totenkopf

Чебурашка, вкара ме в размишления Значи към водата страх не знам дали имам....като по-малък рядко ми се е удавала възможност да плувам, затова и не съм се научил. Последните пъти когато имах възможност се радвах като малките деца и по цял ден киснех вътре...на плиткото обаче. Сравнявайки асоциацията, ми се струва доста сполучлива с подхода ми към живота. Така, че ако страха към водата мога да го пребразувам като страх към неизвестността, тогава определено мога да кажа, че предпочитам сигурността пред риска. Напоследък си задавам толкова много въпроси и се обвинявам в супер много неща, че вече се страхувам да не изперкам и да стана някакъв асоциален психотичен индивид....

Зависи в какъв аспект разбираш екстремно...защото есктремните ситуации са винаги тогава когато се чувстваш уплашен и усещаш притока на адреналин. И конкретно да ти отговоря на въпроса....откровено най-екстремното нещо...влизал съм във физическа саморазправа с 3-ма мъже...май това е най-екстремното нещо, което съм правил...досега не ми се е удавала възможността да скачам с парашут, бънжди и тн.

Ами всъщност не...до скоро не можех да плувам като миналата година постигнах някакъв напредък на морето, но все още не мога да кажа, че плувам. Иначе в басейн съм влизал само в плитък такъв...а ако трябва да си представя скок в басейн....хмм бих се почувствал уплашен.

Здравейте отново. Благодаря искрено за отзивчивостта на хората, които са писали по темата. Много полезно според мен е да чуеш обективното мнение върху разсъжденията ти на хора, които нямат продължителен контакт с теб, за да си свериш часовника един вид. Благодарности за насърчаващите и окуражителни думи, както и за въпросите и предположенията изказани, които наистина могат да ме накарат да се замисля. Това ми беше и целта. Специални благодарности на Катя за историите, от човешкото себепознание и страдание се ражда изкуство и е учудващо как от една болка човек прави неща невероятно красиво. Ще си ги запазя И за да продължи дискусията ще се опитам да изложа начина по който си отговарям на изказаните въпроси. Първо, дали вярвам в чувствата си. Дълбоко, ако се замисли човек се съмнява в почти всичко, а една анализа на причините защо чувствам нещо за мен е още по-объркваща и варираща в двете крайности. Да кажем, че наистина се вкопчвам в това момиче по ред причини, които водят началото си от миналото, както и от собствените си страхове. Както споменах това ми беше първия допир с жената във всички и аспекти и досега съм чул доста мнение, че обикновено "първите остават за цял живот". Сигурно е така, а в момента наистина не мога да си представя, че ще мога да изпитам силни чувства към друга жена. Едно нещо колкото и да ти го обясняват трябва да го изпиташ, за да го разбереш Що се отнася до обвързването.......една вързка винаги е двустранна, това поне знам. Така, че редом с причините от моя страна е редно да поставим причините касаещи другата. С момичето преди да имаме интимни отношения се познавах от 3-4 години. Имаше връзка с добър мой приятел, като също така по едно време показа привличане към мен, а после постъпи доста некоректно и към двамата. От нещата, които ми е споделяла е постъпвала така и с други хора. И макар да не сменя често интимните си партньори в период от 5 години е имала 6-7 връзки от над 6-7 месеца, като впоследствие тя е прекратявала отношенията по доста безкрупулен начин. Хората с които излиза могат да се впишат в една категория като характер - познавам ги повечето. Отделно от това, познавайки я знам, че и тя има определени проблеми от семейно и личностно естество. Това, което се надявах е, че може би ще почне да действа малко по-зряло и ще си попромени поведението, нещо за което тя даваше признаци по време на връзката ни. В конкретен план, аз си имах едно наум, че тя просто си говори и не е обмислила добре нещата и затова отказах предложенията и. Защото не може да казваш " Искам да свържа живота си с твоя - завинаги и окончателно" и на въпроса " значи приемаш всичките ми недостатъци и си готова да се примириш с тях" да отговориш да, а след като вече ме заряза и и припомних тази случка да отговориш "Ами, тогава съм мислиса така, сега не го мисля." Това говори за поразителна незрялост и аз се радвам, че не се обвързах по-сериозно. Иначе определено и аз имам своята вина и сега след като е минало време се сетя за някои мои постъпки и даже мога да кажа за цялостното ми отношение към нея, потъвам от срам. Именно и това ми беше идеята да се обърна към някой друг, като изключих близките и приятелите ми, защото не мога да преболедувам нещо, което не е било съвършено, но ме е карало да се чувствам добре. Да си призная страх ме е от собствените си мисли и от това вглъбяването ми да не придобие застрашаващи размери. Ако ви напиша какви неща са ми минавали през акъла и какви неща съм правил.....