Благодаря Ви много за отзивчивостта, че ми писахте толкова дълго писмо.
Определено виждам живота си през призмата на отчаянието. Мисля, че страдам от хронична депресия, която в момента е извън всякакъв контрол. Наистина вече няма за какво да се хвана.
Чела съм психологическа литература, но това само допълнително ме депресира... Навсякъде се констатира какво ти има и защо, а никъде не се посочва пътя как да промениш това. Най-вече се тормозя, че ако знаех тези неща предварително - не би следвало да създавам деца, при положение, че и аз и семейството, от което произхожда бившия ми съпруг са силно невротизирани, ние като резултат сме абсолютни хаховци, а какво ще стане с децата ми - просто не ми се мисли... В същност дори и в някои книги да пише някакви позитивни съвети, които се опитвам да практикувам, след като ме завърти колелото на ежедневието рано или късно от тях не остава и помен и аз се завъртам в предишния омагиосан кръг на личните си проблеми и няма излизане от това. Опитвам се да вярвам и в Господ, да се моля, да се надявам, но в крайна сметка пак си стигам до извода, че човек си страда и проваля възможностите си в живота поради начина, по който е изграден и как тогава ще ми помогне каквото и да било...
Като дете бях в невероятен конфликт с майка ми. По-точно тя изливаше всичките си негативи върху мен... Емоционална, властна, налагаща се, истерична, мнителна, егоцентрична. Съжалявам, че така говоря за собствената си майка, но е факт. Мислех си тогава да избягам от в къщи, но времената бяха други - тя самата постоянно ме заплашваше, че ще ме прати в ТВУ за някакви елементарни неща и аз се принудих да бъда доброто дете докато порасна и си поема пътя. Мислех си и да се самоубия още като бях на 14, но все пак ме държеше мисълта, че мога и да имам по-хубав живот ако изтърпя и изчакам до 18.
Дойде демокрацията и най-размирните времена. Всичко беше неустановено, времето на сивата икономика, през което работих от 18 до 23 годишна всичко, което би могло да работи младо момиче без никаква специалност. Опитах да уча една година в университет, но вдигнаха много таксите и не успях да запиша втората, защото аз си плащах всичко. През периодите, в които по една или друга причина печелих повече пари - майка ми се присламчваше към мен да и плащам всички сметки, а през времето , в което закъсвах (макар и да не съм и искала никога пари) отново бях най-неуспялата некадърница.
Стегнах се и кандидатствах държавна поръчка, приеха ме, учих задочно, за да мога да работя. Още първата година срещнах съпруга ми,който беше изключително забавен, чаровен и мил - истински принц. Много бързаше да се оженим (6 месеца), след което като забременях се превърна в истински звяр. Оттам се започнаха мъките. Завърших с бременности и бебета, но не можах да се дипломирам, защото малкото имаше големи зравословни проблеми. Децата се родиха едно след друго и ако не бях взела мерки - сигурно нямаше да има спиране...Гледах децата, работих едновременно, но само посредствени неща, съобразени с децата. Той си направи кариера и стана още по-надменен и брутален. Всичките му успехи се дължаха на него, а всички неуспехи на мен (според него). Както и за всички житейски събития аз бях виновна, ако не са добри, ако са добри - се дължаха на него, както и децата по - всички хубави неща приличаха на него, а по лошите на мен. Защитавах децата си като орлица от него и всичко отнасях аз. Когато положението станеше нетърпимо, отивах у майка ми, която естествено започваше да ме трови и да ми се подиграва за избора, като казваше , че не имало какво друго да се очаква от мен и по някое време ни изгонваше. Той не искаше да теглим заем и да си купим жилище - дори бях му предложила аз да го изплащам. Предпочиташе да харчим всичко, което получаваме. Или май по-точно той да го харчи , а аз да се оправям както мога. Все пак тогава плащаше поне наемите и тока. Живеехме по квартири и чакахме за общинско жилище дълги години... След като го получихме, помолих майка ми да се откажа от наследството на баща ми, за да мога един ден да го купя. Тя нито ме разбра, нито се съгласи. След 10 годишен брак, тормоз и изневери бившия ми заживя с любовницата си. Не съжалявах за развода - мислех, че е тъкмо навреме, защото в книжките пише, че с израстването на децата и оформянето на характерите им - насилието (от страна на бащата) се прехвърля от майката към децата.По време на развода оставиха децата и жилището на мен, което в последствие изгубих, благодарение на майка ми, заради една нива, която бях наследила и от която не можах да се откажа когато му беше времето.
Все пак три години бях сама с децата и на спокойствие.Поради собсвеното си детство самата аз водех неистова борба със себе си - да не се сържа така, както майка ми се е държала с мен. По тая причина май се държах прекалено добре. Всички пари, които печелех ги вложих в тях и тяхното развитие, записах ги от малки на школи по интереси, да ги развивам и да не се окажат като мен на 18 - без семейство, без умения и да се блъскат сами, както и да бъдат подходяща жертва на хищниците, а да имат самочувствие. Признавам , че оставайки сама се изкуших да се дипломирам и да мога да специализирам други неща, но не го направих, защото ми се струваше, че ще е твърде егоистично и е по-добре децата ми един ден да са добре. Сега съм отново с майка ми, защото нямам друг избор - тя се държи ужасно с децата, в къщи викове, крясъци, нещо, което не мога да търпя нито ден повече. Те са напрага на пубертета, не им се прави нищо вече, нищо не им е интересно, спират всичко, с което са се занимавали. Отделно баща ми , през малкото случаи, при които ги взима - съботира всичко, което изисквам от тях (за тяхно добро), редовно ме оплюва и демонстрира материално благоплучие. Казва им, че ако един ден отидат при него - ще имат всичко. Майка ми най-редовно влиза в конфликти с мен пред тях и ми подронва ежедневно авторитета. Зад гърба ми непрекъснато ме оплюва.
