shining_star
-
Общо Съдържание
577 -
Дата на Регистрация
-
Последно Посещение
-
Days Won
1
Съдържание Тип
Профили
Форуми
Блогове
Статии
Молитви от Учителя
Музика от Учителя
Мисли
Галерия
Каталог Книги
За Теглене
Videos
Мнения добавени от shining_star
-
-
-
Години наред се коментираха героизмът(наистина героизъм!) и уменията на доц.Дирижан от ИСУЛ.Позволявам си да спомена името му,защото той отдавна не е сред нас.
На работното си място медицинска сестра я хваща ток и изпада в клинична смърт.Намиращият се наблизо Лекар отваря гръдния кош с помощта на джобно ножче и започва пряк сърдечен масаж.В резултат на действията му жената оживява.
И сега има подобни случаи,но за съжаление човек е по-склонен да вижда и преувеличава лошото.Добрите неща лесно се забравят,а би трябвало да е обратното.
Човека вижда всичко - и доброто, и лошото. Но лошото му е по-болезнено и затова изглежда, че помни само него. Хората имат различен опит, и никой не може да бъде на мястото на някой друг, затова мисля, че е по-добре да не съдим лекомислено за другите хора. Ние не знаем какъв е техния опит, техните ситуации... Тук само изказах мнение
При лекарите като цяло има едно изкривяване, за което не ми се иска да говоря, тъй като темата не е за това. И да не забравяме към кого сочат трите пръста, когато сочим някого (визирам себе си) -
Няма човек,който да е абсолютно здрав.Всеки един от нас е посещавал лекарски кабинети и не рядко е получавал адекватна помощ.
Иска ми се да поговорим за онези лекари,които не остават само с дипломата си за завършено медицинско образование,а продължават да учат до края на живота си.Те не са малко,но повечето от тях не си правят гръмки реклами в медиите и интернет.Те просто лекуват или спасяват човешки живот.
Майка ми беше в последен стадий на раково заболяване и се нуждаеше от често кръвопреливане.Лекуваше се във ВМА.В Спешното отделение често и отказваха да я приемат за лечение,въпреки препоръките на лекуващия лекар.Някои лекари наистина предпочитат да оставят безнадежно болните и възрастни пациенти на съдбата им.
При един такъв отказ се принудих да потърся помощ от завеждащия КИТ(клиника по интензивна терапия).Думите "майка ми умира" придружени с изследванията бяха достатъчни той да разпореди незабавното и приемане,независимо че в клиниката течеше ремонт и нямаше достатъчно места.След кръвопреливанията и проведеното лечение състоянието на майка ми се стабилизира(доколкото бе възможно).Там и продължиха живота.Безкрайно съм благодарна на лекуващия лекар и на завеждащия КИТ.
Според мен има лекари и Лекари.Имала съм щастието да попадам и на Лекари.Вие попадали ли сте и как са ви помогнали?А
А дали правим добро на един тежко болен човек като продължаваме мъката му?
Но това е друга тема.За лекарите - не съм много сигурна, че е голям героизъм да продължаваш мъката на един човек, болен от рак...Има една поредица по Анимал планет, там има едни дружества които се грижат за животни...и в някои случаи когато животното е много зле, те го "приспиват хуманно". Като гледам тези филми и начина по който лекарите се отнасят с животното...независимо дали е коте, куче, може и птиче...Това за мене са истински добри и хуманни лекари и хора, и всичко. Тука наште само могат да се учат от тях.
Има хора които обичат живота и биха дали всичко за още един подарен миг.Майка ми беше от тях.
А наистина е най-лесно да "приспиш" животно или човек независимо от желанието му.