като това да видя разписанието и за лекции (учи в съседен университет на няколко спирки) и да се появя уж случайно в същия час на нейната спирка с надежда да се видим .....и това да и влизам в профилите в интернет сайтовете (фейсбук) и скайп, понеже и знам паролите и да гледам какво и с кого си пише. Осъзнавам, че е страшно погрешно и глупаво, но въпреки всичко го правя. Просто не мога да пренебрегна с лека ръка факта, че с един човек съм споделял невероятно много ситуации, беди радости...не мога да забравя всяка една нощ, всяка мила дума, допир.... За мен това е нещо, което не мога да споделя с голям кръг от хора и вярвам, че такива неща са съкровени и не бива да се отхвърлят. Затова и болката след всички неща, които станаха с нас е огромна - изведнъж да ти кажат аз вече не искам да съм с теб и след 2 дена с този човек дори и да не можеш да си поговориш. Не мога да приема факта, че дори и с друг ти си сам....това ме плаши. Именно затова и искам помощ, защото не искам да си съсипвам евентуалните бъдещи връзки заради моите страхове и недостатъци. Наблюдавам колко много нещастни и самотни хора има и не искам да съм един от тях. Точно заради тези мои чувства се страхувам от бъдещето и оттам може би идва това задълбочаване и идеализиране на миналото ми, в което съм се чувствал в определено период добре и сигурно. Сигурно и затова казвам, че съм момче...явно колкото и външно да парадирам, че съм самостоятелен ме е страх да поема отговорността а собствения си живот и собствените си постъпки и съответно за успехите или неуспехите си в резултат на тях. Относно психоанализата...да в момента не мога да си позволя по никакъв начин.....напротив няма как да се откажа, даже би ми било много приятно, като предполагам вече усещата, че съм човек, които обича да разсъждава и процеса на себепознаване го привлича. Виждате ли, обаче в момента тъкмо напуснах работа и съм в сесия просто средствата ми са прекалено оскъдни. Затова и се обърнах към услугите, които имам право да получа вследствие на здравното ми осигуряване. Уви предложената помощ не ме удовлетворява- не смятам, че като почна да пия антидепресанти ще успея да се преборя със себе си и ще се опозная (освен ако не получа някакво привидение следствие на изписаните ми лекартства). Относно майка ми - не знам дали съм и гневен...тя е правила доста неща за мен и въпреки състоянието и (слепотата) е направила доста знчими неща в живота си...има две филологични дипломи от СУ, умее да свири на 3 музикални инструмента оправя се сама почти във всичко. Откъм материално отношение ми е осигурила живот, който в нейното положение е равно на свръхусилия, за което винаги съм и благодарен. Проблема е , че както ни обясниха психиатритеот клиниката на Цариградско шосе (кръговото долу), поради факта, че никога не е имала зрителен контакт тя си е изградила защитен механизъм и се е обградила така, че да не допусне никого до себе си. Живее си в измислен свят, говори за неща които никога не са се случвали и винаги търси внимание...като малките деца е.Озлобена е. Поставяла ни е в доста тежки ситуации като опитите които направи бяха огромен шок за мен, тогава бях едва на 14 години. Може би затова много често съм се карал с нея, защото майчината подкрепа, от която съм имал нужда не съм я получил и съм стигнал до доста от нещата, които трябва да знам относно поведение и тн. съм се научил сам, след като съм се опарил. Не и се сърдя, защото тя не е виновна, вероятно аз съм най-важния човек в живота и, а факта, че понякога се държа грубо с нея е изцяло моя грешка. Сигурно е правилно предположението, че в една жена може би търся образа на майката....много често осъзнавам, че не мога аз да съм опората в една връзка....винаги се стремя към подкрепа, насърчаване, оборване на съмненията ми и морална помощ. Не успявам да съм символа на силата така да се каже Дано успея да се преборя с това....на първо време искам да свикна с мисълта, че човек винаги си остава сам, дори и да е щастливо женен и има прекрасно семейство...просто такова е устройството на нещата и възвишените и идеализирани отношения,за които копнея явно не съществуват. Натъкнах се на една статия http://sebepoznanie.com/psihologiq/zavisimost/ Най-вероятно е правилно....но ме плаши Благодаря пак за отделеното внимание.

