Бобаля

Този въпрос е твърде всеобхватен, затова ще го смаля до един друг въпрос - какъв е смисълът на нещата. Какво значи смисъл? Как се намира смисълът на нещо? Аз живея с неясното, но дълбоко убеждение, че всичко си има смисъл. Много рядко и за много малко неща обаче се замислят хората обикновено. Много рядко се питат хората, защо нещо е по точно определен начин и дори и да се попитат бързо се отказват да намерят отговор на въпроса. Защото един такъв въпрос изисква много знания, много търсене, много труд, а хората са готови на всичко друго, но не и на това, защото обичат всичко друго, но не и смисълът на нещата. Смисълът на едно нещо, ако бъде намерен е толкова дълбок, че обезсмисля всичко останало и човек си създава непоносимо много работа, докато намери смисъла на всичко. Някога замисляли ли сте се, защо доматите са червени? Защо точно червени? Какво значи, че са червени? Ако има Бог, за когото толкова много се говори, който е създал всяка частица от нас и около нас и при което се твърди, че това създаване не е случайно, значи въпросът защо доматът е точно червен не е безсмислен! Няма нищо случайно, защото случайно наричаме онова, което сме направили ние хората без да мислим, но във висшия свят работи мисълта. И така... колко често се замисляте върху някои факти, като чисто експериментален метод: защо това дърво е тук? Кои фактори са му повлияли? Кои ще му влияят за в бъдеще? Защо аз съм пред него? Имам ли някакво отношение към него? Или защо листата на здравеца са по-различни от листата на мушкатото? Защо тия две растения се различават, кои фактори са им влияли? Какви качества имат, за да са такива листата им или цветовете им? Какво означава това? Или защо тръгвам на ляво, а не на дясно, защо се почесвам по главата, защо ме сърби изобщо? Какво е сърбжът всъщност? А защо хората защитават природата с акции? Дали наистина ги е грижа за природата или ги е грижа за егото им на природозащитници? Защо някой да вдига много шум, за да направи нещо, след като може да го направи и безда вдига шум? И т.н. А за смисъла на живота Учителят е казал, че само Бог знае какъв е, защото е негов замисъл, но смисълът на всичко останало, което ни се предлага, според мен трябва да бъде разбран. Тогава очите ще се отворят и ушите ще чуят. Поздрави!

Интуицията, вътрешният глас, не лъже, но в желанията си или чувствата си, човек може да го почне да го тълкува и така да сгреши самият той. Съгласна съм, че знание е необходимо, особено ако лечението трябва да се прилага на друг човек, а не върху самият себе си. Granat1, за вярата - зададох само въпрос, в който не съм влагала осъждане! И отново бих попитала, някой знае ли какво е отношението на Учителя към билколечението? Поздрави!

А защо едни вярват в едно, а други в друго? Исках да обърна внимание на самото билколечение и на отношението на Учителя към него и на това кое е необходимо и кое не. Дали е само до вяра, дали когато вярваме, че си помагаме по един начин всъщност не пропускаме нещо от незнание и не си вредим в друго отношение? Не е ли важно човек да усети и да разбере сам кое ще му помогне да се излекува, без да се опира на рецепти? Кой може да каже какво е отношението на Учителя по този въпрос? А не се ли сещате, че той е давал едни рецепти на едни и други на други, но не по шаблон, който е научил, а по вътрешно знание, т.е. не всичко действа по еднакъв начин в различни условия - хора, болести, вяра. Знаете, че понякога само билкие не са достатъчни, колкото и вяра да има човек, има и други влияния, с които трябва да се справи. Какво имам в предвид - имаше един разказ, за някакъв човек, който бил много болен и никой не можел да му помогне. За това човекът се обърнал с молба към Учителя, а първото условие, за да го излекува, било да даде някаква сума на някого си. Важното тук е било даването, ако не го бил направил човекът, каквото и лечение да му се приложело, нямало да оздравее. Какво ви кара да вярвате, че това, с което се лекувате, наистина се лекувате? Човек може да се излекува по хиляда начина, но не само заради вярата си. Тя е условие. Та - дали не трябва преди да почне да се лекува човек, да се замисли какво е отношението му към болестта, а после да се осланя на билките?

