Jump to content
Порталът към съзнателен живот

maggee

Участници
  • Общо Съдържание

    538
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от maggee

  1. maggee

    F L O W E R S

  2. Човекът е социално същество и обикновено поставя самотата в групата на неприятните изживявания. Понякога тя наистина е такава, понякога хората имат необходимост да се усамотят. Тази тема е породена от интереса ми към желаната самота като етап от духовното развитие. Ще споделя предимно собствен опит, тъй като отскоро ме занимава този въпрос и нямам наблюдения върху други, и ще са радвам да се включат повече хора в тази дискусия. Още от дете обичах да се усамотявам, да чета, да правя интересни за мен неща. Обичам да общувам с хората, но мога и имам необходимост да прекарвам дълго време сама и не изпитвам скука. Едва наскоро осъзнах, че в периодите на тази желана самота са протичали процеси на активен пренос на информация "отнякъде" към мен - тоест, тези периоди на уединение се явяват като време на общуване с висшия Аз, буквално мога да го накера време на обучение и няма да е пресилено. За да изясня какво имам предвид, ще дам няколко примера. В последния курс на университета се запалих по Фотошоп. Имах страхотно желание да се занимавам само с това, но нямах обективна възможност - изпити, след това започнах работа, беше много стресов период. Две години по-късно, точно на Нова година, получих вдъхновение чрез "случайно" попаднала ми книга. Беше 31 декември - излъгах родителите си, че ще бъда с приятели, а приятелите си - че ще бъда с родителите си, и цяла нощ останах на компютъра. Това продължи и през следващите 2 седмици, спях буквално по 2 часа на нощ, не изпитвах умора, а напротив - страхотно вдъхновение. През това време пациенти, приятели, роднини просто ме забравиха - сякаш светът се погрижи за спокойствието, от което имах нужда. В следващите месеци направих много успешни фотографии и приложих всичко научено, беше изключителен творчески период. Година по-късно, пак в момент, в който пациенти и приятели ме бяха забравили, ми хрумна идеята да науча Флаш. Бях пробвала преди това, безуспешно, програмата не е от най-лесните, даже ми беше неприятна. И изведнъж ми хрумна идеята да си направя сайт на Флаш. Не успях да намеря дори книга тогава, но нещата се получаваха по магически начин - трябва ми нещо, кликам някъде и то се оказва точно там. Сякаш някой ми нашепва какво и как да направя. Никога не се бях занимавала с програмиране, тогава успях да сътворя и прости програмки. Усещането е като да навлезеш в бурна река и да се оставиш на течението - всичко става от само себе си. Тогава се бях регистрирала във форум за Флаш, предложих сайта си за критика - критики имаше, но никой не ми повярва, че това е първото ми творение на Флаш. Последваха множество поръчки, в които имах възможност да покажа наученото, а първият ми "клиент" бе не кой да е, а Лили Иванова. Имах чувството, че съм попаднала в някаква приказка Понякога тези периоди ми се случват и без желанието ми. В смисъл, че имам желание за контакти, за социален живот, но светът сякаш се затваря - приятелите ми се отдалечават, любимият човек ме оставя, работата намалява до минимум, колкото да преживявам. Контакти някакви има, но те са неудовлетворителни и само подчертават чувството на самота. Това, разбира се, е много потискащо усещане и води до въпроси. Човек като остане насаме със себе си и без вдъхновение, няма какво друго да прави, освен да мисли. И в процса на задаване на въпроси се появява някой "случаен" човек, който подхвърля "случайна" фраза или пък попадам на книга, която ме води към следващия въпрос и следващата книга и т.н. Последният ми такъв период продължи много дълго, повече от година и истински се бях отчаяла, защото знаех, че нещо съм сбъркала, упорито го търсех, с всяка следваща информация, която получавах, ми се струваше, че ето - това е. Но положението не се променяше, а даже се затягаше. Освен психическото напрежение се появиха и физически болежки и стана доста неприятно. Интересното е, че в ума ми първо се появявше информацията, а след кратко време намирах съответната книга - сякаш за доизясняване на идеята. Една сутрин се събудих с мисъл за една книга, която преди много месеци бях мернала в Спиралата. Прочетох я и открих отговора. Изведнъж осъзнах всичко с кристална яснота - своето положение, причините, всичко. Изпитах невероятно облекчение - все едно сто товара се смъкнаха от плещите ми. Както се казва, светна ми пред очите. На следващия ден се чувствах като новородена - животът се беше върнал в мен. Обадих се на един духовен приятел, а той ми каза: "Мая Слънчогледова, пристъпи напред в кръга на огъня..." Не разбрах, попитах го какво има предвид, а той продължи: "Играй с мен... продължи историята... Кръг от запален огън, широк около 6-7 метра в диаметър, има проход в едната страна, като подкова е. Мая Слънчогледова, пристъпи напред в кръга на огъня... Оглеждаш се и виждаш от външната страна на кръга множество лица, които са усмихнати и доброжелателни към теб. Зад теб кръгът се затваря от твоя учител, видим Тук, на Това Място, в Този Кръг като нематериална сянка само... затваря кръга, като хвърля огън в прохода и застава зад него. В отговор на твоята усмивка всички вдигат нагоре оръжията си и те поздрявават заедно с едно всеобщо БРАВО. Кръгът пред теб се разтваря огъня и влиза ослепително сияеща (в бяло) фигура... с неразличими черти... и обявява: Мая Слънчогледова, признаваме те за "Риъл Джеди Леди" ъф дъ Форс... Любов и Светлина по Пътя ти! И нека все така разкриваш качествата си с Постоянство, Устрем и Хармония! Поклонява се, огънят лумва силно.. поглъща всичко и изчезва." Предвид вътрешното си усещане, онемях. Той продължи: "Честито, Майче, и от мен" Попитах го защо ми казва това, а той отговори, че не знае, но усеща, че вече го заслужавам. В този момент изпитах невероятно чувство на единство със света, с хората, които познавам. На всяка промяна у нас светът отговаря като живо, разумно същество - и никога не съм го усещала по-силно. От раз изчезна депресията, безсилието, физическите болки - за 2-3 дни всичко изчезна. Да не говоря за чувството на обновление, душевна хармония чистота, особено след всичко преживяно. Последната случка ме накара да се поразровя и в миналото и установих, че всеки период на самота (като под самота нямам предвид дори пълна изолация, самота е и състоянието, в което ни липсва само един човек, но без когото светът е празен), желана или не, независимо от продължителността, вероятно има една единствена цел - да ни накара да се вслушаме в гласа на висшия си Аз, да прекараме известно време насаме с него. При всички случаи става много активен информационен обмен, преди не съм го осъзнавала, сега усещането на моменти е дори физическо. Не съм обсъждала това с никого досега, но предполагам, че се случва на всички. Ще бъда благодарна за всяко споделено мнение.
  3. maggee

