Jump to content
Порталът към съзнателен живот

lullaby

Участници
  • Общо Съдържание

    43
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от lullaby

  1. "Да изградя себе си като личност, да сбъдна мечтите си в този свят и да живея щастливо" - Точно това са нещата (особено първото), които ще ти дадат самочувствие в процеса на случването им. Казвам в процеса, не при евентуалното им постигане. Не са те следствие на самочувствието, а то се надгражда според пътя, който изминаваме в този живот - вътрешен и външен. Затова търсиш оценка отстрани, понеже ти имаш изначалното, но не си го затвърдил още и доказал в реалността, затова при теб то стои като една хипотеза, която чака потвърждение. Но то не може да е външно.
  2. Има теория за шизофреногенното семейство. Т.е. определен тип поведение на родителите, което предразполага към евентуално развитие на тази болест. Един от факторите е майката много да се притеснява, че детето може да не се роди "нормално", след което да го обгрижва и следи прекомерно, да го превърне едва ли във функция на себе си. В този смисъл мен ме притеснява много повече страха Ви, като възможен отключващ фактор, отколкото евентуална наследственост. Ако имате дете, би било добре да минете през терапевт, с който да се обсъди добрият семеен модел на отглеждане, понеже не само неглижирането, но и една свръхобгрижваща позиция спрямо детето, също би било вредна.... дори да не говорим за шизофрения вече, говорим за щастието и пълноценното израстване на едно дете. Иначе - напълно нормално е да се питате такива въпроси и да се грижите за бъдещите си деца. Но човек няма никаква сигурност в този живот, няма как - трябва да го приемем. Хората, както си вървят изпускат бебетата си на леда... Сама разбирате, че Вашият страх има такъв процент възможност да бъде основателен, както и страхът, че разхождайки бебето си, ще се подхлъзнете и ще го изпуснете на леда. Бъдете щастлива!
  3. Хора.... умът ми уж едно мисли, но като спя - отивам там, където бях забравила, че съм искала дори.... с хора, които бях забравила, че са ми липсвали дори...... Нощ след нощ след нощ...... Не е кошмар, дори е интересно, но......промени ми мнението в реалността едва ли не ме принудиха тези сънища да взема решение, т.е. дори не ми дадоха избор - мислех, че ще направя едно, но сънувайки отново и отново неща, казващи ми друго..... ами реших, че явно това е, което искам истински, дори да не си го признавам. И че така ще се помиря със сънищата си. Не ме разбирайте погрешно, за мен не е изненада това, което сънувам, но е изненада, че точно сега и толкова активно ми се случва..... не мислех, че ми е толкова на дневен ред. А то всяка нощ - направо изтощително е. Как мислите, възможно ли е разумно и съзнателно да не мислим много за нещо, а на сън да ни се явява, защото в действителност душата ни го "мисли"? Защото както казах, промених решение въз основа на тях.... но друг вариант какъв имах - да ги заглушавам или да чакам да отминат все едно никога не ги е имало? Няма как.... нали
  4. Виж, преживяла съм такава ситуация - административни пречки, абсолютно глупави и недомислени, които мен ме поставиха пред невъзможен избор. Знам какво е. Ужасно е. Но животът продължава и човек започва да мисли за алтернативни как да си го случи. Гневът е нормална реакция...... когато се простира до конституционно определените си граници обаче. Ти така и не каза за каква професия и какво заболяване става въпрос.
  5. Гледал си "Гатака" предполагам. Разбирам те, но малко твърде поетично и същевременно егоцентрично описваш себе си и ситуацията. Вземи се малко в ръце - едно такова нещо не е краят на света. Не знаеш какво ще бъде бъдещето, не знаеш кое е за добро и кое не. Да, опитай докрай. Но тези хора сигурно просто си вършат работата и не са виновни. Може би този урок изисква от теб малко смирение (не съм казала много). Успех ти пожелавам. Искрено!
  6. Каква е диагнозата? Хубаво е да се изнесете, но ако е много болна и й остава малко, може би е по-добре за синът й да знае, че е бил до нея, да не му остане вина за години напред.
  7. Вижте, важно е едно нещо да знае човек - няма идеален вариант, има оптимален. Вие искате и да се разделите, и жилището да остане изцяло за Вас, и той никакви проблеми да не създава, и да е съгласен, едва ли не желаещ и той това. Няма как да стане. Просто правите избор и живеете с него. Ако изберете да останете заедно заради жилището, значи ще е логично да се постараете да направите живота ви заедно по-поносим и да се разбирате. Ако наистина искате раздяла, той няма как да Ви спре, но има права над жилището и не разбирам защо си мислите, че трябва да се откаже от тях при условие, че и не желае раздялата и иска да е с децата си. Толкова той има право на борба за интересите си, колкото и Вие. В живота всяко нещо си има своята цена - децата са и грижи, и радости. Бракът е любов, но и съобразяване. Работата носи пари, удовлетворение, но отнема от времето. Сънят почивка, но също прекарваме 1/3та от живота си в сън. Изобщо..... всичко е избор между едни или други последствия. Вие в момента имате две противоречиви желания и искате да имате и двете. Няма как да стане. Ще трябва да изберете. Това е ситуацията Ви.
