Човек_88

Включвам се с нова информация по темата. Първо реших да се заема с поставянето на граници. Макар че знам, че това не е правилният подход, реших да е по "лошия" начин, тъй като добрият, културният, възпитаният очевадно не водят до никакъв резултат. Започнах да й отговарям троснато, на моменти дори агресивно ако прояви някаква наглост, да не я заговарям на никакви теми, да отстоявам мнението и позицията си много решително и утвърдително. Това доведе до пълна липса на общуване между нас, до още по-голямо охладняване и озлобяване и вече от 1 седмица не си говорим нищо /което за мен не е проблем, защото така и така не изгарям от желание да разговарям с нея при подобно стечение на обстоятелствата/. В професионален план нещата са трагични - продължава да отказва да ми предоставя документите, които съставя в хода на изпълнение на служебните си задължения. Така тя може да впише в тях каквото си поиска, а после пряка отговорност ще нося аз, като ръководител. Не ми съдейства, за да се науча как се правят нещата, но пък успях да намеря други колеги, които да го правят. Не ме информира за развоя на случаите в отдела ни. Не ми казва като излиза някъде, нито ме пита за разрешение. Говорих с нея твърдо по тези въпроси, но без никакъв резултат. Подходих меко и човешки, после бях по-груб, изискващ, рязък и здраво агресивен, но напразно. С оглед на всичко това написах доклад до "шефовете", в който детайлно обрисувах ситуацията и заявих че ако не вземат мерки за овладяването й, отказвам да нося отговорност за документи и становища на отдела ни, които не са ми известни като негов ръководител. Отговорът беше че бях привикан от тях и ми беше казано да не пиша доклади и че те са направили всичко възможно, но друго не могат. Всички отдели имали някакви проблеми ,но никой не се занимавал да пише доклади и да "петни" реномето на фирмата с тях /защото те стигат и до изпълнителния директор/. Тя била с опит и знаела, аз не съм знаел и затова нищо не могли да направят. Отделно от това, разбрах от други хора, че тя се ползва с големи вътрешно и външнофирмени протекции и оттам явно идва цялото й арогантно поведение. Личи че другарува отблизо с шефовете, натиска се, подмазва се, може и да спи с тях. Оклеветила ме е че не знам нищо, че не мога да й бъда началник като знам по-малко то нея, че нямало да ми чете лекции, че нямало безплатен обяд. Да си били назначили човек, който е в час с всичко и тогава нямало да има такива проблеми. Другите ми колеги казват че разбират ситуацията, но и тях ги е страх от нея и се укриват като стане въпрос за моя защита. Но поне с тях работим безпроблемно и нямам абсолютно никакви проблеми. От целия този хаос има само един плюс - и това е че след тези събития, "шефовете" започнаха да възлагат задачите предимно на нея, външните хора започнаха да се допитват само до нея, 80 % от работата започна да върши само тя. Това е нож с две остриета, който тя използва, защото утре като излезе отпуск и не съм научил нищо, аз самият ще загазя, защото няма да мога да върша адекватно поставените ми задачи. Тя е съгласна дори да върши всичко, но аз да не "открадна занаята" и да не се науча, защото така ще съм зависим от нея, от знанията й, другите ще виждат че на нея може да се разчита повече, че неформално тя движи нещата, въпреки моята длъжност и т.н. Тя просто иска косвено да ме отстрани, дори с цената на това да се напъва да върши всичко само тя. Ако работата и свързаните с нея условия не ми харесваха и не си струваше, отдавна да бях напуснал. Лошото е че и в много други работи е същото и не знам как да процедирам. Благодарение на протекциите си тази колежка си прави каквото поиска и никакви мои стратегии не дават резултат.

Благодаря, Орлин. Очаквах да се включиш и високо ценя твоята активност в темата. Сърдечни поздрави за написаното. Мисля че и аз симпатизирам на хоризонталния модел на поведение и управление, който приложих от самото начало, но в случая не работи /поне не и спрямо нея/. Затова ще опитам и други методи и стратегии, включително и описаните от теб. Аз не забравям да разпиша развитието и решението на проблемите си в темата, така че ще давам обратна връзка за развоя на събитията, като ще се надявам да продължим да обменяме опит, съвети, насоки и стратегии.

Колкото приятелски съм се държал с нея, толкова и с другите. Не е имало някакво по-специално отношение точно към нея. Разказвам за нея, понеже само с нея имам този проблем и само с нея делим една стая, а другите служители са разположени в други стаи. Освен това само с нея сме на едно професионално ниво и сме преки колеги, а другите са на малко по-различни длъжности и дори с по-различно образование /т.е нямаме толкова допирни точки/. Ясно е че в работата се работи. Но какво пречи човек да си върши задълженията, в колективен и приятен дух и атмосфера? Кой е казал че работата е някакво бойно поле? Съгласен съм че не трябва да се смесва личният характер с професионалните задължения, но когато този личен характер се превърне в сериозна пречка за изпълнението на поставените задачи, мисля че имаме проблем и че сегашната стратегия трябва да се смени и очевидно не работи. Въпросът е какво точно да предприема? С добро отношение не става. С по-рязко - очевидно също, защото се озлобява и започва да прави още повече напук. Относно началниците - че не стават за такива е ясно, да. Че подходът във фирмата е объркан - също. Но работата е хубава, на мен лично ми харесва и не искам да се предавам след първата трудност. Искам да се справя с проблема.

Здравейте, приятели. Ще пристъпя директно към изложението на проблема си, като се надявам да ми помогнете да намеря конкретен подход, метод и стратегия за разрешаването му. Ще обмисля и анализирам всяко от мненията ви. Преди няколко месеца започнах работа. Длъжността ми е ръководна - управлявам седем души. Имам сериозен проблем с една от подчинените ми служителки, който се изразява в грубо, арогантно, надменно, агресивно и на моменти унизително отношение спрямо мен. Вероятно причините се дължат на професионална ревност, злоба, конкуренция и на определени нейни личностни проблеми. Още от първия ден, в който постъпих на работа, започнах да се държа много добре с нея /буквално като сестра и приятел/. Заговарях я, питах я иска ли нещо за хапване като излизам на почивката. Питах как е минала деня, завързвах различни теми и разговори. Отношението ми беше просто перфектно. Към почти никой не съм се отнасял толкова добре. Защитавах я пред други колеги, които я нападаха, казах й че ние сме екип и като такъв имаме задължение и взаимно да пазим гърбовете си. Добавих и че идвам тук с приятелски намерения и държа да се разбираме добре. Че може да разчита на мен в случай на проблеми и т.н. Когато пристигаха определени задачи, винаги се обръщах с "Моля те, прегледай този документ.", или "Би ли направила еди какво си?" Правех всичко това с цел постигане на сплотеност, работа в екип, доверие и прекарване на часовете от 8 до 5 в една относителна хармония и сравнително спокойствие. Подчертавам приятелски, защото не съм имал никакви свалячески или сексуални намерения. Въпреки всичко това, обаче, резултатите от подхода ми са драматични. Когато пристигне нова задача на работното място, папката ми се "тръска" арогантно на бюрото, говори ми се наставнически и заповеднически, на моменти и укорително и/или иронично. Не се изпълняват мои указания. Дори ми се заявява в очите че в тази фирма тя изпълнява указания единствено на изпълнителния директор и на никой друг. Когато идват нови задачи, една от функциите ми е да ги разпределям и да й ги възлагам. Тя отказва изпълнението на част от тях, под претекст че аз не мога да решавам какво, кога, защо и как да разпределям и че тя не е съгласна с това. Отделно от това, не ми оказва никакво съдействие по отношение на първоначалното обучение и встъпване в естеството на работа, което допълнително усложнява така създалата се ситуация. Постоянно заявява "няма безплатен обяд", "мен никой не ме е обучавал" и т.н. Това се случва когато поискам някой документ за преглед и прочит - крие си труда, за да не взема да "открадна" занаята. Често съм игнориран и умишлено пренебрегван. А естеството е специфично и без помощ трудно се случват нещата. Опитах и друг подход - по-тросната интонация, по-хладно, рязко и грубо държане - резултатът е още по-лош. Тъй като нямам проблем с никой друг от подчинените си, проведох разговор с началниците си и детайлно обрисувах патовата ситуация, като помолих и за вземането на отношение по казуса, в резултат на което те ме изслушаха, но отговориха че не са психотерапевти и не могат да превъзпитат и/или променят някого. Поеха обещание да поговорят с нея, но резултатът клони към нула. Тяхното становище е, че аз съм по-млад от нея на години, че тя имала 5-6 години стаж във фирмата и не можела да позволи човек, който е по-малък от нея и няма такъв стаж, да я ръководи. Била горда и т.н. Да не забравяме обаче, че аз съм началник и като такъв имам право да разпределям поставените задачи, да контролирам, ръководя и организирам нейната работа, да възлагам, да искам обяснения, да налагам санкции. Тези мои правомощия обаче, се явяват чисто теоретични, понеже когато опитах да ги използвам, не срещнах подкрепа и разбиране от началниците, нито изпълнение от нея. А като началник нося и отговорност за неизпълнение на поставените задачи. Всички останали в колектива ме харесват, работим чудесно в екип, разбираме се и ме хвалят. Как да се справя с тази служителка? В резултат на това че не ми съдейства, аз не мога да се науча как се работи там. Отделно от това ме злепоставя пред другите, не можем да работим в екип. От това страдат и поставените ни задачи - често се предават със закъснение, с грешки и пропуски. Атмосферата е нагнетена - по цял ден стоиш в стая с човек, който не може да те понася и дори въздухът е напрегнат. Как да процедирам? Как мога да въздействам на такъв човек?

