stonetales

се в началото „И нека вдигнем тост за присъстващите на това празненство жени, които ще бъдат погребани в ковчег , (тук следва дълга и мъчителна пауза, споглеждания и нарастване на напрежението), направен от столетен дъб, който аз ще засадя след петдесет години!” Това е приблизителният, по смисъл, текст на старинен грузински тост, с който тамадите са разрушавали статичноста, обземаща от време на време компанията около трапезата. Или пък просто са привличали вниманието. Смисъла на тоста е в нетрадиционното пожелаване на дълголетие за присъстващите жени. Как биха го използвали – те си знаят. Но индиректното послание на тоста гласи – „Живота е толкова кратък и недостатъчен, за да можем да се насладим на женската красота”. Ето и още един тост, често използван по нашите земи и трапези: „Когато сме най-зле, все така да сме!” Отправено е пожелание към бъдещето – „Така да бъде!” Индиректният смисъл е, че би било хубаво да сме все така – празнуващи около трапезата. Но , каква е мисловната постановка, която е оформила текста и смисъла на този тост? Всичките тези неща, които пиша тук, са много хубави и действащи. Поне за мен. Предполагам, че и на някои от вас дори, вече са свършили някаква работа. Но действието им би могло да се „усили”, тоест доизчисти, ако се вземат пред вид мисловните постановки, които са основата и базата на малките мисли. Опитвам се да вкарам ново понятие във и без това претъпканата тема, но без него всичко казано дотук е само мъртва платформа. Тяло без дух. Нека вземем например цитираният вече тост: „Когато сме най-зле и така нататък......” Мисловната постановка от която произлиза текста, смисъла и значението на тоста е много дълбоко скрита. Тоест базата, на която е построено внушението: „Когато това –значи онова....” на пръв, че и на втори поглед е почти невидима. Един преуспял човек не мисли по този начин. За него мисълта – „когато съм най-зле” не съществува. За него съществува само мисълта – „Съм най-добре сега!”. Това е неговата мисловна постановка, върху която се градят всички последващи я малки мисли. Мислите, които предопределят живота му. Този човек мисли в сегашно време и в сегашно време развива действията по бизнеса или творчеството си. И сегашното време на мислите му развиват и предопределят бъдещето му. Да, каква е мисловната постановка, оформила текста на тоста? За съжаление, тя е нещо от рода на: „След това празненство пак ни предстои затишие – и в работата и в любовта, ама карай да върви”. Или пък: „Абе, че сме си зле, зле сме си, но нали все пак събрахме някакви парички да се повеселим – нека да е весело!” Или пък: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия, ама давай сега да се напиеме, пък после ще видим.” Резултата от факта, че мисловната постановка, върху която е изграден тоста, буквално е самовнушението „ все сме си зле” е, че пожеланието на самият тост е отправено нанякъде, в някакво си бъдеще, тъй като Тук и Сега положението не е розово!!! Тоест препотвърждаването на факта, че „Толкова Мъка Има По Този Свят”!!! Схващате ли разликата между двата типа мисловни постановки? Не се знае към какво бъдеще е отправено посланието на тоста, нито кога и как ще дойде то. Ние просто се надяваме да се оправим, но Пак, отново, с помощта на внушението на тоста, го отлагаме за друг път. От друга страна, при условие, че мисловната постановка, предхождаща тоста е: „Сега съм най-добре”, той нямаше да има този текст и това внушение. Тоста щеше да говори нещо за Тук и Сега! Отдавна вече съм сменил текста на тоста със следния, шеговито-сериозен: „Тъй като Сега сме Най-зле, затова сме ето така! В този момент, на тази трапеза, ние сме на дъното” Винаги съм усещал искренни усмивки, последващи осъзнаването на значението на променения текст. Докато оригиналният текст налага само плахи надежди, че нещо друго – извън нас, ще промени нещата. Мисловната постановка на променения от мен текст е тази, че Не ни предстои никаво”Зле сме”. Че Сега сме добре и става все по-добре и по-добре. Доколкото е възможно за момента, естествено. Преди време в един форум засяках диалог между 25 годишен мъж и около 50 годишна жена с менторско отношение към живота. Диалога беше доста дълъг се характеризираше с войнствено отстояване на гледната точка. В един момент, след доста изприказвани думи, от страна на жената беше публикувано следното: „НЕ ОБИЧАМ РАЗГОВОРИ ПРИ ЗАТВОРЕНИ ВРАТИ!” Спонтанно, като отговор написах част от текста на една стара песен: „Не е любов, но война ли е питам щом се ранихме така?”, и се надявах, че ще разберат предупреждението ми. Е, получих покана да си бърша прахта, сам в ъгъла. Тъй като форума засягаше темата, която развивам, се опитах отново да ги предупредя за значението на мисловните постановки, като носители на Действителното ни отношение към живота и декларатори на нашето намерение. Не си спомням да ме разбраха. Фразите с главни букви продължиха месеци след това. Искрено се надявам вие да се замислите. Правя го всеки ден, тъй като и аз май не съм цвете за мирисане. Мисловните постановки всъщност са реалното състояние на ситуацията в нашите глави и убеждения. Почти няма значение как се развиват малките мисли, породени на тяхната основа. Те са само следствие. За да променим нещата в живота си – дали към по-добро или към по-лошо (наш избор), е необходимо да направим изключително внимателно коригиране на мисловните постановки, които са замонолитени здраво в нашите съзнания. Без да направим това, надежда няма. Ще се опитам да поясня отново. Каквито и врътки и чупки да реализираме в мисловният си свят, ако вътре в себе си, на почти подсъзнателно ниво, сме убедени тоест буквално ЗНАЕМ, че нещата не вървят или пък че вървят накриво или пък каквото и да е там, то по този начин ние ДЕКЛАРИРАМЕ нашето намерение. Мисловните постановки са нашето действително намерение. Успелият човек мисли за реализацията си. Неговата мисловна постановка е "Успех". Декларира я. Неуспелият мисли за неуспеха си. Неговата мисловна постановка е "Неуспех" Декларира я. Ние играем театър пред света, представяме някакъв образ на световната сцена. Ако вярваме в него, харесва ни и искаме да бъде истински, то ние се синхронизираме с него, забравяме всичко старо – дори и мисловните си постановки и заменяме всичко това с нещо ново. Ако ли не – играем непостижима роля. Да вземем примера на „неизлечимо” болният. Той е „неизлечимо” болен според лекарите. От тук-нататък някои се съгласяват с тях и поемат бавния път към гроба. Други – като Сатко, за когото ви споменах – поемат пътя към Живота. Всичко зависи от Мисловната постановка. От това, в което Вярвате. От това, което Знаете с душата и сърцето си. Ситуацията не е чак толкова черна, колкото я описвам. В следващият пост ще ви споделя един от начините за коригиране на постановките........

Малките мисли....... Всеизвестни са внушенията от рода на „Ако черна котка ти мине път, спукана ти е работата” и „Станеш ли сутрин със задните части нагоре, няма да ти върви”, „Ако те срещне човек с лоши очи” или ако на път за риба ти кажат „Наслука”, забрави за рибата . „Ако... ако... ако.......” и така нататък. Няма как да изброя всичките, те са безброй, но бих искал да ви обърна внимание на механизма на случването на „малките „незначителни” случки”, породени от „малките „незначителни” мисли” в главите ни. Правил съм си експерименти с пресичането на пътя от черна котка, със ставането от леглото, с отиването на риба и с какви ли не още „случвания”. Даже вече съм забравил колко много са били те. На практика се оказва, че във всеки от изброените случаи, в главите ни автоматично се генерира мисъл, предварително заложена от самите нас, след като по един или друг начин сме били убедени или пък сме повярвали във факта, че „Стане ли „това”, задължително се случва „Онова””. Ситуацията прилича много на „правило” от рода на: „Ако по радиото свири Пърпъл, всички ще го харесат” или пък: „Ако бие Левски, цесекарите ще са щастливи”, което само по себе си е пълен абсурд. Съобразявайки се със непрестанно повтаряните ни внушения, че ако „това”, то „онова”, ние самите сме се „програмирали” да помисляме предварително „подготвена” малка мисъл. В основата на тези „малки” мисли-полуфабрикати, стои собственият ни мързел и нежеланието ни да се разровим из собствените си гънки, за да анализираме ситуацията. А и е по-лесно и по-удобно. Няма уморителни движения, които да ни отделят от екрана на телевизора или от стоплящата се през това време биричка. Или пък от разговора на кафе и цигара с комшийката, в който генерираме и предъвкваме стотици предварително подготвени мисли от рода на: „Абе, остави я Ванчето, виж я каква се е развлякла”! Помисляйки си тази малка, предварително заложена мисъл, ние хващаме предварително подготвеното „разклонение” на Кръстопътя. Перифразирайки изказването: „Пътят на Американската цивилизация е постлан с консервни кутии”, мисля че беше на Стайнбек, бих казал, че ние самите сме постлали пътя си с „малки”, науж незначителни, предварително заготвени мисли. Интересното е, че при всяка такава, науж малка и незначителна мисъл, ние излъчваме определено, негативно или положително чувство. Или пък някакво друго. Бях ви споменал, че рано или късно ще започнете да усещате енергийно смяната, хващането на разклонението при всеки нов Кръстопът. Или, казано по друг начин, ще започнете да му обръщате внимание, тоест, ще започнете да го осъзнавате. Ще ви дам пример. Спомнете си чувството, което ви залива всеки път, когато се случи „това”, което задължително води до „онова”. Та било то и радостно чувство. В повечето случаи реагираме, излъчваме чувство, сякаш изтръскваме ръце, изцапани от мръсна вода. Правим някаква смръщена физиономия, изричаме думи от рода на: „Охххх, пак ли ....?” и така нататък. Докато го правим несъзнателно, заучено, реагирайки по заучен начин, излъчвайки негативно чувство и генерирайки негативни „малки” мисли, ние хващаме предварително „програмирано” разклонение, но не го усещаме. В момента, в който обърнем внимание на случващото се и започнем да го осъзнаваме, ние, с помощта на току що осъзнатото чувство, буквално започваме да усещаме енергийно, да осъзнаваме случващото се. Един мой приятел беше реагирал на това, говорейки на себе си, по следния начин: „Чакай бе, какво става тука? Сашо бе, какво правиш бе , човек?” В момента, в който осъзнаете това, можете пак да продължите да генерирате малки, но вече осъзнати мисли, гарнирани с лека насмешка или пък с намерение, подобно на юмрук по масата. Например: „А-ха, черна котка. И какво от това? Този път няма да стане!” „АУУ, станах с дупето нагоре. Е, и? Явно гравитацията тази сутрин е била различна” На майтап или сериозно, вкарвате съвсем различно чувство, чувството, чието последващо разклонение бихте искали да хванете. Предисловието дотук беше, за да илюстрира една „малка” особеност, която съвсем естествено би могла да ви обърка. Добре, променили сте реакцията си. Излъчили сте ново, действително желано от вас чувство. След няколко осъзнати и съответно променени по ваше желание реакции и излъчени чувства, трайно сте хванали и последвалото ги, желано от вас, разклонение на кръстопътя. Но, нещо не става, нещо не върви, изпод пръстите ви се изплъзват нещата, които сте очаквали и някакси всичко се „срива”. Сякаш всичко бе за добро, пък то какво стана? Стана нормалното, естествено Колкото по-рязко сте поели нов, различен от стария курс, толкова по-явно е и несъответствието в очакванията ви. Вие вече сте на друго място и в друго време. И най-важното – вие сте на ново разклонение, на което са и новите, желани от вас неща, които тепърва идват. Заблуждаваща в началото особеност е, че за да дойде новото, е необходимо Първо да си отиде старото. Няма място и за двете. Отиващото си „старо” е този „разпад” на света около вас. Пуснете го да си отиде, не реагирайте „заучено”, сякаш вездесъщата „черна котка” отново пресича пътя ви. Пазете се от стария тип реакции и стария тип малки мисли, които са ви водели по стария път. Много лесно е. Просто потърсете невидимата все още, но нова възможност, която се появява на мястото на отиващото си старо. Тя е Точно там! Вакуум във вашия свят няма. Позволете на новото да дойде, не го „спирайте”, нали самите вие го пожелахте. Ще се учудите на простотата на нещата, възможностите и идеите, за които сте били „слепи” досега.

ДА! МОЖЕ! Прибирах се по подпланинския път и някъде около Карлово ми махна стопаджия. Мъж на средна възраст, с оваляни дрехи и спокойно изражение. Личеше си, че на пътя е като у дома си. Спрях, качи се и се заговорихме. - Откъде си, какво закъса така?- го попитах и се заслушах в гласа му, отбягвайки дупките по пътя. Спокоен и уравновесен глас заразказва за счупен биелен лагер, сервиз, черни планински пътища и бизнес с изкупуване на вълна, билки, картофи и какво ли не още. Човека пътуваше до Сливен и имахме доста време за разговор. Постепенно Сатко – така се казваше той – ми разказа следната история. Удря го челно огромен джип, чупи му таза и кръста и го приковава на легло. За три години. След като му писнало да се самосъжалява и охка, почва да моли баща си да го изправя. Плачейки от мъка и неверие, баща му започва да му помага. След известно време Сатко го моли за онези, четвъртитите проходилки, които стоят пред инвалида и той сам ги мести напред, куцукайки след тях. Баща му, продължавайки да плаче, му купува проходилката и му помага да стане и да се хване за нея. Сатко прохожда, буквално на инат и след време моли баща си за две патерици. Скача в патериците, тръгва по квартала, баща му приключва със сълзите а Сатко след време захвърля едната патерица. Моли баща си за бастун. Бащата му купува и бастун и Сатко започва да кара отново камион. Започва да работи, отново. Един ден, помагайки си все още с бастуна, сяда на крайпътно кафене. Ставайки да си тръгне, забравя и бастуна. Сеща се за него чак у дома си, в Сливен. - Докторите гледаха снимките ми и ми казаха, че съдейки по тези снимки, би трябвало все още да съм прикован на легло. Попитах го – Как е станало това, какво се епроменило в него, какво го е накарало да стане от леглото? - В казармата ни учеха, че за българският войник няма думата „Не може”. Че за българския войник няма невъзможни неща. Затова си казах – Да! Мога! И започнах да опитвам. Оказа се, че може. Слизахме от колата , да изпием по нещо в жегата. Оглеждах походката му. Нямаше и помен от неравномерност или куцукане. Сатко ходеше с правилна стойка и изправен гръбнак. Натежал от умора, но прав. ДА! МОЖЕ! Използвах историята за Сатко, като предисловие за това, което искам да споделя с вас. Моля за извинение, че се забавлявам искрено с представата за вашите реакции и изумените ви лица, но това, което ще ви разкажа, за мен е истина. Представям си как, след прочитане, някои ще се усмихнат снизходително, ще махнат с ръка и ще си кажат: - Горкият, съвсем откачи. Знаех си, че не е добре човечецът! Други ще напуснат завинаги темата, а пък някои, знае ли се, може и да се позамислят. Моля за извинение също, че ще ви занимавам малко със себе си, но това е необходимо, за пълното обрисуване на ситуацията. На времето ме бяха оставили на село, на бабино отглеждане. Северозапада винаги се е славил с обилна и тежка кухня и груби, тежки отношения между хората. Запазвайки традицията, се бях оформил като „яшно” дете. Дете, което не си поплюва при вида на храна. Едри бузи и изобилни форми. Бабина мечта. Стигнал бях дотам, че ме използваха за разяждане на злояди деца. Да гледали как сладко си похапвам (тъпча) и да се заразели от лакомията ми. Гледаха. Да, ползваха ме, но резултата беше, че след излапване на вкусната манджа, под изумените погледи на бабинките, изяждах и блюдото на злочестия злоядец. Детето си оставаше „неразядено”. Скоро спряха да ме ползват. Вече бях „израсъл” над тези неща Естествено, че не бабите са ми били виновни. Аз си бях и след толкова години все още съм „лакомия”. Но какво се промени? Постепенно опитах всевъзможни ястия. Самият аз готвя добре и без рецепта. Експериментирах доста и даже известно време работих като готвач. Махнах се, тъй като рецептите започнаха да ме дразнят. Постигнах и носих доста години 120 кг за 170см ръст. Вече са ми само спомен. Омръзна ми. Ленинският завет: „По близо до масите” все още звучи в ушите ми, но в съвсем друг смисъл. Постепенно лакомията взе да ми омръзва. Безкрайното тъпчене все пак е уморително. Започнах да търся алтернативи. Опитвах да карам на сокове. Става, добре е, много е добре, но ми е много скучно. Зарязах го. Попаднах на австралийката Джасмухийн и нейното слънцеядство. Хареса ми, но не ми хареса перспективата да вися с очи, вперени в слънцето. Наистина, тялото се пълни със слънце, усеща се като разливащ се нектар отвътре. Гореща мекота, като при сексуална възбуда. Но, неподвижното стоене, с вперен поглед в една точка(слънцето) някак си не ме кефи. Не е за мен. Липсва ми мобилността на живия живот. Търсех друго. Търсех си моето. Е, който търси – намира! Преди няколко поста ви споменах за позабравената връзка със Вселената. Може би ви е прозвучало глупаво, но ние не губим никога тази връзка. Ние просто сме я забравили. Нищо повече. Воден от опита си с дишането, тъй като това наистина ми допада, задълбах в тази посока. Стана точно така: Един ден пътувах, но не си бях взел нищо свежо за хапване. В смисъл плод, пълнена чушка със сирене или нещо подобно. Не, че не можех да спра където и когато си поискам и да си взема нещо. Не. Търсех си моето. И изведнъж ми светна. Защо не опитам да се храня с намерение? Защо просто не сменя спирането и пазаруването отнякъде със директно поемане на намерението. Какво ми пречи? Спирането и пазаруването също е намерение. Защо не го направя директно? И от друга страна, защо не обърна лакомията си в своя полза, а не във вреда? Концентрирах се там, в областта между пъпа и мечевидния израстък. Започнах да дишам съзнателно, тоест да наблюдавам дишането си. Пожелах да вдишвам и издишвам намерение. Да, знам, че ви звучи налудничаво, но през това време не бях в сън, бях в тази, нашата реалност, в която вие сега четете тези редове. Карах кола, гледах в пътя, отбягвах дупките, изпреварвах, изпреварваха ме, разминавах се, бях си в съзнание и всичко останало. Карах, дишането ми се успокои до минимум и започнах да изоставям дишането си, а да наблюдавам поемането на намерението, на живата му сила. ДА! МОЖЕ! Постепенно започнах да го осъзнавам и да прехвърлям лакомията си натам. Всеки позив на глад насочвах веднага към поеманата сила и той веднага се удовлетворяваше. Стана. Е, разсейвах се от време на време, блеейки насам-натам, но всеки нов позив на глад ме връщаше обратно в концентрацията. Тъй като карам относително бавно за дълъг път, наблюдавах интересните гледки, които подпланинската ми предлага. Хванах се, че в момента, в който се загледам във нещо, започвам да поемам и от там. В градовете минавах покрай заведения. Носеше се чудна миризма на добре сготвена храна. Поемах я с безкрайно удоволствие. На Стражите, около Карлово, застигнах огромен камион, натоварен с тонове желязо. Беше трудно да го изпреваря. Кефех се на мощта на желязното чудовище, вместо да се нервя, че ме бави. Кефенето също ми донесе друга сила и удовлетворение. Забавлявах се искрено. Обзе ме дълбоко и успокояващо чувство. Вече не бях зависим от храната, от задължителното спиране, от чувството на глад. Спрях пред величествена гледка, разстилаща се от Стара планина на юг, някъде по естакадите около разклонението за Копривщица. Гледах я, дишах я, поемах я, хранех се от нея. Сега вече имах Своята алтернатива. Разбирах пълното значение на старата легенда за водача на група ученици, който проповядвал вегетарианство, но помолил един чобанин да му опече агне. Един от „отворените” му ученици изумял: - Ама как така, Учителю? Ама нали ние не ядем месо??? - Дете мое, - отговорил му той. Ти няма да ядеш месо. Яж си своята храна. Когато стигнеш до състояние да можеш да ядеш или да не ядеш, ще разбереш. Не знам какво е разбрало момчето. Но аз намерих своята алтернатива. Не призовавам никого към нищо. Просто споделям опита си. И за да се убедите, че това е забравено(от нас самите) знание, ще ви приведа следния пример: На всеки от нас се е случвало да „прегладнее”, да не може „навреме” да се нахрани. По каквато и да е причина. По строителните обекти това изобщо не е рядкост. Забравяш се в работата или пък ти се налага да останеш някъде за да свършиш нещо в срок. Яде те страшен глад, престъргва ти, изнервяш се и т.н. В един момент ти писва, махаш с ръка и забравяш. След това ти е все едно – ял ли си или не. И буквално се чувстваш олекнал и нахранен. Какво, според вас се случва тогава? Дали тялото не поема храна, от безкрая? Това вече е съвсем друга позиция на съзнанието. То е заето с нещо друго и няма време за някакъв си глад. Забравя го. Това винаги става несъзнателно. Аз просто го направих съзнателно – нищо повече. Пак съм си същата Лакомия. Пак се тъпча. Но със сила и живот и то с още по-голямо разнообразие от стандартната кухня. ДА! МОЖЕ! Напоследък в нета засичам все повече публикации за Квантовия преход. Не мога да знам дали ще дойде или не. Но аз вече го започнах.

