Таня

„Учителю, коя заповед е голяма в закона?» А Исус му рече: «Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с всичката си душа и с всичкия си ум. Тази е първата и голяма заповед. А втора, подобна на нея: Да възлюбиш ближния си като себе си. На тия две заповеди всичкият закон и пророците висят."


Помнете: Бог работи навсякъде и между всички хора. Когато има мир между хората, Бог е между тях. Когато хората се карат, пак Бог е между тях. Той се проявява между всички хора. Говори ли ми някой добро или зло, Бог ми говори. Според мене, няма зло в света. Важно е да приемем, че всичко иде от Господа, в Когото живеем и се движим. Казано е в Писанието: „Бог твори ново небе и нова земя." Любовта носи новото. Бог слиза вече на земята и носи любовта в човешките сърца и души. Аз виждам Господа, чувствувам Го, разбирам всяка Негова проява. Дето има плодове и изобилие, там е Бог. Какво жито ще роди неизораната нива? Хората търсят лесния път. Те искат ябълката да узрее без светлина, лещата да заври без огън. Без мъка и страдание нищо не се постига. Чрез страданието Бог излива любовта си към вас. Ако у вас се яви желание да се самоубиете, не пъдете това желание, но вслушайте се в него, разговорете се, да видите, какво носи то в себе си. Не реализирайте това желание, но вижте, защо сте се разочаровали и отчаяли. Да се самоубиеш, това значи, да напуснеш ограничения свят, в който живееш, и да отидеш в широкия свят, там да работиш. Някоя мома се отчаяла, че възлюбеният й я напуснал и не искал да се ожени за нея. – Защо я напуснал? – Намерил друга мома и казва, че не може едновременно да обича две моми. Момата не трябва да се отчайва, но да знае, че има Един, Който я обича, през всички времена и епохи. Бъдете верни на любовта, в която няма никаква промяна. Започнеш ли в нейно име да работиш, не се отказвай, докато не видиш резултат. Като посееш нивата и се умориш, почини си и пак продължи. Когато ти почиваш, Бог работи. В това време наблюдавай, как Бог работи върху твоята нива. Работи, почивай и в свободното си време размишлявай. Мисли, без да се тревожиш. Защо ще се безпокоиш за храната, която употребяваш? Приеми храната с любов и повече не мисли. Бог ще довърши работата. Боли те глава – не се безпокой. Повярвай в Господа, помоли се, и Той ще ти помогне. Ако се съмняваш, нищо не можеш да постигнеш, не можеш да приемеш новото учение на любовта. То е учение на опита. Здравият приема новото учение и му служи. Мислещият също приема новото учение. Права мисъл се иска от всички. Не казвай, че мъжът ти върви в крив път, но кажи, че е направил погрешка, която трябва да изправи. Когато малкото дете се цапа, това не показва, че върви в лош път. Детето не е виновно, че се цапа. Очисти го и чакай, докато порасне и съзнае погрешката си.

Един Варненец ми разправяше една своя опитност. Имал един син, от когото бил крайно недоволен. Един ден завързал ръцете и краката му с въже, с намерение да го пусне в кладенеца, да се освободи от него. Като разбрал намерението на баща си, синът казал: Татко, можеш да постъпиш, както искаш, но мисли за последствията. Ще те затворят и ще лишиш майка ми и сестричетата от прехрана. Бащата се замислил, развързал сина си и го пуснал на свобода, но постоянно му казвал: От тебе човек няма да стане. Един ден срещнах сина му и, като се разговаряхме известно време, казах му: От тебе човек ще стане. Думите ми и вярата, която вложих в тях, го насърчиха и, наистина, той стана човек. Следователно, ако искаш да живееш добре, казвай на жена си, че е добра, разумна. Казвай на мъжа си, че е добър, справедлив, любещ. Като се върне от работа, посрещни го добре, с разположение, дай му вода да измие краката си. Речеш ли, че е готованец, ще влошиш живота си.

Какво се иска от човека? – Да се повдига всеки ден, като съзнава, че Бог работи в него. Когато Бог се качва нагоре, ти ще слизаш долу, там да работиш. Когато Бог слиза, ти ще се качваш горе да работиш. Така работи любовта. Като знаеш това, приложи учението на любовта в живота си. Мисли за това, което се иска от тебе, а не от другите. Тогава и грешник да си, аз ще те приема. Аз не се интересувам от праведни хора; интересувам се от хроми, клосни, слепи, сакати – с тях ще отида при Господа, дето ги очаква голямо угощение.

Това е новата епоха – на възраждането. „Да възлюбиш Господа." Това е голямата заповед, на която законът и пророците висят. Когато почитаме тая заповед и прилагаме любовта, всичките ни работи ще се развиват с успех. Всичко ще върви по закона на вечната хармония.

Източник:Беседа от Учителя, държана на 15 октомврий, 1916 г. София.

"Летен работен ден.

В нашата комуна няма закони. Всичко се върши по свобода и без принуда. Свобода! Понякога тя е малко комична, но все пак е свобода.

Влизам в стаята. Тя е доста разхвърляна. Между размятаните вещи зървам Христо. О, та тука живеят и тъмнокожи! - казвам на себе си. Не може да не се запиташ на кой материк се намираш, щом зърнеш Христо. Може да си помислиш, че си наблизо до Арабейската пустиня или в Африка. Ако не е Нифуд, ще е Танганайка или Тамбукту.

- Здравей Христо! - извиквам аз.

Като тихо прошушване на пролетен лъх в листака на едва пробудила се гора е последвалия отговор. Това е един благ, кротък гласец. Да се чудиш, да се чудиш, че той излиза от устата на такъв един обрасъл човек. Лицето на Христо е обагрено с една жестоко черна, гъста и неописуема брада. Но там, на същото лице, гледам две благи, кротки очи. И усмивката на Христо, който си е измислил псевдонима Идилия, е също така кротка и сладостна. Тази усмивка бавно танцува и прави приветлива цялата тази тъмна растителност.

Христо е най-тихият, най-кроткият и най-непретенциозният от всички нас. Неговият глас се чува най-малко в комуната. И да се чуе, той е, както казах, като тихо шумолене на поточе. Със същия тон той изказва и най-силните си преживелици, и дори много редките си възмущения. Гледаш го някога, огорчен от нещо, малко раздвоен и затворен в себе си и очакваш, че ще извика гръмогласно, а той погали ухото ти с шепот, като звънтене от крилцата на пчела.

- Не биваше така, братлета!

