Защо се получава така?
Че по-лесно е да се страда, отколкото да се изживява радостта. По-лесно е разреждаш дълги периоди на болка с кратки мигове на щастие. Май, щастието, дори и леко като перце на гълъб или мъничко като цветенце, се оказва свърхтовар, непоносимият камък на Сизиф.
Сещам се за една фраза на Ларош-Фуко: Всички говорят за любовта, но малцина са я виждали.
Не зная какъв е пътят на любовта, понякога прилича на въжен мост или острие на бръснач, по които трябва да преминеш, но вече се съмнявам, че ние умеем да обичаме. И предпочитаме дългото оцеляване, вървейки по острието на бръснача, пред това да обичаме и да сме щастливи.
...
"но вече се съмнявам, че ние умеем да обичаме". Говори само за себе си. Това са твои чувства, не ги приписвай на другите. Не се крий зад гърбовете на другите. ....
Темата започва безобразно да се оспамва, но така се получава, когато хората не говорят на един език... Включвам се като страничен наблюдател.
Цитатът на Мона е включен в контекст и е житейско наблюдение, а не пренос, проекция или каквото и да било. И освен това е подчертано нейно мнение, то е ясно.
Криене зад гърбовете на другите по-скоро е да величаеш любовта и да се кълнеш в нея - от страх да не останеш неразбран и отхвърлен, от страх да не би да си пропуснал да се докоснеш до нея. Истината, за съжаление, често е съвсем различна и мисля, това го знае всеки. Често обичаме не човека пред себе си, а представата за него, или пък измъчената представа за самите нас, обричаме се на страдание и си плащаме за него. И пропускаме тези безценни мигове на щастие и ги загърбваме, за да прегърнем болката.
Наистина прекалено често този път е трънен и бодлив. Въпросът е дали го виждаме.