Пътят на интуицията е многостранен. Подобно на неведомостта на Божиите пътища. Целият свят е залят с продукти, идеи, курсове и практики по фън шуй. Води се за Китайски приоритет, в което няма нищо лошо, но нека да поразгледаме малко зад кулисите. Има едно основно противоречие в тази система и въпреки това тя работи перфектно. На практика различните школи по фън шуй са десетки, а може би и стотици. Едни работят с компас, други работят със специални карти. Нямам достатъчно познания, за ви ги представя, но не това е целта ми. Дори и само работещите с компас използват посоките на света както си искат или както са научени. В едни и същи случаи, абсолютно различни методи дават добри или перфектни резултати. Дори и само в една отделна школа има набиващи се на очи противоречия. И въпреки това, различните практики дават добри резултати. Как става това. Нека ви дам пример за протичане на енергията по фън шуй. Представете си празен болничен коридор. Сивата мозайка отдолу, затворените врати, охканията зад някои от тях. Боядисаните в посивяващо-бяло стени. При вида на този коридор, енергията се стрелва и отлита – няма какво да я задържи. Какви чувства ви навява тази картина? Представете си същият този коридор, подготвен за Коледа или Нова година или някакъв празник. Вратите са отворени, по стените висят гирлянди. Окачени са красиви картини, някои от болните са станали, сложили са по някоя цветна дрешка и щъкат по съседните стаи, потъвайки във весели разговори с другите болни. Има цветя навсякъде, дори и по земята. Очите са весели, лицата са усмихнати, стенанията и охканията са намалели до минимум. Енергията на живота се спира навсякъде, завърта се весело около всеки и всичко и дори намусената старша сестра се поусмихва, защото Живота я гали по бузата с нежни ръце. Как чувствате тази картина? Дори и в представите ви се усеща разликата при протичането на енергията. Как става така, че буквално противоречащи си методи, водят до добри или подобни резултати? Интуитивно нагласяне на Намерението. Общото между различните, външно противоречащи си методи, е Намерението с което се правят промените. Като случая с празника в болничният коридор. Цветята, гирляндите, картините, цветните дрешки са само външни фактори, които водят намерението и въпреки това отново намерението, самото възнамеряване на празника е довело до украсяването на коридора. Тук вече идват и разликите в школите по фън шуй. Китайците, като изключително прагматичен народ, са разбрали, че различни методи облечени в едно и също намерение водят до добри резултати. Тоест – по какъвто и различен начин да се украси коридора, то намерението е да се посрещне празника и да бъде весело. Та дори и едно просто пребоядисване освежава коридора. Две искренно усмихнати лица на сутрешната визитация и празника започва. Самите школи, без изключение, потвърждават, че ако се изгубите в разликите при тълкуванията на проблема, единствено интуцията ви може да помогне. Какво са правели нашите баби и дядовци? Некитайци. Българи. Спомняте ли си разкошните родопски халища. Невероятните писани чипровски килими. Везаните дървени тавани и резбованите дървени слънца в къщите на старите българи. Украсата на юларя на коня, вплетените цветни висулки в опашката му. Невъобразимо красивите народни носии, пафти, огърлици с пендари и цялото многообразие на народното творчество. С какво намерение са везани и тъкани, резбовани и майсторени? Материализирано намерение за по-хубав живот. И той става такъв. Кой е карал предците ни да украсяват живота си. Кой ни кара да купуваме картини и да ги окачваме по стените си? Да обичаме хубавото. Да го творим. Фън шуй ли??? Ин туицията, която е доловила бъдещото развитие на нещата, при украсен или променен по някакъв материален начин живот. Неведоми са пътищата на интуицията. А какво е интуицията? При всеки един Кръстопът, интуицията прониква в някаква степен напред в разклонението, разглежда и проверява, в зависимост от заряда, който притежаваме и връща в съзнанието ни бъдещата все още картина. Вслушваме ли се в интуицията си, ние сме себе си, защото взимаме „правилният” за момента избор. Изборът, който е най-близко до нас самите, нуждите ни и нашата настройка. Нашият собствен избор. С помощта на интуицията ние възнамеряваме и съответно „хващаме” по-доброто или пък желаното от нас разклонение. Какво става, когато отидем на врачка, гадател или ясновидец. Независимо дали вярваме в тях, подсъзнателно ние се надяваме на положителни отговори. Добре. Но съответното лице, може да проникне само в разклонението, което ви сте хванали за момента. В повечето случаи, за да стигнете до услугите на съответното лице, вие сте на жизнена линия, която в някаква степен е несигурна и губеща. „Виждайки” по един или друг начин бъдещото развитие, само в тази линия, предсказващият, дори и да е с най-чисти намерения, ви ограничава Само в развитието на моментната ситуация. Абсолютно всички по-добри разклонения се пропускат - понякога и съзнателно – от предсказателят и вие оставате лишени от надеждата за добро развитие на нещата. Ясновидеца ли ви е виновен? Не! В повечето случаи той даже не предполага, че има и други възможности за развитие. А дори и да знае, как би могъл да ви посъветва, кое разклонение да хванете, след като вие желаете сигурност, а не варианти. Коментирам само развитието на нещата единствено в случаите, когато предсказателят е с чисто намерение да помогне. Импулсните телефони са друго нещо. Да, знам, че разсъжденията ми не могат да обхванат пълнотата на значението на всичките тези неща, но вие сами можете да си извадите изводи. Но нима самите вие не можете да си „предскажете”? Каква е разликата между много опитния и интуитивен бизнесмен, чиито очи буквално гледат „през вас” и предсказателят? Почти никаква. Като във светкавична игра на шах, бизнесменът отхвърля хилядите губещи варианти с помощта на интуицията си и в резултат на това или спира погледа си върху вас (забелязва ви като потенциален партньор) или оставате „прозрачен” за него. Няма ви във неговите работни варианти. Нима нямате интуиция? Преди години започнах да се уча да втъкавам намерение в камъните. Изходна позиция ми беше древната легенда за вграждането на нечия сянка в градеж или стена. На пук, реших да вграждам живот в камъните. Когато с един мой камък, приготвен специално за нея, помогнах на едно момиче да намери мъжа на живота си, останах изненадан от коментарите и, тъй като тогава все още мислех, че аз съм движещата сила. Радостина ми довери, че вечер сядала до "нейният" вече камък, наречен „Спокойствие” и му е разказвала какъв мъж търси, какво и харесва в него и подобни нейни желания. Процеса е продължил няколко месеца, а аз и бях споменал предварително, че са необходими поне 2-3, за да проработи „магията”. В един момент Радостина ме покани на сватба. Всички се радвахме. Беше се появил Кирил – голям, светъл и благ мъж – материализирана нейна мечта. Радостина е имала нужда от крайпътен камък – в случая приготвеният от мен със втъкано намерение за любов, семейство и здраве – а камъка на свой ред е имал нужда от живо човешко намерение, което да поддържа, усилва и развива втъканото в него намерение. Радостина и Кирил имат вече дете. Нима това би било възможно без разговорите на Радостина с намерението? Нима самите вие не можете сами да си „Предскажете”? Нима сами не можете да украсите живота си?

Предполагам, че сте започнали да изграждате някаква степен на сетивност в областта на тялото, за която ви споменах. Колкото и малка да е тя, рано или късно сама ще стигне до своя оптимум. Стига да си спомняте за нея и дишането, от време на време. Забелязал съм, че при физическо натоварване този център се стяга. Стяга се и когато ви се наложи да се защитавате или да нападате – не е необходимо даже и да е на физиологично ниво. Стягането му буквално мобилизира способностите на тялото, тъй като през този център в човешкото тяло влиза или излиза Намерението. Е, за Намерениетоса изписани хиляди километри думи. Тези, които са попаднали тук по една или друга причина и самодоволно потрият ръце: „А, А, намерение, това си го знам” наистина няма какво да правят тук – Те вече си Знаят! В препълнената им със знания чаша, няма повече място. Тя отдавна прелива. За да се уверитеили поне да добиете някаква увереност, пробвайте следното малко упражнение: Стегнете леко областта между пъпа и гръдният кош. Опитайте да усетите налягането, което се разпространява из цялото тяло. Сякаш посочената област е вентила, през който влиза напомпвания в гумата въздух. Ще е хубаво да усетите чувството за мобилизиране или превръщането на ходилата ви в „каучукови”. Сякаш имате мека гума отдолу. Това е самото енергийно налягане, което вие сте мобилизирали. И да не успеете от първият път, пробвайте го пак. Така или иначе – като огромна и широка струя бяла светлина, Намерението влиза през този център. Може да я оцветите в синя или каквато си искате. Зависи от вашият вътрешен комфорт. Рано или късно – ако продължите да си спомняте, сетивността ви в центъра ще се усили и вие ще започнете да свързвате този център с много от процесите, които съм засягал от началото на темата. В един момент ще започнете да усещате енергийно процеса на Избора на всеки Кръстопът. Не мога да знам как ще се усети при вас. Вие сте уникални. Използвайте тази своя особеност.

Предлагам малка почивка от взимането на сериозно. Нека поговорим за Дишането. Изгубената връзка със Вселената. Твърде субективно изказване, но бих искал да ви представя своята гледна точка. Естествено, че вие сами ще решите за какво става дума. Една от връзките със Вселената, която продължава през целия ни живот е прекъснатата при раждането пъпна връв. Мястото, през което сме се хранили от майките си. Постепенно пъпа се свива навътре, но енергийната му функция остава. Споменал съм го специално, някъде из темата. За съжаление тази връзка дори не е позната на много хора. В повечето атрофира докрай и продължителността на човешкия живот рязко спада. Причината или една от причините за това е, че нашият светоглед е обърнат изцяло навън. Непрекъснато имаме задачи за решаване във външния свят, а дори когато нещо се обърка в самите нас, отново разчитаме на външния свят да разреши проблема ни. Болни сме – тичаме при доктор, гълтаме лекарства и треперим в очакване Отново нещо външно да ни помогне. Не самите ние да си помогнем. Сами сме се изтикали на заден план и акцентуваме единствено върху външни за нас неща. Забравяме за себе си. Служим на друго, не на себе си. Има една чудесна история, за един умиращ, който в самият край на живота си разбира, че ако първо беше променил себеси, тоест беше обърнал внимание на себе си, може би щеше да промени и нещо друго наоколо – каквато е била и юношеската му мечта. Едва в самия край на живота си. Все пак го е разбрал – дори и твърде късно. Е, естествено това би било наречено Егоизъм, тъй като същият този, външен за нас свят е изнамерил и постановил много етикети и рамки, за да на ни държи в някакво подобие на ред и порядък. Но нека да се върнем на дишането. Дишането е топлата прегръдка на Вселената. Същата тази прегръдка, която си разменят влюбените, майките и децата или пък стари приятели. Колко много сме го забравили, можете лесно да установите, ако се опитате да задържите вниманието си на него. Вниманието бяга непрекъснато по „неотложни” задачи и твърде рядко се спира там. Човек се сеща за дишането си почти толкова рядко, колкото излиза сред природата или му се налага да го използва извънредно. В уседналият ни, съвременен живот, дишането ни постепенно атрофира до степен, която ни се струва смешна и невъзможна, но самите ние постигаме тази степен на самозабрава. Често срещаме стари, пълни и изморени хора, които пуфтят като локомотив, всеки път когато им се наложи да станат или да направят някакво движение. Обществената нагласа ни е повлияла до такава степен, че за старите хора се търсят домове на първия етаж. Тоест, те приживе се обричат на лишаване даже и от елементарното усилие, необходимо за изкачването на няколко етажа, което естественно се последва от някакво по дълбоко раздишване. Стоенето пред компютрите, пред щандовете, около масите, не изисква дълбоко дишане. По тази причина постепенно забравяме изцяло за дишането, тъй като умът ни е зает с други неща. Да не говоря, че повечето от хората, освен ако не са спортисти, никога вече не дишат дълбоко. Повечето даже и не знаят какво означава дълбоко дишане. Жените дишат с върховете на белите си дробове, с помощта на ключиците. Вечният сутиен или корсет, стегнатата модна дрешка или впит модерен панталон ограничават гръдния им кош и корема и единственият изход е „нагоре” – дишане с върховете на дробовете. Някои от мъжете запазват дълго дълбокото си дишане. Един стандартен образ е на пълен мъж със свален под корема колан – за да може да диша удобно. Забележете как дишат малките деца. Коремчетата им се издуват изцяло, като мехчета, когато поемат въздух. Дишането им е естествено и дълбоко, то е такова по рождение. Диафрагмата е здрава и подвижна. По рождение човек диша дълбоко и естествено, но уседналият начин на живот го води до атрофиране. Изобщо не споменавам цигари, алкохол и храни. Тогава няма да има край. Децата запазват дълбокото си и естествено дишане дотогава, докато носят меки и удобни дрешки. Вечните им игри ги принуждават да дишат дълбоко и всички сме изумени от бликащата от тях енергия. Резултат на непрекъснат „рефреш” на кръвта, посредством пълно, бурно и дълбоко дишане. Започнат ли обаче официалните дрехи, колани, сутиени и униформи, естественото дишане остава на заден план. Не, не предлагам да ходим голи. Дори самото помисляне за този вариант ми е чуждо. Предлагам нещо съвсем друго. Поне на мен ми върши работа. Литературата, която засяга дишането, го разделя на три степени. Долно, коремно-диафрагмено, средно –гръдно и горно-ключично. Комбинирането на трите вида вдишване се нарича и е дълбоко дишане. Лично аз дишам коремно –резултат от многото години различни дихателни упражнения и постигната сетивност и контрол на дишането. Но – упражнения за дишане – много. Всяка една самостоятелна школа залага на различни дихателни техники и интересуващите се са го забелязали отдавна. Дали са тези или онези упражнения или техники – всичките те са обединени от едно –осъзнаването и съзнателността на процеса. В някои китайски школи дори имат заключване в началото и края на вдишването и издишването. Трудно е. Както винаги, ви предлагам вариант - не тотално разрешение - а някакъв практичен вариант за разрешаване на задачката. Споменал съм ви отдавна, че осъзнаването е изход от всяка една ситуация. И тук – както винаги – осъзнаването е изход от тази ситуация! В случая осъзнаването се заключава в спомнянето на простият факт, че Дишаме. Спомняне, защото ние винаги живеем със спомени. Спомени, че току що сме целунали някого, спомени, че току що сме ударили или оскърбили някого. Спомени, че току що, някой ни е разказал играта. Или пък ни е провървяло изведнъж. Спомени. Нека си спомним, че дишаме. От пъпа нагоре, до мечевидния израстък в основата на гръдния кош, се намира център, всмукващ енергия. Спокойно можете да го проверите и усетите, при условие, че искате да проверите кой сте и на какво сте способен. Представете си, че искате да излезете навън и да покажете на околният свят какво представлявате. Нима ще се концентрирате в петите??? Центъра на „изказване”, на изражение, на представляване, се намира в областта между пъпа и гръдният кош. Там се усеща особено налягане, в моментите, когато ви се налага да се представите съвсем физиологично пред света. Там се усеща и налягането, когато към вас идват идеи и реализации. Там се усеща налягане и когато към вас идват негативни влияния. Първите тръпки и усещания за отрицателно развитие на нещата идват през този център. Усещат се като „свиване”, „стягане” и подобни . „Сви ме под лъжичката”. Не случайно някои хора "заключват" центъра в такъв момент, скръствайки ръце пред него. Всеки, който е разучавал "езика на тялото" е наясно с това. В тази „местност” от тялото се намира връзката със Вселената. Посредством дишането. Усетете го. Вкарайте вниманието си там - във дишането – и изследвайте. В началото дишането ви ще се задълбочи неимоверно. Ще усетите чувство на „глад”, на „недостатъчност” на „липса”. Нормално е. Вие сте се върнали към Вселената. Престанали сте да атрофирате. Продължавайте. Не е необходимо нищо повече от осъзнаване на процеса. Просто дишайте и издишвайте съзнателно. Бъдете наблюдатели на процеса. Само го наблюдавайте. Не го товарете със знания за „правилното” протичане на процеса. Дълбините, през които ще ви поведе вашето дишане, могат да бъдат достигнати само от вас. Не мога да знам какви са те. Знам само, че ще бъдете впечатлени от себе си. Вдишвайте. Издишвайте. Наблюдавайте.

Малките чудеса. В ангажираното ни, натоварено и понякога доста неподредено ежедневие, чудесата текат толкова последователно, толкова плътно едно след друго, че ние на практика не ги забелязваме. Свикнали сме с тях дотолкова, че подминаваме собствените си творения. По тази причина смятаме, че не съществуват. Че чудеса могат да правят само избранниците и посветените. Всъщност – какво смятаме за чудо? Посаждайки растение, дърво или давайки живот на нещо, ние сме свикнали да очакваме резултата след определено разстояние от време. Ако дървото израстне за няколко години – всичко е наред. Нещата вървят „нормално”, според нашите очаквания. Няма чудо. Но ако дървото израсте за седмица или за час – тогава всеки, забелязал това „избързване” във времето, би възкликнал нещо от рода на: - Ауу, видяхте ли? Това е чудо! В този случай времето между причината и следствието е „съкратена” по някакъв начин. Същността на „чудото” за нас е заключена не в нещо ненормално – дървото си расте кротичко – а в скоростта , с която е вървял процеса. Някаква промяна в рутинния процес на осъзнаване. На практика – станало е нещо неординерно, нещо, което е нарушило нашите „нормални” възприятия за време. Дали това е чудо? Всеки може сам да си отговори. И ще бъде прав за себе си, тъй като това ще му бъде показано от неговото лично тълкуване на действителността. В светлината на последните открития на квантовата физика, за което има вече много публикации, времето и пространството са гъвкави, модални и многоизмерни. И само нашето съзнание, което подобно на жив браузер „чете” света в някакъв определен порядък, ни навежда на мисълта, че бързо израстналото дърво е някакво чудо. Всъщност, бързият растеж може и да е много бавен? Зависи от гледната точка. Подобно или по същият начин стоят нещата с „бързото” излекуване при някой случаи. Общото е, че ние приемаме за чудо всяко нещо, което е извън порядъка с който сме свикнали да възприемаме света. Нека оставим мисловните игри със скоростта на времето. Едни живеят по 25-30 години, но толкова интензивно, че всякаш са живяли 300. Други остават по 80 или 100, но умират празни, пред телевизора. Сякаш е въпрос на интензитет и наситеност, а не на продължителност или разтегляне. Някъде там, в безкрайността всичко това се пресича. Да погледнем към ежедневните примери за ежедневни „чудеса”, които са резултат от нашите мисли, визуализации и намерение. Бих искал да обърна внимание на ежедневните чудеса, които създаваме самите ние. Толкова ординерни и забързани, толкова естествени и спонтанни, че ги наричаме ежедневие. Проста смяна на имената, нищо повече. Да речем, че пътувате нанякъде – с кола или пеша – без значение. Тръгнали сте в десет сутринта, тялото ви, съществуващо в тази наша реалност, бавно се премества към друга точка във същата реалност. В единадесет часа вие вече се намирате в крайната точка. Да кажем, в десет излизате от дома си, в единадесет вече сте на гарата. Добре, нищо странно и неординерно, ще кажете, за какво ви занимавам с глупости? Явно, материализирането на вашето тяло на гарата, след около час не е нищо особенно. Може би. Излезли сте от къщи, с ясната визуализация, цел и намерение към единадест без нещо да сте на гарата, за да си купите билет и към единадесет и нещо да хванете влака за планината. Примерно. Процеса тече бавно и последователно, всеки един ход, завой на пътя, ъгъл, крачка, всяка една мисъл е под вашият контрол. Няма прекъсване на действителността и за момента вие все още се чудите за какво „чудо” ви говоря. В началото на това развитие на действителността вие сте избрали разклонението на Кръстопътя, което води към гарата. Тръгвате по него. Ако стигнете до края на тази визуализация с крайна точка гарата, тялото ви ще се е преместило в една и съща реалност, за един час време, от дома до гарата. Последователната и непрекъсната материзализация на тялото ви, в следващи и следващи сектори на действителността, ще следва пътя от дома до гарата. В десет тялото ви е у дома. В единадесет вече е на гарата. Тъй като в процеса няма никакво прекъсване, забавяне или забързване, смятате, че няма нищо необикновенно. Домът, час време, гарата. Добре. Обаче вие имате избор, имате и непрекъснати разклонения на Кръстопътя. Единствено вашият избор ви води до гарата. В този случай, следвайки стотиците разклонения на пътя ви до гарата, вие сте променяли мястото си в пространството и сте се появили от плът и кръв на гарата. Втори вариант. В десет без една минута звъни телефонът и след някакъв раговор, вие сменяте намерението си и решавате да тръгнете към киното. Във същата тази наша реалност, отново в десет часа, вие излизате от дома си и поемате стотиците и хиляди разклонения на пътя ви до киното. В единадесет се появявате, пак от плът и кръв пред киното. Трети вариант , четвърти вариант....... Все възможни, все материални и все зависещи от вашият избор............ Вие самите материализирате себе си някъде по едно и също време, но на различни места, в различните варианти. Е, ако това не е чудо, какво е тогава? Само от вашата мисъл и намерение, действителността се променя и подрежда по различен начин. Онзи ден пътувах ме със Слави и решихме на връщане да минем през едно селце, с много хубаво, старинно кръчме. В главата ми се завъртяха различни визуализации и представи за разположението, менюто, красивия заден двор. Заразказвах му и поехме, на връщане, към селцето. Телата ни, с помощта на колата се запътиха към кръчмето. Както си карах, Слави се запритеснява за детето си и реши да не се отбиваме. Съгласих се с него. В този момент телата ни, последвали нашите мисли, запътуваха в друга посока. Помислете сами – колко много „чудеса” правите всеки ден. Но не забравяйте, че при всичките си умения или неумения, всички ние сме деца на Господа