Стероидите са много опасни и последствията от употребата им не винаги се проявяват веднага. Аз лично съм ходил редовно на фитнес за период от почти 3 години. Дори към момента правя през ден-два лицеви опори и коремни преси. В хода на посещението си в залата, съм се нагледал на всякакви случаи. Професионални спортисти са ми разказвали ужасяващи истории, за техни приятели, които са употребвали стероиди. За съжаление са усетили последствията от тях едва след няколко години и затова не са могли да спрат на време. Това, което ми хрумна, четейки горното е, дали момчето не се опитва да използва мускулестата си визия за запълване на даден дефицит, който има? Ако този дефицит се открие и запълни правилно, тогава и необходимостта за удовлетворяването му посредством фитнес и наркотици ще отпадне. Например: имаме ниска самооценка, но правейки внушителна и масивна визия, се надяваме да впечатлим хората около нас, които да започнат да ни уважават, признават и да се респектират от нас въз основа на този изкуствено създаден облик. Или пък - не сме достатъчно самоуверени и според нашите представи не изглеждаме "готини" в очите на другите, или пък изглеждаме задръстени. Именно поради това започваме да приемаме наркотици. Така изглеждаме модерни, вписваме се в обстановката, ставаме гъзари. За съжаление всичко това само завоалира истинския проблем и отлага решаването му. Затова с две думи - запитайте се какво компенсира момчето, реализирайки подобно поведение.

Използвам настоящата тема, за да уведомя авторката, че вече съм отговорил на личното й съобщение. Причината да получи отговор чак сега е, че не бях влизал в сайта от няколко месеца. Тази вечер случайно реших да ви навестя и забелязах съобщението, което ми е написала още преди месеци.

Случайно попаднах на темата и видях, че и моят казус е упоменат и разискан в нея. След успешно разрешения ми случай, свързан със социалната тревожност, ПР и ПА, успешното решение на който дължа на д-р Първанов, отново ще използвам темата, за да кажа че може би най-опасната ситуация, в която човек може да попадне е да бъде подведен по грешен терапевтичен път. За съжаление, към настоящия момент, обективната действителност в България е такава, че първоначално клиентът се изпраща на психиатър, който се чувства длъжен да се отърве бързо и да го натъпче с лекарства /напоследък е особено "модерно" и популярно неконтролируемото, пагубно, безотговорно и зловредно изписване на медикамента РИВОТРИЛ, последствията от който са изключително тежки/. Така, след като клиентът вече има даден психотерапевтичен проблем, скоро се появява и втори такъв - зависимост от дадени медикаменти /и физическа и психическа/. След това психотерапевтът трябва да се бори не само с поставения психологически проблем, но и с преодоляване зависимостта от лекарствата. За влиянието на психофармацията върху младия организъм пък не ми се коментира, нито за реалната нужда от употребата й. Проблемът е, че е сбъркана схемата и последователността на конкретните действия. Според мен лично редът би трябвало да е следният: Получаваш ПР. Първоначално не знаеш какво ти се случва и отиваш по болници, лични лекари и психиатри. На първо място, трябва да ти бъде обяснено грамотно, резонно и обосновано какво точно представлява случващото се, след което да бъдеш насочен към качествена психотерапия, при надежден специалист, която да изследва и премахне корените на проблема. Защото за да се реши последният, трябва да се случи някаква промяна - в мисленето, мирогледа, възприятията, характера. Тогава симптомите и страха отпадат сами, без да е нужно да се потискат с лекарства. Единственият подход, свързан с лекарствата, който одобрявам са случаите, в които страхът и симптомите са толкова силни, че човек е изгубил връзка със здравия разум и това пречи да се работи психотерапевтично. Тогава може да се назначи прием, по преценка на специалист, на медикамент, който временно да облекчи състоянието, но забележете специалната цел - не за да ИЗЛЕКУВА проблема, а за ПРИТЪПИ симптомите, които преграждат пътя на бъдещата психотерапевтичната работа. Единственото трайно, сигурно, ефективно и ПРАВИЛНО ЛЕЧЕНИЕ на подобни състояния е чрез психотерапия. Това е истината. Лекарствата имат своето важно място, но при едни други диагнози, от които всички от тук пишещите са много далеч. Разбира се, за един психиатър е много по-лесно вместо да ви обяснява корените и философията на проблема, просто да сменя рецепти за 2-3 минути и да си взема печалбата. Повечето си имат няколко готови комбинации, които редуват и сменят, а докато трае това редуване - печелят време и пари. Клиентът идва в кабинета, получава новата рецепта за 2 минути, психиатърът получава парите, не се чувства длъжен да обяснява нищо, а същевременно с това пациентът категорично вярва че се лекува. В тази порочна схема доволни са и двете страни. За съжаление временно.....докато някоя от тях не прогледне. Проучвайте внимателно бъдещите си терапевти, защото когато човек е уплашен и отчаян, той е готов на всичко и е лесно се поддава на манипулация. Псевдотераветите се възползват от предоставената възможност и на свой ред правят една масивна и безрезултатна финансова атака, от която последствията са - изпразнен джоб, загубено време и нулев практически резултат. В заключение ще дам за пример няколко коловоза, в които може да бъде въвлечен един непросветен човек, попаднал в грешни терапевтични ръце. 1. Цял живот уверено да вярва, че му има "нещо", че е психично болен, луд, че никога няма да се оправи - резултатът от което е че ще изживее живота си като затворник и с натрапливо чувство на някакво мистериозно, необяснимо, неизвестно и неоткриваемо "заболяване". 2. Да започне да приема лекарства - последните още повече затвърждават представата за болест - щом пия лекарство, значи съм болен и ЛЕКУВАМ нещо. Така, от първоначална патерица, лекарствата се превръщат в погрешен начин и средство за временно водене на нормален живот, а впоследствие - вероятно и в зависимост. 3. Да се лута безцелно при различни "специалисти", да сменя терапевтични подходи, да се чуди кое от къде идва и в крайна сметка да задълбочи още повече проблема, защото когато човек много търси и дълбае, започва да мисли само за това, което само по себе си генерира адреналин, а адреналинът - знаете какво генерира. Всеки терапевт има различен подход, симпатизира на различни терапевтични школи и прилага индивидуални подходи и методи. Когато човек ходи при различни терапевти, в главата му настава хаос. 4. Тук държа да спомена друг възможен вариант на заблуда, който е много коварен и в който щях да попадна и аз. Давам пример - пациентът изпитва субективно чувство на замаяност и световъртеж. Решава да посети отоневролог, който да постави надлежна диагноза и да установи има ли заболяване на вестибурния апарат, в каква фаза е и какво лечение да се предприеме. Когато отива в кабинета на отоневролог, пациентът е с високо ниво на адреналин, което води до субективно и обективно чувство на замаяност - отоневрологът провежда редица специфични тестове, които действително потвържадават наличието на симптома "виене на свят". Следва изписване на вестибуларни медикаменти. Пациентът вече е уверен, че има заболяване, защото последното е потвърдено от специалист. Ефект от лечението обаче няма и няма как да има, защото генераторът му е психогенен - адреналинът. Така впоследствие се отделя още повече адреналин, появява се уж основателен страх от световъртежа /защото е констатиран реален проблем с него/, появяват се мисли, свързани със заболяване, лечението не дава резултат, човекът не търси психотерапевтична помощ, защото не знае че замайването му е психогенно, а му е казано, че се дължи на неврологична увреда. Подобна ситуация може да се наблюдава и с други присъщи на адреналина симптоми като например гадене, сърцебиене и т.н. Затова, търсете способен и утвърден специалист, бъдете високо мотивирани, изпълнявайте указанията му и резултатите няма да закъснеят. Според утвърдената наказателноправна теория и практика, няма как да ми бъде търсена отговорност ако не споменавам конкретни имена и данни, индивидуализиращи личността на терапевта, от който съм недоволен. Пък дори да ги индивидуализирам, това е мое право, защото не съм получил резултата, за който съм заплатил, което е довело до леснодоказуеми и видими усложнения в състоянието ми, дискомфорт, финансов срив, некачествен начин на живот, реално претърпени вреди и прочие. Вярвам, че съдбата има своя възмездителен характер и затова не съм се занимавал със сезиране на различни организации или с претендиране на обезщетение по гражданскоправен ред. Въпреки, че дори упоменаването на конкретно име, не би имало негативни последствия за мен, ще го запазя в частична тайна. Но за да предпазя други, ще ви подскажа, че терапевтът се намира в гр. Благоевград и е от женски пол. Мисля, че това е достатъчно.