Някъде бях чела, Учителят казваше, че билките трябва да се ползват само в краен случай. Винаги се въздържам да пия билкови отвари, особено, че не са ми приятни. Според мен особено важно е човек да има добро чувство за това, което прави. По този начин може да се излекува и без помощта на билки. Когато ме заболи глава например, усещам къде точно е болката, хващам си главата с ръце и стоя така известно време докато усетя как почва да си заминава. Пробвали ли сте да обикнете болката...? Когато бях малка и ме болеше главата бях намерила решение, когато майка ме прегръщаше, аз лягах в скута й, главата ми, където ме болеше, лежеше на нея и след време така болката изчезваше... Поздрави!

Когато бях малка, на около 7 години, помня как седях пред огледалото и се взирах в себе си. По това време беше много модерен парфюмът B.U. , което ще рече- бъди себе си. Аз толкова пъти съм се чудила - какво, да му се не види, значи това "бъди себе си", та нали аз съм себе си, как може да не съм себе си...? Какво искат да кажат тия хора? (които са измислили парфюма). И така дълго време все се чудех, почнах да се чудя и коя съм аз, че да не съм себе си, знаех, че съм себе си, но коя по-точно? Така седях един ден пред огледалото, в кулминацията на моето чудене, когато този въпрос толкова ясно и дразнещо ме занимаваше - виждам се в огледалото, виждам едно лице, познавам го, знам - това съм аз, но коя съм, коя...???(или кой) Не помня дали беше след време или преди това... почина една роднина на баба ми, която живееше у тях. Аз нямах някакъв особен контакт с нея, тя беше стара жена, живееше на долният етаж в къщата на баба, на празници когато се събирахме, й потропвахме от горе и тя се качваше при нас. Нямам много спомени освен един много ясен, как ме научи да мета, научи ме, че като мета е по-добре да събирам сметта на малки купчинки, които после една по една да смета в лопатата...така и правех. След време леля Стоянка почина,лека й пръст,(беше леля на баба). И този ден помня, как се бях запътила за горния етаж, където беше положено тялото й. Всъщност май не бях много наясно какво се случва в къщата. Тъкмо понечих да си събуя обувките, горда от себе си, че този път не съм забравила да го направя преди да вляза в къщи и майка ме спря...не се събувай. Не се събух, влязох, а в стаята където обикновено се събирахме да ядем, гостната, на мястото на масата беше ковчегът на леля Стоянка, а тя лежеше вътре, обградена от венец от чимшир и цветя. Телевизорът беше покрит с кърпа, не знаех защо, беше ми странно. Имаше още някакви хора, които не познавах. Една жена беше много разстроена и плачеше и сложи цвете или здравец или чемшр, не помня вече, в ковчега. Не разбирах защо е толкова разстроена, мисля, че не осъзнавах смъртта, въпреки, че я виждах. По-късно беше погребението, мен не ме взеха, макар че ми се искаше да отида, все пак не бях изразила желание, хората изглеждаха твърде сериозни. Помня по-късно, един човек на долния етаж, държеше кръст, черен, и го надписваше с бели букви... Мисля, че печката бумтеше, трябва да е било зима. Доста време след смъртта, може би около година, лежах в леглото си една вечер и си спомних леля Стоянка, тя беше мъртва...но какво значи това, какво значи, че е мъртва? Как така, няма я? Никава? Къде е отишла, какво е станало с тялото й, как може нещо, което е било, което е съществувало, изведнъж да спре да съществува??? Как е възможно да няма нищо, абсолютно нищо?! Не мога да си го представя, къде е ляля Стоянка, къде, не може просто така да изчезне, не може човек да живее цял живот и просто ей така да си изчезне след смъртта...не мога да го проумея...разплаках се, стана ми тъжно за леля Стоянка, стана ми тъжно защото не разбирам какво се е случило, а исках да разбера...и плаках, плаках много, беше ми много тъжно. Когато бях още по-малка, много, много малка, още в детската градина, изпитвах такава голяма обич към майка ми, че използувах какви ли не суперлативи, които никога не ми изглеждаха достатъчни, че накрая винаги стигах до "обичам те колкото цяяяяялата вселена, безкрайно много..." и като казвах цялата вселена и аз сама не можех да си я предствя, просто чувстах безкрайно много и знаех, че това което си представям не е всичко и имам точно това, което не мога да си представя, в предвид. Точно един такъв момент също съм запазила в спомените си, как седя гушната в нея и двете си казваме взимно колко много се обичаме...