Всичко, каквото прави Христо, носи отпечатък на тишина. Не само тава. Той преминава както към вещите, така и към своите постъпки някак направо, непринудено, като че всичко е предопределено. Той е победил условностите на всички столетия и особено собствеността. Ако си пореже, да речем пръста, със сърпа, той безшумно ще се приближи зад мене и без да продума сричка, ще отдере от и без това окъсаната ми риза един ремък, за да го превърже. В тая постъпка той не влага нищо, освен самото действие.

- Какво правиш, Христо - питам го, а той кротко и безстрастно отговаря:

- Порязах се малко.

Наистина, моята дълга, отпусната надолу заради горещините риза, не вдъхва никакво уважение, но все пак е изненадващо това, че Христо се е решил да я обяви за санитарен материал.

- Христо, моята ли риза избра за превръзки? Ако все така я караме, ще тръгна гол.

- Гледай - казва ми той благо - гледай колко са хубави днес облачетата.

Христо Койчев е най-отявления привърженик на идеята, че всички злини в света идват от частната собственост. Против нея той е готов да наруши винаги своето мълчание. Не обича думите „мое″ или „твое″, „наше″ или „ваше″. В Ачларе той вече не приказва по тези въпроси, защото ги е изчерпал веднъж завинаги и сега само ги прилага. Когато се събуди сутрин, той протяга ръка и облича тая риза, която успее да достигне. Ако някой се обади и каже:

- Хей, Христо, ти обличаш моята риза, тогава в тишината ще се чуе спокойният му равен отговор.

- Още ли се занимавате с мое и твое?

Ако не искаш да видиш ризата си навлечена на якия му черен гръб, трябва да я оставиш по-далеко от него. Колко пъти съм виждал панталоните си да се разхождат по нивята с Христовите крака! Колко пъти ме е посрещала тази тиха примирителна усмивка, която сякаш ми казва: „Ще свикнеш и с това. Всичко е много просто и не заслужава внимание. Утре пък ти обуй моите панталони. ″

Христо има и друга особеност. И за нея трябва да се каже нещо. Той е малко разпилян. Не зная защо казва „малко″. Може би защото така е по-прилично. Вие сами ще решите. Ако едната му обувка се намира в сайванта, другата може да бъде търсена или в празното каче за трушия, или на библиотечния рафт. Как може да е отишла там, това е тайната на Христовата кротка безбурна душа. Не веднъж Борис казваше насмешливо, че е необходимо първо да закусим, за да не изстине чая, а после да предприемем търсенето на нещо, което е минало през Христовите ръце.

Христо е мечтателна натура. Около него винаги има тишина и доброта. Ето сега, например, Христо е на полето. Полето е, както знаете, широко, хубаво плодородно поле. Дошло е време за почивка и Христо е седнал под една дива круша, която му прави приятна сянка. Той бавно дъвче корав залък хляб. Заслушал се е той в писукането на малко скрито в листака птиче.

За какво мечтае Христо? Не е необходимо да го запиташ, защото утре той ще ти даде да прочетеш няколко стихчета, родени в този мечтателен час. Ако не напише стихчета, той ще ти покаже мило, наивно акварелче.

Аз винаги си почивам край Христо. Около него има един спокоен магнетичен облак. Ти забравяш с него всички драскотини и това, че има и „мое” и „твое”."

Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Ачларе - работен летен ден.

На това място ще кажа още нещо за Жорж Радев, когото вие, драги читатели, вече познавате. Жорж може да бъде разгледан в много аспекти, но нека го видим и като член на Ачларската комуна.

Богат е живота на човек, който едновременно е горд духовен аристократ, невероятно много начетен, проникновен астролог и окултист, математик и естет, а тук, одърпаничък селски работник, затруднен в справянето си с една упорита крава, която често ни създава неприятности.

Жорж - този фин французин, веднъж трябваше да вършее на хармана. Вършитбата става с диканя, която тук се теглеше от чифт крави, които кой знае защо, ужасно се ненавиждаха. Жорж държи в ръка тъничка пръчица и с предпазливи стъпки, за да не нарани крака си, вежливо подканя животните да вървят напред и да не се мушкат, но рогатите недружелюбни животни така упорито се дърпат и си нанасят удари, че Жорж е принудан да употреби и малко по-груби изрази. От време на време го чувам да казва:

- Ех, вие неразбрани такива! Но защо е всичко това? Има ли смисъл да се бодете така? Гледай сега, холан! На какво прилича това! Най-после ще ви ударя и толкова!

Кравите се блъскат, а Жорж чевръсто подскача на една и друга страна, за да не го стъпчат с нахалните си копита. Пръчицата, като палка на диригент, се носи из въздуха, уж да вразуми животните, но те продължават своята ненавист една към друга.

Трудно е да нарисува човек този тъничък, изящен в движенията си Жорж с високото си „а ла Хершъл” чело, с дългите си къдрави коси. Тъмно кафявите, не особено големи очи, са понякога сериозно замислени, а друг път - блестящи и сърдечно усмихнати.

В братската комуна Жорж е един от много съзнателните членове и вероятно и най-предан на идеята, заради която е образувана тази комуна. Когато приказвам с него, усещам колко дълбоко е залегнал в съзнанието му вътрешния смисъл на нашия привидно наивен опит. Това съзнание кара Жорж, както и всички останали, да понесат съвсем съзнателно всички несгоди на нашия почти примитивен живот. Понякога, когато бай Жечо прекали в пестеливостта си, Жорж философски поклаща глава, цъка с уста и изказва учудване на този семпъл, но много ясно очертан селски консерватизъм. Особено ясно е изказано възмущението, когато нашият шеф ни вика за вечеря, като преди това прави нещо като анкета, по какъв начин ще решим да изядем киселото мляко. С големи лъжици, с малки чаени лъжички или със също такива малки вилички. Това нещо трябва да се изясни, защото, ако искаме да го изядем с виличките, той ще го остави гъсто. Речем ли да го ядем с чаени лъжички, то ще бъде наполовина разредено. Изберем ли обаче супени лъжици, млякото ще бъде превърнато в синкав айрян, в който само едно внимателно око може да открие следи, напомнящи кисело мляко.

Жорж артистично тръсва глава и усмивката му е наситена с печална очуденост.

След малко ние прихваме да се смеем, махваме приятелски с ръка, а Жечо ни гледа с полуусмивка, като отворената уста и лицето му изразяват доволство, че ние сме възприели тази негова разпоредителност с братско търпение и деликатност. Така според Жечо трябва да става всичко в Новото учение.