По-трудно е да му дадеш надежда и шанс.Защото някои оцеляват независимо от диагнозите-присъди.С помощтта на Лекари.Тези лекари от филма не само даваха надежда, но без тяхната намеса и помощ всички тези животни няма да оживеят. А когато ги приспиват, не им е никак лесно, но те преценяват, че така ще е най-добре за животното. Следя тази поредица и всеки път когато ги гледам, си мечтая и тук да има такива лекари, мечтая си всички лекари да бъдат такива, не само с животните, а и с хората. Тяхното отношение към животното, дори към прасето, е такова, каквото тука не е дори към човека, от страна на лекаря.
-
Няма човек,който да е абсолютно здрав.Всеки един от нас е посещавал лекарски кабинети и не рядко е получавал адекватна помощ.
Иска ми се да поговорим за онези лекари,които не остават само с дипломата си за завършено медицинско образование,а продължават да учат до края на живота си.Те не са малко,но повечето от тях не си правят гръмки реклами в медиите и интернет.Те просто лекуват или спасяват човешки живот.
Майка ми беше в последен стадий на раково заболяване и се нуждаеше от често кръвопреливане.Лекуваше се във ВМА.В Спешното отделение често и отказваха да я приемат за лечение,въпреки препоръките на лекуващия лекар.Някои лекари наистина предпочитат да оставят безнадежно болните и възрастни пациенти на съдбата им.
При един такъв отказ се принудих да потърся помощ от завеждащия КИТ(клиника по интензивна терапия).Думите "майка ми умира" придружени с изследванията бяха достатъчни той да разпореди незабавното и приемане,независимо че в клиниката течеше ремонт и нямаше достатъчно места.След кръвопреливанията и проведеното лечение състоянието на майка ми се стабилизира(доколкото бе възможно).Там и продължиха живота.Безкрайно съм благодарна на лекуващия лекар и на завеждащия КИТ.
Според мен има лекари и Лекари.Имала съм щастието да попадам и на Лекари.Вие попадали ли сте и как са ви помогнали?А
А дали правим добро на един тежко болен човек като продължаваме мъката му?
Но това е друга тема.За лекарите - не съм много сигурна, че е голям героизъм да продължаваш мъката на един човек, болен от рак...Има една поредица по Анимал планет, там има едни дружества които се грижат за животни...и в някои случаи когато животното е много зле, те го "приспиват хуманно". Като гледам тези филми и начина по който лекарите се отнасят с животното...независимо дали е коте, куче, може и птиче...Това за мене са истински добри и хуманни лекари и хора, и всичко. Тука наште само могат да се учат от тях. -
Може би хората са склонни да се смеят, когато улавят своята връзка с другите, когато между тях има установени някакви взаимоотношения. Когато ние чувстваме близостта си един към друг, сме готови да се смеем дори в най-обикновен разговор, без каквато и да било видима причина. И това се приема от ответната страна като нещо съвсем нормално.
Но, навярно, мнозина са били свдетели на коментар от типа: “Защо ти е толкова весело, на какво се усмихваш така?”. Ясно, че въпросът е поднесен с “подобаващ тон” и че усмивката е подразнила съответното лице.
Сигурно някои хора са дотолкова съсредоточени върху себе си, че губят нишката с околните и това им пречи да се смеят...
Вие какви наблюдения имате?
Като бях тийнейджър точно така се смеех - просто като си говориме, идваше ми от вътре.
Имаше си причина, но тя не беше смешна...но на мен ми беше смешно. Като се засмея така или се усмихна, майка ми ме гледаше като втрещена, и ме питаше: "Защо се смееш?" Мислеше, че и се подигравам. А аз бях много далече от това, но трябваше да и обяснявам, че на нищо не се подигравам, просто ми е смешно. Тя ме гледаше с недоумение, казваше:"Какво смешно има? Не виждам нищо смешно?"...Оставаше озадачена, в недоумение, и с чувството, че и се присмивам. Което изобщо не беше така...Забелязвах това и при други хора, като си говорим нещо и аз се засмея (без да е смешно) и те ме гледаха учудено, оглеждаха се настрани, даже си гледаха по дрехите, дали всичко им е наред. И пак така ме питаха защо се смея. Други пък хора не подхождаха с предразсъдък, а се засмиваха и те. По-късно това се изопачи, все повече забелязвах как тази реакция (смях) се превръща в плач
-
Казват, че основен принцип, за да започнеш наистина да крачиш по духовния път е, да живееш, както ти се иска.
