lounge

Можем ли да сме щастливи без деца? Какво ни дава родителството и какво изпускаме ако не станем родители? И как да приемем, когато не можем? Какви са разликите между собствените и осиновените деца? Емоционални рискове при осиновяването? Нека споделя малко и за мен: на 44год съм и до този момент общо взето се чувствах прекрасно: Творческа работа, разбран съпруг, интересни приятели пътешествия...не са ми липсвали деца в никакъв случай, преди година обаче се влюбих внезапно и "откачено" в крайно неподходящ човек, това ме накара да потърся терапевтична помощ, от една година посещавам редовно терапевта си, постепенно с голяма съпротива от моя страна, без натиск или убеждаване от негова...в един миг, се свързах с майчинския си инстинкт и всичко, като че ли си дойде на мястото....вместо от ботокс започнах да се интересувам от ин витро и прочие...е да, но лекарите са категорични, за мен е късно, а съпругът ми категорично не ме подкрепя, той си има своите творчески планове и не ще деца и т.н....само че аз се чувствам доста по-зле от преди година, вервайте ми! И съм за терапия повече от всякога...през последната година в резултат на терапията се разчопли нещо, което дори не стигаше до съзнанието ми...сега всичко постигнато от мен с много труд...всичко в перспектива ми звучи бледо и невдъхновяващо...искам детенце, а всичко се обърка ....

"Там, където е стъпил Едип, трева не никне... По отношение на жените, важи същата фраза, но в образа на Електра." Моля те, би ли се спряла на това малко по-подробно?

Аз чувствам тази дума, като пространството и времето което ни е нужно, за да се сетим за някой стих или мечта, когато спрем с "делата, сделките, правенето, състезаването, печеленето, харченето, тревоженето, обгрижването, яденето..." и ако това е кресло обърнато към хоризонта...защо не?

"...ставам все по-добър, та чак умишлено бавя терапията, за да не приключвам случаите прекалено бързо - трявба да се яде." Това Е лоша реклама !

Не обръщам гръб на дискусията, To be continued...

Това което изглежда недомлъвки е моето нежелание да излагам проблемите си публично от една страна и от друга не бих си позволила да засегна нечия репутация. Радвам се за успехите Ви! Поне ми остава утехата, че съм от редките "неуспели"

Да, извинявам се на всички, ако съм опростила нещата , но е добре да се говори и по-конкретно и от позицията на клиента и на терапевта, а не само дитирамби..., всички сме в развитие в крайна сметка. Доколкото съм запозната рядко се практикува само един вид терапия, обичайно се прилагат различни техники, т.нар. еклектична терапия...И последен въпрос: кое е по-важното и "по-лекуващото" средство-думите или чувствата на терапевта? Когато долавяме разминаване? И аз ли нещо съм "объркала" защото съм се доверила?

Ааа-не! връщате камъка в моята градина! Това е повече от яснo и не говорим за "пазаруване" Какво мога да дам като клиент в този процес? 1.Интелигентност: да мога да разбера това което крия от себе си 2.Смелост: да го приема 3.Честност: да поема отговорност 4.Изобретателност: да изработя алтернативи 5. Воля: да направя промени Къде да очаквам истинска помощ в този процес? "но ако си истински ученик, ще отделяш далеч повече време за самостоятелни практики." Аз ВСЕ ОЩЕ не знам какво се има впредвид...медитация, размишление...(ами ако съм твърде погълната от "размишленията и свързаните с тях чувства" твърде дълго време)...прекалено много терапия...все по-малко истински живот! Терапията измества отношенията ми с другите все повече...мислех си, че трябва да е обратното .

"Или казано по-друг начин как терапевта разбира че успява да помогне на някого, как изглежда напредъка...и кога трябва да му каже че може би няма да успее? Интересува ме живо какво мислите (имате интересни постове), имам нужда от отговор, по-скоро на този въпрос (не се заяждам с терапевтите , опитвам се да видя другата страна

Ами когато след година срещи с утвърден (подчертавам), а не случаен терапевт, се чувстваме дори по зле от началото?...по-тъжни , по-затворени, по-заникъде... , човешко е да мислим, че може би са ни "откраднали" някое пътешествие до Индия (примерно), което може би е щяло да ни се отрази по-добре...(не нападам никого само си питам). Или казано по-друг начин как терапевта разбира че успява да помогне на някого, как изглежда напредъка...и кога трябва да му каже че може би няма да успее?

Тогава защо да инвестираме време в терапия? Ако и сами си можем или пък не...за какво служат терапевтите тогава и цялата наука от Фройд до сега? Щом не помага по принцип.

Бих се радвала присъстващите тук терапевти да споделят (променено от модератор: похвалят заменено със споделят) някои свои успешни случаи: с какъв проблем са дошли при тях хората, как са го разрешили, за колко време ...? (разбира се, без риск да се наруши дискретността) Всички се нуждаем от вяра че терапията "работи" Как изглежда това в БГ сега? В Американското кино знаем...