lullaby

Наистина звучи като депресия, но не следродилна, а гневна депресия. Тя е трудно да бъде отчетена като такава и самият факт, че той търси такова обяснение на поведението ти, показва, че проявява разбиране. И все пак - ситуацията е ужасна. Не го ли усещаш? И в голяма степен ти я правиш такава. Имаш дете на 5 месеца, дори този мъж да остане с теб, какъв живот ще предложите на това дете? С вечни скандали и обвинения? Какъв живот предлагаш и на този мъж? Защо той да остане с теб? Мислиш, че единствената заплаха за отношенията ви е В.? Истинската заплаха е вътре в самите отношения. Една жена, една майка е тази, която осигурява дом, но не в смисъл на жилище, а в смисъл на уют. Това е семейството. Ти, загледана в миналото, допускаш грешки в настоящето. Сега не можеш да му простиш, че е обичал нея. А той след време как да ти прости? Прекъснете още сега този порочен кръг, от който няма излизане. Затворете страниците и се опитайте да градите нещо тук и сега заедно. За да остане с теб, ти трябва да му даваш щастие, мила. Бил е привлечен от теб в началото, имали сте разговори, общи интереси. Заложете на тези неща и сега, преоткрийте ги. И вместо да го изкарваш "по-черен от дявола", нека оглеждайки се в очите ти, види любов. Това ще го задържи 100 пъти повече. Детето има нужда от майка, от спокойствие, от обич. За да го получи, според мен ти имаш нужда от консултация със специалист психотерапевт. Защото всичко, което пишеш, е изопачаване на факти от поведението на мъжа си, спрямо твоя минал опит с мъжете. На практика се получава така, че ти си изкарваш върху него всичките си нещастни години, всичките си сформирани комплекси и така дълго потискания гняв, който досега просто не си имала върху кого да излееш, а сега имаш. И вместо любовта към него, ти му даваш омразата си към мъжете. Много години са това, трудно е сама да се справиш, затова говори с професионалист. Успех!

Мила моя, не отнемай радостта от годините си! Всяко едно момиче на твоята възраст не е уверено в себе си - някои просто го компенсират чрез демонстрация на увереност. Не е сега моментът да се вълнуваш от килограмите си, защото ако се програмираш да се мислиш за пълна и се опитваш да отслабваш - организмът ти ще започне напротив - да трупа повече. Това как се чувстваме не се определя от това как изглеждаме - ако си 50 кг и качиш 5, на 55 ще се чувстваш пълна, а ако си 70 и свалиш 5, на 65 ще се чувстваш слаба... Всичко е просто сравнение между две състояния. Има по TLC едно предаване, за хора, които отслабват от 150 кг и нагоре... Гледай го някой път. Радвай се на живота си, радвай се на тялото си, радвай се на това, че всичко е пред теб. ти се чувстваш пълна, защото си излязла от детската възраст и тялото ти се променя. След 10 години, когато погледнеш настоящите си снимки, ти ще откриеш колко красива си била сега... в каква заблуда си била сега... Моят съвет е - не прави диети, не гладувай, приеми тялото си такова, каквото то е. И спортувай не за отслабване, а за тонус. Храни се с удоволствие и с отговорност какво полезно даваш на организма си. Защото той сега се строи. И ще ти служи дълги години напред. А колкото до момчетата, че и момичетата - истината е, че когато не ти пука за някого, ти го оценяваш по външния вид, когато ти пука - това отпада... Ставала съм свидетел на многослучаи, когато красиво момиче не бива предпочетено за сметка на друго... ти ще се изненадаш. Аз съм убедена, че ти си хубава, просто искам да ти кажа - не са килограмите, не са гримовете, не са токовете нещо, което ще привлече. Хората се скачат на друга основа. И единственото предимство на тези, които се мислят за слаби и красиви е, че са по-освободени, не се притесняват как изглеждат в очите на околните и си позволяват да бъдат повече себе си - а увереността и липсата на задръжки привлича. Но това е нещо, което можеш да получиш тук и сега само с едно щрак на пръстите. Или с малко лак, нов шал, пръстен за късмет и вяра, че това, което е най-ценно в теб никой не може да ти го отмене и то винаги ще те прави красива. Не минавай по трудния път към щастието твърде дълго. Сега си на едни години, на които няма да бъдеш никога повече. Ако просто изметеш клишетата и шаблоните от главата си, ще видиш колко хубав може да бъде светът тук и сега, а не някога, когато евентуално ти би била не знам каква си... Тук и сега е животът ти. И това е както страшно, така и много хубаво. Просто живей... : )))