или това може да е било малко по-късно...по-късно от момента, когато я попитах дали вярва в Бог, а тя ми каза, че вярва в някаква сила, която стои над нас. А тогава тя на свой ред ме попита дали аз вярвам в Бог или в какво вярвам, а аз си представих също една сила, която е обширна колкото целия космос и отвъд него, някъде далеч, голяма, свтла(за това не съм сигурна дали не е от по-късните ми представи). Не помня кога съм се простила с представата за Бог с образа на човек, даже сякаш никога не съм я имала. Мисля, че просто защото родителите ми никога не са ми я насаждали. Представата ми за Бог е може би възможно най свободно изникнала, никой не ми е разказвал какво е, родителите ми са споделяли своето мнение, как те си го предстват, какво те мислят, но никога не са ми казвали какво е. Помня още един миг от детството ми, точно кога е било нямам спомен. Беше един ден от лятната ваканция, когато бях на село, при другата ми баба и се разхождах из двора. Беше малко облачно и това явно много тормозеше баба и тя все се пооплакваше от време на време, тя не обича да е студено, обича като напече слънчице, обикновено даже и през лятото ходи с жилетка и вълнени чорапи... Не исках да и е зле, затова почнах да пея на слънцето, малко тихичко, за да не ме чуе или да не ме чуе някой съсед, че ще ме помислят за луда, но пеех на слънцето и на облаците "моля те слънчеце покажи се и вие облаци отдрпнете се, за да се покаже слънчицето(не знех към кого точно трябва да се обрърна - дали към облаците или към слънцето), покажи се слънчице, че да не се сърди баба, моля те покажи се.." и така си попях малко, а вътрешно се молех, не с думи, а с душа, опитвах се да претворя молбата си в истина, опитвах се да направя това, което искам истина. Така пях известно време, след което спрях, май почаках малко без нищо да мисля, а само се надявах и слънчицето не след дълго, може би минута две и се показа! Бях толкова щастлива! Втурнах се из двора да диря баба и като я намерих и почнах да й показвам, бабо виж, слънцето се показа, аз му пях и то се показа( последното не помня точно дали го казах). Защо разказвам тая история - за мен тя беше ясно доказателство, че имам връзка с природата или с някого, че мога да направя нещо, показа ми нещо което само съм предполагала. Това беше толкова малко доказателство, но го бях направила от сърце, ето че още го помня. И друг път съм правила такива опити, но не винаги са били успешни. А това са толкова обикновени опити, толкова обикновени, че хората не искат да им повярват. Понякога и аз почвам да мисля като хората и не вярвам нито в малкото, нито в голямото, защото просто абсолютно нищо не ми се случва. Само, че това ми става толкова безсмислено, че пак почвам да си вявам в това, в което винаги съм си вярвала. Никога не са ми се случвали чудеса, такива каквито съм си ги предствала и мечтала или такива каквито биват описвани от други хора. Само че съм безкрайно благодарна за чудесата които не съм очаквала, за чудесата, които са толкова обикновени, толкова малки, че се чудя дали думата чудо е подходяща. Като бях малка, особено се надявах на чудеса и особено много исках да съм специална(по-късно в тинейджърската ми възраст исках да съм вещица и даже очаквах, че като стана на 16 нещо ще се случи, почти бях убедена, само го чаках...нищо не се случи.) Едно от интересните неща, които можеха да доведат до чудо(или сензация за мен) беше НЛО. Беше ми интересно и се заглеждах в предаванията по телевизията, даже накарах татко да ми купи една книжка за НЛО, въпреки съпротивата на майка ми, че съм много малка. Така и не я прочетох...така и си имах страх НЛО да не ме отвлече, въпреки че никога не бях виждала. А един ден в училище всички бяхме много развълнувани, защото над града към 8 вечерта на предния ден, някои били видели някакъв свтещ обект - НЛО. Така ме беше яд, че не съм го видяла...никога не съм виждала такива чудесии. Бях 6. или 7. клас...