През този ачларски период аз най-добре разбрах как една мисъл, една идея, една привързаност към нещо, което човек тачи като свято, може да направи всяка несгода незабележима и всяко лишение - дори приятно. Коравите ни легла се превърнаха на ложета, каквито имат императорите, а ръженият покрив ставаше вълшебен балдахин. При мисълта, че ние правим всичко свободно, съзнателно и с любов, коравата дъска, на която спях, понякога на открито на двора, ми носеше такива удоволствия, каквито не е изпитал никой от персийските шахове на своето меко ложе, обграден от дузина прислужници и приказен разкош. Преди да заспя, погледът ми се плъзгаше по трептящите звезди и потъваше в бездната на откритата Вселена, откъдето идва всяка радост. Тогава познах минути на истинско богатство, защото нямах нито едно от желанията на земята, доставянето на които е придружено с много угнетяващи страдания.

Вероято за някой от материалистически настроените философи това е примирение или отричане, но това е съвсем друго нещо.

В човека има степени на насищане на желанията. Това насищане може да дойде по различни пътища и ако е дошло по пътя на духовното сливане с мълчаливата радост на света, то е реално, радостно и толкова интензивно, колкото е интензивно всяко земно удоволствие, което всъщност е измамен миг и което се изкупува със страдания.

Сега, когато предстои да продължа още за Жорж Радев, налага се да кажа нещо комично. Наистина, доста хумор вече се е настанил в нашия вид и в нашия живот.

Панталоните на астролога са доста окъсани. Само на коленете те са закърпени по начин, който заслужава те да бъдат демонстрирани на световния кино - преглед. Сините кръпки, прикрепени към черния плат с чудовищни едри бодове и бял конец, са подходящи за четката на Мурило. Има нещо трагично в този шев, извършен късно в морните вечерни часове след работа и то не на особено блестяща газова лампа. Ризата му, една неизвестно чия черна риза, която всички обличахме за работа, стои като стоманен ........... на слабичките му рамене, а сандалите му, направени от кожата на безвреме загиналата незабравима кобила на Жечо, са изкривени встрани от несръчните изненадващи стъпки, които той е принуден да прави подир непокорните, впрегнати в диканята крави.

Мургавата кожа на Жорж е изпечена още повече и лъскава, като че ли е полирана върху и без това оригинален профил на Жорж. Сега към нея е прибавена една още по-оригинална брада, която заслужава внимателно вглеждане. Тази брада расте по-успешно под чуканчето - някъде към гушата, отколкото по бузите. Само встрани симетрично на брадичката има два редки израстъка, останали там, като след жестоко оскубване на останалата част.

Ще ми позволите едно малко отклонение. Искам да се позанимая с брадите на ачларци. Кой знае защо, вероятно поради липса на време, а може би и удобство, ние дълго време не се бяхме бръснали. Това не правехме съзнателно, а просто така, от залисия. Може да имаше тук таме и някоя мисъл да се видим как ще изглеждаме с бради, но отведнъж се озовахме при един изненадващ вид. Към края на втория месец от нашия комунален живот, се появи една такава поразяваща колекция от бради, която човек може да види в някой стар коафьорски албум. Аз мисля, че дори и необозримото много образи на Балзак, а и на богатия с бради свят на Максим Горки, не ще се намери такова богатство.

Отбивам се за минутка под стряхата на пруста и поглеждам към хармана. Аз съм изненадан от гледката. Като че ли за пръв път поглеждам към Жорж. По напеченото му лице расте чудовищна брада, появила се на зони и стои страшно на Хершелското му лице. Той е стъпил на диканята и се носи гротексно из хармана.

Вечерта, когато насядахме при светлината на газената лампа, внимателно регулирана от Жечо, що се отнася до светлината и силата, аз пак се огледах в Жорж и ми дойде на ум да разгледам брадите на останалите братя. Усмихнах се и заглушах смеха си, защото Жорж би почнал дълбоки философски разсъждения. Той ни предлага облечени в геометрична изящност своите мисловни опити, които аз слушах с удоволствие. Много често неговият говор е облечен в тържествуваща естетичност. Изобщо словото на Жорж е наситено с оригинален размисъл, но и със шепота на музика, която оцветява мисълта и прави проблемите по-леки и по-понятни.

Така хубаво говори тази вечер Жорж, че аз забравях колко смешна е брадата му.

Късно е. Отдавна над селото лежи тишината на лятната жетварска умора. Ние бавно тръгваме към сайванта. Това е нашата спалня, постлана с ръжена слама, където ни чакат недосънуваните сънища за един чудесен свят, на който ние искаме да станем скромни безименни пионери. От разтворената врата на къщата, където лампата още не е угасена, излиза сноп мека жълтеникава светлина. Тя пада върху част от двора, разкрива сякаш задрямали в морен сън сечивата и спира при отсрещния път.

Прочитаме и вечерната молитва. Лягаме и заспиваме върху коравия нар. В съня ми се струва, че някакви длани ме докосват. Дали тава не са дланите на моята майка или на Великата майка на света, която в тоя час докосва Земята?

Преди да заспя разсъждавам за земята. Ще дойде – мисля си аз в просънните видения – ден, когато ще се зарадват тези корави материци и това кълбо ще звънти в пространството като весела пчелица. Зън, зън – ще пее Земята и моретата и океаните ще лекуват и ще се заливат от смях. Когато някой буден в далечните светове ще зърне нашата планета, той ще забележи една светла точица върху огромното петно на материка. Не е ли тази точица – светлинка Ачларската комуна? Да, това е тя, без друго!"

Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Април, работен ден.

В Ачларския дневник има прекрасни, смешни неща, както споменах вече. Това произлиза от начина, по който ние устройваме външния си живот. Поради средствата, с които разполага нашето стопанство, ние навлизаме в една примитивност, която вече напуска рамките на допустимите неща и става комична. За нея ще разкажа нещо по-долу. Сега искам да нарисувам с няколко думи всеки от нашите братя - комунари. Ще започна най-напред от Борис, в неговия ачларски вид.

Макар да има миловидно и кротко лице, има атлетическо телосложение и сила. Стъпката му е равна и широка, а ръцете му дълги и стоманено яки. Привличаща и кротка усмивка много често украсява свежото му лице. Борис приказва с тих фалцетен разговор и често попада на теми, които привнасят приятен и чист хумор. Изобщо, той приказва интересно и увлекателно. Не е лишен от усета да види освен прекрасното, но и комичното. Той го е наблюдавал в народния бит, в Габровската чаршия, в ежедневието, където животът се изявява в своята непритворна пълнота. Такива смешни и несъответстващи на нашите задачи, Борис вижда в нашия прочут шеф, който понякога става извор на комични недоразумения. Жече, обаче, в едно не бърка. Той е преценил Борис добре и затова му възлага все по-тежки задачи.

