poli trifonova

Ако има пълно, подчертавам пълно осъзнаване,че не са изтински, ОКР-то си отива.

Здравей!
Това което описваш, наистина е ОКР. За мен ефективното справяне с него не може да стане без психотерапия. Употребата на медикаменти е нещо, към което трябва да се прибягва, когато възможност за такава няма или ОКР-то е с многогодишна давност  и само с психотерапия ефекта не е достатъчно добър.
Вие сте започнали вече медикаментозната терапия.Предполагам тя ще намали малко страховете ви, но въпреки това, нуждата от психотерапия си остава , защото без промяна на някои от вижданията ви, за себе си и живота, ще трябва да ги пиете много години.
Не се притеснявайте, че ви е назначен антипсихотик. В зависимост от дозата си, той може да се употребява и при много други психични разстройства включително ОКР.
Ще ви дам телефона си на лични.
 

Терапията няма да промени нивото ти на възбудимост и реагиране на стрес. Това може да се коригира в известна степен чрез медитация и спорт. 
Психотерапията ще направи нещо друго, тя ще  доведе до по -рядко отделяне на самите стресови хормони - адреналин и кортизол и дори, когато се отделят, ще са в по-малко количество. Това е така, пускането на стресовата реакция, зависи от нашата преценка да дадената ситуация. Нито едно събитие не е само по себе си стресогенно, нашата преценка за него го прави такова.Преценка ни зависи от нашите убеждения в две насоки.Първата е ,, кой съм аз и какво е моето място в социума, втората е, ,, какво е  живота, дали е едно бойно поле в което от всякъде ни дебнат и едва оцеляваме или нещо хубаво, на което трябва да се наслаждаваме и радваме,че го преживяваме,,. 
Много хора, живеят убеждението,че нещо в тях не е наред, притесняват се от това как другите ги приемат и са в непрекъсната тревожност.Други пък си мислят,че живота е нещо опасно и също са непрекъснато напрегнати, да не би някой да ги прекара или ги сполети нещо лошо.
Щом си тревожна, ти имаш най-вероятно и от двата типа неправилни убеждения, работейки с психотерапевт, те ще се променят и стреса ще намалее значително в твоя живот.  Всъщност, стресовата реакция е болезнена и неприятна, тогава, когато енергията, която дават адреналина и кортизола не се използва за решаването на проблемите ни.Ако ние я използваме за конструктивни действия, хормоните се разграждат и усещанията са много слаби или дори липсват.
 
 

,, всеки ден мисля дали когато сложа глава на възглавницата ще заспя ,,
Това е натраплива мисъл, тя те напряга и не можеш да заспиш.
Това е.

Ако наистина си в депресия, едва ли щеше да пишеш тук и търсиш помощ за този проблем.Уплашен и притеснен - да, но ...другото не е така. Анафранила се смята за най-добър антидепресант, при ОКР.Но той и потиска най-силно сексуалната функция.Ако се замени с друг, тя ще се подобри, но мислите ще станат по-,,силни,,.
За мен, правилният начин за справяне с натрапливите мисли е чрез психотерапия.Тя може временно да се съчетае с медикаменти, но си е основният метод.

Eдин от най-характерните  симптоми при ОКР  е съмнението. То, ОКР-то, ще те кара да се съмняваш във всичко и всеки. Особено в човек или средство, което може да ти помогне да го преодолееш. Характерна черта на хората имащи натрапливости е и ригидното мислене и мисленето,че има само един правилен път да се направи нещо. Липсва им разбирането на преносния смисъл на изразите. Нещата, които ти си чела,  в повечето случаи не бива да се разбират буквално. А ти го правиш точно така и това те обърква.
Ще ти дам пример-Много често, когато някой има чувство за вина по отношение на някой свой близък, който наскоро е починал, аз го съветвам, да напише едно писмо до починалия, да отиде на гроба му и да го остави там.Обикновено това води до облекчение и махане на вината. Всъщност, между цялото това действие и махането на вината няма нищо общо. Просто човека ми е повярвал и това работи. Със същият ефект би проработило и каквото и да  е друго, стига да е малко загадъчно  - например да го накарам  всяка вечер в продължение на една седмица, точно в осем часа, да си посипва главата с пепел и да не се къпе в разстояние на 2 часа.
Така че, довери се на човека и работете, като ефект очаквай поне след два месеца.

Всеки има натрапливи мисли понякога.Аз също.
 

Препоръчва се ритуалите да се спрат изведнъж.Това ще създаде изключително силно напрежение в тялото ти, но ако то се изтърпи, идва свободата.За да може да се изтърпи това напрежение, се изисква много силен мотив / причина/ .Хубаво е, да си напишеш  точно и ясно, какво губиш, оставайки в ОКР-то и какво ще спечелиш побеждавайки го. Това трябва да се направи много подробно и точно формулирано, като след това, листа с написаното  го четеш по няколко пъти на ден.

Здравей!
Един летен следобед, се разхождах в двора си, гледайки плодовете по дръвчетата. Изведнъж чух необичайно съскане, погледа ми се насочи надолу и видях нещо, което никога не бях виждал на живо – на метър и половина от мен, една змия се беше издигнала 60 – 70 сантиметра над земята, беше направила спирала от един оборот, насочила главата си към мен  и изплезела език, съскаше срещу мен. Инстиктивно отскочих назад, сърцето ми започна лудо да бие, стомаха ми се сви, усетих, как кръвното ми се вдига, а дишането  ми сякаш спря. Бях усетил собствената си паника. От тук нататък, имах два пътя на поведение. Първият бе, да си кажа ,, Боже, сърцето ми ще се пръсне, ще получа инфаркт или инсулт и ще умра,, . Ако бях избрал да си мисля това, вечерта щях да си легна със страх, очаквайки да умра, сутринта, щях да стана с този страх и вярвайки на мислите ми, че живота ми е застрашен,  най- късно до ден два, мозъка ми щеше да повтори тази стресова реакция, но този път, не за да избягам от змията , а от инсулта или инфаркта, които мислих, че ще ме сполетят. Естествено,  втората паника щеше да ме убеди, че смъртта чака на вратата ми / за паническо разстройство говорим, когато страхът е от само от едно нещо-смъртта/ .Щях да потърся лекарска помощ, но, когато щяха да ми кажат, че всичко ми е наред, не само, че нямаше да се успокоя, но щях да бъда още повече уплашен, убеден, че лекарите нещо не са открили или мислейки си, че са открили, някакво страшно и нелечимо заболяване, от което, аз със сигурност ще умра, но не ми го казват, за да не ме плашат.Отчаян, или щях да започна да търся нови лекари, което щеше да затвърди мнението ми, че лекарите нищо не разбират, щом не откриват причина за ужасните състояния, в които изпадам или щях да се затворя и изолирам и отчаян, да чакам  да умра при поредният пристъп на паника. Възможно е, след години на паника, най-после да повярвам, че щом толкова пъти не съм умрял, по време на нея, нищо ми няма и да се успокоя, възможно е, някой лекар да ми отдели време и обясни физиологията на стреса и аз разбера, че се страхувам от нещо нормално и пак се успокоя, но, е възможно и това да не стане и  си изживея живота, мислейки, че нещо в тялото ми не е наред. И това нещо толкова трудно за откриване, че съвременната медицина е безсилна да го открие. В този случай, паник атаките ще си присъстват перманентно в живота ми.
Аз избрах  да направя нещо друго – застанах на едно място, затаих си дъха и давайки си сметка, че виждам нещо уникално, което съм виждал само в ю туб, избрах въпреки неприятните усещания, да се насладя да картината. След половин минута змията се успокои, бавно се свлече на земята и грациозно се скри в тревата. След няколко минути и моето тяло се успокои и аз се забързах, да  поделя на семейството си, какво красиво нещо съм видял.
Както виждаш, всичко е до гледна точка. Ако усещайки стреса си кажеш, че умираш…е едно , ако си кажеш, че  е само силен стрес е друго.
Питаш ме ,, с цялото ми уважение, но при хората с паническо разстройство мозъкът им не ги ли лъже по същият начин?,,
Ако се замислиш, ще видиш, че е точно обратното – те лъжат мозъка си, че  живота им е застрашен и могат да умрат. Повярвал на това  твърдение , мозъка прави единственото, което може да направи – пуска стресовата реакция, за се избяга от смъртта. Човека обаче се плаши още повече от нея, в резултат на което мозъка я пуска все по-често и по- силна. Получава се един порочен кръг в който водещото е нашето лъжовно убеждение, че може да умрем.
При ОКР-то е друго. Там лъжите са по всякакви теми и за разлика от ПР, където човека вярва на сто процента, че ще умре,  в повечето случаи хората зная, че нещата в които вярват са абсурдни, но въпреки това една част от съзнанието им допуска, че те мога да се реализират и ….той не може да се справи с тези мисли.
Това е.Ще добавя само че почти една година бяха с паник атаки / на възраст 23-24 години/ и всичко отмина с осъзнаването, че те са нещо нормално и няма как да умра от тях. От тогава до днес, когато съм вече на  58 години съм усещал стреса си много пъти, но той никога не ме разстройвал и нарушавал качеството ми на живот. Предпоследният  път бе, когато едно такси, малко преди празниците се заби в задницата на колата ми. Последният бе преди дни, когато разбрах, колко пари ще ми струва ремонта / вината за катастрофата бе в мен, отнех му предимство/.
ПП ти споменаваш думата ,,ремисия,, по отношение на паник атаките.Тоест,   гледаш на ПР като на болест. Това е голям проблем, който ще ти генерира стрес и паниката няма да изчезне скоро.
 