Това няма нищо общо с шизофренията. Всички студенти по медицина минават през хипохондрията и всички болести. А и дъщеря ти тъкмо навлиза в една специфична фаза на развитие, което също рефлектира върху теб вероятно. Спокойно, нормално е да ти минават през главата тези неща. На повечето хора им минават в даден момент, просто ти твърде много си се притеснил от този факт и твърде насериозно го приемаш. Оттам ти идва проблемът, а не от мислите.

Всеки човек има такива мисли. ОКР е нещо доста различно и пътят към него е да решиш, че тези мисли трябва да ги изкорениш и са ненормални - това ги засилва. Общо взето съвсем нормално е на човек през главата да му минава какво ли не. Когато си дадеш тази свобода и спре да ти прави впечатление, ще видиш, че всъщност всичко си е наред.

Погрижи се за тялото си да се чувства тонизирано, силно... тогава и желанието ти ще нарасне. Разходки, фитнес, танци... избери нещо.

Мила моя, имам няколко неща, които бих искала да изговоря с теб. "Най-трудно ми е да се самообичам, защото няма за какво" Това, което описваш, че се случва сред хора, на мен ми прилича на защитен механизъм. Те ни предпазват в ситуации, които са ни силно стресови и над способностите ни за справяне, и в които нямаме подкрепа, на която да се опрем. Нямам причина да не свържа това, което описваш с родителите ти - отношението на баща ти и липсата на автентична подкрепа от страна на майка ти. Лошото е, че когато една такава травмираща ситуация стане хронична и дълги години се повтаря, особено вкъщи, човек започва да живее в света през този модел. Какво искам да кажа? Ами другите ти напомнят баща ти, неговото отхвърляне, това ти връща травмата, отново се включва защитният механизъм, заради което емоциите и мисленето ти блокират в известна степен, което те кара да реагираш неадекватно, което засилва още повече травмата, което те блокира още повече, което я засилва още повече, което те блокира още повече... Това е станало като модел на функциониране. Не съм сигурна, че при теб става въпрос за агорафобия. Според мен си по-близо до Посттравматично стресово разстройство (PTSD). И това може само в ситуацията, докато е гореща, да се извършват промени. Затова наистина психодрама, може първоначално индивидуална монодрама, където терапевтът поема всички роли, като по-щадяща, а след това и групова терапия... Която наистина е мъчителна при добрите терапевти, на мен например ми беше много... Но истината е, че в един момент претръпваш. И в един момент разбираш едно нещо, което например при мен съществуваше като мое погрешно вярване - че когато някой е строг с теб и директен в това какво не му харесва в поведението ти или това, което си казал, значи той те отхвърля изцяло, цялото ти същество, едва ли не се е разочаровал от теб, мрази те и никога повече няма да те харесва. Тази вяра ме караше да се контролирам в отношенията си с някои хора, на чието мнение държах. В груповата терапия такива неща ми наговориха, на три стотинки ме направи човекът, когото най-много уважавах, а се разделихме накрая сърдечно и с прегръдки, ама автентични, не престорени, хахахахах. А за какво да се обичаш, че си нямала? Е, как така. Най-малкото - толкова години ти е липсвала обич, нямаш ли милост към себе си да си дадеш поне малко? А иначе за интелекта и мъдростта, за която споделяш... подари им и на тях шанс да се проявят в света. Ти си жадна да живееш. Ти си гладна да живееш. Затова пишеш тук. Не го ли усещаш? Аз го усещам страшно силно.

