Куршум и Житно зърно

Туп! – паднал един куршум в черна угар и бързо се заровил в пръстта. А там било посято житно зрънце.

- Добър ден, зрънце!

- Добър ден, куршумче! Какво има?

- Има чудо, ха-ха-ха! Ей сега току-що минах през сърцата на едни юнаци. Сразих ги, за миг ги умъртвих. Събрали се ахмаците на бойно поле и само ни изпращат едни срещу други да ги умъртвяваме. А ние никому хатър не правим: всички избиваме! Нали е славно? Ха-ха-ха! За нас – куршумите - казват, че сме били безжизнени - нямали сме живот. Но виждаш ли: един безжизнен – трима жизнени унищожава! А това ще рече, че животът е нищо. Направен от нищо, не служи за нищо – като сапунено мехурче.

- О, заблуждаваш се ти, любезно куршумче! Не си видял живот, защото той се не вижда. Не си виждал и юнаците, за които мислиш, че си унищожил. Направил си им само малка пакост: продупчил си дрехите им и те са ги напуснали. Сега ще отидат да си направят нови дрехи, ще се родят като малки бебенца и пак ще пораснат юнаци.

- Не, това е лъжа! Как може умрял юнак да се роди като бебенце! Аз защо не мога това?

- Ти си мъртва материя - точно като телата на юнаците. Не си се раждал и не можеш да родиш. Животът е съвсем друго нещо: нито се убива, нито умира. Само животът може да се роди в материя и да я оживи. Но материята не може да заповядва на живота. Животът всякога може да намери материя да се облече, но материята никога не може да намери живот. Любезно куршумче, за сега - щеш - не щеш - ще седиш при мен, за да видиш как става всичко това.

След този разговор, куршумът останал да ръждавее в земята, а житното зрънце пуснало надолу коренчета, нагоре – стъбълце и листенца. Заживяло нов живот и народило много житни зрънца, които запели в хор:

Велико нещо е Живота,

природна красота!

Най-милото на всички живи,

На цял свят радостта.