stonetales

„Русо гладно нема!” е казал народът. И е прав. Нашият оранжево-рус, луд кокер-шпаньол е живо доказателство. Даа, онази русата.. до червеното Ферари, пред голямата красива къща. По бедрата и пълзи отразената червена светлина от нискополегналият звяр, а отраженията на гърдите и танцуват по френския прозорец на първият етаж. Каква красива мечта? Остава това да е и лично вашата мечта. Какво искам да кажа? Нека помислим – кой от нас непоколебимо повярва на момента, че това е Неговата мечта. За този човек не говоря, той Е себе си. Нека му се сбъдне и общо взето, няма избор това да не му се случи. Останалите – аз също съм от тях - са изпитали различни чувства, представяйки си описваната картина. Безсилие, ревност, тръпка, сладострастие, естетическо удоволствие от красивата картина, лека усмивка, пренебрежение, безразличие, досада, а най-ревностните дори са започнали лекичко да ме намразват. Всичко това са нормални реакции и са нормални, защото отразяват различни отношения към даденият образ. Трябва да си призная, че буквално виждам колата, отблясъците по нея, френският прозорец и отражението на колата в него, надвисналото дърво, слънчевите зайчета, проблясващи по червените форми и цялата тази импресия ме радва. Но русата кака ме потриса. Потриса ме, защото спомените ми са още Живи. Тази реакция е резултат от личното ми отношение и хвърля сянка върху цялата картина, която обаче сама по себе си ме радва. Ферари не искам, защото гледката на разбит картер по черните, кални улици, тук дето живея, не ми понася. Набройкал съм си едно джипче. Къща вече имам – е, не е тази от горната картина, но ми е достатъчна и се чувствам добре в нея. Това е моята реакция на създадената във въображенията ни картина. С това искам да ви кажа, че тя не е моята мечта. Всеки от нас е реагирал различно – в зависимост от многото фактори, оформящи го като личност. Излишно е да се коментира това. Просто различни гледни точки. Интересно е човек да узнае повечето от тях, защото това ще е истинско обогатяване, но едва ли е възможно. А и целта на занаятието е друга. Въпроса е, дали Наистина това е вашата мечта? Би било твърде скучно ако е така, защото използвах един средностатистически образ, до който умело сме доведени, стъпка по стъпка и в който направо сме убедени да повярваме. Всеки шарен и интересен филм ни предлага по-малка или по-голяма част от тази средностатистическа мечта. Дори и филма, който гледат в момента на съседният компютър - „Нешънъл трежър” с Никълъс Кейдж, продължава да ме зарибява. Моля да ме извинят хората, които също като мен са сигурни, че това не е тяхната мечта. Всъщност нищо лошо няма в това, човек да има точно тази мечта – стига тя да е Неговата. Какво се получава обаче? От една страна масмедиите ни подвеждат към убежданието, че ще сме щастливи само ако: „Тук изброявам десетките и стотици реклами за частично или пълно щастие, ако направите това, купите онова или ползвате САМО онова – каквото и да е то.” Всеки познава отегчителното чувство, появяващо се, когато точно в интересна част на филма изведнъж ухилени или загрижени лица започнат на висок глас ви доверяват Какво точно е Много Добре да направите, за да сте здрави, успели и щастливи. Скучно, нали? От друга страна се вясвам аз и ви провокирам да се замислите дали искате точно Това или точно Онова! Няма спасение? Всъщност се опитвам да насоча вниманието ви към следващият препъни-камък по пътя – нищо повече. Кой е той? Не знам дали на пазара има книги от рода на „Изкуството да бъдем себе си”, но съм сигурен, че ви е писнало да ви обясняват какво е това. Точно както и на мен. Рекламите от рода на “Be U”или “Be Yourself” отдавна са превърнали темата в конфекция. Но всъщност това е и тяхната цел – да ни направят лесно достъпни като потребители. И в края на Величествената рекламна кампания, повечето, които са искали да бъдат себе си, са облечени еднакво, мислят еднакво и пият Кока-Кола от еднакви чаши. Неизменно със щастливи изражения. Нищо лошо и в това. Преди да ми изтръпне езика и аз пия Кола. Но само дотогава. Може би имате представа, а може би не, колко са предпоставките, които ни оформят като личности и характери. На първо място е уникалната ДНК, с нейният уникален генетичен код, явяващ се единствен за всеки един от нас. Не може да се имитира, само да се видоизмени. Всъщност – това си е работа на генните инженери. Взимаме я от нашите родители и през целият си живот я обогатяваме и допроменяме. Спомени, възпитание, случки, влияния, взаимодействия