[Искам промяна, но как?]

Здравей Орлин, направо съм поразен от точноста с която ме разбра и се радвам на посочените от теб стъпки, които трябва да измина. Докато чаках отговор започнах терапия и макар да няма още резултати сега съм много по-спокоен, и знам, че нещата се променят. Най-важното е,че от няколко дена не се чуствам като изгубено дете. Благодаря за отделеното внимание.

[Искам промяна, но как?]

Здравейте, понеже мислите ми се блъскат в главата и темата ще е разхвърляна, дано е разбираема.

Незнам какъв е проблема, но от две седмици изпитвам страх от много обичайни дейности/ при диалог на не ме увика и обиди събеседника, аз да не го засегна по някакъв начин и да го обидя - незнам от колко време усещам това чуство, но се засили от две седмици/ усещам вътрешно треперене, стряскам се дори от звън на телефон, в главата ми се въртят мисли от рода на " вече 8 месеца не съм правил диагностика на ходовата част на колата и ако сега се скъса шарнитен болт ще стане мазало" , "Ако сега падна и всичко отива по дяволите" или "Пак се изложих" и т.н. Нямам амбиция за деня да свърша каквато и да е работа, невъзможност да засля през ноща и сънливост през деня.

Решението което работи /Но не ми харесва тази переспектива/ е среща с доста комерсиален психиатър в моя район, два - три месеца на ривотрил и сероксат и следващите година - две нямам грижи.Но аз искам да се преборя с това, да се променя личностно, да се науча казвам не, да съм по-уравносен и същевременно прям/ да защитя гледната си точка и да изразя мнението си без страх/ в работата, да изтрия от мозъка си идеята, че в момента се боря да оцелея и това е много най-важното. Да мога да отида на почивка без мобилен телефо и да не мисля колко клиенти са ме търсили, че работата/физическата/ е най-важна и единствения начин за финансови постъпления, че има време за почивка. Това е на дневен ред, но историята е много дълга и ще се опитам да я разкажа сбито и обектовно, за да може и съвета да е обективен.

Биографията ми е завидна, но четена на хартия. Това което не се вижда е доста неприятно. В училище макар и много добър в профила си, и предизвиквах възхищение и дори завист бях неудачника, но винаги намирах сили да продължа да се боря/ за да не разочаровам хората които очакват нещо от мен, а честно идвало ми е да зарежа всичко/, след като завърших установих, че живота се обръща на 180 градуса, а аз не съм подготвен.Отчужден от семейството си/ учих на 200км./ Те не дойдоха на бала, в казармата влязох сам и сам се уволних/ финансови причини/, след това работих в чужбина по специалноста си ,но за кратко и без някакви финансови резултати/ които ми бяха обещани, от както се помня всеки ми вика нещата ще се оправят.Но те не се оправят, което ме кара да погледна реално, няма да се оправят, а лично трябва да предприема нещо за ги променя АЗ./ И след като се върнах от чужбина и 8 месеца без работа, само лутане и питане по фирми, от там амо обещания и това в един кръг/ А много усилия ми коства да отида и да питам за работа, прекалено срамежлив/. Осъзнавах колко съм зашмоцан и неспособен да се справя с нещо.От личност в професията си, паднах до никой, от постиженията ми останаха само спомени за които не се и сещам сега/ само да спомена, че до 19 години бях обиколил целия бивш соцлагер без Полша и СССР, още съм бил в половин стара Европа. Сега звучи като нещо нормално, но 1997 при шенген е било трудно дори за хора с много пари./ Та тогава се появиха същите симптоми и дори незнаех какво да правя. На мой приятел майка му ми каза какво да направя, след разговор с нея.

Дано това помогне да ми дадете съвет.На 32 съм, а се чуствам толкова изморен и изтормозен. незнам оттук как да я карам. Като се спъна ставам, казвам " мамка му" и след седмица не помня, че съм паднал. А сега просто си повтарям, че няма да се предам. Но не трябва да не се предавам, а да променя тенденцията.