Вижте, няма какво да го убеждавате. Той е под 18 години и има спешна нужда от психотерапевт. Хващате го за ръчичка и го водите. Какво е това търпение? Отдавна трябваше да сте го направила. И то обаче при добър терапевт, качествен, а не при когото и да е. Синът ви сега се формира като характер и личност. Оставите ли го така още малко и това ще му остане за цял живот. Това не е възрастен човек да е 3 години в дупка, но после да се вземе в ръце и възстанови. Синът ви още не се е изградил, не е пораснал. Към какво ще се възстановява? Към своето Аз на 13 години ли????

Хей! Според мен ако погледнеш от гледна точка на това, че няма защо да мечтаеш как ще се разходиш или отидеш на кафе/клуб, понеже чисто и просто ще го направиш, когато приключиш с ученето, което си си поставил за цел за деня. Така че разпредели си какво да свършиш до колко часа - после почивката, после пак и после отново почивка и излизане. И така ти няма да губиш време в мечтане, защото то ще отдалечава реалното осъществяване на бленуваното от теб. Разбираш ли ме? Нека мотивацията ти е не в самото учене, а по-бързо да си свършиш работата, за да можеш да си почиваш и да се забавляваш. Просто имаш други приоритети, няма лошо. Това не пречи да се справиш с изпита. И без това явно ти е последен :Р

Гледала ли си "Речта на краля"? Според мен ти имаш много добър потенциал, при условие че си издържала толкова време без да потърсиш помощ. Но също така мисля, че сега с тази тема си направила много важна крачка напред и не се отказвай - срещни се със специалист психотерапевт, който разбира от това. Аз знам поне за един, който мога да препоръчам и със сигурност има опит в работата със заекване. Другото е - околните според мен много повече попиват твоето притеснение, вълнение и самобичуване, когато заекваш, отколкото самото заекване... имай предвид. Пробвай да пееш : )

Според мен проблемът ти е чисто физически и се изразява в това, че реално не си правила секс. Нека гинеколог те прегледа, те имат едни инструменти за преглед, с които, как да кажа - нека ти премахне химена. И използвайте лубрикант. И тогава вече, ако има проблеми след няколко месеца секс все още.... тогава може да се говори за вагинизъм. Си мисля. Успех.

Иска ми се да ти пиша нещо. Истината е, че не знам какво. Но много исках да ти пиша, че съм те прочела. От една страна звучиш така наясно със себе си и уверен От друга, мисля си какъв ли може да е проблемът. Може би си се научил на твърде много неща преди да си се научил да живееш. А сега трябва да хванеш живота от А-Б-то, а умът ти е в космоса далече. Трудно е човек с твоите качества да приеме, че трябва да започне от предучилищната в живота и че всички те няма да му вършат никаква работа в началото, дори ще му пречат.... и ще придобият плътност и стойност чак на един етап много напред... че се налага да поспре, дори поне функционално върне назад развитието си, за да си позволи да догони сам себе си. Не можеш да се придвижваш така разчекнат между външната и вътрешната ти реалност, трябва да ги събереш. А това, противно на всякакъв смисъл, по моя опит се случва отвън навътре. Т.е. с реални стъпки в света. И в началото си като дете, тромаво и непохватно, пред хора, които нямат 1/10-та от това, което криеш в себе си, но които са живяли в реалността с десетилетия повече от теб, дори да са по-малки на години. Ти просто почти не си живял в реалността и затова всичките ти прекрасни качества не са пригодени за нея. Ще се изразя цинично - не си подкован. Това е моето мнение.

Много съжалявам, мила моя, че така са се развили нещата с баща ти. Честит рожден ден!!!

А майка ти? А какво би станало, ако ти просто се беше качила на автобуса вместо да ходиш да чистиш? Той как би могъл да те спре щом си на 18? Пари ли нямаш? Той очевидно е свръхчувствителен към всякакви дребни неща, изрази, мимики, детайли, намеци.... и реагира истерично. Няма ли начин да не му обръщаш внимание и да не се впечатляваш от това? И да си правиш каквото си намислила, да приемаш думите му като празни приказки?