  8. Здравей, Безценна Пиша ти, защото имам приятелка, минала през такива неща - първо хипохондрия, после паника, напушването на едно парти също Искам да ти кажа, че главният извод, до който стигнахме с нея е, че колкото повече го мислиш това, толкова повече задълбаваш в него. И да, когато разбереш, че не - не си болна физически, логично идва следващият тип страх - да не би да полудявам. От опит да ти кажа - не, страхът от полудяване е нетипичен за истинската лудост. Твойто няма накъде по-лошо да става - да се измъчваш в капана на собствените ти страхове и мисли. Много е мъчително, трудно е да го понасяш сама, не е необходимо да се самоизтезаваш до края на възможностите си преди да отидеш при терапевт. Пари за такива важни неща се намират. То е като да имаш страшни болки и да кажеш - нямам пари за обезболяващи. Ами без тях ти през цялото време ще си фиксирана в болката, ще се измъчваш и животът ти ще е доста труден. Така и с терапията. Както грижата за физическото здраве не търпи отлагане, така е и с психиката ни. Искам да знаеш нещо, което сигурно и ти си прочела, но чуй го отново - няма нито един! случай човек с такива натрапливи мисли да е извършил това, от което се страхува и което си представя. Чисто и просто, защото той се страхува от най-страшното за него - например майка, че ще нарани детето си. Както и ти си прочела, страхуваш се именно от това, защото обичаш родителите си, много са важни за теб. Няма абсолютно никакъв шанс да го направиш. Да, имаш нужда от лечение, но защото това те тормози и измъчва, а НЕ, защото страховете ти могат да се материализират - това няма как да стане, не и на принципа на "прищракването", както го наричаш. Аз какво бих ти предложила - мисли за родителите си като за хора с техните недостатъци. Ето например майка ти как е реагирала и какво ти е казала - та ти никога не би направила това, страхуваш се точно защото това е най-немислимото за теб и си й споделила, а тя.... Разбира се, тя не е чела по въпроса, не е запозната и е реагирала с чисто човешкия си страх, вместо като родител. Но все пак, честно, не те ли е яд на нея? Поне мъничко? Знаеш ли защо ти го казвам това, защото доведено до крайност нещо, включително загриженост и любов, води до неприятни последствия. За мен лично начинът да намалиш тези мисли е като намалиш загрижеността за вашите, фиксацията върху тях като обекти на обичта ти, погледнеш на тях като хора с техните недостатъци и си разрешиш да пораснеш, да имаш свои ценности, да бъдеш отделна личност от тях със своите желания и копнежи, и страхове лично твои - а не функция на отношенията ти с тях. Това знаеш ли защо го казвам още? Защото по принцип на метафорично ниво "убийството на родителя" е инициация на младия човек, който от царството на детството преминава в реалността на възрастните. Това не може да стане без да бъдат сринати старите авторитети и да се изгради един нов авторитет вътре в теб, увереност в себе си, самостоятелност. Това може би е реално, което тревожи подсъзнанието ти, а избива на повърхността в доста буквални образи, което естествено те притеснява. Но приеми, че всички страхове могат да бъдат разглеждани и като СИМВОЛИ на страх от нещо друго. "Убиеш" ли ги, страшно е да останеш сама без подкрепата им, грижата, както материалната, така и духовната грижа и сигурност, които ти дават. Но всъщност на колкото и години да станеш, ти никога няма да останеш без тях - винаги ще бъдеш тяхната любима дъщеря. И дори един ден да не са между живите, любовта им ще продължава да бъде с теб. И все пак отказът от порастване не е опция май, макар че може да върши работа от време на време Знаеш ли, аз когато се разболей и почнат да ме обгрижват и се чувствам както когато бях малка и ми става хубаво.... да, от факта, че съм болна. Всичко при теб е започнало със страх от болести, нали? Твърде смело ли ще е да предположа, че зад този страх може да е имало и някакво желание да бъдеш в това положение? За възрастта ти е нормално да си минала през сриване на авторитетите, бунт срещу тях, експериментиране, търсене на себе си. Ако не си го направила досега - неизменно ще минеш през него, случвай го. Да, животът на един зрял човек е по-осъзнато "страшен" от живота на едно дете, което не се сеща да се тревожи за тези неща. Но специално в това отношение бихме могли да се поучим от децата, както и от тези,които казват - смелостта не е да не се страхуваш (това би било безразсъдство), смелостта е в това да живееш въпреки страховете си, да не им позволяваш да те "парализират" и да крадат от възможностите в живота ти. Все пак страхът може да бъде мъчителен, но той е само страх. И е твоя рожба, на твоите мисли, не твой враг. И ти имаш силата да намериш най-добрия начин, по който да го укротиш и да се помириш с него. От опит - помиряването не става с наритване в ъгъла, а приемането му като нещо нормално, което обаче няма власт над теб. Човешко е. И все пак страхът е аларма, която ти казва: Бъди внимателна. А предпазливостта е едно добро качество, просто и тя има нужда да бъде в някакви разумни граници.