Не, както трябва, а както искаш.
Да усещаш вътрешбните си, дори и неосъзнати желания и да ги изпълняваш.
Това, което човек наистина може да направи, е това, което излиза от утвърждението искам.
Затова, ако някой иска нещо, а не го прави, то той не го иска. Ако го прави, а казва, че не го иска, то значи, че го иска.
Какво мислите за принципа да правим само, каквото искаме, като необходимост за напредък по духовния път?
Ако можеш да живееш така както ти се иска и да правиш каквото искаш, наистина си напреднал духовно. Погледни за пример Йогананда - той е правил каквото иска, и наистина е искал това, което е правил.Повечето от нас биха искали да имат някакъв друг, по-добър живот...малко хора живеят така както искат и да, за мене това е пътя на духовното развитие. -
Интересуват ме личните опитности, дори и да не завършват с добър край.
Обикновено опитностите не завършват с добър край
Или който не е на полето, той не знае.
Чудно, търсех някаква социална и адекватна тема на битието ни тема, но не намерих такава ... Толкова ли този сайт е извън социума?
Досега няма нито една тема за безработицата, говорим за карми и за бла-бла. За мен това е несъществена словесна еквилибристика ...
Тъй като съм работещ човек, в голяма фирма и нас не ни подминаха съкращенията ... Защо казвам това?
И преди съм го знаела, ала съм била от другата страна - от отразяващата в ролята си на журналист, сега от отразителната. Независмо от всичко, от уменията и от спецификата на работата, някой е решил определен екип да се махне, определн отдел и определен човек. Ала какви са критериите? Остават мишките - онези, които правят едно и също до припадък, умните хора са натирени. Умните хора си отиват, остават тихите и онези, които не правят пари, ала не са на дневен ред.
Оцеляването е въпрос на тишина. Не мога да забравя погледа на моя колега днес, един от най-добрите IT специалисти, след като му казаха, че го освобождават, а това е само началото - следват мениджъри, асистенти ...
Това ме чака и мен, чака и другите, но когато си дал 7 години в една фирма - лесно те заменят с мисълта за по-голяма печалба ...
Добрият край е следният: смелостта винаги е добро начало, това е живота и човек винаги трябва да е готов за промяна: това прави веднага връзка с темата на Диана Илиева за това колко често трябва да сменяме работното си място.
Благодаря на Господ, че съм мобилна и че смяна на работа не ме плаши, но жалко за умните хора, които искат да се реализират на едно-единствено място за по-дълго време, но законите на не знам кого - си отиват.
И рано или късно тези хора, ще намерят поприще в чужбина, и не само те. Ще си отидат, ще изчезнат.
И кой ще остане?
Кои остават?
-
Една барманка и една елфица потропваха рано сутринта гимнастически упражнения за малките юнаци и то не на някоя полянка сред гората, а в един закътан (затъмнен) билярд клуб забравили напълно за вездесъщото трето око на шефа
. Добро утро, днес започва астрономическата пролет 
Шефа го няма, излезе в безсрочен отпуск. Ще започна деня на поляната с цветята. Много ми харесва хумора за Шефа
-
Оплюхме ги на бърза ръка, но грешката е верна.
-
Дзенмонахът Доген живеел уединено в колиба на края на гората. Веднъж няколко странстващи будистки монаси му се примолили да ги пусне да пренощуват. Когато се сгрели край огъня, подели разговор за същността на битието твърдейки, че светът е само илюзия на човешкото съзнание. Като се уморил да слуша бърборенето им, Доген попитал:
– Как смятате, ей онзи камък, вътре или извън съзнанието се намира?
Един монах отговорил с умен вид:
– Разбира се, че вътре.
