maggee

Като става въпрос за любов, моето дълбоко усещщане е, че не амо животните обичат, но и растенията, и неживата природа, и всичко, което съществува в организиран вид - всичко, което е създадено. Наскоро се замислих защо наричат любовта "съзидателна енергия" и се върнах към физиката. Всяка термодинамична система се стреми към достигане на състояние на минимално количество енергия - както вибрациите на махалото затихват, ако не се поддържат чрез внасяне на енергия отвън, така и всяка структура се стреми към саморазпадане, ако не получава енергия, която да я поддържа. Физичният термин за това е ентропия - минималната енергия на ститемата е свързана с максимална дезорганизация, неподреденост. Конструирането на система изисква енергия и информация. Очевидно енергията, която поддържа организацията на нашия свят, е именно съзидателната енергия, която наричаме любов - енергията, която поддържа атомите на неживата и живата природа в определен порядък, енергията на живота. И тъй като всяка система в развитие е нестабилна система, тя във всеки един момент е под влияние на две сили - стремеж към организация от по-висок порядък, изискващ по-високо количество енергия, но и с по-висок коефициент на полезно действие, и стремеж към затихване на функциите и разпад. Стремежът към развитие срещу стремежа към покой, животът срещу смъртта. Тези процеси се илюстрират добре на всяко ниво. Растение, което няма силата да преодолее съседите си в конкуренцията за светлина, линее. На нито едно животно в дивата природа не е отреден живот в спокойна и хармонична среда - животно, което не се бори с всички сили за живота си, умира. Хората са в още по-сложно положение, защото най-голямото им предимство - умът, са обърнали срещу себе си, затрупвайки нормалните си инстинкти за оцеляване със социални клишата собствено производство. Но законите на природата важат със същата сила за човека - ако човекът не положи максимални усилия за себеизява, разчитайки предимно на себе си, той ще залинее като растението, а признак на дисхармонията между природно заложената програма за развитие и блокажите на ума е депресията. Във всеки момент от живота си всичко в живата и неживата природа трябва да намира и поддържа баланса между съзидание и отмиране. При животните този избор е инстинктивен, при човека е и съзнателен. На нивото на всеки отделен човек стремежът към живот накланя голямата везна на Вселената в полза на живота и може би точно в това се състои смисълът на съществуването на всеки един от нас - да пазим живота, живеейки. Не случайно най-голямата радост в живота е раждането на живот и всички живи същества, осъзнато или не, се стремят към това. И едва ли е случайно, че най-големият грях е самоубийството - убийството на живота. Такъв поглед към нещата обяснява и страха от смъртта, и забравата за отвъдните състояния на душата - основният стремеж на човека е стремежът към запазване на живота. Обяснява и защо духовното "пробуждане" на човека и етапите на израстване обикновено са свързани с преживяване на разтърсващи състояния, близки до смъртта - болезнена любов, сериозни болести, клинична смърт - нищо не може да стимулира стремежа към живот у един човек така, както докосването до смъртта. Сякаш чрез всеки от нас Бог проявява стремежа си към живот и развитие към все по-силни форми на живот, с повече възможности за противодействие на силите на деградация. В този смисъл любовта става равнозначна на любов към живота. Преди време си дадох сметка, че в живота ми се получават най-добре нещата, за които полагам много усилия. В момента, в който успея да стабилизирам положението, то просто изчезва от живота ми. Влюбвам се, стремя се към мъжа, давам всичко от себе си, получавам ответ, успокоявам се - и връзката се разпада по абсурден начин, без причина. За да работя работата, която обичам, се налага да работя и на второ място, защото парите не стигат - и в момента, в който започна да печеля достатъчно пари и се успокояваме, че вече мога да работя любимата работа, става така, че положението се променя и се оказва, че не мога да продължа по други причини. Появявва се у мен интерес към ново занимание, полагам усилия да изуча тънкостите му, напредвам, поучавам оценката на разбиращи хора, успокоявам се, че вече го мога - и вдъхновението ми се изпарява. Хората около мен си живеят спокойно, работят си една и съща работа цял живот, имат си някакви рутинни връзки, а на мен ми се налага все да се боря с нещо - за първи път се замислих за неща като проклятия, магии и т.н. Едва сега разбирам, че в живота ни присъстват и се развиват нещата, към които отдаваме енергия, любов и стабилно състояние не съществува - стабилното състояние е смърт, деградация, единствената му алтернатива е развитието, влагане на енергия с любов. В този смисъл на първо място пред всеки човек стои любовта, насочената грижа към самия себе си - conditio sine qua non за физическото и псхическото му здраве и духовната му изява. Има ни, докато се грижим за себе си с любов. Любовта към другите хора се изразява в зачитане на тяхната програма за развитие, в стимулиране на техните възможности да се превърнат в силни и независими личности. Затова обичаме хората, които не можем да задържим - именно те, които са независими от нас и не ни позволяват да ги манипулираме, ни осигуряват развитието, движението напред, и затова бягаме от тези, които се опитват да ни задържат - те се опитват да задържат развитието ни, но за тях ние сме стимулите за развитие. Тук идва смисълът на "човешката" любов - най-силният двигател за промяна и развитие на човека е именно любовта към другите хора. Затова и мъжът и жената имат толкова различна природа и конфорнтацията между половете може да намери разрешение само на нивото на конкретната двойка, чрез преодоляване на себе си и непрекъснат стремеж и любов към другия човек - не само докато получим подписа му в общината. Да получим нещо е лесно, трудно е да го задържим. Затова и когато получим желаното вече не го желаем - основният стремеж на човека е движение напред и този стремеж едва ли има горна граница (евентуално Бог, но е твърде вероятно и Бог да търпи непрекъснато развитие). Желанията на душата ни са нашият пътеводител по този безкраен път, в процеса на удовлетворяването им опознаваме себе си, света, придобиваме нови качества, разделяме се със стари стереотипи и ставаме по-силни - придобиваме повече енергия, любов. И ако промяната, получаването на нова информация, която променя представите ни за света, е свързано с развитие на сетивата ни, което ни позволява да усещаме по-силно щастие, но и по-силна болка - каква ли е болката, която изпитва Бог, знаейки всичко, в своята борба за живот? Дали болката, която изпитваме, не е усещане за неговата болка? Обвиняваме Бог, че ни отнема обичани хора, че отнема красотата на живота чрез старенеенето, че всичко се променя. А всъщност не знаем дали това не носи болка и на Него, дали не се стреми да направи нещата по-добри в смисъла, в който и самите ние се стремим - чрез нас. Тъй като хората са вложили собствен смисъл в понятията любов, добро, зло, Бог, смятам, че е полезно човек да изучава живота на природата, много ключове има там. Ако животните, растенията, "неживата" природа не са по-близко до Бог от човека, то със сигурност не са и по-далеч.

При мен има два вида самота. Едното състояние е свързано с инско ниво на енергия и апатичност, липса на вдъхновение за каквото и да е и това състояние е наистина страшно, защото такава самота няма какво да запълни - може би това има предвид didi_ts под самота, пустота. Другото състояние на самота е състояние на вдъхновение и себеизява и в тези моменти поне аз наистина нямам необходимост от никой и нищо друго. Разбира се, това са моменти, периоди, както казва borislavil - приливи и отливи. Човек винаги ще има необходимост от общуване с други хора и това е нормално. Друг е въпросът, че еволюцията на човека се съпътства с прогресивно засилване на чувството на самотност. Издигайки се над нивото, на което е бил до момента, човек остава наистина сам, защото общуването му с хората от предишното му обкръжение вече не може да удовлетвори новите му интереси и повишените му необходимости. Очевидно, колкото по-високо е нивото на човека, толкова по-рядко ще среща подобни хора и толкова по-самотен ще е той. С колко ли хора е общувал Леонардо, или Бетовен, или Галилей? Голяма част от хората, оставили ценно наследство на човечеството, са били самотници - общували са май предимно с хартията. Тук нямам предвид общуването изобщо, а пълноценното общуване, онова, което вдъхновява истински, което учи. И това се случва непрекъснато в живота ни - например като влезем в университета връзките ни със старите ни приятели от гимназията увяхват, защото настъпва промяна в нивото на информираност, дивергенция на интересите. Университетът се явява изолирана среда, която дава възможност за комуникация между група хора - и те удовлетворяват взаимно потребностите си. Но когато излязат от него, в реалния свят, тези хора се чувстват изолирани и самотни - човек, който се е докоснал до тайната на атома или на гена никога вече нямада може да се вдъхнови от нова рецепта за кекс, от стачката на шофьорите и подобни битовизми, които са основна храна за голяма част от хората. В този смисъл мисля, че самотата е неизбежен спътник на развитието на човека. И колкото и пълноценно той да се чувства със себе си, необходимост от общуване и споделяне ще има винаги, а ще става все по-трудно да открива хората, от които се нуждае.