Днес, например, лицето на бай Жечо е усмихнато. Едно много характерно за него изражение е тайното задоволство по широкото и зачервено негово лице. Там много често трепка една едва доловима хитринка. Такъв израз лицето му добива тогава, когато наблюдава как Борис три пъти по-бързо от всеки друг селянин и пет пъти по-бързо да речем от Асен, натоварва цяла кола окосена трева. Усмивката се изписа и тогава, когато Борис показа неочаквани постижения в един от най-трудните жанрове на селския труд - косенето. Ние вършим всички останали работи по идеален начин, но косенето на тревата остана специалност само на Борис. Като награда за това превъзходство е удостоен с привилегията да коси и в неделните дни „вместо почивка”, както усмихнато подхвърля хитрият селяк.

Един ден, когато констатирахме, че обувките ни са изпокъсани, една неподозирана сръчност у Бориса ни спаси от опасното положение да ходим боси по трънливите ниви. Той ни направи сандали. Един по един ние сме обути в тия необикновено интересни произведения на кожарското изкуство. Сандалите приличаха на тия, които хората са носили в древността. Нещо старинно и библейско има в техния фасон. Прави се по една изрезка по мярката на стъпалото и от няколко ремъчки, които поддържат ходилото към крака. За да се направят едни сандали, необходимо е човек да слезе с Борис в зимника, където вече е хвърлена кожата на умрялата някога кобила. Кандидатът стъпва с босия си крак върху простряната кожа, а Борис отбелязва с един гвоздей контура на крака. Това е всичко. Само след половин час босият е вече обут. Ремъчките са нагласени и потегнати. Човек усеща приятно крака си върху гладката кожа, вместо острите камъчета по двора.

При появата на всеки нов чифт сандали, Жече поглежда с нажалени очи и с отпуснати бърни погледне към краката на новообутия щастливец и почне да нарежда жалбите си за тая чудесна работлива кобила, която сам не знае защо така бързо напуснала този свят. Кой знае защо, но и у мене се пренесе тази жалба. Аз си представих как Жече, който знае да използва всичко най-рационално, е карал бедното животно да работи толкова много, че то най-после е намерило спасение, само когато е напуснало този мъчителен свят. Гледа Жече проснатата кожа, поглежда сандалите и леко въздъхва.

И така, Борис е достигнал съвършения модел на селски работник в очите на Жечо, още повече сега, когато със своето майсторство около сандалите, той го освобождаваше от тежката мисъл, че трябва да купи осем чифта сандали от карнобатския пазар. Нещо повече, Жечо често го сочи като пример за подражание и възхвалява идеита на Бялото Братство само ако са изявени по този начин. Смешна, но мила и самодоволна е физиономията на нашия шеф в тия часове.

Днес, когато описвам Бориса иска ми се той и ние всякога да сме такива, както тогава в Ачларе. Иска ми се всякога да гледам широкия жест на ръцете му, равния му спокоен вървеж, детската му усмивка и оня трепет в неговия израз, който винаги ми е напомнял неговата готовност да служи на Великото и Безкрайното Начало, което ни събра тук, в това село.

Искам да запомня Борис в тоя чист устрем и любовта към нашия идеал, със замаха, който придружаваше всяка негова работа, а после неговия предан и смирен вид в тишината на молитвения час, когато тия яки ръце са прибрани смирено под мълчаливото тържество на звездния купол.

В тези чудесни незабравими вечери гласовете на осем братя от Ачларската комуна, сляли гласовете си в прекрасен акорд, с молитва и благодарност отпращат отминалия работен ден.

Редят се нови дни. Аз все виждам между нас едрата фигура на Борис, размахал косата и в неделните дни, защото според Жечо, това освен „почивка” е и предпочитание, чест. Виждам Бориса усмихнат, готов на всичко, приветлив и силен. Пред очите ми са и дългите бразди на Ачларските ниви и неговата фигура, приведена за свободен братски труд."
Из спомените на Георги Томалевски
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Ето други страници от моя дневник.

Ачларе, Април. Работен ден.

Утрините имат влага, която се усеща по кожата, макар че тази кожа е закалена вече месец от непрестанна работа на полето. Дните са светли празници, а нощите, като някои храмови тайнства под купола на огромния небесен свод. Една струна в мен, неотдавна пробудена, пее без никой да я докосва с ръка.

Мотиките звънкат в нашите ръце. Дланите ни от ден на ден загрубяват. По тях вече има корави слинове. За сметка на тия закоравели длани в душата се раждат вълшебни мелодии. Толкова е ясно всичко наоколо, че гласът на птичките ми се струва като познат говор. Земята - тази черна мъченица и родилка непресъхваща благодатна майка, почва да говори. Сега ми стана ясно защо селяците обичат земята. Има един могъщ съюз между тях. Той разбира земята и знае да се разговаря с нея.

За външния вид на Ачларската комуна има нещо смешно. Ризите почват да се късат. Аз закърпвам своята риза отчало доста нескопосно, но после се научих да правя доста хубави и равни шевове. Обувките си заменихме с примитивно направени сандали, а нестриганите ни коси са бухнали като немирни храсти.

- Какви са тези? - Питат селяните.

- Безплатни аргати на Жечо - Отговарят някои, а други ни наричат антихристи. Каква ирония и колко несправедливост. Ние сме дошли тъкмо в името на Христовата любов, а те ни наричат „антихристи”. Някои от селяните, които не обичат нашия патрон Жечо пуснаха в селото слух, че заради нас щяло да падне градушка, която ще помете нивите. Пресният спомен от такава една градушка, която е паднала миналата година, ги кара да изтръпват. Някои от тях ни гледат вече с лошо око. Но има и селяни, които ни обичат. Взеха да ни познават и където ни срещнат да се усмихват дружелюбно. Много от тях започнаха да идват при нас през неделните дни.

Когато някой от братята се случи да заговорят с ония, които се боят, че заради нас може да падне градушка и ги запита защо миналата година, когато нас не ни е имало в селото е паднала голямата градушка, селяните мрачно отговаряли:

- Миналата година падна, но гледайте и тази година да не падне.