– Твоята глава трябва да е много тежка – казал му Доген, – след като носиш в съзнанието си такива камъни.
Хората често носят излишни неща в съзнанието си. Когато носим нанесения по нас удар в съзнанието си, в нас се поражда негодувание и гняв. Когато носим в себе си нанесената обида от близък човек, изпитваме тъга. Когато носим в себе си представата „този е добър, онзи е лош, това ми харесва, това не ми харесва“ това са зависимости. Ние се свързваме с всичко, което е в съзнанието ни. Не че реалният обект не съществува, но ние се привързваме към него чрез съзнанието си. Нанесеният по нас удар съществува, нанесената обида съществува, но извън нашето съзнание, тя няма връзка с нас. Ако някой ни обиди докато спим, на другия ден отношението ни към въпросния човек няма да се е променило, защото ние не сме взели съзнателно отношение към случващото се. Ако този човек ни беше обидил докато сме будни, нещата най-вероятно нямаше да стоят точно така. Ние сме осъзнали действието му – обидата, – и в това няма нищо лошо. Проблемът е, че обикновено наред с това я оценяваме. и по този начин създаваме зависимост според преценката си, т.е. носим обидата в съзнанието си. Това е илюзия, защото в съзнанието ни съществува само това, което ние изберем да съществува там. Камъкът е истински. Представата ни за него обикновено е илюзорна.
Така е. Но на практика не ние контролираме тези неща, а те нас (поне мен). Ако те обиждат, ще се обидиш, колкото и да не искаш. А да не го носиш в съзнанието си, и да избираш какво да носиш в съзнанието си, да. И аз към това се стремя, но засега само се стремя
И една приказка: трима монаси ходили на дълъг път, и се отбили при един техен приятел да пренощуват.Били много уморени и гладни, а техния приятел тъкмо бил приготвил ориз. Искал да се пошегува с тях и им казал: какво ще кажете да не ядем сега ориза, да си легнем и утре който от вас ми разкаже най-хубав сън, той ще изяде ориза. Монасите се съгласили, и всеки отишъл да си легне.Първите двама монаси заспали, но третия не могъл да заспи. Промъкнал се в кухнята и изял ориза.
На сутринта домакина ги попитал кой какво е сънувал.
"Сънувах, че съм цар" - казал първия монах.
"Това не е нищо" - казал втория. - "аз сънувах, че съм самия Бог.
А третия казал: "Аз сънувах, че ставам от леглото, отивам в кухнята и изяждам ориза"
Като тълкувание, браво на него. Време е да спрем да сънуваме и да започнем да живеем
-
Дзенмонахът Доген живеел уединено в колиба на края на гората. Веднъж няколко странстващи будистки монаси му се примолили да ги пусне да пренощуват. Когато се сгрели край огъня, подели разговор за същността на битието твърдейки, че светът е само илюзия на човешкото съзнание. Като се уморил да слуша бърборенето им, Доген попитал:
– Как смятате, ей онзи камък, вътре или извън съзнанието се намира?
Един монах отговорил с умен вид:
– Разбира се, че вътре.
– Твоята глава трябва да е много тежка – казал му Доген, – след като носиш в съзнанието си такива камъни.
Хората често носят излишни неща в съзнанието си. Когато носим нанесения по нас удар в съзнанието си, в нас се поражда негодувание и гняв. Когато носим в себе си нанесената обида от близък човек, изпитваме тъга. Когато носим в себе си представата „този е добър, онзи е лош, това ми харесва, това не ми харесва“ това са зависимости. Ние се свързваме с всичко, което е в съзнанието ни. Не че реалният обект не съществува, но ние се привързваме към него чрез съзнанието си. Нанесеният по нас удар съществува, нанесената обида съществува, но извън нашето съзнание, тя няма връзка с нас. Ако някой ни обиди докато спим, на другия ден отношението ни към въпросния човек няма да се е променило, защото ние не сме взели съзнателно отношение към случващото се. Ако този човек ни беше обидил докато сме будни, нещата най-вероятно нямаше да стоят точно така. Ние сме осъзнали действието му – обидата, – и в това няма нищо лошо. Проблемът е, че обикновено наред с това я оценяваме. и по този начин създаваме зависимост според преценката си, т.е. носим обидата в съзнанието си. Това е илюзия, защото в съзнанието ни съществува само това, което ние изберем да съществува там. Камъкът е истински. Представата ни за него обикновено е илюзорна.
