и история,  и човешки имена от цял свят.

- Да, вярно е – подхвана непознатият – ти такова име не си срещал и чувал, защото и такъв като мен не си срещал досега. Ние там, братята, имаме имена както и вие, хората, но те включват всички способности и възможности, които всеки притежава.

Абу остана още по-изненадан като разбра, че непознатият беше прочел мислите му до най-големи подробности.

- Аиа – продължи непознатият – това са първите звуци, първите гласни, които човек произнася, когато се ражда на земята – те му отварят вратата към този свят. С тях призовава Любовта на помощ, в този труден и важен момент. Велик закон е във вселената: „Трябва да искаш, за да ти се даде. Трябва да жадуваш, за да имаш.” Дете, което се ражда, не произнесе ли тези звуци, вратата не се отваря и с него е свършено. „Аиа” е Любовта навсякъде в Божия мир. А Якзан е вечното, непрекъснато движение – животът.

Ние, братята от слънцето, отдавна следим твоя път и се радваме на жаждата ти за светлина, знания и мъдрост. Ти доказа, че тази жажда – да изучаваш Божията мъдрост, е крепка и устойчива. Ти завърши един клас – знанието за външните форми и явления, и сега дойде време да влезеш в друг, по-висш. Там ще изучаваш вътрешното съдържание и дълбокия смисъл на всичко, което те заобикаля и всеки, който ще срещнеш. Това знание ще ти даде голямо предимство пред другите. Ти ще можеш да им помагаш, да ги лекуваш и поучаваш, тъй както никой друг. С това голямо вътрешно богатство ти ще си изправен пред две възможности: голямото изкушение да живееш охолно и спокойно, уважаван и почитан от царете и знатното висше общество, но да изпълняваш тяхната воля; и другата – да изпълниш волята на Бога, като тръгнеш из народа, да му помагаш и показваш пътя към знанието и светлината, към Божествената мъдрост. Но в ако избереш второто, ти ще се сблъскаш с княза на този свят, който е враг на Божествения път. Той ще накара своите слуги да те гонят от град на град, от селище на селище. В затвори ще лежиш, ще се подиграват с тебе, като еретик ще те съдят. Кое ще избереш ти – човешката слава или Божията?

Абу се сепна от ясния и категоричен тон на непознатия. Много осезателно почувства могъществото, което той носи в себе си и сериозността на момента. Той никак не очакваше, че в този хубав ден ще бъде изправен да реши най-важния въпрос, който може да се постави на едно разумно същество. Спря се и отново загледа внимателно странника пред него. Изправи се и каза:

- В мен колебание няма. Аз искам да изпълня волята на Бога, през каквито и изпитания да мина.

Ярка светлина лумна от образа на непознатия, една топла усмивка, пълна с любов и радост грейна по лицето му.

- Но, кажи ми – каза Абу – как ще разбера, че ти си един от тези велики синове на Бога, за които четох в книгите на древните, че идват при особени случаи при някои хора?

Странникът погледна Абу и му каза:

- Ето, по твоята глава и лице, и по всички твои органи и форми, аз ще ти разкажа не само за твоите качества и способности, но и за целия твой живот – не само сега, но и в миналите векове, когато си идвал пак на земята.

Абу остана приятно изненадан, че непознатият, който по чертите на лицето си, много приличаше на него, ще му обясни значението на всяка форма и линия по неговото. Той самият се бе занимавал с тази наука и я намираше за много полезна и интересна за всеки човек. Странникът започна да му обяснява – челото, веждите, очите, носа, скулите, брадата, долната челюст, устните и очите, а след това и покритата част от главата с косата, и то с такава подробност и задълбоченост, каквито Абу нито някъде беше чел, нито чул. Туй, което той знаеше, беше бебешка занимавка в сравнение с онова, което чу.
- Сега – продължи по-нататък Аиа Бен Якзан – ще ти покажа и нещо съвсем неочаквано, което не само ще премахне съмнението ти, но ще ти покаже нагледно и част от нашата далечна връзка.