Понякога се чувствам като папагал който повтаря едно и също. Винаги очаквам от питащият, да е прочел всичките отговори на зададени подобни въпроси, които са публикувани във форума и ако има нещо неясно едва тогава да пита.Въпроса, който вие задавате е задаван сигурно петнадесет или повече пъти и отговора му винаги е бил един и същ- при тревожните разстройства лекарствата повлияват временно симптомите, след тяхното спиране мисленето на човека не е променено и напълно закономерно то генерира отново тревожността.За това, ако се цели трайно овладяване на тревожността, като средство се избира психотерапията, не медикаментите.Това е.И да искам не мога да измисля нещо ново.

,,,, Аз просто не си позволявам да достигна до лечебна доза,,,
Tова изречение показва,че си мисли,че си болна.Няма как да спреш лекарствата .Те се спират, едва когато клиента разбере,че е здрав и винаги си е бил такъв.Тогава сам си ги и спира.
 
 

Доверете се на д.р Първанов! Аз бах 20 години в лапите на ПР.........и ето ме...абсолютно свободен човек,  забравил кошмарните  години назад.... вече почти 4 или 5 години. Нямате представа, колко горд се чувства  човек победил себе си  и собствените си страхове.............

Доверете се на д.р Първанов! Аз бах 20 години в лапите на ПР.........и ето ме...абсолютно свободен човек,  забравил кошмарните  години назад.... вече почти 4 или 5 години. Нямате представа, колко горд се чувства  човек победил себе си  и собствените си страхове.............

Как антидепресанта ще направи един човек смел?
Паническото разстройство, е един силен страх.За да се преодолее, който и да е страх, има само един начин, човек да стане смел.Съгласен съм, че дадени вещества, например психосимулантите и другите видове наркотици, временно могат да направят човека смел, но това е само по време на действието им.Но антидепресанта, да направи човека смел, поне на мен не ми е известен механизма, по който това ще стане.

Здравейте, всички!
   Пиша отново във форума по молба на д-р. Първанов и с огромното ми желание да дам надежда на всички, които страдат от натрапливости.
   Нека ви разкажа накратко историята си. Преди няколко години родителите ми се разведоха, приех го много тежко и живеех под постоянен стрес от тогава. Баща ми ме отритна, обиждаше ме как ли не. Тогава се чувствах изоставена. Останах да живея с майка ми, като нейните родители постоянно бяха около нас. Единственото мъжко присъствие, от което получавах закрила и внимание, остана моят любим дядо, който почти цял живот изпълняваше ролята на баща и на дядо по обясними причини.
   В началото на тази година, моят дядо почина. Човекът, който ми казваше по-често и от баща ми, че ме обича, вече го нямаше и това ме срина. Тогава дойдоха и натрапливостите. Насочиха се към човека, който най-много обичам на този свят, към майка ми. Беше ме страх, че може да я убия. Тези мисли и картини така се бяха настанили в ума ми, че се чувствах неспособна да ги прогоня. Това за мен беше най-страшната мисъл. Плачех постоянно. Всеки се чудеше какво става с мен, но на никого не споделях, просто казвах, че имам "някакви страхове". 
   След 2-3 месеца, (подчертавам, БЕЗ ДА ПИЯ КАКВИТО И ДА БИЛИ МЕДИКАМЕНТИ) тези ужасни мисли изчезнаха просто ей така. Но не за дълго... Появиха се отново същите мисли, но с още по-голяма сила. Не можех да си намеря място от страх. Тогава се появи и чувството, че полудявам. Беше ме страх, че ще вляза в лудница и няма да мога да изживея живота си пълноценно. Постоянно се ровех в интернет за симптомите на полудяване и затъвах все повече и повече, докато не намерих този сайт, а в него и д-р Първанов, който за мен се превърна в човек с главно Ч, и който невероятно много ми помогна да си върна предишното ми "Аз".
   След няколко сеанса, малко по малко успявах да си стъпвам отново на краката, вдъхна ми много кураж и ме зареди с търпение, че ще се оправя. А какъв беше моят принос за това да прогоня тези ужасяващи мисли? ВОЛЯ! МНОГО СИЛНА ВОЛЯ! Започнах всяка лоша мисъл да замествам с положителна. Казвах си, например: -"Как хубаво ще си изкараме на 8-ми декемрви и колко ще е весело...", или: -"Времето навън е страхотно - само за разходки!". Осъзнах, че не съм луда, и че на всеки може да се случат тези натрапливости. Няма застрахован. С приятелят ми излизахме с приятели всеки ден и наистина вниманието ми беше заето повече с положителните емоции около мен. Ценен съвет от мен: НЕ СЕ ЗАТВАРЯЙТЕ НА ЕДНО МЯСТО! Колкото повече се затваряте и не излизате, толкова повече ще затъвате. Дори в началото да не ви се ходи никъде, макар и на сила - ИЗЛИЗАЙТЕ! Стойте навън или около приятелите си колкото можете повече. Ще видите, че ще започнете да се чувствате много по-добре. По този начин аз успях да прогоня натрапливостите от ума си от цял месец насам. Дори да се появяват пак на моменти, не са силни и знам как да ги игнорирам.
   Сега имам чувството, че се уча да прохождам отново. Започнах да се радвам на най-малкото нещо. Спрях да мисля за лошите неща, които може да ме срещнат в бъдещето и започнах да мисля за хубавото, което ЩЕ срещна. Един живот живеем, хора!!! Не си струва той да мине под властта на тези глупави натрапливи мисли!!! Как иначе бихме могли да му се радваме пълноценно? Не живейте в миналото си и не мислете с носталгия за него - било, каквото било, то не може да се върне. Живейте сега!
   Аз вярвам във вас! Всеки може да се справи с натрапливостите, стига да даде малко воля от себе си и да се концентрира над хубавото около нас.
   И не на последно място искам да благодаря ОТ ВСЕ СЪРЦЕ на човекът, на когото е заслугата да пиша днес тези редове, а не да бъда скована от страховете, които имах - Д-Р. ТОДОР ПЪРВАНОВ!!! Благодаря Ви, докторе, че ми подадохте ръка в този труден за мен момент, и че ми бяхте най-силната опора през цялото време!!! Благодаря, че ми помогнахте да променя мисленето си, както и да погледна на живота от хубавата му страна!!! Благодаря за надеждата, която ми дадохте още след първата ни среща!!! БЛАГОДАРЯ НА ГОСПОД, ЧЕ ВИ СРЕЩНАХ!!!
   Успех на всички и горе главата! Волята е във вас самите!