Да, моята интуиция ми помага в разрешаването на моите ежедневни проблеми. Аз съм обикновено човешко същество, живея на планетата Земя, имам тяло с неговите си необходимости, душа с нейните си необходимости, имам дух и се опитвам да намеря баланса между същностите, които ме съставят. Това, което аз наричам интуиция, ми помага. При всички хора, които познавам, интуицията се проявява по подобен начин. Ти, от позицията на надраснал ежедневния живот, направил крачка отвъд живота на Земята - интересно ще ми бъде да ни разкажеш за това, което ти наричаш интуиция. Как усещаш взора на тези очи? С кое сетиво, по какъв начин, какво е усещането, как разбираш значението му? Как се проявява на материално ниво (защото знаем, че каквото е горе, това е и долу - нещо, което съществува някъде, намира и материалния си израз). Преди години много обичах да редя пасианси. Бях се запалила много по стандартния уиндоуски пасианс Spider Solitaire в най-трудния му вариант. Понеже много обичам главоблъсканици (и в живота също), отделях по много време на всяка игра, дни наред, месеци наред, във всяко свободно време. След много месиц главоблъскане си зададох въпроса - има ли решение тази игра? Възможно ли е изобщо - не ставаше и не ставаше. Не се предавах, защото не знаех дали изобщо става - трябваше да открия дали може. Така и не успях. Върнах се към тази игра миналото лято, след няколко години, в които я бях забравила. Отворих я и я наредих. Скочих до тавана от щастие - най-после! Започнах втора - наредих я. Трета - също. Три пъти подред. Изумих се - нещо, в което години наред не бях успявала, сега стана от раз. И не вярвам в случайности. Започнах да играя отново редовно - не се отказвам от игра, докато не я наредя, понякога ми отнема дни. И успявам винаги. Вече играя, за да проверя дали има неразрешима комбинация. И въпросът, който си поставям, е какво се е променило в мен, коя е причината , за да се промени външната изява на нещо толкова просто като изходът от една игра? Понеже става въпрос за огромен брой опити, очевидно е, че промяната е в мен и във взъимодийствието между мен и играта - настъпила е материална, осезаема промяна на взаимодействието ми със света в резултат на вътрешни процеси, процеси в мен и осезанието ми за света. Ясно е също, че тази промяна не касае само играта, а целия ми живот - проявява се и на всички останали нива. Подобни "дреболии" ми служат за "ориентир" спрямо онези вътрешни, невидими процеси, които нямам друг начин да оценя. Така че, наистина ще ми е интересно да разкажеш какво представлява твоята интуиция и как тя се проявав в живота ти, чисто практически.

Всъщност, обичат. Животните обичат. Що се отнася до любовта, мисля, че хората могат да научат много от животните и от природата като цяло, защото ние сме едно - имаме един източник, подвластни сме на едни и същи закони. Един прекрасен филм за любовта

http://www.youtube.com/watch?v=-h_EsgC5xBk

Същото беше за мен допреди 2-3 години. Не можех да си представя живота без приятелите си, без хора около себе си. Човек обаче неизбежно се среща със страховете си и се налага да ги преодолява един по един. Ще прозвучи като клише, но в най-голямата си самота аз открих себе си - човека, за който време не оставаше от ангажименти към други хора. Само насаме със себе си човек може да разбере кой е, какво действително мисли и усеща по отношение на даден въпрос, само насаме със себе си може да се концентрира върху работата, която върши и да изрази пълния си потенциал. И най-вече, само насаме със себе си човек може да намери разрешение на проблемите си, следвайки своя път, своя мироглед, без да се влияе от мнения и съвети на други хора, да вземе решение за живота си, да направи избор, поемайки пълната отговорност за него (а не прехвърляйки вината от последвал евентуален неуспех на "съветниците"). Това е и причината, поради която хората, най-често несъзнателно, избягват самотата - бягството от самотата е бягство от собствените проблеми и собствената отговорност. От друга страна, за човек, който е настроен към изчистване на тези проблеми, усамотяването дава време и свобода за премисляне, осъзнаване, изчистване, често съпроводено с депресивни състояния - в такива моменти човек наистина има нужда да остане сам със себе си. Особено когато осъзнае, че причината за проблемите е в самия него и разрешението е пак там - няма двама еднакви човека на този свят, няма и две еднакви решения. Тогава усамотяването се превръща в необходимост. И странно, но когато човек истински надникне в себе си открива цяла вселена и тогава останалите хора някак изгубват значението си. Контактът с тях може да бъде приятен и ползотворен, но човек винаги се стреми да се върне към истинската си среда - себе си. Изчезва скуката, усещането за самотност - точно обратното, времето започва да не стига за всички интересни неща, които се появяват отвътре. Отношенията с другите хора от необходимост и зависимост се превръщат в избор - по естествен начин се запазват само отношенията с хора, които могат да допринесат за развитието ни - хората, притежаващи качества, към които и ние се стремим. Идва осъзнаването за естеството на отношенията ни с другите - всеки човек, който ни търси, има за цел да задоволи само собствените си потребности (а някои от тези хора са бездънни ями). По същия начин за задоволяване на нашите потребности трябва да мислим самите ние - ако не го направим ние, няма да го направи никой. И човек осъзнава, че е сам в грижата за себе си - останалите хора са на линия само дотогава, докато удовлетворяваме техните потребности. За такива отношения плащаме с липса на свободен избор в живота си. И не е странно, че когато човек падне, почти не остава кой да му помогне да се изправи - когато няма какво да даде, изчезват и "приятелите". И не защото са "лоши", а защото повечето хора чрез отношенията си гледат да се разтоварят от отговорностите, а не да поемат и чуждите - нямат сила или желание за това. Прекрасен тест за проверка на отношенията. С осъзнаването на този факт изчезва и страхът от самотата, от това да бъдем изоставени и да останем сами. Това вероятно е един от най-силните страхове на човека, имайки предвид, че се развива в най-ранно детство, тогава, когато физическото оцеляване на човека зависи изцяло от родителите му. Преодоляването на този страх е възможно само когато човек поеме отговорността за това да се грижи сам за себе си, да не разчита за това на други хора - да бъде независим, да прави собствените си избори и да бъде отговорен за последиците от тях. Да останем сами реално означава да решаваме собствените си проблеми - ако ни остане време и енергия и за другите, прекрасно. Тогава човек започва да се чувства еднакво комфортно и сам със себе си, и в присъствието на други хора, за него самотата като проблем изчезва.