със околните и със природата, наблюдения, преценки(Дианетиката обяснява как става това) – всичко това ни изгражда като уникати. Уникални сами по себе си и абсолютно различни – това сме ние. Единственото, което е еднакво при всички нас( при хората от целият свят) е универсалният размер на карнеатата – роговицата на окото – около 10 мм и това, че сме деца на Бога. Всичко друго е абсолютно различно. Разбирате ли – всеки от нас е единствен по рода си уникат. Няма и няма как да има друг като него. Е как тогава бихме могли да имаме еднакви мечти? Да се припокриват, тук-там – може би? Но еднакви??? Еднаквите мечти са за еднаквите хора! Вие от тях ли сте? Запитвали ли сте се доколко в една ваша реакция (по избор) участвате само вие? Доколко чрез вас реагират вашите родители, вашето наложено понякога насила възпитание, вашето обкръжение, вашите приятели, колеги съпрузи и т.н. Кряскали ли сте на детето си така, точно така, както не сте искали да ви се кряска и на вас като малък или малка. Причинявахте ли на друг това, което не искате да ви се причинява? Не желая да търся недостатъци във вас(моите ми стигат) – искам само да ви попитам – дали във всеки един момент, във всяка една реакция сте СЕБЕ СИ или реагирате заучено – с помощта на изброените по горе механизми. Дали сте себе си, или живеете нечий чужд, обусловен живот. Това е въпросът, който ни води към другият, разискван в началото на този пост. Онази мечта ваша ли е? Само вие можете да си отговорите. Има един безотказен начин да проверите. И най-малкото съмнение за истинноста на отговора е показателно. Хубаво е човек да бъде себе си. Тогава той е Оригиналът. Няма как да бъде имитиран. Няма как да му бъдат внушени чужди желания, защото той няма нужда от това. Той или Тя са си самодостатъчни. Няма и Излишъци. Няма как да се получат. Освен ако........... Следва продължение.....................

Здравейте. Темата е особенна. Всичко описано е взето от личният ми опит. Водя я във още няколко форума, едно към едно. Модерно е да се казва: „Внимавай какво си пожелаваш!” Всеки път, когато съм чел или засичал този израз някъде из медиите, ме е обземало чувство за недовършеност, липса и необоснованост. Сякаш авторът на израза скрито притежава нещо недоразбрано от нас, нещо недосегаемо, тайна мъдрост, недостъпна за нас и със акта на самото изказване на тази модерна фраза установява ясно разделение между нас(потребителите на грандиозният лаф) и себе си (притежаващият съкровеното и скрито(току що дочуто понякога, под формата на вървежен лаф) знание), чиято липса в главите ни определено и задължително ще ни вкара в калта, само защото не Внимаваме. Ааама сме будали с вас Добре, че са „приятелите” ни, за да ни предупредят. Годините, в които съм си играл на съветник и душеприказчик са ми оставили един непроменим извод: „Никога не съм казвал никому нещо ново”. Винаги в края на беседата или задушевният разговор, понякога дори завършващи с удари по масата и подобни настроения, се оказваше, че всеки с когото съм разговарял е бил абсолютно наясно (вътре в себе си) за обема и развитието на дискутираната тема или проблем. Ролята ми винаги се свеждаше до Потвърждаване на вижданията и разбиранията на събеседника ми. В повечето случаи никога повече не го виждах, но факта си оставаше неизменен, човека беше наясно със себе си – просто търсеше малко помощ, за да си го признае. Страхотният лаф, който ме поведе да мисля по този начин, дочут преди мноооого години беше следният: „- Ти да не би да се Опитваш да ми Намекнеш, че аз Може би Имам вина за разпадането на брака ти?” Случая е ясен – да влезе убитият Та – нека внимаваме какво си пожелаваме. За това пожелаване бих искал да поговорим. Общо взето битува мнението, че когато човек силно иска нещо, винаги го получава. Напоследък пазара е залят със всевъзможни „Изкуства да бъдете Бог” и „Истини за салатите от диви краставички” и сие мъдрости. Доколко са пропаганда и доколко истина – всеки от нас има глава на раменете си. Като непоправим читател на подобни творения, постепенно осъзнах, че единственото, което мога да споделя е само своя собствен(понякога и щастлив) опит. Моето искрено намерение е да ви запозная с няколко „капана” по пътя към постигането на желанията ви, в които попадах от време на време. Общо взето всичко е много просто и лесно, стига да човек да е коректен, най-вече към себе си. Да, когато човек силно иска нещо, го получава. Но какво точно получава на практика? Получавате новото си червено Ферари и обезумял от желание – тъй