little sunny

Здравейте отново. Ако ме срещнете на улицата – няма да познаете по нищо, че изживявам драма. Ходя на работа, усмихвам се, уча с детето си, обръщам му нужното внимание, грижа се за дома ни, никой не би предположил какво става. Този форум е единственото място, на което говоря изобщо за себе си. Когато плача вземам мерки никой да не ме вижда. Не съм изоставила нито едно от задълженията си нито за минутка. Абсолютно прав сте да ми припомните, че аз поисках раздялата! Абсолютно сте прав! В това е и проблема: че беше отчаяно действие. Аз не исках раздяла, точно обратното. Просто бях изтормозена, ама до краен предел. Надявах се, че раздялата ще мотивира другия човек за промяна, защото бях доведена до истинско отчаяние, живеехме с детето ни в двегодишен кошмар. На Вас никога ли не Ви се е случвало да сте доведен до отчаяние и да предприемете отчаяни действия в разрез със себе си, в разрез със желанието си? Сега обаче се чувствам предателка и убийца...Горчиво съжелявам, че не издържах мъничко повече...трябваше да плюя на всичко и да го прегърна, този мъж, трябваше да се сетя, че такова нещо може да се случи, трябваше поне да си взема прошка...И това е толкова страшно, че не го пожелавам на никого! Не мога да приема собствения си образ, собствената си роля, собствената си вина в контекста на случилото се. Прав сте, че възбудения ум пречи на отговорите. Тези отговори, които търся, обаче май няма откъде да дойдат при мене изобщо. Дори след време. Не и от този свят. Затова и разпитвах за регресията. Благодаря Ви за отделеното внимание. Наистина. Оценявам го.

Питате ме какво „повече” бих получила от една регресия? Търся отговори. Защото към момента нищо не съм разбрала. Нищо. Не знам какво точно се случи, кой го случи и защо се случи? Не разбирам абсурда в който съм. Единственото което разбирам е, това, което казва Орлин: че болестта е резултат от матовата ситуация и е дело на подсъзнанието. „Подсъзнанието е намерило изход”, но това човека ли е, душата ли е... Не разбирам и предопределеността в комбинация със свободната воля. Това ми звучи като да съм „малко бременна”... Не го проумявам. Цял живот отвсякъде слушам: „слушай сърцето си”, „душата говори с езика на чувствата”. Медитацията и тя не е нищо друго освен „спиране на мисловния процес”. Аз ли не чувам душата си, не знам, но мисля, че нямам висши мисли. Изобщо какво значи „висши мисли”? Висши за кого? Висши спрямо какво? И изобщо – мислите не са ли ненадеждно нещо, предвид, че не винаги идват от самия човек? Трябва да разбера какво стана, за да мога да помогна освен на себе си и на детето ни – то не показва чувствата си, не иска да стъпи в църква, нито при психолог, прилича точно на баща си – държи всичко в себе си...А аз не мога да му помогна, ако самата аз не знам какво става...

Благодаря, от сърце. Написах отговор, но още не го виждам, възможно ли е да ми е изчезнал коментара? Ще изчакам още малко и ако не се появи, ще се опитам да го формулирам пак. Благодаря Ви, от сърце.

