Тънка върба калина

снага си към ясена виеше

листите й като пендари звънтяха

премяна от зората си шиеше.

Ясен висок източен в небето

й думаше ~ калинчице

мила си ми звездице

ала най-свидно ми е Слънцето

него отпивам и дишам

с клонки лъчите му милвам.

Дочу ги Слънцето

та им славеи изпрати

да попеят сладко омайно

за неначенaто езеро тайно

невестински венец където

отплува незнайно...