като наистина сте давали мило и драго за него, пък досега сте били водач на голф, примерно, скачате вътре, давате мръсна газ и и червеното Ферари се обагря в червено и отвътре. Някой просто е пропуснал да натисне спирачката, надскачайки нивото си на осъзнаване и познаване на действителността, подтикван от нетърпение и емоции. Показахте на околният свят как се дава газ. Пропуснахте обаче спирачката. Всъщност сте прави – Ферарито е създадено за каране, не за спиране. Но от друга страна е добре да сте жив – за да можете да се наслаждавате на колата. Да, силно желаете да имате онази русата фурия с големите гърди или пък красива къща(като на еди кой си). Хвърляте се в играта със всички сили. Борите се, доказвате на околният свят, че втори като вас няма и че само русата и къщата са достойна оценка за вашите способности. Получавате ги – след изобилно и излишно донжуанстване, кредити, похабяване на енергия, труд и емоции. На практика обаче получавате силно заядлив субект, за когото например секса е отживелица(за сметка на алкохола) и къща на „мечтите” с луди и непоносими съседи, маащи вечни гюбеци на фона на бясна чалга. Вие сте се борили и отдавали, а сте получили? Защо се получава така? Ще ви дам прост и ясен пример, с който винаги илюстрирам силата на излишъците. Първо – какво наричам излишъци? Това са всички онези прекомерно отдадени на дадена една ситуация неща, прекомерни реакции, емоции и енергия – с една единствена цел – на ВСЯКА цена да получите заветното пожелано. Тази прекомерност на практика повлиява върху крайният резултат. Повлиява директно върху Равновесието. Спомнете си за термина „предобряне”-така известен в строителството. Излишък може да бъде също и недостатъчно отделеното внимание – например недоизгладената шпакловка – прокарвате ръката си по нея и получавате травми по пръстите от грапавата повърхност. Всяко нещо, което ви отдалечава от оптималното, от Равновесието е излишък. Ето го и примера: Карате вашате добре позната кола. В нея сте сигурен и се чувствате добре, защото я познавате отдавна, знаете спирачният и път, знаете как ще реагира на всяко ваше движение. Можете спокойно да поемете на дълъг път или „набързо” да отскочите донякъде в градската лудница. Изградили сте пълна симбиоза. Представете си, че сте на извънградско, пътят е прав и сте сам на шосето, карате по средата на пътя, осовата линия тече под колата. Всичко е спокойно. Не е необходимо да завивате към вашата лента, освен ако в далечината не се появи друго МПС. Двигателят работи равномерно, резервоара е пълен, спътниците са спокойни, колата гълта километрите и ви приближава с оптимална скорост към набелязаната цел. Наслаждавате се на ширналата се гледка. Попаднали сте в така наречената „Златна среда”. Тук няма излишъци. Всички сте в оптимално състояние, колата, спътниците, вие самият. Разговаряте си за нещо - приятно или не или просто си мълчите. Изведнъж спомена за някое минало забавление минава през главата ви или пък просто ей така-за да нарушите покоя и да се позабавлявате отново, рязко свивате наляво. Колата се устремява към крайпътно дърво. Свивате надясно и се насочвате към вашата лента. Колата се насочва към отсрещно дърво или мантинела. За да не се ударите свивате леко наляво, съвсееем лекичко надясно и отново сте в равновесие, по средата на пътя. Спътниците реагират със закъснение, но пък ефективно. Чуват се коментари по адрес на психичното ви състояние, заплахи за лишаване от насъщни житейски потребности(например изливане пред изуменият ви поглед на студена бира на земята през август)и скоро отново сте в оптимално състояние. Имахме Златна среда, завой наляво, завой надясно, лек завой наляво и съвсем леко надясно, за да влезем отново в оптималността. Тук не става дума за задължителното завиване наляво или надясно, със по-голям или по малък радиус на завоя, когато това се налага от естеството на самият път. Става дума за Излишното завиване, породено от нещо, минало през главата ви. Може да е било породено от внезапното раздвижване на спътника ви и неволно бутане на дясната ви ръка, може вие да сте решили да ги поизплашите. Няма значение. Крайният резултат е един и същ. Излишъци. Тези излишъци бъркат ситуациите, бъркат решенията ни, бъркат съдбите ни. Те ни карат да взимаме неправилна – неоптимална преценка и съответно решение за дадена ситуация, заради което след това се налага да берем и съответните плодове. Друг е въпроса, че едно и също решение може да е правилно или неправилно за различни ситуации. Поради