Чета те и единственото, което ми идва да кажа е: Изрази го този гняв! То на мен ми идва да викна, какво остава ти! Но съм сигурна, че ти ще измислиш градивни начини за израз на гнева си. Кажи му какво ти е причинил, смажи го с думи, тръшни вратата и се освободи от тоя човек и тези 10 години, които са ти трябвали, за да се отървеш от него. А после ходи в църква да палиш свещ, че са 10, а не 20 или 40 . Отървала си се, а животът ти точно сега започва, това с него не е било живот, ако питаш мене.

Нормално е да те е срам. Сестра ти на колко е? Мислила ли си какво искаш да учиш? Бих те разпитала какво всъщност прави той, но мисля, че това не е разговор за форум и ако се обадиш на линията, която ти дадох във време и от място, от което ще се чувстваш спокойна да говориш, ще те изслушат и ще ти обяснят какви са вариантите. По принцип социалните могат да дойдат, да му направят "забележка" и да проверяват дали има подобрение. Редки са случаите, когато се отнемат родителски права, много редки. Всъщност изход може да е майка ти да се разведе с него и той да напусне жилището. Но доколкото разбирам тя е пас отвсякъде погледнато?

Има гореща линия за деца: 116 111. В краен случай най-късно догодина ще заминеш да учиш в друг град и така ще се махнеш от него. А сестра ти на колко е?

Не мисля, че трябва да се търси виновен изобщо и да се плюе по човек, който отсъства - в случая майката на момчето, която е съпруга на Румен. Винаги отговорността на поделена по равно между участниците в системата, които в случая са трима, и промяна може да има при промяна и у тримата. По принцип семеен терапевт за Румен и жена му би било добре. Може да предложи различни техники като например по-строгият да поеме ролята на изразител на любов и защитник, а жена му, която е по-грижовната - да поеме по-строгата роля на изискващата независимост и отговорност от сина им. Но това да става не само механично, а да се припознае и вътрешната нагласа.

Той няма как да стане самостоятелен изведнъж - това се случва постепенно като заедно с отговорностите се увеличават и привилегиите. Той е на 30 и няколко и вие казвате, че е незрял за възрастта си, но как да бъде зрял, когато е третиран като непослушно дете? Процесът е взаимен. Благодаря, че описахте и хубави неща. Това, което сте описал никак не звучи като социопат, даже напротив. Разбирам, че не сте доволен от положението, но поставете се на негово място - вие дори имайки за задача да опишете нещо хубаво в него, на всяко едно от тях добавихте по едно "но". Той цял живот е живял в ролята на "черната овца", не разбирам как тогава може да се очаква нещо различно от него - той се държи според вашите очаквания, чувал ли сте за "самосбъдващото се пророчество"? Интересното е, че той се е съгласил да мине преглед... т.е. е и кооперативен? Това значи ли, че вие бихте му помогнали да ходи на психотерапевт (не психиатър)? Резултат не трябва да се очаква, особено бърз такъв, но той би могъл да се възползва от тези услуги и в една далечна перспектива това да е добре за него. Въпросът е, че ако посещава - това са конфиденциални срещи, той не може да споделя за тях, вие очевиден резултат няма да виждате - ще съумеете ли въпреки това да не го спрете от терапия и да не го подпитвате? Също така едновременно с това вие със съпругата ви може да тръгнете на фамилни консултации при семеен терапевт. Смятам, че е необходимо предвид, че промяната няма как да е само от едната страна, тя винаги е двустранна, освен това всяка промяна в един член на семейството, се отразява и върху другите му членове. Не знам от кой град сте?