Здравейте, приятели. Ще обрисувам ситуацията детайлно, като започна от малко по-далеч, за да добиете цялостна представа за случващото се. Имах баба, към която бях много силно и емоционално привързан. С нея прекарах детството си, споделях, общувах всекидневно, прекарвах много време там и като цяло на моменти за мен тя беше по-ценна дори от собствените ми родители. Последните няколко години, в които прекарвах значителна част от времето си там, бяха и най-хубавите години от живота ми. За съжаление обаче, преди 2 години баба ми почина. Първите няколко месеца изобщо не можех да проумея какво точно се е случило и както на погребението, така и в следващите месеци не можех да го приема и не осъзнавах че нея вече я няма. След това осъзнах ситуацията, страдах малко и някак си всичко премина от самосебе си. Сещам се от време на време, усещам голяма липса, но за кратки моменти и след това всичко е наред. От около 8-9 дни обаче, започнах да я сънувам абсолютно всяка нощ. През 1-2 от нощите сънувам кошмари, които не са свързани с нея, а през останалите дни сънувам нея. Рядко говори в сънищата ми, но обикновено по нещо усещам че е много гневна, ядосана ми е за нещо, иска да ми се скара, да ме вкара в "правия път". Почти никога не ми говори, а когато говори го прави по странен начин - не с думи, а един вид с някакви послания - т.е въпреки неизползването на думи, разбирам какво ми казва по погледа и чрез някакъв друг вид общуване. В крайна сметка, не мога да разбера какво точно съм направил, какво иска от мен, защо ми се кара и какво точно да направя, за да спре това нещо. Преди да започне седмицата със сънищата, дори не съм се сещал за нея и не съм мислил. Сега, като я сънувам често, ми е много мъчно. Тази нощ се събудих в 4 през нощта и повече не можах да заспя, защото сънувах че с майка ми минаваме през къщата й и отново ми стана много мъчно и се разстроих. Скоро не съм ходил на гробищата, не знам дали ще помогне ако отида. Като цяло проблемът е, че не знам на какво се дължи това сънуване, какво послание носи и как да спре. Разстройва ме, навява ми спомени и ме натъжава. Не знам защо ми е гневна, при положение че нищо лошо не правя. Има ли начин да разбера, да се свържа с нея, да усетя някаква енергия или форма на контакт? Бях чел за хора, които разговарят с мъртвите и разбират посланията им.

Историк, уважавам счетоводния ти, поучителен, наставнически и икономически нюх, но на кафе и/или дискотека излизам не за да си губя времето и да си прахосвам парите, а за да се разтоваря и да си прекарам добре, положително и различно. Това е един от начините ми да се забавлявам и чувствам добре. Разбира се, един от малкото начини, защото списъкът ми с хобита и начин за забавления и релакс е доста обширен. За всеки човек те са различни и мисля че напълно се полагат, след уморителен и интезнивен учебен и работен ден. Странни съвети даваш - като ми се пие кафе да си го пия вкъщи, като ми се правило еди какво си...да си го правя вкъщи - че аз да не съм някакъв затворник или отшелник, та да си седя само вкъщи? Или пък агорафобик? Проблемът не е дали си седя вкъщи, а за какво мисля по време на ученето. Като науча определен обем информация няма как да отскоча до някоя книжарница, библиотека или колежка, защото това означава на практика 24 часа само да уча - като съм учил цял ден, как си представяш след това, вечерта, да отида по книжарници, библиотеки или по домашни семинари и да продължа с ученето? Относно това защо трябва да мисля за положителни неща докато уча - явно не си разбрал че аз не мисля за тези неща умишлено, нито пък изгарям от желание да съм разконцентриран и да не мога да се фокусирам върху учебния процес. Та заключението ми в тази връзка е че мисля за кафене, защото ежедневието трябва да е разнообразно, да не включва само и единствено учене, а и друг вид разнообразия, занимания и емоции, както и контакт с други хора, различен от учене. Какъв човек трябва да си за да учиш денонощно, да си пиеш кафе вкъщи, да си слушаш музика вкъщи и след цял ден учене да ходиш да учиш пак някъде? Вероятно аутсайдер, единак..... Пък и не виждам разлика между това да загубя 2-3 часа в някое кафене и между това да поканя някой вкъщи на гости, където също да изгубя 2 часа. Ако ти можеш да учиш денонощно и смяташ това за нормално, аз съм на друго мнение. Проблемът не е в това колко часа на ден уча, а как уча и дали усвояването на материала е качествено, трайно и пълноценно. А една от предпоставките за такъв вид усвояване е адекватната концентрация по време на запаметяването.