    Дзен коани

    Какво е Дзен? Дзен е онова, което ви подтиква да зададете този въпрос. Дзен-будизмът изработва сложна система от различни методи за стимулиране на съзнанието към внезапното прозрение, които се превръщат практика за психотренинг и психофизичен самоконтрол. Един от тези методи или средства за активизиране на умствената дейност е решаването на парадоксални задачи (кит. гунан, яп. коан), загадки или въпроси, чийто смисъл и решение са извън обикновената логика. Тези своеобразни тестове, поставени като препятствие пред разума, съдържат в себе си началния мотив на Просветлението. Те предполагат интуитивното разбиране на скрития дълбоко под парадоксалната външна форма смисъл. Целта е да се преминат поставените прегради, да се тренира интуитивното мислене на ученика в очакване на внезапния тласък на съзнанието към Просветление. Думата с японското произношение на два знака — ко (публичен) и ан (задача, изпитание) — коан, може да бъде въпрос, извлечение от сутрите, епизод от живота на древен Учител, дума, използване в диалога мондо или пък каквато и да е друга частица от Учението. *** — Ще ти задам един въпрос — казал цар Милинда на монаха Нагасена — Можеш ли да отговориш? — Задайте си въпроса, моля — отвърнал Нагасена. — Зададох го вече — казал царят. — Аз вече отговорих — отвърнал Нагасена. — Какво отговори? — попитал царят. — А вие какво попитахте? — отвърнал Нагасена. — Нищо не попитах — казал царят. — И аз нищо не отговорих — отвърнал Нагасена. *** Един любопитен монах запитал учителя си: - Кой е Пътят? - Той е пред очите ти - отговорил учителят. - А защо не го виждам? - Защото мислиш за себе си. - А Вие? Вие виждате ли го? - Докато гледаш на нещата от две страни, казвайки „аз не виждам" и „ти виждаш", погледът ти няма да се промени - отвърнал учителят. - Значи пътят може да се види, когато няма нито „аз", нито „ти"? - Е, когато няма нито „аз", нито „ти", кой е този, който ще иска да го види? *** Джошу се обърнал към учителя Нансен: - Кой е верният Път? Нансен отговорил: - Всекидневният път е верният Път. Джошу запитал: - Мога ли да го науча? Нансен отвърнал - Колкото повече учиш, толкова по-далеч си от Пътя. Джошу полюбопитствувал: - Но ако не го изучавам, как ще да го узная? Отговорът на Нансен бил: - Пътят не е сред видимите неща, нито сред невидимите. Той не спада към познатите неща, нито към непознатите. Не го търси, не го изучавай, не го назовавай. За да се озовеш на него, разтвори себе си широко като небето. *** Прочут воин дошъл при учителя Хакуин и го запитал: - Учителю, кажете ми: съществуват ли наистина раят и адът? - Кой си ти? - попитал Хакуин. - Аз съм воин от личната гвардия на великия император. - Глупости! - отсякъл Хакуин. - Кой император би държал такъв като теб? Приличаш ми на просяк. При тези думи воинът задрънкал с големия си меч от яд. - Охо! - рекъл Хакуин. - Значи имаш меч! Сигурно е твърде тъп, за да ми отреже главата. При тези думи воинът не могъл да се сдържи, измъкнал меча и се заканил на учителя. А той продумал: - Сега знаеш половината от отговора! Ти открехваш вратите на ада! Воинът се отдръпнал, прибрал меча и се поклонил. - А сега знаеш другата половина - казал учителят. - Ти отвори портите на рая. *** Ето какво разказва учителят Соджи за един свой сън: - Веднъж спях и сънувах, че съм пеперуда. Истинска пеперуда, пърхаща с крилца насам-натам. В съня си знаех, че съм пеперуда и изобщо не се съзнавах като човек. Изведнъж се събудих и си казах, че отново сам аз. Но кой бях аз? Вече не зная дали съм човек, сънувал, че е пеперуда, или съм пеперуда, която сънува, че е човек... *** Дзен-будизъм. Оригинални текстове
  4. Наскоро група невролози проведоха изследване при хора, практикуващи различни магически системи – дзен-будистки монаси, католически мистици, хора, практикуващия ву-ду и др. Целта на проучването бе да се установи органичния субстрат на духовната практика в човешкия мозък. Тук представяме резюме на резултатите от проучването, публикувани в издадената от тях книга Why God Won't Go Away. В човешкия мозък има участък, наречен заден горен париетален дял или област, асоциирана с ориентацията (orientation association area, ООА). В тази област се извършва ориентацията на индивида в пространството и разграничаването между индивида и околния свят (разграничаването между Аз-а и не-Аз-а). По време на различни форми на медитация в ООА се наблюдава повишена активност, която рязко се понижава при най-дълбоките медитативни състояния. Вегетативната нервна система (мостът между мозъкът и тялото ни) има два дяла – симпатиков и парасимпатиков. Симпатиковата нервна система повишава нивото на адреналина, повишава сърдечната честота, кръвното налягане, дихателната честота и мускулния тонус. Тя се активира при състояния на опасност или общуване. Парасимпатиковата нервна система осигурява запазване на енергията, баланса на основните жизнени процеси, регулира съня, индуцира релаксацията, разпределя хранителните вещества в тялото и играе ролята на само-оздравителна система. Двата дяла действат като антагонисти – когато едната система е включена, тя обикновено потиска действието на другата. В някои състояния на променено съзнание, когато едната от двете системи действа на максимално ниво, може да се активира действието на двете системи едновременно – например при интензивна физическа или умствена активност (каквато е продължителната концентрация). Повишената активност на симпатиковата нервна система е източник на стрес – физически и емоционален. Колкото по-дълго продължава стресовото състояние, толкова повече се задълбочава то. Умът впряга всичките си ресурси, за да намери решение на проблема. В тези случаи се използват и дедуктивните способности на лявото мозъчно полукълбо, и холистичния подход на дясното мозъчно полукълбо. Когато честотата на техните потенциали съвпадне (синхронизация), се стимулират центровете на удоволствието в хипоталамуса. Те от своя страна стимулират парасимпатиковата нервна система. За момент настъпва активация и на провокиращата стреса симпатикова нервна система, и на парасимпатиковата нервна система. Екстаз и осъзнаване – моментът на „Еврика!”. Поддържането на това състояние се нарича „състояние на единение”. Това е начинът, по който Бог, Духът или митът се изживява от мозъка. Чрез единение на лявото и дясното мозъчно полукълбо, единение между логиката и емоцията. Усещането от това състояние на краен синтез в мозъка е под формата на окончателната истина. „Способността на човешкия ритуал да възпроизвежда това състояние на единение определя и резултата – ефект от ритмичната ритуална обредност върху хипоталамуса и вегетативната нервна система.” Ако ритмичността на ритуала е бърза, ефектът на симпатиковата нервна система е по-силен. В резултат на това настъпва задържане в някои мозъчни области, като ООА, по пътя на хипокампа. Състоянието на единение се характеризира с „размиващо” се усещане за Аз и разтваряне на Аз-а в една обширна реалност (деперсонализация), което са дължи на деаферентацията в ООА. Има два вида състояние на единение. Единият се изразява в усещане за мистериозно единение, което в някои източни практики се нарича самадхи или single-pointed awareness. То се постига чрез фокусиране върху мисъл или предмет, което поддържа дясната част на ООА в активност. Лявата част, отговорна за усещането на Аз-а, е деактивирана. В резултат на това настъпва усещането за сливане на индивида с обекта на съзерцание. Ако това състояние е постигнато чрез религиозен ритуал, тогава фокусирането върху Бог или Духа ще доведе до усещане за сливане на индивида с Бог/Духа (ако деактивацията на дясната ООА е пълна). Другият вид състояние на единение е свързано с пълна деаферентация на ООА (прекратяване на импулсите на други части на мозъка към тази зона), което води до усещане за пълна пустота, изчезване на индивида и изчезване на света. С други думи казано, състоянието на единение се постига при свръх-фокусиране на ума в посока, определена от даден символ, което се дефинира с три основни характеристики: 1) Деаферентация (частична или пълна) на ООА 2) Единение на ума, изразяващо се чрез единението на идентичността, егото и супер-егото, посредством свързването на лявата и дясната мозъчна половина. 3) Едновременна синергична активност на симпатиковата и парасимпатиковата нервна система. --------- Източник
  5. Съществува теория, че причина за сътворението на света е желанието на Бог като унифицирана и омнипотентна енергийна същност да опознае себе си чрез диференцирането си до енергийни под-същности с различни характеристики; че раждането на Вселената поражда и самосъзнанието у Бог, който чрез наблюдаване на процесите на развитие на Вселената разбира себе си, собствените си възможности, и следователно непрекъснато се развива. Същият процес протича и на нивото на всеки отделен човек ("Каквото горе, такова и долу") - човекът опознава себе си чрез самонаблюдение, чрез взаимодействието си с другите хора и със средата. Човек може да осъзнае, че притежава дадено качество, когато открие наличието му или липсата му у другите хора. Човек, затворен в себе си, концентриран върху собствената си личност, всъщност не използва потенциала да опознава себе си, той е в статично положение (т. нар. егоизъм). В този смисъл духовното развитие в рамките на конкретния живот започва от момента, в който човек започва да осъзнава себе си като част от света, когато започва да разбира начина, по който променя света и другите хора. Именно по промяната, която човека предизвиква в средата, той може да съди за себе си - както физическото огледало ни помага да се видим отстрани, така и "менталното огледало" - реакциите на хората около нас, ни помагат да разберем душевната си същност. В основата си тези взаимодействия са енергийни. Говорили сме за тях в различни теми, ще си позволя няколко цитата: Мислила ли си как може да се определи тази граница? Параметри ...? Може ли да има "привързаност" между двама човека без да се реализират действия, които в бъдеше да довеждат до някакви следствия? Да, мислила съм. При мен границата е някъде около появата на желанието да контролирам живота на другия човек, дори когато е с добри чувства и искам да му помогна, а не вярвам, че той ще се справи сам. Самата привързаност не ми се струва проблем - има я има във всички наши отношения и не винаги създава проблеми. Проблем е обаче преминаването й в желание за контрол, а то почти никога не се осъзнава - човек вярва, че много обича другия и иска искрено да му помогне, а хармоничното състояние на душата преминава в трескаво търсене на изход, съмнения, страхове. Пътят към ада е постлан с добри намерения. Изобщо, загубата на спокойствие е първият алармиращ признак, че започва плъзгане по наклонената плоскост. Единственият изход е вярата, че всеки човек разполага със силите, които са му необходими, уважение към свободата му и ненамеса, освен ако не бъде поискана помощ. Като помощ не означава да се поемат проблемите на другия, а да му се помогне той сам да разреши проблема си. Смисълът на живота е опитът от самостоятелното разрешаване на проблемите и затова всяка "помощ" отклонява човека от неговия път - това е и смисълът на цитираната от късметче мисъл "Не прави непоискано добро", а и на другата: "Няма ненаказано добро". Изглежда, че всяко емоционално привързване на човек към мисъл, идея, чувство (респективно житейски ситуации, глобални и локални проблеми, обвързаности с други хора и т.н.), което преминава в чувство на зависимост, води до енергиен обмен между човека като енергийна единициа с индивидуална характеристика и енергийната същност, към която е емоционално привъзран, при което енергетиката на човека "се замърсява" с чужди примеси (карма). Явно задачата на човека е да проявава себе си, собствената си (енергийна) характеристика, доколкото енергията предопределя и реалността на човека. Задачата на човека пред Бог е да бъде именно себе си и затова и такива "енергийни замърсявания" не се допускат. Станал зависим от нещо, човек се свързва с неговата енергия, действа като "вампир" по отношение на чуждата енергия, придобива нейните качества и тръгва по чуждия път - затова и едва станали зависими от нещо, го губим и трябва да се справяме с тези загуби, което обикновено се преживява доста болезнено. Задачата ни е да запазим собствената си идентичност и идентичността на другите. От тази позиция е лесно и приемането на чуждата индивидуалност, на света такъв, какъвто е. Изчезва необходимостта да се борим с хората, желанието да ги променяме. Това изисква преоценяване на ценностната система, защото наложената отвън не е истинската, което казват и думите на Исус - човешките ценности не са божествени ценности. Една "лоша" постъпка (лоша дори според собствената ни ценностна система) всъщност може да разчупи закостенелия ментален модел на човека и да му помогне да излезе от него, да се види в друга светлина, да добие по-цялостна представа за себе си. Явно смисълът на живота е човек да опази себе си чист, да почисти наслояванията (кармата - емоционални примеси, социални клишета и други), които са чужди за неговата същност, да намери вътрешния си център и просто да бъде себе си. Личният ми опит и опитът на близки хора показва, че когато човек следва вътрешния си импулс, без да мисли много кое е правилно и кое не, дали ще стане или няма, а какво ще кажат другите и т.н. - тогава се случват истинските чудеса. Когато човек разчита на себе си, когато не се поставя в зависимост от другите, тогава той изпълнява волята на Бог и тогава получава помощ от него - за да може продължи да се преоткрива. Оттук и любовта на човека към предизвикателствата, неспирният му копнеж по непостижимото - онези неразкрити хоризонти, които ще му помогнат да опознава нови и нови страни от себе си. И думите Аз съм този, който съм, придобиват истинския си смисъл, отнесени конкретно към всяко проявление на Бог, към всеки човек като индивидуалност.
  6. maggee