Прочети мои постове за хипнозата.Там съм писал-хипнозата винаги е самохипноза.Перифразирано, това означава, че манипулацията винаги е самоманипулация.Ти сама се манипулираш или по-точно самохипнотизираш.Защо го правиш?
По принцип, всички го правим, но някои от нас  избират да се самохипнитизират с някакво положително утвърждение, така то става истина.Повечето обаче, избират негативните утвърждения, те също стават реалност.Избора идва от много неща, но преди всичко от липсата или наличието на страх.Или с две думи, по-страхливите се самохипнитизират използвайки негативни твърдения, смелите положителни.
 
Та, това е причината, по страхливичка си и си внушаваш негативни неща.

Здравейте,
 
Искам да споделя и моята история. На 38 години съм вече. От дълго време се опитвам да забременя, като последните 3 минаха в контролирани опити, вкл. няколко цикъла ин-витро - няма проблем с ембрионите и пр., просто нещо с имплантацията не се получава и следва много ранен спонтанен аборт. 
 
За да обобщя - контролираните опити са 10 до момента - 4 инсеминации и 6 опита ин-витро, в които влизат и замразени ембрио-трансфери. Според лекарите, обяснения за неуспехите реално няма. Изследвала съм хормони, вкл. и на щитовидната жлеза - приемах необходимите лекаства, макар че ми се отразиха доста зле - резултатът един и същ, просто никаква разлика. Всеки път се случва едно и също, независимо от метода и приема (или не) на медикаменти. Затова взех решение - повече никакви хормонални препарати.
 
След като друго не ми остана, опитах да променя нагласата си, психиката си. Правих визуализации, медитирах, настройвах се положително и какво ли още не - нямаше промяна. 
Искам да поясня, че с партньора ми използваме дарителски материал, т.е. проблемът е в мен. Лекарите ми казват: "Божа работа." 
 
Връщайки се назад в годините си спомням, че още от дете имах страх именно от това - някога в бъдеще да не мога да имам деца. Много четях и много се впечатлявах - от филми и всякакви истории. В семейството ми няма проблеми с безплодието, не мога да си обясня откъде се взел този страх в мен. С течение на времето не му обръщах внимание, забравила го бях, докато наскоро не започнах се чудя дали аз самата не "бойкотирам" подсъзнателно шансовете си да стана майка.
 
Иначе съм спокойна, дори свикнах с неуспехите. Поредният ранен аборт само ме натъжава, дори не се разстройвам вече.
 
Възможно ли е някакъв вид специализирана психотерапия да ми помогне в случая? Чела съм за подобни случаи, но в чужбина, струват ми се по-скоро "чудо". Емоциално вече нямам сили да се подложа на още един безплоден опит, особено ин-витро - започнах да виня себе си, за загубата на 'децата си'. Знам, че са само ембриони, но имам чувството, че ги предавам, като не мога да ги задържа. Може би е глупаво, но не съм забравила нито едно, от малките създания, които съм очаквала.
 
Дълго стана. Благодаря Ви за търпението да го прочетете и за съветите! 
 
 
 
 
 

Когато влязох в сайта, видях ,че  имам писмо на Вева  на ,,лични,,и и написах мнението си.После влезнах в рубриката и видях,че тя е писала същото и там.Реших да не повтарям написаното.Но, предвид това, че и някой друг може да има същият проблем го пускам и тук--
Може да ти прозвуча много категорично, но има опит с такива случаи-проблема остава за цял живот-в смисъл , тормоза и натякванията продължават до старостта.По тази причина, за мен единственият разумен изход е, да се разделиш с него.Защото сега той все пак си ,,,трае,,,-ти не си му сигурна, но когато дойдат едно или две деца и започне да мисли,че няма риск да го оставиш, ще издевателства с теб до степен да те вкара в лудница.
 
Бягай!
 
За съжаление нямам време да пиша много, но само ще кажа,че това което ти наричаш -,,нещо криво в психиката,, си има име и код в рубриката на психичните заболявания и.

Намерете в замундата този филм-
What Dreams May Come / В Какво Се Превръщат Мечтите (1998)  
Гледайте го и ще разберете какво трябва да направите.

Когато наистина става въпрос за смелост, никой не може да ти я даде.
 
Човек, който има разбиране за Своята мисия, във всеки един момент умира за миналото и наново се ражда за бъдещето. Неговото настояще е винаги трансформация, прераждане, възкресение. Тук изобщо не става въпрос за смелост, това е първото нещо, което трябва да се разбере. Става въпрос за яснота, да си наясно за това кое какво е в твоят живот .
И второ, винаги, когато наистина става въпрос за смелост, никой не може да ти я даде. Това не е нещо, което може да се даде като подарък. Това е нещо, с което си роден, и на което просто не си позволил да израсне, да се утвърди.

Благодаря за съвета poli trifonova. Радвам се за вас и затова, че сте успели да преодолеете този кошмар. Аз също съм имала "светли" моменти през тези години и знам от собствен опит колко различен човек съм тогава и колко красив и усмихнат може да е живота ми. Стигнах до момента, в който осъзнах, че искам това да е постоянното ми душевно състояние, а не само от време на време да се чувствам така. 
Благодаря за моралната подкрепа.

Когато чета такива истории, изпитвам доста противоречиви чувства. От една страна ме е яд на това, че човека по независещи от него причини, е загубил много години живеейки в страх и несигурност. От друга страна, знаейки колко много усилие ще са нужни за да се промени, в мен има известна несигурност - ще може ли да направи той, това което се иска от него, за да се справи със страховете си. Знам, че ако го питам, той веднага ще каже,че е готов на всичко да се избави от страховете си, но за съжаление пътя понякога изисква повече упоритост и желание отколкото човекът може да даде.
Твърде често мотива - искам да се справя за да съм добре, не е достатъчен. Понякога просто трябва да му е писнало както на императора от този пост-http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=14544.
 
В профила ми е адреса на електронната ми поща, пишете ми там за да обсъдим евентуална съвместна работа.
 
ПП. Пуснах поста ви във форума само за да може хората да с подобен проблем да си направят точният извод и не разчитат на хапчетата за справяне с ПР. 

,,Кога ще спре това чувство на нереалност, ще бъда ли същото жизнено момиче някога…,,
 
Предполагам ще ти прозвучи малко парадоксално, но за да спре чувството на нереалност-което е плод на стреса ти, първо ще трябва  да станеш ,, същото жизнено момиче,, което си била.
Поради липса на време за обосноваване, ще си позволя да използвам един готов материал по темата от Норбеков.Уверенен съм ще разбереш логиката.
 