Излишното отдаване на значениe на каквото и да било, всъщност е сериозно нарушаване на Равновесието. А то самото не търпи дълго такива процеси. Такава е неговата същност. Нека вземем за пример оплакващите се. Излишният лукс, който си позволяват, непрекъснато да губят сила, обличайки я във вечни и неспирни оплаквания, излиза прекомерно скъп за тях самите. Тази огромна тежест, причинена от непрекъснатото, изкуствено изместване на равновесието, се усеща от околните като тягостно чувство, неприязън или нещо подобно. Около оплакващите се, се образува непрекъснато, неприятно и тягостно налягане, с помощта на което те буквално отблъскват околните от себе си. Естествено, отблъсват и благоприятните възможности, разбира се. Взимането на сериозно е реален енергиен процес. Поддържането на непрекъснатото външно налягане изисква огромен потенциал от сила. Излишното хабене на тази сила, в случая, води до резултата, че оплакващият поддържа непрекъснато фалшива, губеща позиция, по отношение на света, в който живее. Много е просто. Визуализацията на оплакващият се рисува непрекъснати нещастия, катарзиси, неприятности и НЕслучвания. Подобно на съзнанието на „разбирачите” от типа "Не Става!", съзнанието на оплакващият се осветява само секторите от непроявеното, в които нещата „не се случват”. Тоест – случват се само нежеланите от оплакващият се неща, нещата върху които е концентрирано неговото съзнанието – буквално това, от което той се оплаква. Че оплакването е едно непрекъснато самосъжаление – това е друг въпрос. Оплакването и взимането на сериозно не водят до удовлетворение. Те само нагнетяват напрежение. Изместват, отново и отново, равновесието и по този начин създават Излишъци. От друга страна, вземането на сериозно не е приоритет само на оплакващите се. Ние всички се вземаме на сериозно – по един или друг начин, в една или друга степен. По този начин акцентуваме върху въвеждането на поне някакъв ред в обкръжаващият ни хаос. Но и това е друг въпрос. Самото развиване на тази тема е взимане на сериозно. Но пък за мен е основно забавление всекидневно да се избавям от пораждащото се от това развиване на чувство за някаква си значимост. Обръщам внимание само на излишъците в процесите, защото те , подобно на солта в храната или водата, могат да доведат до пълна негодност за употреба. Или пък до някаква, неудовлетворителна пригодност. Нека дам и един почти противоположен на оплакването пример, който обаче води до същите крайни резултати. С право можете да ме оспорите, че не съм прав, но не забравяйте, че крайното възстановяване на равновесието не винаги е моментално. За някои процеси, възстановяването на равновесието отнема повече от векове. Всеки от нас е попадал на хора, около които е трудно да се стои. Тези хора внасят в околните чувство на напрежение и сериозност, неприсъщи за всекидневието ни. Нерядко, това са хора, които стоят на водещи позиции. Мислите и емоциите им, каквито и да са, са подчинени на друга логика и други интереси. Попаднали по някакви причини в нашето обкръжение – или ние в тяхното – те просто нямат време и интереси за нас. Нищо лошо в това – всеки си е на мястото. Тези ръководещи просто изпълняват своите функции и обикновенният човек трудно може да ги възприеме. Силата, която се излъчва от тях е с други вибрации и носи отпечатъка на абсолютна безкомпромисност, защото те просто нямат време за друго. Такива хора са на мястото си. Имат своето излъчване и обаяние. Пораждат уважение и докосването до тях те кара да се самоуважаваш. Категорията хора, която ги имитира, обикновенно са недоизградени личности, с претенции да обладават качествата на посочените по-горе личности. Тази категория хора Наистина се взимат на сериозно. По начина, по който всеки новодошъл в едно ново обкръжение се „напъва”, за да покаже „колко много” е сериозен, опитен напреднал и разбиращ. В повечето случаи дори и без да има нужда от това. Нищо лошо и в това – всеки иска да заеме мястото, което му харесва или си е избрал. Независимо дали е готов за това. Независимо дали това е Неговото място. Около тази категория хора също така е трудно да се стои. Фалшивото излъчване, което струи от тях не отстъпва по интензитет, на излъчването на действителните ръководещи. Разликата е само в едно, в истинността. То е фалшиво, неистинско и по тази причина не носи желаните резултати на притежателя си. Докосването до тях поражда чувство на лъжовност, несигурност, неприязън и други подобни, които от своя страна предопределят отношението ни към тях самите. Огромният Излишък, който излъчват непрекъснато, пречи на истинното и нормално(оптимално) протичане на нещата. Представете си огромна, стара, димяща, разнебитена и непотребна машина, от рода на ръждясал комбайн, стар локомотив или Бтр, която се опитва „елегантно” да паркира между внимателно подредени едно до друго колела или детски колички. Излишно е. Временна атракция, привличаща вниманието и отблъскваша със непригодността си. Огромно, фалшиво излъчване на изкривена сила, чиято изява пречи на всички. Всички ние се взимаме на сериозно, по някакъв начин. Но нека да не го правим излишно, прекомерно, защото подтискаме себе си, околните и най-вече реализирането на желаните от нас възможности.

За отдаването на значение и взимането на сериозно. Взимането на сериозно е Излишно отдаване на значение на нещо. Каквото и да е това нещо. Има една такава поговорка – „Пияния и лудия Господ ги пази”. Сигурно всеки един от нас интуитивно се е замислял – защо това е така. Докосвал се е до някакъв извод или усещане и е махвал с ръка – „Остави ги, тях Господ ги пази”. Защо ги пази Господ? Защото те самите са „махнали с ръка” на всичко. Отделили са се, единият временно, а другият за постоянно, в реалност, в която нашите правила не важат. Още повече – по тази причина, те самите не се съобразяват с тези правила. Те просто са на друго място и в друго време. Нашите правила наистина не важат за тях. Може би ние не ги прилагаме към тях. Прилагаме ги само към себе си. Естествено, друг е въпросът, защо пияният, лудият, а и самите ние, пребиваваме там, където сме? Защото всеки упражнява правото си на избор. Какво означава „те са на друго място и в друго време”? Звучи като научна фантастика, но на практика си е пълна истина. Поне за тях самите. И пияният и лудият не се съобразяват с правилата ни, защото не им отдават никакво значение. В този аспект стои и въпросът - каква част от „нормалните” им отдават значение? Как така не им отдават значение? Пияният пада или катастрофира и му няма нищо, а дългогодишният трезвеник в същата ситуация чупи крак или ръка или се контузва лошо. Единият е релаксиран, мек и незаинтересован, а другият твърд, сериозен и принципен. Лично аз съм преживявал преобръщане с кола и си спомням, че съвсем съзнателно се отпуснах, за да не се потроша. В резултат имах само натъртен палец. Водача беше мъртво пиян и май и не разбра какво става. Остана абсолютно здрав, естествено. Лудият или дрогираният го биеш, а той само се смее и си бръщолеви нещо. Но хване ли те за ръката – жална ти майка. Удавникът е известен със своята „мъртва хватка”. Няма пускане! Водните спасители тренират специално избягване на тези „хватки”. Всичко това е резултат от пълното или частично Неотдаване на значение. В момента, в който пада, пияният не осъзнава какво става и затова няма време да се стегне, остава мек и разхлабен и се „разстила” върху земята. Удавникът не мисли за последиците от „спъването” на човека, който е дошъл да го извади от водата. Няма никакво съобразяване или отдаване на значение. Има само мъртъв, неразкопчаем захват, който понякога води до удавяне на спасителя. Лудият – само предполагам – не усеща или не се интересува от това, че го бият. Психиката му е „изместена” от този свят и никой не може да предположи какво му се струва или какво усеща, когато го млатят. Тоталното неотдаване на значение на „правилата” на този свят, позволява на изброените личности да постъпват по тези неординерни начини. И съответно на практика да се получат и напълно неординерни резултати. Какво, на практика, е да не отдаваш значение? Когато мислиш „трезво и разумно”, ти следваш правилата на „протичане” на този свят. Промениш ли мисленето си, променяш и действителността си. Създаваш нови правила и тя протича по тях. Спрял си да отдаваш значение на предишната действителност. Създаваш нова. Възможно е, естествено. Да вземем един типичен пример от ежедневието ни. Малко градче, с някаква – малка или голяма – индустрия. Възможностите за поминък на средния работник са уеднаквени, заплатите са без големи разлики, животът е еднотипен и скучен. В градчето расте дете, което не се примирява със тази действителност. Расте и друго дете, което се примирява от рано със същата действителност. Или пък просто тя му харесва. И двете дечица ходят на училище, следват еднакви правила, но в главите им протичат различни мисли. Например. Едното си мечтае да стане работник, като татко си, защото нещо в занаята му го е впечатлило, видяло е интересни за него неща, слушало е истории за задружни празненства на някой празник или кой знае какво. В главицата на детето се въртят мисли и мечти за денят, в който ще хване лопатата или писалката или ръчката на машината, „Също като татко”. Визуализациите в главицата му рисуват картината на голям, силен и щастлив работник, пред който никаква машина не ще се опъне. Ако някакъв филм или книга или нещо друго, външно за обкръжението му, не повлияят върху мислите и мечтите му и не променят визуализирането му, то бъдещият, голям вече Работник ще е щастлив. На практика детето отдава значение на света около него и заживява по правилата му. Светлината на съзнанието му следва „утъпкана” вече пътека. Точно обратното. По някаква причина другото детенце не се интересува от този начин на живот. Да кажем сънува красиви места, чете различни от препоръчаните книги, интересува се от други неща. Съвсем естествено, в главицата му витаят други мисли, които на свой ред пораждат други визуализации. Така и не свиква да мисли само за насъщния, ординерно. След години порастналият работник свива ежедневието, мислите и визуализациите си до изхранване на огромното си семейство. Порастналият мечтател, захванал някакъв бизнес, има огромен проблем. Тъй като кръгозора и визуализирането му се развиват и променят непрекъснато, на него вече му е трудно да реши къде точно иска да отиде на пътешествие. Това вече порастнало дете отдавна е престанало да отдава значение на живота в работническото градче. Освободената от това „отдаване” сила, го е завела на съвсем друго място и в съвсем друго време. Но за разлика от пияния, който с помощта на алкохола пребивава само временно в желаната действителност(„избягвайки” за кратко от нещо, което му тежи)нашият мечтател, с помощта на непрекъснатото визуализиране на желаната от него действителност, Буквално и завинаги е попаднал в нея. Защото е отдавал значение само на нея. Тоест, не е отдавал значение на ординерността. Абсолютно същото е направил и работника – визуализирал е своята действителност. Отдавал е значение на своите мечти – на ординерността. Естествено, отдаването на значение в границите на необходимото е неминуемо. За да може светлината на съзнанието да огрее избраният за материализиране сектор от все още непроявеното, се нужде от енергия, от сила. Темата на този пост обаче засяга Излишното отдаване на значение – взимането на сериозно. Следва........

Препотвърждаването. Споменах вече за Визуализирането. Предложих ви да „спирате” или да прекъсвате от време на време нескончаемият поток на ежедневието. Да се заслушате в тишината между мислите си. Да проследите най-фините процеси на нашето съществуване. Предложих ви го, за да получите някаква представа за механизма на протичане на овладяване на вашето внимание . Е, тук естествено стои въпросът, кой точно владее Вашето внимание. Който и да е – то е станало със ваше съгласие. Дано да сте вие самите. Спомнете си частта за Визуализирането. Или пък се върнете за малко на нея. От ставане, до лягане, визуализацията предопределя развитието на деня и на Живота ви. Преди нея обаче стоят нашите мисли. Нашите мисли са основните нишки, с помощта на които тъчем или разплитаме „съдбата” си. Защо ли? Защото мислите имат сила! Представете си Живота си, като пъстра, шарена черга. Едно невероятно, разстлало се халище, събиращо и засукващо цветовете на целият този свят и на цялата Вселена. Всеки цвят, всяка, нишка, всяко влакънце, всяка прашинка полепнала там, е една отделна мисъл. Понякога толкова безсъзнателна и незапомнена, че никога вече не си я спомняме. Но ТЯ е помислена. Тя е засукала част от силата ни – за добро или за лошо. Мислите ни засукват части от силата ни и я прехвърлят, реализират я, в ежедневието ни. Винаги първо Помисляме за нещо. След това го визуализираме. И така нататък............ Как се чувствате, когато някой ви напсува? Тук не говоря за хората, които са безумно дебелокожи – въпреки, че и това е за защита. Не говоря също за хората, които са съумели да си изградят някаква защита, по някакъв, техен си начин. А когато вие напсувате или обидите някого? Как се чувствате? Откъде се взема това неприятно чувство? Това избухване на някакъв вид емоция? Естествено –вашата или нечия чужда мисъл е „гребнала” с пълни шепи от силата, засукала я е по противен начин и я е хвърлила в лицето на отсрещния. Гадно. Но истина. Мислите ни предопределят нашия живот. По същият начин, мислите ни засукват и приятните емоции, реакции и чувства. Основната разлика между приятните и негативните разновидности е, че приятните такива вибрират на честоти, които хармонизират и се умножават едни по други. При негативните, честотите на вибрация са дисонансни и разрушаващи се една-друга. Всичко е реакция, чувство, емоция, енергия. Вие самите си избирате на кои от разновидностите да вибрирате. Препотвърждаването е основно мисловно упражнение, което ние извършваме през целият си живот. Най-грубият пример е зациклил на една мисъл човек. Всеки от нас е виждал луди или донякъде отвеяни хора. Вървите по улицата и срещате човек, който си говори сам, но си повтаря едно и също, непрекъснато. И това се повтаря години наред. Едни и същи думи, едни и същи фрази, едно и също поведение. Без значение какво си е внушил, всеки луд има някаква фикция – че е Тази или Онази велика или Особена личност. Резултата е, че общественото мнение, недопускащо тези фикции, определя място за хората, които се изживяват по такива „неортодоксални” начини. Добре, но какво правим ние самите? Как какво? Англичанинът пие чай точно в пет следобед. Азиатецът яде основно ориз. Българинът обича шопска салата с ракия и т.н. Все еднакви и повторящи се навици и поведение. Ние също имаме нашата си фикция. Но тъй като тя е обтекаема и обществено-приложима, не ни прави никакво впечатление. Естествено, това са само външни белези, абсолютно недостатъчни, за да обхванат цялото многообразие на съществуването. Но вътре в себе си ние сме принципно толкова еднакви, колкото и самите луди. Защо ли? Проследете сами непрекъснатата последователност на мислите си. Няколко дни подред. Ако искате записвайте или запомняйте еднаквите реакции, еднаквите мисли, еднаквите емоции. Ще се очудите, че еднаквостта Преобладава. Тотален пример – футболните запалянковци. Всъщност – които и да са запалянковци. Например – пишещите по форумите като мен. Неизбежно се получава уеднаквяване на протичане на мисленето. Каузата на която служим предопределя правилата на поведение. Каквито и да са те. Да разгледаме един стандартен пример, във който съм сигурен, че всеки би могъл да намери паралели в своето ежедневие. Получили сте голяма сума пари, заради някакъв положен от вас труд или усилие. Както винаги, два са основните типа реакции. Наученият, че „пари при пари отиват” се радва и това, което предопределя бъдещото развитие на ситуацията са мислите му, че получаването на тези пари означава получаване на още и още. Той просто е „свикнал” да е така. Естественно след такъв ход на мислите му, започва спонтанна визуализация на различни начини, чрез което това би могло да се случи. Или пък дори оставянето на нещата да текат на „свободен ход”. И пак да се случат. За разлика от този тип личности, хората с негативно или просто различно мислене, са свикнали да губят парите си. Да губят здравето си. Да губят възможностите си. В главите им, мислите следват естественият за тях ход – "парите винаги/никога не стигат". За начало, те визуализират за какво и как няма да им стигнат тези пари. Получава се един абсолютно обратен ефект – вместо да умножават възможностите си, те ги разделят една на друга: - Не, това няма да стане! Така не става! Няма да се получи! Невъзможно е! Дори и да ги попитате защо съсипват всичко в зародиш, не разбират ли, че биха могли да изиграят картите си по друг начин, те отговарят: - Абе не виждаш ли, че нещата стоят така и така? НЕ СТАВА! Колко си.................? Колко съм.......? Колко сме.........? Започва се едно непрестанно и невъзможно за прекъсване препотвърждаване с мисли, примери и факти. По различни поводи, но таящи в себе си едно и също. Доказване на себе си или на околните, че е невъзможно да се случи нещо друго, освен неуспех. Например: - Ето, знаех си аз, че тези пари ще ми донесат неприятности. Искам да си купя онова нещо, а те не ми стигат. Не стигат за сметките, не стигат за друго. Абе тези пари за нищо не стигат! Или по друг повод: - Ето, шефа не ме цени, колегите ме подиграват, трудно ми е! Не става, живота е много труден. И продължава до безкрайност, препотвърждаването, как няма да стане това, как няма да стане онова, как е Невъзможно да се случи желаното от нас. Мисли, мисли, мисли, коя от коя по оитричащи. Години, изгубени от нас, за да потвърдим КАК няма да се случи желаното от нас. Вместо да го оставим да се случи. Визуализирането в този случай е мощно и пълно, защото човека се е взел много „на сериозно”, за да докаже на Целият свят, че ще стане точно така. По този начин той манипулира материята. Това, за което всички сме се родили, тук, на този свят. Мислите му продължават да повтарят заученото от родителите или пък например от началният си учител – „Не става” – под различни форми, но носещи един и същ заряд – отрицание, негативизъм и така нататък. Получавал съм коментари, по адрес на размислите си, че положението е много черно и ситуацията е непоправима. Как съм бил могъл да бъда толкова глупав, за да не го разбера? Явно съм чааак толкова жизнерадостен Интересното е, че в идентична ситуация, различните хора тълкуват различно самата тази ситуация. Естествено, при такова отношение ситуацията получава различен отенък – в зависимост от краските в палитрата на тълкуващите. Не случайно е казано че на вкус и цвят приятели няма. Съвсем естествено, оцветена в различни цветове, ситуацията поема различен курс на развитие. Препотвърждаването с еднакви мисли , водещо след себе си повторяемо, ново и ново, но едно и също визуализиране, е гаранцията за посоченият от нас курс на развитие. Какво ли ще стане, ако си позволите да поспрете и да послушате тишината между мислите си?

Излишно е да се "хващате" за думи като Русия или руски народ. Смисъла на текста е общочовешки. http://otkrovenia.spiralata.net/articles.php?lng=bg&pg=910 Без коментар.