Здравейте на всички. Реших да пиша тук, защото напоследък търся отговора на страшно много въпроси и сам не успявам да ги намеря. За мен....на 20 години съм от София, момче, студент 2 курс, специалност "Право" в столичен ВУЗ, доскоро работех в магазин от голяма търговска верига, а към момента съм безработен. Дотолкова за социалния ми статус....що се отнася лично до мен...отгледан съм в непълноценно семейство....самотна майка инвалид - незряща, с определени психични отклонения, съответстващи на вродената и слепота и дядо, който въпреки големите усилия, които е полагал явно не е успял да запълни определени празноти. Да кажем, че въпреки факта, че досега не съм бил лишен от почти нищо (като резултат на големи лишения отстрана на моите родители) гледам доста скептично на семейството ми и доста домашни положения ме смущават, тъй като досега не съм получил нужната морална подкрепа и топлота, в която по мое мнение трябва да израстне и да се изгради всяко дете. Майка ми има доста обширна "психо..." история - 2 суицидни опита и няколко престоя в психиатрични клиники, като и досега се наблюдават доста признаци на ненормално и неадекватно поведение. Що се отнася до мен...в детството си съм имал определени поведенчески проблеми, но за да ги опиша би отнело доста време и пространство. Да кажем, че съм минал през доста проблеми в училище и в обществото, включително агресивни прояви и дисциплинарни проблеми, хулигански прояви, сблъсъци с органите на реда, алкохол, наркотици и тн. неща, от които половината от столичните тийнейджъри не могат да избягат - факт! В интровертен план също съм имал доста вътрешни конфликти, оказали влияние върху адаптацията ми в външната среда - определени комплекси, страхове и опасения с които почти всеки се сблъсква.Ясно осъзнавам проблемите си и мога да кажа, че съм се преборил с голяма част от тях. Към момента съм се освободил от голяма част от задръжките и предрасъдъците си и мога да общувам съвсем нормално (даже доста успешно) в обществото.Не така, обаче стоят нещата в личен план. Доста трудно допускам някого до себе си и дори и да се чувам и срещам с голям кръг от хора, аз не мога да им се доверя. Там е въпроса, че доста от околните ми отбелязват, че "приемам нещата прекалено навътре" и съм твърде чувствителен. Чувствал съм се потиснат през големи периоди от време преди, както и сега и като премисля нещата осъзнавам, че причината е липсата на интимност, топлина и опора в живота ми. След тея встъпителни думи нека напиша, че причината да се обърна към Вас е факта, че от 7-8 месеца се чувствам неописуемо подтиснат. Конкретния повод - раздяла с момиче ))) Това беше първата ми вързка, която се оказа и сериозна, като бяхме заедно 2 години. Появи се в живота ми в момент, в който вече усещах колко безсмислено е всичко около мен и колко повърхностно и цялото това "общуване". Просто осъзнах, че имам нужда от интимен партньор и това е нещото, което ми е липсвало. Също така, тази връзка се появи, когато нямах реална представа какво ще правя с живота си оттук нататък. Бях 12 клас и почти не се появявах в училище. имах вече едно изключване зад гърба си и доста от вече споменатите проблеми, като никой от околните не вярваше, че по-простому казано "ще стане нещо от мен". Оттогава нещата се развиха по-друг начин и тази връзка ми даде нужния стимул...