Отварям тази тема, за да поговорим за любовта - без да я делим на човешка и нечовешка (тоест Любов с много главни букви), защото такова деление едва ли съществува извън нашите умове. Хората обикновено свързват любовта с конкретни хора, животни, растения, предмети, дейности... "Обичам Х, той ми носи щастие, щастието ми зависи от него, от неговата любов към мен". Така ли е всъщност? С всеки изминат ден все повече се убеждавам, че хората, които обичаме, са само наши отражения - подобното привлича подобно и открива подобието си в околния свят. А другият човек е само повод за изява на любовта, която носим в себе си - не той предизвиква любов в нас, а само събужда любовта ни към нас самите - към себе си, отразен в другия. Когато обичаме другия, обичаме го заради това, в което си приличаме - определяме го като сродна душа и виждаме наистина с очите на любовта - тоест, само подобието. Ти си като мен, ние сме еднакви, ние сме сродни души, дали не сме едно... Има безброй сентенции за любовта, половината от които на тема "Обичам начина, по който ме караш да се чувствам". Любовта към другия човек всъщност се оказва любов към себе си - чрез другия човек ние започваме да се харесваме, да се обичаме, да чувстваме удовлетворение от себе си. Подобно на любовта усещане е вдъхновението - то привидно се пробужда от някаква нова дейност, която просто ни грабва и ни отнася, изпадаме в състояние на безвремие, на самодостатъчност, на висше щастие, когато се занимаваме с нещо, което ни харесва. Такова чувство може да предизвика всеки човек, всяко живо същество, всяко занимание, на практика всичко в света - стига човек да има "рецептори" за него. Истинско откритие за човека обаче е същото това състояние на висше щастие, което го спохожда... без никакъв повод. Едва тогава човекът разбира, че състоянието на любов принадлежи на него, а не се внася отвън, от някой друг или нещо друго. В такъв момент разбрах защо хората, които наричаме Учители, не са зависими от други хора, от вещи, от дейности - именно защото те са постигнали това състояние на наистина безусловна любов. Те нямат необходимост от никой и нищо, за да пробужда любовта в тях - умеят сами да я пробуждат. Намерили са източника в себе си. За средностатистическия човек обаче любовта е чудо - нито събуждането й, нито смъртта й зависят от волята му. Тя го окрилява, дава му сили, често се съпровожда с чудеса в околния свят - сякаш целия свят го закриля и му проправя път към сърцето на любимия човек. Кара го да върши безразсъдни неща - тоест, да надскача себе си, да се развива, да пристъпва там, където иначе не би посмял. Любовта побеждава всичко - човек в името на любовта, в името на запазването на това състояние на висше щастие, е готов да преодолее страховете си, да се бори с недостатъците си, да промени принципите си - на практика, готов е на всичко, което е по силите му. Любовта е разменната монета - в замяна на тази висша енергия се изисква малко усилие, малко работа в полза на душата. Ако в другия човек ни привличат собствените ни качества, които харесваме, то у него не харесваме именно онова, което остава в сянка при самите нас - качествата, от които душата желае да се освободи. Това е цената на любовта - освобождаването на душата от един ненужен за нея товар. Какъв е той, можем лесно да разберем чрез човека, който обичаме. Срещу тази цена обаче получаваме много повече. Когато обичаме - в това високо-енергийно състояние, светът наистина се разтваря за нас и всичко става възможно. С каквото и да се захване човек, то се реализира по магически начин. Притокът на енергия, радостта, вдъхновението изпращат човека на "седмото небе". Светът става различен. За някои хора той винаги е такъв. Тоест, любовта, която се пробужда в човека, винаги е дар от Бога и му позволява да живее с щастието толкова дълго, колкото може да го задържи. Дотогава, докато не пожелае да запази на всяка цена това щастие завинаги, докато не се опита насила да впримчи другия човек или вдъхновението си (което е и краят на любовта). В този смисъл любовта сама по себе си е безценен дар - независимо дали е споделена или не. Ползата от любовта не е в това, което получаваме от другия човек, а в начина, по който самите ние се чувстваме. И за хората, които умеят да се радват на това състояние, независимо от ответа на обекта на любовта си, любовта е истински дар - тя превръща живота им в чудо и привлича други любови. Казвам го, защото целият ми живот дотук е минал под знака на любовта - от 10-годишна съм непрекъснато влюбена. Умея да обичам хора, които не познавам, които не ми отвръщат с любов, умея да обичам без да търся ответ. И в повечето случаи тази моя любов е получавала отговор по-късно, с едно изключение, когато се превърна в голямо приятелство. Доскоро за мен беше чудо, че всеки път, когато видя любимия човек, облаци се разпръскват, дъждът престава и слънцето се показва - вече зная, че не е чудо, а просто любов. Когато човек обича, всяко нещо става възможно - стига само да обича и да се радва на любовта си. Любовта, която носим в нас, може да пробуди съответна по степен и изява любов в другия човек. Всеки страх, всяко съмнение, всяко предпазване не допускат любовта в живота ни и превръщат съществуващата любов в безгранично страдание. Много често човек получава отговор на любовта си, когато вече не го очаква - тогава, когато спирачките на разума престанат да пречат на мотора на душата - любовта. А и най-болезнената любов е за предпочитание пред състоянието на не-любов, на празнота, на безмислие и сивота. Защо свършва любовта? Аз мисля, че не свършва, а се трансформира в друга любов, с едно стъпалце по-висока, когато си изпълни задачата. Любовта ни променя и следващият човек, който ще я пробуди отново в нас, ще съответства на новото ни състояние. Затова и всяка следваща любов е по-силна, по-хармонична и всеки следващ човек в живота ни все повече се доближава до истинската ни същност. В този смисъл, ако съществува "любов за цял живот", тя трябва да е между хора, които се променят хармонично, всеки за себе си и двойката като цяло. Факт е обаче, че при повечето двойки любовта изчезва, а оковите на брака променят окованите насилствено и не особено хармонично... и това е път. И излиза, че човек привлича точно това, което отдава. Винаги, когато мисля за любовта, се сещам за едни думи на Лазарев - човек получава толкова любов, колкото може да понесе. Човек получава толкова, колкото е в състояние да даде от себе си (и даването предхожда всяко получаване). И това, което получаваме, харесва ли ни или не, е точно отражение на това, което даваме.

Съгласна съм с теб. Но както вече казах, бях стигнала до тези разбирания сама - нещата се бяха избистрили в... щях да кажа ума ми, но не беше точно ума. И в следващия момент се появи книгата, в която прочетох "своите мисли". Ясно е, че никой от нас не открива топлата вода, но смисълът е всеки сам за себе си да я открие. Ясно е също, че има място, където цялата информация съществува и долавяме онова, за което са настоени антенките ни. И напълно не съм съгласна с Венцислав. От всички изказани мнения за Норбеков оставам с впечатление, че никой всъщност не запознат със системата му. Аз не бих си позволила да споменавам тук нещо, ако не съм сигурна, че то работи. А за мен работи. Когато идете на лекар и той ви каже "Операция! Няма друг начин" И си зададете сами въпроса - дали пък няма друг начин? И успеете да избегнете ножа с желанието си да оздравеете - тогава можем пак да се върнем на темата за човека, неговите псевдо-способности и неговото его. Моят опит казва, че където има интуиция, няма его и обратно. Всъщност, всеки има избор да вярва в каквото иска. Аз вярвам на личния си опит. Всеки човек познава интуитивното усещане. Да казваме, че хората не знаят какво е - знаят, изпитвали са го, ако не в друг момент, то в момент на истинска опасност. При някои хора е нормално състояние, при други се проявява инцидентно, но всеки го има развито в дадена степен. Интуицията е и предчувствието - знанието за това, което ще се случи в следващия момент, след секунди, след дни или месеци. Интуицията е и прозрението - разбирането на събититята и техните причинно-следствени връзки. Интуицията е и пророческият сън - докосване до знанието на душата, когато разумът спи. И всеки човек има своят начин да се ориентира в света - без това усещане, осъзнато или не, човек не би могъл да оцелее. Вярното решение се основава на вярната информация и правилната работа с нея. Човек обаче получава вярна информация за бъдещото развитие на процесите само по един-единствен начин - чрез интуицията си. И това е знанието за това как ще протече този процес в бъдещето. Може да бъде осъзнато или не, но душевното усещане не оставя възможност за съмнение. Как една Жана д'Арк е успяла да застане начело на цяла армия мъже по онова време, когато жените са били смятани за част от обзавеждането на кухнята? Тя не е имала разбиране за точния начин, по който нещата ще се случат, тя не е била нито воин, нито е притежавала стратегически познания, тя не е убедила хората с логически доводи за начина, по който ще бъде постигнат успех. Но е имала вътрешното убеждение, че резултатът ще бъде именно такъв - и е успяла да предаде убеждението си на всички останали. Това е интуицията. Интересно е, че в момента, в който се е самозабравила, тя е спряла да чува вътрешния си глас - егоистичният стремеж убива интуицията. Ако изобщо може да се каже, че има момент, в който човек е забравен от Бога, той е именно този - загубата на интуицията. Наличието на интуицията не винаги се осъзнава, защото е нещо, с което човек привиква, както привикваме и с всичко останало, което функционира правилно и не ни създава проблеми - сетивното дразенние от дрехите, които носим, постоянното бръмчене на хладилника и т.н. Хората непрекъснато се осланят на интуицията си във всеки момент, при всеки избор, и повечето изобщо не го осъзнават. Но загубата на интуицията се усеща доста остро - тогава животът заприличва на игра на сляпа баба - човек вижда, чува, усеща и въпреки това не разбира, не знае какво става, не знае накъде да върви, не знае какво да направи... и каквото и да направи, получава обратен резултат. Като пате в кълчища. Това обикновено става в "страстни" моменти и вярвам, че е усещане, което познава всеки жив човек. Усещането на липса е толкова силно, че е прекрасен индикатор за отклонение от нормалното, инутитивното състояние.