Така е. Но на практика не ние контролираме тези неща, а те нас (поне мен). Ако те обиждат, ще се обидиш, колкото и да не искаш. А да не го носиш в съзнанието си, и да избираш какво да носиш в съзнанието си, да. И аз към това се стремя, но засега само се стремя
-
Ами като те фрасне някой по чутурата,и ако имаш буда-съзнание, това би било равно на удар в празно пространство- главата не същуствува, нито ударът, нито удрящият предмет- това е илюзия...Пък гнева- човек ако ще да си го хаби за илюзии, ако ще да си го пази в случай, че се провали на кастинга за нирвана.
Колко ли удара са били нужни по глават на този Ямаока, докато притръпне и получи буда-съзнание...
Кастинг за нирвана, там ме няма.
А за гнева...не знам дали ако го отречем, ако отречем и главата, и всичко, това ще реши въпроса. Аз май по-скоро ще се съглася с Лао Дзъ:"...........той изоставя онова, и избира това." -
Това значи, че не трябва да изпитваме гняв.
Добре, как тогава бихме се защитили, ако ни нападнат?Ще се отбраняваме, без да чувстваме гняв? Да, сигурно така...макар че, на практика не ми е много ясно като как би било на практика
Ами, не е лесно. Обаче ако погледнем реално, гневът с нищо не ни помага когато се защитаваме. Той замъглява преценката ни, унася ни. Често под влиянието на гнева защитата ще се превърне в атака, почти винаги нанасяща на противника далеч по-големи поражения отколкото той реално заслужава. Гневът е автоматична подсъзнателна реакция на определени условия, която сме изграждали в течение на множество години. Просто трябва да сме винаги съзнателни. Пак повтарям: не е лесно и подобно на всяка качествена промяна става бавно.
Един вид гнева, страха и други такива неща , са реакции, които трябва да се научим да контролираме. Аха, мисля че го разбирам -
Това значи, че не трябва да изпитваме гняв.
Добре, как тогава бихме се защитили, ако ни нападнат?Ще се отбраняваме, без да чувстваме гняв? Да, сигурно така...макар че, на практика не ми е много ясно като как би било на практика
-
"Разумът, Буда, чувственото битие-всички те всъщност не съществуват.
Истинската природа на нещата се явява пустотата. " Ямаока
Докуон... силно ударил Ямаока по главата. Юношата много се разгневил.
-Ако нищо не съществува- запитал Докуон- то от къде тогава се взе този гняв?"
-От Духовното високомерие
Това значи ли, че трябва да се съгласяваме когато ни ударят, за да не бъдем "духовно високомерни"?
-
Добре. Ще кажа един коментар на историята с двете деца: живота е тук и сега. Не можеш да знаеш това, което още не се е случило. Затова, бъди тук и сега, и твоето правилно настояще ще определи правилното ти бъдеще
-
"Ямаока Тесю, като млад ученик, посещавал един след друг различни учители. Веднъж той се намерил при Докуон. Искайки да покаже своите знания, той казал:
-Разумът, Буда, чувственото битие-всички те всъщност не съществуват. Истинската природа на нещата се явява пустотата. Не съществуват нито въплъщения, нито заблуждения, нито мъдрост, нито посредственост. Нищо не можеш да дадеш и нищо не можеш да получиш.
Докуон, който спокойно пушел, нищо не казал.
Внезапно обаче силно ударил Ямаока по главата. Юношата много се разгневил.