...Един император се разболял. Свитата се ужа­сила, свитата се оживила. Неразположението го при­ковало на легло. Лечителите взели да го церят. Ден след ден се опитвали да му помогнат, но състояние­то му не се подобрявало!
Минавали дни, минавали месеци, минавали го­дини, а той лежал парализиран и не мърдал. Толко­ва държави бил покорил, такива народи бил поста­вил на колене! Владеел половината свят, ала бил без­силен пред болестта.
Неочаквано се разярил в своята безпомощност и наредил:
- Да се отсекат главите на всички лечители, които не можаха да ме изправят на крака, и да се наредят по градската стена.
Минало време. Крепостните стени побелели от спечените черепи на мъдри лечители. Тогава импе­раторът повикал великия си везир:
- Везирю! Къде са лечителите ти?
- О, повелителю мой! Няма повече! Нали на­редихте да им отсечем главите?
- Нито един ли не остана?
-Тъй вярно, господарю! В цялата ни страна ня­ма нито един лечител, който да е достоен да се яви пред очите ви.
- Мамка им, така им се пада...
И пак се заточили безрадостни дни. Веднъж обаче императорът отново попитал:
-  Везирю, помниш ли какво ми каза? Че не е останал нито един лечител, достоен да се яви пред очите ми. Обясни ми какво премълчаваш.
- Повелителю мой, в държавата ни остана един-единствен лечител. Той живее тук наблизо.
- Умее ли да цери?
- Да, умее. Ходих при него, но той е толкова невъзпитан, прост, такъв грубиян! Щом отвори ус­тата си, от нея се леят само ругатни. А наскоро се похвалил, че знае тайната, как да излекува самия император.
- Защо не си ми казал?
- Как да го доведа, повелителю мой, нали вед­нага ще ме обезглавите заради поведението му.
- Няма да те отделям от главата ти, обещавам. Докарай го тук.
След някое време везирът довел лечителя.
- Казват, че си можел да цериш? Последвало мълчание.
-  Защо мълчиш? Отговаряй! - наредил гос­подарят.
- Повелителю мой, забраних му да си отваря устата - обяснил везирът.
-  Аз ти позволявам, говори! Наистина ли си способен да ме излекуваш?
- Туй въобще не ти влиза в работата! Можеш да ме питаш дали умея да управлявам държавата, защото си император. Но къде си пъхаш държавни­ческия ум в медицината? Какво ти разбира тиква­та? Ти си велик в своята област, но от медицина раз­бираш колкото всеки обущар!
-  Стража! - яростно изревал императорът. -Отрежете му главата... Не, чакайте... Първо го набучете на кол, после го залейте с врял катран, а нак­рая бавно го насечете на дребни късчета!
Никой никога дотогава не си бил позволявал дори само да си помисли за нещо извън дворцовия протокол, камо ли да говори с такъв тон пред самия император!
Стражата сграбчила дръзкия лечител, извила му ръцете зад гърба и го помъкнала към тъмницата, а той извил глава през рамо и се присмял:
- Ей, уважаеми! Аз съм последната ти надеж­да! Можеш да ме убиеш, но не остана никой друг освен мен, който да те изцери. Мога още днес да те вдигна на крака.
Императорът веднага забравил за гнева си:
- Везирю, върни го! Върнали лечителя.
-  Започвай да ме цериш. Ти каза, че можеш още днес да ме вдигнеш на крака.
- Но първо трябва да приемеш три мои усло­вия и едва тогава ще пристъпя към лечението.
Императорът преглътнал поредния си гневен изблик, стиснал яростно зъби и изсъскал:
- Казвай!
- Нареди пред вратите на двореца да докарат най-бързоногия жребец в държавата и една торбич­ка злато...
- Защо?
- За подарък, много обичам конете.
- Ако ме излекуваш, ще ти подаря цяло хергеле, четирийсет коня, всеки с по две торби злато.
- И това ще стане, но после... Ще ми ги пратиш допълнително. Второто ми условие е по време на лече­нието никой от придворните ти да не остане в двореца.
- Това пък защо?
- Защото може да те заболи, може от болка да се развикаш, нека никой не те вижда безпомощен.
- Добре. И трето?
- Третото е слугите ти да не се отзовават на призивите ти дори и при заплаха от смъртно нака­зание, и чак след един час да започнат отново да изпълняват твоите заповеди.
- Не те разбирам, обясни ми.
- Може да ми попречат и да не доведем лече­нието докрай.
Императорът приел условията на лечителя и наредил всички да излязат от двореца. Останали са­мо двамата.
- Започвай!
- Какво да започвам, дърт пръч такъв?! Кой ти е казал, че мога да лекувам? Сам се хвана в капана ми! Имам цял час на разположение. Отдавна чакам подходящия момент да те накажа, кръвопиец прок­лет! Чуй сега трите ми отколешни мечти, трите ми съкровени желания. Първото е да те заплюя в крал­ската мутра! - и лечителят сочно и от душа се изхрачил в лицето на императора.
Господарят пребледнял от гняв и безсилие, ка­то се усетил в какво положение е изпаднал. Взел да върти безпомощно главата си, за да си придаде вид, че поне се противопоставя на подобна нечу­вана наглост!
- Ах ти, изгнил кютук, старо вмирисано псе, ще ми се извърташ, а? На ти още една храчка! Втората ми мечта... Ооо! Откога ми се ще да ти се изпикая върху императорския фасон! - и той пристъпил към изпълнение на второто си съкро­вено желание.
- Стража! Стража! Насам! - ревнал императо­рът, но се задавил от пикнята. Взел пак да върти гла­ва, дано някак избегне струята, надигнал рамене, за да забие зъби в нозете на оскърбителя си.
Стражарите чули зова на повелителя, но не посмели да нарушат заповедта му.
-Ах ти, мършо - рекъл лечителят и яко го сритал.
Императорът усетил ритника и го заболяло. Из­веднъж си спомнил, че до леглото му има стойка с наредени оръжия. Само да докопа кинжала, и ще му среже крака! Обсебен от единствената спасителна мисъл, да се справи с мерзавеца, той се опитал да посегне към оръжията.
- Оп-па, значи си можел да мърдаш? - поглед­нал го презрително лечителят. - Третата ми мечта...
Но когато императорът чул тре-е-етата мечта на самозванеца, изревал като ранен звяр и заскърцал със зъби! С нечовешки усилия се претърколил на ед­на страна, изпълзял от ложето на пода и подпирайки се на лакти, запълзял към стойката с оръжия.
- Ще те заколя - ръмжал през зъби той, - лич­но ще те накълцам на парченца!
Вбесен, надигнал се на нефелните си крака и като се придържал о стената, успял да достигне ме­ча си. С разтреперани от гняв ръце го измъкнал от ножницата, извърнал се, но в двореца вече нямало никого... Едва се добрал до портала на спалнята.
О, как съжалил, че се е хванал в капана на то­зи подлец и че му е дал най-бързоногия си жребец. Осъзнавайки цялата си безпомощност, той все пак със сетни сили стигнал до първия кон, който видял, и се помъчил да го яхне. Но къде ти! Вкопчил зъби в гривата на коня, с немощни ръце го обхванал и се претърколил на седлото.
Пробудил се духът на великия воин, пробудил се духът на великия повелител, пробудил се духът на великия пълководец.
- Къде е тоя бъзльо? - изкрещял императорът на слугите, които се били скупчили наблизо.
Но те не посмели да гъкнат и само кимнали към пътя, по който отпрашил беглецът.
Императорът препуснал по дирите му. С всеки миг чувствал как силата му расте. Профучал през градските порти и продължил нататък, пришпорвайки коня си миля подир миля.
И изведнъж се усетил: „Боже! От двай­сет години не съм яздил! От двайсет години не съм виждал пред себе си конска грива! От двайсет години не съм държал меч в ръка! От двайсет години не съм усещал вятърът да бру­ли лицето ми!"
Не щеш ли, зад гърба си чул отдавна забраве­ни звуци. Към него приближавал тропот на копита, отеквали възторжени викове. Стотици негови вое­началници препускали подире му и размахвайки ме­чове, надавали вик:
- Да живее императорът!
Когато стигнали до него, видели, че господа­рят им се въргаля по гръб в пътния прахоляк, раз­махва във въздуха ръце и крака и едва си поема дъх от неудържим смях:
- Ах, лечителю, твоята мама!... Ах, кучи сине! Заслужи си цял керван злато!
Разбирате ли вече защо и как?
За да пробудя истинската ви природа на побе­дител, да я мобилизирам, аз ви оплювам, но не бих­те могли да се оплачете, че ви препикавам или нещо подобно...
А сега сваляме от небето короната на повели-теля, на съзидателя и с всичка сила си я изхлузваме чак до ушите.
Впрягаме волята и изпъваме рамене. И от този момент гледаме на живота като властелини, като сътворители.
Не ми се сърдете. Искам да променя настрое­нието ви и по-лесно да пробудя у вас агресия, от­колкото да ви разсмея. Целта ми е да ви извадя от обичайното ви равновесие.
 