Преди 2-3 седмици "попаднах" на книга, в която прочетох... себе си. Прочетох я на един дъх и през цялото време сълзи течаха от очите ми. Книга, в която с нормални, човешки думи, бяха описани всички състояния, усещания и чувства, през които преминах сама през последните години. Книга, в която видях написани мислите си, изводите, до които сама бях стигнала след преживяване на доста болезнени състояния. Странно, нито веднъж не се запитах - защо идва сега тази книга, защо не я намерих преди 2 години, преди 1 година, когато нищо не разбирах и не знаех накъде вървя... Защото разбрах - в живота книгата не предшества изпита, а идва след него. Книгата идва като знак - ето, мина този изпит, честито И няма друго усещане като това - след толкова търсене на истината в други хора и книги, да я намериш в себе си, да повярваш напълно в себе си. И за първи път в живота си плаках не от радост, не от мъка, не от любов по някой, нито от болка... просто плаках и чувството беше смес от всички чувства, които съм изпитвала.. напъло необяснимо с думи. Подбрах няколко цитата от тази книга - думите не са мои, но опитът е, така че заставам зад всяка дума, която ще цитирам. Надявям се тази информация да бъде от помощ за всички търсещи хора. Как получаваме информация? Чрез сетивата. Обонянието е много по-ефикасно от вкуса. Осезанието, усещането при докосване, е по-силно от обонянието. Слухът е по-силен от осезанието. Зрението е по-силно от суха. Всяко следващо сетиво увеличава възможностите на човека в геометрична прогресия. А какво е следващото сетиво? Шестото чувство е още по-силно от зрението. Шестото чувство е виждане на невидимото, виждане във времето и пространството, недостъпно за другите сетива. Виждане на миналото, на бъдещето и най-вече пълноценно възприемане на действителността. Къде анатомично са разположени органите на това прословуто шесто чувство? За антена им служи цялата нервна система. Локаторът е приблизително в областта на диафрагмата, а центърът за обработка на информацията – в областта на първичния мозък. Какви са възможностите на шестото чувство? Ако ви гледам с органа на интуицията, усещам горе-долу какъв е вашият характер, какви са вашите чувства, вашето поведение, вашето отношение, чувствам какво е финансовото ви състояние, какви са деловите ви възможности. И още много други неща. При човека към инстинктите се добавя логика, способност да се мисли „правилно”, способност да се комбинира информацията по определени правила. Тази способност замества интуицията. Тя изтласква интуицията. Щом се добави логиката, жизнеспособността на човека намалява. Ако част от възприеманата информация е невярна, за което не сме и подозирали, всичките ни понататъшни действие и операции ще съдържат грешка. При допир с реалния живот замислите ни ще рухнат. Интуицията е инструментът, с който определяме съвсем точно какво, къде и кога. Защото интуицията не се лъже. Ако избирате чрез интуицията, сте обречени на успех. Когато шестото чувство се включва към останалите пет сетива, те всички заедно създават седмо чувство. Това седмо чувство според Майсторите се нарича „нужно състояние”, което помага да се долови светлината, излъчвана от лика на Всевишния. У човек, който има шест сетива, почти автоматично се включва седмото чувство. Шестото чувство ни позволява правилно да изберем пътя. А седмото чувство ни дава възможността който и да било път да превръщаме в нужния. Човек не само избира кой път му е нужен, а управлява бъдещето, като използва знанието си относно това, което предстои. Шестото чувство дава способност да: · надзъртаме в миналото и бъдещето · изберем оптималната линия на действие в живота · въздействаме съзидателно на бъдещето си · предизвикваме резонанс в околната среда Кой е първият признак, че е проработило шестото ви чувство, че сте се сдобили с нова сила? Отначало усещате у себе си някакво неясно размърдване, сладостно неясно пробуждане, после изведнъж – бам! – озарение: „Идея!” И вие се увличате по тази новородена идея, носите я на ръце и ви обзема едно блаженство, и сте в състояние на летеж, на възторг от собствената си значимост! Ликувате! Това означава, че сте станали генератор на Силата! Вашето майсторство се състои точно в това – да генерирате силата у други хора. Генерирате у другите желанието да творят. Това е едно от лидерските качества. Когато у вас се разкрие седмото чувство, всички процеси в живота ви стават като снежна лавина. Споходи ли ви идея, тя буквално ви се срутва като лавина. Споходи ли ви щастие – също. Вие привличате към себе си всичко нужно, привличате навсякъде. Ако имате идея, другите започват да мислят в синхрон с вас, мислите ви откликват в умовете им, добиват резонанс. Вашите желания – каквото и да поискате,започват да се осъществяват сякаш от само себе си. Може би вие създавате ситуацията, може би виждате ситуацията в бъдещето – едно и също е. Ако обичате, няма начин да не бъдете обичани! Истинската любов няма други желания, освен желанието за любов. Любовта не желае да получава, а се стреми да дава. Любовта е саможертва. Значи, ако искате някой да застане редом с вас, какво трябва да му внушите? Именно любов! Хора, от които се нуждаете, ще се появяват без никаква молба. А онези, които не искате да виждате, ще изчезнат от живота ви. Изведнъж ще започнете да забелязвате, че говорите или правите неща, които не сте подозирали. Изведнъж ще откриете че говорите или действате някак особено. Не се плашете! Пробуждащата се интуиция започва да изпреварва съзнанието ви. Животът започва да реагира на желанията ви. Той резонира, откликва, появява се усещане за взаимност, сякаш с живота сте обвързани и си дарявате цялата нежност и топлота... Това е любов! Ако насочвате интуицията си натам, накъдето ви води копнежът, страстта, гарантирам ви: ще сбъркате. С интуицията се действа безпристрастно. Нашите курсисти се обучават да развиват интуицията си в специален курс, където подбираме хората по много хитра методика, проверяваме ги по много параметри и ги пресяваме през сто сита. Защо? Защото човек първо трябва да внесе ред в тялото си. И не просто да стане здрав – за това не се иска много ум. А за да научи на практика силата си. Когато собственото тяло – торба с болежки и разни вътрешности – със силата на волята, със силата на духа си превърнете в храм, какво чувство ви обзема? Когато вие самият със собствената си душа, със собствената си вяра, със собствения си дух се самосъздадете отново – тогава у вас се пробужда Победителят! Когато тялото ви започне да се подчинява на желанията ви, тогава ще разберете на какво сте способни. Помните ли състоянието на Победителя? Когато целта още не е достигната, но вече със сигурност знаете, че ще бъде така и никак другояче? Това е състоянието на вяра! После се учим да променяме емоционалния климат в душата си. После се освобождаваме от всичко в нашия характер, което ни пречи. И едва тогава пристъпваме към активизация на епифизата, към тренировка на интуицията, за да постигнем мечтата си, да променим съдбата си. У мнозина тези метаморфози започват сякаш от само себе си, преди да минат към по-висшите упражнения. Бог е вътре в нас, възможностите му също. Не случайно във всички свещени писания е казано: опознай себе си – ще опознаеш Бога. Това означава: чрез познание за себе си опознаваш собственото си могъщество. Защо майсторите се наричат взаимно „влюбени мой”? Защото именно състоянието на съзидателност, желанието да се върши добро, е влюбеността в Бог. Когато желанието ви да вършите добро се материализира, осъществява в реалния свят, това означава че сте на страната на Бога, на страната на Твореца. „Сърцето с Бога, ръцете с труда”. Устремен към висшата си цел, човек трябва във всекидневието си да живее естествения си обикновен живот. Господ ни е дал желанието ада пием, желанието да ядем. Всички желания, които Господ ни е дал, ни е дал именно Той! И задачата ни е да се научим винаги вътрешно да оставаме свободни. Затова правим нашите упражнения в състояние на огромна нежност, наслада. В това състояние не можете да причините зло никому. В какъв случай интуицията не действа, не работи? Когато се ядосваме, когато се нервираме, интуицията изключва. "Къде на майната си зимуват звездите по пладне, или как да прилапаме един милион решения", М. Норбеков Защо е необходима интуицията ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350"> Закони на логиката и интуицията ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350"> Значение на тренировката ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350"> Тренировка с карти (програми на Норбеков за тренировка на интуицията с карти) ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350"> Икономия на живота ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

Ще изгори, ако загуби мярата. Мисля си, че в съкровените мечти, желанията на душата, има всичко, което е нужно за правилното развитие на човека Ако не реши да се отклонява нанякъде, какъвто риск съществува винаги. Но ако ще се отклонява, нека поне да е заради мечта

Приветствам тази инициатива Винаги съм усещала, че съм тук, за да обичам. Доскоро това ми се струваше самоподразбиращо се, незначително и някак ми беше трудно да го приема като смисъл на живота си. Сега зная, че любовта е всичко, което има значение. Любовта във всичките й проявления тук на Земята е моят смисъл.