тази причина ще използвам термина оптимално вместо правилно. Имаме Златна среда, Равновесие – това е правият, ширнал се празен път. Имаме Излишъци – това са завоите наляво и надясно. Те могат да са породени от много неща. Преценки, мнения, самомнения, влияния, вслушвания, невслушвания. Обхватът е много голям. Общото между всички тях е че в даден момент те са минали през нечия глава, вашата или чужда, под формата на мисли и чак след това са се материализирали под формата на действия. В случая с колата мисълта първо е била в главата ви, нещо от рода на: „Я сега малко да ги поизплаша” или пък в главата на спътника ви: „Абе нещо ми е неудобно, я да се понаместя”. Практическият резултат – дошъл след съответните материални действия е нарушаване на равновесието. Тъй като обичам да давам примери от живия живот, ще продължа още малко с илюстрирането на Излишъците. Правя го, за да наблегна пред вас на факта, че Излишъците обръщат колата, объркват ситуации и прецакват иначе добрите ни намерения да постигнем. На практика Излишъците са основната пречка пред постигането на целите ни. А тях ги създаваме самите ние. Ето го и примера, тук и сега: (Тук давам примери от пребиваването ми в един строителен форум): "Не разбирам от всичко споделено тук. Особенно темите с документацията ме карат да настръхвам. Чета с интерес доста неща и на повечето се въздържам от коментари, защото. Защо? Ами просто не разбирам. Колегите модератори са изявени специалисти в разделите си и след не много размисли стигнах до извода, че аз съм най-малкият строител измежду тях. Глупаво е дори да се разсъждава „Кой е най-големият?” Е, мога да лепя плочи и камък, без да ме гонят от обектите, но това е капка в морето. Представете си, че със ограничените си знания в строителството започна да давам съвети на Мастеркам как се зида комин или пък почна да уча Янефф как се укрепва конструкция за гипскартон. Та аз почти не правя разлика между ЦД и УД, дори не съм сигурен дали така се произнася. Е, мога и да шпакловам добре, но след като видях на живо стени и тавани – около 200-300 квадрата Без една забележка – по-добре да си мълча. Онзи ден Академил разкъса отново границите на ограниченото ми мислене. Спомена Петрургия и аз запецнах. А съм каменар! ДА бе, - каменар - рамките на ограниченото ми мислене не ми бяха позволили до този момент дори и да предположа, че съществува петрургия. Та да се върнем на въпроса- Започвам да давам съвети на колегите, почвам ги уча как да си връзват гащите. "Намесвам се навсякъде неподготвен(за една такава моя издънка един колега, член на форума спечели надпис на тениската си „Фен на Dreamweaver”)изказвам се авторитетно, тъпо имитирайки обоснованият стил на Академил или пък се опитвам да сторя невъзможното със имитация на песимистичният тон на Мастера. Какъв ще е резултата. На първо място – Няма да съм себе си, ще бъда някакъв(не уточнявам какъв) имитатор. На второ, но не позначимост, ще създам Излишък, излишни потенциали, напрежения витаещи в пространството, натрупващи се от глупостите в изказванията ми, от грешките в разсъжденията и от объркването, което ще внасям между колегите. Излишъка ще се натрупва, докато не се наложи възстановяване на Равновесието. Как точно – никой не знае, но е неизбежно. Откъде евентуално ще дойде всичко това? Егото ми, подплатено с неразбиране и комплекси ще „дръзне” да се самовъзстановява. Пред самият мен – не пред вас. Ръчкайки ме да се „изявявам” за да се глади по посока на косъма, ще направи онези споменати завои – наляво –надясно – чааак до възстановяване на равновесието след време. Излишъци Как би могло да се избегне всичко това – дори и да съм го допуснал. Елементарно е Наложи ли ми се да зидам комин – звъня на Мастера, питам го, „позалъгвам” го малко с почерпка и той ми дава съвет. Наложи ли ми се да вдигам гипскартон или да изграждам топло в някоя къща – питам съответните специалисти – на лично, по телефона или някак – както и да е. И т.н. Още по-лесно – викам ги тях самите – ако имат време и желание – да се оправят със ситуацията, а аз вдигам наздравици. Но тъй като засега не ми се налага да моля за помощ – просто си мълча. Надявам се това да успокои Админа, който редовно ме критикува, че не чета във форума. Не – просто се пазя от Излишни изказвания." Та ще ви върна замалко към Русата и онази мечтана къща – защо се получава така. Съвсем не между другото с малки промени в сценария, случая с русата е лично мое притежание – обица на ухото за цял живот. Следва продължение..............