Днес се замислих дали освен вече препоръчаните методи, медитацията би могла да помогне за постигане на по-голяма концентрация и оттам косвено и до по-лесно запаметяване на желаната материя? Въобще има ли някаква връзка между медитация, концентрация и моя проблем?

Благодаря на всички за споделените насоки, стратегии, мнения и препоръки. Ще се опитам да ги приложа на практика и ще споделя дали съм постигнал последващия и очакващ се благоприятен резултат.

Здравейте, докторе. Радвам се че именно вие вземате участие в темата ми и ще се опитате да съдействате за успешното разрешаване на възникналия с ученето проблем. Държавните изпити, които следва да издържа са общо три на брой, като всеки от тях се състои от две части. Първата част включва решаване на казус, който от своя страна е предпоставка за явяването на последващия устен изпит. След успешното решаване на казуса, предстои устен изпит, издържането на който води до вземане на съответния държавен изпит. Една проста математика показва че макар че държавните изпити са 3 на брой, те всъщност са 6, защото всеки от тях се състои от 2 части /устна и писмена/. До момента успешно взех първите два /от общо три/ държавни изпита. Сега предстои и последният /трети/, който е през месец април /конкретната дата все още не е фиксирана/. Общо-взето разполагам с максимум 2 месеца, в които трябва да науча 60 въпроса / по 5 страници всеки/. Обикновено почти никога не съм учил повече от 4-5 часа дневно, разпределени на 2 пъти по 2 часа, защото са ми били напълно достатъчни за запаметяването на материала, включен в дневния ми учебен лимит. Ако отново успея да съм концентриран по 4 часа на ден, проблемът ми автоматично ще отпадне и вземането на изпита ще бъде реализиран факт. Относно въпроса дали нещо в момента се явява по-важно от изпита - за съжаление доста неща, като всяко само по себе си е достатъчно важно, а съвкупността им води до пълно объркване и летеж на мисли. От една страна става въпрос за неотложни и решаващи ангажименти, а от друга - за логично следващите се удоволствия, които считам че ми се полагат след тежък учебен и работен ден. Стремя се към пълна концентрация по време на усвояването на учебния материал, а за останалите проблеми да мисля след като привърша с четенето. Очаквам отговора Ви, както и евентуалното свързване с момичето, имало подобен на моя проблем. Поздрави!

Здравейте! Вероятно някои от вас все още ме помнят. Преди около 2 години посещавах активно форума, във връзка с преживяваните от мен "състояния" по онова време, а именно социална фобия и агорафобия. За щастие, успях да разреша напълно описаните проблеми, което дължа освен на себе си, също така и на д-р Тодор Първанов, с когото проведохме успешна терапия, както и на безценните съвети на Орлин Баев. Оттогава животът ми коренно се промени, придобих нова, по-мъдра, духовна, философска и земна гледна точка. Научих се да се радвам на малките неща, осъзнах че аз избирам как да реагирам на дадена случка от житейския мир и по-конкретно как точно да я интерпретирам, а оттам и какви последствия да има за моята психика, чувства и настроения. Започнах да контактувам леко и достъпно с хората. Убедих се че самооценката ми зависи само и единствено от мен самия, а не от това какво мислят другите за мен. Едно от най-важните неща, които постигнах е че се научих да живея в синхрон със себе си, да се приемам и обичам и чак тогава с радост установих че вече мога да обичам и приемам и другите, както и свободно да отстоявам позицията си пред тях. Постигнатите промени пък неминуемо рефлектираха и върху работата ми, при това твърде положително, защото последната е свързана с активни контакти с много и различни хора. Мога да напиша още много, но с оглед факта че не това е целта на публикуваната от мен тема, ще спра дотук, като само ще добавя че съм благодарен на живота и съдбата че преживях панически атаки, социална фобия, агорафобия и огромни ирационални страхове. Ако все пак за някого представлява интерес, мога да публикувам отделна тема. Сега по отношение на настоящия ми /на пръв поглед несериозен/ проблем. През последните шест месеца животът ми поднесе едновременно кумулиране на множество ангажименти, свързани предимно с работа, преместване в друг град, смяна на приятелското обкръжение, адаптиране към нова любовна връзка, редица битови проблеми, финансови затруднения, отговорност за учене и усвояване на солидно количество теоретичен материал, поради предстоящото ми явяване на държавен изпит. Съвкупността от всичките тези фактори ми се отрази по един единствен начин и той е че станах по-разконцентриран и разсеян. В ежедневието това негативно следствие не ми се отразява неблагоприятно, но истинският проблем настъпва когато седна да уча вкъщи. Проявява се дори когато съм отпочинал, наспал съм се и нямам никакви други задачи. Как протича всичко? Сядам да уча, първите няколко минути всичко е наред и изведнъж, успоредно с ученето в главата ми започват да изплуват много приятни и предизвикателни мисли от рода на: довечера ще отида на кафене, там ще срещна еди кой си, кара ми се кола, яде ми се пилешко, как съм във финансов аспект, ще ми стигне ли времето за изпита и т.н. Изброяването е примерно и се надявам достатъчно за придобиване на ясна представа. Най-често мислите са положителни. Имам чувство че ме подтикват да оставя учебника и да се отдам на забавления и разходки навън. Това, което пробвах до момента и установих впоследствие че помага е да не се вкопчвам в тях. Например - ако си помисля довечера ще ходя на кафе и се поддам на мисълта, веднага следват и други от рода на "с кого", "къде" и т.н. Ако оставя мисълта просто да премине, без да й обръщам внимание, всичко е наред, но за съжаление не за дълго. Само след минута следват други отклоняващи ме мисли и в един момент установявам че мога да контролирам мислите, но в желанието да го правя още повече се отклонявам от ученето. В други моменти пък, когато не нахлуват такива мисли, просто ме домързява и ми изчезва мотивацията въобще да се захващам да уча. Това обикновено е придружено с отлагане във времето на предстоящото учене и целенасочено измисляне на оправдания, които да го аргументират. Крайната фаза на проблема се проявява в пълната невъзможност за запомняне на четената тема или пък в изключително удълженото време за нейното запаметяване. Така например онзи ден учих текст от 10 реда за около 3 часа. Почти през цялото време, в което учих мислех колко приятно съм прекарал в дискотеката и как след като си науча ще отида да се разходя в парка. Преди такъв проблем не съм имал и винаги съм усвоявал голям обем от материл, без особени затруднения. Чел съм и допълнителни трудове и съдебни практики, които изобщо не са предвидени в конспекта ми. Споделям това, защото създалата се ситуация наистина е отскоро, а е в състояние да прогресира в голям проблем. Има ли вероятност мозъкът ми да се "научи" да се разсейва и да си мисли за приятни и отклоняващи ме неща и занапред да не мога да се концентрирам? Какви подходи и стратегии предлагате да приложа, за да се справя със ситуацията адекватно? Моля за вашите съвети и насоки. Ако проблемът ми продължи и се развие, съществува реална опасност да не си взема изпита. Но не това е основният ми проблем, защото все пак университетът е предвидил и поправки. Проблемът е че искам отново да съм старата "машина за четене" и с лекота да разбирам, усвоявам и запаметявам трайно всичко, което ми е интересно и желая да науча. Поздрави.