    Книги за Таро

    Попадна ми интересна книжка, която на мен лично ми даде интересни насоки за размисъл: Магия Таро (на руски) (Препоръчвам сваляне през depositfiles.com, през letibit.net се отварят неприятни страници)
  7. Напоследък ме занимава въпроса за произхода на информацията, която достига до нас по сензорни и ектрасензорни пътища, и опитът ми с картите Таро ми помогна да достигна до някои заключения (валидни за мен и не непременно общовалидни). Смята се, че картите Таро са посредник между подсъзнателната информация и съзнанието на човека - преобразуване на знанията на душата в образи, разбираеми за съзнанието. Подсъзнателната информация обаче никога не може да стане напълно достъпна за съзнанието - известно е, че осъзнаваната информация е селективно филтрирана част от пълната налична подсъзнателна информация, при това съзнанието е в пълна зависимост от тази информация. Откъде черпят информация картите Таро? Много често съм се удивлявала колко точно картите изобразяват настоящото ми емоционално състояние, както и близки събития, часове до 2-3 дни напред в бъдещето. После осъзнах, че точността всъщност се дължи на това, че имам силно интуитивно усещане и картите просто го пресъздават с образи. Картите ми казват това, което вече зная и усещам, макар и понякога да не мога да го изразя с думи. Тази точна корелация между картите и собствените ми емоционални усещания притъпи присъщата ми критичност и в продължение на един дълъг период приемах като достоверен всеки техен отговор, касаещ отношения на други хора към мен, развитие на ситуации и т.н. - стандартните въпроси, поради които посягаме към картите. Беше тежък период за мен, свързан с конкретна ситуация, от която зависеше всичко останало. Честичко питах картите - а как ще се развият нещата оттук нататък? И получавах странни отговори - преди всичко Обесения, Жрицата, Звездата, Умереността, Справедливостта... появи се и Папата... Все карти, които реално нищо не ми казваха, но затова пък ми създадоха едно усещане за предопределеност, обреченост, съдбовност, продължителност, та чак и безкрайност. Казах си - добре, явно е период, който трябва да се изтърпи, ще почакам. И понеже не съм от хората, които обичат да стоят със скръстени ръце и търпението не е сред достойнствата ми, отвреме навреме ми хрумваше по някоя идея и запитвах картите - как ще се развият събитията, ако постъпя така и как - ако постъпя иначе? Картите ми даваха изключително точни отговори, бяха съвсем конкретни. Но на въпроси от типа Как ще се развият нещата? Защо се случва това? Как да постъпя? Кое е правилното решение?, отговор нямаше - звезди, луни и справедливости. В един момент си дадох сметка, че няма средство, което да извлече от подсъзнанието ни повече информация, отколкото подсъзнанието вече ни е предоставило - независимо дали я усещаме като интуиция в будно състояние, дали я получаваме под формата на сънища, когато съзнанието е изключено, или по друг начин. Изхождайки от общоприетата теза, че смисълът на живота е в развитието на душата, в освобождаването от привързаностите, а именно душата се привързва емоционално към човешките удоволствия, отдалечавайки се от истинската си същност, се запитах - каква информация ни дават картите Таро? Информация за желанията на душата - които ние така или иначе усещаме. На всички ни са известни ситуациите, в които сме толкова привързани към нещо, че ни се струва, че ще умрем, ако го загубим - и действително го губим поради тази причина, докато не възстановим душевното си равновесие. В тези периоди на душевен дисбаланс може ли душата да бъде добър съветник - може ли от нея да искаме съвет Как да постъпя? Могат ли картите да бъдат обективен източник на информация? По-важното обаче е, че в хода на духовното развитие на преден план излиза най-приоритетният недостатък на душата. В реалния живот това се проявява като създаване на ситуации, в които човек проявява този недостатък на характера си и получава ответна реакция от другите хора, често твърде болезнена. И тези ситуации могат да повтарят много пъти, във все по-тежък вариант, докато човекът не осъзнае, че те се повтарят и че причината е у него - и не промени схващанията си, отношението си и поведението си. При това няма упътване за това кое е правилно и кое не, опитът на другите хора помага твърде малко, защото всеки е в различен етап на развитие, в различни условия. Самата душа не знае кое е правилното - тя е тази, която желае, също и тази, която страда. Душата желае нещо - а то принудително й е отнето. Целият процес на търсене на верния изход протича на сляпо - човек се лута, наранява се докато налучка верния път. В момента, в който го открие, болезнените ситуации сякаш изчезват от само себе си, човекът поучава захарче, време за реанимация и така до следващия "урок". В този смисъл - доколко полезни могат да ни бъдат картите Таро като източник на информация? Моят опит говори, че има ситуации, в които картите не отговарят - дали защото не знаят или не искат, но не дават верни отговори. Логичният отговор е, че всеки път трябва да бъде извървян от човека съзнателно, че важна е реакцията на човека в конкретните условия и не е все едно каква ще бъде тя, че всяка ситуация е част от развитието. Да вярваме, че чрез картите ще получаваме "подсказки" е също толкова логично, колкото и един учител да подсказва на учениците си по време на контролно. В добрия случай картите просто не биха дали конкретен отговор, както става при мен, в най-лошия - ако човек е податлив на астрални влияния, може да получи и неверни отговори, които да го подведат във взимането на решения. Защото в крайна сметка информацията ни е необходима, за да можем да вземем правилните решения. Много пъти сме си говорили, че картите показват тенденция за развитие на ситуацията, но те не я реализират - тоест, ако човек мята карти и чака нещо да се случи, всъщност едва ли нещо ще дочака. Често си мисля за това, че ако изходът от една критична ситуация е предопределн, то знанието за този изход блокира всякаква възможност за реакция у човека. Ако човек знае, че ситуацията ще се развие благоприятно, той ще се отпусне и няма да направи нищо в сигурността си. Ако пък, обратно, знае, че изходът е неблагоприятен, той ще се примири и ще пропусне всяка възможност да промени нещата. Все повече се убеждавам, че има събития, които по някакъв начин са предопределени - дали от действията ни в този живот, дали преди него, няма значение. Събитието може да е предопределено, но нашата реакция към него е важна - и именно в това се изразява свободният ни избор, а от него зависи и изходът за нас. Има ли начин да узнаем чрез картите за този изход, при условие, че всъщност ние, в настоящия момент, със стремежите и постъпките си го определяме? Тук ми идва на ум една аналогия (не си спомням автора) - че животът прилича на стая, в която човек трябва да премине разстоянието от едната стена до другата. Ако стаята е празна, пътищата теоретично са безкрайно много, макар и между две фиксирани точки. Ако обаче на определени места бъде поставена храна, вода, любим човек, други изкушения, вероятността човек да се отбие през тези места става твърде голяма, а вероятността за възможно отклонение от този път - минимална. Но това не изключва свободата на човека да се отклони, да извърви свой собствен път... ако желае. Моето лично мнение е, че именно в тези моменти, в които имаме най-голяма нужда от отговори, е най-малко вероятно да ги получим чрез картите. Търсенето на информация от картите е опит за застраховане, за получаване на гаранция за това, че ще постъпим правилно, за да избегнем всеки възможен риск да загубим онова, към което сме привързани, което е много важно за нас. Тоест, прибягването до картите означава, че душата е неспокойна и иска да се застрахова - което противоречи на естествения ход на развитието на човека. Излиза, че търсенето на информация от картите не ни помага. Ще се радвам хората, които се занимават с Таро, да споделят своя опит в онези случаи, в които картите не ни дават отговори.
  8. Наскоро си припомних първите си крачки с Таро. За повечето хора картите са инструмент за надничане в бъдещето, така беше и за мен в началото. С течение на времето осъзнах, че бъдещето всъщност е подсъзнателното ни настояще и се изправих пред нова отговорност - контролът над чувствата и мислите си. Всички знаем, че единственият начин за справяне с чувството е преосмислянето му - осъзнаване, разбиране на причината и промяна на отношението към причината. Всеки, който някога се е опитвал да мине по този път (а този момент рано или късно настъпва), познава усещането за нагазването в дълбоки и мътни води. Човек не осъзнава по-голямата част от психическите механизми на егото, затова те остават в подсъзнанието като различни програми за действие. Осъзнаването на съществуването на тези подсъзнателни програми е и първата крачка по пътя на духовното развитие. Осъзнаването на проблемните подсъзнателни програми (индиректно, чрез проявите им в живота ни) е последвано от естественото желание за промяната им - движещата сила в този момент е болката, а тя е свързана с отмиране на части от егото (т. нар. пречистване на душата чрез страдание). Разширяващото се съзнание се обръща навътре и се сблъсква с бетонната стена на подсъзнанието. Важността на мислите и чувствата е безспорна. По-важното обаче е как ги предаваме на околния свят. Поведението е важно, думите са важни. Но има нещо повече от това и аз го усетих много преди изобщо да започна да се интересувам от окултизъм. Направи ми впечатление, че независимо от средата, отношението на хората към мен е еднакво. В училище, в университета, на работа, сред приятели, след непознати хора - хора, които не се познават помежду си, които често не познават и мен добре, проявяват едно и също отношение. Тогава разбрах, че това, което носим вътре, то определя и отношението на света към нас. В книгите намерих потвръждения на тези си мисли, а именно че общуването ни с хората (и не само с тях) се осъществява предимно на енергийно ниво. Че комуникацията между хората се осъществява на нивото на онези подсъзнателни програми, които определят мислите, чувствата и поведението ни. Че получаваме от хората такова отношение, каквото сами смятаме (подсъзнателно), че заслужаваме. До собственото ни съзнание достига толкова, колкото нашето подсъзнание позволява, колкото можем да понесем - и е всеизвестен факт, че човек не може да бъде обективен по отношение на себе си. Но другите долавят нашата реална същност и реакциите им, отношението им трябва да използваме като огледало. Не да им се сърдим (несъвършени сме и затова сме тук), а да приемаме информацията, която ни подават - механизъм на обратна връзка, на който се гради всичко в живота. Промяната на тези програми е трудна, бавна и изисква постоянство и осъзнатост, готовност да извадим на повърхността всичката мръсотия, преди да я почистим. Преди всичко обаче изисква постоянен контрол, тъй като обикновено не осъзнаваме дълбоките си емоции и мотиви. От известно време си водя дневник на емоциите с помощта на Таро. Започнах почти на шега, с цел да направя съпоставка между реалните състояния, които изпитвам в даден момент, и конфигурацията на картите, за да разбера точното им значение. Например, чувствам се много щастлива, тегля карти и записвам. С времето установих две неща: 1) При определени емоционални състояния се падат точно определени карти 2) Картите не отразяват моментното ми състояние (и често изглеждат съвсем далеч от реалността), а бъдещ период - от няколко минути до няколко дни, обикновено до половин-един час. Което беше потвърждение на всичко написано по-горе - че процесите, които вървят в подсъзнанието, действат скрито от съзнанието за известен период от време, понякога дори не се проявяват съзнателно, но винаги провокират съответен отговор от околната среда и другите хора. И уловени в началото, като тенденции, те могат да бъдат повлияни и действието им - ограничено или засилено, в зависимост от търсения ефект. Така моят "емоционален дневник" се превърна в най-полезният ми съветник - моето огледало. А картите придобиха реално значение. Така например при мен 3 меча се появяват в състояния на много силна, непреодолима болка; 4 меча - оттегляне в себе си; 5 меча - непримиримост; 7 меча - самозалъгване; 10 меча - "креативно" страдание, които води до промяна и т.н. Ето някои комбинации от моя дневник: Кралица пентакли - 4 чаши - 2 чаши Умора, разочарование, униние, свързани с любовно изживяване. 8 чаши - 3 меча - кралица жезли Една от най-болзнените за мен комбинации. 7 жезли - 4 меча - Луната Оттегляне в себе си и осъзнаване (Луната). 4 жезли - Императора - Колелото Баланс на страстите, самоконтрол (Императора), но нестабилен. 10 меча - Императрицата - 5 чаши Хармонично състояние, свързано с осъзнаване и перодоляване на болезнена ситуация. Кралица жезли - Смъртта - Рицар мечове Гняв, обида, раздразнение. Слънцето - Силата - Кулата Осъзнаване, приемане, смирение. Справедливостта - Глупакът - Дяволът Един от най-тежките моменти в моя живот - загубих се напълно, преди да намеря истинското си Аз. Беше момент на точен съвпад на транзитния Марс с рожденния Сатурн, и двете планети в квадрат с Плутон.
  9. Често си задавам въпроса дали разбираме правилно това, което четем. На мен самата ми се е случвало да прочета книга, да я приема буквално, като любителка на експеримента - да я приложа буквално и след време да осъзная, препрочитайки я от позицията на опита си, че всъщност нищо не съм разбрала. Защото истината е винаги между редовете. Чета различни автори, различни системи и все повече осъзнавам, че няма абсолютни правила - те казват различни неща, посочват различни пътища, а целта е винаги една - центъра. Може ли центърът да бъде постигнат чрез следване на предписания, чийто смисъл не е ясен? Да вземем за пример постите. Замисълът на постите, имайки предвид тяхната продължителност, вероятно е да реализира за този период начин на живот, който е противоположен на рутинния начин на живот на съвременния човек - да го постави в другата крайност, за да бъде постигнат известен баланс на общо ниво. От тук следват две важни неща. Първо, липсата на животински продукти в хранителния режим вероятно не е от първостепенно значение. Второ, истински важно, излиза въпросът дали постът е полезен за хората, за които това е рутинен начин на живот? В този случай той не играе ролята на балансьор, а напротив, задълбочава една крайност, каквато е вегетарианският начин на хранене. В този ред на мисли, за вегетарианците дали не би било по-полезно да се хранят с месо по време на пости? Да, защото аскетичният начин на живот не е определящ за нивото на духовно развитие. Определящо е отношението на душата към земните наслади. Ако душата може да приеме нещо, но може и да се откаже лесно от него, то не я застрашава - тя го контролира. Такъв човек може да живее както си иска, защото за него това не е заплаха, и наистина може да избира между наличните варианти. Човек, който не е овладял себе си, практически няма избор - част от благата на света за него ще са недостъпни. В този смисъл няма универсално предписание - не може да се каже това е добро, другото не е, защото всеки човек е индивидуална конфигурация от качества. Което за един е добро, на друг може да навреди. И човек има само един ориентир - отношението на душата си. Тогава влиза в роля умът, който казва на душата - ти така си мислиш, но не, в книгата пише друго, значи ние ще следваме книгата. Много хора наричат това съзнателен живот. Съзнателен живот е онзи, в който се изявява съзнанието, духа - а техен инструмент е душата. Потискайки вътрешните си импулси, давайки пълен контрол на ума, който преценява кое е добро и кое не според някаква система от чужди правила, човек може да си повярва, че живее съзнателно, но така ли е наистина? Фактически живее по чужди правила и се отдалечава от своя път. Вместо да следва заложената програма, той всичко преценява - това желание ще ме нарани (тоест, ще нарани егото ми), значи аз няма да го желая, значи съм истински будист (пък става така, че се превръща в истински пазител на егото си). От опит и от наблюдения върху близки мои хора зная, че това води до затваряне към света, все по-голяма изолация (нямам предвид физическа) и неудовлетвореност. Може ли да поверим на човешкия си ум, пазител на човешкото ни его, отговорността за духовното ни развитие?