 
Много е трудно да си личност, защото самота­та е ужасно нещо! Да, самота, тъй като автоматично се озовавате на върха. Личността не може да е бед­на, болна, нереализирана.
Но още по-ужасно е да се кандилкате в си­вата безлична маса. Каква скука! За това ли е даден животът?
Кажете, моля ви, когато оставате насаме със себе си, нима вътрешният глас не ви казва: „Какво правиш? Ти можеш и заслужаваш повече!"
Цял живот добивате някакви професионални умения, учите какво ли не, а случвало ли ви се е поне за час да седнете и да опознаете самия себе си? Никога! Най-много се боим от себе си и най-далече бягаме от нас самите!
Знаем много неща, а себе си не познаваме. За­това се бутаме в живота като слепи. Болни, нереа­лизирани, неспособни да решим оптимално и най-простия проблем, безпомощни като деца, ние изкус­но се маскираме като възрастни лелички и чичков­ци, играем роли и се правим на важни.
Кого лъжем? Когото и да се опитваме да излъ­жем, излъганите сме ние.
Запомнете! Тълпата винаги се стреми към по­кой. А покоят има крайния си стадий - вечен покой. Тълпата поначало е мъртва. Тя може само да плюска и да... Какво си помислихте? Да ходи на събрания...
Значи да си здрав, е лесно. Просто трябва да станеш ЛИЧНОСТ. Всяка ваша победа, всеки успех ще зависят само от вас. Всичко започва от самозачитането ни като ЛИЧНОСТ, като ЧОВЕК с главна буква.
 
И така, въпрос. Готови ли сте да се обречете на успех по собствено желание? Единственото, ко­ето се иска от вас, е да се задействате.
От днес започваме изкуствено, подчертавам, изкуствено да се измъкваме от стереотипа на по­ведение, мислене, оценки, ценности, твърдения, мнения и т.н.
Щом пациентът е хронично болен, значи всич­ките му мисли и действия не съответстват на съзида­нието. Ако човек не е реализиран в живота като лич­ност, материално е затруднен и постоянно губи ори­ентири, значи мирогледът му до голяма степен е сгре­шен, много от гледищата му са безпочвени. Затова нека заедно влезем в ролята на съзидателна Личност.
Природата не търпи празно пространство. Всяка работа дава някакъв резултат, но какъв - зависи от вас! От нищото, от пустотата нищо няма да се появи.
Когато с усилие на волята предизвиквате са­моуважение у себе си, изкуствено повишавате самооценката си, задълбочавате вярата в собствени­те си сили, всичко това ще рикошира към всяка клетка в организма ви, към поведението, постъп­ките, делата ви.
Повтарящата се постъпка създава навик, формира характер, повлиява съдбата. Днешното малко по-голямо самоуважение от вчера ще ви направи малко по-различен утре. Така постепен­но ще станете човекът, какъвто искате да бъдете, и със спортна страст ще преодолявате всякакви житейски препятствия.
Болестта „не пуска" хората, които на послед­но място слагат грижата за себе си, за здравето си. Хронично болният е човек, който изобщо не държи на себе си или дори напротив - безкрайно държи на болежките си. За такъв човек една летва от ограда­та на вилата и дори един ръждив пирон у дома зна­чат повече от живота му.
Защо съм толкова сигурен? Защото опитът ми сочи: няма човек, който да не може да се излекува! Разбира се - ако е без крак, няма как да му лекува­ме коленната капачка. Но всичко друго...
Значи започваме формирането на нелогич­ното поведение.
Още днес ви предстои да станете ненормален човек. Нормалният казва: „Първо искам да се видя оздравял, после ще се възрадвам в душата си. Е, чакам!"
При такъв подход ще се радвате, защото логика­та се крепи на факта, а фактът, че сте оздравели, лип­сва. Ето ви капан за заблудени души с научни степени!
Как мислите, кое е по-лесно: да оздравеете или да се зарадвате, че ще оздравеете?
Разбира се, да се самонакарате изкуствено да се зарадвате като малки деца е много по-лесно и може да стане мигновено. А за да оздравеете, се иска много труд и време. Така че да започнем от по-достъпното.
Остава само едно: да измислим, да изсмучем от пръста си радост и да я играем като роля, докато не получим резултат и това състояние не се превър­не в наша същина. Как? За да си помогнете, си спом­нете как отидохте на първата си среща. Отидохте ли? Та вие летяхте, може и да сте пълзели от страх и спонтанно да ви се е случил енурезис[1].
А душата ви бе изпълнена с трепетно очакване на нещо необикновено, сърцето ви бе замряло от щастие...
А първата целувка? А бързането за танцовите забави?
С други думи, открийте случай, когато сте се чувствали окрилен, вдъхновен, на седмото небе от щастие...
Ако сте жесток злодей, си представете някоя „прекрасна" картинка. Направете някому нещо гад­но и открийте за себе си радостта. Има хора, които се чувстват добре само ако другите са зле, и се чув­стват зле, ако другите са добре!
Например имате проблеми със здравето, за­щото жена ви „композира", тя е внучка на Чайковски! Ами представете си, че взимате музикалния й инструмент, тази нейна цигулка, и я изхвърляте...
Или началникът ви не ще да се пенсионира и това ви вдига кръвното. Представете си, че аз на­реждам той да бъде уволнен и на негово място съм повишил вас.
Или мъжът ви задиря чужди булки - гледай ти, на стари години още го харесват! Нали? Създайте си радост!
Или съседът ви всеки ден нещо стърже, реже, дупчи с бормашина. В същия момент си представе­те, че сте грабнали големия чук, доближили сте го изотзад и дум... по кратуната. Той се просва. Какво щастие! Нали?
Или още по-добре! Ще ви напиша рецепта за аптеката: „За съседа - цианкалий три пъти дневно на гладно... До пълно постигане на целта!"
Значи измисляте си свой собствен образ на радостта! Нали?
Но не ви говоря за тази радост.
Скъпа читателко, ако сте майка, какво изпи­тахте, когато за първи път дадохте на детето си да суче? Представете си, че същото става сега! Усете­те в цялото си тяло нежност, трепетно блаженство, сладка отмала.
Това е един от ключовете за създаване на вътрешен подем при изпълнението на упражненията. Нищо привнесено отвън, нищо чуждо - вие го имате У себе си. Използвайте разумно своето богатство.
Възможностите на организма са неограничени.
А знаете ли, че мозъкът може да изгори тяло­то? Ако сте под хипноза и ви се покаже някакъв же­тон или монета, а после ви се каже, че ще я залепят за кожата ви нажежена, докато всъщност ви докос­ват с картонче, на същото място ще се появи истин­ски белег от изгорено и ще ви остане за цял живот.
Очакваното изгаряне наистина изгаря кожата. След година или две пак под хипноза ви се казва, че онова тогава е било топло картонено кръгче. До две седмици белегът ви ще се изличи завинаги. Орга­низмът сам премахва последиците.
Имах интересен случай в практиката. На паци­ент с белези от 60 на сто изгаряния кожата успешно се почисти и стана равна и гладка. Разбрахте ли ме?
Да разгледаме в един от случаите какво може да задържа клетника окован в заболяването. Нека си представим следната ситуация. Ле­карят ми предписва хапчета. Аз отварям човка, пар­дон, уста, пускам вътре хапчето, чакам да цамбурне и си седя.
Чакам!
Как мислите, какви банални мисли може да ми се въртят в главата? „Ще помогне ли - няма ли да помогне? Ами ако не помогне? Надали ще помогне, защото досега почти не е помагало."
Въпрос: участвам ли в изцеряването си? От­говор: не.
Нещо повече, пасивното очакване на резултата, а дори и съмнението оставят лекаря очи в очи с болежката ми.
Ако аз самият не участвам в оздравяването си, може ли лекарят сам да победи болестта ми? Дори да е мъдрец, той е обречен на неуспех в опита да излекува болник като мен.
Тук може да победи само хирург, който със или без ваше съгласие ще ви ампутира някой орган, и толкова. Няма орган - няма проблем.
Значи ще се радвам, след като получа поло­жителния резултат, но засега изчаквам. Осанката и мимиката ми (тоест „мускулният корсет") какви са? Съответните - чакаме! Нормално поведение на нор­мален болник несретник. Защо го правя? Защото всички го правят. Бе-е-е-е!
Това е една от закономерностите на затъване-то в болестта.
От гледна точка на разума постъпвам съвсем правилно. А разумът способен ли е да гради? Не. Той само пази създаденото.
Разумът се уповава на логиката. Логиката - на факта. А разполагаме ли с факта, че сме оздраве­ли? фактът е, че сме болни.
Кръгът се затваря. Няма изход. Ето омагьоса­ния дяволски кръг, който трябва да се разкъса. Как? Направете така: добийте външния вид на щас­тието, тоест мимиката на сит канибал и осанката на напуйчен пуяк, после ще се получи синхронизиране на външната форма и вътрешното ви състояние.
Изкуствено създайте в душата си радостно очакване, че щом глътнете хапчето, ще оздравеете.
Глътнахте ли го?
Сега си представете какъв искате да сте и про­дължете изкуствено да повишавате радостното си състояние, включвайки и силата на духа. Желание­то ви ще започне да се изпълнява.
А какво представлява веригата, която държи хронично болния далеч от оздравяването?
Да разгледаме скритите мотиви в поведе­нието му.
Всичките му подсъзнателни постъпки и стъпки в повечето случаи работят в защита на самото забо­ляване. Да-да, колкото и да е парадоксално, така е! Цялата му природа въстава против оздравяването, следователно и против лекаря, който се мъчи да му помогне.
В такъв случай и двамата - и лекарят, и болни­ят - са обречени на провал. Това продължава пос­тоянно с месеци и години.
Постепенно шансът за изцеляване намалява, намалява, намалява, защото болестта все по-дълбо­ко прониква в съзнанието, във всяка клетка на тяло­то, във всяка фибра на душата. С десетилетия бол­ният постъпва по един и същ начин и едно си знае: „Искам, искам, искам да съм здрав!"
Когато пациентът чака някой да го излекува, лекарят остава сам срещу болестта му. В това се крие една от тайните на хроничните несполуки във всички сфери на живота.
Принципът на поражението в живота, на изос­таването от живота, на разрушаването на живота, принципът на конфликт с околния свят е един и същ, схемата е приблизително еднаква.