Здравейте Четох тук една тема за човека на изкуството. Много неща, много от тях верни - е, според моята преценка. Зачудих се - изкуство ли е това, което ще споделя или нещо друго - каквото и да било. Обичам земята, тревата, водата и чистия въздух. Съприкосновението с тях винаги ме е карало да се чувствам “у дома”. Преди много години поливах един парк и най-голямото ми забавление беше сутрин в 6 часа да ходя бос по мократа трева, пускайки пръскачките. И до ден днешен обувам чорапи едва когато температурите паднат около нулата. През деня играта на водните капки под слънчевата светлина ми доставяше огромно удоволствие. Често и аз самият влизах под струите вода, рисуващи разноцветни дъги на слънцето и вдишвах дълбоко свежата влага. Обичам също планините и камъните и постъпих на работа в едно каменарско ателие, където освен рутинните неща, започнах да експериментирам с формите. Изработването на всяка нова творба ми бе единственият учебник по скулптура, по простата причина, че правех само това, което си поискам, извън всякакви правила и норми. Тъй като никога не са ме привличали правите ъгли и линии - (така наречената “изпънатост” в нещата), за изходен материал използвам само камъни изоставени около кариерите или намерени сред природата – тоест възможно най далеч от човешката намеса. По този начин в работите ми постепенно се оформи един наистина уникален, мек стил, повлиян единствено от самата хармония. Само моите ръце ми бяха учител. никой не се занимаваше с мен, защото работещите в ателието бяха твърде заети със работата си. А за мен това беше истински подарък, защото винаги съм гледал на нещата по различен начин. Няма да забравя един от редките съвети, които съм получавал от Петйо Александров - “Една скулптура се гледа от 44 страни”. Единственото, което търсех в своите експерименти беше хармонията и животът. Получавах и получавам с нищо несравнимо удоволствие от работата си. В българският фолклор съществува легенда, според която за да бъде един градеж здрав и дълговечен, майсторите вграждали нечия сянка в “камъка”- стената или самият градеж. Предполагам, че е било насила. Човекът, чиято сянка вграждали, постепенно изсъхвал, губел жизнение си сили и умирал. Тъй като каменарската работилница, в която бях попаднал беше близо да гробище, тамошните маистори правеха единствено надгробни паметници. Дълго мислих по този въпрос и се питах, защо цялата енергия и мощ на тези хора – повечето от които достойни за уважение майстори - е фиксирана единствено върху смъртта? Нима не можеше да се направи нещо различно и като идея и като предназначение? Идеята да вграждам живот в камъните се появи като отговор на моите търсения и въпроси. Реших да потърся обратният процес и да вграждам живот, а не сянка в камъните. Не мисля, че това би могло да бъде обяснено добре със думи, защото всеки един от нас има собствено виждане, а пък и повечето биха приели това за измислица. Инстинктивно обаче усещах, че съм на прав път. С течение на времето това се потвърди напълно, тъй като творбите ми носеха само радост и приятни усещания на собствениците им. Много красив пример за това е факта, че около 3 месеца след получаването на “СПОКОЙСТВИЕ”, Радостина намери мъжа на мечтите си. Приятно бях изненадан и от факта, че получавам поръчки и от хора, които искат да притежават мои неща само заради удоволствието от това. А ето и това, което Ради ми написа за себе си: Откъде бих могла да започна – може би от това, че съм жена на 29 години и търся свое пристанище в собствения си живот или може би, че всичките представи и очаквания за живота и за голямата ми любов са се разминали някъде в безличното ми ежедневие – някъде във вярата ми, че ще срещна любовта на живота си и поредното мъжко разочарование... Човек колкото по-настойчиво и дълго чака нещо в неговия живот да се промени, толкова по-чуствителен става на тази тема. Връща се на зад във времето и се замисля дали някъде не е изпуснал някой знак, някой шанс, който е имал, а той сляпо го е пропилял! Не обичам хората, които много говорят и страдат от синдрома на нереализираността и непрекъснато спрягат представката "ако" във всяко свое изречение - ако аз това, ако аз онова. Не, не съм от тези хора и гледайки назад след себе си отново и отново си казвам – по този начин бих живяла, по този начин бих направила нещата, не съжалявам за нито един миг на щастие и на нещастие, на разбити илюзии и на спечелени приятели.... не е ли това в същността на живота?! Но с течение на времето хората се променят, мисленето им еволюира и нуждите и потребностите им се развиват... Моите също...