  10. Преди човек да започне да изучава Дзен, планините са си планини, а реките — реки. След първото съзиране на истината, планините вече не са планини и реките вече не са реки. След просветлението планините отново са планини и реките — реки. Преди време, в една друга тема, споделих една лична история, която бе една от поредица подобни, странни събития в моя живот. Давам си сметка сега, че тези събития са довели до промяна в моето възприемане на света, но осъзнаването на техния смисъл, на причинно-следствените връзки, дойде много по-късно, след месеци. Вчера, за сетен път ми се случи нещо много странно - купих си книга от автор, който не съм чела подробно - отделни абзаци, открити в нета, а кингата беше напълно непозната. Имаше цели глави, които сякаш бях писала аз - изводи, до които аз сама бях стигнала по най-мъчния начин, някои от които съм споделяла и тук, написани от автора на книгата сякаш с моите думи. Случвало ми се е и преди, зная, че информацията просто съществува и ние я получаваме, настройвайки се на съответната честота, но отново останах шокирана. И за сетен път се запитах - наши ли са "нашите" възприятия? Доколко вярно ни служат сетивата ни и доколко можем да им се доверим? Доколко обективна е информацията, която получаваме чрез сетивата си - тук дори не бих задала въпроса доколко обективно ние я осъзнаваме, защото за мен този въпрос вече не стои. Можем ли да се доверим на собствената си преценка за нас самите, за другите хора, за околния свят? Установявам, че от известно време гледам на себе си някак отстрани - приемам нещата, каквито са, но с уговорката, че във всеки момент те могат да се окажат съвсем различни - и когато настъпят тези промени, вече не ме изненадват. Бих казала, че съм на етапа, в който планините вечене са планини и реките вече не са реки. Цитат от любим автор ще си позволя тук: Егрегор не се избира. Егрегорът избира. Окултна поговорка. Всеки човек е свързан с няколко егрегора: на семейството, на училището, на своята нация и държава, и много други, за чието съществувание дори не подозира. Освен това у всеки съществува личен егоичен егрегор, който персонално следи как протича животът му. Човек, който служи предимно на своя егоичен егрегор, естествено, се нарича егоист. Когато служим на даден егрегор, ние не усещаме това като насилие. На нас ни се струва, че просто така сме устроени, че онова, което вършим, ни е интересно и точно това ни се иска да правим. Ако имаме добър канал за връзка с егрегора на семейството, тогава интересите на семейство ще се възприемат като собствени интереси. Всеки егрегор излъчва енергийни и информационни потоци на определени честоти, свойствени само за него. Поради това те се възприемат само от онези, които са настроени на тези честоти. Егрегорът ни програмира двояко: чрез вътрешни и външни начини. Отвън това става посредством житейски обстоятелства и събития, отвътре - чрез създаване на определени мисли, емоции и желания. Равнището на свобода у човека зависи от степента на свързаност с егрегора, от еволюционното му равнище и от еволюционното ниво на самия егрегор. Колкото по-ниско е нивото на егрегора и е по-близо до егоичния егрегор, толкова по-малко свобода ни се оставя. Мислите и чувствата не се създават, те само се регистрират от съзнанието. Вниманието, направлявано от подсъзнанието към определени места в тънките светове, регистрира намиращите се там ментални и астрални същности. Субективно това се преживява като хрумнала ни мисъл или обзело ни чувство. Човешката индивидуалност проговаря в два момента. Първо, от нея зависи направлението на подсъзнателното внимание, и второ - оформянето на мислите в думи, на чувствата в действия. Но индивидуалната свобода се проявява и в още нещо. Ако каналът за връзка на човека с тънките светове е достатъчно широк, тоест - може да пропуска значително количество енергия, получаваме възможност да променяме структурата на егрегора и да влияем на световната карма. Такава способност в окултизма се нарича реализационна власт. По принцип реализационната власт нараства с еволюционното развитие на човека и не трябва да се бърка с властта в обичайния смисъл на думата. Реализационната власт всъщност е власт над егрегора. Човек, който притежава голяма реализационна власт притежава и власт над външния свят. Но тази власт е невидима. Неговата воля реално се въплъщава чрез действията на егрегора, което се възприема като "случайно" стечение на обстоятелства. Впечатлението е, че на даден човек много му върви. В съответствие със степента на реализационна власт можем условно да определим три равнища на човешка свобода. На първото равнище управлението на подсъзнателното внимание напълно се поема от егрегора. В този случай за дадения човек казват, че мисли и чувства с щампи, макар на самия човек да му се струва, че неговите мисли и чувства са уникални. На второ ниво човек в някаква степен сам направлява своето подсъзнателно внимание върху тази или онази част на егрегора. Тогава на него му хрумват неочаквани мисли и оригинални емоции. Поведението му е трудно предсказуемо. Такъв човек бива възприеман от околните като интересна творческа личност. Той е способен на творческа дейност. Но и на това равнище човек все пак се явява като добър редактор на информацията, идваща в егрегора. На трето равнище човек получава възможност сам да променя характера и структурата на астросомите и мислеформите на егрегора. Но за да се случи това, човек трябва да има широк канал за връзка с дадения егрегор и добра лична енергетика. Егрегорът дава такъв канал само на онзи, който предварително е доказал вярност на първо и второ равнище, и е получил добра представа за егрегора като цяло. Именно на трето равнище човек получава реална свобода и възможност да участва в процеса на еволюцията. *** Всъщност всички цели във външния свят са илюзорни, а победите и пораженията са фиктивни. Тази истина се споделя от повечето религии. Това трябва да се разбира в смисъл, че всяко събитие в сетивния свят е само символ на някакво друго събитие, протичащо в тънките светове, и само второто има истински смисъл. Мъдрец е онзи, който умее да чете тези символи и по събития в сетивния свят е способен да възстановява събития в тънките светове. *** "Карма и егрегор", А. Подводни ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350"> Кой от образите е реален? Дали единият е по-реален от другия? С кои сетива можем да различим реалността от илюзията? И доколко можем да се доверим на несъвършените си човешки сетива, за да разберем кои сме и къде сме?
  11. "Ако хората знаеха всичко за своето минало, мно­го от тях щяха да обръщат прекалено много внима­ние на него, вместо да изпробват нови подходи към същия проблем. Новият живот трябва да се взима насериозно. Ако човек няма стари спомени, неговата главна грижа няма да е преди всичко да се опитва да си отмъсти за миналото, да се разплати за злините, които са му причинили." ("Пътят на душите", Майкъл Нютон) Преглеждайки диагонално тази книга, попаднах на този абзац и си зададох въпроса - имаме ли нужда от "духовно развитие"? Не идваме ли на този свят с всичко, което ни е необходимо, и не се ли отклоняваме от пътя си, като се оптиваме да "се развиваме духовно"? Много автори пишат за това, че душите се прераждат в различни условия с цел да се избегне еднопосочното им развитие. Тоест, условията, при които сме се родили, идеално съответстват на целите на душата ни на този етап - имаме ли нужда да се отказваме от "благата на цивилизацията", след като сме се родили тук и сега именно по тази причина - да се възползваме от тях? След това - какви цели преследваме, стремейки се към духовно развитие? Не са ли отново цели на Егото - да бъдем по-съвършени, да бъдем по-добри, да бъдем по-здрави, да живеем по-дълго, да бъдем по-по-най (всяка аналогия с това хубаво детско предаване не е случайна). Духовното развитие обаче е свързано с отказ от Егото и разчистване на кармичните дългове, а стремежът към съвършенство е точно обратното - той определено е егоистичен стремеж. Тук се сещам за Лазарев и това, което казва той - че най-трудно преодолими са привъзраностите към духовността, идеалите и вярата в Бог, защото вярата в Бог не е Бог, а нещо съвсем различно - нещо, което ни помага в трудни моменти, дава ни сила и в крайна сметка подсилва Егото ни. Например, много хора решават да станат вегетераианци, защото духовните учители казват, че това е правилно. Но при повечето хора това е насилствено наложено решение на разума - така трябва, за да стана по-съвършен, а не е необходимост на душата. Както казва един любим автор - всяка дисхармония между душата и разума създава само излишен потенциал, чието поддържане изисква много енергия и в крайна сметка равновесните сили рано или късно възстановяват хармонията ("вегетарианецът" изпада в депресия и си казва - майната му, ще изям това кюфте!). Необходимо ли е вегетарианството на душата-не-вегетарианка? Давам точно този пример, защото и аз, и брат ми сме родени вегетарианци - в семейството ни всички ядат месо, на селото ми, където сме прекарали много време в детството, се отглеждаха всякакви животни и докато братовчедите ми си похапваха с апетит, ние с брат ми плачехме заради тези убийства. Не сме имали нужда да се убеждаваме, че вегетарианството ще ни отведе до просветление - душите ни са стигнали до това на някакъв етап от развитието си и то вероятно е станало спонтанно. Не вярвам в това, че душата може насилствено да се убеди, че не й трябва нещо, от което тя има необходимост - това може да стане само в контекста на реални ситуации и опит. В тази връзка, стигам до извода, че единственият път за духовно развитие е този - да приемем себе си такива, каквито сме. Най-добрият път за развитие е собственият ни. Душата ни ще ни помогоне да минем оттам, откъдето трябва, и така, както е най-добре за нея - стига да се вслушваме в гласа й. Най-добрият критерий за правилен начин на живот е очевидният - здравето и дълголетието. Имам за пример двама прекрасни възрастни хора, единият от които е дядо ми, а другият - жена, с която животът "случайно" ме срещна. И двамата са на 85 години, казват се Живко и Живка и на тази възраст са най-жизнерадостните хора, които аз познавам. И двамата не вярват в Бог, но вярват в себе си. Не спират да работят - дядо ми все още работи на 3 места. Като ни дойде на гости, първо ни поздравява, след това взима лопатата и слиза долу пред блока да почисти боклуците и да прекопае градинката (защото - какво е това безобразие, как може да не се грижите за тази земя...). Похапва си всичко, и месо, и зеленчуци и плодове, пие само виното, което сам произвежда - и не спира за миг. През живота си не е боледувал, освен няколко травми. Преди няколко години загуби син - поплака и продължи. Не мисли за Бог, не се моли, не спазва диети, но върши всичко по правилния начин, добродушен е, помага на хората, работи без да очаква резултат - не го интересува, че всички ще го помислят за смахнат, че прекопава чужди градинки - прави го заради любовта си към земята. Преди няколко дни го наблюдавах и осъзнах, че в продължение на 33 години съм живяла по същия начин - и съм била щастлива. Следвала съм душата си, без да го осъзнавам дори, но изборите ми са били правилни - днес не съжалявам за нищо, нямам нищо за поправяне в миналото, то ме е освободило от всякакви емоционални връзки. И осъзнах също, че аз, която допреди година нямах бял косъм, днес имам доста, явно резултат от дълбоките размисли по смисъла на живота и стремежа към усъвършенстване. И като размишлявах върху тези въпроси, изведнъж ми просветна, че всъщност наистина знаем всичко, което ни трябва, имаме всичко, което ни е необходимо - опита и знанията на душата ни. Духовното развитие не се изразява в това да си налагаме непосилни програми за изпълнение (непосилни за нас в този момент), тайната не се крие в аскетичния начин на живот, нито в безспирните молитви и мисли за Бога, нито в дебелите книги. Тайната е в това да си позволим да живеем живота, който сме получили, предопределен или не, тайната е да го извървим и да направим дребните си избори. Духовно развитие се постига в процеса на преминаването на душата през различни стиуации - но трябва да видим ситуацията от всички страни, за да я разбрем и да направим правилния избор. Грях ли е изневярата? Не, когато е от любов - защото ни показва другата страна на верността. Възвишено ли е въздържанието? Въздържанието е истинска мъка, когато е механично наложено (защото така трябва, защото така казват учителите), но също е и радост, когато е съпроводено с осъзнаването на това колко енергия за творчество (във всеки смисъл на думата) ни предоставя. За да направи правилен избор, човек трябва да види всички страни. Научен урок е този, след който душата вече може без мъка да се откаже от материалната/духовната ценност - защото вече знае, че това не й е нужно. Но преди това тя трябва да го е получила, за да разбере, че няма необходимост от него. Очевидно, насилственото принуждаване на душата (няма да ти дам това, защото учителите казват, че то не е необходимо) не може да доведе до положителен резултат - и този урок ще се връща отново и отново. Тук ми се ще да добавя, че духовните учители наистина ни дават прекрасен пример за това към какво трябва да се стремим и докъде трябва да стигнем. Но да не забравяме, че те не са стигнали до там от раз - и ние няма да успеем. Целта ни не трябва да бъде Буда - защото той е твърде отдалечен от нас. От друга страна, животът ни непрекъснато ни среща с хора, от които има какво да научим и на които има какво да дадем - те са нашите истински учители, реалните хора, с които ежедневно общуваме. Трябва да правим малки стъпчици, за да изминем дългия път - и изборът е наш, дали по пътя ще мислим за целта (и пътят ще ни се види дъъллъъъъгггг и трррррууууден) или ще се концентрираме върху отделните стъпки, гледайки в краката си, заобикаляйки препъни-камъчетата и радвайки се на цветенцата и птичките, които ще ни придружават. Та въпросът ми е: в стремежа си към съвършенство, не се ли отдалечаваме от най-краткия и ествен път към него - собствения ни? Имаме ли нужда от езотеричните науки, за да живеем правилно? Необходимо ли е ни е да знаем астрология, да предвиждаме бъдещето, да преживяваме два пъти живота си? Необходимо ли ни е да осъзнаем истинското си Аз, за да се развиваме духовно? Стремежът ни към духовно развитие на всяка цена не е ли поредното зацикляне, поредната привързност, от която в един следващ момент ще трябва (мъчително) да се откажем?
  12. maggee