„Притесненията спират светлината” Това ми бе предадено от един мнооого стар приятел. В самата същност на притесненията е заложена малформацията, влошената или нарушена функция, стесняването и буквалното спиране на бъдещите добри възможности. Не можах да намеря адекватно обяснение на думата притеснение в тълковните речници. Може и да няма такова. Мога само да припомня някои външни характеристики у човека, изпитващ притеснение: Изпотяване, зачервяване, неудобство, дискомфорт, стягане в корема или в гърдите и какви ли още не подобни. Притеснението е следващият от препъни-камъните по пътя, който сами си постиламе. Притесненията са много мощно средство за постигане на нежелани от нас резултати. Те на практика са директни водачи към вкопчването. Казвам ви го от личен опит. За мое съжаление, бях изключително тесен специалист в тази област. И до ден днешен усещам понякога първите сигнали някъде в корема или в гърдите си – едно леко свиване и начало на студена тръпка. Но, за моя радост вече ги отхвърлям веднага и това ми донася моментално облекчение. Съответно и удачният за мен избор. Просто съм се научил да избирам по-доброто, по-приятното за мен разклонение – на момента. Как? Преди години работех докъм един-два през нощта. Бях се поставил в подчинена ситуация – сам, естествено и нощем, прибирайки се, докато краката ми работеха механично, главата ми следваше същият интензитет. Без да се усещам, изпадах в оплакващо се състояние и със пълна всеотдайност и сила разговарях наум с партньорите си в неблагоприятната за мен ситуация. Съзнанието ми прехвърляше и визуализираше всякакви нелепи и неблагоприятни за мен ситуации. Отдавах на негативното визуализиране цялата си сила, карах се с хората, обиждах ги. Изгарях отвътре от срам, обида и нерви. Рисувах съвсем не светло бъдеще. Сам творях и запечатвах непоколебимо вариантите, в които оставах самотен, прецакан и т.н. На практика през цялото време на този тъмничък период бях притеснен, корема ми беше стегнат, нервите опънати и т.н. прекрасни състояния. Е, каквото повикало – такова се обадило! Дали беше интуиция, дали не, дали предусещах или пък Създавах – не мога да дам изчерпателен отговор? Но, в резултат на многото продължителни нощни визуализации, се сбъднаха най-черните и тъмни варианти, които ми минаваха през главата. Останах сам и изчерпан. Близах рани няколко месеца и се замислих. Казах си – Абе, Гоше (без изобщо да обиждам красивото и силно мъжко име Георги), защо бе, пиле, направи така? Какво се беше случило на практика? От целият безкраен букет на бъдещи възожности – и лоши и хубави – с помощтта на притесненията ми - (то си беше многомесечно състояние) – стесних филтъра на избора си единствено до най – неприятното за себе си развитие. От целият безкрай избрах само притеснението, неприятното. Казано по друг начин – светлината в живота ми изчезна. Сам я отклоних. Постепенно, задавайки си все повече въпроси, обвиненията, които хвърлях върху другите се прехвърлиха към мен самия. Беше ли ми виновен някой, че се държах като малоумен тогава? Не! Сам си бях виновен. Истината беше, че избрах притесненията, породени от страха ми, че ще се случи еди какво си. Те ме доведоха до вкопчване и поредица от скандали и разправии. И Това, от което се страхувах се случи – със силата, с която го бях предизвикал. Бях станал на парцал. Празен. Не можех да стоя, не можех да лежа, не можех да спя, не можех да стоя буден. Нищо не можех. Цялата ми сила отиваше да поддържа избраното от самият мен жалко състояние. И когато то се случи се сринах. БЯХ КАТО МЪРТЪВ. И съвсем естествено – умрях завинаги за тези хора и за тези събития. А можех и до ден днешен да остана в това състояние – на самосъжаление и тъмнина. Изключил сам светлината в живота си. Не мога да съм наясно с тоталният механизъм на случването на възнамереното от нас. Но не ми и трябва. Стига ми това, че знам, че механизма работи перфектно. За сметка на това, съм убеден, че всичко на този свят си го причиняваме сами - и лошото и хубавото. Помислете пак върху началото на този пост: „Притесненията спират светлината.” Това буквално означава, че заставайки притеснени на поредния Кръстопът, вие гарантирате на себе си, че ще изберете притеснено, негативно развитие на нещата. Вие буквално дърпате кепенците и оставате на тъмно. Да кажем, че отивате притеснен на бизнес среща. Или пък на среща със избранника на сърцето ви. Какво очаквате? Несъмнено, партньора ви ще усети състоянието ви. Жените имат безупречна интуиция и усещат празнотата в мъжа. Не, че мъжете нямат интуиция. Успелият бизнесмен също усеща празната позиция срещу себе си. В момента, в който пристъпите на преговорите – бизнес или сърдечни – все едно, отсрещният вече знае в себе си, усеща кой стои пред него. В тази връзка – вашите притеснения вече са предначертали изхода от срещата. На практика вие, с поведението си, рисувате пред другия картината на вашия срив. Човека я вижда интуитивно и се възползва от това – какво по-естествено? Е, друг въпрос е ако се усетите и прекъснете притесненията. Или ги спрете в зародиш. Тоест - изоставите губещото и се върнете се на печелившото, за вас, разклонение. Резултатите веднага ще се променят. Самото осъзнаване на истината, че притесненията са губеща позиция ще ви изведе на друго място и време. Място и време, различни от смачканият и губещ мироглед. Просто си помислете, за всичките останали възможности или поне за някои от тях, които с лека ръка отминавате, когато се притеснявате. Не го мислете чак толкова Рано или късно на човек му писва да се притеснява, махва с ръка, откопчва се от губещата позиция, отпуска юздите на намерението и то го отвежда до съкровените му мечти. Пожелавам ви го „Притесненията спират светлината”

Всъщност, вкопчването е съвсем пряк начин да не постигнеш това, което желаеш. Директна, здраво стегната юзда, нахлузена на намерението. Представете си волен кон на когото вие слагате юзди и го стягате здраво – дори и да постигне голяма скорост, то ще е за кратко, преди да падне и да умре. Един банален пример е буквалното вкопчване на изоставяният. С вкопчването си той просто форсира ситуацията. Предполагам на всички от нас се е случвало да бъдем „изоставени” или „напуснати” в една или друга ситуация. На първо място седи въпросът – Как точно сме интерпретирали ситуацията, от какъв ъгъл сме гледали на нея? Как сме се чувствали – изоставени и напуснати или освободени? Погледнете на нещата от гледната точка на волният кон. Как мислите, че се чувства той, в момента, в който махнете юздите му? А в момента, в който му ги сложите? Как ще се почувстваме ние, когато действително бъдем оставени? – „на бира” или нещастни? Две са основните разклонения – свободни или нещастни. Нека разгледаме един банален житейски пример от двете противоположни гледни точки. Мъж или жена изоставят партньора си. Изоставяният понякога буквално се вкопчва в „по-силният за момента” – „по-силен” според стандартното, но не винаги действително тълкуване на ситуацията. Помислте сами – преди да изложа мнението си – какво в действителност постига вкопченият? .................? Това, че евентуално ще скъса копче или ръкав от дрехата на другият или ще изкълчи ръката му от дърпане, е най-малкото, което постига. На практика изоставяният толкова силно визуализира картината на „нещастното си и изпълнено с болка” бъдеще, влага такъв огромен потенциал в изграждането и рисуването му, толкова силно мисли или направо го казва – „НЕ ИСКАМ ДА СЕ СЛУЧИ ТОВА или ТОВА или ОНОВА”, че изключително ясно и картинно показва на намерението накъде да го отведе. Със Страшна сила Опъва конецаи Забива пирона в идеалният център на това, което визуализира. Намерението не се интересува от „искам” или „не искам”. То следва визуализацията, която сме му задали. То използва най-прекият път за постигане на целите ни. Същото нещо прави и един изпълнител на някакво задание – гледа да изработи най-точно, най-добре и най-бързо заданието. По разбираеми причини. Какво се случва малко след като наистина сме скъсали копчето или нервите на "напускащият" ни? Представете си, че сте на негово място. Как се чувствате? Неудобство, обида, засилваща се неприязън, отвращение, може би гняв, презрение и още един доста голям спектър от емоции. Как ще реагирате на негово място? Така се чувства и този, който ви изоставя. Така ще реагира и той. Може би и по различен начин, но в пряка зависимост от вашето „увисване” на ръката му, човека или ситуацията ще се опитва да се оттърве от вас. Бил съм и от двете страни – неприятно е и в двата случая. Какво се получава наистина? Вашето ( и моето също) вкопчване, играе ролята на преса, която разрешава по най-перфектният и бърз начин заданието – изоставящият се изнася максимално бързо към обекта на новото си влечение – та било то и спокойствието. Тоест - неговата предварителна визуализация. Изоставеният се доближава максимално бързо до своята Силна визуализация – „нещастното си бъдеще”. И то точно към това, което току що си е избрал. Колкото по-силно съжалява и се вайка, толкова по-бързо пътува неговият влак. Добре, че има свободата да се спре някой ден. Ако се посъбуди и се поогледа. Разбира се – има стотици и хиляди варианти и преплитания. Няма как да ги отразя. А и нямам желание. Да разгледаме сега и другият вариант на развитие – без вкопчване, без преса, без самосъжаления. Някой е решил да поеме по собственият си път. Оставя ме, оставя ви. Дълги години се чудех на собствената си реакция в такива моменти – въпреки, че някои неща или връзки бяха желани от мен. Спонтанната ми реакция – без никакво замисляне беше: - А? Още по-добре! - И аз самият се изненадвах.... Доста след това си дадох обяснение, че въпреки, че нещо ме ядеше отвътре, моменталното откъсване от несбъдването на нещото си, ме е оттървавало – даже и без да предполагам – от усложнения. Доста пъти ми се е случвало да прочета озадачение в очите на отсрещния – почти толкова голямо, колкото и вътре в мен. С горното не коментирам, че съм изряден – и аз се уча от опита си. Та, оставя ви нещото – човек или ситуация. Да кажем – искали сте да идете някъде, или да се случи нещо, пък не е станало. Или пък Аксиния или пък Юлиан си отиват от вас. Сещате ли се, колко очудени и изненадани ще са, ако вие действително не държите на присъствието им. Не на игра – ако успеете на момента да се откъснете, да не се вкопчите, въпреки, че много сте Я искали. Или сте Го искали? Откъснете ли се, вие на първо място спирате да визуализирате онова „нещастното” бъдеще, което би ви се привидяло ако започнете да страдате. А, след привиждането, започва и буйната представа и визуализиране, което води - знаете вече накъде. Откъснете ли се, имате – ТОЕСТ , не имате, вие сам си давате свободата да изберете – АМА каквото ви хрумне. Да – имате свободата, защото визуализацията ви не е заета със „нещастното” бъдеще. Ами с какво е заета – ще попита някой? Със каквото си изберете - Със това ще е заета. Изберете си! Насочете Намерението си накъдето искате. Дали ще е с молитва към Господа, дали ще е със директно възнамеряване, дали ще е под друга някаква форма – има ли значение? Всичките сме на Господа хайванчета Разбирате ли? Вашата реакция, вашето визуализиране, прекъсването или спирането на делничният поток, чието сляпо следване води и до сляп избор, го правите самите вие – Вие избирате от коя страна да бъдете – Изоставен или Свободен. Къде е съдбата сега? Още няколко ежедневни примера: Какво правят онези тъй мили бабинки, седящи на припек до оградата. Докато ръцете им действат или почиват, главите им избират непосредственото им бъдеще. - Ох Яно ма, ма как ме болят ногите ма. - Ох ма Пенкееее – изеде ме таа язва ма. - Ух мари - пък на наш Гошко му умре козата. И тъй нататък и тъй нататък. Седят бабинките и предат нишките на съдбата си. С оплаквания, с визуализации на болки и смърт, с клетви и клюки за нещастия и ужасии. Сравнете ги с една бизнес дама на тяхната възраст и си помислете – кой ги докара, тях всичките, дотам? А кой докара дамата до където е? Съдбата ли? Отговора си е лично ваш. Лично на мен „бабинките” са ми приказен образ, от който се изливат приказки и предания. Но това си е моят избор. Вътре в себе си не клюкаря с тях

Основните пречки при ежедневното ползване на намерението са няколко. Нека започнем с липсата на ултимативност. Разбира се, самата дума Ултиматум не поражда приятни реакции в нас. Никой не би желал да бъде поставян в състояние на натиск според разпространеното значение на тази дума. Ето го според Уикипедията: Ултиматум (на латински: ultimatum) — искане, свързано с ограничение на време, принуждаващо към изпълнение, а също така със заплаха за сериозни последствия в случай на неизпълнение. Ултиматума се явява демонстрация на нежелание на каквито и де е преговори. Ултиматуми се използват преди всичко в политиката и предшестват военни действия. Понякога ултиматуми се използват и в личния живот, икономиката, етнически спорове и др. Затова нека надникнем и разберем малко от „ежедневността” и. Би могло да се използва и думата безпрекословност. В разискваният контекст на значението и, обаче, думата ултимативност поставя нещата в състояние на завършеност. Крайност на решението. Какво имам предвид? Да речем, че вие сте гладен. Дали търпите 10 или 50 минути или три дни, накрая ставате и отивате в кухнята, магазина или ресторанта и т.н., поръчвате, пазарувате продукти или просто отваряте хладилника и изваждате маслото и хляба. Няма значение какви точно са действията ви – вие не просто отидохте до хладилника или магазина. Вътре в себе си вие Нямате никакви колебания по въпроса – „Защо ставам и отивам до хладилника?” Няма въпрос! Няма колебание – има само тотално Намерение- Да ям! По същият начин ние се събличаме и лягаме да спим – няма колебания – има непоколебимост – Спи ми се! – Отивам да спя! Тук не коментирам какво и как би могло да ви попречи да се нахраните или да наспите. Става дума единствено за пълната и безапелационна ултимативност на Намерението ви – Правя това, защото така и така! Вие поставяте непроменимо условие (ултиматум) на света, в който живеете и той се движи според това условие. Ще кажете – хайде стига глупости – това са прости неща, защо ни занимаваш с тях? Защото. Всичко наистина е много просто, ако сте сам или пък за момент или по-дълго време разполагате със себе си – свободен сте. Тогава наистина разискваната тема се слива с ежедневието и ултимативността на вашето поведение е част от него. Вие възнамеврявате и то се случва – почти на момента. Но, нека помислим какво се случва, ако не разполагате със себе си и сте зависим в една или друга степен от някого или нещо. Тогава, когато няколко малки препъни камъчета нарушават вашата ултимативност към света, в който живеете. Тогава, когато нещата не се случват на момента – ставам, отивам, правя – а има известно протягане във времето. Тогава, когато има голямо или по-голямо разстояние (и физическо и времево) между възнамеряването и резултата. В наша власт тогава е само манипулирането на намерението(за да опънем конеца точно там, където искаме) – тоест, в наша власт тогава е Акта на Възнамеряване. Да се попитаме какво точно желаем, да си представим, да визуализираме, да възнамерим. Няма как обаче да видим с очите си или да почувстаме с тялото си резултата (на момента), защото нямаме пряк физически контакт с другият край на конеца. Намерението обаче Има пряк контакт. Та нали то е самият конец. Възнамеряването, намерението, имат абсолютно същата сила, както и в случая с хляба и маслото. Те имат еднаква сила - винаги и навсякъде. Но в случая с храненето или купуването на вестника разстоянието ( и физическото и времевото) е много малко и ние имаме сигурността, че ръководим пряко целият театър. По тази причина – в смисъл, че ние знаем, че няма пречки - ултимативността ни е тотална. Дали обаче залагаме същата ултимативност в случаите, в които „си мислим” или избираме да мислим, че има някакви пречки за буквалността на изпълнението? Нека видим. Ще ви дам пак един пресен пример от нашето ежедневие. В случая е с мен. Ще се постарая да детайлизирам малките отсенки, които всъщност са важните и в зависимост от развитието на нашето намерение се превръщат (буквално на на момента) в препъни-камъчета или пък в жалони за желаното от нас протичане на нещата. Отговорих на едно запитване, изпращайки проект по имейл. Работих по него (общо) около ден и осъзнах, че първоначалната ми реакция по време на предварителният разговор – „Няма проблем, даже и варианти ще ви изпратя” – е била прибързана. Въпреки това, бях удовлетворен от крайният резултат(временен, защото би могло да стане още по добре) и реших да отговоря на запитването. Дотук добре, всичко е наред, аз съм спокоен, бавих се няколко дена – но то си беше само за да си придам малко тежест(признавам, но пък от друга страна имах нужда от малко време, за да отлежи идеята в главата ми и да има по-добро развитие)въпреки, че според очакванията на клиента трябваше да се забавя повече от седмица. Но вътрешното усещане ми каза, че за момента не мога да подобря повече проекта и реших да го изпратя, за да може съзнанието ми да остане свободно за работата, която имам у дома. Дотук бях ясен и спокоен. Намерението ми седеше непоклатимо закрепено. Сигурността ми, че „дърпам конците” на целият случай беше непоклатима Неприбързано, спокойно – това има значение, като ще разберете по нататък – сякаш отивам да си намажа филията с масло (това е вътрешното ми усешане в момента на изпращането), сядам, отварям пощата и започвам да пиша имейл. Намерението ми е чисто и ясно, защото по времето, докато работих над проекта се стараех да става все по-добър и настроението ми беше обърнато в посока подобряване. Виждайки, че се получава все по-добре, увереността ми нарастваше, а това спомагаше да хващам все по-верните Кръстопътища по посока на оптималното разрешение. До момента обаче, мислех само за подобряването на проекта и тъй като то, подобряването, се случваше буквално в главата ми, сигурността, че контрола ми е тотален водеше до пълна ултимативност. В резултат, проекта се развиваше все по-добре и по-добре. Самото писане на имейла обаче, насочи мислите ми към това, как ще бъде приет проекта. При самият въпрос „Как?” (изчезна ясното визуализиране на успешният за мен изход, а на негово място се появи неяснота и несигурност) се породиха в главата ми леки съмнения и несигурност в крайният резултат, който желаех. По този начин започнах да избирам разклонения на кръстопътя, които водеха към нежелано от мен развитие. Те от своя страна започнаха да пораждат леки чувства на дискомфорт в мен и в един момент взех да редактирам текста на имейла. Спрях. Замислих се. Замислих се за коментираното в горният абзац. Зачетох внимателно какво точно съм написал. Оказа се, че във изложеният по този начин текст съм заложил „капани”(фрази, изречения) които коментират евентуален отказ или нежелано от мен развитие. Предполагат неща, които не ме вълнуват даже. Видях как буквално аз сам съм си постлал стара, прокъсана черга, вместо удобен и красив , Нов килим. В момента на осъзнаването, започна да се разпада чувството на дискомфорт. На практика, в момента на това осъзнаване, аз се върнах от нежеланото разклонение, което бях „хванал”. Разклонението, което беше: Нежелано от мен Пълно с несигурност Носещо ми негативни усещания Пълна липса на комфорт Внушаващо ми следващи нежелани развития на ситуацията Никаква, ама Никаква ултимативност – само хлъзгавост под краката Редактирах текста на имейла. Всяка фраза и изречение сочеха безпрекословно желаното от мен развитие. Та дори и да не го бях изразил перфектно в текстова форма, самото ми Намерение вече беше Ултиматум. Резултата беше, че моментално изчезнаха изброените по-горе негативни усещания, Замениха ги комфорт и сигурност. Изпратих имейла с удоволствие. Изпратих го обаче от разклонението, което ме водеше по прекият път към целта ми. Какво се случи? Докато пишех проекта си, Намерението ми бе забито пряко в целта. По време на съмненията и колебанията ми, Намерението бе издърпано от целта и бе запокитено (от самият мен) в места, които даже не знаех как изглеждат, но чувствах, че не ми харесват. За момент бях прескочил на разклонение, което води в „нищото” Благодарение на тези интуитивни усещания, се спрях, осъзнах какво съм направил току що и се върнах отново на един от пътищата, които ме водят към целта. И най-важното! Няма абсолютно никакво значение какъв ще е отговора на имейла(още не съм получил такъв). Целта ми ще бъде изпълнена, тъй като аз „хванах”, избрах пътя към желаното от мен. По един или друг начин – едва ли има значение кой точно – желанието ми ще се изпълни! Аз съм казал какво искам. Няма да му преча да се случи. За Вкопчването в Точно определен начин следва............