Случваше се понякога, когато сме на чешмата за вода, да долети някой камък изневиделица. Ние, разбира се, не отговаряме на тия „поздрави” с подобни, защото сме дошли, макар и мълчаливо да покажем на хората как се живее по любов."

Из Спомените на Георги Томалевски,
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Ето друга страница от моя дневник.

Ачларе, Април. Работен ден.

Ние имаме младежки вярващи сърца. Всеки от нас се е върнал наново към оная ранна младост, когато всичко е възможно, когато на всичко вярваш. В детска преданост са окъпани сърцата ни. Аз вярвам, че светът ще се прероди. Ще настанат времена, когато гордият ще се смири, без да счита, че това смирение е покорство или слабост. Има едно смирение, което е израз на сила. Има дни, когато ми се струва, че възраждането на света ще започни в Ачларе. Наистина, наивна мисъл, но така ми се струва сега.

От гледището на социалните закони нашият ачларски опит е малко наивен и смешен, но добре е да намериш един такъв селянин със земя и без работна ръка. Други пък, които нямат земя, ще дадат своя труд. Човекът, който работи, ще заслужи своя хляб. Не се ли мъчат да направят това и тия, които работят за социалното преустройство на света? Да, разбира се, но има една разлика. Там всичко става по закон и принуда, а при нас - по любов. Ех пък, по любов, ще каже някой. Къде да намерим толкова любов в света? Ние пък отговаряме, че без любов нищо няма да стане. Всичко ще се опорочи и ще загине. Та кои сме ние, които казваме това? Нов ли някой интернационал или нов континент от хора с такива възгледи? Не, това го казваме ние, комунарите от Ачларе с протритите гащи и полусъдраните ризи. Ние дори твърдим, че животът няма да ни опровергае. Ние знаем, че има още много, много хора по света, които мислят като нас. Ние се знаем. Ние нямаме списък и организация, но ние се знаем, познаваме се. Във всяка страна има служители на светлината, люде, които са против всяко насилие и принуда. Те постепенна ще се увеличават. Те са като дъждовните капки, които не си знаят имената, не знаят, че идват от едно място, за да напоят изсъхналата земя, да се слеят в един и същи поток. Когато светът ще опита всички средства на насилието и безлюбието, тогава ще ги познае и ще ги подири. Когато земята ще заприлича на развалина и няма да може да се познае кой е победителят, тогава „Ачларци” от цялото земно кълбо, които няма да са капиталисти, нито колонизатори, нито груби безбожници, подозрителни във всеки жест и дума, ще потрябват, за да се излекуват раните на опустошения свят.

Така из мъките и пепелищата ще се роди новата цивилизация на възкръсналия Христос, дошъл като ново съзнание на нейните поданици.

Като си спомням тия неща от миналото, неволно ги сравнявам с някои пожелания от настоящото време. При това сравнение си спомням един разговор с един другар - комунист, който ми казваше така: „Ще видиш колко нови неща ще въведем ние в живота, но все още сме зле на идеологическия фронт.” Аз му отговорих, че съм съгласен с една уредба на живота по социалистически, но да се започне придимно с идеологическия фронт. Това ще рече преустройството да започне от човека, а после от настоящата действителност. Като хванеш и набиеш човека и му вземеш всичко насила, как искаш този човек да е добре на идеалистическия фронт? Има ли случай, когато бит човек да е на твоето мнение? Оставете хората да живеят с малките вътрешни нюанси, не бутайте техните вярвания и малки навици. Говорете им за нуждите от един колективен братски живот, научете ги на състраданието, което трябва да имаме към страдащите, свикнете ги да мислят, че алчността е една опасна гангрена, че човек загубва целия си живот заради нея и че никой не е отнесъл препечеленото на другия свят.

Този приятел - комунист, който бе идеен и честен чвек, отначало се възмущаваше от този начин на мислене, но после се убеди в правотата на моите думи. Убеди се, че в душата на хората не бива да остане горчива утайка. Убеди се и в това, че Любовта ще обедини хората по-бързо от всяка организация.

Селянинът, при когото работим, се казва бай Жече. Той е наш приятел по идеи, но ние употребяваме доста усилия, за да смирим у него собственическото чувство. В идеите си е доста напреднал, но у него има вкоренени навици. Понякога дори се опитва да хитрува, но ние го улавяме и го изобличаваме кротко. Той се засрамва от това и бавно напредва. Не е лесно да откъснеш един човек от навиците му. Откъснеш ли го насила, той се ожесточава. Мисли, че си му взел всичко. В душата му остава омраза и мъст. Направиш ли така, че той сам да отрече лошите неща, тогава той няма ожесточение и не се готви за отмъщение срещу похитителите на неговите ценности.

С какво ние постигнахме успех пред бай Жечо? С нашата обич към земята му и със своето безкористие. За да пробудиш една човешка душа, трябва да направиш жертва."

Из Спомените на Георги Томалевски,
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

При воденичката

Око 1908-1909 година няколко души от град Айтос с духовен заряд се събирали всеки ден след работа в парка при воденичката, където имало една хубава закътана полянка, където четели, пеели псалми и четели църковни молитви. Тези хора били Христодор, бай Станчо барабана, Яни Кавръков и Георги Куртев, като последния ни е разказвал за работата на тази първа духовна група в града. После започнали да се събират по къщите, както мъже, така и жени, като по цяла нощ пеели духовни песни като”Богородице, Дево”, „Ангел вопияше”, „Протимин глас осми” и др., които песни се пеели в православната църква. Това се вършело почти всяка вечер през дългите зимни нощи, което продължавало до късно, а понякога дори и до зазоряване, като бързали да мине и без това късия зимен ден, за да се съберат вечерта в някоя друга къща с все такава пламенност и жажда за духовно подвизаване.

Първата сказка по френология в град Айтос

Това е било още през 1910 година, когато приятелите от Айтос още не са познавали Учителя и са го наричали г-н Дънов. Той изнесъл сказката в читалищния салон, която била средно посетена. След сказката няколко души от приятелите, заедно с брат Куртев, го придружили до хотела и се сбогували с него, без някой да се сети да го покани у дома си. Чрез тези сказки може би Учителя е целял да се свърже с първите си ученици и последователи, които в близко време ще му станат първите помощници в провеждането на Великото Божие дело сред българския народ.