    Пътят към любовта

    Наскоро попаднах на една мисъл, която породи много въпроси у мен: "Онзи, който си е сложил наочници, трябва да помни, че в комплект с тях вървят още и юзда, и камшик." Станислав Лец Замислих се за това как понякога доброволно приемаме и юздата, и камшика, и дори им се радваме, оправдавайки се с идеята за пречистващата сила на страданието, стига да запазим илюзията си за света, откриващ се под наочниците, които сами сме си избрали. Защо си мислим, че винаги страданието е правилният път към светлината и единствен начин да опознаем любовта?...
  13. maggee

    Любовта

    Отварям тази тема, за да поговорим за любовта - без да я делим на човешка и нечовешка (тоест Любов с много главни букви), защото такова деление едва ли съществува извън нашите умове. Хората обикновено свързват любовта с конкретни хора, животни, растения, предмети, дейности... "Обичам Х, той ми носи щастие, щастието ми зависи от него, от неговата любов към мен". Така ли е всъщност? С всеки изминат ден все повече се убеждавам, че хората, които обичаме, са само наши отражения - подобното привлича подобно и открива подобието си в околния свят. А другият човек е само повод за изява на любовта, която носим в себе си - не той предизвиква любов в нас, а само събужда любовта ни към нас самите - към себе си, отразен в другия. Когато обичаме другия, обичаме го заради това, в което си приличаме - определяме го като сродна душа и виждаме наистина с очите на любовта - тоест, само подобието. Ти си като мен, ние сме еднакви, ние сме сродни души, дали не сме едно... Има безброй сентенции за любовта, половината от които на тема "Обичам начина, по който ме караш да се чувствам". Любовта към другия човек всъщност се оказва любов към себе си - чрез другия човек ние започваме да се харесваме, да се обичаме, да чувстваме удовлетворение от себе си. Подобно на любовта усещане е вдъхновението - то привидно се пробужда от някаква нова дейност, която просто ни грабва и ни отнася, изпадаме в състояние на безвремие, на самодостатъчност, на висше щастие, когато се занимаваме с нещо, което ни харесва. Такова чувство може да предизвика всеки човек, всяко живо същество, всяко занимание, на практика всичко в света - стига човек да има "рецептори" за него. Истинско откритие за човека обаче е същото това състояние на висше щастие, което го спохожда... без никакъв повод. Едва тогава човекът разбира, че състоянието на любов принадлежи на него, а не се внася отвън, от някой друг или нещо друго. В такъв момент разбрах защо хората, които наричаме Учители, не са зависими от други хора, от вещи, от дейности - именно защото те са постигнали това състояние на наистина безусловна любов. Те нямат необходимост от никой и нищо, за да пробужда любовта в тях - умеят сами да я пробуждат. Намерили са източника в себе си. За средностатистическия човек обаче любовта е чудо - нито събуждането й, нито смъртта й зависят от волята му. Тя го окрилява, дава му сили, често се съпровожда с чудеса в околния свят - сякаш целия свят го закриля и му проправя път към сърцето на любимия човек. Кара го да върши безразсъдни неща - тоест, да надскача себе си, да се развива, да пристъпва там, където иначе не би посмял. Любовта побеждава всичко - човек в името на любовта, в името на запазването на това състояние на висше щастие, е готов да преодолее страховете си, да се бори с недостатъците си, да промени принципите си - на практика, готов е на всичко, което е по силите му. Любовта е разменната монета - в замяна на тази висша енергия се изисква малко усилие, малко работа в полза на душата. Ако в другия човек ни привличат собствените ни качества, които харесваме, то у него не харесваме именно онова, което остава в сянка при самите нас - качествата, от които душата желае да се освободи. Това е цената на любовта - освобождаването на душата от един ненужен за нея товар. Какъв е той, можем лесно да разберем чрез човека, който обичаме. Срещу тази цена обаче получаваме много повече. Когато обичаме - в това високо-енергийно състояние, светът наистина се разтваря за нас и всичко става възможно. С каквото и да се захване човек, то се реализира по магически начин. Притокът на енергия, радостта, вдъхновението изпращат човека на "седмото небе". Светът става различен. За някои хора той винаги е такъв. Тоест, любовта, която се пробужда в човека, винаги е дар от Бога и му позволява да живее с щастието толкова дълго, колкото може да го задържи. Дотогава, докато не пожелае да запази на всяка цена това щастие завинаги, докато не се опита насила да впримчи другия човек или вдъхновението си (което е и краят на любовта). В този смисъл любовта сама по себе си е безценен дар - независимо дали е споделена или не. Ползата от любовта не е в това, което получаваме от другия човек, а в начина, по който самите ние се чувстваме. И за хората, които умеят да се радват на това състояние, независимо от ответа на обекта на любовта си, любовта е истински дар - тя превръща живота им в чудо и привлича други любови. Казвам го, защото целият ми живот дотук е минал под знака на любовта - от 10-годишна съм непрекъснато влюбена. Умея да обичам хора, които не познавам, които не ми отвръщат с любов, умея да обичам без да търся ответ. И в повечето случаи тази моя любов е получавала отговор по-късно, с едно изключение, когато се превърна в голямо приятелство. Доскоро за мен беше чудо, че всеки път, когато видя любимия човек, облаци се разпръскват, дъждът престава и слънцето се показва - вече зная, че не е чудо, а просто любов. Когато човек обича, всяко нещо става възможно - стига само да обича и да се радва на любовта си. Любовта, която носим в нас, може да пробуди съответна по степен и изява любов в другия човек. Всеки страх, всяко съмнение, всяко предпазване не допускат любовта в живота ни и превръщат съществуващата любов в безгранично страдание. Много често човек получава отговор на любовта си, когато вече не го очаква - тогава, когато спирачките на разума престанат да пречат на мотора на душата - любовта. А и най-болезнената любов е за предпочитание пред състоянието на не-любов, на празнота, на безмислие и сивота. Защо свършва любовта? Аз мисля, че не свършва, а се трансформира в друга любов, с едно стъпалце по-висока, когато си изпълни задачата. Любовта ни променя и следващият човек, който ще я пробуди отново в нас, ще съответства на новото ни състояние. Затова и всяка следваща любов е по-силна, по-хармонична и всеки следващ човек в живота ни все повече се доближава до истинската ни същност. В този смисъл, ако съществува "любов за цял живот", тя трябва да е между хора, които се променят хармонично, всеки за себе си и двойката като цяло. Факт е обаче, че при повечето двойки любовта изчезва, а оковите на брака променят окованите насилствено и не особено хармонично... и това е път. И излиза, че човек привлича точно това, което отдава. Винаги, когато мисля за любовта, се сещам за едни думи на Лазарев - човек получава толкова любов, колкото може да понесе. Човек получава толкова, колкото е в състояние да даде от себе си (и даването предхожда всяко получаване). И това, което получаваме, харесва ли ни или не, е точно отражение на това, което даваме.
  14. Точно тези дни мислех за това и дори смятах да пусна такава тема. Затова си позволявам да използвам този пост на Иво за начало на тази тема. Преди време осъзнах у себе си качества, които не бих категоризирала като особено добри. Реших, че трябва да се справя с тях и не само, започнах да се втренчвам във всяка своя постъпка, да търся по-дълбоките си мотиви за действие, да търся тъмната им страна. Бях решена на всяка цена да стана добра (по начина, по който аз разбирам добротата, разбира се). Резултатът обаче беше пълен блокаж. Оказа се, че нищо не е само черно и нищо не е само бяло. Ако в дадена проява на характера си човек търси доброто, ще го намери. Ако търси лошото, също ще го намери. И така стигнах до извода, който Иво е цитирал - всяко от тъмните ми качества ми е носило дарове. Помагало ми е де преодолявам трудности, да постигам цели, да напредвам по своя път (без това да става за сметка на други хора, държа да уточня). Нещо повече, преглеждайки живота си, установих, че повече ми вредят качествата, които традиционно се приемат за добри. Възпитана съм да мисля за хората, да мисля първо за тях, да помагам първо на тях. Родителите ми са пропуснали да ми кажат, че трябва да имаш нещо, за да можеш да го споделиш с другите. Че трябва да си щастлив, за да можеш да дадеш щастие. Трябва да имаш пари, за да можеш да предложиш пари на ближния. Трябваха ми 33 годиин, за да го разбера - че грижата за другите започва от грижата за себе си. И това не е егоизъм - това е проста математика. От 1 година насам се уча да поставям себе си на първо място, което се оказа много трудно. Досега винаги съм реагирала по модела: "Има конфликт на интереси - добре, правя компромис, нека другият да е добре, аз съм силна и ще се оправя". Все още инстинктивно пристъпвам към този модел, но вече се спирам на време и отстоявам своя интерес. Откакто започнах да го правя, отношенията ми с хората са много по-добри - и от това никой не страда, защото компромисът изисква отстъпка и от двете страни. В друга тема споделих, че когато се ядосам на хората и започна да се държа "гадно" според собствените си разбирания (тоест, да отстоявам своята позиция без да мисля за тяхната), проблемът се разрешава като с магическа пръчка. Което недвусмислено ми потвърждава, че идеите ми за "добри" и "лоши" качества са леко объркани. Започнах все по-малко да харесвам добрите си качества, все повече - лошите, а днес изобщо не ги деля - аз съм си това, което съм. Ако някое качество в някаква степен не е добре за мен, то със сигурност ще ме вкара в такава ситуация, в която ще се нормализира. Днес смятам, че добри за човека са онези качества, които му помагат да се адаптира, да оцелява, да запазва себе си - духовно, душевно и физически. За един войник на бойното поле такива качества могат да бъдат хладнокръвие и безжалостност - не звучи добре, но помага.. значи е добре.
  15. "Обичате ли някого, не му говорете за своята любов. Този, когото обичате, не трябва да знае какви чувства имате към него." Как разбирате тази мисъл на Учителя? Предполагам на всеки от нас се е случвало да сподели чувствата си и да "оплете конците", дори в случаите на взаимност. Защо се плашат хората от любовта, защо не си позволяват да обичат и да бъдат обичани? Модераторската бележка: Горната мисъл е цитат от книгата Няма престъпна любов, с избрани мисли от Учителя
  16. Две бебета си говорят в корема на бременна жена. Бебе 1: Вярваш ли в живота след раждането? Бебе 2: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота. 1: Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това? 2: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си. 1: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот – пъпната връв – и без друго е твърде къса. 2: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само. 1: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака. 2: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас. 1: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя? 2: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме. 1: Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува. 2: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убедено съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти? Източник
  17. maggee