Ех... Не знам накъде да отида в отговора си към теб - дали в това, че нещата понякога се случват от 2рия или 3тия опит, за да се случат, когато трябва и както трябва... дали с това, че наистина, ако много го искаш, сменяш стратегията и даваш най-доброто от себе си. Дали с това, че загубата е тежка, но именно тя е един от най-добрите уроци, които може да ни се случат, стига да я интегрираш. Дали с това, че каквато и да било мечта не е цел в живота, защото целта на живота е самият живот и самото живеене тук и сега. И ти ще го усетиш като се засмееш и видиш, че дори след станалото пак можеш да се смееш и в този момент, докато го правиш, изпитваш удоволствие, а не болка... Това от опит го казвам. И аз съм губила. Неща и хора, които са ми давали смисъл. Последният път ми дойде като шок и напълно неочаквано. Първите три дена добре, че бях сама и си се наплаках... как да ти кажа - всъщност не можех да спра да плача, аз си седя, гледам си ТВ, вървя... а те сълзите си ми текат и не спират. Беше ми трудно да заспя поради тази причина.... после на третия ден спрях, защото имах гости. Но месеци след това се събирах, всяка нощ сънувах или човека, или ситуацията, или всякакви аналогии.... всяка сутрин помнех съня.... опитвах се да споделя отчасти поне с приятели, че не съм съвсем окей... може би за добро разбиране нямаше... все пак как те могат да си представят какво съм изгубила - цялата ми представа за бъдещето от-до.... цялата. При това бях направила големи жертви в името на това да се получи, бях се отказала от други важни за мен неща, т.е. тях вече ги нямаше и аз бях и без подпорите отпреди случая, бях абсолютно в нищото. Две години след това вече съм по-добре със случилото се, живея в настоящето и съм окей с него. И си мисля - винаги има повече от един път, който може да направи човек щастлив.

А може ли да напишете за положителните му качества и успехите му? За моменти, когато ви е помогнал по някакъв начин?

Пробвай да си представиш, че пееш на конкретен човек, когото обичаш. Или погледни някой от публиката, и пей, докато го гледаш в очите - конкретно него, а не всички. Или някой на сцената. Има и други методи, които не са свързани с химия. Ако щеш - ритуал някакъв си измисли - на дишане, на загрявка на гласа... превърни го и в психическа загрявка за предстоящото. Вълнението по принцип е в твоя полза, не е хубаво съвсем да го тушираш.

Знам, че мислиш и най-вече чувстваш всичко, което си написала. Тъмно е, празно е, има само болка. Струва ти се, че няма бъдеще или то е още по-черно. Повярвай ми, може да стане по-добре. Един ден години след този, ще станеш забързано, защото те чака нещо хубаво, ще излезеш на балкона и слънцето ще погали очите ти, ще примижиш и ще си кажеш "колко е хубаво, че съм жива, днес е моят ден". Телефонът ще звънне - ще знаеш кой е. Ще се затичаш да вдигнеш. Има път назад към живота. Има и път напред през ада към чистилището.... Има надежда. Не ти е потръгнала терапията? Смени терапевта! Знам, че светът сега е много грозен. Не случайно сме Разпети Петък. Но някъде там има и за теб, както за Христос е имало - един Велик.....ден. Винаги идва този ден, просто ако го дочакаме. А понякога чакаме много. Единственият съвет е - направи чакането по-поносимо. Лошото се е случило, едва ли нещо по-лошо те чака, то е в миналото ти вече. Направи настоящето по-поносимо, дори без желание - ходи на терапия, разговаряй с хората, питай ги как са, машинално, тъпо, докато един ден не почувстваш нещо - трепване, усмивка.... Имитирай живот, докато животът се зароди малко по малко. Отнели са ти много, не си отнемай и ти сега онзи хубав ден някъде напред в бъдещето, който чака само теб. Той ще дойде...