На мен към този момент ми се струва, че най-фундаменталният проблем на човека е, че е поставил Себе Си в центъра на Вселената (в широк смисъл като вид, в тесен смисъл - поставяне на собствената личност в центъра на собствения живот). Всички проблеми на хората идват от подмяната на универсалните ценности с човешките ценности. Човекът всичко преценява от гледна точка на собствения си - ограничен - светоглед. Аз съм върхът, центърът насвета, аз съм един малък бог в своя живот. Хлебарката ми ходи по храната - тя ми пречи, имам власт над нея, що пък да не я убия. Прасето е нещо прекрасно, защото става на пържоли, но дотогава - в кочината, неодушевена вещ. Мъжът/жената до мен е страхотен/на докато МЕ обича - после се превръща във враг номер 1, защото вече не МЕ обича. Децата са ужасни твари, неблагодарни, защото.. искат да живеят собствения си, а не МОЯ живот. Изобщо, всички хора са ужасни и стяват все по-ужасни. Не на последно място, освен че другите са ужасни, ужасен/на съм и аз, защото нямам гърдите на Памела Андерсън/ парите на Бил Гейтс/ красотата на Брад Пит/ властта на Х/ харизмата на Y rи т.н. Ех, поне да бях роден в Тибет, да попия малко от духовността, пък то... нищо не става нито от мен, нито от другите, нито от света, добре че наближава третата световна война, че да се сърши с всичко това. Я, ама не бях ли върхът, венецът на природата, центъра на света?... нали всичко зависшеше от мен.. пък не мога да се справя и със собствения си живот. Странни неща... Хората, които не обичат себе си, не обичат и животните, нито растенията. Те не ценят нито своя живот, нито живота на другите. В гордостта си те не биха се вгледали дори в животните, както не обичат да се вглеждат и в себе си. Предпочитат да живеят със затворени очи, изолирайки се все повече от живота - вкюлчително от живота на физическото си тяло. Но не съм съгласна, че всички хора са загубили тази връзка - много хора я имат. Всъщност, всички я имат, но при някои тя е атрофирала. При други функционира и това са хора, които излъчват светлина, които раждат идеи и обединяват другите хора около себе си. И странно, но тези хора приемат живтните и растенията като братя, неживата природа - като жива, и се отнасят с всичко така, както се отнасят с другите хора, със себе си - всичко поставят под един знаменател, защото усещат единството на нещата. Мисля, че за всеки човек има надежда, ако се вгледа непредубедено в законите на природата и започне да учи от нея. Истината за нещата е някъде отвъд социалните клишета, "истините" на родителите ни, дебелите книги, представите ни за добро и лошо и т.н.

Благодаря, infinity

От известно време това усещане, за което говориш, ми стана постоянен спътник в трудните моменти. И осъзнах, че е свързано с нещо много важно - с поемането на отговорност за собствените постъпки и съответно за последствията. Не съм сигурна, че самосъжалението може да бъде полезна спирка за почивка. При мен в наистина много трудни моменти, пределно трудни, неразрешими, се появява едно състояние на блокаж - сякаш було забулва съзнанието, проблемът изчезва, периферно остава да съществува, но без емоционалната натовареност - има го, но не е проблем. Обзема ме спокойствие, щастие дори, безметежност и това продължава няколко дни. Това е полезна спирка - тя предотвратява изперкването. Самосъжалението, особено в инцидентно възникнала, неочаквана и много трудна ситуация, праща човека директно в десета глуха - самообвинението, самоподценяването, самоунижението, самоомразата, подсилени със силната негативна емоция, създават прекрасна подсъзнателна програма, която започва да се проявява практически мигновено. За няколко дни животът на човека се смотва до неузнаваемост - всичко се обръща на 180 градуса. Предполагам, че на всеки се е случвало. Прекрасен пример за проява на съзидателните ни способности, макар и в грешна посока. Когато човек съумее в такава ситуация да разбере грешката си, да приеме последствията относително спокойно, да изчака да отмине бурята и да се устреми към излизане от проблема (дори само чрез ненавлизането му в дълбочина, чрез бездействие), това е много голяма крачка в развитието му. Това означава да постигне известен контрол върху негативните събития в живота - което си е голямо постижение, спестяване на много нерви и време. Обратен ефект има самосъжалението, което е "нормална" човешка реакция - независимо дали човек обвинява себе си или другите за конфликта, и при двата случая той се чувства не достатъчно добър, не достатъчно ценен, защото факт е, че човек оценява себе си чрез оценките на околните. "Нормална" реакция е приписването на проблема на съдбата, на Бог, на "магия" и т.н. - но всичко това в основата си има неразбиране, невъзможност за контрол, усещане за безпомощност, за слабост, за уязвимост. Такова състояние не може да бъде почивка за човек - може да бъде бездействие отвън, но е самоизяждане отвътре. Изходът е разбиране и приемане на себе си, на другите, на събитията - разбирането предоставя контрол, а контролът връща силата и спокойствието на човека. Като се замислим, само-съчувствието всъщност е прошката към себе си - сбъркал съм, но приемам това, прощавам си - защото всеки, когато прави нещ за първи път, може да сбърка и това е нормално. Сладващият път ще бъде по-добре. Вместо да се тръшкам, нека да видя какво точно съм сбъркал, за да не повторя тази грешка отново. В тази позиция на силата очевидно отправна точка е поемането на отговорност и липсата на самобичуване - приемането на нещата, каквито са. Напоследък си мисля за прошката съм себе си или само-съчувствието - оказва се, че е нещо много трудно. Човек има към себе си толкова високи вътрешни изисквания, че никога не би могъл да ги удовлетвори напълно - и живее в постоянен дискомфорт. Преглеждам минали събития и се улавям, че непрекъснато мисля - защо не направих еди какво си, а ако бях направила така, може и щях да успея да овладея онзи проблем и т.н. и т.н. Опитвам се да ги изчистя, да приема, че щом съм реагирала така, това е било най-доброто към момента, защото не съм разполагала с последващата информация, нямало е как да предвидя някои неща... и пак е много трудно. И душата ми ми подсказа метод за резрешение на тези проблеми - представям си човек, който обичам, в моята ситуация, и си представям, че ми иска прошка за това. Нямам проблем а му я дам, усещането е спонтанно, силно и чисто - и в този момент го насочвам към себе си. И започна да се получава. И така разбрах, че да си само-съчувства човек е много трудно - трябва да измислям обиколни методи, за да бъда благосклонна към себе си. Прощаваме лесно на хората, които обичаме - можем да им простим всичко, а на себе си не можем. Тогава обичаме ли се? Христос е казал да обикнем ближния като себе си. Ако не обичаме себе си, какво даваме на "ближните"? Любов ли е това, извън нашите представи? Ако е любов, защо бягат, защо вършат неща, за които се налага после да им прощаваме? И кръгът се затваря. Много хубава тема, късметче, благодаря Накара ме да се замисля за много неща.

Преди време си зададох въпроса - за какво съм тук, дали наистина правя това, което трябва да правя? И изобщо, има ли нещо, което трбва да правим, имаме ли път, по-верен от други пътища или всеки избран от нас път би могъл да бъде верен път? С ума или със сърцето си съм избрала своя път, своята професия, начин на живот? Казват, че децата знаят за какво са дошли и го изразяват в игрите си, в мечтите си. Попитах майка си какво съм обичала да правя като съвсем малка, каква съм искала да стана тогава. А тя ми каза: "Правеше това, което правиш и сега - рисуваше, пишеше, четеше, гледаше звездите и лекуваше куклите". Понякога в ума ми се появяваха съмнения, че съм избрала медицината само заради това, че беше най-голямато предизвикателство за мен. Спомних си обаче с какво благоговение се връщах вкъщи след уроците по биология в 8 клас, когато учихме анатомия на човека. Спомних си също как всички около мен оставаха безразлични - и въщи, и приятели, и съученици. И недоумявах - как може да не итересуват от човешкото тяло, изглеждаше ми абсурдно. Спомних си с каква неувереност пристъпих за първи път прага на университета и колко съмнения имах в себе си, че мога да се справя - да науча тези големи и трудни учебници, да бъда в една зала с труп и да ровичкам с неумелите си ръце в това съвършено тяло, принадлежало на Човек, да бъда отговорна за здравето и живота на живи хора във всеки момент. А след това се появи и най-големият проблем - да се науча да пазя себе си в тази среда от болка и човешко нещастие, които ме пропиваха. И днес си давам сметка, че целите в живота изобщо не са толкова важни - те са някакви отправни точки. Но по пътя към тях човек преодолява себе си и своите слабости. И неусетно, извървявайки пътя към дадена цел, човекът от неуверен човек се превръща в Силен Човек, вярващ себе си и можещ все повече и повече. Мечтите само ни посочват пътя, по който нашата душа иска да се развива. Ако това е пътят на душата, няма съмнение, че е възможен - иска се само устрем.