Чест и почитания за мнението на д-р Първанов. Това е човек, който не само че ме избави от социалната фобия, но ме накара да придобия една нова, по-мъдра, духовна и приемаща гледна точка, дивидентите от която извличам всеки ден и наистина живея нов живот. Докторе, моля ви дайте повече информация за човека, чрез когото сте говорили с починалите си баба и дядо. Знаете, че наскоро загубих близък и любопитството ме тласка към това.

Благодаря за отговора ви, д-р Първанов. Използвам настоящия ви пост, за да внеса няколко уточнения. Действително, на никого не съм споделял за проблема с мляскането и няма как да го решим с вас, при положение че до вчера вие въобще не знаехте за него. Причината за несподелянето му е напълно изяснена в горния пост. Целта на публикуването ми на темата тук е да се даде гласност на проблема. Тази гласност е необходима, защото аз самият познавам още трима души които имат същия проблем и си мислят че са единствени и че той е неразрешим. В подкрепа на казаното припомням горепубликуваните препращаши линкове, които указват и посочват още десетки хора, имащи същия проблем. Правя паралел и със знанието за тревожността и паниката - когато човек ги опознае детайлно, придобива по-друго отношение и вече не му се струват мистериозни и неизвестни, а осъзнава всичките страхове се пораждат от мислите. Давайки информация за него, той престава да бъде толкова загадъчен. Освен това и другите страдащи от него ще могат да черпят нужната им информация и да изпробват някой от препоръчаните методи за разрешаване на проблема (въпреки че са индивидуални). Д-р Първанов, мисля че ще бъде полезно да споделите как се "лекува" точно този проблем. Че е с психотерапия вече стана ясно. Че се подбират индивидуални подходи и техники - също. Но към натрапливостите ли се причислява, каква точно терапия се провежда, на какво се набляга и т.н? Кои са бързите методи за които споменавате? Мисля че имаме нужда от тази инфо. Благодаря ви.

Затова публикувам темата си - за да разбера дали е просто обикновено дразнене и навик или е предпоставка за развитието на по-дълбок проблем след време.