Поддържащите „оплакването” вероятно са хванали другия път. Той също има своята ценност като осъзнаване на света и на самите тях, но разстоянието от причината до следствието там е повече от огромна. Може някога пак да се срещнем, но дотогава – нека да се занимаем със себе си. Да – техниките, които ви предложих са „трудни”, но трудността им се крие само в първоначалният шок от осъзнаването. Осъзнаването, че не ви предлагам нищо ново под Слънцето. Всъщност всяка една от тях ви е позната – по един или друг начин. Събуждат се стари спомени, изплуват забравени емоции и състояния. Във всички случаи интересът да си „спомним” тези науж нови техники ни е задълбал отвътре. Те са общочовешки и се практикуват от много хора по света – независимо от повода, който ги е довел до тях. Нека продължим нататък с поредните „препъни камъчета” Стъпили сме с крака на новата, избрана от нас пътека. Направили сме го с помощта на визуализацията и свободния си избор, подпомогнати от осъзнаването на тези и други истини. Но какво действително ни е накарало да поемем точно тази посока? Мисълта, че сме единствените избрани за този път или съкровното желание да постигнем нещо? Каква е тази сила, която ни насочи точно натам – пак ли опряхме до безсъзнателно подчинение на нещо по-силно от нас или просто посочихме с пръст в тъмното? Прост и ясен отговор – Намерението. Нека се върнем на онзи прословут разговор, в който бъдещият клиент се обажда или намира под някаква форма бъдещият изпълнител. Този път „ просто за забавление” обекта на разговора не е скучната тухлена стена, а нещо, което се харесва и на двамата. Изберете сами какво да е то. Тъй като буквално ми предстои тези дни - аз избирам една красива външна чешма – такива, каквито отдавна имах Намерението да правя в Странджата – леко безводна планина. На практика тази вече ще е втората. Какво кара клиента да търси изпълнител? Неговото Намерение да има това, което му е на сърце. Какво кара изпълнителят да иска да прави тези неща, които са в сърцето на клиента? Това, че неговото Намерение е да прави такива неща с ръцете си. Той има Намерение да се занимава с правенето на такива неща. Другият пък има Намерение да притежава същите или подобни неща. Всеки човек има Намерение. Всеки човек на тази земя има Намерение. Да манипулира материята – по един или друг начин – та било понякога и чрез бездействие. Тъй като няма как да се каже какво точно е намерението и как точно действа то, ще дам няколко примера, които ще ви доближат до значението на тази сила. Много лесно бих могъл да напиша няколко премъдри лафа, които ще ме направят само смешен, но и те ще бъдат само приблизителни. Затова отново ще ползвам личният си опит. Според мен в многото си прераждания (според някои религии) или в единственият си живот на тази земя(според други) човеците се учат да осъзнават начините за манипулиране на материята с помощта на Намерението. Когато дечко иска да бъде някакъв - (космонавт, лекар, пътешественик) - то той възнамерява да го направи. Докато Намерението му остане непоколебимо, то това му искане, тази мечта ще се изпълнява. Оттегли ли намерението си от тази мечта – край. Дори и да е стигнал донякъде, всичко пропада. Когато възрастен и опитен човек поиска да направи нещо за света или за себе си, то той го възнамерява. По същият начин – докато намерението му поддържа тази мечта – тя се осъществява – независимо от всичко. Оттегли ли се намерението – край. За яснота – визуализирането е само „инструмент”. То ни „рисува”, осветява вариантите, които могат да бъдат извадени от нас, от тъмата на непроявеното. Намерението е ясното забиване на пирона. Удара в десетката. Дали с чук, тесла, камък, тежест или ръка – пирона е забит. Дали със стрела, пушка, хвърлен камък, прашка, оръдие или харпун – десетката е уцелена. Намерението би могло да бъде оприличено на ясното желание, поставената цел, безумната мечта – но всичките те са само описания или образи. Намерението е самата сила на сбъдването. Би могло също така да бъде оприличено на така използваният в строителството конец или по късият му вариант – мастара. Изкопа за основите на сградата е направен. Майсторите опъват вездесъщият конец и забиват колчетата – оттук до там ще има стена. Оттук – натам ще завие или скоси и т.н. Оттук – дотам. По Най-краткият път. Така действа Намерението. Понякога най-късият, най-краткият път отнема години. Понякога месеци или дни. В единия край на конеца сме ние – призовали сме Намерението да ни отведе до другият му край. Някой иска да направи воден двигател. Следват месеци или години визуализации и търсения. Но вездесъщата сила на Намерението го води до самият край – и хоп – двигателят е готов. Както сами можете да се убедите, намирайки го в Интернет. Подобно дъхът на Господа – силата, която Той е вдъхнал в парчето глина (според Библията) и е Създал човека, Намерението дава живот на всичко около нас. Прабългарската дума за тази сила - Дъхът на Господа - е Оренда. За пречките при използването на тази сила следва......

А ето ви една- две, леки и приятни техники или „чалъми” за приятно погалване на уморената ни от мисли и напрежения глава. Отличават се със абсолютна пригодност (в ежедневието) и непретенциозност, за сметка на мощното си въздействие. Става дума за реално използваем енергиен център в човешкото тяло – енергийна сфера, топка или кълбо, намиращо се по средата между гръбначният стълб и вдлъбнатината на пъпа – вътре в тялото. Бих си позволил да Ви дам два съвета, – естественно, ако желаете да ги приемете. Дори само това упражнение, само по себе си би могло да Ви помогне в различните сфери на живота. Всъщност, това не са съвети, а моето виждане за протичането на процеса на използване на тази сфера. Не държа на това, препоръките ми да звучат задължаващо, по – скоро свободата на тълкуване е препоръчителна. Тази свобода би Ви позволила да намерите своят специфичен, оптимален начин за осъзнаване и практикуване. Поддържайки представата или виждането или усещането на сферата, съзнанието провокира или директно отваря, открехва, отпушва и т.н. енергийните центрове на тялото, от които синхронизирано извира енергия, която променя качеството на живота Ви! Какво означава това ли – Чувствате се все по-добре. Няма значение, по каква система сте осъзнавали и нарекли Вашите центрове и дали въобще сте ги търсили и намирали някога, – физическото тяло е еднакво при всички хора – естественно със превес на физическите и енергийните особенности - в зависимост от мястото им на раждане по земното кълбо. Тялото Ви олеква буквално, плюс това, че става по - маневрено и автономно. Предполагам, че точно това искаше да скрие или пък просто не знаеше навремето Деничин, когато му зададох въпрос: - Вярно ли е, че тялото олеква и губи от тежестта си , когато се занимаваме със Тай – Чи? - Не знам! Моето си е на мястото! – троснато се извърна Жоро и си отиде. (Накъде ли тръгна така?) Например, аз работя изключително физическа работа и не един път съм имал възможността, да се убедя на практика, в ползата от поддържането на определени видове концентрация. (Става дума за използването на различни – не споменавани техники). Съвсем съзнателно избягвам статична или умствена работа и смятам, че изкупвам много от грешките си с принудителното висене пред компютъра. Опитайте. Няма никакво значение, със каква дейност се занимавате! Втората особенност на това осъзнаване, е по - скоро умственна, но води също така до подобни резултати. Без особенно напрежение или специално време, отделено за концентрации, медитации и т.н., директно в реалния живот, Вие бихте могли да променяте Вашата настройка по отношение на възприемането на каквото и да било. Например, – ако готвите или извършвате някаква дейност, съзнанието Ви приема готвенето или дейността за център. Вниманието Ви се насочва за определено време изключително към и във този център. Осъзнаването на нещата става отвън навътре. През това време Вие забравяте за себе си, за вътрешният си център, което най - малкото води до неудобна стойка, неудобен или неправилен метод на работа или ред други изяви на дисбаланс. Този дисбаланс – най общо казано - естественно води след себе си до излишно отделяне на енергия, липсата на която, би могла да се изрази във какво ли не. Например, – преумора, загубено време, влошаване на настроението, загуба на интерес и т.н. При условие, че Вие не забравяте вътрешният си център, то осъзнаването на дейностите, които извършвате става отвътре навън – или на практика Вие вършите всичко чрез непрекъснато осъзнаваният комфорт на Вашето същество – било то физическо или психическо. Естественно, и резултатите ще носят белега на този комфорт. Осъзнаването на този вътрешен комфорт пък, е естествен резултат от осъзнаването на сияйната сфера. Успех! За малко да пропусна! Какво имам пред вид, под комфорт. По думите на Камен Лазаров – „Leaf Group”, който се занимава със хидроизолации, съвременни бетони и ремонт на сгради, комфорт означава: сухо и топло! Той е абсолютно прав, защото домът се използва за почивка, според него и влагата и студът нямат място там. Влагата, студът и отложените по ставите и вътрешните органи напрежения нямат място в тялото ни, освен ако ние не ги поканим учтиво там. Вярно е, че животът ни е динамичен, но никой от нас не кани квартала у дома си, нали! Енергията от центровете, би могла да прогони излишното от телата ни, посредством простото тонизиращо разхлабване – (не отпускане) - на ставите и органите ни и издухване и почистване на отложените напрежения. Нямам пред вид отпускане, а разхлабване, при което Вие можете да станете като двукрила врата – Всяко странично въздействие минава, без да остави и най – малка следа у Вас. Да за центъра зад пъпа и между гръбнака говоря По средата, между вдлъбнатината на пъпа и гръбнака има сфера от енергия, която е живата връзка между човека и вселената.. Не за харата, която приоритетно е японски символ, или пък за тан-тиен. Тя не е материално място, но съвсем материално ме разклаща понякога. Там си е сферата и дори сега като пиша клати тялото ми и иска да излезе на разходка Пораства толкова, колкото и позволите и ви носи като светъл балон по планетата. Мога да я въртя наляво или надясно - нагоре, надолу - както ми хрумне. Най вече я използвам за да ме носи почти без физически усилия - когато ходя или да ми помага при тежката ми работа. Защото за фитнеса ми плащат на мен - така съм го извъртял Един от интересните ефекти е, че когато се заформи някаква смотана мисъл в главата ми, веднага се усеща някакво "втвърдяване" в различни места - в зависимост от интензитета и глупостта на мисълта - в областта около пъпа. Когато се усетя, че се смотвам и замислям глупости в главата си, охлабвам мястото и надувам сферата, за да ги „издухам”навън - Глупостите си отиват една по една - като добичета на заколение Но аз съм по по-меките неща. Не мога да си позволя да съм стегнат – и без това влача цял ден като роб. Опитайте пък да дишате през тази сфера - великолепно е При условие, че вселената ни е хранила 9 месеца през това място, то си е съвсем реално. Но защо да ви подвеждам, че я визулизирам или си е там - всеки от нас я усеща както иска и може. Един ден карах колата си стотици километри. От нямане какво да правя, бях концентриран във сферата. По едно време започнах да се „разширявам” заедно с вдишването и "видях" пипала, които излизат от сферата и "правят", създават света наоколо“. Функционалността не се измени - просто видях Всъщност, понеже работата ми налага да съм прагматик – както всеки един от колегите - (нещо което човек като мен смята за постижение) - реших, че вместо да се чудя всяка заран как да стана по-рано, за да играя поредица от тайнствени джижения, чийто смисъл понякога и аз не разбирам - да взема да пренеса съсредоточаването в този център из Цялото си ежедневие. Работи - и то много добре. Сега вече имам цялото време на света , за да практикувам, а за това дори и ми плащат. Разбирате ли - някой късметлия ми плаща за да практикувам Наистина мисля, че това е или Източникът или един от възможните "контаци" - по Боянски казано Но на кой му пука - прилагайки го в този живот, може би значението му се размива - Ами какво по-добро от това - хем го ползваш, хем не му плащаш данък Дишайки и разгръщайки осъзнаването в тялото си - чрез концентрацията в центъра, постепенно започвате да осъзнавате на само него, но и цялото тяло. Усещате повърхността му, тактилно усещате въздуха, който ви гали, слънчевият пек или студа. Разбира се, трудно е да се поддържа подобна концентрация непрекъснато. Особенно е трудно, когато сте на работа или пък неподвижен пред компютъра или някаква машина. Съзнанието бяга непрекъснато към работата и се връща назад, към центъра. Но шило в торба не стои. Постепенно с нарастването на практиката ви, центърът се саморазширява - освен ако вие не сте го принудили предварително, но това е за сметка на убягващата все по-често концентрация. Границите на кълбото стигат границите на физическото тяло и да речем кожата - като физическа граница - се идентифицира с кълбото. Дали е точно така няма никакво значение. Дишайте с цялото тяло или с очертанията му, чиито граници започва да приема сферата. Потъвайки все по-дълбоко в центъра, започвате да усещате и осъзнавате флуидността и течното състояние на тялото. Като предизвикателство за себе си преди години избрах да работя работа, състояща се от десетки хиляди движения - всеки ден. Все още продължавам да се опитвам да "пълня" всяко движение със флуидността, произтичаща от центъра ми. Дадох си простата сметка, че дори да ходя всеки ден на тренировки, пак не мога да оставам часове наред във търсеното състояние. По тази причина използвам работата си като тренировка, защото по този начин ми се "налага" да остана в състояние. Така нареченото състояние ми убягва и се появява непрекъснато.Разсейвам се, все още. Преди години - поради небивалата скука, породена от монотонната работа - се опитах да изброя колко движения правя през работният ден, стигнах до 5-6 хиляди и то още към десет преди обяд. Спрях се навреме и си дадох сметка, че ако напълня тези движения със сила от центъра може би ще е поне по-забавно. Няколко години след това - към настоящият момент, резултата е, че работя по 8-9 часа на ден, без да спирам нито за секунда и без преумора. Днес даже за първи път се чувствах и лек, въпреки, че влачих тежести по наклон. Какво всъщност се получава? Осъзнаването на физическото тяло като течен флуид и „пълненето” му със сила от центъра. Предполагам, че който е усетил сферата, би могъл да продължи и с това: В удобна за вас позиция, състояние, опитайте да „изведете” налягането или силата или както вие го усещате – от сферата - към ръка, крак или или част от тялото, която си изберете. Тактилните усешания биха могли да са различни. Но определеното чувство за „пълнота” отвътре е знак, че движите енергията съзнателно. Описвайте движения с налягането и пълнете себе си с новото чувство. Малък трик, но основен – не насилвайте движението - воденето, а му отваряйте пътя – (като прокарване на поток или канал за поливане) - чрез мисловно или мускулно охлабване, докато не ги слеете в едно. Тепърва ви предстои да „впрегнете” тази пълнота за някаква работа или удоволствие. Не би могло, не би трябвало само това да е начина за водене на енергията, но ви предлагам един изпитан такъв. Свободни сте да го правите чрез въртене, усукване или както ви дойде. Сигурен съм, че колкото повече ви говоря, толкова повече ще ви обърквам. Затова просто ще спра Забравих да спомена Възможно е при практикуването на техниката да усетите един ефект - забавяне на времето. Е, не очаквайте хората да "замръзват" или да "забавят" движенията си около вас, а колите да се движат с "бясната" скорост от 15 км/час - много по- прагматично есе получава на практика. Например - в едни и същи условия на бесните жеги тия дни, при съзнателно водене на енергията дни наред, вчера ми докараха материали, с които се работи горе-долу 2 пъти по бързо. При една и съща вложена енергия от моя страна получавам почти двоен резултат. Не е задължително да почувствате ефекта Точно така - ще се уверите сами Преди 5-6 дена, рано сутринта в 5.30-5.40 тръгнах на работа. Стигнах, паркирах, отворих портала и започнах работа към 6.15 пак в пълна тишина. И така до към 8.00 - собствениците дойдоха и ме отпочнаха на блага приказка, а аз нали съм си сладкодумник - не издържах и заговорих с тях. Така около 15 мин, след това се изнесоха по работите си и останах пак в мълчанието. Тук-таме редки, плоски мислички Към 9.00 слънцето взе да се обажда над планинският склон, под който работя и взе да става топличко. Потъвам си аз все повече - и в мълчание - и в центъра си, влача тежестите на разбитият си живот, и по едно време - оооООООп - "тръгна" Охлаби се и последното "застопоряване". "Захватът" на сухожилията и мускулите около опашната кост - в основата на гръбнака - (последното "неохлабено" място в тялото ми) - се "охлаби" и тръгна така наречената "магическа вълна". Всяко едно мое движение се превърна в малка енергийна вълна. Всяко пристъпване, всяко навеждане, всяко движение на крак или ръка, обръщане, посягане, взимане, поставяне, натискане - абсолютно всичко генерираше и същевременно беше предшествано от плавният, вълнист танц на енергията Предполагам, че отстрани движенията ми са приличали на Смешкото Джеки Чан, представящ "Пияният майстор" - добре, че работя сам и никой не ме наблюдава. Слънцето напече жестоко към 11.00. През този ден даже не се изпотявах, не стана нужда и да се обливам с вода. Енергията ме беше обагрила в противослънчево Навеждах се, взимах кофите с материал. Усещах съкращаването на мускулите, усещах кофите в ръцете си, но не усещах тежестта им. Просто се опиянявах от живият танц на Силата в тялото ми За какво ще я използвам ли - само за живота, който съм си пожелал Описана е доста подробно и е изпитана на практика от мен. Благодарение на нея миналото лято мъкнах колички с пясък и камъни (нагоре) по дълъг 30 градусов баир и Буквално не усещах палещата жега. Техниката е много проста, независимо от дългото описание. Няма нищо мистично в нея – само Практика, практика, практика. Другата техника е също толкова проста, но не бих изпаднал в словоизлияния. Приложима е за всяко време на денонощието и за всякаква позиция на тялото – без значение – в движение или в покой. Насочвате вниманието си в областта на челото – отзад челото, вътре – и започвате да наблюдавате дишането си. Възможно е, след като насочите вниманието си, то да се задълбочи леко, но оставете го да прави каквото си иска. Не го контролирайте – просто го наблюдавайте. Може да сте със затворени очи(, о лесно е, може да сте с отворени и да се движите през това време или да си вършите някаква ординерна работа. Да, след няколко (или след няколко десетки) секунди, ще загубите концентрация. Не насилвайте, опитайте отново и така, докато ви е приятно. В един момент ще се хванете, че се заслушвате в тишината между мислите си. Ако не се хванете да го правите – направете го. Това е целта – вслушвайте се в тази тишина. Ако сте в някакво статично положение, след известно време ще започнете да усещате леко натежаване на тялото. Получава се от прииждането на освободената от непрекъснатите мисли и напрежения във вас енергия. Прекрасен покой – дори и за секунди. И, ако ви хареса – просто продължавайте нататък. Излишно е да се чудите – „ама как така без мисли?” - за момента те не ви трябват. Насладете се на покоя, в който потъвате все по-дълбоко и по-дълбоко. И без това, в момента, в който излезете от това състояние, мислите ще ви нападнат отново като разярени стършели. Дайте си почивка Идеята на тази техника е да се научите да освобождавате сила от Излишните непрекъснати мисли. Да се научите да се „спирате” сами. Да секвате непрекъсващия поток на конвенционалните мисли, за да можете постепенно да осъзнаете Излишността на повечето от тях и съответно да използвате освободената енергия по ваш избор. Трябва ли да чакате да се случи нещо „шокиращо”, за да изпаднете по неволя в безмисловно състояние, ( в което свободната енергия изтича и се губи) след като е толкова просто и естествено да се научите сами. И евентуално да изберете посока, в която не се случват „шокиращи” обстоятелства. Е, ако това ви харесва. Ако не – вие имате Избора си да не се съгласите с мен И още една техника – досетих се в движение за нея. Тук вече трябва да сте отпуснат – легнал или седнал и със затворени очи. Опитайте се да проследите механизма на първото движение, което ще ви се наложи, за да промените положението на тялото си – например за да станете. Първото - дали ще е свиване на пръстите или изместване на ръка или крак. Направете го бавно, повторете го няколко пъти отначало, докато усетите и разберете, че импулса на движението се заражда в областта зад челото. Усеща се буквално повишаване на налягането там – зад челото. Помислете си отново за визуализацията и направете сами връзката между всички неща, които съм споделил – ето ви още една възможност да се „спрете”.