-Ако нищо не съществува- запитал Докуон- то от къде тогава се взе този гняв?"
Недействайки ще дзъндзенна иС(з)ТоЧнИка
)Май всички тука сме чели "плътта и костите на дзен".
Ето една дзенска история от живота на Ошо: родителите му смятали, че трябва да се ожени, а той не искал. Те имали един приятел, техен семеен адвокат, и се обърнали за помощ към него: "Моля те, виж там да поговориш с него, той нас не ни слуша, може би ти ще успееш да го убедиш"...Така адвоката отишъл в дома им, и казал на Ошо: "Би ли се оженил, ако успея да те убедя да го направиш?"
Ошо отговорил: "Разбира се. Но ако не можеш, би ли оставил жена си?"
-
Мисля, че не трябва да забравяме следното: Освен времето, през което ги възпитаваме съзнателно и целенасочено, децата се самовъзпитават посредством това, което чуват и виждат около себе си. Можем да говорим на детето за добродетели и духовност, но ако не ги проявяваме вкъщи, в отношенията помежду си, към света и живота, детето ще копира модела, който реално използваме, а няма да се вслуша в думите, които му говорим. Следователно, на каквото искаме да научим децата си, първо трябва да научим себе си. Когато адден навик или отношение стане неотменна част от нашата същност, само тогава детето ще го възприеме като истина. Така децата ни принуждават да се променяме, за да ги възпитаваме.
Това, което пиша, е опита ми в отглеждането на дъщеря ми, която е на 11 месеца, а скоро очаквам и второто си детенце. До тези изводи стигнах, когато си задавах въпроси как да я възпитам в еди-какво-си.
Какво мислите?
Да, детето повтаря това, което вижда и чува. Аз например не съм си мислила как да го възпитам в еди какво си.Самия живот, самата ситуация ти го показва, мисля, че родителя знае кое е добро за детето му, и кое - не. Например дъщеря ми беше на три години, ходеше на детска градина. Един ден си вървяхме по пътеката, и тя внезапно се загледа в земята, видяла там една мравка и тупна с крак, да я настъпи. Аз се втрещих... веднага разбрах, че е видяла това от някое дете в детската градина
-
Аха, чиракът отдавна ще се е понесъл с вятъра възседнал най- щръкналото перо от опашката на гугутка.
ха-ха.
Също ми харесва и тази приказка: Един монах вървял през гората късно вечерта, и един тигър го подгонил. Монахът хукнал да бяга, тигъра го гони, накрая монахът видял едно дърво, надвиснало над пропаст, и се покатерил на него. Тигъра клекнал под дървото и зачакал. А на дъното на пропастта седял друг тигър. В това време дошли една черна и една бяла мишка и започнали да гризат клона, на който седял монаха. Той си казал:
"Ето това е живота. Зад мене един тигър чака да ме изяде, пред мене друг тигър само чака да падна и да ме изяде, а черната и бялата мишка гризат клона, за който съм се хванал..."
Тълкувание: тигъра отзад е миналото, този отпред е бъдещето, а черната и бялата мишка са деня и нощта.
-
А защо да пляскаш с една ръка, след като имаш две?
(само моето мнение)За да чуеш само - "Пл" или "Яс" според зависи от това какво ти се иска да чуеш
На шефа (майката, свекървата, тъщата за краткост - шефа) му се привиждат паяжини. Привиждат ли му се на шефа паяжини!? Да, на шефа му се привиждат паяжини. Шефът се оглежда, чиракът бързо уловил погледът му реагира на секундата - Шефе, видя ли паяжина!? Не, тук е тъмно не мога да ги видя. Е, жалко шефе, а аз в тебе се кълнех че една да има ще я мернеш, тъкмо вчера ги пометох. Шефът се усмихва доволно и казва, да ама Биг Брадър всичко вижда, тъкмо онзи ден гледах, една се мотаеше тамън пред най- скритата камера (третото око) сега я няма. Чиракът се усмихнал самодоволно и на тръгване си помислил- аааа каква сочна паяжина в най-горния лъв край на най дясната предпоследна чупка на тавана.