Как разбирате петте свята, с които ни свързват всяко от сетивата (чувствата)? Какво представляват интелигнетните същества и по какъв начин те ни "подбутват" - какво им пречи да ни подбутват? Сетивността е езика, на който светът разговаря с нас и ни предава информация, отговаря на това, което ние изпращаме към него - сетивата осигуряват обратната връзка. Струва ми се обаче, че чувствата, усещането за единство със света или изолираност от него идват от шестото чувство - онова, което си няма сетивен орган (или поне не общопризнат). Именно чувствата ни ни подбутват - денят е слънчев, би трябвало да ти е слънчево, но не ти е - защо си облачен? Радостното чувство, щастливото усещане е индикатор, че сме там, където трябва, че сме чисти пред себе си - пред тялото, душата и духа си. Нещастието ни ни кара да търсим причините, пътя към щастливото състояние - ако нещастието не успее да подбутне човека да търси пътя към щастието, няма какво, явно е пътник. Хората, които умеят да разбират чувствата си и да им е доверяват, имат сигурен пътеводител, защото чувствата идват от душата. Хората, които не си позволяват да изпитват чувства и ги овладяват с разума си, се обричат на прекрасно подреден, разумен, обмислен и скучен живот, в който творчеството и любовта са несъществуващи неща. При тези хора шестото чувство атрофира, следователно като не може да го "подбутват" по този деликатен начин, чрез чувство, го "подбутват" чрез другите пет - удари по тактилните рецептори, грозни гледки за очите, лоши думи за ушите, вкиснали ястия за вкусовите рецептори и смрадливи миризми за обонятелните... Човек винаги има избор да приеме света за "смрадлив" и "вкиснат" и да продължи да му се наслаждава или да си зададе въпроса ЗАЩО? А в момента, в който този въпрос се появи и умът се устреми към отговора, душата се събужда и му дава отговора - чрез своите чувства, чрез усещанията за добро и лошо, за правилно и неправилно, за красиво и грозно. И светът отново става приветливо място.

Не е слаб гласът на интуицията - напротив, няма нищо по-силно от него. В критични моменти интуицията на човек се изостря и заглушава всичко останало - всеки човек, който е изпитал това усещане поне веднъж през живота си, няма как нито да го забрави, нито да го пропусне повече. Интуицията не е шепот, не е предположение, нито мъгляво усещане - интуицията е знание, което идва отвътре и което ни оставя абсолютната убеденост, че нещата ще станат така и точно така. Без факти, без логично обяснение, без източник - само знание и абсолютна убеденост в неговата истинност. Много често противоречащо на всякаква логика. Интуицията е надникване в бъдещето - следователно знание за нещо, което вече е станало там. И усещането е толкова силно, че заглушава и разума, и доводите му, и всякаква логика. Толкова силно, че може да накара човек да извърши нещо, което никога не е правил и което противоречи на всичките му убеждения - с ясната увереност, че всичко ще бъде наред. И така и става - защото интуицията никога не лъже. Всички други усещания според мен идват от ума и са в сферата на предположенията, съмненията и страховете. А техен източник е това, което наричаме его - това, което има за цел да запази целостта на тялото и психиката ни, живота ни и по никакъв начин не заслужава да го отричаме. Ако нещо може да заглуши гласът на разума обаче, това е точно интуицията. И когато разумът приеме, че може да й се довери напълно (а това става след като вече й се е доверил сляпо и е видял, че този подход действа), тогава тези две големи сили се обединяват и започват да действат в една посока - и животът от борба за съществуване се превръща в чудо.