Случва се нещо необичайно – нещо което ни кара да се замислим. И вече не сме същите. (Ние никога вече не сме същите – ние се променяме с всеки миг – но това е друга тема.) Това, необичайното, може да е и щастливо събитие. При всички случаи то е събитие извън коловоза на стандартното съществуване. Да кажем – сбъдва се наша мечта. Искали сме нещо – толкова дълго - че след като го получим даже не можем да му се зарадваме. В първият момент даже не разбираме, не схващаме, че ситуацията в която сме живели толкова години, вече се е променила. Отказваме да разберем, трудно ни е да осъзнаем промяната. Механизма е същ и в обратния случай. Страхували сме се дълго от нещо – дали ще е изправността на колата на дълъг път или пък по повод някой близък. В момента, в който се случи това от което сме се страхували, ние си казваме – „НЕ, не може да бъде!” Това е само първата ни реакция – нататък развитието е различно. Но такава е и първата ни реакция и при сбъднатата мечта – „НЕ, не може да бъде!” Външната разлика е само в изражението на лицата ни – радостно - изумено или изплашено – изумено. Сбъдването – и на мечтата и на страхът – ни удрят „шамар”. Разтърсват ни. Същият шамар, който удряте на временно изгубил съзнание при злополука или пък „полудял” от смях приятел по време на вечерният купон. И в двата случая шамара цели да спре временното „извънрелсово” състояние. Става дума за обстоятелства, които са редки, неординерни и ни карат да се замислим, тоест – да „спрем” за момент. Примери – дал Господ. Какво означава да „спрем”? Не някакво извънредно обстоятелство, а да пресечем понякога скучният, ординерен поток на съществуването. Предполагам си спомняте за навиването на сила на пръста – толкова много неща научаваме, запомняме , някои от тях стават наша същност, през живота си, че те постепенно отнемат, изчерпват силата ни, подобно на задръстване на складово помещение. От друга страна ние съвсем неправомерно отдаваме „значение”, излишно повдигаме степента на предполагаемата ценност, на толкова много неща и това допълнително отнема от силата ни. А и ежедневните проблеми – бизнес, доход, отношения, отговорности – с пълна шепа изгребват останалото. Остава ни колкото да се нахраним, да позяпаме телевизора и да паднем в леглото. Ежедневието тече равно, гладко и непроменимо. Въпреки, а може би точно заради това някои хора не биха променили това състояние за нищо на света. Така нареченият „режим” (ординерността) се спазва от тях със силата на закон. „Кафе, баничка, вестник.” Имал съм случаи - при няколкоседмичен ремонт - да долавям от долната тераса всеки ден, по едно и също време аромата на една и съща гозба. Неизменно. Самата ординерност на събитието изигра ролята на „спирачка” за мен и колегите тогава, тъй като породи странни и несекващи, принципно нови разсъждения по отношение на „еднаквостта” на ситуацията, в която ежедневно участвахме и ние – тоест поддържахме я със нашата сила. Предполагам, че там все още готвят само тази храна. Особено е присъща тази „непроменимост”, "ординерност" при възрастните. Тя може би идва от изчерпаната им вече сила, което ги застопорява в невъзможност за промяна. От друга страна животът на повечето от тях е бил „предначертан” от не толкова далечното минало. В нашата област пример за това са колегите, които не приемат новите технологии и „майсторлъци”, които въпреки всичко се налагат, при все, че това си е тяхно право. Един всеобщ пример за непроменимост е „задължителното” часово хранене. Въпреки, че диетолозите и други автори биха опонирали, че подобен „режим” е задължителен, вие може би сте на друго мнение? Голяма фирма или завод. Обяда е в 12.00 – точно. Няма значение , че на едни им скърца от 10.30, а пък други и до 14.00 не усещат глад. Важен е режима. Англичаните също са „водещи” в тази област – звънеца за обяд или вечеря е крайъгълен камък в съществуването им. Даже си мисля, че на техния ритуал “five o`clock tea” (следобедният чай) се крепи самата Вселена Или поне Вселената на Тери Пратчет Общо взето - живота ни тече равно – или поне така се опитваме да го подредим. А може би ни е страх от промените. Ако не е страх, то поне е чувство на непознатост, неизвестност. Но какво значение има как са именувани „препъни камъните”? Обикновено палеца на крака пръв поема удара По тези причини (здравото окопаване и съзнателното избягване на промените) изключително рядко ни се случва да „спрем”. Да се огледаме. Изключително рядко ни се случва да понесем „шамар”, който извъртайки главата ни настрани, ни предоставя уникалната възможност да променим за секунда или за цял живот гледната си точка. Дори са известни такива техники в различни системи за самоусъвършенстване. Ще спомена само „спирането на вътрешния диалог” , несекващият поток от мисли в главата ни, защото тя е много естествена и близка до човека техника. Но – получили сме този шамар или „погалване”. В случая обаче той не пресича някакво извънредно състояние. В случая шамара прекъсва ординерният ред на нещата. Обикновено (за съжаление) само временно се променя гледната ни точка. Едни и същи обстоятелства ни изглеждат абсолютно различни. Гледаме на тях вече от друг ъгъл. Буквално променяме мирогледа си. За пример – помислете си какво означава да викнеш майстор в къщата си – предмет на една от най-тежките клетви в българския фолклор Да смените позициите си от работещ с ръцете си – на прецизно наблюдаващ. Тотална смяна на гледната точка. От другата страна на барикадата! Да спрете да действате, и да се превърнете в наблюдаващ отстрани. Независимо от причината, която ви е отпратила в това състояние, вие буквално сте променили честотата на приемане и тълкуване на действителността. Нещо такова причинява и „спирането”. Споменах ви за оплакването. Нека ви дам изключително познат, ежедневен пример. Пример за съзнателно поддържано състояние с цел Непроменимост, която обаче така и така не се получава. А в това време вътъкът на живота ни се процежда между безсмислените думи и си отива: Въпреки, че външният облик е мил и пасторален (в края на краищата през ръцете им сме минали почти всички)буквалният образ на насядалите на пейката пред оградата бабинки, носи в себе си и по-дълбоко значение. За този образ може да се напишат приказки, но нека сменим гледната точка и да погледнем под различен ъгъл на нещата. Общо взето, като изключим пасторалният момент, цялата сила на бабинките е насочена към сплетничество или клюкарене. Завършеният, съвършен образ, който води класацията, е образа на селската клюкарка. Но той е крайна градация на образа на кротките бабинки. (въпреки, че съм виждал бабки, които изобщо не са кротки) „Този минал. Онзи се напил. Гошето се сбил. Мара пак се пуснала на пазара. Нашият Ванко така направи, вашето Петре пък така.” „АААА – не така – иначе!” И се започва. Дори и да не се споменава на глас, наум се изваждат кирливите ризи и надмогването се започва. „Помниш ли Я кога ти казах..........?” Колкото повече се замисля човек, ако го прави, толкова повече открива, че под усърдното чешене на езиците прозира нещо друго – основополагащо. На нас "бабинките", винаги някой друг ни е виновен. Правителството, оня дето само си пише във форума, шефа, данъците, Гошо, бензина и каквото още си изберете - Винаги Друг ни е виновен – ние сме ..... Ааабе, ние сме почти готови за канонизиране. Цялото това „сплетничество”, което организираме сами на себе си, в наша собствена чест, за да се оглеждаме с изправени гръбнаци в огледалото на собственото си Аз, има една единствена цел – да поддържа заблуденото, полу или напълно заспало осъзнаване на света. Цялото това „сплетничество” може да го наречете с една дума – Оплакване! Влезте в която и да е кръчма, още тази вечер и ако не видите поне един мъж, който да не се оплаква от нещо, значи спокойно можете да спрете да посещавате тази тема. Не, че не можете да спрете и без тази причина. Преди години в село Райово, Самоковско, в единствената тогава кръчма, (спомням си, че имаше само един телефон в цялото село и той беше в кръчмата) един обзет от самосъжаление „мъж” стреля с боен пистолет в тезгяха. Какво искаше да покаже – той си знае. Отзад се понадигнаха две жени, които бяха приседнали на техен си разговор – (по чудо) бяха живи и здрави. Председателят на ловната дружинка го смля набързо. Но – не беше ли твърде късно за намеса, за „спиране”? „Спирането” ни позволява да се огледаме за момент и ако искаме да попроменим нещо. Ако не искаме – живи и здрави – животът продължава – така или иначе Върнете назад – към темата „Каква е дълбоката същност на това да сме имитатори?” Сами ще намерите паралелите. Разликите между двата вида осъзнаване: Да поддържаме съзнателно ординерното течение на житието – битието и съответно да получаваме резултатите, които са ни „предопределени”, поемайки по „предопределени” (но не от нас) кръстопътища. Или? Да осъзнаем предното ( по нашият си начин) и да приложим съзнателността си към следващите оттук нататък Избори на кръстопътя. Което води до неочаквани и за самите нас, приятни и хубави резултати. Може би това е пътят към Свободата............

И така, ние сме отново на кръстопът. Предстои ни, в повечето случаи автоматизирано почти до безсъзнателност, вземане на едно от хилядите днешни решения. Какво става на практика? Съзнанието ни „върви” напред и сканира, тоест Визуализира различните възможности. То буквално „осветява” - като фенерче в тъмнината пред нас. Всяко нещо до което се докосне, „оживява” (като осветен образ в средата на тъмна циркова арена) и ако съзнанието остане фиксирано там, това нещо, тази бъдеща възможност започва да се „пробужда към живот”, да се материализира. Ако пък съзнанието отмине в друга посока, тази бъдеща възможност замира отново. Естествено, сбъдването и би могло да се случи само ако съзнанието осветява, (фиксира се) достатъчно време до нея. Ако се спре на нея. Тоест, сбъдва се само възможността, върху която съзнанието ни се е концентрирало изцяло. Това вече е избор. Ще дам пак „строителен” пример, но всеки би могъл да си го „преведе” на езика на областта, в която работи. Дали при рисуването от предишния пост или при изготвянето на чертеж или пък при свободното визуализиране, съзнанието прехвърля, осветява за момент, различните възможности. Спира се на една, после на друга, връща се, задържа се тук или там за момент, разкрива различни варианти от тъмнината на непроявеното. В крайна сметка, обаче се материализира само възможността, на която съзнанието се е спряло изцяло. Тоест съзнанието, с помощта на визуализацията е разгледало различни възможности и в крайна сметка се е спряло на една. Светлината на съзнанието се задържа в определен период от време само там. Например: С единички ли да я направя или с четворки, с готов варов разтвор или с пясъчно-циментов? Да добавям ли вар и колко? Как точно да застъпвам тухлите, да помета ли боклука, преди да зидам, с флекса ли да режа парчетата или да ги чупя с теслата или пък с чук? Набързо ли да го натрупам, или да пускам отвес (вечният въпрос на Трънският майстор)? Десетки и стотици „осветявания” на бъдещи възможности от страна на съзнанието, с помощта на визуализирането. Избирането на краен вариант – точно как ще работим, означава, че от „осветяваните”, визуализирането на многото възможности, ние сме избрали една – тоест в главата ни вече има изчистен образ на крайният резултат. Подобно нещо се случва всеки ден в магазините за дамски дрехи. Въпрос на мъжество е партньора да остане докрай в стабилно състояние Наистина – нещата които коментирам са ежедневие и бихте си казали, че преповтарям очевидности. Да, така е, но и не е така. Спомняте ли си, че ви бях дал ключ за излизане от всяка една ситуация – осъзнаването. Сега с мои думи – на човек-практик - ви обяснявам какво е осъзнаването. Светлината на съзнанието – спокойно можете да я приемете буквално за такава, тъй като това е енергиен процес – изважда от тъмнината на непроявеното възможността, която е избрало. Или пък възможността, която по ред причини и заблуди е било „подведено” да избере. Последнато изречение засяга темата за манипулирането на съзнанието, но тя е съвсем друга. Така, вие сте на кръстопътя. Имате две основни разклонения. С помощта на визуализирането съзнанието ни осветява двете основни възможности и избира едната. В този момент вие избирате път, пътека, пътечка, магистрала, разклонение. Избирате буквално нова жизнена линия, по която ще вървите тепърва. Правите го всеки ден, от рождение, но дори и тук имате две основни възможности – да продължите да го правите по навик, без замисляне - полу или напълно спящи. Или да се посъбудите и да продължите. Съзнателно. Какво имах пред вид със завършека на предишният пост „Как и защо не използваме визуализацията”? Тук е „ключето от бараката”. Да, ние използваме визуализацията непрекъснато, но как го правим? И цялата тема е с този подтекст – „На себе си ли служим ?” В каква степен? Е, тук най-елементарният и лесен размисъл би бил – „Ааабе, я се огледай какво става навън бе, народа пропада, абе то си е е..... и т.н, пък тогава говори”. Честно си признавам – не пиша за хората, мислещи по този начин. Определено нямаме нужда един от друг. Плюс това никой не е длъжен да споделя субективните ми разсъждения. Върнете моля, малко назад, на абзаца „ В този момент Вие избирате път,.........” Тези които мислят, че има Съдба, продължават полу или напълно спящото си съществуване. Това е тяхно изконно право! Тези, които мислят, че Сами избират пътя си, продължават Съзнателно напред. Това е тяхно изконно право! Нямам нужда да въздействам на избора ви, тъй като Не мога. Той е ваш. Осъзнавате ли? – Изборът винаги е ваш. Въпреки, че съществуват стотици обусловености, рамки, канони, правила и кодекси, крайният избор – да се съобразявате или не с тях – винаги е Ваш. Винаги! И винаги е бил! В това се крие осъзнатостта и красотата на вашето съществуване. И този форум е Рамка. Но вие сте тук заради Себе си. Заради вашият избор. Сигурен съм, че вдъхновението идва при нас точно в моменти на осъзнаване. Всеки от нас има спомени за редки или по-чести моменти, в които сякаш времето спира и отнякъде в главата му идват идеи, целящи разрешаването на някаква ситуация. Това са събудени, съзнателни моменти, в които ние се свързваме с безкрая или с бездънното поле на информация, витаещо из целия Космос. Допускайки тези идеи или информации в главата си, човек се удивява колко просто е решението, което му се е появило, без да предполага, че това е нашата истинска същност – да живеем съзнателно, без страх от „Ауууу, ами какво ще стане, ако.....?” Какво би могло да стане – най-много тези редки моменти да започнат да стават по-чести. С казаното дотук, изобщо не намеквам, че различните видове и начини на работа имат различна ценност. Трудът винаги си е труд – та бил и той умствен. Не – те просто са различни и нищо повече. Но и резултатите са различни. Процеса винаги е един и същ – съзнанието осветява, визуализира възможностите и се спира на една от тях. Но да се върнем на вечният кръстопът. Вие сте разгледали различни възможности, съзнанието ви е избрало една от тях, фиксирало се е върху нея и вие протягате крак, за да направите първата крачка натам. Какво се случва точно в този момент. На практика вие сте поели по разклонение. На това разклонение, което вие току що сте извадили от мрака на непроявеното, съшествува тук и сега. Но съществува не само мястото, на което вие протягате крак в момента – Съществува Целият този път, цялото това разклонение – до самият си край, ако има такъв изобщо. Разбирате ли – с тази първа стъпка, вие давате живот на път, който би отнел или години или няколко секунди. Фактически – всичките бъдещи възможности по този път, чийто праг вие прекрачвате в момента, съществуват тук и сега. И винаги са съществували. Вие просто се насочвате към тях, но те са там, били са там и ще бъдат там – на тази жизнена линия, която сте поели в този момент Какво искам да кажа? Не съществуват отделни отрязъци път. Съществуващи Само и Сами за себе си. Пример: Гледате филм. Образи, ситуации, действия, развитие и т.н. Някаква приказка, която занимава ума ви около час-два. Можете да паузирате, за да отидете до кухнята и т.н. Представете си този филм като лента, навита на ролката. Или информация, записана на CD. Всичките образи и действия са на едно място и в едно време. Началото и края са слети. Единно цяло. И само ако започнем да развиваме лентата на проектора( или пък завъртим CD-то в компютъра), ще можем да започнем да осъзнаваме – тоест да разглеждаме последователно – тоест - да гледаме филма. Трудно ни е да го осъзнаем наведнъж. Може би и невъзможно (нямам представа). Необходимо ни е време (разстоянието от началото до края на филма или от един кадър до друг), за да можем да позволим на съзнанието си да поеме цялата тази информация. Разбирате ли – И навит на ролката И разтегнат по права линия, филмът винаги е единен, съшествува целият, от начало до край. Единствено светлината на нашето осъзнаване, може да го проектира последователно, подобно на киномашина, в главите ни, за да го възприемем. Приемете вашата първа стъпка по новото разклонение, което сте избрали, като първият кадър от филма и знайте, че стъпвате и в началото и в края едновременно. Какво се опитвам да подскажа – съзнателният, пробуден избор е пожелал възможностите и е поел отговорностите на избраният път. Предварително е готов да приеме промените – очаква ги и ги желае, защото те носят нови и нови, желани възможности. Затлаченото от рамки и условности съзнание, в една или друга степен, няма сила за това. То просто се движи по инерция, спи и единствената реакция, за която му е останала сила (тъй като просто не знае къде отива)е Оплакването. За разликите между двата вида осъзнаване - следва.............. Знам, знам, че не ви казвам нищо ново. Но ми е толкова приятно да си побъбрим за добре позабравените истини

Визуализиране – каква странна дума? В ума ни изплуват курсове по психотренинг, умствена дисциплина, странни хора със затворени очи и т.н. Нищо подобно! Наистина - рядко използвана, нетрадиционна дума – за разлика от непрекъснато и ежедневно използваното и значение. Коренът и идва от англиската дима “vision” – вижън или от нашата българска дума "виждам", "видение". А ето и значенията които дава Google преводач за нея: 1. зрение 2. видение 3. поглед 4. далновидност 5. въображение 6. гледка 7. проникновение 8. откровение 9. привидение 10. призрак За самата дума “visualization” – визуализиране, същият преводач дава следните значения на български: 1. ясен зрителен образ 2. ясна зрителена представа И въпреки това, едва ли има по-разпространено действие по цялата Земя от визуализирането? Как така? В момента , в който сутрин се събудим, започваме да визуализираме. В ума ни изплува банята, (ужас – кърпата пак не е сменена), кафеварката,( ааах, пак не купих кафе), вестника (как не престанаха с глупостите тия журналисти?) и закуската.(ЕЕЕеейййй – млякото е свършило) Образите на всичко това, заедно със стотици други помислени неща, които няма как да знам, минават светкавично през главите ни. След това – особенно в главите на жените – започва визуализация на гардероба, дрехите, тоалета за днес - (кои ли, кои??? ”Ужас – гардеробът ми е празен” с които ще се облечем. След това започва визуализацията на обувките, багажа, колата или градския транспорт. Ние непрекъснато си „представяме” варианти на това, какво ще направим след секунда, след няколко минути или след часове. И избираме един от тях. Ние непрекъснато взимаме решения – коя Точно визуализация да изберем, (синята рокля или бялата вратовръзка, червените обувки с токчетата или светлата риза)? Стандарт, 24 часа или Труд? Ние си ги представяме предварително – и то с подробности – (какво Би писало там и какво Би писало в другия). На основата на тези представи, следствие на светкавична визуализация, ние избираме, за части от секундата, кой точно вестник ще купим днес. Следват визуализирането на образите отговарящи на „колата”, „метрото” или „рейса”. В момента в който се запитаме как ще пътуваме нанякъде, ние моментално си представяме един след друг изборите си и решаваме, избираме. Това става толкова автоматизирано, с такава рутина и лекота, че ние изобщо не се замисляме върху това. Това е „Руслото” на ежедневието. То ни поема и съзнанието ни „плува” напред – в хилядите визуализации и представи за деня. А уикенда, а празниците, а годишната почивка, а всичко останало, което всеки премисля – милиардите визуализации за това как биха протекли нещата? За сделката, за обекта, за машината, за материалите, за жената, за детето, за горивото, за сумата – за всичко. Или за това Как Ние бихме искали да протекат? Досещате ли се – на колко хиляди Кръстопътя заставаме днес? И колко повече последващи ги визуализации минават през главите ни Само за деня? Запитвали ли сте се? Колко? Всеки от нас е някакъв майстор в областта си. Нека дам един прост пример за визуализацията в нашето ежедневие. На обект сте/сме. Или пък разработваме проект. Но това вече е резултат от нещо. От какво? Резултат е от някакво телефонно обаждане, разговор на маса или случайна среща. Ще взема оптимален пример от моята област. Повикани сме за иззиждане на тухлена стена. Едно от най-простите неща. Моля тези, които ще опонират с философският възглед, че „дори и в това има страшно много майсторство” да потърсят друга платформа за излагане на възгледите си. Още тогава, в първата секунда на разговора, в главите ни „потича” визуализирането на образа на обекта. На основата на обясненията на събеседника ни, ние изграждаме - в главите си - „предполагаем” образ на ситуацията. Малко или много – в зависимост от опита ни – „образа” е в някаква степен верен. В същата тази степен ние буквално „виждаме”, тоест - визуализираме - следвайки обясненията на разказващия. Естествено всички знаем, че като отидем на обекта, ни посреща някакъв „Бейрут”, но това е друга тема По време на разговора е текла визуализацията на ситуацията. Тя се е променяла със всяка нова подробност. Тъй като повечето от нас имат достатъчно (за това)опит, с негова помощ те визуализират дори и бъдещото развитието на ситуацията (просто заслушвайки се в интонацията и „осведомеността” на говорещия) и нерядко пазарлъка се разпада още в предварителният разговор. Но и това е друга тема. Та, минал е разговора, стиснали сме си ръцете, на обекта сме и започваме да градим. Предварителна подготовка, почистване, забъркване на разтвор и - действаме. Ще кажете – какво толкова? Ето какво. Действието не започва „чак сега”, то е започнало в главите ни, още по времето на първия разговор. Още тогава, с помощта на визуализирането, ние сме „видяли” готовата стена. Съобразно изискванията на клиента, ние сме променили образа и в главите си, така, че крайният резултат да го удовлетворява. (или поне ние така сме решили) Визуализацията е средството, с помощта на което ние изграждаме – тоест – ние предварително „знаем” какъв ще е резултата. В ума си ние сме пуснали конеца, наредили сме първият ред, мастаросвали сме и така нататък – всеки както е научен и може. Нерядко, крайният резултат е абсолютно еднакъв с визуализираният през цялото време еквивалент в главите ни. Така. За да „няма грешка” опитните рисуват, „визуализират” идеята на лист и я обсъждат с клиента. Променят я, рисуват отново и накрая(дай Боже) стигат до съгласие. Още по-„верният”, (тоест желан и от двамата) вариант на визуализация се получава на чертеж. Точни размери, пълна и ясна визуализация – вижда се мащабиран, верен образ на желания резултат. След начертаването и клиента и майстора са спокойни – „видели са го”. Сигурни са за пригодността и правилността на взетото решение. Е, други като мен – се забавляват с визуализиране на момента или така нареченото „свободно творчество”. Но и аз (като всички други, предполагам) се събуждам по нощите и се питам – ами това как да го направя? Ами онова? Обмислям, представям си го, визуализирам го. Променям или не – в зависимост от моите разбирания. Каквито и да са те. И заспивам, чак след като съм решил, избрал какво да правя. И накрая – пълната визуализация – готовата стеничка. На живо, иззидана, измазана, подредена – красота Дали е рисувано, дали е чертано, дали е видяно на момента или е спонтанно хрумнало – Винаги визуализацията е първа. Винаги, без нея просто не става! Решението, взето на Кръстопътя, е резултат от Избора на една от всичките визуализации. И затова – най-голямото наслаждение в строителството, а и във всяка една област, е факта на предварителното визуализиране. Да си го представиш, да го построиш в главата си, да го измислиш. Да го Узнаеш – изваждайки цялата тази майстория (мистерия), някъде от безкрая. Няма аспект от нашият живот, който да не е засегнат от визуализирането. Никой – дори и слепия – не върви напред без собствената си, предварително оформена представа за непосредственото бъдеще(за всеки следваш ход) – каквато и да е тя в главата му. С това исках да ви наведа на мисълта, че няма по-естествено нещо на света от визуализацията. Защо и Как не я използваме – следващият „препъни камък” е темата на следващия пост.........