Втората сказка по френология в град Айтос – 1912

За втората сказка от Учителя брат Куртев е получил известие от брат Тодор Стоименов от град Бургас, че г-н Дънов ще изнесе втора сказка в Айтос по Френология и че той ще го придружава, да ги посрещнат на гарата. Сказката пак била средно посетена. След сказката брат Тодор Стоименов си заминал за Бургас, а брат Куртев поканил Учителя у дома си на вечеря и нощуване. Вечерта, когато седнали на трапезата, Учителя казал:

- Георги, нямаше нужда.

- Нека се благослови трапезата ми, Учителю - казал брат Куртев

- Е, добре, щом е така - казал Учителя.

След вечеря разговаряли. Учителя го попитал дали има и други хора в града, които да се интересуват от духовни въпроси. Вечерта, когато се изправили на молитва, станало едно необикновено явление. На молитвата присъствала и Цветанка, 14 годишната дъщеря на брат Куртев. Невидима ръка взела газената лампа от масата и я доближила до лицето на девойката, но тя не помръднала. Тогава лампата пак сама се върнала на мястото си на масата без някаква видима причина. По-късно, когато брат Куртев разговарял с Учителя за Цветанка, казал, че тя има силен характер. Цветанка понякога имала видения. Ето едно потвърждение на това: Веднъж брат Христодор, ръководител на Братството в Айтос, бил на гости у брат Куртев и когато се изправили на молитва в присъствието на Цветанка, тя извикала:

- Я гледайте, я гледайте как едно черно дяволче с едно чукче чука по главата на дядо Христодор.

Брата бил достатъчно буден и разбрал, че това се отнася за неговото пушене на тютюн. Той веднага изважда кутията със сто къса цигари и го стъпкал с крака. От него ден той и брат Куртев се зарекли да не пушат.

Из Спомените на Георги Събев, подготвяни за печат от ОББ

С пушка или Библия

Това било през 1908 година, когато брат Куртев се върнал на служба като медицински фелдшер в Айтос. Живеел той в една турска къща. Стопаните на къщата били умрели и общината я обявила за продан на публичен търг. На търга се явили двама-трима между по-заможните хора в града. Явил се и брат Куртев. Търгът останал върху друг, поради което брат Куртев изживял голяма тревога. Но безпокойството му станало десеторно по-голямо, след като научил, че новите собственици се готвели принудително да го извадят от къщата, като отишли и започнали да я разпокриват. Тази новина много го разтревожила. Вечерта се върнал в къщи много обезпокоен. Влязъл в спалнята и не искал никой да има при него. Той уведомил жена си, че търга го е взел друг. Влязъл пак в спалнята, откачил пушката от стената, намазал я и пак я оставил на мястото й. Жена му през това време се занимавала с децата в другата стая. Вечерта си легнали, но на него сън не му идвало. Станал той сутринта и тръгнал за работа, като поръчал на жена си: „Дойдат ли и почнат ли да разпокриват, прати веднага едно от децата да ми каже”, и заминал на работа. Той цял ден бил като на тръни. Щом се хлопнела вратата и някой влезел, мислел, че някое от неговите деца идва да му съобщи страшната вест. Тъй бавно изминал първият ден в мъчително очакване. На следния ден пак никой не дошъл, ето защо се върнал малко успокоен.

Планът на брат Куртев бил: щом дойдат и започнат да разпокриват, ще грабне пушката и ще ги избие, а после каквото ще да става. Как може новият стопанин да го принуди да излезе посред зима и то с четири-пет дребни деца?! Неговото чувство за социална справедливост било възбудено до крайна степен, ето защо той се готвел за саморазправа. Влязъл той тихо в стаята си, докато жена му се занимавала с децата, без да подозира каква ужасна вътрешна борба изживява той. Той седнал до масата, на която стояла Библията, а на стената била заредена ловджийска пушка, която сякаш твърдо и настъпателно му говорела:”Вземи ме. Аз ще им дам да разберат! Как се гони човек зимно време с дребни деца от квартирата”, а вънка валяло лапавица.

В това време погледът му някак несъзнателно се спрял на Библията, която била на масата и сякаш му пошепнала като майка, кротко и безгласно: „Аз много пъти съм ти помагала и пак ще ти помогна. Вземи ме! Не се колебай!”
В душата му ставало борба кой глас да послуша – на пушката или на Библията. След кратко колебание сякаш невидима ръка го привлякла към Библията, той я взел и отворил и прочел: Притчи, глава ІІІ, стих 3. Там се казвало: „Милост и истина да те не оставят, вържи ги около врата си, начертай ги на плочата на сърцето си!...” Отговорът бил кратък, ясен, категоричен. Вече място за колебание нямало. Станал, отворил прозореца, взел пушката от стената и я изкомандвал: „Вън, вън от къщата ми!” и я хвърлил през прозореца на улицата. Затворил прозореца и се върнал при Библията с облекчение и благодарност. Тогава една тиха радост изпълнила душата му. Децата продължавали да си играят, без дори да подозират какво става в душата на техния любим баща. Но не било минало и половин час от този решителен момент, в който брат Куртев трябвало да избира по кой път да тръгне – по пътя на насилието с пушката или по пътя на любовта, където Библията го насочила. Късно вечерта на вратата се почукало. Сърцето му трепнало от вълнение. „Кой ли може да бъде в този късен час?- се питал той.

-Георги, отворете! – се чул отвън ясен женски глас- идваме със синовете на гости, приемаш ли – казала новата стопанка на къщата.

-Заповядайте, заповядайте – казал брат Куртев – гостите са винаги добре дошли - казал той като не можал да скрие смущението си, изписано на лицето му. Ето столовете, заповядайте.!

-Хайде сега вие, деца, - обърнала се тя към синовете си, извадете меда и орехите и дайте тук да се почерпим.
Георги, ние сме дошли да ви кажем да бъдете спокойни. Живейте си както и досега, а на нас ни стига онази малка стаичка. Не се притеснявайте. А вие, деца, начупете орехите, да се почерпим както е редно и прилично.

Тъй минала тая вечер, която донесла едно успокоение в целия дом. Не било минало и месец от този решителен ден, ден на голямо изпитание, когато брат Куртев си намерил друга къща – по-широка и по-удобно, където се настанил и живял мирно и тихо.

Запалили кошарата му.

Това станало през 1904 година в Люляково. По-горе казахме, че като секретар-бирник, той имал добро отношение с населението, 2/3 от които било турско и в изборите печелили все ония, на която страна бил Георги Куртев. Ето защо, неговите политически противници на роднините, решили да отмъстят, като му изгорят кошарата. Но случило се тъй, че негов близък, който се прибирал от работа по тъмно, видял подпалвачите на кошарата, като даже чул и разговора им и съобщил на брат Куртев, което обстоятелство останало в тайна, която само те двамата знаели. Когато наскоро настанало глад, брат Куртев дал храна на един от подпалвачите при най-износни условия, което го накарало да се разкае за сторения грях и да признае вината си пред него. Така той го спечелил като приятел завинаги.