Здравей.... Не съм специалист, но това, което си написала, ме докосна. Моето мнение е, че това е етап, през който младият човек минава в търсене на себе си, смисъла на живота си, при изправянето пред света на възрастните. Да, ти си уредила живота си - следване, стаж, жилище под наем, връзка.... и след това какво? Къде са родителите, къде са свидетелите, къде са тези, които да ти кажат "Браво", давай все така или да предложат помощ или дори да ти се скарат и да се страхуват за теб? Нямайки ги, за теб остават всички тези емоции и функции - ти да се страхуваш и притесняваш, ти да си помагаш и да си посочва "а сега накъде", ти да се питаш това ли е пътят.... Самото ти детство не е било докрай детство и ти си била възрастен, отговорен човек. Бягала си веднъж през амфетамините, но не се е оказало решение.... поела си отново отговорността за живота си. Да, смисълът е вътрешен и всеки го притежава... уж, нали, в идеалният случай. Но хората имаме нужда от други човешки същества. Аз мога да ти кажа, че без никакво притеснение си признавам, че смисъл намирам в определени хора, намирам стимул, вдъхновение в тях. Сама да си функционирам и да си съществувам - колкото и по-красива и знаеща, и можеща, и успяваща да ставам, сама пред огледалото ли да се гледам и да си се радвам? Абсурд... не го мога. И се радвам, че не го мога - то това не е много здраво, макар самодостатъчно и "просветлено" по някакви извратени стандарти. След това, което си описала, ами то е толкова разбираемо, че ще се чувстваш така, че ще имаш тези мисли... ти си в процес на търсене. Сега се доизгражда личността ти, а ти нямаш среда, която да те държи и в която да ти е комфортно и същевременно да ти поставя желани предизвикателства по един добър начин. Не знам при теб какво ще свърши работа, ти ще си го усетиш и намериш, когато ти изкристализира. Известно време ще си си така, то няма как - в тези състояния се зараждат добрите промени, но изискват време - докато зреят, рушат статуквото и това е болезнен процес. Но мога да ти кажа аз какво правя - давам си почивка. Гледам филми, драматични, готини, комедии... такива, които обичам и за които съм сигурна, че ще ме докоснат или разсмеят.... мога да препоръчам, ако искаш. Готвя си нещо вкусно... правя го красиво. Вървя под слънцето (сега вече има слънце!) и не съществува нищо друго освен този миг, тази ми крачка и осъзнавам, че съм окей - миналото и бъдещето нямат значение или какво ще правя след половин час. Жива съм в този момент и слънцето грее за мен. Ако трябва - спирам да ходя цяла седмица или две на лекции. Доставям си удоволствия, наслаждавам се на почивката.... филми, книги, смислени и ценни за мен.... храна! Плодове, сирена... поне аз това обичам. Сладолед също, признавам се за "виновна"! Парадоксално на идеята за почивката също започвам нещо ново, но това е след почивката.... някак ми изникват планове какво ще я правя тая енергия....просто в един момент ти писва да се наслаждаваш на хедонизма си (който е нещо ВЕЛИКОЛЕПНО!) и се появяват желания за някаква активност навън, с хора.... Записах се на танци, например, в един такъв момент. Или си намерих нова работа в друг. Важното е някаква нова среда, стреса от свикването, предизвикателствата.... човек се събужда, започва да се мобилизира.... или наваксване на учебния материал, курсови и тн. Дават някакво удовлетворение.....след почивка обаче, иначе изнервят и те правят мрачен и нещастен, и псуващ (добре, де, ти сигурно псуваш само наум?!) Та така.... В един момент нещата са по-добре, в един момент се чувстваш по-близо до себе си и си връщаш надеждата за бъдещето, като тя вече идва в следствие реални идеи и постижения, а не детска мечтателност. И така до следващата екзистенциална дилема. Все пак сме хора, смъртни сме, а душите ни не се кефят на това и са така необятни. Няма как - мятаме се между душа и тяло, между мисъл и страст.... И на моменти прекаляваме с мисленето, особено ако ни се отдава. А на теб доооста добре ти се отдава, хуманитарната професия и да не я беше споменала, си прозира отвсякъде. Хей! Обичаш ли козунаци? Не съм съгласен с всичко от този пост, но смятам ,че в него има полезни идеи и го пускам без корекции. Д-р Т.Първанов

Ама то е много чаровно. Знаеш ли мъже как са ми разправяли колко яко било...

Невропсихологични тестове не правят психиатрите. Особено тези от малките градчета. А тези тестове могат да покажат дали има микроогнищна органична увреда, която апаратурата не може да отчете. Също тр да се направи ЕЕГ.