k77

Благодаря много за отговора. Сега осъзнавам, че тази учебна година освен борбата да взема решение с какво искам да се занимавам и дали то е мой личен избор или нечии друг, ще трябва да се преборя и с дългото отлагане и многото колебания и да потърся помощ. Ще се посъветвам с лекторите ми, които съм сигурна че ще окажат подкрепа. Още веднъж благодаря.

Здравейте ,бих желала преди всичко да изразя успокоението,което изпитах, когато попаднах на този форум. Обмисляла съм дълго време да се посъветвам с психотерапевт, но поради различни причини така и никога не гонаправих. Виждайки професионалните отговори и помощта ,която хората получаваттук реших да потърся помощ макар и онлайн. На 20 години съм,студентка в Англия.Сега ще бъда втора година и следвам психология ( не знам дали за да удовлетворя някак си родителите ми,които са лекари и двамата или за да успея да помагам на себе си и да се разбирам по-добре). Никога не съм имала влечение към медицината,но съм израсла в семейство, което макар и либерално (родителите ми никога не са ме притискали много да уча или да се занимавам с конкретни дейности) имаше ефект върху избора ми за специалност. Винаги съм имала интерес към литературата и писането и преди няколко месеца още по време на учебната година започнах да осъзнавам,че се чувствам неудовлетворена от това което уча. Опитахда обясня на родителите ми желанието ми да си променя специалността, но идвамата не изказаха подкрепа. Започвам да обмислям все по-сериозно това да напусна университета и да се занимавам с това, което винаги ми е носило удовлетворение. Проблемът е че още преди да направя каквото и да е се чувствам виновна и имам усещането че ще разочаровам родителите си. Всекидневно водя борба и изборът който трябва да направя ме измъчва. Винаги съм била интровертна и от както се помня винаги се чувствам нервна и напрегната без причина ( което от своя страна доведе до язва). Когато бях 14 годишна се случи нещо,заради което си обяснявам цялостното ми отчуждение и нежелание да общувам с хора. Човек,с когото имам роднинска връзка започна да ми посяга( първоначално беше безобидно,но с времето започна да си позволява все повече. Всяка сутрин идваше в стаята ми докато спя и понякога се приближаваше до леглото ми и започваше да ме докосва. Изчакваше родителите ми да излязат за работа и тогава идваше,когато знаеше че няма никой на етажа. От страх, знаейки че това ще се повтори започнах да не спя нощем за да мога сутрин да съм будна когато той дойде и да не му позволя да ме докосва). Оттогава развих безсъние,което продължава и до днес. Един ден той дори направи опит да ме изнасили,но някак си дори и аз не помня как успях да го отблъсна. Не казах на никого,защото знаех че няма да ми повярват. Няколко години по-късно видях начина по който той гледа по-малката ми сестра и сеуплаших че може да и стори същото и на нея. Тогава,колкото и да ми беше трудно казах на майка ми,но тя не ми повярва и не направи нищо. Тогава загубих доверие в нея,като родител,който трябва да защитава децата си. По-късно отново потърсих помощ от нея да ми помогне с безсънието ми. Не бях спала от повече от десет дни,нито минута и се чувствах ужасно. Тя не прие на сериозно молбата ми и завтори път осъзнах,че не мога да имам доверие на никого. С времето стремежът мида съм самостоятелна и да не завися от никого започна да довежда до отчуждение. Желанието ми да избягам надалеч от всички се изрази в това да замина за Англия. Майка ми многократно се опитваше да ме убеди да остана в България, но когато ме приеха в университета тя се примири. Имам хора с които общувам и водя някакво подобие на социален живот,но всичко го правя насила, и когато излизам с приятели да се забавляваме повечето пъти съм отегчена,изнервена истоя настрана. От няколко години насам започнаха да се повтарят през определен период,нещо което наричам емоционални кризи. Траят обикновено около 10 дни през които нямам апетит,отпаднала съм,почти не говоря с никого. Тогава съм свръхемоционална и често пъти плача по часове,а после внезапно спирам да чувствам каквото и да е. Преди когато бях по-малка изчаквах тези периоди да минат,но впоследно време започнах да пия все по-често не само по време на депресивнитесъстояния,но и извън тях. В последните няколко месеца не е минавал ден в койтода не съм пила,вечер не спя, а сутрин първото ми желание е да си купя още алкохол. От това язвата ми се влоши и имам много чести болки. Никога не съм имала силни сексуални желания,но в последно време започвам да изпитвам неприязън само при мисълта някой да ме докосва. Не изпитвам привличане към никого,а когато някой ме прегърне или целуне изпитвам нещо като гадене и бързам да се отдръпна. Винаги съм мислела че нямам нужда от никого,не се интересувам от връзки с хората и дори някое приятелство да е застрашено чувствам липса на интерес и желание да се боря за човека. Винаги съм потискала емоциите си и не обичам да говоря за себе си,което с времето прерасна в повече от асоциалност. Преди приемах себе си такава каквато съм,намирах обяснение за поведението си, но впоследно време започна да ми тежи,защото осъзнавам че промените стават сериозни и вече като че ли нямам контрол над себе си. Дните ми напоследък да изпълнени с апатия и безразличние към всичко заобикалящо ме. Осъзнах че дори започнах да имам всепо-слаба тактилност. Физически не усешам болка,когато се порежа или нараня,само страдам от мигрени и болките в корема. Прекарвам много време четейки статии по психология,опитвайки се да се самоанализирам. Предполагам че не съм много права в преценката си, но от прочетеното започнах да се замислям дали не страдам от шизоидно личностно разстройство. Бих искала да се обърна за помощкъм хората в този сайт. Трябва ли да потърся помощ и има ли начин сама да успея да си помогна без намесата на лекар. Ще съм много благодарна ако някой ме посъветва какво е най-правилно да направя в ситуация като тази. Благодаря