от желанието най-накрая след толкова търсене да открия мъжа, в които наистина да се влюбя и за който да съм уверена, че искам да остареем заедно... И този ден настъпи благодарение на чудото - наречено случайност, на още по-случайно предложение и най-накрая, на едно уникално изпълнение. С Дима и Краси се познавам от много от давна, винаги съм знаела че те се увличат от Фенг шуй, но никога не съм проявявала по-голям интерес да науча нещо повече за философията, която проповядва това източно учение. Пропити от идеите на фенг шуй, Дима и Краси на практика прилагаха върху себе си откраднатото познание, за да бъдат по-щастливи и живота си също. Краси винаги се е увличaл по извайването на нещо смислено от бездушния камък, но, смея да твърдя, че освен талант влага и много положителна енергия в него. И така.... споделих с тях своя песимизъм да срещна подходящия мъж в моя живот и не очакваш ли, те ми предложиха да направят нещо за мен, да ми подарят един камък, правен от доста дълго време от Краси, но с много замисъл и много любов, камък с голяма енергийна сила. Аз бях песимистично настроена, но приех с мотото – ако не ми помогне то поне няма да ми навреди. Камъкът беше готов, полираха го и остана последния етап – поставянето му в най-благоприятната част на моята стая, така че да бъде съобразено с учението на фенг шуй. Когато и последните изчисления бяха направени, камъка беше поставен. Изненадах се от красотата му – което ме зарадва – стоеше много стилно и освежи много моето жилище. След което моят начин на живот продължи по старому за известно време, до един момент в който се запознах с едно момче и започнах да се срещам с него – на кино, на вечеря. От предишните ми връзки знам, че не трябва да се увличам, защото отново ще бъда наранена и моментното ми щастие ще се окаже един спукан балон, но този път май не се оказа така - влюбих се в това момче, нещо непрекъснато ме теглеше към него и се решавах да правя крачка след крачка в близостта си с него. От друга страна и той показваше към мен много нежност и любов. Много ме беше страх да не се разочаровам отново, защото щеше да ме заболи както никога до сега, но това не се случи. Камъкът си стоеше в своя ъгъл и ни се усмихваше, а ние градяхме устоите на една дълбока и трайна възка. Дали вярвам, че той е допринесъл за моето лично щастие – да, вътрешно сам на 100% уверена, това е така нареченото шесто чувство, което рядко подвежда човек....... Щастлива сам с този мъж, той ще стане баща на децата ми и съм безкрайно благодарна на моите приятели, че ми помогнаха по един страхотен и безкрайно красив начин да съградя своето щастие, жадувано толкова години. Краси, Диме, благодаря ви! Радостина (понастоящем щастливо омъжена, бебето се появи на бял свят в края на май 2008) Тук пък ще ви покажа и красивите думи на Нада - наша весела и добра приятелка, която съвсем случайно се показа, че е тъжна. След като за пръв път в живота си я видях да плаче, предложих да и помогна. Резултата изуми дори и мен НАДА: Тази невероятна история започна с един най-обикновен разказ, как един камък може да промени живота на хората. Разбира се, камъкът не беше обикновен. Краси му беше вдъхнал “желанията” на бъдещия притежател. Естествено, че и мястото на камъка е важно, всички сме чували за фен шуй и как една правилно подбрана и поставена вещ може да засили или отслаби определени сектори, свързани с любов, благополучие, приятели и др. Когато чух как един обработен камък е помогнал двама