[1] Напикаване (гр.) - бел. прев.

Съжалявам за закъснението в отговора, но исках той да е изчерпателен.
Понеже има  неразбиране за сложността на проблема  OKР, ще поясня с няколко думи, защо в случи като твоя, не вярвам, човек да може да се справи сам.
Когато имаме обикновен страх, независимо дали се касае за паническо разстройство, агорафобия, социална тревожност и каквото и друго състояние да е, основното, което го подържа и ограничава свободата на човека е БЯГСТВОТО от страха. Затова тук правилната стратегия е борбата. Човек трябва да събере смелост и се конфронтира със страховете си. Доста от имащите такива разстройства го правят и резултатът е положителен.Така че някъде около 60 % от хората се справят сами. Затова и в доста от консултациите на такива хора аз препоръчвам да седнат и с помощта на Гугъл да си направят собствена програма за справяне със стреса - острата стресова реакция е еднозначна с паническата криза, хроничният стрес, с ,, генерализираната тревожност,,. За мен тук няма спор. Повече от половината от хората с ПР могат да се справят и сами. Въпросът е, че с помощ на специалист това ще стане по-бързо. Така че избора им е, бързо със специалист или бавно и все пак несигурно, сами.
ОКР обаче е нещо друго. Тук сложността на проблема е с пъти по висока от тази на ПР. Там имаме един страх, че човека ще умре.Е, да се преодолее този страх не е много трудно.
Сложността на натрапливостите е, първо в това, че те са няколко вида.
1.    Имаме натрапливи мисли. Самите мисли, може да са под формата на думи или картини, в доста случи човека има и двете.
2.     Имаме натрапливи ритуали. Понякога човека има и ритуали и мисли. Само че, пътя за справяне с ритуалите е различен от този за справяне с мислите.Отделно, с мислите под формите на думи пътя е един, за  справянето с образи друг.
3.    Накрая ще прибавя и натрапливите импулси, желания и страхове. Те искат отделно внимание и тактика.
Друг проблем е че, много от хората с ОКР не могат да различат, коя мисъл е натраплива и коя не е. Както и кое действие е ритуал и кое не. Нека прибавим и това, че всеки с натрапливости има собствена стратегия за справяне с натрапливостите. Тази стратегия е неефективна, защото ако беше, той нямаше да ги има, но човека  вярва в нея и се заблуждава, че още малко му трябва за да победи нарапливостите, нещо което не става.
Например стратегията на мой клиент за справяне беше, когато му дойде  ужасна натраплива мисъл, той да я замества с друга, по - малко ,,страшна,,.Например ако първата мисъл е – да умре детето ми, той веднага я замества с –да умра аз. Втората мисъл наистина му носи по- малко тревожност, но той я повтаря по цял ден за да се защити от първата и нищо друго не прави. Трябваха ни доста седмици,  да сменим тази тактика с нова, която доведе до успех. Проблема е, че за до овладяването на новите неща, той оставаше за кратко  беззащитен от тревожността и веднага се връщаше към заместването.
Следващият проблем е стреса. Той е основната движеща сила на натрапливостите. Самите натрапливости го увеличават и се получава един омагьосан кръг.
Ще си позволя цитат от вчера, от който се вижда, как момичето е добре, но едно на пръв поглед нямащо отношение към нея стресово събитие я връща в натрапливостите: „От средата на м.март до преди няколко дни смея да кажа, че се чувствах много добре-усмихвах се, смеех се, мислех позитивно за това как с приятелят ми ще се оженим и ще имаме дечица и т.н. Дори да се сетех за тези мисли, сама на себе си се чудех как изобщо са ми минавали през ума. Докато преди няколко дни се случи нещо ужасно в града ни с едно момче - убиха го по жесток начин.От тогава насам постоянно мисля за този случай, мъчно ми е, постоянно се поставям на мястото на майка му и приятелката му (без да познавам никой от тези хора) и си представям как се чувстват те в момента.С това същите натрапчиви мисли от преди няколко месеца се върнаха в мен.  ,,,
Затова се налага много сериозна работа, за да стане клиента стресоустойчив. Това може да стане само ако се променят неговите представи както за себе си, така и за света като цяло. А това изисква време, понякога много време.
Отиваме на следващия проблем, недоверчивостта на тази група хора. Страхът ги кара да бъдат максимални песимисти, както по отношение на успеха на терапията така и в уменията и искреността на терапевта. Само че терапията се прави от клиента, а когато той не вярва в нея и в терапевта си,  старанието му е никакво. Когато свършихме терапията с Autumn, я помолих да ми напише анализ и обобщение на всичко това, което  направихме. В него тя пишеше, че вярата в успеха на терапията е дошъл чак осмият месец и едва тогава тя е започнала с цялото си сърце и душа да прави това, което съм искал от нея. И това съм го чувал нееднократно. Много пъти са ми казвали  нещо подобно-аз не се съмнявам във вас, знам,че сте помогнали на много хора, но просто не вярвам, че тези неща ще проработят при мен.
Следващ проблем - помощта  и разбирането от страна на близките.Тя е много важен фактор за успеха на терапията. Само че дори когато те знаят за проблема, разбирането липсва. Да оставим на страна, че много от хората с ОКР изобщо не казват на близките си, че имат натрапливости. И само, който има такива, може да си представи, как ще сподели с майка си,че мислите са свързани с това как да я изнасили, или ще кажеш на съпругата си, че страховете му са свързани с възможността да има полов акт със собствените им деца. Знам, че за този, който няма ОКР, горните редове ще са стряскащи и  плашещи. Непредубеденият читател на моите думи ще си зададе въпроса-нормални ли са тези хора с тези мисли, не са ли те опасни за децата и другите си близки? И въпреки категоричният ми отговор, че те са нормални и не крият никаква опасност за никого, не всеки ще ми повярва.
Не може  да не отчитаме и давността на натрапливостите. Отдавана се знае и аз съм го писал много пъти – мисленето променя мозъка ни. Така начина ни на мислене става стереотипен и колко по дълго време сме мислили по един начин, толкова повече време ще ни трябва да изградим нов, много по-различен начин на мислене. Правейки последното, ние буквално създаваме нова мозъчна неврология.Така че с тези, които имат ОКР от няколко години, терапията ще бъде с едни срокове, за тези които са ги имали от детските си години, сроковете ще са много по – дълги.
Няма как да прескочим и употребата на лекарства. Ще се повторя и кажа отново, една жена с натрапливости от ранни детски години,  преминала през всички възможни лекарства, отива в най-известната клиника, специализирана само за лечение на ОКР в Англия и ръководителя  на клиниката и казва- трябва веднага да спреш лекарствата и започнеш психотерапия  -няма как с лекарства да победиш натрапливостите.Това е клиниката-http://www.veale.co.uk/.
Защо лекарствата са проблем? Както вече се разбра, човекът с ОКР трябва да направи доста големи промени. Лекарствата му вземат силата, която му е нужна за да ги направи. От друга страна те го подлъгват, че са правилният метод за лечение. В доста от случаите те водят до временно облекчение и намаляват силата на обесиите. Това кара човека да мисли, че  да се справи с тяхна помощ и   дори тази комбинация от медикаменти да не проработи, е само въпрос на време да се попадне на правилната.Така минават години в напразно лутане.