завърших средното си обраование, взех с отличие матурите, влязох във престижен ВУЗ в специалност с добри перспективи, противообществените ми прояви се ограничиха, намерих си работа и започнах финансово да разчитам единствено на собствените си усилия, в последствие и професионалното ми обучение потръгна, започнах да си вземам изпитите и да напредвам без особени усилия. Живота ми влезе в русло, за което винаги съм си мечтал....придоби смисъл, който досега ми беше липсвал.Същевременно изживях много неща, за които досега само си бях мечтал.....екскурзии, подаръци, признания. И за да не изглежда толкова егоцентрично мога да кажа, че тези "розови" описания могат да се подплътят с това, че момичето с което излизах ме предразполагаше напълно и с нея се чувствах добре. Противно на това...връзката ни беше доста неуравновесена...всеки искаше да се наложи и да е водещ в отношенията, караниците бяха ежедневие, като и скандали не липсваха. Да, но с нея се чувствах добре...вписвахме се заедно във всякаква среда и се забавлявахме.Отделих се от средата ми и спрях да "скиторя" с разни типове по улицата, както се изразяваше дядо ми . Трябва да кажа, че в този момент се чувствах истински щастлив....имах приятели, имах преспективи,имах някого за когото да си мисля постоянно. Можех да правя нещата за които винаги съм си мечтал, без да се чувствам самотен и неудачен. Момичето, с което бях имаше повече опит от мен (тя беше първата ми любов) и въпреки това доста пъти ми е споделяла,че аз съм специален за нея, че връзката ни е по-силна и че е "намерила човека". Казвала ми е доста силни думи и понеже явно ме е убедила аз повярвах в тях. Неколкократно искаше да предприемем по-сериозни стъпки...семейно съжителство и тн., но аз и отказах, понеже смятам, че това е много сериозна стъпка и хората трябва да бъдат напълно сигурни един в друг. Бил съм жертва на разбито семейство и никога няма да си позволя да създам нещо, без да съм сигурен. че то ще бъде пълноценно. Както и да е...нещата наистина започнаха да изстиват и аз го усещах...но в един момент тя ми съобщи, че се е влюбила в друг и реши да прекрати взаимоотношенията ни. Аз естествено го понесох доста болезнено...дори и не искам да си спомням за болката, която изпитвах. Това беше в началото на вече изминалото лято. Радвам се , че имах хора около себе си с които можех да споделям и които да ме изслушват. Ок, но какво следва? Отдадох се на работа....на учене...направих още много неща, които си бпх набелязал...изключих си телефона за известно време, за да бъда сам със себе си и да си изясня доста неща. Обаче 8 месеца аз все още нищо не съм успял да си изясня. Болката никога не е спирала, постоянно си мисля за раздялата. Не искам да повярвам, че нещата са се развили така и не мога да се примиря. Повярвайте ми..чул съм и съм премислил ВСИЧКО по този въпрос...знам мнението на страшно много хора...това е нещо с което се сблъсква всеки през живота си..нужно събитие с оглед на израстването, помъдряването и опита и тн и тн. Знам също така, че това далеч не е била зрялата и истинската връзка, която трябва да имам. Напротив. Да, но разума ми се сблъсква с чувствата....а аз все още я обичам страшно много. Опитвах се да излизам с други момичето....просто не мога да го направя. Не съм такъв тип, че да се отдам на сексуални и итимни контакти с слабо познат човек. Трябва наистина да вложа нещо...а обаче все още не съм готов да изпитвам чувства към някой друг. Постоянно се връщам назад в спомени...спомням си какво сме правили, къде сме ходили и тн. Спомням си дати...празници...подаръци.От 8 месеца поне веднъж дневно се разплаквам. Просто е изключително болезнено. С нея в момента не поддържаме абсолютно никакви контакти, въпреки силната ми привързаност исках поне да запазим добрия тон...