Истински се радвам, че в България все още се намират такива невероятни професионалисти и хора с големи сърца, каквито са нашите консултанти д-р Първанов и Орлин Баев. Сигурен съм, че ще успеят да разрешат сложния казус и на госпожата, споделила проблема си пред нас. Причината да пиша в тази тема е че и аз имам сходен проблем с мляскането, свързан с баща ми. Разликата е, че не е в такава дълбока степен, в каквато е този на авторката на горните постове. Ще се опитам да резюмирам основното, а ако е необходимо, моля да ми задавате конкретни и насочващи въпроси, защото е възможно да пропусна нещо, което би се оказало важно за очаквания от мен отговор. Как започна всичко? Израстнал съм в здрава семейна среда. Още първите ми спомени от детството са свързани с любов, внимание, нежност и подобаващо семейно отношение. В семейството ми никога не е имало брутални кавги или скандали. Не е имало и психически или физически тормоз. Всичко протичаше нормално и на пръв поглед винаги сме били много сплотени. Баща ми винаги се е държал добре с мен, никога не ми се е карал дори за слаби оценки, а ме е защитавал. Откакто съм роден досега, никога дори не ме е и удрял. Имаше обаче известни свръх очаквания към мен и ме обичаше само при определени условия – например ако уча добре или ако разсъждавам по определен начин и т.н. Единственото което още от малък забелязвах и го помня е че винаги говореше агресивно зад гърба на другите хора (често мои близки и роднини), което ме натъжаваше някак си. Представях си образа на моята любима баба или майка, които се отнасят така добре с всички и същевременно чувах ругатните му по техен адрес – че са изкуфяли, простаци, малоумници и ред още подобни епитети, каквито намираше за абсолютно всички. Пред тях се държеше добре, а зад гърба им падаше невероятно агресивно плюване. Отделно, когато майка ми ме оставеше вкъщи сам с него, той си отиваше в другата стая да чете и мен ме оставяше абсолютно сам, а когато другите са ме пазили, такова нещо не се е случвало. Вмъквам и друго важно нещо, предшестващо проблема с мляскането и то е следното: Възпитанието, което съм получил от семейството си е на добро ниво. В него обаче беше допусната една странна и същевременно важна грешка. Когато гледахме телевизия и превключвайки програмите, попадахме на някаква любовна сцена, нашите моментално и веднага превключваха канала и никой не коментираше видяното. Това беше някаква тема-табу в нашия дом. Известно време след това се появи и първото нещо което ме дразнеше и то се изразяваше в това, че всеки ден, щом баща ми се прибереше от работа, целуваше майка ми за поздрав. Дразнеше ме самият звук на целувката им, който беше много идентичен със звука от настоящото му мляскане. Правих им забележки, но те отново не повлияваха държането си и продължаваха да се целуват толкова звучно и грубо. Около година след това, започна и проблемът с мляскането. Баща ми винаги, откакто го помня и се помня аз самия е мляскал и се е хранил изключително шумно и звучно. До един определен период обаче, никога това не ми е правило впечатление, дори ми е било смешно и забавно и в никакъв случай не е пораждало някаква негативна емоция у мен, пък какво остава да ме е дразнило. В определени ситуации, в които сме били някъде на пътешествие и сме се смяли той и майка ми, дори ми е било забавно как мляска. Първият път, в който ме подразни беше когато бях 4-ти клас. Бяхме с приятелско семейство на екскурзия в планината. По мои груби спомени, тогава аз направих нещо, с което той не беше съгласен. Ставаше въпрос за ходене бос по тревата. Всички ходехме боси, с изключение на него. Той каза да не ходя бос, защото може да се убода на нещо и ми каза тихо че другите били глупаци и нека си ходят както си поискат. На мен обаче в този момент наистина ми се ходеше бос и аз започнах да ходя бос. Той тогава се ядоса, замина напред и не ми говореше. Тук прояви своята обич „при определени условия”. Продължавайки разходката, решихме да хапнем плодове от някакво дърво (по мои груби спомени мисля че беше слива). Тогава за пореден път чух баща ми изключително грубо и звучно да измлясква, ядейки сливата. Направих му забележка, като му казах че това ме дразни. Той се разсмя и продължи да си мляска, но този пък с намерение да ми направи напук (поне така го усетих). Много се ядосах, но нямаше какво да направя, освен да продължа да „изтърпявам” мляскането, докато не се наяде с плода. Оттогава всеки път когато ядеше, аз започнах да се дразня. На следващата година се наложи цялата зима да прекараме тримата заедно в една стая. Съответно, в тази стая се предполага че се обядваше и вечеряше. Само тя беше отопляема и нямах възможността да отида в другата, докато баща ми се храни. Тогава започна и същинският тормоз, който се изразяваше в следното: Всеки обед и вечеря баща ми, въпреки направените забележки от мен и майка ми и въпреки знанието че този звук ме изкарва извън равновесие, продължаваше най-демонстративно и нагло да си мляска. На въпросите защо го прави, при положение че ме дразни, отговаряше че това е прищявка и лигавщина от моя страна и е щяло да спре да ме дразни когато се имунизирам срещу него като седя и го слушам. Това бяха най-кошмарните няколко месеца в живота ми. По време на храненията, не можех да напусна стаята, защото другите стаи бяха неотопляеми. Единствената възможност за изход беше да не присъствам когато се хранят. Затова започнах да излизам точно в тези моменти – ходех на разходка и до магазина и така се отървавах от част от мъченията. С доста усилия и системен психически тормоз, въпросната зима мина.. Положението стана сериозно – вече имах ясно изразена непоносимост към мляскането на баща ми. При всеки звук на примляскване от устата му, ме обземаше емоция на силен гняв и ярост. Идваше ми да го убия (образно и метафорично казано, разбира се). Другата опция беше просто да избягам докато се храни. Така си гарантирах липсата на гняв – няма мляскане, няма отрицателни емоции. Той самият, като лекар, също видя че положението вече става сериозно и категорично обеща да започне да се съобразява и да опита да не мляска. Дори направи парно в апартамента и трите стаи станаха отопляеми. Вече всеки от нас си имаше самостоятелна в която можеше да си се храни и да бяга (в моя случай) когато се хранят други. С това проблемите за тогава свършиха. Месеци наред избягвах семейните обеди и вечери и така всичко беше наред. Не чувах дразнещите звуци, бях спокоен и всичко беше ОК. Появи се обаче друг проблем. Баща ми често не можеше да спи през нощта и когато се събудеше към 2-3ч, отиваше в кухнята и започваше да яде фъстъци и слънчоглед (най-вече слънчоглед). На всички е познат звукът от яденето на тиквени семки. Определено се издава шум. Той постоянно забравяше да затваря вратата на кухнята и аз отново започвах да чувам мляскането, което ме вбесяваше. Моята стая беше в непосредствена близост до кухнята и когато вратата не се затвори, се чува абсолютно всичко. Ставах и му затварях вратата на кухнята, както и моята и при това положение нямаше как да се чуе каквото и да било. Появи се обаче още един проблем – вече ме беше яд не само на самото мляскане, а и на това че собственият ми баща ми прави напук за да ме дразни и умишлено не може да запомни единственото правило вкъщи – когато се храни да затвори вратата на кухнята. Той така и не се научи да го прави. Когато говорихме с него по този въпрос, се озлобяваше и сърдеше. Често казваше – „сега ти мляскам аз, а ако утре някой колега до твоето бюро в работата ти мляска, какво ще правиш”, не може да накараш всички да се съобразяват с теб”. Но в крайна сметка се съгласи и започна да не става през нощта и да не яде каквото и да било. Крайната фаза на проблема обаче придоби друго измерение. Самият факт че си е вкъщи, започна да буди у мен постоянна тревожност, която се изразяваше в подозрението „ДА НЕ БИ СЕГА ДА ЗАПОЧНЕ ДА ЯДЕ и да мляска и да ме дразни пак”. В 90 % от времето в което си е вкъщи, той действително НЕ консумираше каквато и да било храна, но страхът да не би да почне всеки момент и да не затвори вратата, си седеше постоянно. По едно време проверявах по няколко пъти преди да заспя дали не е в кухнята и дали не е пропуснал да затвори вратата. Настъпи и друго усложнение – започнах да се дразня и в моментите в които не яде. Тогава отново издаваше звук на примляскване, от насъбралата се слюнка в устата му, която преглъщаше звучно. Положението излизаше извън контрол. Започнахме да се караме. Аз системно го обиждах, но дори това не помогна. Тогава настъпи и спасяващият мен момент в живота ми – приеха ме студент. Заминах за друг град, далеч от вкъщи, в самостоятелна квартира. Тогава този проблем напълно изчезна. Появяваше се (и до ден днешен) само когато се храним заедно. Но никога, включително и до днес и въпреки всичко преживяно, не се е случвало да мисля постоянно за това и особено във време в което не съм изложен на дразнителя – т.е в което съм извън вкъщи. Към днешният момент положението е следното: Все още живеем отделно и през времето през което не съм в апартамента с него, няма никакъв проблем. Нито се сещам за това, нито ме касае по някакъв начин. Но се прибирам например за коледните и новогодишни празници, отпуски, ваканции и т.н. тогава отново се засичаме вкъщи и проблемът се разразява с пълна сила. Щом обаче напусна апартамента, всичко приключва дотам и проблемът изчезва. Защо не съм потърсил квалифицирана помощ до момента? Както вече споменах, проблемът не бе в състояние да влоши дотолкова качеството ми на живот. Особено след като вече не живеем заедно, такъв проблем на практика не съществува. Лошото е че от време на време има семейни събирания, протичащи с обяд или вечеря, на които няма как да не присъствам. Тогава отново едвам го изтърпявам, но все пак обядът е само 30 минути и след това си тръгвам и край с проблема. Освен това, избягването ми гарантираше пълно спокойствие. Не на последно място по важност е и фактът че аз много добре съзнавам че изходът е лесен – просто не комуникирам с него и готово. Няма шанс да чуя каквото и да било. Но това има своите вредни последствия – не може да си виждаме и да се храним заедно. Защо проблемът ми е различен от този на авторката? На първо място, защото не мисля за това постоянно. Второ – проблемът автоматично изчезва с напускането на мястото, в което сме заедно и съществува реална опасност от хранене и мляскане – например апартамент, обяд в ресторант Трето – Не съм проеткирал мляскането му върху други личности или обстоятелства като телевизори, площади и т.н Разликите са още много, но в най-основната е че просто моят проблем въобще не е в такава крайна степен. Какво съм опитвал за да разреша проблема 1) разговори с баща ми – обречени на провал, абсолютно неуспешни. Никакъв шанс за промяна и повлияване на държането му, въпреки всички положени от него усилия 2) умишлено излагане на дразнешия ме стимул – няколко пъти се ядосах и казах че ще изтърпя докато се храни, пък каквото ще да става. Резултатът беше драматичен – дразненето достигна кулминационно ниво, вбесих се, разярих се, разтреперих се целия и на бегом напуснах веднага стаята. Категорично се убедих че това само ще влоши нещата. Цели 15 минути след това не можах да се успокоя- 3) Бягство от мястото на хранене – абсолютен успех, моментално облекчение и премахване на всякакви мисли и тревожности 4) Промяна на нагласата – опитвах да приема мляскането като нещо неутрално и да накарам себе си да не се ядосвам от него, както не се ядосвам от работата на автомобилите отвън – неуспешно 5) Повлияване имаше и когато аз самия знаех че правя нещо което дразни баща ми – например пускам силна музика. Тогава колкото и да си мляска, не ме дразнеше толкова, защото в този момент му отвръщах и знаех че и той се дразни Какво е моето отношение спрямо баща ми? Като цяло, аз не го мразя. Мразя определени негови действия – мляскането. Мразя и други негови черти – злобата спрямо всички хора – роднини на майка ми, някой негови колеги, непрестанното говорене на обидни думи зад гърба на други мои близки и обичани от мен хора – брат, баба, дядо, леля и т.н. Той обижда всички наред, мрази всички, дори и собствените си родители, а най-много себе си вероятно. Говорил е и за мен включително. Въпреки това, когато не се храни, мога да прекарвам часове с него и да разговаряме на различни равнища, без да имам проблем. Щом посегне към някаква храна обаче, моментално напускам стаята. Какво е моето виждане за проблема? Реално, ако избягвам семейните вечери, аз нямам никакъв проблем. Особено като живеем разделно, аз дори не се засичам с баща ми и не се и сещам за това. Искам обаче да го разреша, за да може отново да се храним заедно и всичко да е наред С каква цел пускам темата? Както вече споменах, тук пишат двамата най-добри за мен терапевти. Благодарение на д-р ТОДОР ПЪРВАНОВ, аз успешно разреших проблема си със социалната фобия. На неговите методи, подходи и техники и на своята висока мотивация дължа напълно успешното преодоляване на този проблем. Последствията от това преодоляване виждам всеки ден – изключително положителни, във всяко едно отношение. Пиша, за да разбера с какво точно се боря. В каква диагноза е облечен моят проблем и има ли въобще такава? Какви са стратегиите за справяне? Единствената стопроцентова и работеща е просто да не се срещам с него когато се храни, но това означава край на семейните мероприятия, събирания по случай празници и т.н. Все пак ми е родител и не искам това да се случва, макар че ако няма никакъв друг начин, бих приел и този вариант. Някои особености, които съм забелязал и които са свързани с проблема и които съм установил след месеци обстойни наблюдения и разсъждения - дразненето намалява когато с него сме „близки”. Под близки имам впредвид разговаряме, споделяме, смеем се и т.н. Това често пъти ми е липсвало. Дълго мислех защо е така. Единственото което измислих бе че когато сме близки и сме скъсили дистанцията, аз във всеки момент мога да му направя забележка и той да е в настроение и да престане да мляска, вместо да продължава най-нагло и безочливо. - Дразненето намалява когато се държи добре с мен и е загрижен. Често пъти съм страдал, когато мои приятели споделят как бащите им са загрижени, проверяват ги по телефона, споделят и т.н. Това при мен често липсваше. Но в редките случаи в които се появяваше, ми беше много приятно и тогава почти не се дразних, дори и да измляска - Намалява и когато се чувствам един вид по-силен от него и съм в доминиращо състояние. Какво е отношението към баща ми, като родител Въпреки всичко, аз продължавам да го обичам, все пак ми е баща. Мога да разговарям с него, да споделям и т.н. Не го мразя като цяло, а мразя само мляскащата част в него, т.е издаваният звук. Ако не се храни и не примлясва с уста, няма проблем. След разрешаването на проблема със социалната фобия Разрешавайки проблема със социалната фобия, успях да изградя собствена и незавасима от другите гледна точка, стабилна самооценка, отстояване на свое мнение и т.н. Ползата за мен беше огромна. Цялата ми гледна точка се промени. Благодарение на терапията ми с д-р Първанов, осъзнах и много други неща – за хвърлянето и чувството на вина, начинът на възприятие, контрол и много други. Те обаче са си приложими за другият ми, вече успешно разрешен проблем. Каква е давността на проблема? Проблемът с баща ми се появи когато бях на около 12-13 и вече има десет годишна давност. Положението към днешния момент? Когато сме в един апартамент, било то и в отделни стаи, имам постоянна тревожност и дразнене, които отминават веднага щом той излезне от вкъщи или съответно аз. Когато пътуваме също. Вече няма значение дали се храни или не. Самият факт че сме в една къща, веднага стартира дразненето. А заедно не сме се хранили от години – на няколко месеца пробвам, но на 5-тата минута ставам от масата, защото не мога да издържа. Дори ми е трудно да разговарям с него, защото издава звуци на мляскате от слюнката в устата му. Той има диабет и постоянно пие вода, от преглъщането на която се получава идентичен звук. Чувствам се в задънена улица – както вече споменах, шансът той да се повлияе и да спре да мляска е 1 на 10000000000. Така че този вариант го изключвам напълно. Единствената опция за мен е да направя така че този звук да не ме дразни и да стане за мен неутрален, но нямам никаква идея как. От друга страна, аз вече съм голям човек, със собствени разсъждения и принципи и отношенията между нашите не ме интересуват. Най-лесно е да се отделя напълно и да приключи проблемът, но не мисля че това е правилното решение. Това което искам да получа е вашата оценка на ситуацията и начинът по който човек се бори с този проблем. За паническите атаки и ПР ми е ясно, там се справих успешно, но имах ясна стратегия и тактика. Докато тези води за мен са тъмна Индия J На последно място, с информативна цел искам да кажа че много хора, включително мои връстници, познати и приятели имат същия проблем. Наред с това, само за няколко минути търсене из гугъл открих десетки теми, в които е описан същият проблем. Всеки който иска може да провери – дефинира ключова дума от рода на „мляскане, дразнене” или нещо от този род и веднага ще се запознае с резултатите. http://nanocom-bg.com/test/index.php?option=com_content&view=article&id=1329:oshte-ot-malka-imam-stranen-problem-draznene-ot-mlyaskane-pri-hranene-ili-davchene-na-davka-ot-blizki-hora-&catid=48:nervna-sistema&Itemid=100035 http://chick-chat.org/index.php?topic=3986.0 http://moyatjivot.com/%D0%BE%D1%82%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/62-%D0%BC%D0%BB%D1%8F%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA-%D0%B5-%D0%B4%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%BE http://hardwarebg.com/forum/archive/index.php/t-138163.html http://www.teenproblem.net/forum/archive/index.php/t-346571.html http://forum.rozali.com/viewtopic.php?p=669869&sid=696fa67dbd82ca1082834a43832a8360