Той махна с ръка и Абу се видя при съвършено нова обстановка. Беше в учебна зала заедно с много ученици, които смирено и задълбочено очакваха влизането на своя Учител. Абу беше най-отпред. След малко вратата се отвори и за голяма негова изненада, видя да влиза с леки и енергични стъпки Аиа Бен Якзан. Лицето му обаче този път беше замислено, посърнало и измъчено. Той се обърна към очакващите го с внимание ученици и каза:

- Любезни мои, на тази земя, на която вие сега живеете и учите, ние изгубихме сражението срещу злото, срещу княза на този свят, защото той можа да използва мъдрост, в която ние не успяхме да проникнем. Тази земя и много земя на север от тука ще загине. Тържествуващ от своя успех, князът на този свят е обхванал умовете на изостанали човешки раси, като ги повдига срещу нас – ние, които носим светлината, знанието и мъдростта Божия. Обхванатите от неговата злоба и ненаситен устрем към разрушение и мрак, с небивало ожесточение връхлитат върху нас и всичко, което ние сме създали, като го изгарят и обръщат в пепелища. Ето защо ние ще трябва да се оттеглим от тука, защото земята ще бъде залята и потопена от водите на могъщия океан. Ние ще трябва да спасим знанието и мъдростта, оставени от великите учители на човешкия род, за да може пак вие да ги ползвате, когато дойдете отново. Ние, братята на слънцето, взехме под внимание всички ходове и помисли на княза и бъдете повече от сигурни, че подобно нещо втори път няма да се случи. Членовете на Бялото братство се отличават от хората и по това, че могат – макар и в много редки изключения – само по веднъж да правят грешки.
Учителят им спря и погледна вкаменените от изненада ученици. След тежко мълчание, той вдигна глава и продължи:

- Цялата тази цветуща земя, оттук до далечния север, ще потъне под водите на океана, нивото му ще се издигне на сто метра височина и ще залее всички цветущи страни, където сега има тъй висока култура. Станете да приберем оставените написани съкровища на мъдростта, донесена от великите учители на човешкия род в хранилища, където водата няма да стигне.

Учениците станаха и бързо се упътиха към подземията на величествената сграда, където се съхраняваха трудовете на мъдреците. Всичко беше прибрано, опаковано и закарано в пещера на един висок връх. По пътя Абу забеляза огромни градове и прекрасни градини, каквито до сега не беше виждал.

Когато приключиха, небивал мрак обхвана всичко. Дни и нощи подред ужасяващи мълнии разтърсваха небето и земята се люлееше като клечка в развълнуван океан. Всички стояха в пещерата, ужасени от гледката – потъваше Атлантида.

- Какво беше това? – попита Абу, изпълнен с уважение, смирение и искрено доверие към своя Учител.

- Това, което видя, е само епизод от твой минал живот. Ти беше тогава от напредналите ученици в Божествената школа, която ръководех. Тя беше на една земя, за която нещо си чел в старите книги от библиотеката на Емира.

Абу се усмихна, но вече не се изненада от факта, че неговият учител знае и за библиотеката на Емира.

– Учениците – продължи по-нататък Аиа – са под непосредственото внимание на своите Учители и следят и за най-малките техни прояви, мисли и чувства, и подреждат всички случки и събития в живота им до най-малките подробности. Ние ти наредихме да имаш достъп до тази библиотека .

- Ти казваш, че освен на потъналия континент и другаде е имало много по-висока култура от нашата – се обърна Абу към своя Учител – а защо не намираме останки от нея?