Както често ми се случва, появи ли се въпрос/идея в ума ми, след време започват да се появяват и отговорите. В случая става въпрос за книга на Норбеков, която не бях чела - "Къде на майната си зимуват звездите по пладне, или как да прилапаме един милион решения" (която много горещо препоръчвам на всички, които не са я чели!). Един цитат точно по нашата тема тук: Нека поговорим за знанието. Как мислите, къде е отишло? Къде се съхранява мъдростта, натрупана от много поколения? То се трупа и пази, но тайно. Толкова скрито, че няма да го намерите! Тези знания са укрити зад железни врати със стоманени катинари, в дълбоки пещери под девет печата, току под носа ви, тоест в собствения ви дом. Виждате ли, дори не ви хрумва, че сте пазител на огромен безценен брилянт! Открай време дервишите - хора, постигали великото знание - го зашифроват и разпространяват по цял свят във вид на приказки, притчи, интересни истории, прекрасни стихове. А пазители на мъдростта сте самите вие. Погледне библиотеката си. Вероятно имате томче на Омар Хайям, Низами, Фирдоуси или дори някой труд на Авицена. За "Хиляда и една нощ" съм сигурен - имате ги. Но те всъщност не са приказки за деца, а учебници за професионалисти. И сигурно сте чели поне нещо от този списък. Въпросът е - как? Външната форма е най-лесна и привлекателна за обикновения човек. Той чете такива книги и си мисли: "Значи авторът мисли точно като мен! Много добре, много добре!" И си мислите, че е същият като вас. Моят Наставник ми даде веднъж азбуката на тайнописа и „Рубаят” на Омар Хайям и каза: „Преведи това четиристишие”. Отне ми около 2 месеца, от четиристишието излязоха 270 страници машинописен текст. Първо було – къде и от кого е направено, към коя школа принадлежи и какво е предназначението на упражнението. Второ було – теоретични основи. Трето було – техника на безопасност, предупреждения за възможни грешки. Четвърто було – външна техника на упражнението. Пето було – вътрешна техника. Шесто було – начален стадий на упражнението. Седмо було - ... нататък входът е забранен. Всяка дума с привично за вас значение има скрит смисъл и не е насочена към логиката. Четейки фразата, човек, който умопостига нещата чрез озарение, е способен да възприеме информация, равна понякога на цяла библиотека. Ето мъничък речник на тайнописния език: Влюбен - това е дервишът Принц - ученик Жена - душата на спящия Красавица - душата на търсещия Лекомислена красавица - страдания на разума, идващи от душата Пиян - дервиш, постигнал истината Опиянение - просветление Чашка - съзнание Кана - ум Виночерпец - този, който дава виното на истината, едно от означенията на Всевишния Градина - процес на тренировки Дърво - майстор без ученици Плодно дърво - майстор с ученици Планина - висш просветлен, приближен до Всевишния Хълм - наставник Канара - мъдрец Защо е засекретено великото знание на мъдрите? Това знание, тази сила не бива да попада в ръцете на злодей, защото може да убие човек. А обикновеният човек, каквато и сила да придобие, преди всичко я използва за задоволяване на животинските си потребности. затова постиженията на великите умове винаги са тайна. Скъпи мои, не случайно във всички свещени писания е казано: опознай себе си - ще опознаеш Бог. Това означава: чрез познание за себе си опознаваш собственото си могъщество. На истината не можеш да се научиш. Истината не идва готова. Истината се постига, като не се препредава, с непостижим по умствен път личен опит. В процеса на препредаването истината, истината, отразена в съзнанието на другия човек, умира. *** Принцът престолонаследник на Аббасидите, потомците на чичото на Пророка, живеел като обикновените хора. А – Аббасиди. Първата буква от азбуката – алеф, означава начало. П - Пророка – сочи колко була забулват тази притча. За целта трябва да се преброят буквите от А до П. Както е прието сред именитите араби, този човек на име Дауд ел Аббаси, наричал себе си Дауд, син на Алтаф. Предците му пропилели всичките си богатства и не му оставили нищо освен титлата принц. След три поколения родът му се закрепил и принцът се издигнал до ранг дребен търговец. Животът му протичал на пазара, където продавал семена и подправки. „Принцът” е обикновен човек, който наследява всички сили, всички могъщества, всички богатства, но не ги притежава. Същевременно „принцът” е човешкият разум. Три поколения означават 3 години. 3 години или 1001 нощ, времето, необходимо за укрепване на духа. Тук се говори за специална подготовка, за освобождаване от робството на привързаностите към материални слабости. Тук се дава инструктаж как за 3 години се скъсва с тези зависимости. В древни времена з постигане на нужното състояние хората са практикували пътя на дервиша-странник. Смятало се е, че след 3-годишно „беднячество”, тоест пребиваване в състояние по-долу от обикновения човек, духът закрепва. Днес се използват други начини. „...принцът се издигнал до ранг дребен търговец...” – Търговецът продава неща, които не е изработил.Търговецът на прави и не умее да прави нещата, които продава, нещо повече – търговецът често продава неща, чиято същина не познава. По аналогия с нашия живот – това са научните сътрудници, теоретиците, физици, ботаници, тоест занаятчии. Тук същината е следната. Разумът на човек дори след 3-годишна подготовка се издига само до нивото на дребния учен, който продава чужди знания. „... животът му протичал на пазара...” Думата пазар означава света на обикновените хора, в който се продава всичко. „... където той продавал семена и подправки...” Семената са истините в зародиш, преди да са се формирали. Обикновените хора си разменят истини във вид на семена. Подправки означава лъжи. Подправката е етикет. Тоест хората, които използват етика и култура в общуването помежду си, просто разменят, продават си подправки. В големи количества може и да отровят някого. Един ден се влюбил в дъщерята на богат търговец. Търговец е едно от тайните имена на Господ. Дъщерята на търговеца е душата. Разумът, който се е влюбил, само през душата може да влезе в дома на Бога. Богаташът показал на сватовниците невероятно красив рубин и казал: - Наистина дъщеря ми е родена за този принц, но в нашия дом спазваме един обичай. Всеки, който влиза в семейството ни, трябва да донесе същия рубин. Тази традиция не може да се промени. Донесе ли такъв рубин, ще му дам за жена дъщеря си. Сватовниците са посредници, става дума за размишлението, за понятието, което е някъде между размишлението и озарението. Онова, което свързва думите „Да бъде светлина!” и самата светлина, е идеята. Рубин е много значима ключова дума. Рубинът е същото, каквото е първата целувка, първата брачна нощ, първата детска стъпка, първото кърмене. Рубинът е онова, което ни дарява възторга на постигането, на опознаването. Във вид на рубин се представя първото виждане, светлината, излъчвана от истината, от Бога. „...Всеки, който влиза в семейството ни, трябва да донесе същия рубин...” Всеки, който влиза в този свят, трябва да идва със своя светлина, свое трепетно чувство за опознаване на истината. „...Тази традиция не може да се промени. Донесе ли такъв рубин, ще му дам за жена дъщеря си.” Тоест, ако човек умопостигне Бог или състоянието на висш разум, ще се получи хармоничното сливане на разума с душата. И принцът решил да намери същия рубин. Щом научили за това, търговци взели да му предлагат най-различни рубини, но сред тях нямало дори подобен на търсения. Принцът разпитвал търговци от запад и изток, от север и юг. И всеки казвал: - Там има. Търговците са онези, които продават готова стока, готова информация. Но принцът поглеждал съкровищата им и пак, и пак се разочаровал. Така минали месеци, минали години, но всичките му опити удряли на камък. Когато веднъж, затъжен за възлюбената си, седял в малката градина, изведнъж почувствал, че до него е застанал някой. Става дума за състояние, когато едновременно има радост и няма радост, има тъга и няма тъга, има действие и няма действие, има и няма едновременно. Има любов и няма любов, има и няма привързаност. Това състояние се нарича местонахождение в градината, то означава да пребиваваш в уединението на упражнението. Обикновено градина означава самостоятелна тренировка. Вдигнал очи и видял дервиш, целия обрасъл, облечен в мръсни дрипи. Принцът станал и поздравил дервиша, както било прието в семейството му: „Семейството” е кръгът на влюбените, които са го приели като равен. Значи той вече се е издигнал на определено стъпало по постижения, по възприемане на първоначалното ниво. - Здравей, о, кралю мой! Тези думи са свързани с първия Наставник. На Изток се казва: „Наставникът е над бащата”. Бащата и майката дават тялото, следят и поддържат физическия растеж, а Наставникът – умствения и духовния. Душата и духът са по-главни от тялото. Кралят може да издигне всекиго до нивото си, да му даде половината си царство, а също така да го накаже, да го лиши от живот. - Ние те следим, откакто се влюби в дъщерята на богатия търговец – казал дервишът. – Онзи рубин, който търсиш, се намира при нас. Аз съм пазител на богатствата на твоя дом. - Какви богатства? Всичките ни богатства отдавна са прахосани! – казал принцът. - Не, бъркаш – рекъл дервишът, - богатствата на твоето семейство са огромни, но се пазят далеч оттук, през седем крачки и седем хиляди години. Много далеч и не толкова далеч оттук. - Щом пазиш несметни съкровища, защо ти самият си дрипав, бос, с гладен блясък в очите? - Първо, защото съм само пазител на богатството и могъществото на твоето семейство, второ, защото не искам да дразня злата човешка сган, която ще се опита да открадне онова, което не й принадлежи. - Дай ми тогава това богатство. - Не! Трябва да стигнем дотам, където то се пази. А за да стигнем дотам, трябва да станеш сляп и глух, да си вържеш очите, да си запушиш ушите и да яхнеш магарето. Защо трябва да стане сляп? Защото очите виждат и може да излъжат. Да си запушиш ушите, тоест буквално: „Чувствай!” Ако човек не вижда с очите си и не чува с ушите си, той чувства със сърцето си. Да яхнеш магарето означава да гласуваш доверие на дервиша. Магарето е човек, който дава знания. Можем да потеглим на път за богатствата – продължил той, - но при едно условие: няколко дни и нощи, докато се катерим в планината, няма да чуваш и да виждаш и няма да слизаш от магарето. Погледнеш ли, ще се озовеш насред път, на място, където не можеш да продължиш ни напред, ни назад. Ще се загубиш и завинаги ще останеш в страната на вечното блуждаене. Катеренето в планината е движение в посока на висшите Наставници. Задачата на учителя-магаре е да доведе ученика до такова ниво, че да стане достоен за висшите Наставници. „...Погледнеш ли, ще се озовеш насред път, на място, където не можеш да продължиш ни напред, ни назад...” С други думи, ще останеш по средата между рая и ада, в чистилището, и ще останеш сам, нито тук, нито там. После, след три дни и нощи, ще слезеш от магарето и ще продължиш пеша, хванат за пеша на халата ми. Ще ти отпуша ушите. Ще можеш да чуваш, но очите ти още ще са затворени. Ще отвориш очи чак когато ти кажа. Но ако ги отвориш по-рано, и двамата с теб ще изчезнем. Идва първото използване на сила, първото усилие, но хванат за основата, давана от Наставника. Но това още не е истината. „...Ще ти отпуша ушите” – първо се повишава чувствителността. Човек започва да усеща тайния смисъл на събитията и нещата, да умопостига знания, идващи от висшата сфера. „...Ще можеш да чуваш, но очите ти още ще са затворени....” – Тоест, още не е готов да види истината. Принцът се съгласил и двамата потеглили. Той издържал всички изпитания и когато дервишът му позволил да отвори очи, принцът видял голяма пещера, пълна с несметни богатства. - И всичко това принадлежи на моя род?! – възрадвал се принцът. - Да – отговорил дервишът, - и не само това. Има още хиляди и хиляди такива пещери. - Значи мога веднага да си взема съкровищата? – възкликнал принцът. - А, не – отговорил дервишът. – Ти дойде за рубина, затова сега можеш да вземеш само рубина. Но когато си готов, сам ще намериш пътя за съкровищата. Едва тогава пак ще дойдеш тук, но то ще е, когато си готов и сам ще решиш дари да ги вземеш в света на спящите или да ги оставиш да се пазят тук. Пещерата, в която се пазят съкровищата, това е школата, където се пазят великите знания, великата истина, която човек търси цял живот. И първото стъпало в тази посока е интуитивното мислене, от което се гради мисленето чрез озарение. Когато във всяко състояние сте способни да улавяте каскадите от озарения, ще видите, че самите вие сте в съкровищницата още от раждането си, а пещерата е самият свят. И след миг принцът се намерил в градината си. Той занесъл рубина на бащата на девойката и направили сватба. Виното се ляло като река, медовината – като от рог на изобилието.