Когато Даниела попита Моника сигурна ли е, че е имала ОКР ми стана смешно.От поста и ставаше ясно, че тя е контактувала с двама психиатри, така че дори аз да съм сгрешил, то  шанса и първият, който е провел медикаментозното лечение да сгреши, е просто никакъв.
Има обаче, нещо много важно, което Моника не пише- ,,започнах да търся информация в интернет, което само влоши нещата,след няколко дълги и мъчителни месеци реших да отида на психиатър,от нея разбрах че случващото ми се е ОКР,е ако очаквате да напиша, че съм се успокоила, не, не се успокоих,приех че имам диагноза заклеймих се като болна,започнах и прием на антидепресанти,те ми помагаха за тъжното настроение,но не и за натрапливостите,това продължи 1 година,през която аз не съм спирала да имам натрапливости, просто видът им се променяше,появяваше се натрапливост отивах на преглед казва за нея на психиатърът успокоявах се за кратко до следващият път при следващото посещение когато отивах с нова.Психиатърът приключи с мен след година а аз не се чувствах излекувана ,напротив продължавах да имам натрапливости .,,
То е, че след едногодишният прием на медикаменти психиатъра не само и казва да ги спре, но и казва, че това са възможностите на медикаментозното лечение и щом обесиите ги има още, правилното ще е опита друг начин за справянето с тях. По случайност познавам този психиатър, той е добър не само като специалист, но и като човек.За това и спокойно ще напиша името му- д-р С.Герджикова.
По темата за лекарствата ще добавя и че има неписано правило: когато имаме едновременно прием на медикаменти и психотерапия, първо се спират медикаментите, като ако двете са започнати заедно срока на спиране на психотерапията е равен  на срока на приема на лекарствата.Тоест, ако медикаментозното лечение и психотерапията започнат заедно на първи януари и проблема бъде овладян напълно, което да позволи медикамента да бъде спрян на тридесет и първи декември,  то нормално би било психотерапията да продължи през цялата следваща година, защото лекарството е приемано една година.
Не мога да не отбележа още един проблем, хората с натрапливости имат най-ниска толерантност към каквото и да е напрежение в тялото си и това ги кара да реагират веднага, било с борба, било с търсене на защитата в ритуала. Обикновено когато имаме мисъл, която е негативна, това веднага отделя адреналин в тялото ни и ние се чувстваме напрегнати. Обикновеният човек приема тази напрегнатост, не се плаши от нея и не се стреми всячески да я избегне. При хората с ОКР е обратното, имаме негативна мисъл, тя поражда леко напрежение и веднага последва неистово желание да се справи  с напрежението. Всъщност, точно това желание прави и натрапливостите. Ако натрапливостта е изразена в думи, веднага се започва борба и опровержение и борбата отнема часове и дни. А групата с ритуалите в стремежа си да се справи и с  най-малкото напрежение, започва да прави ритуала си, борейки се с тревожността, резултатът е същият, часове и дни загубени в натрапливи действия. Простичко казано, ако човека с ОКР се научи да бъде по-търпелив с тревожността си и не се стреми веднага да бяга от нея чрез борба и ритуали,  ще е от голяма полза за терапията.Така че терапевта трябва да работи и в това направление. От друга страна, тревожността в тялото може да се овладее чрез различни начини на релаксация. Само че, самата релаксация с усещането за пълно спокойствие и оставане насаме с мислите си е нещо, което ги плаши. Всеки, който е с натрапливости ще каже, че  когато има работа и мислите му са заети с нея, нещата значително се подобряват и  проблема се изостря, когато няма какво да правят.С две думи, техният мозък трябва непрекъснато да мисли за нещо, иначе натрапливостите се увеличават. Това ги уморява и допълнително напряга, така, че терапевта трябва да ги научи на нещо елементарно-да се наслаждават на моментите, когато нищо не правят, а не непрекъснато да са заети с нещо или да изпитват вина, когато би трябвало да почиват. Много е трудно, повярвайте ми.
Мисля, че изброените проблеми са достатъчни и въпреки, че има още доста неща, които трябва да се отчитат спирам до тук. Надявам се, че всеки разумен човек ще си направи извода сам ли да се справя с ОКР или търси помощ.
,,Вие какво бихте ме посъветвали? Към какъв специалист да се насоча - психолог, психотерапевт или психиатър? Дали ще се наложи и употребата на медикаменти?,,,
Това, което ще ти препоръчам е, да отидеш при човек, който си разбира от работата си. Мисля, че ти дадох знаци, как да разбереш дали това е така. Ако не си разбрала, ще ти кажа - в процеса на терапията ти, най-рано до третата или четвъртата среща, трябва да се работи по нещата, които вече изброих.Тоест, твоят терапевт трябва да ти изложи един  ясен и логичен план, как ще постигнете овладяването на натрапливостите. Разбира се, този план ще се мени, но трябва да го има. Не само ти, но всеки клиент е длъжен да схваща логиката на психотерапията, която прави. В един от постовете, четох как една жена споделя, че ходи на психотерапия и цялата сесия преминава в разговор за нейните натрапливости. Помисли логично, ти имаш натрапливости, по цял ден мислиш за тях, отиваш при терапевта си и пак говориш за тях.Ще помогне ли това за овладяването им?Както се знае, колко повече мислиш за един проблем, толкова повече циментираш невроните, отговорни за този проблем.Така, че въпреки временното облекчение, което тази жена може изпитва след срещата с този терапевт, крайният резултат е негативен. Не съм си правил сметка на времето, но предполагам, че на съдържанието на натрапливите мисли отделям не повече от пет процента, от времето на цялата терапия.Така, че ако сесиите се провеждат само с обсъждане на съдържанието на натрапливостите, нещата не са наред.
Отново ще се повторя, търси логиката в обяснението на терапевта. Например пишеш ,, От това, което съм изчела разбрах че тези мисли идват от прекалено много любов, т.е. ти обичаш майка си  много и не искаш да й се случи нищо лошо, ,,
Какво означава прекомерна любов? Ако прекомерната любов лежеше в основата на натрапливостите, какво да кажа на клиента си, който има напрапливости, свързани с това, че убива бог или дявола, твърдейки, че даже не вярва в тяхното съществуване? Или трябва да го убедя, че много обича дявола и бога и това поражда  натрапливостите му. Или трябва да обяснявам, на друг клиент, който е с натрапливости,че ще убива всички хора на земята, колко много обича хората, та затова  има тези натрапливости. Представяш ли си, как ще кажа на първия: спри да обичаш толкова дявола и бога и всичко ще се оправи, или да започна да убеждавам втория, че само, ако спре да обича хората ще се справи с проблема си? А, какво да кажа на този, който има натрапливости, че ще се самоубие - не се обичай толкава много и всичко ще е наред. Не виждам никаква логика в тези твърдения.
 