Много Ви благодаря, наистина... Нямате представа колко сте прав за всичко. Преди около година –година и нещо човекът изрече нещо, което тогава ми се стори пълна глупост: нещо от сорта на това, че май за мен и другата жена щеше да е най – добре той да е умрял...Тогава му казах, че говори пълни глупости... Това му изречение не се връзваше с нищо от обичайните му мисли – той обичаше здравето си и редовно ходеше по прегледи, слушаше лекарите и т.н. Прав сте и за това, че смърт няма /преди години четох книгите на Майкъл Нютън/...А около деня в който той е починал, аз го сънувах /тогава изобщо не знаех, че е починал/- беше ме прегърнал, всичко между нас беше наред, а после изведнъж аз се отзовах в превозно средство, а той остана отвън, гледаше ме, после побягна нанякъде...Чудех се какво ли значи този сън, докато не разбрах със закъснение, че той е починал точно по това време... Съвета Ви за изповед – също изпълних интуитивно преди няколко дни...Намерих един човек, роднина на починалия, на който разказах всичко, което се случи. Защото ситуацията ни беше такава, че освен нас, замесените, никой не знаеше какво всъщност се случва. В началото мислех, че го правя защото трябва да кажа истината, стояща зад поведението на починалия, но сега знам, че го направих именно за да излея душата си пред някой, който щеше да ме разбере. Получи се. Съзнавам, че скръбта ми е основно самосъжаление. Губи ми се само смисъла на случващото се. Защо живота трябва да е като боксов мач? /в моя живот е точно така!/Казвате, че подсъзнанито намира изход от ситуацията...Това значи ли, че душата на човека решава да си тръгне? Мислите ли, че чувствата на човек са душата му? Как да се ориентирам кое в човека е гласът на душата му и кое решение или действие от коя човешка част е продиктувано? Съвета Ви за чистенето на малоценностите също е точен. Правя това от години. Периодична ревизия на истински важните неща. Лошото е, че току – що изгубих едно от точно тези истински важните неща...И понеже беше истинско, то отнесе и една огромна част /половината/ от мене със себе си. Сега аз съм като в капан: с половин ресурс /половината от себе си/, още цял половин живот. Къде да поставя това, което беше за мене този мъж? Просто да го забравя? Да се престоря, че го е нямало ли? Или да го обявя за грешка, при все, че знам, че не беше? Просто не знам коя съм сега и как да създам нова реалност за себе си. Защото старата стана на пух и прах. За един миг. Много Ви благодаря за помощта. Усеща се когато човек дава от сърце, това усетих и с Вас... И последно: какво мислите за регресивната хипноза? /в стил Майкъл Нютън/?

Аз съм „незаконната” жена на един мъж, който почина. Женен. Беше любовта на живота ми. Бащата на детето ми. Обикновено се признават само "законно скърбящите", в моя случай имаше и приятелство и любов едновременно, но нямаше подпис. Ще кажете: "Ами защо тогава не се е развел?"...Не успя. Поиска развод, но понеже ставаше дума за имотни интереси, законната съпруга и първородния му син, /който е забъркан с лоши хора/, заплашиха нашето дете, че ще има саморазправа, ако нещата не станат по техния начин. Той не вярваше, че полиция и закон могат да му помогнат. Защити ни по единствения начин, по който можеше...Не посмя да се опълчи на тези заплахи и остана със статут "женен"...Цели две години живяхме като престъпници – тайно се виждахме, не можехме да си ползваме нормалните телефони и т.н. Моите нерви накрая не издържаха. Последният ни разговор беше, че аз не мога повече да живея по този начин...Помолих го да спрем да се виждаме, освен ако не реши да се справи със ситуацията...Той се разстрои. Поне успях да му кажа, че го обичам, но не мога повече да бъда жертва заедно с детето ни в това...Това беше. След 40 дни е починал. Аз научих за болестта и бързата му смърт от...некролозите, дни след погребението... Имам всички симптоми на усложнената скръб. Четох за вината и за амбивалентните отношения. Но никъде не казват как се излиза от тази ситуация. Още се боря с етапа на отричането...Просто не мога да приема, че човека, с когото се обичахме, бащата на детето ми почина. Без сбогом, без прошка, като заложник...Мятам се в догадки, на моменти забравям, че е починал и се оглеждам за него...Не го видях с очите си починал – не бях на погребението, не мога да отида и на 40 дни, както се досещате, заради законните скърбящи...Не знам дали ми е простил за това, че го отделих от себе си и от детето ни при последната ни среща, не знам кое е истина и кое не е...Даже наизвадих наши общи снимки, за да се уверя, че „нас, тримата” ни имаше, че не съм си го измислила живота ни...Написах му писмо... Цялата ми реалност се опитва да се разпадне. От планове за съвместен живот ...некролог. Тежи ми вината за раздялата ни и чувството, че съм го предала. Тежи ми, че е починал обиден и самотен, че не му казах сбогом...Изпадам с редуване ту в гняв, ту в неудържим плач, ту в някакво подобие на апатия, ту в радостни спомени, гледайки някоя снимка...Имам чувството, че това не е нормална скръб. Как се оправя това, някой може ли да ми каже, ако знае? Просто не е момента да полудея, тепърва имам да се грижа за детето ни...И ви благодаря...