http://www.youtube.com/watch?v=Xdyr_5yCC-k

Подобни размисли бяха и причина да повдигна тази тема. Благодаря ти за цитата, Роси Б. Здравей maggee ! Мисля, че е редно като се "присъединяваш" към цитати от Учителя, да имаш предвид, че в голяма степен Петър Дънов дава съвети и напътствия за учениците си... Респективно това означава, че се има предвид и за образуваната от Него окултна школа, която си има строги правила. Защо казвам всичко това ? - защото да използуваш цитати отнасящи се за ученици, а да не се числиш към дадена школа, дори и на моменти да имаш коренно различно мнение за установените порядки в дадената школа не е много коректно ... (меко казано!) Думите ти наистина ме накараха да се усмихна, искрено се надявам, че не мислиш сериозно това, което си написал, а е само афект. Уважавам Петър Дънов, ако не беше така, нямаше изобщо да съм тук. Що се отнася до "образуваната от Него окултна школа, която си има строги правила" (нека изписваме местоименията с малки букви все пак, защото главната е запазена за нещо от друга величина), само няколко реда по-нагоре в един от цитатите ще намериш неговите думи: Бъдете самостоятелни. Всеки трябва да има своя мисъл, един от другиго да не се влияете, а си помагайте. Самостоятелни за мен е точно обратното на школа със строги правила. Аз лично имам информация, че Петър Дънов нееднократно е призовавал ученците си да не превръщат учението му в религия. И изобщо много се съмнявам, че мъдър човек като Петър Дънов ще сложи хората в строги правила... това съмнение обаче запазвам за себе си. А що се отнася до учениците - ученици сме всички, които сме на Земята. А знанието е нещо свободно, информацията се предава по пътища, които нямат нищо общо със школи, с правила, с писмена и устна реч - знанието е свободно и достъп до него има всеки, който има сетивата да го улови. Поласкана съм от факта, че си отделил време, за да търсиш противоречия в постовете ми, но напразно е било - аз не виждам противоречие. Ако ти виждаш противоречия, значи се хващаш за думите и не разбираш смисъла им. А ако някъде наистина има съществено противоречие, то се дължи на факта, че съм човек в развитие, позволявам си да приемам нови идеи, да ги проучвам, да експериментирам, позволявам си да греша и да се отказвам от това, което очевидно е невярно. И не спирам да търся. След година може напълно да се отрека от това, което днес приемам за истина - защото всяко ново знание подлага на проверка всички останали и не всички оцеляват в този процес. Такъв е животът. Тази тема обаче не е относно моята личност, а относно нещо много по-важно. Относно личните нападки... който хвърля кал по друг, цапа себе си. Старая се мненията ми да бъдат аргументирани, доколкото това е възможно в тази деликатна сфера, и очаквам същото. Човек обикновено смята, че това, което е валидно за самия него, е валидно и за всички останали. Ако човек предприеме постъпка, която противоречи напълно на здравия разум, но има абсолютната сигурност, че ще премине добре за него - и това наистина стане по този начин, въз основа на какво е взел това решение? А ако този механизъм функционира при вземането на всички важни решения? То не основава ли такъв човек избора си на интуицията? Мога да изпиша 10 страници с примери от живота си, в които привидно загубени каузи са завършвали по невероятно добър за мен начин - именно защото не съм допускала ума си да ме убеди, че "това е невъзможно". Разбира се, за хората, при които нещата стоят по друг начин, е трудно разбираемо - наистина всеки има своя начин. Но нека не отричаме нещо, само защото още не го познаваме.

Съществува теория, че причина за сътворението на света е желанието на Бог като унифицирана и омнипотентна енергийна същност да опознае себе си чрез диференцирането си до енергийни под-същности с различни характеристики; че раждането на Вселената поражда и самосъзнанието у Бог, който чрез наблюдаване на процесите на развитие на Вселената разбира себе си, собствените си възможности, и следователно непрекъснато се развива. Същият процес протича и на нивото на всеки отделен човек ("Каквото горе, такова и долу") - човекът опознава себе си чрез самонаблюдение, чрез взаимодействието си с другите хора и със средата. Човек може да осъзнае, че притежава дадено качество, когато открие наличието му или липсата му у другите хора. Човек, затворен в себе си, концентриран върху собствената си личност, всъщност не използва потенциала да опознава себе си, той е в статично положение (т. нар. егоизъм). В този смисъл духовното развитие в рамките на конкретния живот започва от момента, в който човек започва да осъзнава себе си като част от света, когато започва да разбира начина, по който променя света и другите хора. Именно по промяната, която човека предизвиква в средата, той може да съди за себе си - както физическото огледало ни помага да се видим отстрани, така и "менталното огледало" - реакциите на хората около нас, ни помагат да разберем душевната си същност. В основата си тези взаимодействия са енергийни. Говорили сме за тях в различни теми, ще си позволя няколко цитата: Мислила ли си как може да се определи тази граница? Параметри ...? Може ли да има "привързаност" между двама човека без да се реализират действия, които в бъдеше да довеждат до някакви следствия? Да, мислила съм. При мен границата е някъде около появата на желанието да контролирам живота на другия човек, дори когато е с добри чувства и искам да му помогна, а не вярвам, че той ще се справи сам. Самата привързаност не ми се струва проблем - има я има във всички наши отношения и не винаги създава проблеми. Проблем е обаче преминаването й в желание за контрол, а то почти никога не се осъзнава - човек вярва, че много обича другия и иска искрено да му помогне, а хармоничното състояние на душата преминава в трескаво търсене на изход, съмнения, страхове. Пътят към ада е постлан с добри намерения. Изобщо, загубата на спокойствие е първият алармиращ признак, че започва плъзгане по наклонената плоскост. Единственият изход е вярата, че всеки човек разполага със силите, които са му необходими, уважение към свободата му и ненамеса, освен ако не бъде поискана помощ. Като помощ не означава да се поемат проблемите на другия, а да му се помогне той сам да разреши проблема си. Смисълът на живота е опитът от самостоятелното разрешаване на проблемите и затова всяка "помощ" отклонява човека от неговия път - това е и смисълът на цитираната от късметче мисъл "Не прави непоискано добро", а и на другата: "Няма ненаказано добро". Изглежда, че всяко емоционално привързване на човек към мисъл, идея, чувство (респективно житейски ситуации, глобални и локални проблеми, обвързаности с други хора и т.н.), което преминава в чувство на зависимост, води до енергиен обмен между човека като енергийна единициа с индивидуална характеристика и енергийната същност, към която е емоционално привъзран, при което енергетиката на човека "се замърсява" с чужди примеси (карма). Явно задачата на човека е да проявава себе си, собствената си (енергийна) характеристика, доколкото енергията предопределя и реалността на човека. Задачата на човека пред Бог е да бъде именно себе си и затова и такива "енергийни замърсявания" не се допускат. Станал зависим от нещо, човек се свързва с неговата енергия, действа като "вампир" по отношение на чуждата енергия, придобива нейните качества и тръгва по чуждия път - затова и едва станали зависими от нещо, го губим и трябва да се справяме с тези загуби, което обикновено се преживява доста болезнено. Задачата ни е да запазим собствената си идентичност и идентичността на другите. От тази позиция е лесно и приемането на чуждата индивидуалност, на света такъв, какъвто е. Изчезва необходимостта да се борим с хората, желанието да ги променяме. Това изисква преоценяване на ценностната система, защото наложената отвън не е истинската, което казват и думите на Исус - човешките ценности не са божествени ценности. Една "лоша" постъпка (лоша дори според собствената ни ценностна система) всъщност може да разчупи закостенелия ментален модел на човека и да му помогне да излезе от него, да се види в друга светлина, да добие по-цялостна представа за себе си. Явно смисълът на живота е човек да опази себе си чист, да почисти наслояванията (кармата - емоционални примеси, социални клишета и други), които са чужди за неговата същност, да намери вътрешния си център и просто да бъде себе си. Личният ми опит и опитът на близки хора показва, че когато човек следва вътрешния си импулс, без да мисли много кое е правилно и кое не, дали ще стане или няма, а какво ще кажат другите и т.н. - тогава се случват истинските чудеса. Когато човек разчита на себе си, когато не се поставя в зависимост от другите, тогава той изпълнява волята на Бог и тогава получава помощ от него - за да може продължи да се преоткрива. Оттук и любовта на човека към предизвикателствата, неспирният му копнеж по непостижимото - онези неразкрити хоризонти, които ще му помогнат да опознава нови и нови страни от себе си. И думите Аз съм този, който съм, придобиват истинския си смисъл, отнесени конкретно към всяко проявление на Бог, към всеки човек като индивидуалност.

Самият факт, че питаш за това, означава, че имаш съмнения. От теб зависи дали ще правиш секс с Х, тоест дали ще се справиш със съмненията си. Хората се привличят сексуално от онези, които не се съмняват в себе си.

Подобни размисли бяха и причина да повдигна тази тема. Благодаря ти за цитата, Роси Б.

Проблемът е, че тези хора не искат помощ, за да разрешат проблемите си - те искат някой да разреши проблемите им вместо самите тях, искат благополучие на готово и това се проявява на всички нива - и на материално, и на енергийно. Мисля, че когато човек се концентрира върху собствените си сили, когато спре да очаква помощ от някого и започне сам да се грижи за себе си и живота си, тогава се нормализира и енергийният му обмен със средата, тогава започва да получава енергия от правилния източник.