Изборът при всеки кръстопът...... Наложило се е мнението, че съдбата на всеки е предопредлена. Според някои действията ни от предишни животи са закодирали нещата така, че да теглим последствията си и да „плащаме” в този, жънейки предишни добри или лоши дела. Според други – действията ни в този единствен завинаги живот, предопределят това, което ни се случва в този момент. Според някои сме кукли, управлявани от неведома сила - Съдбата. Или пък свободни, безотговорни същества. Мирогледите сигурно са толкова, колкото хора има по света. Но няма как да се отрече, че желанията ни (дори и да са умело замаскирани за пред другите) и потребността, стремежа към самоутвърждаване, са водещи по пътя ни напред. Нека пак да посоча моят любим пример – Дечко. Независимо колко настойчиво се опитваме да му се наложим или пък да му помогнем, дечко иска Сам да се справи с новите, непознати, интересни ситуации. Стремежа му да ръководим своят свят, своята реалност продължава до края на живота му. Ето и пример: АЗ САМ/САМА – под една или друга форма е често наблюдавано изразяване при децата. Мама посяга да сипе водичка в чашката на детето и то - нетърпеливо и нетърпящо възражения – протяга ръчичка да го направи. Само да си сипе – не мама! Само да облече куклата, само да води кучето, само да ритне топката! То само – нали за това е дошло на този свят – То да направи нещо. Има Желание. И то не някой друг, а самото то. Всички ние Желаем. Да действаме. За да Получим. Самите ние – не някой друг. Не случайно Буда съветва да се премахнат Желанията, за да можем да си седнем на .....стола Същата тази нетърпелива ръчичка я наблюдаваме като гора от ръце - няколко години по-късно. В класната стая децата понасят чина със себе си от желание – АЗ, аз, аз да кажа госпожо. Факта обаче, че някой манипулира друг или други да направят нещо не променя нещата. Този някой Желае да манипулира други. Желае да направи нещо чрез тях, чрез ръцете или мозъците на другите. И в най-добрият смисъл – собственика на новата къща или апартамент желае да направи камина или чешма или под. Но не може. Затова наема друг, който пък има желание да изгражда такива неща – „сърбят го ръцете”. В края на съдружието и двамата казват – Направих! Е, намеренията на всеки са различни – това ще е тема на друг пост. Но в основата на всичко стои Желанието и Самоутвърждаването. Независимо от меко казано, „странните” форми, които приема понякога, Желанието на дечко – да го направи Сам - живее във всеки един от нас. Какво се получава обаче? Водени от собствените си желания, ние не следваме съдбата си. Поне не така сляпо, както се опитва да ни убеди широко разпространеното мнение. А дори и да я „следваме”, това е пак заради самите нас – такова е нашето Желание. Ние не следваме съдба или нещо друго – ние следваме нашите собствени Желания. Дори ако то е желанието да живеем в заблуда. Следващият „препъни камък” е разпространената заблуда, че сме подвластни на Съдбата. Че всяка една наша крачка е „предопределена” от нещо си или от някого. С разискването на тази идея не целя да ви убеждавам(като многобройните модерни книги и филми на тема „Изкуството да бъдеш... нам си къф си...........)че ние самите сме Бог. Споделям убеждението си , че сме деца, дечковци на Бога, дарени от Него със свободна воля. Ще е добре да разграничите двете идеи още тук, тъй като не се натоварвам с отговорности за нечия заблуда. Във всеки един момент ние сме на кръстопът. Дори и този факт има поне две основни тълкувания. За едни Кръстопътят е понятие, свързано с чудене, неяснота, отговорности за погрешно решение и т.н. За други той е нова възможност, свобода, интерес, приключение. На практика и в двата случая Кръстопътя е еднакъв по същността си – различни са само мирогледите на хората, които минават оттам. Като казвам „във всеки един момент” нямам пред вид, че тръгването по някое разклонение спира дори и временно движението ни напред. Напротив – във всеки следващ момент се отварят нови разклонения. И така е винаги. Ние Винаги сме на кръстопът. Което означава, че ние винаги носим отговорност за собствените си решения. За радост - желаните от нас разклонения на Кръстопътя носят и желаните от нас резултати. Знам, че на някои от вас тази идея е вътрешно чужда. Така е, защото лъжливата, временна установеност на нещата ни води до лъжлива, временна убеденост, че „всичко е наред”. Изтъркан лаф от изтъркан сюжет на изтъркан филм. Нека да дам конкретен пример за разликите при „сляпото следване” и за Желанието, да кажем от света на бизнеса: Джон или Майкъл или Иван е тръгнал от нулата и е изградил успешна кариера. Собственик е на фирма с представителства във различни градове. В края на един работен ден влиза счетоводителят му и докладва, че липсват 100 000 парични единици. Счетоводителят е убеден, че измамата е направена от един от изпълнителните директори, този, който напоследък е докладвал най-добри резултати. Да кажем – Майкъл - се замисля дълбоко. Независимо как си обяснява ситуацията, той Е на Кръстопът. Майкъл знае за ролята на прибързаната реакция. Знае до какво ще го доведе изкуствено създаденият Излишък. (не твърдя, че формулировките и мирогледа му са като моите) Тъй като има многогодишен опит , той взима решение, решава да изчака, познавайки добре набеденият изпълнителен директор. В продължение на цял час убеждава (едвам) счетоводителят си да не предприемат нищо. Аргументите му са странни, но той е убеден, че ако действително парите са изчезнали – в което май не вярва напълно – то те не са му принадлежали никога – тоест, рано или късно те ще изчезнат и по някакъв друг начин- пропаднала сделка или нещо подобно. Счетоводителят не е убеден в това – все пак е човек на сухите факти, но на другата сутрин докладава за появили се в една банка 85 000 парични единици. След няколко дни изпълнителният директор се обажда и връща останалите 15 000. Действително е имал намерение да избяга с тях, но се е отказал. Случаят е реален – просто смених имената. На кръстопътя Майкъл е имал два основни избора-да предприеме мерки - по един или друг начин. Използвайки опита си е взел своето решение, което на пръв поглед е странно. Поел е по едното разклонение. Никой не знае как са щели да се развият нещата ако Майкъл е избрал другото разклонение. Нямам представа какво е станало и със изпълнителният директор, но това е бил следващият Кръстопът и избор на Майкъл. Съдбата си ли е следвал Майкъл или Желанието си да е Той, да се самоутвърди по неговият си начин. Мислите ли че сляпо е „следвал”предопределението си? Не съм убеден. Друг пример от ежедневието ни. Колегите знаят(от опит), че обект с обект еднакви няма. Дори и да се налага да се монтират или изграждат абсолютно еднакви неща, то самата организация на работата на различни обекти е различна. Дори разстоянието до тях е различно. Това означава, че се налага да се вземат нови решения. А ако са различни нещата за изграждане или монтиране. Лудницата става пълна. Кръстопътят е винаги пред нас. Всеки от нас е попадал на хора, чиито телефони звънят непрекъснато и те на момента взимат решения. Животът им буквално е поредица от решения. Нови и нови разклонения – във всеки един момент. Не се заблуждавайте. Нашите телефони също звънят непрекъснато, колкото и да даваме заето. Дори и отпускането – „Ами то така ми било писано!”(кой точно и как го написа, че не разбрах) на практика е резултат от предварително съгласие, избор. Само, че скритото послание във убеждението „то така ми било писано” е – „който го написа, той да ми бере гайлето”. Няма как да се получи – чисто физически. Отговорността за нашият избор си е наша – не на съдбата. Тук се сещам за една част от така наречените „Баш майстори”. Минават през обекта, хващат и изпълняват само „сладките” равни, прави и големи участъци, а ъглите оставят за балъците. Широко разпространено явление във всички аспекти от нашият живот. Как беше – „времето е само разстоянието между причината и следствието”. Мислите ли, че Съдбата ще им бере гайлето. Ако я има – надали ще и се занимава с глупости? Желанието, самоутвърждаването, вземането на решение и поемането на разклонение при всеки Кръстопът е тясно свързано със Визуализирането. Следва.......

Има една история, според мен е истинска, за това как в Дзен манастирите са проверявали постигнатото ниво на осъзнаване на духовната практика от даден „майстор”. Метода, който е използван е изключително прост и съвършен. Проверявали са буквалната реакция на практикуващият. Естествено, това се е правело напълно неочаквано за самият него. Не е имало оценка или наказание. Практикуващият сам си е давал сметка за какво става дума. (Или поне аз така си мисля) В какво се състои проверката ? В неочакван за проверявания момент, без значение какво точно е правел, е бил нагрубяван или удрян (или и двете)пред свидетели. Следяло се е за неговата „първа” реакция. Може да е било само присвиване на очите. Може да е било само неволен жест, стягане на тялото или някаква друга мимикрия. А може всичко друго. „Отбелязването” на резултата е бележел края на проверката. Проверяващите се обръщали и се оттегляли без коментар. Провереният оставал сам - със размислите за силата и настроението на реакцията си. Разказвам ви тази история, за да насоча вниманието ви към нещо основополагащо и предопределящо във нашият живот – реакциите. Следващият препъни камък. Колкото и да е странно, силата на нашите реакции е може би най-тежкото и тромаво поведение, определящо развитието ни като цяло. Защо? Тук не засягам процесите, при които се заучават и тренират специфични реакции. Например бойни изкуства, артистично майсторство, обучения от различен тип, професионално обучение, маниери, възпитание. Говоря само за нашите вътрешни, „скрити” реакции. Те имат огромна сила и влияят буквално на бъдещето ни. Те предопределят развитието на „отреагираната” ситуация. Естествено, не бих могъл да обхвана многообразието на различните реакции, затова ще дам няколко семпли, двустранни примера. Класически един такъв: Детето е счупило нещо. За него все още не съществува „стойността” на този предмет. За него чупенето е интересна игра(въпреки, че би могло да се нарани)и тя продължава. Мама или тати забелязват какво е станало и изразяват единия от двата основни типа реакции. Единият основен тип реакция, е да се развикат грозно, със насилие (дори само в гласа е достатъчно) за да убедят - покажат на детето, че е станало нещо Непоправимо. Счупен е (например част от или целият кристален сервиз) и животът „Никога вече няма да е същият”. Наистина, на никой няма да му е приятно да се раздели със скъп спомен. Но струва ли счупеното цената на тази неприятна реакция. Може да е счупено нещо съвсем просто и родителят да изпитва само страх за детето си. Няма значение. Родителят реагира бурно(вариантите са много)изплашва детето и уплахата остава завинаги вътре в него. Колкото по-бурна е била реакцията, толкова по дълбока следа остава в детето, а и в самият родител. Имаме наложено „правило” за отреагиране, но не и споделено разбиране между детето и родителят. Крайният резултат е, че възрастният не е сигурен в бъдещите действия на детето и за да ги потвърди, занапред той трябва да ескалира натиска върху вниманието му, за да може да въведе детето в „правия път”. Е, Браво - няма що. Получава се натрупване на Излишък със всяка следваща „груба” реакция. При всяко бъдещо по-рязко движение или повишаване на глас от страна на родителя, дечко ще изтръпва. Реакциите на страх, на гняв или раздразнение подтикват кормилото да насочи колата встрани от пътя. Неизбежно е разрешаването към Равновесие – рано или късно. Тук е мястото да отбележа, че времето само по себе си е „разстоянието” между причината и следствието. Понякога(по тази причина) разрешаването на ситуацията става след години и Родителят(тъй като е позабравил реакциите си – така е по-лесно и удобно)Недоумява – Защо едновремешният дечко се е превърнал в настоящ неудачник, хулиган, насилник или каквото и да е там? Все нелицеприятни неща. Кой всъщност го насочи, предопредели пътят му още преди години??? А разрешаването на едновременните груби реакции тепърва предстои! Как беше – „Бог бави, ала не забравя?” За наша радост съществуват и добри, приятни и нормални начини за разрешаването на ситуацията. Другият основен тип реакция е точно обратната. Родителят почиства внимателно счупеното (хвърлено, смачкано, скъсано) и отделя достатъчно човешко внимание на дечко. Формите под които може да го направи са много и различни (разпространен вариант например е леко отклоняване на вниманието на детето към нещо друго, някаква друга "игра"). Внимателното отношението към детето (обяснение, игра, поведение) му внушават и съответното бъдещо внимателно отношение към подобна ситуация. Родителят леко, като на игра, предопределя вариантите на развитие и запазва доверието и любовта на детето. Ситуацията е разрешена в посока Равновесие. Вероятно всеки от вас си спомня ситуации, развили се по различни (груби или фини) начини – едните с натрупване на Излишъци, водещи към бъдещо (някога) разрешаване в полза на равновесието или пък фино, внимателно, естествено отреагиране на ситуацията (на момента) директно в посока към Равновесието. Можете спокойно да сравните двата основни типа реакции със отсичане или засаждане на дърво. Тук визирах случай с малко детенце. В много случаи обаче по отношение на човека, с когото или за когото работим ние сме в ролята на детето. Или пък сме в ролята на ръководителя. Човек от когото сме зависими. Или човек, който е зависим от нас. Силата и посоката на реакциите буквално предопределят съдбата ни. Не случайно е казано, че „Това, което човек сам си направи, никой не може да му го направи”. Реагирайки прибързано, необмислено, несъобразено и т.н., ние поемаме различен път от този, който бихме поели при адекватна реакция. Адекватната реакция е тази, при която разрешаването на ситуацията е леко и естествено и води в желаната от нас посока. Прибързаната, „груба” реакция води до губене на контрола и натрупване на напрежение. Неяснота. Можете да сравните бурната, груба реакция със избухването на бомба или късо съединение. Има рязък подем, бурно и неконтролирано избухване на енергия и последващо дълго затишие, смърт, тъмнина. Не случайно след бурна реакция се чувстваме изчерпани, изхабени, празни. Отделената от нас енергия, под формата на реакция, е предначертала, нарисувала, моделирала и насочила бъдещото развитие на нещата. Вътрешната празнота и пустош е това, от което сме се опитвали да избягаме, но точно страхът от това (като брънка от вечна верига) ни е завел право там. Много хора съжаляват Чак след това. Внимателната, обмислена, съобразена реакция води до желани резултати – и в света на бизнеса и в света на личните взаимоотношения. Тя винаги води до пълнота, несекваща светлина и желано развитие на нещата. До удовлетворение. До Равновесие. Разбира се, илюстрирам само с помощта на основни типове примери. Не мога да обхвана всичките. Вариантите са безброй – и са възможни. Във всеки един момент ние сме на кръстопът. Със всяко едно решение взето на основата на реакцията ни на конкретна ситуация, ние поемаме различни посоки на развитие. Независимо на какво се основава реакцията ни – на огромен личен опит или на бурна емоция – тя е предопределяща за новата пътечка или жизнена линия, която поемаме. Реакциите ни всъщност са пътепоказатели, които ние поставяме във всеки един момент. По тях всеки може да ни проследи, да ни разбере, да ни открие. Изборът при всеки кръстопът.........

Чета каквото съм написал досега и си мисля – та аз не съм давал никакви положителни примери. Тези, които съм споменал са главно отрицателни. И ако следвам препоръките за „положително” мислене (по чии ли критерии?) със споделеното дотук съм ви препоръчвал да си скубете косите – както прави всяка една добра фея, чудейки се кой път да избере за да може да сбъдне поне собственият си каприз – Да помага. Но всъщност поетата тема беше за „препъни камъните” по пътя към собствените ни въжделения. Ще дойде ред и на препоръките. Дотук формулирахме: Излишъците, „силните желания”, „На всяка цена”, Равновесието, Това Вашата мечта ли е?, Себе си ли сте?, Оригиналът или........., Имитиране, изкривена представа за...., Пресиране на вниманието, Стремеж към промяна, търсене на комфорт, Осъзнаване, Тази цялата пледоария ми напомня за вица, в който човека се моли на Господа, да му помогне да спечели от тотото и в отговор получава препоръката да си пусне ПОНЕ ФИША(за да може съответно по цифрите на този фиш) да се изтегли неговата печеливша комбинация. Всеки от нас желае да се сбъдне съкровеното му желание. Някои от нас – за съжаление – даже не смеят да го изрекат на глас, подтиснати от чувство за вина, така умело внушавани ни от религии, общество и възпитатели. Други пък не зачитат нищо друго, освен сбъдването на собствените си желания на Всяка цена – дори и за чужда сметка. Всеки има различно виждане и възпитание. Всеки си е „определил” докъде се простира чергата му и дърпа краищата и към себе си. Нашата същност е да търсим щастие. Преведено, означава – душевен и физически комфорт. Както и да формулирате желанията си, например написани на лист, в крайна сметка те водят до същото. И ако кажем , че физическият комфорт може да се изрази със думи като сухо, топло, сигурно и т.н., то душевният комфорт би могъл да се формулира с едно понятие – да се чувстваш добре. Тоест – реализиране на нашите желания. Най-доброто, което би могло да се случи, е реализирането на нашите желания да не става за чужда сметка, тъй като това неминуемо ще доведе до Излишъци. Но липсата на стремеж за промяна, водещ до осъзнаване, оставя личността в спящо състояние. Живота си тече кротко около нея, годините минават монотонно и все не се случва това, което личността, човека желае. Няма движение, няма активност. За да илюстрирам в общи линии значението на „заспиването” ще ви дам два –три примера – пак от нашият живот: На бара на "Кораба" са се събрали местни младежи. Владето-собственика, си пие с тях и си говорят за разни неща. След полунощ е. Краят на сезона. Разговора се завърта към темата , че през зимата Няма работа, Няма поминък. Оплаквания. Резултата е „Заспиване”. Владето им препоръчва да стегнат заведението долу – на „мъжката баня” за следващият сезон. Разстоянието е около 300 метра през ливадите към морският бряг. Тъй като му е писнало да седи по нощите, чак до сутринта, той им предлага да затваря към дванадесет-един през нощта и клиентелата от само себе си да се изнася към долното заведение. Ето ви – работа, поминък, подсигурена зима и т.н. Дремещите младежи се поразпалват, обсъждат завалено какво да предприемат. Така ще направят, иначе ще направят. По едно време се замислят и замлъкват. Летаргията ги обзема отново. След доста продължило мълчание един от тях формулира: - ЕЕ, ъъъъ, ама......, ама то Кой ще работи? И отново „заспиват”. Няма активност, няма стремеж, няма пробуждане. Тук мога да добавя „образа” на клюкарката и съвкупният „образ” на онези мили селски бабки и стринки, седящи на пейката и освен всичко родно, домашно и топло, което излъчва този образ, тъкат и нареждат съдбата си на оплакващи се хора. Преди доста години бях командировка в Габрово. Вършех определена работа за един човек, г-н Кръстев, който имаше добри позиции в града и определено беше активен. Дадох му идеята да оползотворява меда, който произвеждаше като хоби в близкото село, като консервира с него свежи зеленчуци, затворени в буркани и да ги предлага на пазара по някакъв начин. Човека се зарадва много на неочакваната идея и в няколкото дни, в които работех там се посближихме и разговаряхме доста. Естествено, ме заведе и на Етъра, дето не бях стъпвал. Разговорите се въртяха все около ситуацията в страната и липсата на активност в част от хората. Човека ми разказа следното: - Имам приятели и познати тук, които вечно се оплакват(само по себе си оплакването е чисто сводничество със себе си – подобно на клюкарките). От устите им чувам само – „няма работа, нищо не става, няма изход” и подобни. Същевременно тези хора нищо не правят. Седят си по къщите, нищо не правят и се оплакват. Не помръдват. - Казвам им – „Ей, хора, правете нещо бе. Абе, ако трябва лошо правете, но нещо правете. С ръцете си, с главите си. Правете нещо”. НЕ, не правят. За тази летаргия или състояние на „сън”, на „заспиване” говоря. Животът се изнизва, а ние се изживяваме като бюстове на самите себе си. Миналата зима. Печката бумти, фризера е пълен, червеното се лее. Бях увеличил обема си неимоверно. ”Спях”. По едно време се замислих какво правя, какво става. Зарових се из интернет и посетих около двадесетина форума. Останах в един-два. По едно време "Мастеркам" ми зададе въпрос – мога ли да направя барелеф на лъвска глава. Тръснах глава, събудих се и дотогавашното ми каменарско самообразование пое нов курс – барелефи и скулптори. Оказа се, че мога да рисувам – поне на необходимото за това ниво. Не мислете, че не заспивам от време на време. Не мислете, че не реагирам бурно понякога. Но определно се наблюдавам, (едно доста трудно занимание)и проследявам корена на реакциите си. Това ми е основното забавление в този живот Част от формулировките по-горе водят до „заспиване”. Част от тях са резултат от него. Заспиването всъщност е следване на чужд курс, чужд живот, чужди стремежи. Вас ви няма там. Тоест - Нас ни няма там. Ние спим, сънуваме чужди въжделения. Но всъщност не това е важното? С помощта на по-голямата част от обсъжданото дотук, ние Не следваме собствените си такива! Следва...............