В същност това, което ме унищожава са отношенията ми с децата ми към днешна дата. То е същото като на останалите. Те ми крещят, вечно са ми обидени за нещо, вечно са недоволни от всичко. Не ми пука толкова дори и за отношението им, но поне да помислят за себе си и за бъдещето си, да не спират с лека ръка, всичко, което до момента са правили. Продължавах да се опитвам да разреша нещата с добро. Да съм буфера този път между майка ми и децата. Така си изкарахме едно нерадостно лято, но със започването на учебната година нещата вече са извън контрол... Започнаха да не се прибират след училище, едното започна да бяга от училище, другото го хванах да пуши... Спрях работа и започнах да работя само нощни. Започнах да водя до момента абсолютно самостоятелните ми деца на училище и да ги взимам. Взех им ключовете за в къщи. Опитвам с добро и разговори - те отказват да говорят с мен, смеят ми се в лицето. Заключвам , за да могат да си пишат все пак домашните и да учат (с молби, увещания и т.н), което не се случва през целия ден - гледа се ТВ и пред компютъра... Преди време си лягаха с книжките в леглата, уговорката беше два часа ТВ и един час комп. ( в което ги бях убедила, че е за тяхното добро здраве - подплатено със статии и материали по въпроса). Сега книгите вече не съществуват. Махнах компа и ТВ-то ли да махна?!? И каквото и да направя - изобщо всичко това нормално ли е? Започвам да се чувствам едва ли не някакъв инквизитор!!! Това ли са методите, не можа ли с добро и с думи? В момента в който забравя отключено, дори и да съм в къщи - този , който е усетил, че е отключено - избягва от в къщи и се връща към 22 часа (няколко пъти вече се случва). Имат поведенчески проблеми в училище, а все пак учат в най- добрите училища и едва ли някой ще ги изтърпи дълго. Закъсахме и финансово, заради смяната на работата ми, от което още повече ни се обострят отношенията...
Изпуших и от една седмица се чудя какво да направя. Дали да зарежа всичко и всички и да помисля за себе си... Но не мога да го направя.
1.Не мога да живея за себе си. Уморила съм се - не виждам и смисъл. След развода на два пъти се опитах да завържа връзки, но като минат няколко месеца - виждам, че човека срещу мен е хищник, под прикрите и само да му падна в ръчичките... Явно съм обречена да ме привлича един и същ модел... Освен всичко се опитах да запозная децата с единия си приятел и те реагираха доста бурно. Ревнуват ме явно. Реших, че няма да им го причиня и че няма да се занимавам с мъже докато пораснат (а после ще съм достатъчно дърта). За учене е невъзможно (финансово), за кариера е късно.
2. Не мога да живея вече и заради тях. Не мога и да ги оставя. Защото те не са виновни, че са раснали в такава среда и са станали такива- отново ние, възрастните сме виновни...А какво ще ме очаква за в бъдеще с тях - не искам и да си помисля. Престъпления ли да очаквам или наркомании... А са много талантливи деца, с въобръжение, изобретателни и артистични (което би могло да се използва и за зло един ден). Ако бяха имали щастието да се родят при нормални родители, но не са... Мислех и за приемно семейство, в което да се почувстват най-сетне добре и живота им осмислен, за да не загазят безвъзвратно по време на този ужасен пубертет... Бих продължавала да правя всичко за тях отсрани, но само да ги отърва пряко от себе си, защото в момента само им вредя... Все пак добре е да съм между живите и един ден да им помогна ако имат нужда от мен. Но при живи родители как ще стане това с приемното семейство? А ако умра няма да знам какво се случва все пак с тях...
Знам , че звуча като жертва, но знам и че не съм. Това ,което в същност ме ужасява, че аз и единствено аз съм виновна за всичко. Майчинството и отговорността към децата ме направиха такава подлога на всички, толкова мека и неизискваща. Просто трябваше от самото начало да помисля за себе си. Затова не съм жертва, а една глупачка, която е искала да компенсира всички липси в живота на децата си, поради някакви нейни си липси и толкова много сгреших...
Сега накъде? И как?
Това е моята ситуация - опитах се да конкретизирам доколото мога.
Искам да заспя и да не се събудя.
Не виждам, просто не виждам какво да направя, за какво да се хвана... За това и като последна надежда се хвърлям тук, в този форум... Чувствам се като робот -изцедена от мисли и чувства и постоянна надпревара с времето, който би направил всичко, което го посъветват, защото вече не съм убедена, че каквото и да било мое решение ще е вярното. В същност дори напротив - убедена съм, че всичките ми решения до момента са погрешни...
Спирам до тук, защото май прекалих с писанията.
Благодаря предварително за всичко и на всички, които ще отделят от времето си за нас!