И така пред теб има два пътя.Може да избереш пътя с медикаментите.Ако го направиш, може да се обърнеш спокойно към който и да е психиатър.В областта на медикаментозната терапия няма нищо сложно и всичко се знае.
Медикамента който, отчетливо ги повлиява е флунаксола.Той рядко се прилага самостоятелно, обикновено се комбинира с АД, транквилизатори или невролептици.Разбира се, има и други работещи схеми без неговото участие, като всеки психиатър си има поне няколко такива.Проблема с лекарствата е, че след спирането им всеки по-голям стрес връща натрапливостите.  Нарочно помолих Борито да пише в темата за справянето.Терапията ми с нея по повод на ОКР приключи преди около две години.Тази зима тя преживя изключително стресогенно събитие-влиза в тройката на най-стресиращите човека събития.Ако тя бе решила проблема с помощта на медикаменти, то стреса неминуемо би я накарал отново да започне приема и ги пие месеци наред, защото натрапливостите се върнаха.Само, че връщането не я накара да изпадне в паника, всички мой клиенти са предупредени,че в състояние на прекомерен стрес натраплостите ще се появяват.Въпроса е обаче, че това ще бъде за николко дни и използвайки знанията придобити по време на терапията могат да се справят сами.Така и стана в случая, тя се справи сама, ако не се лъжа за 2-3 дни.
При положение, че искаш да се справиш с помощта на психотерапия, нещата стават сложни.За съжаление аз съм съгласен с почти всичко което написа Даниела, само мястото, където написа постовете си не беше подходящо.От 25 години съм психиатър, от 19 работя само психотерапия, правил съм невероятни неща с хора имащи различни проблеми, но когато чуя за натрапливости изпитвам респект.Изисква се изключително голям опит, точно в психотерапията на ОКР, особено ако проблема е започнал в детска възраст.Просто ще трябва да търсиш.
 
Поста ми стана много дълъг, но както и преди съм писал, той е адресиран не само към питащият, към хората със сходни проблеми, но и към по-младите колеги, които четат форума-те трябва да си дават сметка когато поемат човек с натрапливости, с какъв сложен проблем се заемат.

Привет и от мен!

На 31 съм. И аз страдам от ОКР. По-точно - страдах. В минало време. Не че сега съм перфектно нормална. Но мислите, които спорадично ми минават през главата, отдавна вече не са в състояние да ме изкарат от равновесие.

Тая тема трябва да се забучи най-отгоре. Много искам някога някой да ми беше дал да я прочета. Искам някой да ми беше казал преди 4 години, че не е нужно години наред да страдам, че няма да съм повредена цял живот, че съм напълно нормален човек и че ще живея пълноценно. Това е първото нещо, което всеки, който се сблъска с ОКР, трябва да прочете. ИЗХОД ИМА. И той идва с желанието за промяна и с малко повече постоянство.

Вместо обаче да прочета това, аз попаднах на лекар, който ми каза, че няма да направя нищо от нещата, от които се страхувам, но пък може да почна да си говоря сама... публично... (защо не си тръгнах още тогава, не мога да кажа). Че трябва да пия лекарства и че терапията може малко да подобри нещата. И вместо да получа насърчение да вярвам в себе си и да се справя, получих рецепта.

Оттам нататък не знам дали нещата станаха по-добре или по-зле. Качих 18 килограма. Самочувствието ми спадна още по-драстично. Почнах да страня от приятелите си. Срам ме беше да обяснявам както защо съм нервна и притеснена, така и защо съм се "запуснала" да кача толкова килограми. За ефектите на лекарствата и напълняването върху сексуалния ми живот не искам дори да говоря.

Да, лекарствата закрепиха положението. Вечер пиех половинка от нещо и след 10 минути не можех да гледам, така ми се спеше. Сутрин едвам се насилвах да стана от леглото. Цял ден бях без енергия. Не можех да се разплача. Нямах достъп до почти никаква емоция. Изкарах една много студена зима с есенно яке... дори усещането ми за студ беше притъпено. Хем се чувствах сравнително стабилна, хем нещо генерално не беше наред. Някак нямах достъп до собствените си чувства и това беше силно смущаващо.

Да, постигнали сме някакви неща в хода на терапията. Със сигурност сме подготвили "почвата" в някакъв смисъл. Но този прогрес на фона на безумните суми, които съм дала в продължение на малко повече от две години..., съчетан с все по-смачканото ми самочувствие ме накара да се запитам дали съм на прав път. Натрапливости нямаше, но може да се каже, че живеех изключително непълноценно. Приятелят ми се грижеше за мен, едвам се домъквах до работа, вечер се прибирах и от умората от това да съм мобилизирана цял ден, почвах да рева. Като се наревях - вечеря, душ и пак в леглото.

След две години съмнителен прогрес, в течение на 2-3 месеца, постепенно спрях лекарствата. Както ще се сетите, натрапливите мисли започнаха да се връщат. Не исках да се въртя в омагьосан кръг и почнах да проучвам въпроса. Така попаднах на този форум. Ето и темата, която ми показа кой е моя терапевт - http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=9444

Не мога да го подчертая достатъчно добре - избирайте си внимателно терапевта. Няма да сравнявам едната терапия с другата. Само ще ви кажа, че д-р Първанов на 6-тата ни среща ми каза: "Ти нали си даваш сметка, че вече нямаш нужда от мен?".

Без лекарства, с повече или по-малко насока, с поставяне под съмнения на някои основни убеждения, с вдъхване на малко вяра, с много релаксиране и с практикуване на повече спокойствие стават чудеса.

Всичко, което ми трябваше, е да повярвам в себе си. Някой да ми покаже, че трябва да спра да бягам от "звяра", който е вътре. Някой да ми вдъхне смелост и кураж да погледна навътре, като не заобикалям сянката. В сянката лежат съкровища. Там вътре има неизчерпаем източник на отговори. Душата знае какво й е необходимо.

Научете се да приемате себе си - малки, дребни, несъвършени, срамежливи, неуверени, недостатъчно добри. Като се провалите, опитайте и утре. Без самобичуване и без срам. Обичайте себе си. Прощавайте си. И опитвайте пак.

Това е. Просто и кратко. Формулата, с която задействах серия от промени, които доведоха до ново самочувствие, редица успехи, един куп нови познанства и приятелства, 12 свалени килограма и незабравими спомени.

Не че нямах страх, напротив. Имах много страхове. Все още имам безумни страхове, които от време на време напомнят за себе си. Но не им позволявам да ме инвалидизират. Действам въпреки тях. Причиняват ми стрес основно социални събития и дейности, които изискват от мен да се "докажа". Но въпреки това аз се хвърлям смело в тях. И в общия случай преживяването се оказва незабравимо приятно.

Не всичко стана за 3 дни. Някои неща отнемат месеци, дори години. Всяка промяна е трудна. Някои идеи продължавах да ги преосмислям много време, след като приключихме терапията. Някои неща още преосмислям и днес.

Имах късмета първите 27 години от живота си да изживея спокойно. Помня перфектно какво е да се чувстваш нормален и всичко да ти изглежда възможно. Може би затова не се предадох. Никой не може да ме убеди, че след като някога съм се чувствала свободна, ще трябва да прекарам остатъка от живота си в страдание, подчинена на безбройни страхове. Бих опитвала до последно просто. А всеки, който иска да ми направи песимистична прогноза, лекар или не, може да се опита да си гледа работата по-добре.

Вече знам, че съм силна. По-силна, отколкото някога съм предполагала. Знам, че не съм перфектна по критериите на целия свят. И в същото време не искам и да бъда. Идеално перфектна съм си такава, каквато съм - с всичките си драми и недостатъци. Аз съм си просто аз. А човек като почне да приема себе си, натрапливите мисли и страхове вече няма от какво да се захранват.

Аз знам, че това, което мога да направя сега, е да живея спокойно, активно и щастливо в настоящия момент. И знам, че един ден всички тези драми ще бъдат просто един мъглив спомен. От който е останало нещо, колкото да не загубя мъдростта.