housewife

Благодаря, Дриада - за изразеното мнение и за подкрепата! Да, да.. познавам го. Родителите ми не са разделени. Просто поради финансови или не знам, непонятни за мен причини не живеят заедно. Той е безработен и тъй като имаме къща на село, живее там. Виждаме се, лятото сме заедно цялото семейство. Имам и сестра. Тя е по-голяма от мен с 2 години и 7 месеца.. но тя си е малко развей прах, поне в моите очи и по-често възприемам себе си като по-голямата сестра. Относно съучениците ми, до миналата година (според мен!) всички много ме уважаваха.. в 10 клас учителите ме смятаха за лидер в класа, успехи на всяко едно равнище. Но напоследък страня, говоря на въпреки, не се включвам в инициативи, всеки и всичко са ми криви, имам чувството, че ме гледат зле, усещам как се правя на интересна, за да съм забавна да привличам внимание, а това е страшно детински и мн мн се дразня.. Имам приятелски кръг, имам и една близка приятелка, която доста натоварих с моите 'проблеми'. Като цяло всичко мии е наред - имам приятели, интелигентна съм, според хората красива, добра.. НО.. проблем в главата. От малка си внушавам разни неща, анализирайки ситуациите и хората.. филми с други думи. Съдейки по поведението на другите, не знам кое е правилно и кое грешно, чувствам размити ценностите си, не знам в какво да вярвам, уморена съм наистина.. Съзнанието ми е ангажирано само с мисли за мен и не мога да говоря на друга тема освен тази. Заплитам език, когато някой ме попита нещо, просто защото съзнанието ми е другаде. Така да се каже, знам кое от какво идва, но защо не мога да се променя.. къде изчезна волята ми за промяна и дори за живот.. все едно цялата тази вътрешна борба ми е интересна.. а я ненавиждам. Занимавам постоянно майка и и сестра ми с мен.. Те имат свой живот и цялото това положение се отразява негативно и на тях.. усещам как и майка ми може да рухне скоро време заради мен.

Здравейте! Не знам от къде да започна. С времето придобих навика да анализирам ситуации, хора и да се самоанализирам. Често изпадам в състояния на самовглъбяване и самосъжаление. Напоследък обаче положението ми се влоши. Чувствам, че живея само във вътрешния си свят. Нямам желание за нищо - пълна апатия. Мислите ми са само за това колко съм била зле и че трябва да се променя. Избягвам да излизам или да съм сред хора, защото първо, от 6-7 години насам имам чувството, че не мога да общувам с хората (1.) , второ, постоянно ги анализирам и критикувам вътрешно, което ми пречи да създавам приятелства. В техните очи няма нищо такова, но когато човек не чувства вътрешен мир и харомония, няма значение какво му говорят останалите. Чувствам се адски уморена.. нямам желание за живот на моменти, минавали са и крайни мисли през главата ми, вечер не мога да спя, а при събуждането сутрин се задушавам. От сутрин до вечер съзнанието ми е пропито от мисли за мен.. като затворник във вътрешен свят съм. А бях много активен човек.. исках едва ли не променя света. Имам страшно много постижения в учебен план, много умения и възможности, които съм развила. Живея в малък град и съм ограничена откъм дейности.. Задушавам се, искам да бъда нормален човек, който се буди с желание за живот, който не води постоянна вътрешна борба със себе си, който обича себе си, на когото не му пука кой какво ще каже за него, как да заговори някого, да чувства сигурност и стабилност под краката си... (1.) Може би този проблем го отдавам на факта, че съм прекарвала много време сред книгите ( но все пак това не може да бъде причина.. всеки иска да е образован, това е по-скоро проява на интерес към живота... хоби), семейстовото ми няма семейни приятели и контактите с външни лица при мен са били ограничени от ранна възраст. Последните 2-3 години живея само с майка ми, която като мен, не е особено приказлива и си разменяме по няколко изречения на ден ако аз захвана разговора.. иначе несъзнателно, обича да ме критикува. Поблемът е там, че сред семейство и близки нямам проблем с общуването, говоря си спокойно ( не толкова свободно, колкото искам.. не съм душата на компанията, както искам), нямам проблем и да заговарям непознати. Но съм свикнала да общувам на по-високо ниво. Използвам по-формален изказ, дори твърде официален, премерена реч .. абе като някакво лице от телевизията. Трудно намирам теми с хората. Освен да обсъждам новините и разни такива.. Напоследък не ми е приятно и общуването с връстниците ми.. 12 клас съм и вместо да се радвам на последните мигове с тях както искам, аз гледам да страня от тях, защото не се чувствам добре. А след всеки такъвм иг съжалявам страшно много. Не знам как да заговоря някого и съм започнала много да следя останалите какво правят, какво казват, как го правят. Дразня се много... попивам от тях, а това ме кара да чувствам, че не съм себе си. А не знам коя съм аз.. знам само, че искам да постигна нещо в живота, че искам да се развивам, усъвършенствам, но преди всичко трябва да се науча да живея - да съм тялом и духом където съм и да бъда нормална. Не искам да продължавам да си правя план какво да свърша днес, какво да кажа на някого, като излезнем вечер с приятели какво да правим, как да реагирам в дадена хипотетична ситуация.. Чувствам, че всички се отчуждават от мен.. нормално, кои обича мрънкала, депресии, жалки и затворени в себе си лица с пубертетски изпълнения. Чувствам, че съм неискрена с останалите.. една ли не гледам да ги използвам, помня всичко добро и лошо, което са ми направили. Надявам се всичко това да е плод на състоянието ми. Мога да пиша още много, много неща, но то ще бъде напосоки, така че ако имате конкретни питания към мен, давайте. Готова съм да отговарям, да съдействам с каквото мога само за да сложа край на това веднъж завинаги. Благодаря предварително!