души да се намерят и да изградят щастливи отношения, много се ентусиазирах и си казах “Искам и аз така”, толкова лесно изглежда , Ще уточня, че по това време бях двукратно разведена, самотна и объркана. Краси се съгласи охотно и спомена, че има ясна идея какъв камък ще ми “направи”. Междувременно ми заръча да си помисля какво искам да “заложи” при направата, какво е най-важно за мен. Дълго време само ми подпалваше фитилите с реплики: “Става страхотно”, “Скоро ще дойде време за желанията”, “Работя с лекота и съм сигурен, че това е твоя камък”, докато дойде момента да ни срещне. Като видях камъка не можех да повярвам на очите си, че това е само къс скала. Беше прекрасен, от него извираше светлина, прекрасни бели рози цъфтяха нежно, докато Краси не завъртя камъка и там се показа спокойна, мъдра риба... Не смеех да се приближа, беше по-внушителен от всичките ми очаквания... Никога не съм си представяла, че на допир камъните могат да бъдат толкова кадифени... Бях като омагьосана... Въпреки ясната ми идея този камък да ми помогне да срещна сродната си душа от мъжки пол, думите, които най-добре отговаряха на състоянието ми бяха:Любов и хармония. Един ден Краси и Димата просто го донесоха /завършен/ у дома. Избрахме му мястото и започнах да очаквам чудеса  Ще се наложи да отворя още една скоба: От първия си брак имам едно момиченце, родено със Синдром на Даун, което по настояване на лекарите оставихме за осиновяване, защото според тях нямало да доживее и 1 годинка и било невъзможно да се грижим за детето в семейна среда. Не намерих сили в себе си да го потърся, документите, които получавах бяха, че детето е живо, но е със 100% трайна загуба на възможността за социална адаптация, не се движи само и т.н. Повечето ми приятели ме познават като весел идобър човек, но болката за детето, което нямах представа как изглежда и как живее ме изяждаше. Мисълта, че не съм взела правилното решение в борба с това, че не мога да му помогна с нищо, през цялото време кънтеше в главата ми. Сега дъщеря ми расте щастлива и обичана у дома, обгрижена и спокойна. Как се случи ли? Попитайте камъка... той най-добре ще ви разкаже. Вярвам, че с неговата енергия животът ми се завъртя на 180градуса. Не съм срещнала “мъжа на сърцето си”, случи се нещо много по-велико. Намерих любовта и хармонията, топлотата и спокойствието, целостта и силата. Най-голямата ми мъка и срамната ми тайна станаха най-голямата ми радост и най-чудесния смисъл. Детето, което си мислех, че няма да имам сили да погледна е най-прекрасното и лъчезарно любящо съкровище под слънцето. Да, тя няма как да бъде излекувана от генетичното заболяване, но има чудесни възможности за развитие, въпреки него. Откакто влезе в дома ни всичко искри от радост и светлина. Големите притеснения как ще се справям като по чудо се разрешават във всички аспекти от емоционални до финансови. Затова искам да ви кажа: Вярвайте в камъните, те знаят по-добре. Става ми много топло на сърцето, винаги когато препрочитам думите на Нада. Искренно се радвам и за нея и за всички, които я последваха и на които можах да помогна Сега пък ще ви покажа снимки на чешми, които съм направил: http://stonetales.mu...ebasins#photo=1 Тази е във местността "Перчемлията" над Аладжа манастир http://stonetales.mu...ebasins#photo=2 http://stonetales.mu...ebasins#photo=3 http://stonetales.mu...ebasins#photo=4 Тази е във Долни богров http://stonetales.mu...ebasins#photo=5 http://stonetales.mu...ebasins#photo=6 Каменното слънце и чешмата в Мрамор http://stonetales.mu...ebasins#photo=7 http://stonetales.mu...ebasins#photo=8 http://stonetales.mu...ebasins#photo=9 Чешмата е в Долни окол. Отидох там да правя камина а направих и две бани и тази чешма Парчетата от теракота са рязани на ръка. http://stonetales.mu...basins#photo=10 http://stonetales.mu...basins#photo=11 У дома в Синеморец отзад къщата http://stonetales.mu...basins#photo=12 А това е една от скулпторите ми. Казва се: "кръст, танцуващ с вятъра". Пак ви питам - изкуство ли е това? Какво е според вас?