изпращам и приятелски поздрави за празниците, но тя не отгововаря. Чувствам се страшно глупаво...знам, че не е повърхностен човек, но явно доста съм я уплашил с моята реакция и сега не знае как да подходи. От друга страна все още не мога да осъзная как се получава така...самия факт, че е с някой друг, че всичките ни интимни неща, които сме споделяли сега споделя с друг ме побъркват.Аз не мога така....всички ми казват, че такива неща са напълно нормални и аз стига да се освободя от предсрасъдъците си също мога да общувам с жени.Да обаче аз не го чувствам!!!Винаги, когато някой прояви интерес, покани ме на среща и тн. не мога да изпитам нищо.Като всяко нормално момче имам сексуални нужди, но въпреки силното желание не мога да се преборя с моралните си табута и да си легна с всяка срещната.А не искам да е така.... Когато близък приятел ми каза, че я е видял с онзи, заради когото се раздели с мен направо се побърках и цяла вечер гледах в земята. Започвам да се самовглъбявам...старите ми страхове и самотни чувства, потиснатост и депресия започва да ме обзема.Често се случва да имам помисли за самоубийство, като веднъж даже си срязах и вените (веднага след което и се обадих, та това ме навежда на мисълта, че явно не целя да умра, а просто искам да впечатля някого, за да ми обърне внимание)Откакто в средата на декември напуснах работа, за да се съсредоточа върху учението си, започнах да се чувствам още по-зле. Понеже сега е ваканция и нямам почти никакви ангажименти, освен отвреме-навреме да излизам по кръчми и да седя и да уча в нас, анпълно се дезорганизирах Напълно осъзнавам, че това не е в реда на нещата, а такива събития, дори и да са болезнени се случват често и всеки човек трябва да се пребори с тях.И след като очевидно не успявам да се справя сам с трудностите и сега като нямам ангажименти се вглъбявам още повече. Тъжен съм почти постоянно. Взех решение да се обърна за професионална помощ, защото наистина искам някой да ми помогне, а близките ми въпреки всички усилия не успяха. Със споделянето нямам проблеми...просто не мога да контролирам емоциите си...постоянно се връщам назад в спомени...мисля си постоянно за нея и тн. Обърнах се към личния си лекар и тя ми даде направление за психиатър в кварталното ДКЦ с диагноза "лек депресивен епизод" (въпреки, че въобще не ме прегледа, а само след като и казах по телефона, че ми е сдухано заради раздяла с гадже...направлението ми го даде сестрата още пред кабинета). Психиатричния "преглед" беше още по формален....след 3 минути в които доби представа най-общо за какво става въпрос ми редложи медикаментозно лечение с антидепресанти. Аз няма как да се съглася на подобно нещо, защото филмите ми, които ме обременяват няма как да се решат с антидепресанти. Подобен подход към пациентите ми се стори адски повърхностен и глупав, но както и да е. Прочетох доста неща из интернет относно психоанализа, психични разстройства, както и психотерапия. На този етап не мога да си позволя от финансова гледна точка да се подложа на лечение, като набавянето на нужните средства би продължило в период от няколко месеца. Наистина искам да се обърна към някога, защото главоблъсканиците с които се занимават ме затормозяват и искам да се отърва от тях, за да се чувствам пълноценен. Супер криво и самотно ми е, а общуването вече не ми носи наслада. Наистина не знам какво да правя. Благодаря, че си направихте труда да прочетете написаното и бих бил още по-благодарен, ако получа някакъв съвет от вас.