Из Спомените на Георги Събев, подготвяни за печат от ОББ

Георги Куртев (1870–1961)



Георги Куртев е ученик на Учителя, роден и завършил земния си път в Айтос, по професия медицински фелдшер, дългогодишен ръководител на Айтоското братство.

Откъси от спомените на Георги Събев за него

Идеята за събиране и записване на настоящия материал за малък труд се породи от нуждата да може да се запази всичко ценно за настоящия живот, което да може да се предаде на идните поколения, които неминуемо ще потърсят пътя на един по-възвишен идеал. Животът на нашия старши брат Георги Куртев е твърде богат на опитности, в които намираме отразени идеите, на които той е служил всеотдайно, идеи, на които той е съумял да даде кръв и плът като ги е прилагал в ежедневния си живот. Това са идеите на Всемирното Бяло Братство, проповядвани и разпространявани чрез устното и печатано слово на Учителя. Тези идеи изпълват живота на брат Георги Куртев със смисъл и съдържание – идеи, на които той служи всеотдайно повече от половин век, до самия край на земния си живот.

Нашата скромна задача е само да съберем и запишем всичко, което е по силите и възможностите ни из живота на първите ученици на Учителя, един от които е Георги Куртев. С тази задача се заловихме докато не е стенало късно, т.е. докато все още има живи съвременници и докато спомените за тях са все още пресни в съзнанието на техните близки и познати.

Ние започваме тази работа като сме уверени, че след нас други ще продължат започнатата работа, може би с още по-голяма вещина и ентусиазъм в най-близко бъдеще.

Случките и опитностите, които излагаме в настоящия ни труд, може би не са единствените, но при все това искаме да вярваме, че са измежду най-важните. Нашата задача не е да събираме доказателствен материал за съществуването на невидимия свят, а е предназначен за онези, които са приели този мироглед и вече са тръгнали по възходящия път на прогреса, озарени с нова светлина, работници за по-разумен утрешен личен и обществен живот, живот, който ще се изгради с повече добрина в сърцето, с по-голяма светлина на ума и повече обич към истината.

Георги Куртев – кратък животопис

Зачестилите бунтове и въстания били веднага потушавани с реки от кръв, за да се появят другаде с нова сила и еднаква обреченост. Тия бунтове и въстания не били друго, освен предвестници на нашата политическа и духовна свобода, живели няколко века в душите на поробения народ като съкровен копнеж. Епохата на петвековно робство била към своя край.

Седем години преди освобождението ни от османското иго, на 3 март 1870 година, в семейството на Вълчо чешмеджията в град Айтос се роди третото им дете, което кръстиха Георги. Произлязъл от бедно семейство, той не познаваше много детските радости, които изпълваха живота на другите деца на същата възраст от махалата, като например топка за игра, разни играчки за забава и развлечения или нови дрешки за Нова година или за Великден. В замяна на това природата го бе дарила с буден ум и силна памет, които му помагали да излезе напред пред своите съученици, когато започнал училище. Малкият Георги запомнял урока още докато учителя го преподавал и вече бил готов за следния ден, без да го е чел от учебника, какъвто той не е имал поради липса на средства.

Оскъдните средства, с които разполагало семейството на бай Вълчо чешмеджията е видно още и от това, че децата му ходели боси на училище дори и зимно време. Всички спели в студена стая, за да може по този начин да се пести горивото за готвене и за печене на хляба. Децата закусвали сутрин още в леглото, лежейки под общия губер, като закуската им била коричка сух хляб, но и той им бил сладък. Щом пристигнели в училище, децата на бай Вълчо сядали на чина и дълго време си търкали босите крака един в друг, докато се стоплят. В класа, в който учел Георги, имало деца на богати родители, които сутрин закусвали с бюреци и банички, но имали слаб успех.
Тези богати деца били подучени от родителите си да се сближат с Георги, като започнали по ред всяка сутрин да му купуват закуска, а той да им разказва уроците и да им помага да решават задачите си за домашно. Така по този начин закуската на Георги била осигурена.

По онова време най-голямото образование било до втори клас /сега VІ клас/, за което Георги е можел само да мечтае поради липса на средства, въпреки че винаги бил отличник на класа. След като завършил четвърто отделение, въпреки голямото му желание да учи, баща му го дал чираче при един кръчмар в града. Работата му като чираче била да мете кръчмата, да пали печката и да прави кафе на клиентите.

Георги като чираче при бай Тома

През 1882 година Георги постъпил на работа в кръчмата на Тома Вълчев и продължил до 1884 година. Георги бил пъргав, сръчен и трудолюбив. В работата си бил честен и безукорен. Бай Тома бил доволен от работата му, като често го пращал по домовете на своите клиенти да им носи покупките месо. Веднъж след като бай Тома го изпратил, Георги не се върнал веднага, след като си свършил работата, а се спрял да брои пироните на една ограда, за да не го пратят пак по домовете, което му било крайно неприятно. Когато се върнал, бай Тома го попитал защо се е забавил. „Право да ти кажа,бай Тома, омръзна ми вече да ме пращаш по домовете, ето защо броих пироните на една нова ограда”. Бай Тома си взел бележка и вече по-рядко го пращал.

Изпуснал да изтече виното

Както всеки ден, така и него ден Георги отивал рано да отвори дюкяна, да запали печката и да премете. Но той още не бил премел, кагото дошли ранобудни клиенти и поръчали кафе. Тогава Георги набързо смел боклука зад вратата, за да маже веднага да направи кафе на клиентите, като след това мислел да изхвърли сметта. В това време пристигнал бай Тома и като видял сметта зад вратата, взел сол, че я посипал. Георги като видял това, много се обидил и решил да отмъсти на стопанина за това незаслужено оскърбление. Ето защо вечерта, когато всички си разотишли, малкият чирак слязъл в мазето и пуснал да изтече виното от една малка бъчва от 400 ведра и си излязъл. На сутринта, когато дошъл стопанинът, лъхнало му на вино и казал на чирака си:

-Георги, я слез в мазето, мирише ми на вино, да не би да се е скъсал някой обръч.

-Никакъв обръч не се е скъсал – казал Георги – но снощи аз пуснах да изтече виното от малката бъчва

-Защо направи това, моето момче? – попитал стопанинът.