Осъзнаването. Единственият възможен изход от всяка ситуация. В зависимост от собствените си разбирания, в този момент от развитието на темата, всеки от нас е стигнал до различни изводи. Присъщата му последователност на разсъждения го е нагърбила и със съответните „тежести” или пък го е олекотила. На някой му е олекнало, намирайки потвърждение на собствените си виждания, друг е съгласен с някои неща, а с други не. Всеки вижда нещата от собствената си камбанария. Добре е, че сме различни. В противен случай ежедневието ни щеше да е пълно с припознавания. В древността учениците на Зенон Елейски му задали въпрос - защо е винаги толкова несигурен, когато говори пред тях? Зенон нарисувал на земята две окръжности с различни диаметри. Посочил по-малката и казал: - Това са вашите знания! Посочил голямата окръжност: - Това са моите знания! Обиколил с ръка останалата част от околността, (може пък да е описал една „безкрайна” окръжност?, която не била заключена в окръжностите: - Това е неизвестното! Очертанията на окръжностите всъщност са границите с неизвестното. Вижте колко е малка вашата граница с неизвестното. Вижте колко е голяма моята граница. Как бих могъл да съм сигурен? Ние всички се движим в ограничеността на собствените си разбирания и мислене. В тази връзка съществуват два основни типа хора ( и мноооого разновидности, естествено). Едните са убедени, че знаят всичко – те „буквално”са наясно с процесите в цялата Вселена. Кръгът на техните познания им предлага една ефимерна, но пък за тях „абсолютна” сигурност. В техните граници нещата текат еднакво, без резки, а може би и без никакви промени. Тази лъжлива сигурност ги заблуждава, че знаят и могат всичко на този свят. Съжителството с тези хора не предлага изненади. Ако искате покойствие, сте „техен”човек. Носите ли обаче промени - сте „обречен”. Другият тип са хората, които нещо ги „човърка” да разберат. Естествено пак в техните си граници. Те са търсещи. Съвсем естествено, човек може да е и от двата типа едновременно – непоколебим за промяна в дадени отношения и „отворен” за новото в други. Ето и няколко примера за илюстрация. Селската клюкарка знае всичко. Тя знае кой, кога, как, с кого, къде, колко, защо по какъв начин и всичко останало. Обема информация, с която тя борави и начините на сдобиване с нея, „обработването”, не спомагат по никакъв начин за промяна на представите и, не ги обогатява. Напротив – всяка нова клюка препотвърждава основната за нея истина – че „това село си е..... и всички са.....”. Защо? Защото в ограниченият и кръгозор не съществува друг начин на боравене с информацията. Не съществуват други истини. Няма обаче и нещо съществено – стремеж за промяна. Младо момиче търпи семеен тормоз. Под натиска на общественото мнение и собственият си мироглед, нейните родителите са оформили образа `и на „бунтарка” в главите си. За съжаление липсата на опит изиграва лоша шега на детето, то бяга и се „жени” преждевременно за приятеля си. В малкият `и кръгозор съществуват много малко решения на проблема с тормоза и тя избира най-лесният и бързият – сменя го с нов, но неизвестен. Има стремеж за промяна, но той е изместен от нетърпеливото, неистово желание за бягство. Което пък на свой ред е резултат от тесен кръгозор и изкривени представи. В един момент човек сяда и решава какво да прави със живота си. Как да продължи? Липсва ограниченост на кръгозора – Всъщност това е причината човека да не желае да продължава като кон с капаци напред. Има стремеж за промяна, развитие. В практиката ни почти всеки се е сблъсквал с проектирани или вече изляти „слепи” стълбища. Има едни такива и в клипа към песента „Майсторе, майсторе” на Петранка Костадинова. Трябва ли да коментирам „Непоколебимостта” в убежденията на тези колеги? Сами можете да решите от къде и как идва тази самозаблуда. Стремежа към промяна, преосмислянето, обмислянето, „разрушаване” на закостенелостите, на „улегналия”, но вече непригоден кръгозор, търсене на нови подходи във всеки един аспект на живота – това са все предпоставки за осъзнаване. Всъщност, те са и резултат от него. Може би просто трябва да го пожелаете? Да го потърсите? Аз лично ежедневно „опипвам” мисловно различни аспекти от границите си. Търся.

Каква е дълбоката същност на това да сме имитатори? Ползвайки заучените постановки, действия и реакции, ние живеем по подобие на тези, чиито истини сме усвоили. Ситуацията малко прилича на Априлската линия на партията: погледни наляво! – поглеждаме наляво, погледни надясно! – поглеждаме надясно. Лишени от възможността да взимаме собствени решения, да носим собствените си отговорности, ние сме лишени и от собственият си живот. Живеем чужд такъв, някакъв. Примерите, които ще дам не претендират да са всеобхватни, а и не биха могли. Те просто илюстрират посоката на разсъждения. Семеен скандал. Тежката ръка на мъжа раздава правосъдие. Виждал е баща си как прави това. Или му е харесало да прилага насилие или се е страхувал. Или пък е бил безраличен. Казвал си е нещо, мислел е, че няма да бъде така, но унесен в проблемите си е забравил и сега регира първосигнално и продължава традицията. По-лесно е. Може би този мъж не се замислял за споменатите по-горе механизми. Може и да се е замислял(никой не знае), но е много по-лесно, по-удобно и по-мързеливо да не мисли, а да реагира. Най-лесният вариант за реакция е да имитира, да повтори това, което е видял. (не ми се коментира реакцията и действията на жената при такова отношение). Има много варианти. Може да се е замислял, да е взел решение как да реагира за в бъдеще, но дори и това е направил по каноните, по които е бил научен. Спомням си за майстор Илия, от когото научих всичко за стълбите и изчисленията им: „Аз съм Тракиец! Тракийците ядат отделно от жените!” Представям си как са се държали и изглеждали в очите му дядо му и баща му. Страшно е. В семейството на този Илия цареше хаос и дисхармония. Не ми се цитира, но бях свидетел. Бащата на Пацо го рита в тила с кубинката. Повода е, че на обяд не свалял обелките на кренвирша по правилният начин. Пацо се свестява в Пирогов и не знае защо е там. След време видях бабата на Пацо – тоест майката на баща му. Изключително тежка, дишаща, припадаща, оплакваща се и манипулативна жена. Сега, след много години, бащата на Пацо се разплаква при най-малката забележка. За наша обща радост, след около десетина години приятелство и общи приключения, в които неведнъж косата ми се изправяше, Пацко е щастливо женен и си има момиченце. Сами може да се досетите за отношенията между тези реални личности. Пресирането им в ранна детска възраст не им е простило. Дори и на Пацко, който сам по себе си е свободна душа и искаше да спре вихъра, който се бе засукал около него, му трябваха години. Не давам положителни примери. Има ги навсякъде. При правилни грижи, цветята растат красиви. Но, сложете им похлупак и не ги поливайте??? Та, изход има. От всяка една ситуация има изход. Този изход се нарича Осъзнаване. Осъзнаването е неизбежно. Рано или късно, очите ви се отварят за всичко. Понякога минават години, просто е въпрос на време. Вие самите познавате и сте свидетели на такива примери. Спомням си за Дейтаро Судзуки, професор по Дзен в един Токийски университет. Негово изказване ми направи голямо впечатление. Цитирам по спомени: „В края на живота си, хората са умиротворени, мъдри, осъзнали са много неща, подредили са се отвътре и са щастливи. Защо да чакаме толкова. Защо не го направим сега?” Но какво означава Осъзнаване – това не е нещо, което научавате тепърва, а узнаване, припомняне, признаване на някакво вече съществуващо отношение между нещата. Между случки, събития, факти, истини, действия. Изведнъж очите ви се отварят за това, „светва ви” и т.н. След осъзнаването на дадена истина вие сте нов, подреден сте по нов начин, само защото сте си позволили да се позамислите. Осъзнаването подрежда, пренарежда, изчиства заблудите. В един момент жената осъзнава, че мъжът и споделя уикенда не с майка си – както я е излъгал- а с любовницата си. Дали някой и е казал, дали тя е осмислила съмненията си, дали сама е проверила – няма значение – Заблудата е изчистена. Независимо от реакцията и по адрес на мъжа, тази жена никога вече няма да бъде същата. Тя е на Нов етап от осъзнаването на действителността. От развитието си. Как ще реагира? Не знам. Разбира се, има и вариант, в който жената не иска да „повярва”, да признае пред себе си, че е лъгана. Не и завиждайте, повечето от нас споделяме тази реакция или поне в повечето случаи тази Ни реакция е първата. Това е живо доказателство за предпочитанията ни към заблудите. Само защото е по-лесно, по-мързеливо, по-добно и не изисква усилия. А усилието, необходимо да носите лъжата в себе си. Харесва ли ви, необходимо ли ви е? За пример само – всичките турски и латиноамерикански „сапунки” са изградени върху тази фабула – криене, носене, отричане, признаване и приемане на лъжата. Лъжата заема огромен потенциал от силата ви, заключва я в определена конфигурация и до момента на осъзнаването, ние носим тази излишна тежест. Тук ще ви дам един пример от незнаен автор, на който попаднах: - „Да! Дебна! Издебвам се! Издебвам егото, преди да извърши нещо и го предотвратявам! Много силни думи, ако наистина е така, а съм склонен да му вярвам. Пусто Его. Ако го хвана, ще го душа, душа, докато спре да се задушава. Но не ми е това работа, – да удушавам себе си. Това пак е затвор, в който Свободата няма място. Въпреки, че Дзен последователите казват, че нищо не съществува, (тогава кой го казва?), си мисля, че Свободата е единственният достоен път. Свобода на осъзнаването, незаключено в тесните рамки на “...казарма, работа, жени “, по думите на една стара песен, изпълнявана от Маргрет Николова. С две думи, в доста сивото ни, в повечето случаи съществувание. Факт! Простото и ясно осъзнаване на грешката, ми задвижи и избистри неправилно засуканата от самия мен енергия, която чувствах от седмици насам, като тежест в долната част на корема. Около час след това, не е останало и помен за такава. Само от едното осъзнаване и признаване пред себе си. В една есенна вечер преди няколко години внезапно осъзнах, че английският джентълмен от времето на дядо ми, ми е станал баджанак. Изискано! Вече го знаех, но не исках да го приема. В момента, в който си позволих да призная истинността на факта, усетих как в продължение на 2-3 минути, от мен изтичаше нещо, като тъмна, черна вода и попиваше в паважа на една, с нищо незаслужила го уличка, някъде из идеалният център на града. Усещах физическият факт, произлизащ от освобождаването на натрупаната лъжа. Тъмна, отвратителна енергия! Малко по - късно осъзнах, че това е било скриваната, от самия мен, истина. Аз самият, не желаех да си призная, че съм лъган, складирайки мрачната енергия, за да скрия от себе си факта, че вече нямам семейство. Като се замисля, - това си е било така от самото начало. Нямал съм такова, никога! За съжаление или за радост. Избрах радостта. Със помощта на събраната по този начин енергия, продължих да изследвам дълбочината на събитията и да връщам лентата назад, без да умирам, естественно и без да се крия от каквото и да било.” Всеки от нас има глава на раменете си. Сами можете да тълкувате смисъла на текста. Преди доста години един познат ми каваше: „Хората си мислят, че е по лесно да осмислиш нещата, а не да минеш през тях. Истината е, че е много по-лесно да преминеш на практика през тях а не чрез осмисляне.” Илюстрация на това е грандоманското мислене, така модерно в близкото минало: „Бе ти акъл не ми давай на мене – Пари ми дай!” Моля ви, не си позволявайте Излишъка, прекалено скъпия лукс, да споделяте порочната насока на тези мисли. Спестява години, колкото и да не ви се вярва. Сигурен съм, че ако се замислите, ще разберете, че го отдавна го знаете. Самозалъгването няма нищо общо с Осъзнаването Изхода е от всяка една ситуация е осъзнаването. Ще го преведа на мой, строителен език: Обажда ви се клиент по телефона. Държи да знае точната цена, която ще му поискате за нещо, за което самият той няма изчистена и ясна идея. Не знае какво иска, няма квадратура или друга необходима информация, не знае как го иска, но желае точна цена! - Кво ше ми земеш бе, майсторе? – общо взето това е етиката и смисъла на въпроса. Клиента иска да избере майстор по най-тънката тарифа. Той Изобщо си няма представа какво го чака при такъв подход. Ще го осъзнае по трудният начин. Преди вие самият да разберете, да осъзнаете в главата си какво точно ви питат – как бихте могли да отговорите. Няма разбиране, няма подреждане на информацията – няма и осъзнаване. За механизма на Осъзнаването ще продължа нататък......... Следва............

...........освен ако не сме „имитатори”.Да, няма как да има излишъци в онзи красив, малко трудно постижим, но все пак напълно постижим вариант( със съвсем малки забележки, естествено), в който вие сте Абсолютно наясно какво точно правите и какво точно искате. Балансиран сте и сте придобили Равновесието, неправомерно извземайки го от любимата на Академил термодинамика Не са малко хората, които го практикуват, в една или друга степен и аз лично познавам няколко от тях. <br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Евентуално в този момент бихте си казали или помислили: - „Кой и какъв си ти, за да ни казваш каквото и да било на нас?” „Някакъв си администратор. Яяааааа..........!” <br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">И ще сте прави. И аз съм труден за понасяне, дори и сам за себе си понякога. Но все пак, изслушайте ме, моля.<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; "><br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Другата от пречките, за която искам да спомена, е нашата изкривена представа за света(по скоро за реалната ситуация, в която сме се самопоставили). Ще срещнете думи като самомнение, собствена значимост, гордост, предразсъдъци и какви ли още не. Думите са много – пробчо е прав - и носят (облекли сме ги със)различни значения. Но какво имам пред вид. <br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; "><br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Странното понятие „имитатор”, което използвам и лафа „изкривена представа” описват по-голямата част от състоянието, в което пребиваваме, сме. Защо? Общо взето „имитирането” ни освобождава от собствената ни отговорност(тъй като моделира и изкривява представите ни)и по този начин, за съжаление ни лишава(освобождава) и от това, което бихме могли и съответно бихме искали да сме. Но какво е пък това „Имитиране”?<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Малкият дечко, който поема първият си дъх и изревава така, че светът разбира за какво става дума, започва тепърва да имитира. Знаете, че децата са големи подражатели, по този начин те се учат. Топло, студено, мокро и т.н. – всичко минава през пресата на тяхното внимание. Сами сте били свидетели и на това, и на факта, че продължаваме да се учим през целият си живот – примерите са безкрайни. Мама обяснява какво е зайче, тати учи детето да рита топка – всичко, чрез което детето се учи е подражание – думи, жестове, мимики, походка, поведение – абсолютно всичко. Осемдесет и пет годишният бай Любо Фърчилката тези дни ми каза, че все още продължава да се учи.<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Добре, това е естественият ход на нещата. Обаче има една хватчица(използвана по необходимост от родителите), която ако не бъде охлабена навреме, растящото дете бива принудено да продължава насила несъзнателното си „имитиране”. На практика детето не осъзнава какво прави, а продължава да имитира, но вече е принудено да го прави.Кой е този момент?<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">В даден момент, на базата на заучените дотогава неща, дечко започва да се самоосъзнава като...?<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Като какъв или каква или какво – всичко това, всяко едно понятие му е обяснено от родителя. Родителя е обяснил и е „облякъл” всяко едно понятие със определено значение, ползвайки досега развитото и научено от детето. И ако родителят не съобразява и не отделя необходимото внимание на този процес, понякога резултатите не се харесват на никого. Защото пресата, която вниманието на родителя упражнява върху вниманието на детето(няма как иначе да стане обясняването, ако няма взаимодействие на двете внимания) не отпуска никога налягането си. Вие самите сте били свидетели на възрастни мъже и жени, които все още са зависими в някаква степен от родителите си. За съжаление – така сме научени от тях и когато на свой ред ние станем обучаващи, продължаваме да действаме „принудено” и заучено, имитираме заложеното в нас. На практика в еднин момент родителя леко и постепенно би трябвало да охлаби хватката на вниманието. Не заради друго – заради самото дете. Копие ли иска да създаде родителят или самоизградена личност?<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Нека да починем и да ви дам малко примери – пак от живота, който съм наблюдавал.<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">От кабинета на нотариуса излизат майка и дъщеря. Две капки вода. Наконтени. Момиченцето е на около 15год. Явно нотариуса е бил безцеремонен по някакъв повод и майката, без да се съобразява, ядно изтърсва:<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">- Тъпанар! И ядосано сгъва някакви бумаги в чантата си. Момиченцето минава с поглед през мен и подражателно(виждам как се опитва да е Вече голяма)изрича:<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">- Тъпанар!<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">И отнасят надолу по стълбите току що наложеният от майката нов стадий в развитието на детето. Вниманието на майката продължава да притиска и моделира момиченцето. ДОКОГА?<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Ядосан баща бие дете на улицата и нарежда грозни приказки, как от детето никога, ама НИКОГА няма да стане...... Какво пък толкова няма да стане? – въображаемият образ в главата на бащата, който детето може би изобщо не желае да следва. <br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; "><br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Дядо ми копае в градината. Аз съм на 30 вече. <br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">- Дядо, дай да те сменя.<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">- Маани се оттука, ти не знааш!<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; "><br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Четиридесте и пет годишен мъж тръгва на пазар. Зад него вика, нарежда и „ковлади” властната му майка и единственото което забелязвам е побесняването на мъжа, защото това се случва пред мен. Дали и той самият така овиква децата си? И защо го прави?<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Нямат край примерите. Вие самите сте били свидетели или участници в подобни случки. Вниманието на родителя пресира детското внимание и го моделира. Буквално създава копие. При условие, че не спре навреме. Не мога – а и не искам – да изреждам всичките случващи се неща, подвластни на този незавиден процес. Твърде дълго и излишно(излишък)би се получило. А и за това си има психолози.<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; "><br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Естествено, съществуват родители или обучаващи, които са наясно със себе си и не налагат своите виждания, просто ги споделят. По един или друг начин те са си взели поука и при тях нещата стоят другояче. Ето ви и подобни примери:<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; "><br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Яна е на бара, през две къщи. Късно е. Малката и дъщеря спи отдавна. По едно време детето се събужда, успокояваме го, а Яна лети по стълбите отдолу. Усетила е и идва. Мама винаги е с детето, но не го затиска непрекъснато с вниманието си. <br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; "><br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Обяснявам на баба ми нещо си. Казвам и как съм решил да постъпя. Не и искам съвет, просто я осведомявам. Баба мисли, въздъхва и казва, гледайки ме в очите:<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">- Голем си вече. Прав` кво знааш!<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; "><br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Бащата на моя позната(била е на 16 - 17) я извиква за малко. Казва и, че вече е голяма. Подава и в ръцете няколко презерватива и добавя. <br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">- Моля те, бъди внимателна.<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; "><br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">И още много примери има, от този род, За съжаление, те са по-редки в нашата реалност, но пък ги има.<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; "><br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Цялото многословие дотук имаше за цел да насочи вниманието ви към всичките „запечатани” във самите нас наслоения и социален опит. Ние мислим, че те са лично наши, изстрадани и измъдрувани, но в по-голяматаси част те са здраво забити с гредарски пирони, от факторите, които са ни „обучавали” през целият ни живот. Да ги изброявам ли? Родители, учители, приятели, съпрузи, началници, общество.............<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Нищо лошо и в това. Стига да ви харесва така. В края на краищата избора да останете с това убеждение – че всичко това, всяко едно заучено нещо ви харесва, е лично ваш.<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">С две думи, представете си свободната сила на току що роденото детенце. Не е заета с нищо. Постепенно – като навиване на конец на пръста(не е случаен май лафа – „навил си е на пръста”), силата му се „отнема-заема” със нови и научени неща. Всяка намотка е нещо ново – желано или нежелано от детето. Оформената вече личност е навила доста здрава магия по пръстите си. И тук идва една основна заблуда – голяма, огромна част от това познание не е лично наше, то е чуждо. Наложено от вън. То не е преминало през призмата на нашето осъзнаване. Взето е наготово и в повечето случаи така си остава до края на живота. Голямата заблуда, изкривяването на представите ни(което споменах в началото на този пост) е факта, че ние априори смятаме всичко това за правилно и вярно. И е така и не е така. Защо?<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Огромната част от познанието, което Ние обладаваме е получено от други хора, научили го в друго време, при други обстоятелства. То няма как да е лично наше, ако не е прецедено през нашата призма и светоусещане. Повтаряйки заученото, имитирайки го, ние изпадаме в заблуда. Неизбежно е ако сме имитатори. Но и от това има изход..............<br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; "><br style="margin-top: 0px; margin-right: 0px; margin-bottom: 0px; margin-left: 0px; padding-top: 0px; padding-right: 0px; padding-bottom: 0px; padding-left: 0px; ">Следва...........