Здравейте, приятели. Принципно винаги съм си настивал често, но положението през последната година и половина просто е трагично. Ако преди съм имал някакъв имунитет, то сега последният е напълно сринат. Имам чувство че организмът ми няма никакви защитни сили. Най-тежко е положението през есента и пролетта - тогава задължително настивам поне по 3 пъти, зимата още 4 пъти, лятото - минимум 2 пъти. Болестният процес протича със задължително с ангина, температура, отпадналост, хрема. Единственото хубаво нещо в случая е, че минава бързо - обикновено след третия ден вече съм значително по-добре. Освен сезонните настинки, не бива да пропускам и "заразните". Щом около мен някой кихне или шмърка, неминуемо след няколко дни и аз съм прихванал грипа и сагата започва наново и с пълна сила. За последната календарна година изчислих, че съм боледувал от грип общо 9 пъти. Половината от тях съм се лекувал с антибиотик, а при другата половина - с витамини и плодове, противогрипни препарати и "чакане да ми мине". Всичко това ме навява на мисълта, че имунитет ми е напълно изчерпан. Гърлото пък целогодишно ми прави проблеми. Зададох си въпроса защо съм толкова неустойчив и това което се сещам е, че напоследък почти не се движа пеша и по студено, не извършвам физически труд, не се храня кой знае колко правилно и калорично, под стрес съм в работата (но умерен), понякога недоспивам.Щом реша да постоя на студа няколко часа, веднага на следващия ден съм настинал. Със сигурност тези фактори оказват неблагоприятно въздействие върху здравословното ми състояние, но целта на темата ми не е толкова да търся причините, колкото адекватен алгоритъм за решаване на проблема. Засега съм си взел комплексни витамини, които приемам от една седмица. Моля ви, дайте съвети как да се справя с проблема и да стана устойчив, както преди?

Аз лично не виждам смисъл да работя активно по техниките, защото поне според моите критерии, проблемът ми е решен. Разбира се, никога не е излишно човек да се самоусъвършенства и да стане още по-самоуверен и с по-висока самооценка, така че не пречи, ако ми е необходимо, да опитам някоя от тях с цел още по-голямо надграждане на вече постигнатото и още по-висока любов към себе си и самооценка.

За техники при социална тревожност Така ще допълним старите и ще завършим темата, която ще се превърне в един чудесен наръчник и учител за справяне с това чудесно изпитание социална тревожност.