-Защо ли, бай Тома, ще ти кажа. Вчера заран дойдох рано и почнах да мета, но ето че пристигнаха клиенти и веднага поръчаха кафе. Тогава аз преметох набърже и оставих сметта, после да я изхвърля, като бързах да услужа на припряните клиенти. В това време ти дойде и посоли боклука. Това много ме оскърби. Аз щях да пусна да изтече всичкото вино, но те съжалих.

-Извинявай, моето момче, аз си вземам бележка, но и ти друг път не прави така.

Тези и други подобни случаи помогнали на бай Тома Вълчев да опознае по-отблизо характера на Георги и когато наскоро през 1884 година станал кмет на града, спомнил си за Георги, повикал го и го наел писар в общината, за да му даде професия, от която да се прехранва. През 1887 година го преназначил за старши писар. Тогава отива на работа в Саракая /Скалак/, където останал на работа до 1891 година, където кметовете били турци, честни и почтени хора.

Торбата с пари

Като секретар – бирник в Скалак, един ден бива повикан от държавния бирник от града. Когато той се явил при бирника, последния му посочил една торба пълна с пари, като му казал, че това са пари от отчисления, събрани в повече. „Те никъде не са записани и никой няма да ги търси, ето защо, вземете ги и ги употребете, както вие намерите за добре”. Георги взел торбата с парите и се върнал в Скалак и казал на кмета. Употребили парите за обществени нужди. Нито Георги, нито кмета се съблазнили от торбата харизани пари, пари, за които никой не се е трудил. Тъй постъпват честните хора, независимо дали са християни или мохамедани.

Един весел случай

Георги бил секретар – бирник в Скалак около пет години. Живеел при турци. Хазяите му имали момиче на около 18 години. Казвала се Гюлсюм. Момата много харесвала Георги, ето защо един ден, когато го видяла, че той се приготвя за града, пременила се и изтичала напред по пътя в близката гора, където го причакала, усмихнала му се и с лице, сияещо от радост, му казала:

- Георги ефенди, аз много те обичам. Без тебе не мога. Искам да ти пристана. Нося си и бохчалъка. Всичко е готово.

- Не думай тъй, Гюлсюм, аз съм българин, а ти туркиня, как може...

- Не ме ли харесваш? – попитала сконфузено тя, като го гледала право в очите.

- Слушай Гюлсюм, тук не е въпрос за нехаресване, но ти ще си намериш човек, който да ти прилича и ще се задомиш, а аз ще се задомя за българка. Сега побързай да се върнеш в къщи преди да са те видяли хората, че сами разговаряме. Това е най-доброто за тебе.

Санитарната школа в Сливен

През 1891 година Георги получил повиквателна заповед за военна служба. Той имал желание да следва санитарната школа, но затова му била нужна препоръка. Георги имал един познат полковник в Бургас и отишъл при него за препоръка Но колкото пъти пожелал да се срещне с него, все отвътре нещо го спирало, сякаш някой глас му говорел:”Този човек няма да ти свърши работа”, и най-после Георги послушал този глас и се върнал у дома си. Майка му го попитала какво е направил. Тогава той й разказал за вътрешния глас, който го възпирал.

-Нищо,олум – казала майка му – може да е за добро

Той наскоро получил повиквателна за Санитарната школа в Сливен. Пита се кой бе му помогнал. Зарадвали се родителите му, че желанието му се сбъдва, но най-много се зарадвал той. Както в училището, така и тук, в школата, скоро излязъл на първо място по успех благодарение на неговата силна памет, с която природата го била надарила.
През 1893 година Георги завършил Санитарната школа, а едновременно с това и военната си служба, върнал се в Айтос и се задомил като медицински фелдшер в родния си град. За времето от 1895 година до 1912 година му се раждат шест момичета и едно момче. Всичките му деца са познали и приели пътя на новото учение, пътя на Бялото Братство, което е станало в различно време, след като родителите са поели този път.

През времето 1901-1908 или дори до 1910 година всички наши хора като истински вярващи, са ходили най-редовно на църква и са изпълнявали всички обреди, които православната църква изисква - пости, причастие, свещи, кандила и др. Били са най-предани на църковната служба.

През 1901 година брат Куртев, като медицински фелдшер, бил засегнат от бюджетни съкращения, ето защо отива в Керметлик /Люляково/ като секретар – бирник. Поради доброто си отношение с населението, което било повече турско, той скоро спечелил сърцата на всички, а най-напред на турското население. В Люляково през 1906 година им се ражда четвъртото дете – Донка.

Как той печели сърцата

Когато в общината дойдел държавния бирник, Георги отивал при него и проверявал за кого има изготвено червено известие, вземал, плащал им данъка и си мълчал. Когато отивали подлежащите на секвестър да молят за отсрочка, виждали, че данъкът им е платен. Разбрали те кой е направил тази работа и решили да му „отмъстят”. Това станало ето как: когато дошло време за жътва, събират се на една група от 20-30 души и отиват да му пожънат нивата от 20 декара.

Научава Георги, че чужди хора му жънат нивата и отива да им са „скара”:

-Какво правите тук, бе керата? Кой ви позволи да жънете чужда нива?- казал той с престорена строгост на бай Осман-ага.

-А на тебе Георги ефенди, кой ти позволи да ни плащаш данъка на държавния бирник – му отговорил турчина, също с престорена строгост.

Така се изграждали добри приятелски отношения между турци и българи.

Запознаването на брат Куртев с Библията

През времето от 1901 – 1907 година брат Куртев е бил секретар – бирник в Люляково. Той често е ходил до града по служба, като е минавал през село Ичме, сега Череша. При всяко отиване за града, винаги се отбивал при бай Петър абаджията за малка почивка. Често там сварвал Библията отворена, от която майсторът често четял на калфите и чираците, като по този начин ги учел на занаят и възпитавал едновременно в Христовата вяра и учение. Един ден брат Куртев заварил Библията отворена и започнал да чете. Прочел той една глава, две, три и колкото четял, толкова четенето повече го увличало и затова на всяка цена решил да си купи Библия, която да си чете в къщи през свободното време. Оттогава тя му станала другар и съветник за през целия му живот. С купуването на Библията може да се каже, че е започнало неговото по-активно духовно подвизаване. За да се увери читателят, че тя му е била другар и съветник, ще разкажем само един случай, който е много фрапиращ.

Из Спомените на Георги Събев, подготвяни за печат от ОББ