- Вие – подхвана Аиа – и учените, които за в бъдеще ще дойдат и ще се интересуват от историята на човешкия род много повече, отколкото това е сега – нито вие, нито те, няма да намерят почти нищо от нея. Защото тогава културните народи, както и техните градове, са се намирали все покрай големите водни басейни и реки, както е и сега. Вземи например Халдейската, Византийската, Египетската, Александрийската, културата на остров Крит, китайската и другите култури, са се развивали все покрай вода. Далеч във вътрешността на континентите и в планините са живели примитивни хора, със съвършено изостанала култура. Водите на океаните, които се надигнаха със 100 метра и големите реки, които придойдоха от топенето на снеговете и поройните дъждове, заляха и погребаха завинаги цветущите градове, хората и културата, която те създадоха. Много от големите реки промениха своите корита, както това е било и с реката Нил, която по-рано е минавала през Сахара – сега пустиня, а тогава цветуща страна. От тази страшна катастрофа на земята, в народите е останал само смътен спомен, записан в някои летописи. Спомен за мировия потоп. И какво намират и ще намерят онези от хората, които ще се интересуват от миналото? Ще намерят само остатъците от примитивните народи, животът навътре в континентите и по високите места. Като казвам това, не става въпрос за културите, които хората днес познават: китайска, индийска, вавилонска и другите, но за онези много, много древни култури, съществували някога на земята. Хората които ровят земята, за да търсят нещо оставено от миналото, се много учудват като намират предмети и сечива, направени от бронз. Ти знаеш, че за да имаш бронз, трябва да има много добра техника, за да се получи най-напред мед, олово, калай – та тогава чак може да се прави бронз. Къде е била тази техника? Къде и как се произвеждали тези метали? А бронзовите предмети са намерени в селища, обитавани от примитивни хора. За в бъдеще учените ще се учудват много, когато намерят коралови образувания на дълбочина 150-200 метра от нивото на океана. Ти знаеш за тези тъй красиви малки животни, които живеят в топлите води на океаните – те могат да живеят най-много на 25-30 метра дълбочина. Няма да минат и 1000 години и учените ще намерят и други още  по-очевидни доказателства за това голямо издигане  водите на мировия океан.

Дълго се разговаряхме – с усмивка каза Аиа Бен Якзан на своя ученик Абу – време е вече да те заведа и покажа пещерата, където скрихме писанията, в които е изложена онази мъдрост и знания, които дават възможност на ученика да разбира дълбокия вътрешен смисъл на всичко, което вижда, преживява и става около него.

През този ден Абу Али Хусейн ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина не се върна в Бухара. Там никой не го очакваше. Родителите му се бяха вече преселили в градините на Аллаха. Воден от своя учител, Абу отиде в пещерата, където дни и нощи четеше словата на Божествената мъдрост, докато изучи всичко, което имаше и беше съхранено там. След това той отново се прибра в Бухара, озарен от ново знание и Мъдрост.

Напусна високата длъжност, която заемаше и дворцовото общество, и тръгна да проповядва ново учение и знание, да помага и лекува хората. Гонен, преследван и затварян в тъмници, хулен и обявен за еретик, в продължение на повече от 20 години, Аиа Бен Якзан беше всякога с него, напътстваше го и му помагаше в трудния негов път. Около него всякога имаше жадни за светлина и знания хора, негови ученици, които разбираха величието му.

Най-после спря в град Хамадан. В утрото на чуден свеж ден неговият Учител, придружен от друг един, сияещ с още по-голяма светлина, се изправи пред него в ясен образ и му каза:

- Стига вече, достатъчно. Ти изпълни волята на Бога, изпълни възложената ти задача. Време е вече да се прибереш при нас, като равноправен наш брат. Дойдохме да те посрещнем заедно с Христа, главата на Великото Бяло Братство.
Аиа Бен Якзан му подаде ръка и Абу стъпи на мостчето, което беше прехвърлено над потока изостанали души, който обкръжаваше земята. Те ограбваха всяка душа, която отиваше в отвъдния свят - всяка душа, която на земята се беше поддала на техните подтици. И на 18 юни 1037 година, той премина в отвъдния свят и влезе в обществото на Великото Бяло Братство.

Така Абу Али Хюсеин ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина, наречен от народите там още Аш Шейх Ар-Раис, което ще рече „глава на знанието”, а от европейските народи „Авицена”, завърши своя земен път.

Юни 1970 год.
Николай