Здравейте отново, скъпи приятели. Днес е една от малкото ми свободни вечери и реших отново да невестя форума. Прегледах повторно всички мнения и отговори, споделените техники. Най-искрено и от дъното на душата си се възхищавам на Орлин и на д-р Първанов, на готовността им да помогнат на страдащите от различни тревожни разстройства, да им дадат насоки за справяне и да им покажат правилния път. Не си мислете че това са напразни ласкателства.....Напротив! Гореописаното наистина струи от душата ми. Всички тук трябва да сме щастливи, че имаме тези двама терапевти във форума, на които съм толкова признателен, че не намирам подходящо сравнение с което да опиша.....Благодаря ви че ви има! Като преглеждах пак темата се замислих, че Орлин е дал прекрасни техники, но за съжаление с него стигнахме само до реструктурирането. ОРлин, какви техники следват след него? Задавам този въпрос, защото забелязах, че единственото моята тема е с означение "HOT" и има рекордните над 7000 прочита - видно е че буди интерес и е в помощ на много хора със сходен проблем на моя. Ако публикуваме пълния набор от техники, за които говореше, напълно възможно е всеки по-мотивиран читател да се справи и сам (нещо като публикувания от теб наръчник за справяне с ПР) В тази връзка мисля че би било от полза за всички, ако споделим и следващите техники, след реструктурирането. Колкото до мен, аз вече съм категоричен, че съм преборил огромна част от проблема си. Много от плашещите ме ситуации преди вече ми се струват смешни и нелогични. Чувствам се чудесно, чувствам се жив отново. Защото едно е да съществуваш, друго да живееш. Съвсем скоро ще публикувам в темата си подробно описание на възстановяването ми.

Тъй като и аз доскоро имах подобен проблем, проявявам интерес към гореспоменатата група за социални умения, с цел да затвърдя постиженията си. Моля за по-обстойна информация относно тези групи.

За пореден път чета и се възхищавам на д-р Първанов. Чел съм много мнения и съвети на психотерапевти, но никой досега не е успявал да ме впечатли с такъв професионализъм, с такъв индивидуален подход към всеки и с такава човечност. Не искам постът ми да звучи като реклама, а като признание и възхищение към една наистина голяма личност. Благодаря Ви, че Ви има, докторе!

Наистина историята, описана от Орлин е много интересна. Този пост трябва да служи като пример за всички примирили се и отчаяли се и приели тезата че изход от това състояние няма. Обещавам и аз като се справя напълно, да напиша моята. Дотогава ще питам в темата и се надявам да продължим да разискваме случая ми. Методите, които са дали д-р Първанов и Орлин са златни мини, които наистина работят. Просто трябва малко време, докато мозъкът се научи да ги прилага. после малко по малко всичко си идва на мястото.

Здравейте, читатели и терапевти. Включвам се за да ви уведомя как се развиват нещата около мен. Вече започнах работата. Нещата що-годе са под контрол. Имам си симптоми, но искам, не искам се справям с тях. Обстоятелствата ме принуждават. Най-силни са при присъствието в зала с много хора, при разговори с авторитети и непознати, озоваване на място, което не може да се напусне веднага. Тук държа да уточня че не ме е страх от самото затворено пространство. Например - затворете ме в асансьор в който няма хора или автомобил - ще си седя дни наред без никакви симптоми. Въобще не искам да го напускам, защото там ще съм сам и няма да има пред кого да се изложа. Но ако в автомобила или асансора, самолета, подводницата има и други, особено пък авторитети или непознати, силните симптоми са гарантирани. Какво ми помага да се справям? 1) съзерцанието - много е трудно, но някак си просто се научих докато преживявам силните симптоми в различните ситуации, да изключвам мислите си. Това много помага, защото в противен случай захранвам още повече симптомите. Давам пример - усещам най-редовно присъстващия симптом - замайването. Когато съм навън, веднага започвам да си представям как всеки момент в залата ще ми стане зле, ще получа вестибуларна криза, ще ме закарат в болницата, ще се случи нещо ужасно и т.н. Ясно е колко когнитивни изкривявания има в тези мисли. Когато изключа мислите, аз пак преживявам силния симптом, но той не само че не се усилва още повече, а и се превръща в едно.......нищо. Не знам и аз как да го опиша точно - просто го има и това е. Не се обозначава като добър,лош,приятен,неприятен и т.н. Сами виждате колко силен е умът и неговата оценка на случващото се. 2) реструктуриране - когато симптомите са по-слаби, то много помага.Веднага се вижда ясно и отчетливо как емоцията спада и оттам също и замайването Това са двете техники, които ползвам и благодарение на които що-годе се справям с работата. Но ако нямах никакви симптоми щях да се справям още по-добре. Не, това не ми служи като оправдание. Няма как всичко около теб да се люлее на моменти и да си силно замаян и да си във стопроцентова форма.Но силните хора могат да се справят въпреки симптомите. Успоредно с всичко изброено, вече умишлено търся и правя експерименти с малки излагания. Например пред много хора си изпускам ключовете от колата. Разбира се, за тях това е нещо нормално, но аз веднага го интерпретирам все едно съм несръчен, нескопосан, разсеян и те веднага ще си съставят лошо мнение за мен. Но виждам че това си е в моята глава и те въобще не реагират по накакъв отрицателен начин. Друг експеримент който правя е да си тананикам някаква мелодия. Правейки го, си мисля че хората ще решат че съм луд и си пея сам, но всъщност те го тълкуват в смисъл че ми е весело и си тананикам. Отново виждаме, че мисълта си е само в моята глава. Третият експеримент, който вчера правих е нарочно спъване както си вървя. Виждам някой,който определям като авторитет и се препъвам нарочно от някоя тротоарна плочка. Емоциите не закъсняват, но аз вече практикувам промененото отношение на приемане на излагането и страха. Ефект има. Днес отново бях в зала сред много хора. Още с влизането, замайването не закъсня. Беше доста силно. В един момент реших да пробвам различни начини да го спра. Тъй като нищо не даде резултат, започнах да си казвам как съм съгласен хей сега да падна и да се строполя пред всички, да се изложа като свиня, да се гърча и повръщам, да извикат цялата Бърза помощ и да става каквото ще в крайна сметка. То ако е писано ще стане, без значение дали го искам и дали се страхувам. Вследствие на това няколко минути нямах никакви симптоми. Дори непосилното замайване изчезна. Лошото обаче е че изведнъж от нищото се появи няколкосекундна световъртежна криза, която върна нещата в изходна позиция. Но въпреки това аз съм горд, че все пак успях, дори за няколко минути. Сега и още една информация. Тъй като вече познавам всичките колеги, успях да се сближа с едно момче, бащата на което е отоневролог. Каза че ще ме прегледа безплатно, защото съм познат на неговия син. Прегледа ме и установи че наистина имам леко нарушение на вестибуларния апарат, но нямам основание за притеснение, тъй като е леко и тъй като причините за провокирането му са тревожност, стрес, нервно напрежение и т.н. Използва термин, който успях да запомня - психогененно замайване или нещо подобно. Това обяснява защо имам замайване и световъртеж дори когато не съм в плашещи ситуации, а в напълно безопасна среда - напр.вкъщи пред компютъра. Но това не е оправдание, тъй като за да се оправи вестибуларния апарат, трябва да се успокоя. Освен това дори вкъщи да си имам замайване, то не е толкова силно, колкото навън. Ако и навън е толкова силно, колкото вкъщи, няма да има никакъв проблем. Освен това и по-голямата част от световъртежа е фобиен, т.е страх ме е от зала с много хора (да не припадна там) и съответно като реакция на страха се появява психогенен световъртеж. Пиша всичко това, за да подчертая, че откритата диагноза не отменя поставените ми задачи и психотерапевтичната работа, която трябва да свърша. Хората с напълно здрав вестибуларен апарат, които получават панически атаки, пак имат замайване. Освен това когато постигна състояние, в което да не ми пука дали ще припадна и какво ще стане навън, тогава замайването ще стане точно толкова силно, колкото е и вкъщи (т.е съвсем поносимо и нормално). тогава ще се успокоя, тревожността ще спадне, оттам и вестибуларния ще се успокои.