  9. Ми според мен - видете се, че да ти мине. Ще натрупаш ценен опит, че това е било една голяма илюзия. Иначе ако си държиш на илюзията, поне я наречи с истинското й име и си я опази, именно невиждайки се с него. В единия случай оставаш с хубав спомен, в другия заживяваш с реалността. И в двата обаче не е много полезно тръшкането и страданието - това си е самоизмъчване, буквално, създадено в главата ти и поддържано от нея. Искаш да си щастлива, нали? Бъди щастлива сега. А иначе съмненията ти относно отношенията и връзките се решават от личен опит намясто във връзка. Да си изградиш дори идеалната теория, тя при сблъсък с реалния опит може да стане на парчета като кристал - красив, но чуплив. Каква работа ти върши предварително да задаваш условията на връзката, която още нямаш? Между другото лечението не е чрез мислене, а чрез живеене. Имаш ли реални неща в живота, няма да имат такава стойност за теб виртуалните, имаш ли настояще, няма да те привлича така миналото или да вперваш търсещ взор в неясното бъдеще.
  10. Това е наистина много силно послание, бих застанала зад всяка дума... Тя просто има нужда да получи това, което симулира чрез храната отвън. Тя осъзнава, че храната не е достатъчна и е само заместител на това, от което наистина се нуждае и с повече контрол над храненето едва ли ще се постигне нещо.... Получи ли това, от което наистина се нуждае, т.е. вземе ли си го..... вече няма да я има първопричината. Да, ще е останал навикът, но без корените си, това би било равностойна битка. И с това съм съгласна, но дали все пак няма да е от полза за нея, а и други, четящи темата, все пак да напишете съветите си.... които бихте дали към по-зрял човек с такъв проблем от едва няколко месеца. Да, те могат да не са достатъчни в случая, но могат да са една насока, която да отвори други врати и да я отведе при решението един ден, дори то да е в лицето на усилена работа с психотерапевт. )))
  11. Ех, ами аз освен да потвърдя това, което Н. Хайтов е казал толкова отдавна "Едно е да искаш, друго да можеш, а трето и четвърто да го направиш". Ако мисълта за действието те кара да се чувстваш все едно си свършил достатъчно работа по "проблема си" и да ти осмисли деня.... единственото спасение е да спреш да мислиш, а направо да действаш по тях. Мисълта създава измамно чувство за смисъл, уморява, краде от времето и отвежда в един различен от реалния мета свят. Който не е лош сам по себе си, но краде от реалния ти живот и е неизбежно понякога да изпитваш гняв към себе си за това. Изходите са два - или го приемаш и се отдаваш на този свят, или го ограничаваш и структурираш реалния си живот като си позволяваш най-много веднъж седмично пак по график да мислиш, съзерцаваш, мечтаеш. През другото време конкретни действия.
  12. Можеш ли да убедиш майка си да ти плати за психотерапевт? Можеш ако искаш друга причина да измислиш, ако не ти вярва за тази - дори професионално ориентиране, например. Ти си на възраст, в която това е напълно нормално да те вълнува. Иначе от това, което пишеш, разбрах, че се чувстваш зле, трудно ти е и ти е още по-трудно понеже не намираш подкрепа от никъде, дори от майка ти. А от някой приятел, има ли човек, който да те разбира? Мисля, че на хората тук, които биха могли да ти отговорят, би им било от полза и да напишеш нещо конкретно освен усещанията си - има ли конкретна причина, нещо в живота ти, което да ти се иска да беше различно? Може би може дори да изброиш десет причини конкретни да се чувстваш така, както се чувстваш. И след това десет причина да си добре - ето една от тях е, че си толкова млад, както казваш и всичко е пред теб. Значи осъзнаваш, че сегашното ти състояние търпи промяна в бъдещето. От опит мога да ти кажа още нещо - в депресията човек израства като личност. Възможно е да пристъпваш към зрелостта и да се оформяш като личност. Все пак, разбира се, бих приветствала желанието ти да получиш помощ и бих те подтикнала отново към това да осъществиш няколко срещи със специалист.
  13. Не бих изказала мнение, но бих задала някои въпроси, провокира ме да се замисля в три посоки. 1. Фройд би те попитал за отношенията с баща ти, какви жени харесва той, отношението му към майка ти (тя какъв тип жена е, а оттам и нейното отношение към теб и това ти какъв тип жена си за нея). 2. Първата приятелка на бившия ти - знаеш ли нещо за отношенията им, за това как са се разделили? 3. А ти заглеждаш ли момчетата по улиците? По какъв тип момче/мъж си падаш и мислиш ли, че ако приятелят ти знаеше това, щеше да се чувства както ти, когато се разминавате с някоя по-засукана мацка по улиците?
  14. Don't believe everything you think.

×
×
  • Добави...