selsal

Ако “Доброто” не е непременно добро и “Лошото” не е непременно лошо, то доброто в “Доброто” е непременно малко, както и лошото в “Лошото” е също непременно малко. (но защо пък непременно малко?) Всичко непременно (постоянно, иманентно) е достатъчно и много, всичко пременно (изменчиво, нееднозначно) е винаги малко. И най-дългият живот е кратък (малък), защото не е непременно само живот, а и смърт в далечния му край. Така че, ако не непременно добро е “Доброто” и ако не непременно лошо е “Лошото”, то непременно има малко добро в “Доброто” и малко лошо в “Лошото”. ---- Всичко е малко! (дори силата на моите обяснения). А това “всичко-е-малко” е “Ако-то”, условността на гатанката, която е неимоверно и непременно голяма. Защото преведем ли гатанката на по-понятен език получаваме: “Ако “Доброто” е малко добро и “Лошото” е малко лошо, то е кое е малко?” Малко е доброто, малко е лошото, малко е всичко! Психологически казано, щом едно нещо не е абсолютно, то независимо каква е относителността му, то е малко. Такова е условието, “Ако-то” на тая гатанка, всяка непременност да се снеме, да се о-малко-ти. Но ако всичко е малко, това “Ако” – само по себе си – малко ли е?

Диане, изпред плурализма на вижданията във всяко едно от изреченията ти, изпъква един – явно твой – фетиш. Фактът. Чувства се религиозната ласка, с която го обгиздваш. Дори Апостол Павел по-рядко споменава Христос, отколкото ти изричаш тия тъй потребни ти факти. Внимавай, любовта ти към логиката да не се превърне в емоциологика! Помни, емпирикът – тоест умелият-да-си-служи-с-фактите – борави с тях, а не ги проповядва. Съвсем видимо е твоето разбиране, как вярата желае да зачеркне науката и поради тая цел май й се иска, да отметне Фактите и да наложи Неяснотите (не-фактите). Как така без рационалното – питаш ти? Фактите са основа?! О, не, те са подръчност. Тъй както клавиатурата изпод пръстите ми е такава. В любимата ти логическа верига, фактите не могат да са начало. Защото фактът не е даден, а установяем. Фактът не е първопричина, а последица. Един факт се установява от друг факт, а другият факт от трети факт, а всички факти от аксиомите. Но колкото и очевидни и самообосновани да са, аксиомите стават жертва на… логическата верига. Именно логикът в един момент постъпва нерационално и прекъсва логическата верига, защото уж е достигнал началата-на-всички-начала. Аз ти го казвам – логиката на всяка логическа верига е верижността й, тоест онзи, който снема тая верижност, за да провиди начало или край, сам изневерява на действителната логика на логическата верига. Но защо го прави? От умора! От уплаха, че би могъл да изпадне в лоша безкрайност. И най-вече от слепота! Знаеш ли защо аксиомите са толкова очевидни? Поради същата причина, заради която пещерняците от Платоновия мит смятат, че сенките върху скалните стени са очевидни и установими сами по себе си. Защото пещернякът (научният човек) не познава светът извън пещерата. Фактите, на които тъй държиш, са сенките в пещерата. А онова извън пещерата е неочевидно за пещерната “рационалност”, защото не е факт. Не е установеност, не стои в обсега на пещерните сетива. Ето ти едно кардинално знание – духовните факти всъщност не са факти. А какво са? Можеш ли да познаеш? Бог факт ли е? Разпването на Христос факт ли е? Могат ли те да бъдат факти? Та аз няма как да ги установя? Те са неустановими! Съществуването на Бог, разпването на Христос, не са факти, защото аз не мога да знам, дали Бог съществува или Христос е разпнат. Аз вярвам в това! ---- Не се взирай във факти и аксиоми, ще ти избодат очите. Да, с тях ще си построиш мост, но сляп по него ще крачиш, защото той ще бъде мост в пещера. Кой се заблуждава повече – този, който вярва, или този, който знае?)