    Интуиция

    Преди 2-3 седмици "попаднах" на книга, в която прочетох... себе си. Прочетох я на един дъх и през цялото време сълзи течаха от очите ми. Книга, в която с нормални, човешки думи, бяха описани всички състояния, усещания и чувства, през които преминах сама през последните години. Книга, в която видях написани мислите си, изводите, до които сама бях стигнала след преживяване на доста болезнени състояния. Странно, нито веднъж не се запитах - защо идва сега тази книга, защо не я намерих преди 2 години, преди 1 година, когато нищо не разбирах и не знаех накъде вървя... Защото разбрах - в живота книгата не предшества изпита, а идва след него. Книгата идва като знак - ето, мина този изпит, честито И няма друго усещане като това - след толкова търсене на истината в други хора и книги, да я намериш в себе си, да повярваш напълно в себе си. И за първи път в живота си плаках не от радост, не от мъка, не от любов по някой, нито от болка... просто плаках и чувството беше смес от всички чувства, които съм изпитвала.. напъло необяснимо с думи. Подбрах няколко цитата от тази книга - думите не са мои, но опитът е, така че заставам зад всяка дума, която ще цитирам. Надявям се тази информация да бъде от помощ за всички търсещи хора. Как получаваме информация? Чрез сетивата. Обонянието е много по-ефикасно от вкуса. Осезанието, усещането при докосване, е по-силно от обонянието. Слухът е по-силен от осезанието. Зрението е по-силно от суха. Всяко следващо сетиво увеличава възможностите на човека в геометрична прогресия. А какво е следващото сетиво? Шестото чувство е още по-силно от зрението. Шестото чувство е виждане на невидимото, виждане във времето и пространството, недостъпно за другите сетива. Виждане на миналото, на бъдещето и най-вече пълноценно възприемане на действителността. Къде анатомично са разположени органите на това прословуто шесто чувство? За антена им служи цялата нервна система. Локаторът е приблизително в областта на диафрагмата, а центърът за обработка на информацията – в областта на първичния мозък. Какви са възможностите на шестото чувство? Ако ви гледам с органа на интуицията, усещам горе-долу какъв е вашият характер, какви са вашите чувства, вашето поведение, вашето отношение, чувствам какво е финансовото ви състояние, какви са деловите ви възможности. И още много други неща. При човека към инстинктите се добавя логика, способност да се мисли „правилно”, способност да се комбинира информацията по определени правила. Тази способност замества интуицията. Тя изтласква интуицията. Щом се добави логиката, жизнеспособността на човека намалява. Ако част от възприеманата информация е невярна, за което не сме и подозирали, всичките ни понататъшни действие и операции ще съдържат грешка. При допир с реалния живот замислите ни ще рухнат. Интуицията е инструментът, с който определяме съвсем точно какво, къде и кога. Защото интуицията не се лъже. Ако избирате чрез интуицията, сте обречени на успех. Когато шестото чувство се включва към останалите пет сетива, те всички заедно създават седмо чувство. Това седмо чувство според Майсторите се нарича „нужно състояние”, което помага да се долови светлината, излъчвана от лика на Всевишния. У човек, който има шест сетива, почти автоматично се включва седмото чувство. Шестото чувство ни позволява правилно да изберем пътя. А седмото чувство ни дава възможността който и да било път да превръщаме в нужния. Човек не само избира кой път му е нужен, а управлява бъдещето, като използва знанието си относно това, което предстои. Шестото чувство дава способност да: · надзъртаме в миналото и бъдещето · изберем оптималната линия на действие в живота · въздействаме съзидателно на бъдещето си · предизвикваме резонанс в околната среда Кой е първият признак, че е проработило шестото ви чувство, че сте се сдобили с нова сила? Отначало усещате у себе си някакво неясно размърдване, сладостно неясно пробуждане, после изведнъж – бам! – озарение: „Идея!” И вие се увличате по тази новородена идея, носите я на ръце и ви обзема едно блаженство, и сте в състояние на летеж, на възторг от собствената си значимост! Ликувате! Това означава, че сте станали генератор на Силата! Вашето майсторство се състои точно в това – да генерирате силата у други хора. Генерирате у другите желанието да творят. Това е едно от лидерските качества. Когато у вас се разкрие седмото чувство, всички процеси в живота ви стават като снежна лавина. Споходи ли ви идея, тя буквално ви се срутва като лавина. Споходи ли ви щастие – също. Вие привличате към себе си всичко нужно, привличате навсякъде. Ако имате идея, другите започват да мислят в синхрон с вас, мислите ви откликват в умовете им, добиват резонанс. Вашите желания – каквото и да поискате,започват да се осъществяват сякаш от само себе си. Може би вие създавате ситуацията, може би виждате ситуацията в бъдещето – едно и също е. Ако обичате, няма начин да не бъдете обичани! Истинската любов няма други желания, освен желанието за любов. Любовта не желае да получава, а се стреми да дава. Любовта е саможертва. Значи, ако искате някой да застане редом с вас, какво трябва да му внушите? Именно любов! Хора, от които се нуждаете, ще се появяват без никаква молба. А онези, които не искате да виждате, ще изчезнат от живота ви. Изведнъж ще започнете да забелязвате, че говорите или правите неща, които не сте подозирали. Изведнъж ще откриете че говорите или действате някак особено. Не се плашете! Пробуждащата се интуиция започва да изпреварва съзнанието ви. Животът започва да реагира на желанията ви. Той резонира, откликва, появява се усещане за взаимност, сякаш с живота сте обвързани и си дарявате цялата нежност и топлота... Това е любов! Ако насочвате интуицията си натам, накъдето ви води копнежът, страстта, гарантирам ви: ще сбъркате. С интуицията се действа безпристрастно. Нашите курсисти се обучават да развиват интуицията си в специален курс, където подбираме хората по много хитра методика, проверяваме ги по много параметри и ги пресяваме през сто сита. Защо? Защото човек първо трябва да внесе ред в тялото си. И не просто да стане здрав – за това не се иска много ум. А за да научи на практика силата си. Когато собственото тяло – торба с болежки и разни вътрешности – със силата на волята, със силата на духа си превърнете в храм, какво чувство ви обзема? Когато вие самият със собствената си душа, със собствената си вяра, със собствения си дух се самосъздадете отново – тогава у вас се пробужда Победителят! Когато тялото ви започне да се подчинява на желанията ви, тогава ще разберете на какво сте способни. Помните ли състоянието на Победителя? Когато целта още не е достигната, но вече със сигурност знаете, че ще бъде така и никак другояче? Това е състоянието на вяра! После се учим да променяме емоционалния климат в душата си. После се освобождаваме от всичко в нашия характер, което ни пречи. И едва тогава пристъпваме към активизация на епифизата, към тренировка на интуицията, за да постигнем мечтата си, да променим съдбата си. У мнозина тези метаморфози започват сякаш от само себе си, преди да минат към по-висшите упражнения. Бог е вътре в нас, възможностите му също. Не случайно във всички свещени писания е казано: опознай себе си – ще опознаеш Бога. Това означава: чрез познание за себе си опознаваш собственото си могъщество. Защо майсторите се наричат взаимно „влюбени мой”? Защото именно състоянието на съзидателност, желанието да се върши добро, е влюбеността в Бог. Когато желанието ви да вършите добро се материализира, осъществява в реалния свят, това означава че сте на страната на Бога, на страната на Твореца. „Сърцето с Бога, ръцете с труда”. Устремен към висшата си цел, човек трябва във всекидневието си да живее естествения си обикновен живот. Господ ни е дал желанието ада пием, желанието да ядем. Всички желания, които Господ ни е дал, ни е дал именно Той! И задачата ни е да се научим винаги вътрешно да оставаме свободни. Затова правим нашите упражнения в състояние на огромна нежност, наслада. В това състояние не можете да причините зло никому. В какъв случай интуицията не действа, не работи? Когато се ядосваме, когато се нервираме, интуицията изключва. "Къде на майната си зимуват звездите по пладне, или как да прилапаме един милион решения", М. Норбеков Защо е необходима интуицията ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350"> Закони на логиката и интуицията ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350"> Значение на тренировката ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350"> Тренировка с карти (програми на Норбеков за тренировка на интуицията с карти) ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350"> Икономия на живота ">" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">
  18. maggee

    Интуиция

    Искам да споделя малко личен опит от последните дни. Понякога "дреболиите" водят до това, че проясняват цялата картина на света. От известно време тренирам по системата на Норбеков. Упражненията с картите се базират на реакцията на тялото към цветовете - вслушваме се в усещанията на тялото си към белия цвят, след това към черния, а когато се запитаме каква по цвят е следващата карта от колодата, слушаме тялото си. Странното е, че при мен още от началото на тренировките резултатът беше доста висок - около 80%. Изводът е, че тялото ни наистина знае, само трябва ние да се научим да го разбираме правилно. Единственото изискване е изключително спокойствие. Наскоро си направих една модификация на упражненията с карти - съчиних си упражнение за избор на оптимално решение. Взех 10 карти от един цвят, на една от тях нарисувах усмихнато личице като символ на най-доброто решение, на друга тъжно личице като символ на най-лошото решение, останалите оставих чисти. Разбърквам ги и ги подреждам с гръб върху масата. Въз основа на усещанията си елиминирам "лошите" карти, целта ми е да оставя последно оптималното, "усмихнатото" решение. Удивих се от положителния резултат от това упражнение - почти винаги успявам да оставя последна усмихнатата карта, а в най-лошия случай я изтеглям предпоследна - тоест, установих къде бъркам - в последния момент. И рано елиминарм най-лошия вариант. След като добих увереност в усещанията си, започнах да прилагам този метод и към реални ситуации от живота си. Преди няколко дни бях поставена пред избор - да предприема едно действие или не. Бях решила да не го предприемам. Написах на непрозрачни еднакви листчета крайните варианти, както и няколко междинни, компромисни варианти, оставих и няколко бели листчета и действах с тях както с картите. От десетте избрах точно това, което бях решила - да не правя нищо. На следващия ден, междувременно премисляйки ситуацията, промених решението си - реших да действам. Използвах същите листчета и същия метод - и отново избрах точно това, което бях решила - да действам. И в двата случая избрах оптималния вариант за решението, което вече бях взела. И разбрах нещо, което отдавна подозирах (от заниманията си с картите Таро) - че интуицията ни показва оптималния път към решението, което вече сме взели, съзнателно или несъзнателно. Каквото и решение да вземем, интуицията ще ни покаже оптималния път за доситгането му - но това няма да гарантира, че то е правилното или доброто решение - то ще е най-добро в контекста на избора, който ние самите сме направили. Но решението е наше и няма кой да ни замести в това. Отдавна съм забелязала, че когато не мога да взема решение по даден въпрос, нищо около неговото разрешаване не се случва. Едно решение, един избор от друга страна задвижва стремеглаво редица процеси и всичко започва бързо да се развива в избраната посока. Наблюдавам близките си хора и забелязвам, че често пъти правят избора си несъзнателно - но вече са го направили, движат се в едната посока, а след това се чудят на последствията, защото "искали друго". Често прибягваме до инструменти за гадаене (карти, махала, звезди и т.н.), когато не можем да вземем решение. Към този момент аз лично смятам, че единственото, което ни показват тези гадателски методи, е неосъзнатото ни решение. Картите и звездите не могат да вземат решение вместо нас и не го правят - те (респ. интуицията ни) ни показва реалната ситуация, въз основа на която човек несъзнателно взима оптималното решение. А оптималното решение зависи от това към какво се стремим. Ако човек обича себе си и вярва, че заслужава най-доброто, интуицията ще му подскаже кое е то - хора, ситуации, решения. Ако човек истински се стреми към здраве и щастие, интуицията ще му подскаже пътя. Ако човек изпитва чувство на вина, интуицията щу ме подскаже най-добрия начин да се самонакаже - отново ще му подбере подходящи хора и ситуации (малко хора съзнателно искат това, но много хора несъзнателно го претворяват в живота си). Сигурно не е случайно, че следвайки този ход на мисли, си спомних един прекрасен цитат ("Ръководство на начинаещия медитиращ", Ра Хари): Колко е проста работата на кармата: на този, който се вълнува - повече вълнения, на страдащия - повече страдания, на любящия - повече неяснота, на щастливия - повече щастие. Притежаваме идеален инструмент да постигаме желаното - интуицията ни. Въпросът пак опира до това доколко познаваме себе си и истинските си желания. Неслучайно себепознанието стои в основата на всички философии практики.
  19. maggee

    Обичате ли някого...