Е, следващия път може шефа да я види. Но тогава кой знае, може чиракът да отиде на пазара за зеленчуци...но все трябва да седиш на нокти и да улавяш погледа на шефа.
-
Моите родители са ми разказвали как чели една книга на Толстой, и там имало две сестри, Катя и Дария, които много се разбирали и си помагали. Те искали да имат две дъщери като тях, и кръстили мене и сестра ми, на тях. Ние със сестра ми като малки не се разбирахме, но после това се промени, и сега много добре се разбираме, помагаме си и сме в една посока
-
А защо да пляскаш с една ръка, след като имаш две?
(само моето мнение)И една дзенска приказка: две деца учели в два съседни манастира, и всеки ден се срещали на пътя,когато едното от тях отивало на пазара да купи зеленчуци. Една сутрин се срещнали и едното дете попитало:
"Къде отиваш"?
"Отивам накъдето ме носят краката" - отговорило първото. Второто дете не се сетило какво да каже, отишло при учителя си и му разказало случката. Учителя му казал: "Питай го ако нямаше крака, къде щеше да отива".
На другата сутрин децата пак се срещнали и нашето дете пак попитало:
"Къде отиваш?"
"Отивам накъдето ме носи вятъра" . Другото дете отишло да пита учителя, и той казал: "следващия път го питай ако нямаше вятър, къде щеше да отива".
На следващия ден когато се срещнали, второто дете си мислело:"сега ще го подредя..." И попитало:
"Къде отиваш?" Отговора бил:
"Отивам на пазара да купя зеленчуци".
-
Един любопитен монах запитал учителя си:- Кой е пътят?
- Той е пред очите ви - отговорил учителят.
- А защо не го виждам?
- Защото мислиш за себе си.
- А вие? Виждате ли го?
- Докато гледаш на нещата от две страни, казвайки 'аз не виждам' и 'ти виждаш', погледът ти няма да се промени - отвърнал учителят.
- Значи пътят може да се види, когато няма нито 'аз', нито 'ти'?
- Е, когато няма нито 'аз', нито 'ти'' кой е този, който ще иска да го види?
Това си е направо неопределеността на Хайзенберг. (виж тук)
Преди години, когато следвах, го проумявах на ръба на възможностите си.
С времето, обаче, нещата малко повече се изясниха -
когато определиш еднозначно едната част от две взаимнодопълващи се неща,
то другата става неопределима, за да се запази динамичното равновесие, т.е. запазва се пораждащото движение.
Познаваемостта на дуалния свят ще се случи, ако има движение.
,
Мда, това май не го разбирам... хем да има индивидуалност, хем да няма "аз" и "ти"...
Сещам се за две неща, не помня кой точно ги беше казал: "ако кажа нещо и не го отрека, значи не съм аз". И: "няма наблюдател, няма наблюдавано, и няма никой, който да каже това. А този, който казва, че няма кой да каже това, и него го няма".
-
Ще разкажа един: ученик закъснял за срещата си с учителя по дзен. "Защо закъсня?" - попитал го учителя. Ученика казал, че е ходил на конни надбягвания.
"Тогава сигурно си уморен" - казал учителя.
"Да, учителю, изморих се."
"А конете, и те ли са изморени?"
"Да, учителю, конете също се измориха".
"А стълба пред вратата ми също ли е изморен"? - попитал учителя.
Ученикът не се сетил какво да отговори. Когато си легнал, цяла нощ не могъл да заспи, все мислел за въпроса на учителя. На сутринта знаел отговора. Отишъл при учителя и казал:
"Учителю, вчера вие ме попитахте дали стълбът пред вратата ви е уморен? Да, учителю, стълбът пред вратата ви също е уморен.
Разпознаване на жив Учител
в Езотерика
Добавено