Диане, така изложен, извода ти от въпросното заключение ми се струва неиздържан. Ако вярата наистина е основа на науката, то от това не следва непосредствената възможност да строим мостове и компютри (опасявам, че казваш – хайде повярвай, че пред себе си имаш компютър и да видим, дали той наистина ще се сътвори от чиста вяра в действителна материя; ако ли пък това не стане, значи науката не се нуждае от вяра.) Може би неволно заменяш вярата с примитивната магия, чиято обичайна цел е да си принася някаква материална полза. Едновременно ще се опитам да аргументирам верността на “заключението за вярата” и в същото време ще опровергая и още един твой извод: Но в крайна сметка наличието на факти е характеристика на съществуването въобще (справка с Витгенщайн), така че би трябвало вярата и съществуването да бъдат тъждествени. Ако един факт е наличен, то той е такъв, защото е разпознат като наличност, като факт. Да разпознаеш наличието на един факт означава да му се довериш. Ако впоследствие фактът се окаже мираж или заблуда, доверието към него ще бъде оттеглено, а статута му на факт ще бъде снет. “Светът е даден, наличен е!”. Това е твърдото убеждение на всички хора или поне на западните хора. Как да отрека съществуването на дървото пред мен? За наличието на фактичността на света-около-нас има безспорен консенсус, ония, които оспорват всеобщността на това съгласие са пренебрежително малко и никой не взема на сериозно. Кой се нуждае от доказателство, че дървото, което е само на метър от него, съществува? Непосредственото възприятие не се нуждае от доказателства. Човек има доверие на своите възприятия, те обикновено са ясни, стабилни и потвърдими от всеки друг. Ето това доверие във възприятието полага съществуването, превръща възприетото във факт. И само, когато човек се довери в достатъчна степен на своите възприятия, става годен да използва възприетото като даденост. И в резултат да опознае даденото, а накрая да го използва. Това доверие във възприетото много напомня на аксиомите. Аксиомите са доверие в очевидното. Доверие в най-очевидното. Но за разлика от доверието в очевидното, вярата е едно друго доверие. Вярата е доверие в най-неочевидното, в онова, което не може да се възприеме по обичаен, сетивен път. Но как се отнасят двете неща, от една страна аксиоматичното или доверието-във-възприетото и от друга – вярата. Рано или късно, колкото и научен да е един ум, той изпада в криза на доверие-във-възприетото. Разбирането, че човек ще умре, много благоприятства тая криза. Човек си казва – “да, възприемам, сигурен съм във възприетото, но все някога ще спра да възприемам, а и дори това да не стане, в крайна сметка – ЗАЩО ВЪЗПРИЕМАМ, защо аз, защо точно сега”. Очевидното, кардинално очевидното, винаги се оказва неудовлетворително. Ако не е подкрепено от неочевидното, кардинално неочевидното. И ако науката се основава на аксиоматичното, тоест на доверието-във-възприетото, то аксиомата търси опора във вярата. Умът на физика се опиянява от сложността и богатствата на физичния свят, но сърцето му търси не друго, а метафизичното. ---- Съществуването не е тъждествено на доверието-във-възприетото, то дължи своето приемане на това доверие. Мостовете, които строиш насън, издържат до сутринта, и това е така, не защото чак толкова не си ги строил според законите на природата, а защото, щом се събудиш, реалността на мостовете губят доверието, което цяла нощ си им възлагал. Без дългосрочното доверие-във-възприетото, няма ни един физичен закон. Но дори и тази дългосрочност на доверието-във-възприетото се изчерпва, ако човек живее без вяра и то вяра от метафизичен характер. Защото колкото и очевидни да са едни неща, те имат неприятната склонност един ден да станат неочевидни.

В едно свое писмо, моя позната ми казва, че е родена на 14 декември и отнася това към един мой пост от същата дата. В същия ден, когато получих това писмо, малко преди да заспя, четях “Арманс” на Стендал. Там се описва една стая, която веднага, твърде осезаемо и не като обичайна асоциация, ме препрати към мой сън от последната нощ, където сънувах помещения със силно готическо излъчване. И си рекох – влязъл съм в режим, настроен съм за синхроничност. Само два абзаца по-долу главният герой от книгата записва своите впечатления от деня в дневника си при дата 14 декември. Синхроничността е чиста – вероятността в един ден да бъда пресрещнат от една и съща дата, която изхожда от два независими източника е 365 по 365. Освен това имах не просто предугаждане за предстоящата синхроничност, а направо ясно съзнание за нейното задаване. Аз се стремя да не се впечатлявам от подобни събития, това е много полезно. То е като в осъзнатия сън. Ако в резултат на опомнянето аз се активизирам, ако веднага започна да използвам придобитото от осъзнаването самочувствие, и се втурна в събитията от съня, те изгубват своята автономност, което пък е основната им ценност. При синхроничностите, ако съсредоточа цялата си воля и внимание върху тях, те ме засипват, но губят автентичност, а е добре човек да си напомня, че няма ясен и точен, външен или вътрешен коректив, за да знае вярно или не подхожда към себе си. И тук се откроява оная опасност, при коята сънуванията и синхроничностите стават МОИТЕ сънувания и синхроничности, а всъщност МОЕ може да бъде само тълкуванието. Ако един сън или една синхроничност не бъде разтълкувана, тя остава неинтегрирана. Интерпретациите – и то тънките, сложните и детайлни интерпретации – са нужното в случая. Ако човек не смогне да изтълкува, тоест да създаде СВОИ, добри интерпретации, той ПРИСВОЯВА сънищата и синхроничностите си, а това е пътят към шизоидността или в най-добрия случай към глупостта. Защото нуминозното, отвъдното, докато не е сдъвкано от тълкуванието, е най-унищожителното нещо на света. Ще дам пример с наркотика. Той носи преживявания от нуминозен характер, но ползващият наркотик никак не е подготвен да интегрира преживяното, защото се интересува единствено от чувството, което му носят наркотичните събития. Те просто го заливат. Човек трябва да създаде в себе си един вид канали и трасета, по които да приема нуминозното. Тези трасета не изопачават отвъдния свят, но го насочват и го усвояват по-подходящ начин. Всъщност точно онзи, който не притежава здрава психична система за насочване, в един момент се измъчва от нуминозното, но в никакъв случай не се отказва от него, защото е пристрастен, и така започва да преиначава идещото, с единствената цел да го понесе с по-малко страдание. Това обикновено е тъжната съдба на езотерика, на окултиста. При примитивните, шаманът играе ролята на интерпретационните трасета, той очовечава божественото, превежда го. За да може човек да се изправи срещу необяснимото трябва да има силен Аз. Слабият “аз” просто няма да оцелее срещу побъркващата мощ на необяснимото. Хората обикновено не се осъзнават по време на сън, точно поради слаб аз; достатъчно е събитията да ги обхванат, желанията да ги сграбчват и азът отлита; ден ли е, сън ли е – всичко се забравя. В нашия живот не синхроничностите, ирационалните преживявания или лудостите са малко, а силните азове.