    Това е любовта Любовта не може да се обясни, ще те разбере само човек, който е изпитвал това, което думите не могат да пресъздадат. Педи 2 дни бившият ми приятел имаше имен ден. Разделени сме от 3 години и се чуваме 2-3 пъти в годината без повод, който когато се сети. Та аз се сетих, че има имен ден и се замислих дали да му честитя, но реших - щом съм се сетила, нека го направя. Той беше възхитен, каза ми "Как ми се обаждаш винаги, когато мисля за теб?" А аз за сетен път се убедих, че където има любов, има и връзки. И че любовта, където я е имало, винаги си остава. Остана ми само въпросът - аз ли съм се сетила за него или той за мен?
  20. maggee

    Интуиция

    Две хубави книги за интуицията с практически упражнения за развиването й - Суперинтуиция (Курт Тепервайн) и Самоучител за развитие на интуицията (Лора Дей) Интуицията за човека е така естествена, както и инстинктът за животното. Разликата е в това, че животното няма избор, то е длъжно да следва инстинкта си. Човекът може да реши – да се ръководи от разума, интуицията си или да ги съчетае. Интуицитивното чувство е присъщо на всеки човек, но под действие на разума то не се развива и остава в зачатъчно състояние. За съзнателнто му възприемане човек трябва да се задълбочи в себе си, да си спомни за нея, да я разкрие и да я развие до нивото на зрялост на духа. Недоверието към внезапно възникващите мисли, поразяващи ни със своята необичайност, се дължи на противоречието на интуицията с разума, на чувството с навика. Чувството ни показва най-прекия път, разумът привежда аргументи за опровержение на „съобщението” на интуицията. И обикновено отдаваме предимство на разума. А животът ни би бил съвсем различен, ако следвахме интуитивните си импулси. Така предвиждането и приемането и предаването на мисли са съвсем нормални за хората, които се доверяват на себе си. Интуицията е доверие. Детето се доверява на своето възприятие и се ръководи от своите чувства. То е непосредствено, открито и честно. В поечето случаи това поръдлжава, докато родителите му внушат, че удовлетворението на техните желания е похвално. Така още от детството си човек се приучава да потиска своите чувства и колкото повече го прави, толкова повече отслабва контактът с истинския му Аз, със самия себе си. Интуицията се основава на доверие във вътрешната си истина, осъзнаване, на факта, че разполагаме с истината вътре в себе си и можем да я постигнем, и действие в съответствие с интуитивното озарение. Съществуват много форми на екстрасензорно възприятие: • Телепатия – предавате мисли на друг човек от разстояние • Повишена чувствителност – ясно усещате лъжата, виждате ясно несъответствията • Ясно виждане – „виждате” какво се случва на отдалечено място или точно „определяте” характера на непознат човек • Свръхслух – чувате гласа на съвестта, указанияна на „вътрешния глас” или „вътрешния учител” • Предвиждане – познавате бъдещето, преживявате още не случили се събития • Психометрия – по предмет добивате информация за притежателя му • Възприемане на разстояние – например, майката чувства какво се случва с детето й от разстояние Само възприятието за невидимото може да ни разкрие истината за реалността, може да ни позволи да достигнем висше съзнание. Интуицията се проявява неочаквано, но винаги в нужния момент. Интуицията е естествено присъща на човека, тя може да бъде развита с помощта на упражнения. Интуицияла е цялостна, всеобхватна и винаги ни дава истината.
  21. Вероятно това е въпрос, който интересува всички, поне в този портал - желанията ни, доколко те са редни или не, да ги удовлетворяваме или да ги потискаме, доколко имаме право да преследваме собствените си желания и доколко трябва да ги жертваме за хората, които обичаме, когато съществува конфликт на интереси. Наскоро посетих курс по източна медицина. Две неща, които чух там, ме поразиха, въпреки че идеите не баха нови за мен. Въпреки че са известни факти, осъзнах ги по нов за мен начин. Първото - че за да оздравее човек, за да запази здравето и жизнеспособността си, той трябва да има цел, заради която да живее - човек не може да бъде здрав и да запази здравето си заради самото здраве. И второто - че всяко потиснато състояние на човека е свързано с определени физиологични процеси; преподавателката се изрази така: "Когато сме нещастни, тъжни и потиснати, клетките ни получават съобщение 'На стопанина не му се живее', когато сме щастливи и радостни, обратно 'Стопанинът иска да живее, стягайте се'." Именно желанието за живот е свързано с мобилизация на жизнените сили в организма. Стана дума за древни сексуални техники, осъзнах още един факт по нов начин - че сексът е равнозначен на раждане на нов живот и за организма е именно това. Сексуалният акт съобщава на тялото да се готви за нов живот, да даде най-доброто от себе си - да се приведе в оптимално състояние. Природата ни е дала съвършена система за оценка на добро и лошо - доброто е онова, което ни прави щастливи, лошото е онова, което ни кара да страдаме. Това и децета го знаят. За да получим щастието често сме готови да извършваме големи усилия, да променяме себе си, да променяме света чрез промяната в себе си. Целите, които си поставяме, почти винаги са предизвикателства за нас - такава е природата ни. Лесните неща не ни интересуват, постигнатите цели не ни вълнуват вече. Защото човекът има един стремеж - да върви напред. Основните инстинкти на човека - инстинктът за оцеляване и инстинктът за продължение на рода, вероятно стоят в основата на стремежа ни към развитие, към даване на максимума от себе си. И ако понякога умът ни играе лоши шеги, обърквайки добро с лошо, то тялото ни никога не греши. Успехът, победата е свързан с продукия на хормони на щастието, неуспехът - обратно, с хормони на депресията. Ако понякога можем да залъжем ума, че приемаме тази болка в името на духовна цел, то тялото не можем да излъжем - депресията и потискането на жизнените процеси, усещането за нещастие са сигурни критерии, че сме в заблуда. Преди време размишлявах върху свой проблем, нещо, което имах стремеж да направя, но умът ми ме спираше - дали е правилно или не? Поради този конфликт в продължение на много дълго време се чувствах зле. В един момент осъзнах всички тези неща, които написах по-горе - че ако не направя това, което цялото ми същество желае, правилно или не, просто няма смисъл да живея. Щеше да дойде един ден, в който нямаше да намеря смисъл да стана от леглото. Защото животът без смисъл няма смисъл. Усетих как животът си отива от мен. И тогава отхвърлих всички мисли и си казах - майната му, ако е правилно - ок, ако не е - ще си понеса последствията, но аз ще го направя. И всичко се промеин за миг - приток на сили, приток на живот, ентусиазъм, оптимизъм, щастие, изчезнаха болките в гърба, които ме мъчеха от няколко дни - само при решението, че аз ще го направя. И го направих - резултатът беше прекрасен, и то за всички участници в ситуацията Няколко дни по-късно "случайно" попаднах на научно-популярен филм - Human instinct (BBC) (4 части, има ги в www.kolibka.com). От толкова езотерики почти бях забравила медицината, но фактите са си факти: Всеки от нас има желание да печели. Когато сме близо до победата нашият мозък и тяло работя в хармония, което ни дава сладостта от победата. Щом осъзнаем, че победата е близо, вниманиено ни се изостря, а рефлексите ни стават по-бързи и започваме да се чувстваме непобедими. В момента, в който победата ни е "в кърпа вързана", получаваме пълно увлетворение. Хормонът допамин стимулира центровете на удоволствие в мозъка, създавайки дълбоко чувство на благоденствие. След това ендорфинът се разпространява в тялото, като ни кара да изпитваме еуфория. Това е естествения пик на тялото. Ендорфинът прави и още едно забележително нещо. Боксьорът, дори и да е счупил ребро, едва ли би го усетил, защото ендорфинът блокира болката, като спира комуникацията между гръбначния и централния мозък. Адреналинът от надбъбречните жлези и тестостеронът се резпрастраняват в кръвоносната система. Те са ни дали вече сила по време на борбата и сега ни поддържат готови и ускоряват възстановяването ни. Дишаме по-дълбото и сърдечният ни ритъм се увеличава, консумирайки повече кислород и доставяйки обогатена кръв на мозъка и мускулите. Сега сме в разцвет и готови да приемем нови предизвикателства. Тъй като тялото е, което ни дава мощно възнаграждение при всяка победа, ние продължаваме да искаме още. Има по-силен инстикт, който ни мотивира още по-силно. Притежаваме още по-мощна мотивация - това е страхът от провал. Разбира се, загубата ни кара да се чувстваме лошо, и това е заради една добра причина. Резултатите могат да са катастрофални. Загубата е много по-трайно и мощно приживяване от това, което разултата от победата може да бъде. Загубата ни кара да се чувстваме ужасно и за да радберам защо, трябва да погледнем вътре в нашето тяло. Загубата е завладяваща. Когато започнем да губим, механизмът ни за възнаграждение се изключва. Хормоните допамин и ендорфин, които ни карат да се чувстаме добре и да продължаваме да се борим, започват да изчезват. Ние влизаме в снижаваща се спирала, което ни кара да губим увереност. Изведнъж усещаме изтощение, болки в мускулите и страдание. За разлика от победителя. Изведнъж осъзнаваме че губим и това отключва освобождаването на стрес-хормона кортизол. При смесването с адреналина, който вече циркулира в кръвта, ние се чувстаме обезпокоени, дори изплашени. Ако загубата е катастрофална, ние се демобилизираме - един примитивен инстикт, който имат и другите животни. За да предпази се мозъка, всички вторични функции на тялото се изключват. Вегитативната нервна система внезапно забавя сърдечния ритъм. Кръвта се изтегля от червата и ние усещаме „буца в гърлото“ и тежест в стомаха. Мускулите се отпускат и ние губим контрол над крайниците си. Тялото ни има един последен начин за да получим урок. Всеки път, когато губим, хипокампът в мозъка се стимулира, за да гарантира, че ние ще запомним загубата завинаги. Центърът на емоциите, амигдала, активира в паметта дълбоко чувство на нещастие. Всичко това създава силен спомен на неуспеха, предпазвайки ни от повторение на същата грешка." И тогава на практика осъзнах, че всичките ни проблеми се раждат в ума ни, че са плод на някакви наистина изкривени морални ценности - идея, която не беше нова за мен, но в онзи момент я почувствах с цялото си същество. Осъзнах, че идеите за добро и лошо на западното общество са коренно противополжни от това на източното общество, това са огледални светове - след като в един момент различни хора по света приемат различни неща за добри и лоши и това им помага да живеят добре, следвайки различни идеали - има ли всъщност обективна преценка за добро и лошо? Освен усещането ни за щастие и нещастие. И тогава се замислимх за целите в живота, за желанията. Аз съм човек, който винаги е следвал желанията си и не съжалявам за това - всичко се е получавало по прекрасен за мен и за другите хора начин. Ако можех да се върна назад в живота си, не бих променила нищо, бих изживяла живота си по същия начин. Всяка мъничка цел, всяко мъничко желание ме е превръщало в по-добър човек - с повече знания, повече умения, изчиствало е характера ми от вредни черти. Да, имало е болезнени моменти, но днес болката я няма - остава само удовлетворението. Само удовлетворението от това, което сами сме постигнали, може да ни донесе радост и самочувствие, може да ни накара да се обичаме, да обичаме и другите. Когато сме влюбени например, ние се радваме на всички влюбени двойки, ние изпитваме истинска любов към света, към хората, склонни сме да помагаме, да даваме всичко от себе си - безусловно. ние сме влюбени и летим, можем всичко. Когато ни липсва любов, същите тези влюбени двойки ни дразнят; можем да поомгнем на човек в беда, но не го правим - да не сме ние най-големите балъци, нека всички се мъчат като нас. Разбира се, винаги може да бъде поставен въпросът - това, което желая, дали е добро за мен и за хората, които обичам, а за другите хора? Ясно е, че няма ситуация, която да удовлетворява всички хора едновременно. Но на първо място сме самите ние - отговорност носим на първов място за себе си, собствения си живот, собственото си щастие. Другите хора имат същите отговорности към себе си и всеки има възможността да гради осбественото си щастие - те не са беззащитни кукли, за които ние тррябва да носим отговорност. Откакто започнах да се замислям за желанията си, започнах и да ги преценявам и да търся критерий, по който да разбера дали те са добри или не за мен и хората, които обичам. След 2-годишно главоблъскане най-после намерих разрешението за себе си. Ако се върна към горния пример, желанията, които имаме в състояние на щастие и любов, не могат да бъдат лоши и вредни; реализирането им може да бъде свързано с трудности, но това са дълбоки, базисни желания, те определят хода на живота ни, нашата същност - без тях ние няма за какво да живеем. Когато изпитвам любов и си пожелая нещо, то се сбъдва за много кратко време, най-често до 24 часа - още един критерий за това, че желанието ми е добро за мен: спонтанното, без каквито и да било действия, и бързо реализиране на желанието. Една мисъл задвижда процеси и сътворява чудеса - а в света процесите протичат по най-лесния и целесъобразен начин, без насилие и напрежение - пътят на любовта. Добро е онова, което събужда у нас желанието ни да живеем, да се борим, да се развиваме, да отстраним болестите и неприятностите от живота си, да постигнем щастието си. Добри са желанията и целите ни, които подтикват организма ни към живот - и под живот нямам предвид съществуване. И в този ред на мисли осъзнах и смисълът на идеята за смирението - спокойствието на ума, при което човек може да улови тези подтици към действие, които в правилния момент му подсказват правилното действие. Импулсите, които ни подтикват към "нелогични" постъпки с приказно развитие на събитията след това - мисля, че всеки в живота си има примери за това. Смирението няма нищо общо с подчинение - това е състояние, в което можем да чуем вътрешния си глас, а никой по-добре от него не знае какво е добро за нас. Умът ни е безсилен - душата обаче знае къде и какво трябва да се направи, за да постигнем това, за което сме дошли на този свят. От нас се иска само спокоен ум, за да я чуем. И, разбира се, да я последваме.
  22. Попаднах на интересна книга - "Психосоматика, отношения и здраве" (Курт Теппервайн). За съжаление не е преведена на български, открих я на руски, но стилът е стегнат и ясен и се чете лесно и без кой знае какви познания по този език. Авторът е разгледал физиологичните ефекти на емоциите от психологична гледна точка, засягането на отделните органи и системи, а така също и основни заболявания във връзка с техния с пдихичен праизход. Основно внимание е отделено на отношенията и на мотивите, които стоят зад съзнателните ни мисли и действия. От човешка гледна точка (а ние всички сме хора) смисълът на живота е постигането на щастие. Този стремеж стои в основата на всяко усилие, всяко човешко действие. Всички религии и всички философии се опитват да покажат пътя към удовлетворението на тази необходимост от щастие. Няма значение как изглежда целта и как се определя – тя е всичко, от което се нуждаем, и само тя придава смисъл на живота ни. По пътя към целта става това, което става и със самата нея. В началото отсъства правилното разбиране на множеството мъдри съвети – невъзможно е те да бъдат разбрани до началото на пътя. Единствено в процеса на движение към целта човек постига разбиране. Ако изпитваме непреодолим стремеж към нещо, значи можем да намерим пътя за удовлетворението на този стремеж. Само трябва да почувстваме и приемем това, което носим в себе си. Това е всичко. В качеството си на свободна същност, ние сме решили да преживеем нещо определено, дори да не го осъзнаваме. Преживявайки това, ние достигаме до целта си. Ние осъзнаваме само желанията, които имаме реални възможности да реализираме. Колкото по-силна е вярата в собствените ни възможности, толкова по-точно ние възприемаме най-дълбоките си стремежи. Когато приемем желанието си, намираме и начина да го осъществим. Ние се нуждаем от щастие, а щастието ще постигнем, когато осъществим истинското си битие. Всяко желание, което носим в себе си, ни приближава към истинското ни битие. Ако вече не желаем да изпитваме нещо, ние оказваме съпротивление. Вече не следваме жизенния поток, В това е и причината за всяко страдание – неприемане на преживяване, което сами сме избрали. Без да го преживеем напълно обаче, ние не можем да се отървем от него. Голяма част от това, което е заключено в нас, ние не желаем да изпитаме. Ние не желаем да носим в себе си нищо подобно, отричаме ненавистта, агресивността, нетърпимостта, а така също и силата и т. н. Представите ни за добро и лошо, за това какви би трябвало да бъдем, определят какво приемаме и както отричаме и изопачаваме. Но ние носим в себе си тези качества и като не ги приемаме, ние създаваме състояние на напрежение и страдание. Всичко, което не приемаме в другите, което считаме за лошо, показва какво смятаме за лошо и в самите себе си, но не желаем да видим и признаем. Безпогрешно откриваме тези неща в другите, вярвайки, че с нас те нямат нищо общо. Прекрасна заблуда! Но другият, „противникът”, служи само за пусков механизъм. Причината за въздействието на другите хора върху нас се намира в самите нас. В крайна сметка хората, с които общуваме, ни показват какво не ни достига. Така например агресивните чувства по отношение на друг винаги са насочени към техния носител. Нетърпимостта, ненавистта, гневът – винаги заслужаваме самите ние. А поведение, което не осигурява добро самочувствие, рано или късно става причина за развитие на различни заболявания. Ако изявим готовност да преживяваме това, което сме избрали, ако прекратим съпротивлението, бихме разбрали, че не съществува добро и зло, правилно и неправилно. В това висше състояние на съзнанието всичко е единно, отсъства система за оценка, което разширява възможността за въздействие върху вътрешния ни свят. Да бъдем честни означава не само да казваме истината, но и да действаме така, че да отразяваме истината. Усмивката не прикрива тъжното настроение, а гневът и злобата също трябва да се изразят открито. Всяка нечестна постъпка е израз на страх от нещо. Честността изисква сила за противопоставяне на страховете, но тя е единственият път към истинското щастие. Само честността може да разреши проблемите – „истината ще ви освободи”. Всяка криза, всеки конфликт е призив към честност. Всички ние се стремим да обичаме себе си. Ако не сме в състояние да обичаме достатъчно себе си, търсим любов от другите хора. Ние представляваме любов и обичаме, когато сме самите себе си. Ако сме самите себе си, ние обичаме – любовта просто се случва, той като тя е нашата истинска същност, която се стреми да се изрази винаги и навсякъде. Но когато играем роли и сме заети с представления и навици, не съответстваме на себе си и не можем да обичаме истински. Стремежът ни към щастие не е друго, а именно стремеж към любов. Когато обичаме, ние сме щастливи, а тъй като нашата искинска същност е любовта, то нашето предназначение е да бъдем щастливи. Ние не се нуждаем от нищо отвън, за да оличаме и за да бъдем щастливи. Любовта е нашата висша цел. Колкото повече познаваме и признаваме себе си, толкова повече се обичаме, обичаме другите хора толкова по-често срещаме любовта във външния свят. Способността на човек да обича е показател за неговата душевна зрялост.
  23. maggee

