„Учителю, кажи ни!“ –
награда по-голяма
от питащите ученици няма.
Щом знанието търсят,
учителят не го стаява –
на всеки с радост отговаря.
„Учителю, дали е вярно...?“ –
той истината няма да прикрие,
на търсещите знание, навярно,
най-чудни тайни ще разкрие.
Ще им отвори приказните порти
към нови светове незнайни –
„Учителю, благодарим ви,
за даровете ви безкрайни!“
Звездното дете не познаваше нищо друго освен любовта. Накъдето и да погледнеше, тя беше там – красива, жива, незаменима. Дълбоко в него, изпълнено с обич, детското му сърчице биеше неудържимо, пламнало от желание да сподели това безценно богатство. Искаше му се да озари вселената с изпълващата го светлина. Искаше му се да разкрие и подари цялата безбрежност, която чувстваше в себе си. В своята мъдрост обаче, неговата майка грижливо криеше океана от светлина. Зорко бдеше тя над своето дете, пазей
Свечеряваше се. Пътникът ускори крачка, въпреки притискащата го умора. Вече беше близо, но съчетанието между ставащата все по-оскъдна дневна светлина и обилно сипещия се сняг, можеха да затруднят ориентацията му. Това, че валеше още от сутринта, пораждаше видимо недоволство в крачещия забързано мъж – на места се бяха натрупали големи преспи, които му се налагаше да преодолява. През този ден лицето му неведнъж бе отправило злобни и осъдителни гримаси към природата, заради безсмислената й снежна п