на село, лятната ваканция, бях си сама из двора, не правех нищо, когато се почука на врата. Отивам да отворя, още от процепа(за пощата) познавам вуйчо(на майка), познах го, отварям му, а той ми вика...май не ме позна, а? Естествено, че го бях познала...бях видяла само очите му през процепа, само че той така се беше стопил, доста, доста килограми беше изгорил. Сигурно е бил много доволен, това само че, на мен не ми беше направило особено впечатление. За разлика от баба ми, тя е пълничка и цял живот се опитва да отслабне(като повечето пълнички хора). Ето, че се запозна с книгата на Лидия Ковачева, на Петър Дънов...поотслабна, въпреки че май все си връща килограмите, но все пак прави по един ден в седмицата глад, а дядо ми който е по-слаб и от мен самата, кажи речи кожа и кости, не яде също, за подкрепа. Вуйчо също си върна килограмите. По-важото, което се случи с баба и ми направи особено впечатление, беше промяната и в начина на мислене. За мен беше забележим(след няколко години). Преди баба беше много строга, но сега вече се държи много меко, не знам дали е заради мен самата или заради книгите, но може би и заради двете. Това, което преди години не би приела и би осъдила, сега не би го направила. Така докато бях на село, понеже обичам да се ровя из къщата от малка, почнах да се ровя и из книгите на Ковачева, после и на Учителя. В осми клас направих първият си опит за гладуване...как ми беше премаляло, и главата ме болеше, а бях цял ден на училище, защото имах занималня...вече само чаках да се прибера в къщи и като се прибрах здраво се наядох...но това са подробности. От тук започва животът ми с Петър Дънов, толкова неща грешно съм направила, понякога си мисля че щеше да е по-добре никога да не го бях чела...толкова добре се разбирах с живота когато бях малка, толкова добре правех всичко!!! Когато четях Учитля в началото, имаше нещо което не ми харесва, говореше токова разумно, но все споменаваше Бог...Защо, постоянно споменава Господ? Това ми звучеше някак много религиозно, а аз не съм религиозна, не обичам да говоря за Бог, защо той толкова често го споменава...Само че продължавах да чета, не можех да спра или ако спирах, след време отново се нахвърлях върху някоя книга и четях даже и без да рабирам какво чета. След време почнах да разбирам това-онова, но и все още не всичко ми е ясно. Преди много се ядосвах, защото понякога ми се струваше, че си противоречи и уж съм намерила няакъв отговор, а след време се оказва, че не е така. По-късно се примирх като разбрах, че той е говорил на различни хора, мислещи на различни нива. Колко ли още много ще има да разбирам, преди си мислех, че знам много неща, а днес понякога си мисля колко малко знам и как ми се иска да съм била на лекциите на Учителя, да го чуя как говори, да го попитам и той да ми разясни това, което не ми е ясно...как ми се иска да съм поживяла малко край него. Вървя днес по някакъв път, но дали е този, който ми е предписан от Бога, нямам никакъв опит с окултното, с висшите сили и знание, не мога нищо, не мога даже правилно да се храня, не мога да се пречиствам, не мога да се концентрирам, понякога само като си кажа "мога" и се получава нещо, което трябва да свърша по задължение. Понякога сякаш е по-добре да забравя за тези неща и да гледам живота с очите на обикновен човек, който не вярва в това, така и правя понякога, но и така не съм доволна. Не искам да оставям това, което обичам, това което е било с мен цял живот...Едно със сигурност научих досега - когато искам нещо наистина силно, с цялото си сърце, ако е волята Божа то ще се осъществи, това съм изпитала и това мога да кажа. Само дето изпаднах в противоречие - не знам какво да искам, вече не знам какво да искам, защото когато получа това което искам, пак не съм доволна и щастлива. А вече сякаш не искам и да съм щастлива. Какъв е смисълът да си щастлив след като после пак си нещастен или пък какъв е смисълът да си щастлив ако постовянно си щастлив, става скучно. Това е пътят ми дотук приятели, с няколко прага. Радвам се, че сте прочели всичко, ако сте го направили, защото всяка дума е важна за мен, всяка дума, която съм споделила и която съм запазила за себе си, защото както е написала Айн Ранд в една своя книга: "Най-хубавите думи са неизречените!" Поздрави!