    Обичате ли някого...

    Именно. Съгласна съм, че е трудно да се интерпретира смисъла на думи, извадени от контекста, както и други хора по-рано в тази тема са отбелязали. Въпреки това тези мисли за любовта си заслужава да бъдат прочетени. Аз съм ги чела няколко пъти и всеки път откривам нещо ново. В същата тази книжка пише, че когато мислим за нещо или някого, ние всъщност упражняваме контрол върху него и в това се убедих практически съвсем наскоро. Някой изпраща мисъл, а я приемат всички. Ако мисълта е заредена със силна емоция, като любовта, тя добива и голяма сила. Ако е изпратена с любов, ще вдъхне любов. Ако е изпратена с желание за контрол, ще предизвика обратна реакция. Хората, които не са развили необходимата чувствителност, улавят мисълта, приемат я за своя и реагират със съответно усещане и евентуално действие. Промяната на мисълта води до промяна и на ефекта върху другия човек - повечето хора не осъзнават с каква сила разполагат. С думите се минава границата на несъзнателното и ситуацията се "материализира". А чувството на любов е достатъчно само по себе си. Това пише във всяка книга, това е казано във всяка песен и филм, това казва всеки написан стих, всяка нарисувана картина - а повечето от хората никога не успяват да го разберат. Но виждайки мъглата, в която съм била преди година и половина, осъзнавам, че където се появи истинско желание за разбиране, се появява и разбиране. Живеем в свят, който удовлетворява всяко наше истинско желание
  24. maggee

    Обичате ли някого...

    Днес вече зная отговорите на всичките си въпроси, поставени в тази тема. Преди няколко месеца ми се случи да усетя раждането на любовта на един човек към мен. За първи път през живота си съзнателно преживявам този процес - усетих как започна, наблюдавах развитието му, усетих края му, когато той направи своя избор. Невероятно красиво изживяване. В началото не изпитвах нищо, освен симпатия, но започнах да усещам неговите чувства и неговите чувства започнаха да събуждат ответни чувства в мен - а в началото не изпитвах нищо и не вярвах, че нещо може да се получи между нас. Любовта няма нужда от думи. Думите превръщат любовта в нещо друго. Думите са свързани с очаквания за ответ и всъщност са претенция към другия.
  25. За това получих обяснение тук във форума преди време - че се касае за собственото ми его, което трудно приема подаръци. Маги, постави се на мястото на другия - дали той няма същата сила да изтърпи болката за малко, но и правото да се почувства с чиста съвест. Излиза, че ти се възприемаш като по-силна, по-... а той е принуден да живее от духовните подаръци на другите. Ами може и той да иска да подари нещо, може и неговата душа да е силна като твоята ...поне ... Поставям се непрекъснато. Затова и по-горе, в началото на темата написах, че към настоящия момент смятам, че на първо място сме самите ние - отговорност носим на първо място за себе си, собствения си живот, собственото си щастие. Другите хора имат същите отговорности към себе си и всеки има възможността да гради собественото си щастие и задължението да носи отговорностите си. И въпреки това за мен все още си остава отворен въпросът - до каква степен помощта ни е помощ за другите хора?. Преди време някъде бях прочела, че помощ е онова, което прави другия човек по-силен, по-независим. И въпреки това преценката е много трудна.
×